Пол Стенинг
Двете страни на славата (7) (AC/DC — пълната биография)

Глава 3
Хамелеонът

„Винаги съм им желаел само най-доброто, тъй като съм един от основателите на групата и винаги ще бъда част от нея.“

Дейв Еванс, 2005 г.

Бон Скот гледа на живо AC/DC за първи път в Аделаида, Южна Австралия, когато те са подгряваща група за австралийското турне на Лу Рийд. Винсънт Лавгроув (бивш вокалист на The Valentines, заедно с Бон) запознава Скот с останалите членове на AC/DC. „Бон се размотаваше край нас, когато свирехме в Аделаида — спомня си Дейв Еванс. — Той познаваше Джордж Йънг и Хари Ванда. През шейсетте групата на Бон беше записала кавър на една от песните на The Easybeats — «My Old Man’s A Groovy Old Man», заедно с Винс. Лавгроув по това време имаше музикална агенция и уреждаше ангажиментите на AC/DC в Южна Австралия. Той разказа на Бон за двамата по-малки братя Йънг.“

По времето, когато среща членовете на AC/DC, Бон вече има зад гърба си колоритно минало. Той е роден на 7 септември 1946 г. в Киръмюир, Шотландия и е записан в кръщелното си свидетелство под името „Роналд“, което скоро е съкратено на „Бон“ от песента „Bonnie Scotland“ („Хубавата Шотландия“). Също като семейство Йънг, роднините на Скот имигрират в Австралия през петдесетте години по стъпките на сестрата на Бон, която заминава за Мелбърн година по-рано. Именно в Мелбърн Бон започва образованието си в началното училище „Съншайн“, но по-късно семейството му се мести в Западна Австралия и той е записан в друго начално училище — „Норт Фримантъл“. През 1959 г., когато е дванайсетгодишен, Бон се прехвърля в гимназията „Джон Къртин“, където се учи да свири на гайда и усвоява традиционния шотландски инструмент до съвършенство. Той печели също и конкурса за най-добър барабанист в гайдарски оркестър за деца под седемнайсет години пет последователни години. Неговата майка Иза, която го нарича „Рон“, си спомня: „Почти всяка седмица в събота на площада свиреше група гайдари. Рон беше луд по барабаните, преди да започне да свири на гайда. Вкъщи нареждаше кутии от бисквити по кухненския плот и ги пердашеше, все едно са ударни инструменти.“

„Новите ми съученици заплашваха да ме спукат от бой, когато чуеха шотландския ми акцент. Дадоха ми едноседмичен срок да се науча да говоря като тях, ако искам да оцелея. Естествено, аз не обърнах внимание на заплахата. Никой не може да ми казва какво да правя. Това само ме накара да реша още по-твърдо, че ще говоря, както си знам. Така се сдобих с това име «Бони Скот» — «шотландеца».“

Бон Скот

Йън Кант — един от съучениците на Бон по онова време, разказва: „Северен Фримантъл в онези дни беше страхотно място за деца. Радвам се, че съм роден там, Бон също имаше хубаво детство. В моите очи той беше един от хулиганите на училището, от най-ранна възраст проявяваше характер. У него имаше нещо, което привличаше хората, някаква непосредственост. По-късно и двамата се записахме в гимназията «Джон Къртин», където учителите бяха добри, а атмосферата — приятелска, учениците се забавляваха.“ Ръсел Кларк — друг приятел на Бон от училище, си спомня, че средата във Фримантъл предразполага младите хора да се наслаждават на живота.

Заради любовта си към музиката Бон Скот често пренебрегва академичната работа и по тази причина неведнъж си има неприятности в училище. „Често се увличаше по разни неща — разказва Иза. — Беше твърдоглав. Сам проходи, без моя помощ. Никога не се прибираше направо вкъщи след училище. Запиляваше се нанякъде с малките си приятели и през ум не му минаваше, че трябва да си дойде. Налагаше се да го гоня и да го прибирам от най-ранна възраст. Беше немирник, мисля, че това е най-точната дума. Не бих го нарекла «непослушно дете», просто беше упорит и твърдоглав, като си наумеше нещо, никой не можеше да го спре.“

Съдебната система обаче не гледа на Бон като на „немирник“. Статия във вестник „Уест Аустрелиън“ от 13 март 1963 г. разказва за престъпление, което ще изпрати младия шотландец в поправителния дом „Ривърбанк“, заради зачестили противообществени прояви.

„Шестнайсетгодишен се призна за виновен в съда за малолетни във Фримантъл вчера по обвинения в предоставяне на фалшиво име и адрес на полицията, бягство от законово попечителство, разпространяване на противозаконни нецензурни материали и кражба на 12 галона бензин.“

Бон предпочита да излежи присъдата си в дома за малолетни, пред това да се изправи лице в лице с родителите си, които чувства, че е разочаровал. До навършване на осемнайсет години, той е поставен под попечителството на Детските социални служби. Бон изпитва огорчение от допуснатата грешка и дълбоко се разкайва, че не успява да види баба си и дядо си, дошли от Шотландия, за да гостуват на родителите му. В много отношения той прекарва следващите години в опити да поправи стореното и някои от най-близките му приятели смятат, че по-късно Бон е бил твърдо решен да успее като музикант, за да се реваншира на родителите си за грешките си на младини.

Когато напуска поправителния дом, Бон Скот вече е взел решение да превърне музиката в своя кариера. Той отдавна мечтае да стане професионален барабанист и тази мечта му се струва още по-привлекателна, съчетана с плановете му да обиколи света и да се среща с красиви жени. Скот инстинктивно усеща, че такава кариера би подхождала на неговия характер и темперамент, освен това е наясно, че при неговото минало няма кой знае какъв избор. Непосредствено след като завършва училище, Бон сменя няколко временни работни места. За известно време е тракторист, след това общ работник на рибарските кораби, накрая става чирак в работилница за поправка на електрически кантари. Скот се опитва да се запише в австралийската армия, но е отхвърлен, тъй като комисията го обявява за „социално непригоден“.

През 1965 г. Бон се включва в първата си истинска рок група в Пърт — The Spektors. Той свири на барабани и понякога се включва в пеенето, когато вокалистът се нуждае от помощ, но е твърдо убеден, че бъдещето му е зад ударните инструменти. Няма много информация за времето, което Скот е прекарал в тази банда, но въпреки краткото си пребиваване в The Spektors, той явно е научил много от тях за работата в група, композирането и записването на музика.

Ричард Селби — австралийски музикант, който по-късно основава The Troubadours, си спомня първата си среща с Бон. „Видях го в черквата «Свети Патрик» по време на едно неделно рокендрол парти — разказва той. — Свиреха много групи, някои от тях бяха страхотни рокендрол изпълнители, а ние само наблюдавахме. За нас беше добре, че докато още бяхме юноши, в Северен Фримантъл непрекъснато се организираха някакви събития, свързани с музиката. Преди да започнем да свирим, ние имахме възможност да наблюдаваме много групи и това ни даде кураж да се пробваме по-късно да основем собствени рок формации. През 1964 г. аз се присъединих към The Troubadours, а по това време The Spektors вече съществуваше. Мисля, че направихме няколко съвместни концерта в младежкия център «Биг Бийт», заедно с други изпълнители като Ръс Кенеди, Джони Йънг и The Strangers.“

Винсънт Лавгроув също си спомня, че няколко пъти е гледал изпълнения на Бон Скот с The Spektors. „Бон ставаше и пееше по две-три песни на вечер — разказва той. — Често се оказваше, че ще свирим в една и съща зала. Аз по това време бях вокалист на групата The Dimensions, която по-късно се прекръсти на The Winztons и двамата неусетно станахме приятели. Бон и певецът на бандата си разменяха местата по средата на репертоара. Скот започваше да пее, а вокалистът свиреше на барабаните. Певецът им се казваше Джон Колинс — момче със солидни гласови данни, но малко безлично. Биваше си го и на барабаните. Бон работеше като пощальон през деня, а аз продавах мъжко облекло. Той доставяше пощата до моя магазин във Фримантъл и се виждахме често. Той живееше в северната част на градчето с майка си, баща си и брат си. В Пърт по това време отваряха доста нощни клубове. В района имаше рудници, а миньорите работят на периоди — шест месеца са под земята, после три месеца почиват. Плащаха им добре и те си харчеха парите в нощните клубове. Единственият проблем беше, че настояваха групите да свирят тъй наречените «Топ 40 кабаретни парчета» и в репертоара липсваше каквато и да било оригиналност. Затова в сърф клубовете по Западното крайбрежие започнаха да отварят врати по-модерни заведения като «Суанборн Стомп».“

През 1966 г. Бон и Винс основават The Valentines. По това време Бон е двайсетгодишен. Двамата пеят, на ритъм китара свири Тед Уорд, на бас китара — Брус Абът, на солокитара — Уин Милсън, а на барабани — Уорик Финдли. „Хрумна ни идеята да съберем най-доброто от двете групи и да основем нова — спомня си Лавгроув. — По това време влиянието на Sam And Dave, както и на други соул изпълнители беше много силно, а ние харесвахме и Small Faces, затова решихме да формираме група с двама певци. Редувахме се — единият изпълняваше основната вокална партия, а другият беше беквокал.“

Макар да не е уверен в способностите си като певец, Бон Скот се съгласява да запише гласа си на лента. За разлика от по-късния си характерен вокален стил с AC/DC, през шейсетте години гласът на Скот е доста по-мек, в унисон с модното нашествие на психеделичния поп рок, по който се увлича и The Valentines. Седмици след дебюта си на сцената, групата привлича вниманието на местните фенове и получава покани да свири в зали като „Кентърбъри Корт“ в клуба за сърфисти и спасители „Суанборн“ (известен като „Суанборн Стомп“). „Доста се изнервяхме един друг — разказва Лавгроув за съвместните си вокални партии със Скот. — Не бяхме достатъчно уверени да се справим сами с песните и освен това се държахме доста диво на сцената. Номерът ни беше такъв. Скачахме по колоните и усилвателите, взривявахме бомбички на сцената и какви ли не щуротии. Мятахме си пиратки един на друг и определено успявахме да привлечем вниманието. Преди всяко шоу се уговаряхме какво можем и какво не можем да правим.“

Ричард Селби от The Troubadours си спомня: „И двамата си ги биваше, но Винс беше по-улегнал и опитен от Бон. Той беше звездата, докато Бон беше «лошото момче». В очите на Скот имаше бунтовна искра, която се сблъскваше с невъзмутимата самоувереност на Винс. Отстрани беше много интересно да ги наблюдаваш.“

„Запознах се с Бон през 1967 г. — разказва Ръсел Кларк. — И двамата бяхме пощаджии. Той беше веселяк, смееше се през цялото време. Даваше вид на човек, който мисли само за забавления, но в действителност водеше двойствен живот. Идваше на работа с дрехите, с които е бил през нощта на другото си работно място и вечно си забравяше униформата. Разправяше къде е свирил предишната вечер и къде ще свири след това. Питаше ни защо не се отбием някой път да го гледаме. Една вечер решихме да отидем до клуба «Суанборн Стомп» и попаднахме на неговата група. С приятелите ми често се мотаехме по нощните заведения по плажа и тогава се случи да видим неговото изпълнение. Бон беше симпатяга, разбираше се с всички без проблем. По онова време характерът му беше доста по-добър от пеенето му, длъжен съм да го призная. В крайна сметка Бон стана известен с гласа, а не с характера си, но той притежаваше и добро сърце. Тази комбинация му донесе успех.“

Друга група, която се подвизава на клубната сцена в Аделаида по това време е The Twilights. Това е единствената местна формация, освен The Valentines, която има двама вокалисти. Двете банди се отличават от останалите, заради добрия синхрон в изпълнението на певците и публиката започва да им засвидетелства уважение. Те стават и доста по-популярни сред нежната половинка от аудиторията. Бон признава, че се е прехвърлил от барабаните пред микрофона, „защото всички мадами се лепят на певците“. През шейсетте години в Пърт има само една звукозаписна компания и нейният собственик Мартин Кларк се гордее с факта, че познава лично почти всички австралийски рок групи. Наблюдателите от компанията „Кларион“ са наясно, че The Valentines са на прага на успеха и съветват Кларк да се запознае с тях и да си осигури подписите им. През март 1967 г., близо десет месеца след създаването си, групата вече има договор и издава първия си сингъл. Музикантите решават да започнат с кавър версии на „Everyday I Have To Cry“ на Артър Алекзандър и „I Can’t Dance With You“ на Small Faces. Както се очаква, плочата жъне голям успех в Югозападна Австралия — в Пърт стига до петото място.

По-късно бандата записва шест песни с музикалния лейбъл на Рон Тюдор, наречен „Джун Пръдакшънс“, които по-късно са препродадени на звукозаписната компания на „Филипс“. Между тях е и кавърът на „My Old Man’s A Groovy Old Man“ на Джордж Йънг и Хари Ванда, както и авторската „Juliette“. Тези две парчета стават първите хитове на The Valentines, когато групата издава дебютната си дългосвиреща плоча. Вторият сингъл на бандата обаче не е толкова успешен. Той включва една композиция на Стив Райт и Джордж Йънг, наречена „She Said“ и е издаден през август 1967 г. Плочата едва успява да се вмести в класацията на Пърт. През февруари следващата година The Valentines правят малка стъпка напред, издавайки плоча с две парчета — „I Can’t Hear The Raindrops“ и „Why Me?“ — и двете композиции на Уорд и Лавгроув. Плочата достига до шестото място в класацията на Пърт, но така и не успява да пробие на национално ниво.

След известно време започват да се носят слухове, че The Valentines ще сменят звукозаписната си компания и ще сключат договор със „Съншайн“, но те остават верни на „Кларион“ и записват с тях четвъртия си последен сингъл през юли 1968 г. Парчето „Peculiar Hole In The Sky“ е още една композиция на The Easybeats, написана от Хари Ванда и Джордж Йънг и продуцирана от Пол Олтън. От страна „Б“ на плочата The Valentines записват още един кавър — „Love Makes Sweet Music“ на британската прогресивна джаз рок формация The Soft Machine. След този сингъл групата се мести в Мелбърн и заедно с New Dream и The Zoot става един от предшествениците на бума от психеделичен поп в Австралия през шейсетте години.

Решението на The Valentines да се преместят в Мелбърн е инспирирано от съревнованието „Битка на бандите“, чийто победител получава като награда безплатно пътуване до Лондон. „Състезанието беше национално, като всеки щат трябваше да излъчи победител — спомня си Лавгроув. — Ние спечелихме надпреварата в Пърт и получихме право да участваме на националния кръг. За нас това беше голяма стъпка. Решихме да използваме това като трамплин и да напуснем Пърт завинаги. На самото състезание трябваше да свирим в огромна зала пред пет хиляди шумни фенове заедно с още 12 групи. Имахме право да изпълним по две песни, но човек може да подготви страхотно сценично шоу за толкова време и ние се възползвахме. Не спечелихме състезанието, разбира се, но за четирите дни, докато бяхме в града, разгледахме всички нощни клубове в Мелбърн и осъзнахме, че това е съвсем друг свят. Не му мислихме много. Докато бяхме там, решихме, че това е нашият шанс. Шест месеца по-късно напуснахме Пърт и се преместихме в Мелбърн завинаги.“

Лавгроув си спомня, че един инцидент предизвиква напрежение сред членовете на The Valentines. „Когато тръгнахме за Мелбърн, си обещахме, че никой от нас няма да пуши трева, или да взима някакви други наркотици — обяснява той. — Помня, че двамата с Бон бяхме в Сидни, когато за първи път опитах дрога. Отидохме да гледаме една група, защото познавахме кийбордиста и после той ни покани у тях да пушим марихуана. Бяхме доста притеснени, но все пак отидохме и взехме цигарите, без да се издаваме, че умираме от страх. Седнахме в ъгъла и се кикотехме като луди, питахме се дали ни е мястото там, но любопитството беше по-силно. Накрая се изнизахме от стаята, защото ни подгони параноята, че ще ни спипат, а когато се озовахме навън се разсмяхме неудържимо. Върнахме се тичешком в хотела, където ни бяха настанили. Цялата група нощуваше в една стая. Естествено останалите момчета веднага надушиха, че сме пушили трева, четоха ни конско и ни предупредиха, че ще ни изритат от бандата. Ние се изсмяхме на думите им, все пак бяхме основатели на The Valentines. Излязохме навън, набутахме се в един нощен клуб и се напихме до безпаметност. Не можехме да повярваме, че момчетата се канят да ни изхвърлят от групата. На сутринта се събрахме, за да закусим, както винаги в лавката на ъгъла. Винаги пиехме портокалов сок, защото след тежък запой е добре да глътнеш чаша свеж сок. Ние седяхме на една маса, а останалите момчета — на друга. Те не искаха да говорят с нас, защото все още бяхме фиркани. Накрая един от тях дойде при нас и ни каза: «Този път ще си затворим очите, можете да се върнете в групата.»“

По това време полицията направи удар, като арестува доста известни музиканти по обвинения в притежание на наркотици. Сред задържаните има и членове на The Valentines, но докладите не съобщават за кого става дума, нито пък каква дрога е намерена. Групата става доста по-популярна след тази афера, но това не е известността, към която се стремят музикантите. Лавгроув разказва: „Бяхме в задънена улица. Хората чуваха за нас, само защото по вестниците пишеха, че пушим трева, а не заради това, което правим. В това няма нищо лошо, но не свирехме по клубовете, където можеха да ни забележат и постепенно изгубихме връзка един с друг. Двамата с Бон решихме, че имаме право да се оттеглим първи, защото ние бяхме основателите на групата. Съобщихме, че напускаме, за да се занимаваме с други неща. Момчетата не приеха новината много добре, нито пък мениджърите, но ние знаехме, че постъпваме правилно.“

The Valentines прокарват пътя на Бон Скот в музикалния свят. Чрез тях той прави първите си стъпки на сцената, изпитва радостите и неволите на популярността. И макар че повечето песни на бандата не са авторски, а стилът е доста по-лек, танцувален рокендрол, музикалното образование на Скот е завършено.

В своите биографични бележки за следващата група на Бон, Глен А. Бейкър (австралийски музикален журналист) пише: „Срещал съм Скот много пъти през седемдесетте години и при всяка следваща среща ми правеше все по-силно впечатление, че медийният имидж на този изпълнител е в пълен контраст с истинската му личност. Бон беше мил и симпатичен мъж. Държеше се топло и приятелски, имаше странно чувство за хумор. Не гълташе огън, не късаше крилцата на мухите, нито пък ядеше малки деца. Страховитото му сценично поведение, което включваше похотливи погледи и смразяващ кръвта рев, без съмнение нямаше нищо общо с истинския му характер, но беше удобна професионална маска, която той носеше, когато имаше нужда от нея.“

Бон заминава за Сидни, за да основе нова банда, наречена Fraternity с бившите членове на Levi Smith’s Clefs. Това е поредната огромна крачка напред за Скот, чийто характер и глас пасват на почти всяка музикална среда. Той си пуска брада и заприличва на кръстоска между Артър Браун (британски певец, прочут с пироманските си изстъпления на сцената) и шотландския комик Били Конъли. Макар че модата по това време е такава, кожените сандали и хипарските облекла не изглеждат на място при Бон Скот. В известен смисъл този имидж противоречи на инстинктите му, особено в сравнение със суровия и агресивен стил, който по-късно става негова запазена марка. Fraternity безспорно е крачка напред в стилово и визуално отношение, в сравнение с The Valentines, но в музиката им липсва оригиналност, въпреки ласкавите отзиви в пресата. Целта на групата е да се превърне в австралийската версия на групата на Боб Дилън The Band.

Fraternity се мести в Южна Австралия, след като получава предложение за мениджърски договор и финансова подкрепа от бизнесмена Хеймиш Хенри. Една статия в списание „Go-Set“, в която е поместено и интервю с Винсънт Лавгроув и Бон Скот се казва: „Скот — вокалист, флейтист и барабанист на бандата, сякаш постоянно витае в свой собствен свят, но това не му пречи да е винаги усмихнат.“ Той твърди: „Важно е парите да не ти станат основна цел. Ние се опитваме да си помагаме, за да се развиваме и да оцелеем. Целта е потребностите ни, независимо дали са съзидателни или не, да бъдат задоволени. Има нещо у всеки от нас, което ни кара да дишаме, да вървим напред и от нас зависи дали то ще функционира или не. Ние задоволяваме своите и чуждите нужди, като създаваме атмосфера и творческа среда.“

Лавгроув си спомня, че двамата с Бон по това време имат „еклектични музикални вкусове“. „Ние си изградихме специфично сценично поведение — разказва той. — За две хлапета на по 20–21 години сценичното поведение е толкова важно, колкото и самата музика, независимо дали това е правилно, или не. В онези дни много хора експериментираха с рок музиката. Беше време на промени, особено в Австралия, защото ние бяхме напълно изолирани от останалия свят.“

Лавгроув си спомня още: „Бон намери своята ниша с Fraternity. Бандата беше точно това, от което той се нуждаеше. Когато ни напусна, Скот се превърна в шоумен. Fraternity също намериха в негово лице идеалния вокал — той беше ярък фронтмен с много добър глас. Те вярваха, че са най-добрата група в света и ще превземат всички класации. По това време на мода излязоха халюциногенните гъби. Алкохолът се лееше като река и Fraternity не останаха встрани от модната вълна.“

Бандата, съставена от амбициозни хипита, в крайна сметка се завръща в своя духовен дом — Сидни. Албумът им е издаден от независимия лейбъл от Аделаида „Суит Пийч“, но продажбите не са особено впечатляващи. Музиката не блести с нищо извън концертната зала, въпреки че бандата си създава солидна репутация с изпълненията си на живо. Ето защо албумът „Livestock“, пуснат на пазара през 1971 г., не успява да предизвика необходимия интерес. Джон Робинсън пише шлагера „Seasons of Change“ специално за Fraternity, но кавър версията на песента в изпълнение на бившата група на Робинсън Blackfeather обира овациите. Много хора свързват парчето с Бон Скот и в крайна сметка той попада като гостуващ музикант в албума на Blackfeather „At The Mountains Of Madness“, който и до днес минава за класика. Колкото и да е странно, не гласът на Скот е включен в албума, а фрагмент в негово изпълнение на флейта.

Fraternity печели престижната награда на „Ходли“ в конкурса „Национална битка на звуците“ през 1971 г., но това не помага на групата да напише хит. Списание „Go-Set“ обаче е очаровано от сценичните подвизи на музикантите и описва изявите им по следния начин: „Fraternity излязоха на сцената и за малко да слязат долу и да се слеят с тълпата. Публиката също се въодушеви и се опитваше да се качи на сцената. Вокалите и изпълнението на хармоника на момчето, което познаваме от The Valentines, бяха съвършени. Как му беше името? Няма нужда да ви казваме — всички познават Бон Скот.“

След като се разочароват от лейбъла „Суит Пийч“, Fraternity записват няколко сингъла с малката компания „Рейвън“, преди да издадат втората си дългосвиреща плоча. Албумът „Flaming Galah“ има доста по-твърдо звучене от своя предшественик и в резултат на това разочарова някои от верните фенове на бандата. В търсене на публика с по-големи и разностранни интереси, Fraternity и техният антураж заминават за Англия, където течението глем рок е на гребена на модната вълна. Групата и техните приятели (общо шестнайсет души и кучето Клъч) прекарват на Острова осемнайсет месеца. Те обитават огромна, четириетажна къща във Финчли, Лондон. На един фестивал дори свирят заедно със Status Quo в южния пристанищен град Борнемут. Изпълнението на изтупаните в джинси легенди на буги впечатлява Fraternity с шлифования си професионализъм.

Групата решава, че е време за промяна и не след дълго се появява под името Fang. Формулата на успеха обаче все още им убягва и през 1973 г. членовете на Fang вече се карат всеки ден. През август същата година бандата излиза за последния си концерт на фестивала в Уиндзор. Някои от музикантите, в това число и Бон, остават в Лондон след разпадането на бандата и си намират работа като бармани по местните кръчми. Около Коледа Бон и съпругата му Айрийн решават да се върнат в Аделаида. Отношенията между тях вече са много обтегнати, те спорят непрекъснато. Айрийн се връща при родителите си, докато Бон се нанася да живее при Брус Хауи от The Mount Lofty Rangers, който има съпруга и син. The Mount Lofty Rangers се сдобиват с култов статут в Австралия, тъй като в състава свирят някои от най-известните музиканти на континента, в това число Робин Арчър, Джими Барнс (основател на Cold Chisel), Крис Бейли (по-късно лидер на The Saints), Маури Бърг и Джон Ейърс „Чичото“.

Хауи се надява, че Бон и Айрийн ще укрепят отношенията си, но тази вяра бързо се стопява след един особено разгорещен скандал. Бон излиза разпален от дома на родителите на Айрийн и минути по-късно катастрофира с мотоциклета си. Инцидентът го оставя с един липсващ зъб (по-късно му се налага да носи стоматологична протеза), хронична травма на крака и счупена челюст.

Докато се възстановява от катастрофата в Аделаида, той работи с музиканта Питър Хед (известен като „Бийгли“), който пише за него песните „Round And Round And Round“ и „Carey Gully“. Впоследствие Скот се присъединява за известно време към Rangers, а през 1974 г. получава временни ангажименти с AC/DC.

„Ако сте виждали как шофира Бон, ще разберете защо се е захванал с пеене. През цялото време чувствахме, че той ще бъде идеален за нас. Събрахме се за първи път един следобед и веднага направихме две песни. Още тогава личеше, че момчето има голям талант.“

Ангъс Йънг

Винс Лавгроув е този, който запознава бившия си колега от The Valentines с AC/DC. Той разказва: „Противно на много слухове, аз заведох Бон при момчетата. По това време работех като агент и журналист, продуцирах някои групи, в това число и Cold Chisel. Познавах Джордж Йънг и Хари Ванда още от времето на Valentines — те пишеха много от песните ни. По-малките братя на Джордж Ангъс и Малкълм току-що бяха основали групата AC/DC. Носеха странни дрехи като нас навремето, но свиреха някакъв нов вид рокендрол, с типичния за Малкълм насечен ритъм на китарата, който по-късно се ошлайфа. Този начин на свирене се наложи в Австралия по-рано от някои музиканти като Били Торп и The Aztecs, банда, наречена The Carson, както и от една от най-добрите австралийски групи The Dingoes. Длъжен съм да отдам заслуженото на Малкълм — той доразви този саунд и експериментираше успешно с него, докато създаде свой самобитен стил, наречен по-късно «Австралийски саунд». Много музиканти като Rose Tattoo, The Angels и други продължават да копират този маниер на свирене. Rose Tattoo се сприятелиха с AC/DC, а Бон Скот стана близък приятел на лидера им Ангри Андерсън.“

Лавгроув продължава: „Бон се възстановяваше от катастрофата и се нуждаеше от пари и квартира. И двамата живеехме в Аделаида и бяха изминали едва две години от разпадането на The Valentines и фиаското с Fraternity. Той отседна в дома ми и аз му давах работа от време на време. Плащах му, за да боядисва офисите и да вози групите по турнета и концерти. Джордж ме беше помолил да наглеждам братята му Ангъс и Малкълм, защото по онова време мениджърът им крадеше от тях. Още тогава обожавах AC/DC, виждах, че ги чака голямо бъдеще. Бяха уникални, не приличаха на нито една друга банда. Осигурявах им, колкото можех повече ангажименти в Аделаида и ги превозвах от Сидни, най-често на загуба, но дължах услуга на Джордж. Плащах им на ръка, без да давам пари на мениджъра им.

Един ден Малкълм ми каза, че ще уволняват певеца си и ме попита дали познавам човек, който да го замести. Разказах му за Бон и му обещах да ги запозная още същата вечер, след концерта им в един от моите клубове. Те ме убеждаваха, че Бон е твърде стар, заявиха, че търсят по-млад вокалист, а аз им казах, че няма да удържат на темпото на Скот, уверих ги, че е по-запален рокер от тях.“

Винс Лавгроув обаче явно е единственият човек, който вярва, че Бон Скот е идеалният вокалист за AC/DC. „Когато казах на Бон за бандата, той пък изтърси, че били твърде млади — спомня си Лавгроув. — Каза, че такива хлапетии не могат да правят истински рокендрол дори животът им да зависи от това. Погледнато отстрани, по онова време тримата въобще не изглеждаха като идеалната комбинация. Но аз познавах и двете страни, знаех, че ще се допълват съвършено. Усещах, че ще се получи, въпреки че никой друг не смяташе така — нито AC/DC, нито Бон. За мен беше очевидно. Въпреки всичко същата вечер представих Ангъс и Малкълм на Бон. Ситуацията беше странна, защото на срещата присъстваше и вокалистът им. Аз знаех, че ще го изгонят, те също знаеха, но той беше в пълно неведение. След шоуто отидохме заедно в къщата на Брус Хауи и си организирахме джемсешън (той беше басист на Fraternity). Стана голям купон. Забиваха до сутринта, и то стари парчета на Чък Бери.“

Според Лавгроув, първата среща между музикантите дала незабавни резултати. „На следващия ден Бон дойде у нас, събра си багажа и каза, че отива в Сидни, за да се присъедини към AC/DC — разказва Винс. — Той седна на задната седалка на наетата кола, а двамата братя седяха отпред. Помахаха ми за сбогом и така се роди една легенда.“

Тогавашният мениджър на групата Денис Лафлин често замества певеца Дейв Еванс, който има навика да се обажда, че е болен преди концерт. Въпреки това AC/DC си урежда шестседмичен ангажимент в дискотека „Бетовен“ в Пърт като подгряваща група на популярния травестит Карлота. През септември Лафлин се обажда на Бон, за да го попита, дали има интерес да се включи в бандата като постоянен вокал. Решението не отнема много време на Скот, който още тогава твърдо вярва, че AC/DC са способни да стигнат далеч и настоява, че именно той е бъдещето на бандата, а не Еванс, когото нарича „мрънкалото“.

Бон се присъединява към групата и излиза за първи път с тях на сцената през септември в хотел „Пурака“ за поредния джемсешън. Ангъс си спомня: „Единствената ни репетиция беше да седнем час преди концерта и да изсвирим всяка рокендрол песен, за която се сетим. Когато пристигнахме в хотела, Бон изпи около две бутилки бърбън, изпуши няколко джойнта и завърши с кокаин и спийд. След това каза: «Е, сега съм готов да започваме.» И наистина беше готов. По нищо не личеше, че е надрусан — свеж като краставица. На сцената претърпя пълна трансформация. Беше домъкнал долните гащи на жена си, сложи си ги на главата и хукна да обикаля сцената, като крещеше на публиката. Беше вълшебен момент. Каза, че отново се е почувствал млад.“ Според Винс Лавгроув, Бон харесал момчетата от групата и споделил с него, че те ще станат много известни, защото той ще пее с тях.

„Това ме поддържа във форма — алкохолът, мръсниците, потта на сцената, гадната храна — всичко това ми се отразява много добре.“

Бон Скот

След последното участие на бандата в Мелбърн, Дейв Еванс е уволнен.

„След като се разделих с групата, останах изненадан, че Бон ще бъде новият вокалист, защото той беше доста по-възрастен от нас, възстановяваше се от катастрофа и тъкмо се беше разделил с жена си — разказва Еванс. — Той не беше на себе си през повечето време. Не се справи много добре на първия концерт в Сидни в мое отсъствие, но феновете очакваха това. После AC/DC заминаха за Мелбърн, за да възстановят щетите.“ Концертът, за който говори Еванс, е първото официално участие на групата с Бон Скот в залата „Брайтън ле Сандс Масоник“ в Сидни. Макар че тълпата действително очаква Еванс, впоследствие за всички става ясно, че AC/DC са направили отличен избор с новия си певец. Скот няма външността на Дейв, но я компенсира с чар, харизма и самоувереност — комбинация, която често обезкуражава хората, които се канят да спорят с него.

Ангъс коментира срещата си с Бон: „Когато Скот дойде за първи път при Малкълм и мен, седна зад барабаните и започна да ги удря лекичко. Ние му казахме: «Вече си имаме добър барабанист, трябва ни добър рок певец.» Записахме една песен и разбрахме, че сме улучили в десетката. Беше страхотен. Идеален за нас. Бон беше много ярка личност. Притежаваше онова качество, от което се раждат легендите. Аз останах най-впечатлен от него, защото бях най-млад. Разсмиваше ме постоянно. Той също се скъса от смях, когато ме видя за първи път. Каза на Малкълм: «Искаш ли да пея като някого?», а Малкълм му отговори: «Не. Искаме теб, не някой друг. Не ни трябват клонинги, покажи кой си». Това много му хареса. Допадна му фактът, че му позволихме да бъде себе си. Сигурно до този момент не беше му се отдавала такава възможност. Когато си певец в поп група, трябва винаги да се съобразяваш, че сред публиката ти има малки момиченца и да не прекаляваш с крайностите в имиджа. Той обикновено наричаше себе си «беквокал» или «ритъм вокал». Бон притежаваше талант и изглеждаше като добро момче. В някои групи го караха да си крие татуировките и други подобни простотии.“

След като се присъединява към AC/DC, Бон сякаш най-после открива мястото, за което мечтае от първото си излизане на сцената — той е фронтмен, основен вокал, автор на текстовете и господар на имиджа си. Скот получава правото да излиза на сцената с дънки и тениска и дори да носи на главата си женско бельо. Останалите членове на групата не му се бъркат ни най-малко. Подобно нещо не би могло да се случи в The Valentines или Fraternity.

„Никога не съм отправял послания. През целия си живот дори не съм оставил нито едно съобщение. Освен може би в хотелите, когато разрешавам да съобщят номера на стаята ми.“

Бон Скот

Крис Гилби работи за продуцентската компания „Албърт“ и става свидетел на развитието на AC/DC с Бон Скот и с Дейв Еванс. „Честно казано, ранните записи на групата с Дейв Еванс не бяха особено впечатляващи — спомня си той. — Но все пак Джордж и Хари имаха последната дума, те бяха инициатори на целия проект и насочваха момчетата в студиото, докато записваха албума с Дейв. Дори нямам ясен спомен кои песни записаха с Еванс. Да ви кажа право, чак когато Бон се присъедини към бандата и започна да пише текстове, които звучаха като графити, започнах да вярвам, че групата има бъдеще. Бон беше страхотен човек, с невероятно присъствие и неповторимо излъчване на сцената — умееше да общува с публиката по фантастичен начин.“

По време на дебютната сценична изява на бандата с Бон Скот се проявяват и първите белези на склонността на Бон да изпада в крайности. „Когато влязохме в гримьорната, видяхме на масата бутилка бърбън, магистралка кокаин, малко спийд и огромен джойнт — разказва Ангъс. — Бон влезе и опердаши всичко това за нула време. Казах на Малкълм: «Ако този човек се довлече до сцената, ще бъде цяло чудо. Въобще не вярвам да запее.» Той обаче излезе и нададе оглушителен рев. Публиката остана като гръмната. И не беше само това. Бон и на вид беше доста шокиращ. Целият беше в татуировки, а на фланелката му имаше нарисуван огромен пенис.“

През ноември 1974 г. Майкъл Браунинг — управител на „Хардрок кафе“ в Мелбърн, става пълноправен мениджър на AC/DC. Всички заедно се нанасят в голяма къща в Мелбърн, където не след дълго се отдават на пиене и разврат. Бандата доказва, че умее да се забавлява, особено след като Бон е вече на борда, но AC/DC умее също така да работи здраво, и то с доста бързи темпове. За десет дни момчетата записват първия си албум, озаглавен „High Voltage“. Заглавието на плочата без съмнение е продиктувано от името на самата група и представлява тънък намек, че съкращението AC/DC се отнася за електричеството, а не за сексуалните предпочитания на музикантите. В стилово отношение тавата загатва за насоката, в която ще се развива групата — непретенциозен, класически рокендрол със закачлив привкус и огромен заряд от енергия. Музиката носи младежкия дух на братята Йънг и неповторимия глас на Бон Скот.

Джордж Йънг и Хари Ванда сами обработват албума в звукозаписното студио, а Джордж дори свири на бас в някои от песните. Тони Къренти е нает да довърши ударните партии, тъй като Питър Клак и Джон Прауд записват само по едно парче. Бандата има вече зад гърба си истинска дългосвиреща плоча и след турне в Южна Австралия, отбелязва настъпването на Новата година с концерт във Фестивалната зала в Мелбърн. Стилът на AC/DC е достъпен за широк кръг публика и бандата не прави разлика между феновете си. На техните концерти често се появяват хора от разнородни среди. Хомосексуалистите ги предпочитат, защото вярват в двусмисленото название на бандата, дежурните почитателки от женски пол също следват AC/DC, както и старите рокери. Групата успява да прекрачи много граници и табута, а албумът „High Voltage“ проправя пътя им към славата.

Профил на Винсънт Лавгроув

Винс Лавгроув е ренесансов тип човек, опитал късмета си в множество поприща през живота си. Той се сдобива с популярност през 1978 г., продуцирайки първия в историята документален филм за австралийската музикална сцена, озаглавен „Музика за света от Австралия“. През 1987 г. завършва друг документален филм — „Историята на Сузи“, чиито права са откупени от телевизионния канал HBO в Ню Йорк и от „20^th Century Fox“ в Холивуд. Сюжетът на филма разказва за живота на съпругата на Лавгроув, наскоро починала от СПИН. През 1994 г. Винс снима още един филм, посветен на борбата с болестта, този път вдъхновен от съдбата на сина му Трой — също починал от СПИН. И двете продукции печелят много международни призове и са номинирани за наградата „Еми“. Те са най-успешните документални филми за борбата със СПИН и до днес се прожектират по целия свят.

Лавгроув остава верен на музикалната си страст, като приема да бъде мениджър на групата Cold Chisel, в която се подвизава заместникът на Бон Скот във Fraternity Джими Барнс в зората на кариерата му. По-късно той поема поста мениджър на бандата The Divinyls от 1982 до 1985 г. По това време бившият член на The Valentines живее в Ню Йорк четири години, след това за кратко е мениджър на AC/DC, преди да се оттегли, за да се посвети изцяло на грижите за семейството си. През 1994 г. той се завръща в музикалната индустрия, за да спаси кариерата на стария си приятел Джими Барнс, като му осигурява огромен успех на сцената в Южна Франция. Завръщането трае само 18 месеца, тъй като Лавгроув отново се оттегля от музикалния мениджмънт, за да стане писател.

От тогава насам той е кореспондент на много международни вестници и списания, посветени на музиката, шоубизнеса и социологията. За известно време Лавгроув е редактор на забавните страници в световноизвестното туристическо списание „T.N.T“, издавано в Лондон, а в момента води своя рубрика в списанието. Той от много години списва и колонката „Лавгроув — звукът на Лондон“ в Интернет. Днес Винс живее в английската столица. Той е самотен баща, има зад гърба си два развода и една починала съпруга. Както споменахме по-рано, Лавгроув се прощава с втората си жена и сина си от нея, заради коварната болест СПИН.

„Не искам да звуча високопарно, но животът е такъв, всичко в него е свързано — казва той. — Има неща, които биха смазали някои хора, но за мен са незначителни, и обратното. Да изгубиш жена и дете е много тежко, но в този случай или умираш заедно с тях, или изплуваш на повърхността и се бориш да оцелееш. Трябва да продължиш напред, защото единствената друга възможност е да се предадеш, а в това няма нищо достойно. С това не искам да кажа, че не съм натъжен от загубата, или че не ми липсват близките ми. Напротив — боли ме и винаги ще нося белезите от трагедията, но човек трябва да се поучи от смъртта, защото все пак тя е част от естествения ход на живота, а животът трябва да се живее. Тъгата и скръбта ме направиха по-добър човек. Днес аз ценя всяка минута, дори и да ми носи мрак и отчаяние. Дори ако сега в душата ми е тъмно, аз знам, че утре ще има светлина, че слънцето отново ще изгрее. Винаги ме топли мисълта за онова, което скъпите ни покойници оставят след себе си — своята душа.“