Пол Стенинг
Двете страни на славата (9) (AC/DC — пълната биография)

Глава 5
По бели гащи

„Моето влияние върху Бон беше благотворно. Трябваше да го видите на какво приличаше, преди да се запознаем. Човекът не говореше английски. Повтаряше само: «мамка му, да го духаш» и други такива. Показах му другата страна на живота. Дадох му речник, за да научи нещо…“

Ангъс Йънг

„Той ме научи да казвам: «Моля, мамка му» и след това «Благодаря».“

Бон Скот

Преди да пристигнат в Англия, AC/DC записват третия си студиен албум през януари 1976 г. в Австралия. Плочата се нарича „Dirty Deeds Done Dirt Cheap“ („Вършим мръсната работа евтино“) и по план трябва да бъде пусната на австралийския пазар през септември същата година. Идеята за заглавието на албума хрумва на Ангъс от реплика в анимационния сериал „Бийни и Сесил“. Един от героите във филмчето, известен с прякора Нечестния Джон, винаги носи визитка, на която пише „Фирма за нечисти поръчки. Работим евтино, с мръснишка точност. За празници и неделни дни има специална тарифа.“

Първият сингъл от албума се казва „Jailbreak“. От „Б“-страната на плочата за всеобща изненада е записана традиционна шотландска фолклорна песен в аранжимент на братята Йънг. Тя се нарича „Fling Thing“. Това е изключително нетипично за бандата парче и на практика е първият и последен експеримент на AC/DC. Въпреки фолклорния мотив обаче, в аранжимента на песента се усеща типичния за бандата рокендрол инструментал. Явно момчетата са сметнали, че е забавно да се пошегуват с очакванията на феновете.

AC/DC са нещо като аномалия на музикалната сцена през 1976 г. По това време пънкът си пробива път към широката публика, но стилът на австралийската група няма нищо общо с модното течение, въпреки че често е определян като смесица от няколко жанра. Като сценични изяви и изразни средства обаче, AC/DC предлагат дори повече екстремни усещания от Sex Pistols. При AC/DC липсват премерените изблици на гняв и безчинствата, който превръщат Джони Ротън и компания във вестникарска сензация, но енергията и страстта им на сцената са толкова разтърсващи и заразителни, колкото анархистките брътвежи на пънкарите. Постепенно хората започват да си задават въпросите: „Кои са тези смешни австралийци? Кой е дребничкият китарист с училищната униформа, който свири всяка нота така, сякаш животът му зависи от това?“

„Пънк бандите не са по вкуса ни.“

Ангъс Йънг

„Какво значи «пънк група»? Някой да носи бира?“

Бон Скот

Претъпканите нощни клубове в цял Лондон стават главна квартира на пънк рок революцията. Атмосферата в тези заведения буквално се нажежава, тъй като на Великобритания предстои най-горещото лято в историята й. В части от Западна Англия температурите надвишават 32 градуса по Целзий в продължение на седем последователни дни — стойности, които и до днес не са достигани на Британските острови. Това ще се окаже лятото на рекордите. В Мейфлауър парк, Саутхемптън е измерена температура от 35,6 градуса, която и в момента е най-високата за месец юни в Обединеното кралство. В добавка към температурните аномалии, в страната пламва епидемия. Нищо от това обаче не може да спре възхода на AC/DC. Като австралийци те са свикнали с горещините, а изпълненията им на живо са изпълнени с такъв заряд от страст и енергия, че музиката им и без това покачва градусите над поносимото ниво.

Първият концерт на AC/DC в Англия се състои през април в клуб „Червената крава“ в Хамърсмит, Западен Лондон. Те свирят пред десетина души публика в началото, но още на следващата нощ слухът за уникалния им саунд се разнася из столицата като горски пожар и вторият концерт на бандата е пред претъпкана зала. От този момент нататък, AC/DC свирят редовно в „Червената крава“, както и в клуб „Нашвил“. При самото пристигане на бандата в Лондон, Бон е ударен с бирена халба (предполага се, че извършителят е човек, който му е имал зъб в миналото), когато влиза в заведение, където е работил като член на Fraternity. Това обяснява факта, че непосредствено след инцидента, на фотосесиите Скот носи тъмни очила.

Първите концерти в столицата са последвани от ангажименти в по-малки клубове из цяла Великобритания. По-късно AC/DC планира съвместно турне с Back Street Crawler — бандата на бившия китарист на Free Пол Кософ, което е идеалният начин за австралийците да затвърдят репутацията си на сериозни концертиращи и студийни музиканти. Запланувано е турнето да започне през април, но се налага отсрочка, тъй като Кософ умира месец по-рано. В средата на май момчетата от AC/DC решават да си дадат почивка, но научават, че са ангажирани за британско турне, включващо 20 концерта, спонсорирано от списание „Саундс“. Турнето носи многозначителното название „Заключете дъщерите си“. По време на своеобразното си завръщане на родна земя, в залата на кметството в Глазгоу, бандата предизвиква такъв фурор, че публиката изпотрошава всички седалки в сградата. Изненадващата популярност на AC/DC кара спонсорите на турнето им да сложат снимка на Ангъс Йънг на корицата на списание „Саундс“.

„Никога не ни е пукало за етикети като «пънк», «психеделик», и всякакви подобни.“

Бон Скот

Макар че на места групата не успява да напълни залите — най-вече защото изпълнението на AC/DC е вместено между видеоклипове на останалите изпълнители в програмата и трае само 50 минути, — турнето има пълен успех. Групата представя и нова версия на албума „High Voltage“, записана специално за Великобритания. В нея звученето на музиката е коренно различно и доста по-комерсиално, в сравнение с австралийския оригинал. Колкото и да е странно, подборът на песните, включени в британския албум е по-близък до втората дългосвиреща плоча на бандата — „T.N.T.“. На втората страна на плочата са записани „T.N.T.“, „Can I Sit Next To You Girl“ и „High Voltage“. Само „Little Lover“ и „She’s Got Balls“ са от австралийския албум „High Voltage“.

Британската компилация „High Voltage“ става безусловен хит, тъй като съчетава в себе си най-доброто от двете плочи в нов, по-комерсиален и артистичен аранжимент, но внася известно объркване в дискографията на бандата. AC/DC вече имат солиден списък от песни, който се превръща в тяхна визитка за пред света и формира основите на колоритните им сценични изяви.

„Марке“ е тесен, неприветлив нощен клуб, но му се носи славата на място, където рок групите трябва да докажат потенциала си. През юли 1976 г. AC/DC вече са толкова популярни в Обединеното кралство, че собствениците на легендарния лондонски клуб им предлагат договор за ежеседмично участие на сцената на „Марке“ (техният ден е понеделник). Така австралийците се нареждат сред имена като The Rolling Stones, The Who и The Small Faces, направили първите си стъпки в малкия нощен клуб в Сохо. В „Марке“ са свирили също и The Yardbirds, The Sex Pistols, Дейвид Бауи, а по-късно R.E.M. и U2. „Когато влезеш в клуба, правиш няколко крачки и спираш, защото подметките ти са залепнали за пода — спомня си през 2002 г. Дейв Стюърт от Eurythmics. — Подът на «Марке» лепнеше от засъхнала бира и дъвки.“ Атмосферата в заведението е интимна, но долнопробна като в легендарния нюйоркски клуб „CBGB“.

Залата на „Марке“ събира едва седемстотин души, но AC/DC привличат огромно внимание и често близо хиляда фенове се тълпят пред вратите, за да зърнат новата австралийска сензация. Както може да се очаква, температурата в залата се покачва до недопустими нива, но жегата само добавя допълнителен заряд към атмосферата. В края на всеки концерт от Ангъс се стича пот като от Ниагарския водопад, независимо дали температурата е 5 или 150 градуса, а неочакваното стълпотворение пред клуба по време на най-големите летни горещини влияе благотворно на репутацията на бандата.

Изпълненията на AC/DC в „Марке“ привличат вниманието на китариста на Rainbow Ричи Блекмор, който кани австралийската банда на съвместно турне, включващо 19 концерта. Групата приема предложението, но след това според слуховете Блекмор се отбил в „Марке“ една вечер и поискал да свири заедно с AC/DC. Те се съгласили и после той се озовал сам и напълно объркан на сцената, докато те се измъкнали през задната врата.

„Стил ли? Не мисля, че имаме стил. Просто включвам китарата и забивам яко, това е моят стил… или моята липса на стил.“

Ангъс Йънг

Преди турнето с Rainbow, AC/DC заминава за Германия за три големи концерта, които преминават при грандиозен успех. Изпълненията пред запалените немски фенове обаче бледнеят пред невероятния спектакъл, който предстои. AC/DC са поканени на фестивала „Рединг“ в Англия на 29 август, където всеки ден се събира тълпа от над 50 000 души. Сред останалите поканени са джаз рок бандата Brand X с Фил Колинс, фолк рокерите Sutherland Brothers&Quiver, рок титаните Black Oak Arkansas и китаристът Тед Нюджент, чийто саунд и имидж на праисторически войн го доближават до Ангъс и компания. Някои описват изпълнението на AC/DC като „разочароващо“, но то по-скоро не отговаря на мащабите на събитието. За австралийците това е най-големият концерт до този момент, а те се чувстват по-комфортно в мрачните и тесни зали на клубовете, отколкото на стадиона.

По време на турнето с Rainbow AC/DC свирят най-вече пред публиката на класическия хевиметъл и трудно успяват да се впишат сред дългокосите изпълнители на блус рок и хевиметъл. Дистанцията между музикантите и феновете е проблем за банда, която разчита изключително много на близостта и взаимодействието с публиката. Когато връзката с аудиторията е прекъсната, обикновено Бон подхвърля някоя остроумна забележка или Ангъс разголва задните си части и вниманието отново се насочва към сцената. Шоуто е най-важно за тях и те се стремят да накарат публиката да не забравя това.

През декември 1976 г. албумът „Dirty Deeds Done Dirt Cheap“ е издаден във Великобритания. В британската версия песента „Rocker“ (от албума „T.N.T.“) и неиздаваната дотогава „Love At First Feel“ (предназначена да бъде издадена като сингъл в Австралия през януари 1977 г.), заменят „Jailbreak“ и „R.I.P.“ (Rock In Peace).

„Няма значение откога свириш рокендрол, песните винаги могат да се променят, стига искрата на рокендрола да е жива в тях. Само това е важно за нас.“

Бон Скот

„Dirty Deeds Done Dirt Cheap“ е пълен със свежи идеи. Думите „Позвъни на телефон 36–24–36–0“ от куплета на едноименната песен навличат огромни неприятности на нищо неподозиращото семейство Уайт, чийто телефонен номер по случайност съвпада с този от песента. Феновете на AC/DC често се развличат с шеговити обаждания и семейството заплашва бандата със съд, но в крайна сметка номерът тихомълком е изваден от обръщение.

Вероятно най-необичайната песен в албума е блусът „Ride On“. Тя звучи почти лирично сред експлозивните рокендрол откровения на „Squealer“ и „Rocker“. Явно в това парче се проявява чувствителната страна от характера на Бон Скот. В баладата той пее за самотата си („Аз съм самотен, божичко, колко самотен. Какво ще правя?“), за проблемите си с жените („Не съм твърде стар, за да плача, когато една жена ме нарани“), за надеждата за изкупление („Някой ден ще променя злата съдба“) и за нуждата да продължи напред, каквото и да става. В музикално отношение постройката на песента е простичка с пулсиращ басов ритъм, странна допълнителна мелодия, която се вмъква от време на време и класическо блус соло за китара, на което слушателят не може да се насити. Парчето се смята за един от най-необичайните и редки записи на AC/DC. В него се усеща неуловимата нежност в гласа на Бон Скот, която не личи в останалите записи. Групата отказва да се задълбочи в тази насока, въпреки че някои по-комерсиални формации по-късно доразвиват стила и се раждат т.нар. „рок балади“, любими на радиостанциите в средата на осемдесетте години.

Когато представя песента „Problem Child“ („Проблемно дете“) на сцената, Бон Скот често твърди, че думите се отнасят за Ангъс, но в действителност нито един от членовете на AC/DC не е имал безпроблемно детство. Текстът на парчето включва думи като „ако ми харесва, го приемам, ако ли не — няма да се дам без бой“ и „с едно замахване на ножа ще променя живота ти“. Подходът тук е по-агресивен от обичайното, макар че в спомените на Ангъс „безпътното минало“ не изглежда чак толкова колоритно. „Не бях в пълния смисъл на думата «лошо дете» — твърди той. — Слушах, когато ми говореха и когато исках да науча нещо, го научавах. Баща ми казваше: «Ангъс, направи нещо за себе си. Надолу по улицата има библиотека, върви и прочети нещо.» И аз наистина ходех в библиотеката, когато бягах от училище. Там беше страхотно. Имаше американски музикални списания, като «Даун Бийт», пълни със статии за Muddy Waters. Беше ми приятно да чета такива неща и предпочитах да ходя в библиотеката, защото вътре имаше списания, които не се намираха другаде — просто не ги разпространяваха в Австралия. В часа по музика в училище ми дадоха да свиря на триъгълник с някаква метална пръчица и след това ми взеха инструмента, защото не съм имал чувство за ритъм!“

По ирония на съдбата от дете „без чувство за ритъм“, Ангъс става китарист с блестяща репутация. Неговите сола са не само ритмични, но в много случаи — виртуозни. Той обикновено следва мелодията на песента стриктно, но много често включва и импровизации, особено на сцената. Нито една от партиите му не е изпълнена два пъти по един и същи начин, но винаги носи енергията и звученето на оригинала. Ангъс твърди, че никога не репетира солата си. „Нямам достатъчно добър слух, за да слушам и да си записвам нотите — обяснява той. — Просто свиря. Ако ме накарате да изсвиря нечие чуждо парче, ще го направя, но може и да не го познаете. Не мога да определя кои ноти звучат само със слушане. Мал го бива за тези неща, но на мен никога не са ми се отдавали. Винаги съм смятал, че по-важно е чувството. Ако вземеш един албум, например стар блус албум, в който има много сола на различни инструменти, ще усетиш, ако са включили ново соло, защото то има съвсем различно звучене, в него е вложено друго чувство. Никога не репетирам предварително, освен ако не е нещо важно, например да разуча част от песента. Солото трябва да се излее от душата ти, да бъде истинско и продължително.“

„Когато съм на сцената, дивакът в мен се събужда. Сякаш се връщам в миналото и ставам пещерен човек. Нужни са ми шест часа, за да се успокоя след концерт.“

Ангъс Йънг

Групите по онова време започват да клонят към все по-твърди и бързи китарни сола, но Ангъс има чувството, че с това се прекалява. Той обяснява: „Солокитарата трябва да допълва песента. Понякога чувам някое яростно соло насред доста спокойно парче и усещам, че хората са започнали да прекаляват. Някои групи се престарават, при всяка възможност включват жици в парчетата. Аз правя само това, което изисква песента, водя се от нея.“

Музикантът обяснява, че процесът по създаването на едно соло е спонтанен. „Понякога изсвирвам нещо страхотно и след това се питам: Как го направи. Може да се опитвам да го разгадая с години и да не успея да го повторя. Ако свиря в акорд ла, може да направя и солото в ла, но хармоничната прогресия да не звучи добре, сякаш си взел грешен тон, или нещо подобно. А понякога се получава.“

За AC/DC най-важно е единството в музиката. Именно сработването между петимата музиканти внася онази магия на сцената, която прави групата велика. Целта е да няма изявен лидер, който да се отличава от останалите. Често Ангъс фокусира най-много внимание, заради костюма и постоянното си препускане по сцената, но младият Йънг никога не забравя, че е само брънка във веригата. Той дори е убеден, че Малкълм е по-добрият китарист от двамата. „Солата са най-лесната част — категоричен е той. — Да си солист, не е сложно. Трудно е да свириш заедно с останалите, и то без да допускаш грешки. Всички трябва да изсвирят една нота в един и същи момент. Много малко хора умеят това.“

Това изказване обобщава цялата философия на AC/DC. Усърдието на членовете на бандата да работят в екип е най-важният фактор за създаването на забележителна музика. Тази солидарност не пречи на Ангъс понякога да прекалява със соловите изяви, особено по време на концерти, но той винаги се опитва да се придържа към оригиналното звучене на парчетата и да не импровизира дотам, че да се изгуби мелодията на песента. „Свиря това, което звучи в главата ми — обяснява китаристът. — Опитвам се да се придържам към нотите, защото много музиканти са заклеймявани, ако не го правят. Ако можеш, винаги е добре да включиш нещо ново в мелодията, но без да губиш чувството, заложено в нея. Не искам хлапетата да си кажат: «Този тип да не се опитва да свири Бетовен насред хардрок парче?»“

През октомври 1976 г. AC/DC започват самостоятелно турне във Великобритания. Отряд полицаи от отдела за борба с порока ги следват навсякъде и Ангъс получава предупреждение, че ще бъде арестуван, ако още веднъж си свали гащите на сцената. Не е нужно да споменавам, че тази част от шоуто е цензурирана. Саможертвата не е напразна, тъй като благодарение на нея AC/DC получават свободата да се придвижват спокойно, без да се сблъскват на всяка крачка със силите на реда. Тяхната музика е достатъчно бунтарска, за да задоволи публиката без ексцесии на сцената. През ноември бандата за първи път изнася концерт като водеща група в прочутата зала „Хамърсмит Одеон“ в Лондон.

Пред декември AC/DC се завръщат в Австралия и след деветмесечно отсъствие са посрещнати от родната си публика като герои. Австралийската преса обаче не им отдава заслуженото за успехите им в чужбина. Когато момчетата планират турне в родината си, озаглавено „Гигантска доза рокендрол“, някои от местните организатори отказват концертите, с обяснението, че имиджът на бандата е твърде порнографски и това усещане се засилва от публикациите в пресата и репортажите по телевизията. Според тогавашното правителство AC/DC влияят зле на подрастващите и тяхната популярност е повод за опасения.

След турнето групата излиза в кратка коледна ваканция. Те остават в Австралия през първите два месеца от 1977 г., за да запишат четвъртия си албум в „Албърт Студиос“. Американската звукозаписна компания отказва да издаде „Dirty Deeds Done Dirt Cheap“, защото музиката е твърде сурова и необработена и от фирмата се боят, че няма да се продава в САЩ в този си вид. Минават години, преди американците да осъзнаят грешката си. Тавата е издадена в САЩ на 23 март 1981 г. при небивал успех.

Шоуто на Пийл

През юни 1976 г. AC/DC записват четири песни в лондонското студио „Майда Вейл“ за шоуто на Джон Пийл в радио BBC 1. От седемдесетте години до преждевременната си кончина през 2004 г. Пийл работи за популяризирането на рок банди чрез първата британска радиостанция за поп музика. Той е дал тласък на кариерата на няколкостотин музиканти, между които Дейвид Бауи, Joy Division и The Ramones. Със същия ентусиазъм той работи и за популяризирането на групи, които нямат особен шанс да пробият. Без значение какъв е комерсиалният потенциал на песните, Пийл неуморно налага в ефира музиката, която харесва.

Ексцентричният радиоводещ притежава безпогрешен усет за таланта. Той се натъква на AC/DC в един повратен момент от тяхната история и веднага вижда потенциала на австралийските момчета. След като пробиват на сцената във Великобритания и САЩ, AC/DC не се нуждаят вече от подкрепата на Пийл, но неговата благословия в годините на тяхното прохождане в музикалния бизнес изиграва своята роля.

Предвид качествата на останалите банди, които Пийл е канил в своето шоу, AC/DC попадат в отбрана компания и гостуването им в предаването в този ранен етап от тяхното развитие предизвиква допълнителен интерес към албумите им. Пийл е единственият диджей, получил признанието както на индустрията, така и на музикалните фенове от всички поколения. За разлика от повечето записи, излъчени в предаването на Джон Пийл, за съжаление изпълнението на AC/DC така и не е издадено и пуснато на пазара.