Пол Стенинг
Двете страни на славата (21) (AC/DC — пълната биография)

Глава 16
Екшън героите

„Не можем да си клатим краката с идеята, че вече сме дали своето и светът е длъжен да ни дундурка. Изсвиря ли даже една фалшива нота, все едно ощетявам феновете. Трябва да дадеш всичко от себе си, докато паднеш мъртъв, така че дори и да те мразят, хората да кажат: «Е, поне опита».“

Ангъс Йънг

През 1993 г. AC/DC се завръща в Холивуд след успеха на саундтрака на „Who Made Who“. Този път те трябва да запишат само една песен — „Big Gun“, за албума към филма на Шварценегер „Последният екшън герой“. Песента на AC/DC е първата в албума и една от най-успешните. Трябва да подчертаем, че компилацията включва изпълнения на Def Leppard, Queensryche, Aerosmith, Tesla и Alice in Chains. Продуцент на саундтрака е Рик Рубин, а филмът помага на AC/DC да запази мястото си в светлината на музикалните прожектори и да спечели нови фенове.

„Big Gun“ е издадена като сингъл от „Атлантик“ на 28 юни, заедно с версии на „Back In Black“ и „For Those About to Rock“, и двете записани на живо на концерта в Москва „Чудовища на рока“ през 1991 г. Видеото към „Big Gun“ е заснето в самолетния хангар „Ван Найс“ 104E в Лос Анджелис; в него участва Шварценегер — фен на бандата, който е облечен с ученическа униформа и „пее“ до Ангъс. Контрастът между огромния Арнолд и дребничкия Ангъс придава на клипа особен чар, а двойката демонстрира и добро екранно присъствие. Ангъс си спомня: „Показах му една-две стъпка за клипа. Помня как се запознахме — той ме подхвана с една ръка, вдигна ме и каза: «Здрасти, Ан-гус.» Отговорих му: «Би било страхотно, ако си облечен като мен.» Ушиха му и ученическа униформа. Режисьорът каза: «Арнолд, виждаш ли как търчи в кръг Ангъс? Направи нещо подобно.» Аз му показах как става.“ Изпълнението на групата се вписва идеално с действието във филма. Накрая на клипа Арнолд се сбогува с публиката с думите: „На това му викам истински екшън.“ Саундтракът изстрелва AC/DC в орбитата на метъл групи като Anthrax и Megadeth, но ’DC запазват специфичния си стил, отказвайки да се поддадат на лесна категоризация.

„Когато те гледат толкова години, хората свикват с теб. Сигурно си казват: «Тези се задържаха, трябва да са добри», смее се Ангъс на въпроса как така групата вече двайсет години триумфира на сцената. «Мисля, че оцеляхме, защото не се променихме. Опитваме се да бъдем самите себе си. Малко ни е късничко да гоним модата. Когато започнахме, популярната музика беше лигава. Какво се търсеше ли? Ами Village People, „Macho Man“. Имаше ги и Led Zeppelin и Rolling Stones, но те по онова време не правеха много турнета. Приемах Zeppelin за студийни изпълнители, като Yes, не гледах на тях като на рок банда, въпреки че те от време на време се опитваха да се представят за такава. Stones бяха по-близо до нас, те са рокаджии. Решихме, че на пазара има място за малко добър, мъжки хардрок.»“

Независимо от предишните си връзки с други групи, Ангъс все така отказва да записва с други имена в бранша, или да издаде соло албум. „Никога не съм го искал — твърди той. — И през ум не ми е минавало да го направя, дори някой да ми беше казал: «Ела, свири с мен». Не ми е по сърце. Тръпката е да свиря с момчетата от AC/DC. Там се получава, мога да правя каквото искам. Другото е различно. Ще се чувствам глупаво, ако изляза да свиря сам. Имах нужда от брат си в началото, имам нужда и сега. Ние сме добра комбинация.“

След кратка почивка, AC/DC започват работата по втория си албум от 90-те. „Винаги усещаме кога сме си починали достатъчно — казва Ангъс. — Събрахме се, изсвирихме няколко джемсешъна и песните някак си дойдоха на мястото.“

В началото на 1995 г. започват да се носят слухове, че Фил Ръд ще се завърне в групата. Малкълм и Ангъс случайно го срещат в Нова Зеландия към края на последното си турне. Фил пита дали има шанс пак да свирят заедно и когато в началото на 1995 г. групата се събира за репетиции в Англия, го канят да седне зад барабаните и да провери дали искрата още е жива.

„Винаги сме мислили единствено за публиката си. Много хора идват да ни видят и казват: «И аз мога да свиря така.» Ние не очакваме от феновете да ни аплодират, само защото сме AC/DC, знаем, че трябва да си заслужим всичко. Сцената за нас е работно място.“

Ангъс Йънг

За дванайсет години след напускането на групата, Ръд е успял да внесе ред в живота си. „Имах куп идеи, които преди нямах време да приложа на практика — признава той. — Карах състезателни коли, хеликоптери, научих се да стрелям, занимавах се с фермерство. Живях в Нова Зеландия, където е страхотно — красиво и спокойно, никой не ти досажда.“

Далеч от AC/DC, Ръд може да не свири на любимия инструмент, но не преустановява връзката си с музиката. Той разказва: „Построих свое 24-пистово студио и записвах и миксирах с разни банди. Шест години изобщо не докоснах барабани, а и след това свирех само за удоволствие. После се събрахме с две стари приятелчета. Бяхме класическа банда за в събота вечер, спретнахме няколко сносни песни. Записахме ги в моето студио и ги изпратихме тук-там. Хората останаха впечатлени, но ако бяхме продължили, трябваше да тръгнем на турне, а на този етап аз не бях готов за това.“

Фил Ръд изпитва носталгия по приятелския дух в бандата и по концертните изпълнения на AC/DC. „Обожавам «Powerage». Когато започнахме да репетираме в Англия, стартирахме с песни като «Gone Shootin’» и «What’s Next to the Moon» — спомня си Фил. — Даже на турнета свирехме по-стари парчета като «Down Payment Blues» и «Dog Eat Dog». Само след пет минути вече имах чувството, че изобщо не съм напускал групата.“

Партньорът му от ритмичната секция Клиф Уилямс казва: „Фил е страхотен непукист. Стилът му е семпъл, като моя, запомнящ се и гъвкав. Крис Слейд беше по-скоро техничар, обичаше да работи в студиото. Саймън знаеше всички песни! И той свиреше семпло, но не беше Фил Ръд. На нас ни трябва точно Фил. Той има и онова шесто чувство, което прави ’DC страхотна банда. Фил винаги е напипвал същината на групата. Крис е фантастичен барабанист, но Фил ни пасва като никой друг. Той е член на бандата преди мен, по мое време момчетата вече си бяха изработили синхрон, като добре смазана машина. Трябваше да се впиша някак и аз точно това и направих.“

В края на 1994 г., AC/DC вече са започнали записите по албума в „Сони Студиос“ в Ню Йорк, но нещата не вървят. Групата се прехвърля в „Оушън Уей“ в Лос Анджелис и се захваща сериозно за работа с копродуцентите Рик Рубин и Майк Фрейзър.

Малкълм Йънг коментира по следния начин преместването в Ел Ей: „Заради забавянето импровизирахме много, повече от обичайното! По този албум работихме почти година. Накрая стана напечено, като на турне. Това наистина те зарежда. Искаме албумите да звучат като най-добрите ни изпълнения на живо. Обикновено трябва да затвориш очи и да си представиш, че си на сцената. Този път дори нямаше нужда да го правим, вече се бяхме настроили на подходящата вълна.“

Според Браян Джонсън, петте месеца записи на AC/DC в Ел Ей са били: „Просто невероятни. Толкова добре си прекарвахме, че не ми се прибираше вкъщи! Винаги е забавно, когато се съберем пак, защото нямаме представа какво точно ще се случи. Момчетата просто идват с разни идеи — не знам откъде ги изнамират, невероятни са. На мен ми остава само да отворя уста и да си изплюя дробовете.“

„Заради добрата динамика, Рик Рубин ни караше да записваме всяка песен по 50 пъти. Запазихме само най-ефектните. Понякога слушахме всички песни и променяхме мнението си. Беше малко разочароващо — имах чувството, че като ги повтаряме до втръсване, губим от автентичния заряд.“

Клиф Уилямс

Съвместната работа с Рубин по песента „Big Gun“ убеждава момчетата, че трябва да запишат албум с него. „Той обожаваше да работи с нас — разказва Ангъс. — Искаше много да запишем албума заедно. Неговият подход беше малко по-драстичен. Навремето Мът Ланг винаги се интересуваше от модните течения по света.“ Рубин определено е различен; при работата си с музиканти, особено наложила се група като AC/DC, той не следва тенденциите. Ангъс го потвърждава: „Подходът му е добър. Той не казва: «Дайте да направим хит сингъл». Има продуценти, които те карат да правиш блудкави шлагерчета, като постоянно настояват: «Трябва да запишем три хит сингъла».“

„Една от причините да използваме Рик Рубин, беше желанието да се върнем към атмосферата на предишните албуми — обяснява завърналият се барабанист Ръд. — Искахме да си върнем класическия AC/DC саунд, който ни подхожда най-много. Никога не съм се забавлявал така в студиото.“ Клиф Уилямс коментира работата на Рубин така: „Винаги е полезно да влееш малко млада кръв в записите. Той обича бандата от години — поне така твърди — и искаше да работи с нас. Знаеше, че групата си има свой саунд, знаеше и какво точно искаме. Не ни караше да правим неща, които не ни пасват.“

„Повечето ми съученици си падаха по групи като Led Zeppelin, Yes и Pink Floyd, а аз мразех тези банди. Имах слабост към две групи — Aerosmith и AC/DC. Музиката на ’DC е като удар в стомаха — напълно те зашеметява. Помня как се впечатлявах от нещата, които сега «специалистите» заклеймяват — силно звучене, прости мелодии. А Бон Скот е направо невероятен.“

Рик Рубин, 1987 г.

За име на албума момчетата избират „Ballbreaker“ („Трошач на топки“), което според тях идеално описва саунда на групата. „Искахме да звучи шокиращо и твърдо — твърди Малкълм. — Името е идеално.“ Също толкова „живописно“ е и названието на първия сингъл, „Hard As a Rock“ („Твърд като скала“). Той съдържа невероятна партия за солокитара, която, типично за AC/DC, е едновременно проста и запомняща се. Албумът е пуснат на 22 септември 1995 г. и с гръм и трясък връща спомена за запазената марка „AC/DC“. Той достига до четвъртото място в американските класации.

Няма съмнение относно посоката на албума: класически рок, събрал десетилетия опит и динамика в лаконични мотиви и мелодии. „Наистина се гордея с този албум — казва Ангъс. — С ръка на сърцето мога да кажа, че обичам всички песни — а това не е малко.“ В „Ballbreaker“ няма изненади, само класически рок, изпълнен с чувство за хумор. „Hail Caesar“ е осъвременена версия на „For Those About To Rock…“ — един разказ за гладиаторските битки. Текстът е: „Ние сме звездите на Колизеума, макар и вързани с вериги. Вдига се палецът на Цезар, сякаш те пронизва с нож в гърба… Аве, Цезар…“

„Първото ми впечатление от Рик Рубин беше, че е огромен. Той е два пъти по-висок от мен и винаги носи слънчеви очила. Лежеше на пода в някаква поза от йога и обясняваше, че е голям фен на AC/DC.“

Ангъс Йънг

Останалите песни в албума са в иронично-лирическа форма. Някои от текстовете са пълни с неприкрит сарказъм, като съмнителната „ода“ за жената, „The Honey Roll“: „Ще поръчам една мацка по гръб, със зелена салата. Вързана за леглото, ще те разклатя здраво… ще те накарам да стенеш.“ AC/DC не печелят привърженици сред феминистките, но не това е целта им. От „отлежалия“ им рок не се очаква да привлече и много нови фенове, въпреки че на концертите им идват много младежи, любопитни да видят старите кучета в действие. Песни като „Caught With Your Pants Down“ може да не са литературни шедьоври, но музиката зад текста е също толкова първична и енергична като в зората на славата на AC/DC през седемдесетте. „Ballbreaker“ е посрещнат топло от заклетите фенове, а AC/DC никога не са имали проблем да напълнят концертните зали. В някои отношения новият албум е само повод групата да тръгне на турне и да напомни за себе си.

Както казва Браян Джонсън, AC/DC са просто „пет момчета, които умират да свирят заедно“. Ангъс се съгласява, че между членовете съществува здрава връзка, както в личен, така и в професионален план. „Свирим като едно цяло — потвърждава той. — Мисля, че това е в основата. Не се опитваме да се правим на палячовци. Вярно е, че аз подскачам, но това е по-скоро начин да изразходвам енергията, отколкото отработен сценичен трик. Същото е с Браян. Винаги сме били открити и това е основният ни подход на сцената. Ако изобщо ще правиш нещо, гледай целият свят да схване целта ти!“

„Професията ни е най-страхотната на света. Милиони хора ни обичат и ще ги посещаваме на всяко турне. Трябва да сме луди, за да се откажем от всичко това. Знам, че има групи с проблеми, но това не важи изобщо за нас, ние се обичаме като братя.“

Браян Джонсън

При видеоклипа за „Hard As A Rock“, групата за седми път работи с режисьора Дейвид Малет. За клипа са поканени четиристотин лондонски фенове на AC/DC, които са откарани с автобус до сцената в „Брей Студиос“ в Уиндзор. През по-голямата част от деня Ангъс виси на гигантско гюле сред имитация на градушка, направена от стъкло и (истински) фойерверки. „Страшничко е — смее се той. — Не съм чак толкова смел, а и не ми се плаща допълнително! Животът ми мина като на лента пред очите ми! Дейвид Малет все измисля разни откачени неща. Мисля, че иска да ме убие!“

„Поканили бяхме банда фенове — описва клипа Браян Джонсън. — Имаше хора от Англия, Швейцария и Германия. Някои са познати физиономии. Веднъж ги видях в Австралия и ги попитах: «Какво, по дяволите, правите чак тук?», а те ми отговориха: «Чухме, че ще свирите тук и отскочихме за две седмици». После същите хора се появиха на концерта в Япония, направо не можехме да повярваме на очите си. Брат ми е готвач на групата — фантастичен е — и когато пак видях момчетата, ги попитах дали са яли. «Не сме — отговориха. — Япония ни идва малко скъпа». А аз ги поканих да хапнат и пийнат. Това е най-малкото, което можем да направим. На последното турне им раздадохме рекламните си якета. Понякога им давам тениските, които нося на сцената. Това е единственият начин да им благодарим. А сега мярнах няколко от тях в публиката, в Бостън. Направо са невероятни. Чувството е страхотно, малко групи могат да се похвалят с такива верни фенове и точно те ни крепяха през добрите и лошите години.“

AC/DC започват световното турне на „Ballbreaker“ на 12 януари от Грийнбъро, Северна Каролина, подгряваща група са The Poor. На първото шоу присъства майката на Бон, 78-годишната Иза Скот. Само след две седмици обаче групата е принудена да отложи четири концерта заради неочакваната смърт на бащата на Браян Джонсън. Браян напуска турнето в Сан Антонио на 28 януари и незабавно отлита за погребението в Англия. Връща се за концерта в Оклънд на 3 февруари. Това е не само доказателство за предаността му към групата, но и безспорно потвърждение за лоялността на AC/DC към безбройните им фенове. В пресата се пускат слухове, че това турне ще бъде последното за бандата. Реакцията на Клиф Уилямс е: „Глупости! Няма причина да спрем, докато хората искат да ни гледат. AC/DC е най-доброто, което ми се е случвало и се надявам от все сърце, че ще продължим. Концертите ни са добри, феновете се забавляват. Не се преструваме, че им сервираме нещо свръхинтелектуално, просто добър рок!“

„Искаме да отидем навсякъде, дори на места, където други хора не са стъпвали — казва Ангъс. — С падането на Берлинската стена се откриват все повече възможности. Азия също иска да се докосне до западната култура, а нима има по-добър посланик от AC/DC?“ Групата определено е намерила верния тон — билетите за много от концертите са изчерпани месеци преди датата на шоуто, а през същата година AC/DC получава и наградата на „Уорнър Мюзик“ за над 80 милиона продадени плочи в целия свят. На пазара излиза и 84-минутното филмче „For Those About To Rock… We Salute You“, записано на концерта в Москва, където AC/DC свирят заедно с Metallica, The Black Crowes и Pantera.

Малкълм опровергава предположенията, че „Ballbreaker“ е лебедовата песен на AC/DC: „Толкова отдавна ни има, че медиите непрекъснато чакат да се оттеглим. Не, ще продължим да правим рок. За друго не ставаме!“

Музика, която те хваща за гърлото

Американската част от турнето „Ballbreaker“ приключва в Далас на 4 април 1996 г. На 20 април започва европейската част, в Осло, с подгряваща група британската Wildhearts. През юли групата свири три поредни нощи в „Пласа дел Торос“ в Мадрид. Вторият концерт се филмира. Европейската част на турнето приключва на 13 юли в Бордо, Франция, с малък фестивал с френската група Silmarils, The Wildhearts и бразилските метъл ветерани Sepultura.

През 2002 г. излиза видео компилация, която включва промоционални клипове за „Big Gun“ и „Hard As A Rock“. Концертното изпълнение на втория сингъл е записано при температура 45 градуса, но феновете, обиколили целия свят, за да видят групата си в действие, устояват на жегата. Един фен от Бавария казва пред камерата: „Следвам AC/DC от 17 години, групата е моят живот.“ Общо взето изпълнението е в типичния за бандата стил, на сцената се появява и гюлето с провисналия от него Ангъс. Тази каскада коства много на китариста, тъй като той има страх от височини, а се носи на 30 метра във въздуха!