Пол Стенинг
Двете страни на славата (19) (AC/DC — пълната биография)

Глава 14
Игра на надежди

„Ние никога не сме били модерна група. Но винаги идва време, когато хората искат да се забавляват. Искат да са щастливи. Тогава се сещат за рокендрола, който може да подобри настроението им. Това никога няма да се промени“.

Малкълм Йънг

По време на турнето на AC/DC в Щатите през 1985 г., с групата се свързва писателят Стивън Кинг — автор на поредица хитови романи на ужасите. Кинг е запален почитател на групата и пита членовете на AC/DC дали е възможно да включи в саундтрака на новия си филм „Maximum Overdrive“ с Емилио Естевес, някои от по-старите им песни. Освен това писателят иска да разбере и дали има възможност групата да запише още песни, специално за албума към филма.

В края на турнето, AC/DC приемат офертата на Кинг, избират някои от най-добрите си песни за филма и за сборен албум, като записват и три напълно нови парчета. Това са „Who Made Who“ (същото име носи и албума), „D.T.“ и „Chase The Ace“. И трите песни са записани за две седмици. За новата продукция в студиото се завръщат Хари Ванда и Джордж Йънг, чиято помощ е жизнено необходима.

AC/DC признават, че критиките към последните им записи от 1985 г. са заслужени.

„Винаги съм смятал, че правим страхотна рок музика, когато работим с брат ми — обяснява решението Ангъс. — Нещата, които записваме с него ми допадат повече, отколкото материалите на Мът Ланг. Мът много държеше на това да записваме песни, които ще се харесват в Америка, познаваше пазара, но с брат ми… е по-различно, с него музиката ни звучи като чист, автентичен, първокачествен рок.“

AC/DC отново прави записите в студио „Компас Пойнт“ в Насау. Песента „Who Made Who“ показва AC/DC в по-различна светлина. Рефренът е по-мелодичен, а в китарните партии се забелязва много добро сработване между братята Йънг. Саундът на групата също се променя, за да е в крак с модерните тенденции, властващи през осемдесетте. Към песента е записан и клип, сниман в „Брикстън Академи“ в Южен Лондон. В него участват членове на фенклуба на AC/DC, както и победители в радиовикторина. Всички са облечени като Ангъс Йънг и подражават на сценичните му движения.

Песните, избрани да представят по-ранното творчество на групата са „You Shook Me All Night Long“, „Sink The Pink“, „Ride On“, „Hells Bells“, „Shake Your Foundations“ и „For Those About To Rock (We Salute You)“. Тази частична компилация представлява единственият опит на AC/DC да пусне на пазара студийни записи от различни периоди от развитието си. Песните са така подбрани, че да се акцентира на присъствието на Браян Джонсън в групата, но момчетата не могат да устоят на изкушението да включат и изключителното изпълнение на Бон Скот в „Ride On“. С това се отдава почит на паметта на певеца и се показва „другата страна“ на групата за онези фенове, които не познават миналото на AC/DC.

В началото на 1986 г. излиза сингълът „Shake Your Foundations“. Той става най-успешната плоча на бандата на 45 оборота, след „For Those About To Rock“, достигайки до 24 място във Великобритания. На 3 май дебютира албумът „Who Made Who“ и феновете го приемат добре. Тавата стига до номер 11 във Великобритания и до номер 33 в САЩ. Мнозина са разочаровани, че парчетата в албума са малко, но са доволни от допълнителните материали, между които има и инструментали на групата — за първи път след „Fling Thing“, „Б“-страната на сингъла „Jailbreak“.

„Харесвам ритъм енд блус, харесвам и рокендрол. Много харесвам AC/DC — това се казва оглушителна музика.“

Стивън Кинг

Във филма на Стивън Кинг се разказва как опашката на тайнствена комета пресича Земята, след което всички машини на планетата оживяват и започват да тероризират създателите си, т.е. хората. В една от сцените на филма дори се вижда микробус, на който е изрисувано логото на AC/DC. През 1997 г. продукцията е монтирана отново за излъчване по кабелните телевизии и получава ново име — „Trucks“. Саймън Райт си спомня: „Записите на инструменталите бяха доста странни. Гледахме отделни части от филма на голям екран и музиката трябваше да съответства на действието.“

Въпреки че инструменталите трудно се вписват в компилацията от по-стари песни, селекцията на различните парчета се приема добре от феновете. Това начинание е успешно за групата, но общо взето мнението на членовете на AC/DC е, че няма смисъл да се повтаря. Бандата така и не записва след това друг саундтрак, нито пък се опитва да създаде нови инструментални парчета, което прави двете композиции, включени в „Who Made Who“, още по-ценни.

За да не разочароват феновете, AC/DC отново тръгват на турне в Щатите (подгряващите им групи са Queensryche и японците от Loudness). Турнето започва през юли 1986 г. и завършва през ноември, като концертите продължават с два месеца повече в сравнение с първоначалните планове. Билетите за всички зали и стадиони са продадени, което е забележително постижение във време, когато музикалната индустрия изпада в рецесия. Американците просто не могат да се наситят на AC/DC. След триумфалните концерти в САЩ, групата си дава два месеца почивка, преди да започне работа по следващия си албум.

Момчетата решават драстично да осъвременят звученето на AC/DC и под знака на промяната създават някои от най-добрите си песни от години насам. Ванда и Йънг работят по всички композиции в албума, за първи път от 1978 г.

„Когато тримата братя отново се събраха заедно, мисля, че това беше като черешката на тортата след всички години работа — обяснява Браян. — Най-много обичам да гледам, когато Малкълм или Ангъс изслушат някое предложение на Джордж, след което издават многозначителни, но нечленоразделни звуци. Джордж прави същото. Те така си разговарят. Но се разбират отлично, нямат нужда от думи. Ангъс и Малкълм вярват на Джордж, аз също.“

AC/DC са доволни от работата си с ветераните продуценти по „Who Made Who“ и няма нужда да търсят нови имена за записите на следващия си албум.

„Не мисля, че съществува идеална среда, в която да се пишат песни. Писали сме песни под огромно напрежение, а някои парчета сами се раждат — спонтанно и на момента. Сякаш не мислиш за тях и мелодията ти идва, примерно, докато пътуваш в такси. Дори сме композирали по време на концерт. Предполагам, това е ключът — никога да не знаеш какво те очаква“ — споделя Ангъс Йънг.

Групата и продуцентите работят заедно в студиото „Миравал“ в Южна Франция. Творческият процес е затруднен от липсата на климатик, но въпреки жегите атмосферата по време на записите е отлична. Момчетата разполагат с достатъчно свободно време да се отдадат на хобитата си — посещения в местните барове и не толкова типичното за тях забавление — голфа. Джонсън признава, че си е паднал по „френските сладкишчета“, но в този случай има предвид произведенията на местната сладкарска индустрия, а не момичетата. Въпреки това присъстват и жени. Групата определено боготвори една от тях.

„Жените, които се грижеха за нас всяка сутрин ни приготвяха божествена закуска — спомня си Браян. — Направо не можех да спра да ям. Бях се надул като топка.“

„Изборът на студио, където да записваме, винаги е много важен — допълва той. — Искахме да намерим място, където ще постигнем отличен звук, като на концерт. Нямахме нужда от технологична обработка, специални ефекти и други такива. Най-важното беше да извадим най-добрия звук, който е възможен в това студио.“ Групата записва 19 песни, но само десет от тях намират място в новия албум, наречен „Blow Up Your Video“. Заглавието е строфа от текста на най-впечатляващата песен в албума — „That’s The Way I Wanna Rock ’N’ Roll“. Браян Джонсън смята, че парчето е много подходящо за телевизионния канал MTV.

Албумът представя обновената AC/DC. Групата доказва, че може да се съревновава с големите звезди на осемдесетте години. Момчетата все още залагат на осъвременената форма на рокендрол, но след доизпипването на песните в студиото, с дрезгавия глас на Браян и китарните партии на братята Йънг, AC/DC може да се конкурира във всяка една от популярните хевиметъл групи от този период. В интервютата си австралийците се дистанцират от жанра за пореден път, въпреки че имиджът им ги доближава до представителите на това музикално течения — всички са с доста по-дълги коси, най-вече Ангъс.

„Нямаше да сме AC/DC, ако бяхме направили нещо по-различно — обяснява Ангъс. — И определено няма да търсим друга промяна, не очаквайте да видите дракон на обложката на албума ни.“ Затова и обложката е напълно предвидима — снимка на Ангъс, който изскача от взривяващ се телевизор. По онова време хевиметъл бандите залагат предимно на стилистични образи от фентъзи новели или хорър филми за илюстрации на плочите си.

„Ние също имаме принос в разрушаването на хотелски стаи и други такива щуротии, но това беше доста отдавна. Особено, когато обслужването по стаите не е добро… Но да изхвърлиш телевизор през прозореца на хотелската стая, само за да се похвалиш после, че си го направил, няма смисъл. Ако образът на телевизора не е добър, то тогава имаш оправдание.“

Ангъс Йънг

Песните трябва да са „живи“ и „гъвкави“ според китариста. „Най-важното е как чувстваш едно парче. Песента трябва да те разтърси, да те впечатли. Глупаво е да пишеш бързи песни, само защото другите правят така. Най-важното е да свириш качествен рокендрол. Да, аз все още излизам на сцената облечен като ученик, но това ми дава допълнителна увереност. Затова и мога да правя, каквото си искам по време на концертите.“

Ангъс демонстрира таланта си на китарист в албума „Blow Up Your Video“. Присъствието на неговите сола е много силно в песните „Meanstreak“ и „That’s The Way I Wanna Rock ’N’ Roll“. Той обаче признава, че не спада към модерната през осемдесетте години група на „супербързите“ китаристи, които обичат да свирят на върха на грифа и не харесват обикновените песни.

„Не ме впечатляват изпълнители, които свободно се «разхождат» по грифа на китарата нагоре-надолу, аз също мога да го правя, но за мен това са упражнения, а не музика — е мнението на Ангъс. — Не ме влече да тормозя хората с безкрайни китарни сола, докато мозъците им се замътят. Ние излизаме заедно на сцената и заедно печелим сърцата на феновете.“

Все пак в „Blow Up Your Video“ се усеща известен реверанс към метъл манията, обхванала света по това време. Явно модното течение не е подминало и Ангъс. Той внася едва доловими иронични нотки в своите изпълнения, които много напомнят на стила на десетките „виртуозни“ китаристи, наводнили пазара през осемдесетте години. Ангъс доказва, че този метод на свирене му се отдава с лекота и демонстрира по-изящен стил, като в същото време вплита в музиката любимите си блус елементи.

И Ангъс веднага си признава тази слабост: „Винаги съм харесвал музиката на Чък Бери, защото е проста и пряма. Няма нужда да разсъждаваш върху нея. Само като я чуеш и започваш да танцуваш, краката ти сами се движат.“

Дори на сцената AC/DC се опитва да избяга от образността на хевиметъла. Групата никога не е залагала на прекалена показност и ефекти. Освен Ангъс, за когото училищната униформа е задължителна, членовете на бандата не подбират особено сценичните си костюми. Няма прилепнали трика, кожени одежди или дълги, развети коси, просто обикновени мъже с необикновен талант. Соло китаристът няма статут на примадона, не търси изява на всяка цена, за да задоволи егото си, той по стечение на обстоятелствата получава повече внимание от останалите. Нито един от членовете на AC/DC не проявява завист или ревност за известността на другите. За Браян няма значение дали медиите му обръщат внимание, той излиза на сцената, за да си свърши работата — да пее на върха на възможностите си, като Бон Скот навремето. Малкълм пък не обича светлините на прожекторите и предпочита да стои на заден план, въпреки че, според по-малкия си брат, той е по-добрият китарист в бандата.

Ангъс постоянно повтаря, че нито неговият имидж, нито стилът му на свирене трябва да бъдат приемани като емблема на AC/DC. Той признава пред „Хит Парейдър“: „Малкълм ми служи за вдъхновение. Той винаги може да ми каже дали съм свирил добре или зле. Мал е много строг критик. Знам, че ако той хареса нещо, значи то е достатъчно добро, за да се хареса на всички. Много хора си казват: «AC/DC — това е групата с дребничкия китарист, който тича напред-назад по сцената по къси панталонки.» Но аз не бих постигнал нищо без Малкълм и другите момчета. Благодарение на тях изглеждам толкова добър китарист.“

На сцената групата много рядко кара Браян да се обръща към публиката в типичния за метъл бандите стил. Още по-рядко вокалистът подканя аудиторията да пее цели пасажи от някоя песен с него, или пък да скандира, че AC/DC са най-добрата група. Разбира се, феновете винаги пеят с бандата, но това не е защото Браян е поискал това. Според AC/DC, работата на музикантите е да свирят и да пеят, не е редно публиката да върши това вместо тях. Браян коментира: „Много рядко говоря, докато съм на сцената. Музиката напълно замества обясненията ми.“

Въпреки грубия и суров имидж на AC/DC, музикантите рядко си служат с вулгарни фрази, псувни и обиди, когато се обръщат към аудиторията на концерт. „Напоследък вокалистите имат навика да обсебват микрофона и да псуват хората — обяснява Браян. — Мисля, че тези неща трябва да се изживеят още в училище. Едно момче, което преди е работило за друга банда — но няма да ви кажа коя е тя — преброило, че за един концерт вокалистът е казал 165 пъти «да ви го начукам». Това му бил рекордът, момчето преброявало псувните всяка вечер и може да го потвърди. Никога не казвам «да ви го начукам» на сцената. Е, веднъж го направих и една госпожа веднага ми отвърна: «Не мога да повярвам, че псувате на сцената. Дошла съм на концерт с дъщеря си.» Казах й: «Господи, съжалявам.» И оттогава не съм псувал пред публика.“

В „Blow Up Your Video“ за пореден път личи неохотата, с която AC/DC записва по-бавни парчета.

„Музиката ни е твърда като преди и определено няма балади — описва албума Ангъс. — Въобще не си падам по по-бавните песни. Имам чувството, че всички рок групи напоследък са се вманиачили на тема балади и романтика… Нямам нищо против да чуя някоя балада, може би веднъж в годината, но след две минути песента вече ми е писнала. Така че, каквото и да опитваме в студиото, не очаквайте от нас балади.“

Настроението по време на записите на албума е отлично. Според групата това са били най-приятните записи за последните три албума. „Всички бяхме в добро настроение — спомня си Браян. — Албумът се получи размазващ, просто знаехме, че ще е добър. Джордж отново демонстрира бащинското си отношение към нас, а едва ли има човек на света, който да разбира по-добре рокендрола от него! Малкълм и Ангъс бяха много доволни, че могат да работят с брат си и Хари и това си личи в парчетата.“ Атмосферата от студиото се пренася и в музиката на AC/DC, положителният заряд е добре уловен при записите. Сред любимите песни на Джонсън са „That’s The Way I Wanna Rock ’N’ Roll“ и „Kissin’ Dynamite“. Но Браян харесва най-много „Meanstreak“, основно заради „страхотното чувство за хумор“, с което е написана. Текстът спада към класическото творчество на AC/DC: „Никой досега не ми е казвал, че притежавам класа. За мен казват: «Не хранете звяра, болен е от бяс». Аз съм от тези, които не се научават, от мен очаквайте да срина пясъчните ви дворци.“

Браян отбелязва, че последната песен в албума — „This Means War“, е най-бързото парче, написано и изсвирено от AC/DC от доста време насам и „наистина е по-твърдо“. Според Джонсън песента може да се сравнява по бързина с едно от най-старите парчета на бандата — „Riff Raff“. Въпреки че заради „Blow Up Your Video“ AC/DC отново са сравнявани с метъл групите, албумът е изграден от обичайните елементи, характерни за музиката на състава. Някои от тях вече са запазена марка на AC/DC — китарни рефрени, мощен звук и вълнуващи, запомнящи се мелодии. Разликата в сравнение с „Fly On The Wall“ и „Flick Of The Switch“ е по-плътният звук, налаган във всички песни от албума.

Още по-впечатляващо е, че за разлика от типичните хевиметъл изпълнители, които използват изкривяване на звука, за да постигнат острите тонове в песните си, звукът от китарата на Ангъс е кристалночист. На по-високи децибели, солата на Йънг добиват по-тежко звучене, но методът му на свирене е напълно различен от общоприетите похвати за времето.

„Усилвателите са така настроени, че да вадят чист звук — разкрива той. — Много хора са се пробвали да свирят на китарата ми и много от тях са били изненадани колко чист е звукът й. Някои твърдят, че саундът не е достатъчно плътен, но това е така, само когато другите свирят на моя инструмент. Аз мога да изтръгна от китарата си всеки звук, който пожелаете. Мисля, че успявам да се справя, защото изчиствам максимално мелодията, без да залитам встрани, без да използвам «тоунбендър». Предпочитам от китарата и от усилвателя да излизат естествени звуци.“

Истинската тайна на AC/DC обаче се крие другаде — във взаимодействието между отделните инструменти. Момчетата не се стремят да свирят максимално силно, нито търсят изкривяване на звука, само защото така е модерно.

„Всичко зависи от това какво е студиото — обяснява Ангъс. — Ако залата дава жив звук и реагира отлично на музиката, когато всички свирят заедно, особено това се отнася до барабаните и китарите, тогава усещам как нещата се получават. Чувствам се така, сякаш свирим отлично по време на концерт. Когато сме разделени и трябва да бъда на пулта, сякаш съм изолиран. Опитвали сме да записваме по различни начини, но много зависи от самото студио. Ако залата има добра акустика, значи си извадил късмет.“ AC/DC определено имат късмет при записите на „Blow Up Your Video“, въпреки че качеството на звука се дължи по-скоро на талант и добри продуценти, отколкото на акустиката в студиото.

Публиката приема с отворени обятия първия сингъл от плочата „Heatseeker“, който се изкачва до номер 12 в британската класация. Самият албум стига до второто място в Обединеното кралство и до дванайсетото в САЩ. Това е най-убедителното представяне на AC/DC в класациите от емблематичния „Back In Black“ насам. След тридневни репетиции в „Ентъртейнмънт център“ в Пърт, момчетата са готови да започнат голямо турне в Австралия с начална дата 1 февруари 1989 г. Това са първите концерти на бандата на родна земя от 1981 г. На дебютното шоу присъстват и родителите на Бон — Иза и Чик Скот. В духа на импровизираното си „завръщане“ AC/DC изпълняват предимно ранния си репертоар, или песните, чийто автор е Бон Скот.

След успешното си представяне на родна земя, групата заминава за Великобритания, изнася концерти в Бирмингам и Лондон и после поема на европейско турне. Непосредствено преди да отпътуват за Америка, момчетата се завръщат в Англия за грандиозно шоу на стадион „Уембли“.

Положението вътре в бандата обаче далеч не е безоблачно. Преди северноамериканското турне, Малкълм Йънг се оттегля в почивка, с обяснението, че е изтощен. Това е официалната версия, която обаче прикрива истината за алкохолизма на китариста, чието състояние се влошава през последните няколко години. По-късно Малкълм признава своя порок и разказва за дългия си път към трезвеността.

„Стана постепенно. Първо пиех ужасно много, след това много, после малко и накрая — никак. Тези дни ми е позволено да пия само чай — разказва той. — Пиех страшно много. Човек може да напише книга за нещата, които съм правил пиян. Трябваше да се откажа и да си помогна сам. Писна ми да бъда вечно замаян, неадекватен. Сякаш се повтаряше една и съща история, не можех да събера смелост. Приличах на доктор Джекил и господин Хайд — сякаш страдах от раздвоение на личността. Напълно изгубих самоконтрол. Успявах да свиря на сцената, но вечно бях натряскан. След концерт беше най-лошо. Аз първи започвах да пия и последен си тръгвах от кръчмата. Всъщност ме влачеха, защото рядко се държах на краката си. Никога не съм тръгвал на турне без пиячка и преди ми се струваше, че това не е никакъв проблем. Сега ми е малко трудно да се лекувам с чай, когато напрежението започне да става нетърпимо.“ Ангъс разказва за това, смеейки се: „Брат ми трябваше да спре пиенето. Беше стигнал твърде далеч. Откакто навърши 17 години, не е имало ден, в който да е трезвен. Това май е нещо като световен рекорд. Никога не съм разбирал как може да живее така. Аз не пия, но всички около мен се наливат и от мое име!“

AC/DC взима друг член на семейството, за да замести Малкълм в създалата се ситуация. Племенникът на Ангъс и Мал — Стиви Йънг. Той се справя отлично с партиите на чичо си и влага огромен ентусиазъм в изпълненията си. „Хлапето свърши страхотна работа — признава Ангъс пред «Керанг». — Повечето хора го мислеха за Мал. Те много си приличат. И двамата имат силни характери. Стиви беше напълно уверен, аз се тревожех повече от него.“ Първото изпълнение на младия Йънг с AC/DC е в „Къмбърланд Сивик център“ в Портланд, Мейн, на 3 май. „Стигнал съм до извода, че във всяка ситуация е по-добре да поемеш напред, без да се страхуваш — описва Ангъс стреса от концертите и студийните записи. — Като в плуването е. Не можеш да си натопиш само малкото пръстче във водата, трябва да се измокриш докрай. Мисля, че човек няма от какво да се бои, въпреки че някои смятат позицията ми за странна. Ако изсвириш грешна нота, какво да се прави? Някои от тези грешни ноти правят чудеса, но е по-добре тези случки да са сведени до минимум. Смятам, че за да се справиш с това, трябва да имаш увереност, че можеш да го направиш. Никога не съм се страхувал. Все пак имам късмет, че съм израснал в семейство на музиканти. Това ми даде самочувствие, което ми помага да се справям с всякакви ситуации, които може да възникнат на концерт или в студиото.“

Докато Стиви свири пред пълни трибуни, Малкълм може да се наслади на малко време далеч от света на рокендрола. Той си почива със съпругата си Линда и семейството си в Сидни. За първи път от много време Малкълм има възможност да излезе във ваканция далеч от бандата. Той дори си купува състезателен кон — нещо съвсем нетрадиционно за обичайното му ежедневие, изпълнено с музика. Рокендролът обаче не е изчезнал напълно от живота на Малкълм, той все още обмисля идеи за творческото бъдеще на AC/DC.

Турнето в Щатите се оказва изключително успешно, като след това групата свири пред пълни трибуни навсякъде. До края на годината „Blow Up Your Video“ става най-добре продаващият се албум на AC/DC след „For Those About To Rock (We Salute You)“.

Браян Джонсън обяснява какво би станало с AC/DC, ако членовете на групата лесно се поддаваха на чуждо влияние

„В средата на осемдесетте имахме лош период, тогава музиката се променяше, появиха се дълги коси… и така нататък, Whitesnake и REO Speedwagon. От звукозаписната компания ни се обадиха и ни казаха да си сменим сценичните костюми. Изтърсиха: «Ще е най-добре, ако си смените имиджа.» А ние отговорихме: «Да ви го начукаме!» Всички банди, които решиха да се променят, вече не са на белия свят. Защото тези групи позволиха да бъдат манипулирани от звукозаписните компании, на които много не им пука за самата музика. За тях е важно само едно: да печелят, колкото се може повече пари от музиката. Но това е всичко, всеки си има право да решава. Светът е забавно място, нали?“