Пол Стенинг
Двете страни на славата (8) (AC/DC — пълната биография)

Глава 4
Добре съм, Джак

„Това е скалата, която се търкаля, не се движи нито бързо, нито бавно. Това е скалата, която се търкаля, щом те удари веднъж, ще я усетиш.“

Stray, „The Rock“

На 25 януари 1975 г. AC/DC свири на четвъртия и последен фестивал „Санбъри“ — австралийския вариант на Уудсток, който се организира в Мелбърн. Големите звезди на фестивала са Deep Purple, но събитието не протича гладко. Организаторите не предвиждат Purple да свирят последни, както се полага на звездите на фестивала, но този факт първоначално не предизвиква протести. Deep Purple обаче не очакват, че именно AC/DC ще бъде групата, която ще излезе на сцената след тях. Разправията между двете банди избухва на самия подиум, пред очите на 20 000 зрители, които са дошли на концерт, а не за да гледат скандал между музиканти и организатори. Накрая в кавгите се включват буквално всички — от Джордж Йънг през шофьорите на камиони, които са наблизо, до членовете на двете групи. Крайният резултат е, че AC/DC трябва да си тръгнат от фестивала, без да са изсвирили и една нота.

Въпреки разочарованието, групата е във възход, след добрия прием на дебютния си студиен албум „High Voltage“. Първоначално плочата се разпространява само в Австралия (където рок музиката няма кой знае какви традиции), но след това започва да постига успехи и в чужбина. Въпреки че до този момент AC/DC не са свирили на живо извън Австралия, хиляди фенове от цял свят проявяват жив интерес към австралийския феномен. Инцидентът с Deep Purple се отразява добре на известността на Ангъс и компания в световен мащаб.

Крис Гилби от „Албърт Пръдакшънс“ помага на групата да формира концепцията за първия албум: „Моя беше идеята за обложката на плочата — спомня си той. — Искахме снимката да изобразява куче, което препикава една електрическа подстанция. Доколкото си спомням и заглавието беше мое. Звучеше ми напълно логично за албум на група, която се казва AC/DC. Освен това, тази плоча ги определяше като рок група, а не като музиканти, които имат съмнения относно сексуалността си. Най-интересното беше, че бандата наистина хареса заглавието и написа песен със същото име — «High Voltage». За съжаление (или може би за щастие), песента не беше завършена навреме, за да влезе в албума. Продажбите започнаха изключително добре, най-вече заради първите един-два сингъла. И така имахме в резерв песен със същото име като албума. Затова взех доста рискованото решение да пусна «High Voltage» като сингъл, въпреки че не беше включена в едноименния албум. Ако сега направиш нещо такова, все едно да сложиш край на кариерата си!“

Тази на пръв поглед ирационална постъпка, се оказва правилен ход, както обяснява Гилби: „Това, което се случи беше истинска магия. Сингълът стана голям хит. Албумът се продаваше отлично и постигна още по-добри резултати дори без песента «High Voltage»! Продадохме много плочи, а вече бяхме готови със следващия албум. Естествено, в него песента вече беше включена, но с друго име и вторият албум мигновено стана хит. Направо невероятно!“

„Първите му думи, когато излезе от колата бяха: «Аз съм Бон.» След това погледна надолу и продължи: «И съм с бельото на жена ми.»“

Ангъс Йънг разказва за първата среща на Бон с групата.

Всеки, който е чувал текстовете на AC/DC знае, че основният мотив в тях е непретенциозният, но остроумен хумор. Бон е основният текстописец (той заявява пред журналисти: „Аз съм поетът в тази група“) и песните са винаги простичко конструирани и лесно се помнят. Един от най-ярките примери за дързостта, таланта и артистичността на Скот е песента, която той пише за бившата си жена Айрийн. Заглавието „She’s Got Balls“ („Тя има топки“) само по себе си разкрива почти всичко. Текстът на парчето показва и способността на Бон да забравя лошото и да прощава. Въпреки проблемите му с Айрийн, които в крайна сметка довеждат до развод, тази песен е знак на уважение към нея. Певецът винаги се е отнасял с повече респект към онези жени, които проявяват смелост, не премълчават обидите и отвръщат на ударите. Бон не е от хората, които толерират сервилността и конформизма. Той не иска всички да се съгласяват с мнението му и „She’s Got Balls“ е израз на възхищение към силния характер на съпругата му.

„Моята мадама има топки. Дори да пълзи по колене и лакти, не се дава. Никой не може да я убеди, че има полза от мъжете.“ Тази „лирика“ обаче, не стопля сърцето на дамата, за която е предназначена.

„Айрийн се беше оплаквала на Бон, че никога не е писал песен за нея — разказва по-късно Ангъс. — Така че той написа «She’s Got Balls» и тя го напусна! Когато Бон дойде в групата, тя му каза: «Бон, или аз, или AC/DC». А той й отговори: «Виж сега, те са добра група…» Айрийн е може би единственият човек, който го познаваше добре. Дори когато се разделиха, той пак се разбираше много добре с нея.“

Албумът „High Voltage“ и първият сингъл от него „Baby Please Don’t Go“, влизат в австралийските класации през март. През юни 1975 г. групата издава сингъла „High Voltage“. След като най-успешният им сингъл влиза в класациите, AC/DC са поканени да свирят на концерт във Фестивалната зала в Мелбърн. Изпълнението им е записано на видео, защото мениджърите търсят звукозаписни компании в чужбина, които биха се заинтересували от AC/DC. Оказва се обаче, че названието на бандата не е запазено като търговска марка и чуждестранните компании се боят от проблеми с правата.

Текучеството в AC/DC също е потенциален източник на неприятности. Роб Бейли и Питър Клак са уволнени и местата им са заети от завърналия се Лари ван Крийт на баса и от новия барабанист Фил Ръд. Ван Крийт обаче остава само няколко дни и след него на баса се редуват Малкълм и Джордж, докато не бъде намерен постоянен китарист.

„Семейството на Бон го виждаше по-рядко от нас двамата. Винаги бяхме заедно — аз, Бон и Малкълм. Движехме заедно. Заедно ходехме в клубове, отново заедно ни изхвърляха оттам…“

Ангъс Йънг

Филип Хю Норман Вичге Рудзевичиус, или Фил Ръд, е роден на 19 май 1954 г. в Мелбърн и става известен с формацията Colored Balls — група с подчертано расистки уклони, основана от китариста Лоби Лойд и вокалиста Ангри Андерсън (който след това сформира Rose Tattoo). Бандата е популярна сред рокерите и скинхедовете в началото на седемдесетте. Стилът на Colored Balls е познат като „yob rock“, а типичен пример за последователите на този род музика са британските легенди Slade.

След като Ръд се присъединява към AC/DC, братята Йънг решават, че най-после е дошъл моментът за големия им пробив. По това време сред членовете на бандата за първи път от години цари приятелска атмосфера. През март всичко потръгва неочаквано добре — песента „Love Song (Oh Jene)“ от „Б“-страната на сингъла „Baby Please Don’t Go“ става много известна в Австралия и се превръща в най-големия хит на бандата до този момент. Тя влиза под №10 в националните класации през следващия месец. „Love Song (Oh Jene)“ е кавър версия на песен на Биг Джо Уилямс, но се оказва много подходящо парче за AC/DC и е включено на първо място в тавата „High Voltage“. Парчето е толкова типично за австралийците, че много фенове не могат да повярват, че не е дело на братята Йънг.

Моментът е изключително подходящ да бъде нает постоянен бас китарист. Марк Еванс (няма никаква връзка с напусналия певец) е роден на 2 март 1956 г. в Мелбърн и за първи път се среща с AC/DC, когато групата свири в хотел „Стейшън“ в родния му град. Според легендата Еванс нямал право да влиза в бара на хотела, тъй като предишната вечер бил изхвърлен оттам заради сбиване. Въпреки това, той и няколко негови приятели успяват да се промъкнат в бара, за да гледат AC/DC, но охраната ги разкрива и отново ги изхвърля. Бон Скот и един от асистентите на групата за турнето Стив Макграт се разправят с шефовете на хотела, за да могат Еванс и приятелчетата му да останат до края на концерта. Така Еванс се запознава с бандата и решава да се яви на прослушване за вакантното място на басиста. В спомените на Марк обаче събитията се развиват по по-различен начин. „Тази история не е съвсем вярна — обяснява Еванс. — Това за хотел, «Стейшън» е вярно — той се намира в предградията на Мелбърн, където живеех. И наистина се запознах с момчетата, когато те свиреха в хотела. Но слуховете за сбиването не са съвсем верни. Това е идея на мениджъра ни. На момчетата от групата ме представи мой много добър приятел — Стив Макграт, който работеше за групата по това време. Той ми каза, че си търсят китарист. Малкълм свиреше на бас китара, а групата беше само от четирима души. Когато ме приеха в AC/DC, Малкълм каза, че трябва да се преквалифицирам в басист. Направихме едно прослушване, беше неделя следобед. Бандата трябваше да свири във вторник вечерта, в същия хотел. AC/DC не бяха особено запалени по репетициите. Прослушването, в което участвах, се оказа и единствената ни репетиция преди участието им във вторник. Така стоят нещата. Веднага след това прослушване започнахме серия участия в Мелбърн.“

Първата официална поява на Еванс с AC/DC съвпада с дебютното участие на групата в телевизионно предаване. Канал ABC кани групата да участва в шоуто „Каунтдаун“. Предварително е ясно коя песен ще звучи в шоуто. „Baby Please Don’t Go“ се приема добре от публиката, същото важи и за сценичния костюм на Ангъс. За това предаване той се превъплъщава в супергерой — „Супер Ангъс“. За шоуто в ABC музиката върви на плейбек, но групата трябва да пее на живо.

Небрежният и веселяшки имидж на бандата допада на продуцентите. Момчетата изглеждат дръзки, но безобидни, и получават покана да гостуват през април в същото шоу. Зрителите обаче нямат представа какво им предстои да видят. Както разказва Клинтън Уокър в биографията на Бон Скот, AC/DC успяват и „разчупват всички клишета на досадната модна вълна“, като показват на публиката лицето на истинския рокендрол. Според рецензиите: „AC/DC са твърде млада група, за да се причислят към глем рок течението, момчетата са твърде умни, за да свирят чист метъл, и твърде глупави, за да правят пънк.“

По мнението на Еванс, феновете най-после виждат истинското лице на групата: „Никакви глупости като високи токове, или грим.“ AC/DC е глътка свеж въздух за почитателите на рокендрола, защото жанрът по това време е в сериозна криза. Кавърите на парчетата на Биг Джо Уилямс напомнят за корените на блуса в музиката на Ангъс и компания, но в същото време показват, че песни, писани преди доста време могат да звучат съвременно в ерата на новите технологии.

„Животът ми се промени много бързо, защото групата имаше между шест и осем изпълнения на седмица — обяснява Еванс. — По това време в Мелбърн имаше много хотели с музика на живо. Беше напълно нормално да имаме три участия на ден, но напрежението беше убийствено. Вече бях напуснал училище и работех в телефонна компания. От шест месеца бях там, но нямаше никакво развитие. На всяка цена трябваше да напусна и за щастие, възможността да свиря с AC/DC се появи точно навреме. Животът ми се промени направо драматично — от порядъчен държавен служител станах басист в рок група, чиито текстове бяха, меко казано, нецензурни. Беше най-хубавото време в живота ми.“

„Аз съм на 33 години. Преди AC/DC съм свирил с много групи в Австралия. Никога не си прекалено възрастен, за да се занимаваш с рокендрол.“

Бон Скот, малко преди смъртта си

Много по-късно Ангъс си спомня: „В едно от първите ни турнета в Англия с нас постоянно пътуваха ченгета от Нравствената полиция, защото Бон обичаше да се изразява «цветисто», нали ме разбирате? Никога не си спестяваше неподходящите изрази. Спомням си, веднъж в Австралия, свирехме буквално по селата в пустошта и се надявахме да изкараме пари. И ако той направеше нещо неприлично — например да ми смъкне панталоните, докато свиря, или да се разпсува на сцената, това ни докарваше неприятности и финансови загуби. Обикновено на концертите идваха кметът на селото и съветниците му, за да следят какви ги вършим. Мислеха си, че правят нещо. Всъщност само ни предизвикваха. Това беше техният начин да се преборят с нас. Спомням си как Бон излизаше на сцената и започваше да нарежда: «Разбрах, че не мога да казвам пред вас „да ви го начукам“. О’кей, няма да казваме „да ви го начукам“. Разбрах, че не мога да казвам „лайно“. Добре, няма да казваме „лайно“. Разрешиха ни да използваме „да го духаш“, но и това ще ви спестим…» Така стояха нещата. От това не печелехме пари, но ставахме все по-популярни.“

Въпреки че не е сред красавците на рок сцената, Ангъс Йънг бързо се превръща в любимец на женската половина от феновете. Те го смятат за сладък и нахакан, освен това енергичността му е впечатляваща. Обикновено Ангъс е звездата на групата по време на концерт, но изпълненията на Бон Скот също привличат внимание. Певецът на AC/DC не се дразни от факта, че Ангъс е лице на групата. Бон е достатъчно умен (а и лишен от честолюбие), за да държи на всяка цена да бъде в светлината на прожекторите. Той позволява на Ангъс да прави каквото поиска на сцената и двамата се сработват отлично. Скот е вокалист, който не страда от егоцентризма на звездите, върши си работата на ниво и е способен да остави настрана претенциите за слава и безкрайните изисквания, характерни за вокалистите. AC/DC е група, съставена от приятели; сред членовете няма борба за надмощие, тъй като всеки вярва, че другите правят всичко по силите си, за да допринесат за успеха на екипа. Може би заради това Дейв Еванс така и не успява да се впише сред останалите. Според някои, включително и членове на групата, той е от „стереотипните“ рок звезди, а това е в разрез е принципите на AC/DC.

Силната страна на групата е, че музикантите не се отличават много от зрителите, които ги аплодират на всеки концерт. Единствената разлика е, че звездите са на сцената и свирят рокендрол. Публиката се идентифицира с идолите си, но има и критици, които смятат, че този жанр музика изисква различно поведение. AC/DC създават свой самобитен имидж, без да ги е грижа кой знае колко за мнението на другите. Запазена марка на шоуто на групата става поведението на Ангъс на сцената, който подскача като патица напред-назад, докато свири „вглъбен“ в мелодията. Това е естествената му реакция на музиката и публиката усеща, че в движенията му няма фалш и хореография.

В главата „12 начина да промените съзнанието си без наркотици“ от „Книга на списъците“, авторът Ръс Кик обяснява: „Музиката — особено шумният и грубоват рокендрол, те кара да се чувстваш така, сякаш политаш някъде другаде, напускаш тялото си. Музиката разполага с безброй възможности да промени състоянието ти. Достатъчно е да слушаш. А ако свириш, можеш да навлезеш в зона, където няма нищо друго — само ти и песента.“ Този цитат илюстрира идеално състоянието на Ангъс.

През април AC/DC отново са поканени в „Каунтдаун“, пак, за да изсвирят „Baby Please Don’t Go“. Преди участието в главата на Бон Скот се ражда план, който той съумява да опази в тайна до самото шоу. Появата му на сцената е наистина шокираща — вокалистът излиза пред камерите и публиката с руси плитки и в униформа на ученичка, а бузите му са ярко начервени. Останалите членове на бандата нямат представа, че Скот приема толкова сериозно „ролята“, но намират хрумването му за смешно. За съжаление обаче, продуцентите на шоуто не са на същото мнение. По-възрастните зрители също са шокирани от шегата. Изпълнението на AC/DC буди възмущение и телевизионният канал е залят от оплаквания. AC/DC успяват да защитят репутацията си на нарушители на реда, но това им осигурява още слава, максимата, че „няма лоша реклама“ в пълна степен важи за този случай. Фактът, че няма скоро да получат нова покана за „Каунтдаун“ не е от особено значение за тях.

Друга характерна черта на AC/DC са откровените им отношения с медиите. В някои страни се съчиняват какви ли не истории за известни личности с рекламна цел. В Австралия тази мода не е навлязла, пък и при AC/DC това не е необходимо — момчетата винаги осигуряват на пресата скандални новини, които при това са напълно автентични. Често членовете на бандата сами съобщават на репортерите някои смущаващи, но интересни случки, като следното заглавие от вестник „Truth“: „Поп звезда в леглото с брюнетка, баща й ги хваща!“

Дейв Доусън разговаря с Бон, който му разказва цялата случка: „Бащата на момичето вече ме беше предупредил да не спя с нея. Но тя е на 17 и може сама да си взима решенията. Предишната вечер се прибрах от Сидни и тя беше там, чакаше ме. Двамата се бяхме отдали на любовната игра, когато един от нашите асистенти — Ралф, почука на вратата на спалнята ми и каза, че някой иска спешно да се срещне с мен. Казах му да дойде пак след два часа, защото в момента съм зает. Все пак отидох до вратата, а баща й нахлу в стаята. Бях само по гащи. Той попита: «Виждам, че носиш боксерки.» След което свали изкуственото си чене и добави: «Чакам те отвън.» Излязох след него навън, където имаше двама или трима от приятелите му, всички прехвърлили 30-те. Той ме попита: «Къде е дъщеря ми?» Отвърнах му: «Сигурно вече е избягала. Ти постоянно я пребиваш.» Изведнъж той започна да ме удря по главата и ме събори в близкия розов храст, след което ме издърпа оттам. Двама от приятелите му се намесиха и го откъснаха от мен. Явно видяха, че не съм в категорията му и нямам никакъв шанс. Това беше най-жестокият бой, който съм ял през живота си. Мениджърът ни Майк Браунинг ме заведе на зъболекар, който си умря от смях, докато му разказвах как са ми разбили челюстта и защо са ми избити зъбите. На мен не ми беше много смешно, защото сметката от зъболекаря щеше да е поне пет хиляди долара. Бащата на момичето ясно беше показал чувствата си към мен, но той не изпитваше кой знае каква нежност и към собствената си дъщеря. След като ме преби, ми каза: «Ако тя не се прибере до довечера у дома, ще пратя още десет момчета да те довършат.» Определено оттук нататък желанието ми да я виждам се изпари.“

Въпреки че тази история обикновено разсмива читателите, тя показва и някои черти на Бон, които не се вписват в легендарния му образ на рок звезда. На първо място прави впечатление изречението, в което певецът обяснява, че „се е отдал на любовна игра“ с момичето. Това е доста нетипично. Хиляди други рок музиканти биха използвали по-образно описание, доста по-натуралистична терминология. Явно не става дума за поредната свалка с напориста фенка. Случката показва нежната страна от личността на Бон. На второ място при сблъсъка с разгневения баща, Скот смело го напада, твърдейки, че бие дъщеря си — едно твърдение, което без съмнение налива масло в огъня. Именно тази реплика предизвиква гнева на побойника и навлича неприятности на Бон. И освен всичко това, за разлика от всеки друг рок музикант, Скот без заобикалки признава, че не е имал шанс да спечели двубоя, тъй като е бил сам и противникът му е бил по-силен. Бон няма нужда да подсилва мъжкото си самочувствие с това, че е участвал в бой, без значение, че е понесъл поражение. Нещо повече — той заявява, че няма да се среща отново с момичето — твърде много неприятности и за двамата с баща като нейния.

Скот има „таланта“ да си навлича гнева на хората. Той е чаровник, пее в група, която става все по-популярна, и върши всичко това с огромно удоволствие. Някои буйни глави в Австралия не могат да приемат успеха на Бон: той се появява по телевизията, облечен като ученичка, и след това, вместо да стане за посмешище, отмъква гаджетата им. По това време AC/DC вече са суперзвезди в Мелбърн, както и в цяла Австралия. До края на юни албумът „High Voltage“ става златен на Зеления континент.

В края на август групата прави опит да изнесе серия от безплатни концерти в магазина „Майер“ в Мелбърн. Момчетата обаче не могат да си представят фурора, който предизвиква появата им на сцената. В крайна сметка първият концерт е прекратен предсрочно, тъй като магазинът е залят от 10 000 фенове. След набезите на почитателите „Майер“ е буквално унищожен и концертът приключва точно след две песни. Малко по-късно барабанистът Фил Ръд е заменен от Колин Бърджис, тъй като Ръд е със счупен пръст след сбиване в хотел „Матю Файндлърс“ в Мелбърн.

За щастие, вокалистът и барабанистът се възстановяват от контузиите си за записите на следващия албум. Вече се оформя и формула, по която групата пише песните си. Малкълм измисля основните партии за китара, Ангъс обикновено ги променя малко според индивидуалния си стил. След това музиката оформя рамка, в която Бон трябва да вкара стиховете си. Разбира се, и Дейв Еванс би се справил с песните от новия албум на AC/DC — „T.N.T.“. Но обаянието и страстта, които влага Бон във вокалните партии доказват на всички, че са направили правилния избор. Скот е природен талант, няма нужда да черпи увереност от алкохола, преди да излезе на сцената. Но още по-забележителен е друг факт — като най-добрите вокалисти в историята, Бон пее еднакво добре пиян и трезвен. Блясъкът в очите му не се дължи на алкохола, истински е.

За Бон да бъде част от AC/DC е постижението на живота му. В по-ранните си групи в Австралия той само трупа опит. The Valentines и Fraternity са сносни банди в музикално отношение, но някак си им липсва характер и това води до провала им. Освен това предишните групи на Скот изпълняват предимно кавър версии. С AC/DC Бон има свободата да развихри поетичния си талант без ограничения. Той се справя толкова бързо с текстовете на песни, колкото бързо братята Йънг пишат новите парчета. Заглавията на песните будят искрено любопитство и сами по себе си са достатъчно интересни, за да гарантират успех на новия албум. Но като се прибави енергичната музика и яростните вокали на Бон, „T.N.T.“ е обречен да остане сред класиките на рока.

Албумът излиза в края на 1975 г. и скоро надхвърля 100 000 продадени копия. На този етап AC/DC вече са най-известната рок група в Австралия. Текстовете им често разказват обикновени неща от ежедневието, но в тях присъстват и поетични метафори, стихове за мечти и копнежи. Въпреки че Бон вече е вокалист на известна рок група, той продължава да пее за всичко, което вълнува обикновените хора (включително за мечтата си да стане прочут певец!), което напълно отговаря на вкусовете на публиката на AC/DC — голяма част от която принадлежи към бедните прослойки от населението.

„It’s A Long Way To The Top (If You Wanna Rock ’N’ Roll)“, „Rock ’N’ Roll Singer“, „Live Wire“ и „Rocker“ са енергични песни, които слабо се различават по отношение на тематиката, но пък носят невероятен заряд. Най-известното парче, което много години след това ще бъде включено в концертния репертоар на групата е „The Jack“. Оригиналното заглавие на песента е „The Clap“ и на австралийски жаргон означава гонорея — болест, предавана по полов път. А песента е посветена на многото жени, гостували на групата, когато членовете й живеят в една къща.

Песента „T.N.T.“ е донякъде автобиографична за AC/DC, и особено за Бон Скот. Стиховете на певеца обикновено са толкова натуралистични, че слушателите предполагат — обикновено правилно, че Бон разказва случки от собствения си живот. При „T.N.T.“ това е лесно забележимо.

„Women to the left of me/ And Women to the right/ Ain’t got no gun/ Ain’t got no knife/ But don’t you start no fight“, предупреждава Бон и ние му вярваме^[1].

Определението „симпатичен тип“ определено пасва на Скот. Тези, които го познават твърдят, че той не е лош човек. Бон винаги е готов да защитава решенията си, да отстоява правотата на собственото си мнение, но го прави с неотразим чар, на който всички се възхищават. Освен това той е по-възрастен от другите в групата и това му дава допълнителна увереност. Скот е прекарал много време от другата страна на барикадата — гледал е как се справят на сцената AC/DC и знае с какво може да допринесе за шоуто. Както предрича самият той, с такъв вокалист AC/DC няма как да не успее.

„Аз съм експлозив, аз съм динамит, ще спечеля битката. Аз съм динамит с могъщ заряд, само гледай как ще експлодирам.“

Чарът на Бон не остава скрит и в римейка на един от по-ранните хитове на групата — „Can I Sit Next To You Girl?“, където певецът влиза в ролята на стар сладострастник. В албума е включен и един кавър на Чък Бери — „School Days“, който идеално допълва блус рок стила на групата.

Благодарение на подобни композиции, групата започва да привлича вниманието на звукозаписните компании извън Австралия. След среща с бандата, осъществена с помощта на Каръл Браунинг (дъщеря на мениджъра на AC/DC Майкъл Браунинг), Фил Карсън предлага на AC/DC договор, който им осигурява разпространение в цял свят. Новата им звукозаписна компания е със седалище Лондон и се нарича „Атлантик Рекърдс“. Членовете на групата се съгласяват и подписват, което се оказва мъдър ход.

Скандалът с появата на AC/DC по телевизията води до неочаквани последици. Продуцентите на предаването „Каунтдаун“ осъзнават, че AC/DC може да предизвикат яростно възмущение, но в същото време вдигат рейтинга до небесата. Следват серия от срещи и групата отново е поканена за няколко участия в шоуто. При едно от тези участия AC/DC изпълнява „It’s A Long Way To The Top (If You Wanna Rock ’N’ Roll)“ от каросерията на камион, който обикаля по улиците на Мелбърн. В края на 1975 г. AC/DC са най-големите звезди на австралийския шоубизнес. А по това време „High Voltage“ вече е три пъти златен.

След сделката с „Атлантик“, групата взема още едно решение, което се оказва много проницателно. По предложение на Майкъл Браунинг, AC/DC трябва да напусне Австралия и да замине за чужбина, за да продължи развитието си — изборът е между Англия и Америка. Като се има предвид, че повечето от членовете на групата са с британски произход, изборът изглежда логичен. Въпреки че още са били деца по времето, когато семействата им напускат Великобритания, Ангъс, Малкълм и Бон познават трудностите от живота на Острова и са готови да се справят с неумолимата британска преса. И тримата смятат, че точно в Обединеното кралство AC/DC ще се утвърди на световната музикална сцена. Групата пристига в Англия на 1 април 1976 г.

Поглед към Атлантика

Корпорацията „Атлантик Рекърдс“ е едно от най-влиятелните имена в историята на рокендрола. Ахмед Ертегюн — син на турски дипломат, основава компанията през септември 1947 г. в Ню Йорк. Името „Атлантик“ не е първият избор на основателите, но всяко название, което Ертегюн предлагал вече било заето от друга фирма. Когато чул, че има компания „Пасифик джаз“, Ахмед решил, че неговата музикална империя ще се нарича „Атлантик“.

Първият офис на фирмата, който служел и за всекидневна на основателите, се намирал в определената за събаряне сграда на хотел „Джеферсън“ до „Бродуей“. За да си помогне с таксите, Ертегюн дал под наем част от апартамента на братовчед си — поета Сади Койлан. Първата песен, записана в „Атлантик“, е на The Harlemaires. На 21 ноември 1947 г., групата пее в студиото „The Rose of the Rio Grande“. До края на декември в „Атлантик“ вече са записани над шестнайсет парчета.

През април 1949 г. „Атлантик“ пуска на пазара първия си голям хит — „Drinkin’ Wine Spo-Dee-O-Dee“ на Стик Макгий. През 1955 г. позициите на компанията са толкова силни, че тя участва в наддаването за правата върху албумите на Елвис Пресли. Ертегюн предлага на Том Паркър 25 000 долара, но Пресли накрая подписва с RCA. „Атлантик“ продължава да жъне успехи през шейсетте и седемдесетте с поп–, рок– и соулизпълнители. Много звезди — от Арета Франклин до Рей Чарлз, Led Zeppelin, The Rolling Stones подписват договори с фирмата. По-късно „Атлантик Рекърдс“ се радва на огромно жанрово разнообразие от изпълнители. Сред клиентите им са Metallica, Бьорк и Миси Елиът.

И до днес Ахмед Ертегюн е председател на борда на „Атлантик Рекърдс“. На годишната церемония в „Залата на славата на рокендрола“ през 1995 г. бе обявено, че Музеят на организацията и изложбената зала ще носят името на Ертегюн. Основателят на „Атлантик“ е включен в „Залата на славата“ още през 1987 г.