Пол Стенинг
Двете страни на славата (16) (AC/DC — пълната биография)

Глава 11
21 топовни салюта

„Ние сме наемна батарея, с китарен огън ще ви залеем.

Оръдията са готови и насочени към вас.

Вземи гюлето и приготви дулата за 21 топовни салюта.

За тези, които ще свирят рок — ние ви поздравяваме!“

За AC/DC оттук нататък винаги ще бъде трудно да повтори успеха на емблематичния албум „Back In Black“. Момчетата запечатват грандиозния си пробив по единствения възможен за тях начин — с огромно турне в Европа като венец на световната обиколка (включващо 14 концерта във Франция, Испания и Белгия). След това бандата се връща в студиото. Във всяка страна по пътя си, AC/DC печели привърженици на новия вокалист и специфичното му сценично поведение. Той не би могъл да замени Бон, но за щастие самият Браян е напълно наясно с този факт. Бандата е все още много чувствителна на болезнената тема за Бон Скот и дори в един момент се поставя въпросът за изваждане на някои парчета от концертния репертоар, в памет на покойния певец. Музикантите не искат да изпълняват песни като „The Jack“ с друг вокалист. Браян обяснява: „Някои текстове са твърде лични. Начинът, по който Бон ги изпълняваше показваше, че влага по нещо от себе си в тях. Но две седмици, след като беше започнало щатското ни турне започнахме да свирим и тези песни, а хлапетата нямаха нищо против. Свирихме ги и в Англия, и там никой не реагира и решихме да не ги изваждаме от репертоара. Казахме си: «Оттук нататък можем да правим, каквото искаме, защото публиката явно го приема.» Феновете са доволни, че AC/DC все още са тук. Всичко се случи от само себе си.“

Според новия певец, всичко свързано с бандата става някак лесно и от само себе си. Да бъдеш част от утвърдена група като AC/DC след годините, прекарани в Geordie, вероятно е голям скок. Може би затова всичко се вижда „прекалено лесно“ на Браян. „Никога не съм се чувствал толкова спокоен в някоя група — обяснява той. — Преди това винаги ми се е налагало да опозная хората, да прекарам известно време с тях, за да се приспособя. Но с тази група всичко е като на шега, сякаш отиваш в кръчмата да пийнеш по едно питие с приятели. Всички помогнаха, въпреки трудностите, за по-лесното ми адаптиране към групата на мястото на човек, загинал при такива трагични обстоятелства. Но що за идиот щях да бъда, ако изтърсех: «Не мога да се справя! Напрежението ми идва в повече!»“

Зад кулисите, пиянството и развратът от предишните години вече не са част от живота на бандата. Дали заради влиянието на Браян, или заради шока от ранната кончина на Бон Скот, през 1981 г. зад вратите на гримьорната на AC/DC вече няма огромни количества пиячка и дрога. Най-екстравагантното развлечение сред момчетата е хазартът. Браян Джонсън разказва: „Имахме едно старо табло за дартс от бара. Когато си зад сцената и мяташ стрелички, тези 5000 или 20 000 души публика не ти изглеждат толкова страшни. Единствената ти грижа е да се добереш до финалите на турнира по дартс, защото са заложени по 10 долара на човек, това са си 200 лири. Приятно е, защото така донякъде се чувстваш като у дома.“

За живота по пътищата Джонсън обяснява: „Темпото започва да те смазва. Човек се чувства осакатен, не може да заспи до 7 часа сутринта. Целият ти живот се обръща с главата надолу. Отърсваш се от всичко чак когато завесата се вдигне. Когато чуеш как тълпата полудява, осъзнаваш, че това се случва наистина. Тогава се запряташ и се хващаш здраво на работа.“

„AC/DC постигнаха огромен успех, но успяха да съхранят честността, останаха си обикновени хора. Те са мой тип банда. Не се занимават с глупости, винаги гледат напред и работят яко. Също като нас, те са земни хора. Ще се погрижа да останем такива.“

Пол ди Ано (от Iron Maiden, 1981 г.)

Турнето завършва в края на януари. По време на концерта в зала „Форест Национал“ в Брюксел, бандата кани на сцената Фил Карсън от „Атлантик Рекърдс“, за да изсвирят заедно песента „Lucille“. Карсън заема мястото на Клиф Уилямс. Това е единственият случай, в който гостуващ музикант дели сцената с AC/DC. Групата набира скорост и не след дълго става популярна в екзотични кътчета на планетата като Япония, където момчетата не са и мечтали да свирят. Турнето обаче остава в историята с неприятен инцидент. След концерт в Бризбейн фенове на бандата започват да палят автомобили на паркинга пред залата. Проблемите преследват AC/DC и в Мелбърн, където 23-ма души са арестувани пред „Майър Мюзик Боул“, заради масови безредици, продължили около половин час. На следващия ден, отново след концерт на групата, са арестувани още 60 души. Трийсет коли на обществения транспорт и десетки дървета около съоръжението са непоправимо пострадали. В сбиването пред гара „Принсес Бридж“ са участвали 50 младежи, става ясно по-късно. След безредиците, в близките болници са приети десетки наркомани, приели свръхдоза, както и юноши със счупени крака и ръце.

Сред хаоса и разрухата, съпътстващи австралийското турне, AC/DC обмисля нов вариант на своето оригинално звучене. Албумът, който по-късно ще бъде наречен „For Those About To Rock… We Salute You“, е осъвременена версия на типичния саунд на бандата. В песните се долавя буги рефрен, а в текстовете — повече хумор. Това не значи, че AC/DC са престанали да пишат сериозна музика, просто от записите личи, че те са се радвали на повече творческа свобода и са се забавлявали истински при създаването на материала. Някои критици смятат, че парчетата на бандата от началото на осемдесетте са евтина имитация, създадена в стремежа да се запази комерсиалният успех на „Back In Black“. Безспорно албумът е много силен и заслужава да бъде пазарен хит. Това поставя момчетата в неизгодна позиция, тъй като от тях се очаква да повторят магията на „Back In Black“, а тази задача е дори по-трудна от търсенето на достоен заместник на Бон Скот. AC/DC вече са се справили с една невъзможна мисия, доказвайки решимостта си да продължат напред, но създавайки един от най-великите албуми в историята на рока, те вече са изправени пред недостижима цел.

„Не знам какво направих при записите на Back In Black, но искам да продължа да го правя. Албумът бе продаден в тираж от 12 милиона копия и не мога да ви опиша колко съм горд с това. Но сега предстои нова плоча и нищо не се знае. Човек не може да лежи на стари лаври и да си казва: «Какво, пък? Предишният албум беше много успешен.» Всичко зависи от хлапетата. Може да го харесат, а може да ни кажат да се разкараме и да опитаме отново. Тях не можем да излъжем. Мога само да кажа, че дадох всичко от себе си.“

Браян Джонсън

AC/DC започва записите на новия албум в студията EMI „Пате Маркони“ в Париж, но след две седмици момчетата решават да се преместят в репетиционно студио, наречено H.I.S., в предградията на френската столица. Вторичните записи са направени в студиото „Мобиле едно“. „Пристигнахме в Париж, за да записваме в студио «Пате Маркони» — спомня си Браян Джонсън. — Там оборудването е добро, много групи го използват, но на нас не ни пасна. В началото смятахме, че ще свърши работа, но когато се опитахме да запишем живия саунд, който искахме да звучи в албума, не се получи.“

След двуседмични опити, Мът Ланг решава, че на бандата „й липсва заряд“ и рутинните записи, които обикновено вървят леко с момчетата, са станали „мъчителни и изнурителни“. Вокалите са записани по-късно в студио „Фамили Саунд“. Работата по създаването на „For Those About To Rock… We Salute You“ продължава чак до септември. Непосредствено преди края на записите групата се разделя с мениджъра си Питър Менш, но запазва договора си с неговата компания „Лебер-Кребс“. Впоследствие Менш постига дори по-голям успех като мениджър на Metallica.

Фестивалът „Монстърс ъф рок“, проведен предишната година в Касъл Донингтън, Централна Англия, жъне такъв грандиозен успех, че организаторите решават да повторят събитието през 1981 г. По това време AC/DC имат толкова солидна репутация, че са поканени да бъдат хедлайнери на престижния фестивал. Събитието привлича публика от 65 000 души, а наред с австралийските суперзвезди на сцената се изреждат гиганти като Whitesnake, Slade, Blue Oyster Cult и Blackfoot. Водещ на шоуто е Томи Ванс от „Петъчното рок шоу“ на радио BBC 1. „Понякога ме хваща страх — признава Ангъс, коментирайки усещането да свириш пред публиката в Донингтън. — Но човек трябва да си пусне пердето. Малкълм е по-голям от мен и умее да ме мобилизира, да свали напрежението. Казва ми: «Тези крака са малко бавнички тази вечер.» Обикновено, след като облека униформата, се отпускам. Напрегнат съм, нервен, но не и паникьосан. Добре поне, че не се налага да нося грим. Всички тези пъпки са си мои, собствени.“

Песента „For Those About To Rock… We Salute You“ ще се превърне в неотменна част от концертния репертоар на групата и в бъдеще. Парчето дава възможност на момчетата да включат разнообразни пиротехнически ефекти в шоуто си. На сцената прозвучават два оръдейни залпа и избухва фонтан от фойерверки, след командата на Джонсън: „Огън“. Дори на обложката на новия албум има рисунка на оръдие, зад което е логото на AC/DC. Това вероятно не е най-оригиналната и артистична обложка, но момчетата не смятат, че се нуждаят от по-помпозно изображение за плочата. Самото заглавие на албума говори красноречиво за съдържанието, както и текстът на едноименната песен: „Да отдадем почит на добрите времена, защото рокът е винаги на нашата страна. Не сме легенда, нито кауза, живеем за мига.“ Това скромно изявление е в отговор на критиците и феновете, които наричат AC/DC „легенди“ след „Back In Black“.

Членовете на бандата не гледат на себе си като на легенди, те са само музиканти, които свирят първокачествен рок. В този смисъл „For Those About To Rock… We Salute You“ е сравнително непретенциозно и откровено музикално произведение. Тази простота е търсена напълно съзнателно, за да се укроти истерията, заобикаляща групата по това време. Браян Джонсън вече е част от AC/DC. Той внася своята индивидуалност в текстовете и вокалните партии, а това пък прави новия албум по-суров и първичен от предишния. Въпреки нерафинираното звучене на парчетата, Мът Ланг съумява да придаде на албума шлагерен ритъм и свеж комерсиален блясък.

„Целият имидж на пънка и шумът, който се вдигаше около него беше измислица, за да се оберат парите на хлапетата. Джони Ротън е един чекиджия и нищо повече.“

Браян Джонсън

Ангъс обяснява страстта си към композиране на автентичен рок: „Хората казват, че вече твърде дълго се мотаем на сцената! Някои банди умират, когато се опитат да се адаптират към модните течения. Ние свирим рок музика. Малко е късничко да започнем да правим балади. Рокът го умеем най-добре. Понякога ме питат дали искам да свиря нещо различно от парчетата на AC/DC. Естествено, че искам. Когато съм си у дома, понякога свиря малко блус, но след пет минути ми писва и пак подхващам някоя хардрок песен.“

Заглавието на албума е донякъде вдъхновено от историята. „Имахме готов рефрен за припева, който звучеше направо убийствено — спомня си Ангъс. — Търсехме подходящо заглавие за плочата и се сетихме за една книга за Римската империя, където се разказваше, че гладиаторите поздравявали Цезар с думите: «Тези, които отиват на смърт те поздравяват.» Решихме, че «рок», звучи по-добре от «смърт». Песента има по-дълбок смисъл. Тя е вдъхновяваща, кара те да се чувстваш силен, а точно това е целта на рокендрола.“

Интересът на момчетата към историческите събития от близкото и далечно минало започва да личи в текстовете на парчетата. Браян Джонсън се увлича по военна история и кръщава една от песните си „Нощта на дългите ножове“, чийто текст е посветен на кръвопролитието от 29 срещу 30 юни 1934 г., когато Хитлер издава заповед за изтребването на военната група SA, както и на други политически фигури, неудобни за Нацистката партия. След тази дата елитните военни части на Хайнрих Химлер SS стават доминираща сила на германската политическа сцена. В песента се пее: „Кой е твоят лидер, кой е твоят Бог? Кой ще се погрижи да не останеш с празни ръце? Кой ти е приятел, и кой — враг? Кой е твоят Юда, нима не знаеш?“

Това парче е доста необичайно. Всички останали текстове от албума се въртят около темата за секса, жените и рокендрола. Много по-характерна за AC/DC е песента „Evil Walks“, в която се разказва за жена, чиито опити да спечели любовта на Браян Джонсън се увенчали с неуспех. В текста се пее: „Черна вдовица зли планове плете, мрачни тайни в мрежите си пази. Добрите мъже се давят в твоя океан. Не могат да плуват, защото са приковани за леглото ти.“

Може би най-многозначителният момент в песента е репликата: „Понякога се чудя къде си паркираш метлата“, която Браян придружава със спонтанен маниашки кикот.

„Заглавието казва всичко — «Злото е навсякъде» — разкрива Ангъс. — Когато започнахме да свирим парчето в началото, аз казах: «Тези акорди звучат направо злокобно.» И така се получи. Винаги композираме така — седим, говорим си, импровизираме. Нещата не стават от само себе си.“

Силният, въздействащ рокендрол е в основата на философията на AC/DC. Въпреки това (пък и благодарение на него), те са описани като „хевиметъл банда“ в първия брой на списание „Керанг“, излязъл на пазара през юни 1981 г. Първоначалният замисъл е списанието да бъде единствен, извънреден брой на „Саундс“, посветен на хевиметъл музиката. Скоро обаче „притурката“ печели своя аудитория и започва да се издава всеки месец като отделно списание. Днес „Керанг“ излиза всяка седмица и продължава да има верни читатели — десетилетия след спирането на „Саундс“.

„Никога не сме се смятали за хевиметъл група. Открай време живеем с мисълта, че сме рок банда. Голямата разлика е в това, че ние имаме усет за рока, обичаме мелодиите, завършените песни, не солата и тежките звуци. От време на време обаче в парчетата ни се появяват и подобни неща — стоварват се изневиделица като парен чук.“

Ангъс Йънг

Читателите на списание „Керанг“ гласуват за любимите си хевиметъл парчета и оформят класацията Топ 100, в която „Whole Lotta Rosie“ на AC/DC е убедителен първенец. Редакторът Джоф Бартън решава по този случай да сложи Ангъс Йънг на корицата. От този момент нататък групата много по-често е свързвана с хевиметъла, отколкото с рокендрола. Не е трудно да разберем защо читателите не правят разлика. Бързият, автентичен рокендрол е в основата на хевиметъл течението, а AC/DC се вписват сред останалите дългокоси, гневни бунтари, които боготворят мощния, тежък саунд.

Това означава, че групата е популярна сред феновете на хевиметъла и присъства с много композиции в класацията Топ 100. Сред тях са „Walk All Over You“, „Hells Bells“, „Highway To Hell“, „Touch Too Much“ и „Let There Be Rock“. AC/DC са представени подобаващо и сред десетте песни, които са извън челната стотица, но според читателите „имат всички шансове да влязат като резерва“. Песните в този списък са: „Back In Black“, „Shot Down In Flames“ и „Sin City“. Ангъс не е особено поласкан от факта, че снимката му е на първата корица на „Керанг“. Той си спомня: „Когато видях първото издание на «Керанг» с моята снимка на корицата, реших, че някой си прави майтап с мен. Много хора ми викат «Анг» и заглавието на списанието ми се видя подозрително…“

Явно през 1981 г. схващането за хевиметъла доста се отличава от истинския облик на течението, който се оформя в края на осемдесетте и деветдесетте години. Групи като Lynyrd Skynyrd, Queen, Pink Floyd, Hawkwind, Free и дори Beatles, някои от които трудно можем да определим дори като „хардрок изпълнители“, също попадат в класацията Топ 100. Метълът тогава се счита за по-крайната и мрачна версия на рока. Много музиканти не искат да бъдат свързвани с това течение, заради предразсъдъците в обществото (счита се, че хевиметъл изпълнителите са нечистоплътни мъже, които се обличат в дънки). Може би този имидж отблъсква много рок банди и ги кара да се разграничават от новия жанр. Дори музиканти като Rush, Led Zeppelin, ZZ Top и Meat Loaf категорично отказват да бъдат наричани „хевиметъл изпълнители“.

Има и такива, които с радост се отъждествяват с жанра и също попадат в класацията Топ 100. Това са Iron Maiden, Black Sabbath и Diamond Head. Границите на течението скоро са размити от списание „Керанг“ по един твърде странен начин, тъй като на корицата се появяват изпълнители като Принс и Фил Колинс!

В края на века „Керанг“ успешно променя имиджа си, като престава да бъде списание, посветено единствено на хардрок и хевиметъл бандите и започва да се свързва с музикални жанрове като гръндж, пънк, инди и дори поп. AC/DC никога не са се вписвали в нито една от тези категории, но винаги са имали предана публика. Ако читателската анкета от първия брой на „Керанг“ се бе провела през 2005 г., меломаните със сигурност щяха да включат в класацията много по-широк кръг от изпълнители. Без съмнение обаче, и днес в Топ 100 щяха да присъстват композиции на Iron Maiden и Black Sabbath. Вероятно в една „хевиметъл класация“ няма да се намери място за AC/DC, но ако се състави списък с най-великите рок парчета на всички времена, австралийската група щеше да доминира както през 1981 г.

„AC/DC са най-добрите в това, което правят. Това е простата истина. Не твърдя, че харесвам всичко, което са издали, но в много отношения, те са класическа банда като Led Zeppelin и Deep Purple…“

Тони Айоми, Black Sabbath

През декември 1981 г. AC/DC за първи път в историята си са хедлайнери на концерт в нюйоркската „Медисън Скуеър Гардън“. Шоуто запечатва по великолепен начин двегодишните усилия на бандата и доказва, че момчетата безспорно са се наложили в Америка. Джонсън е вече утвърден вокалист на групата и е съавтор на 20 песни. Бъдещето изглежда розово.

По същото време обаче един стих от песента „Dirty Deeds Done Dirt Cheap“ (вж. Глава 5) създава проблеми на австралийците. Семейна двойка от Чикаго съди групата за 250 000 долара, заради психически тормоз, причинен от фенове, които набират номера, използван в песента (и който съвпада с домашния телефон на семейството). За щастие AC/DC са оправдани. Как би могъл Бон да знае, че такъв номер съществува някъде по света, още по-малко пък да предположи чий е?

Значението на „For Those About To Rock… We Salute You“

„Никога няма да спечелим наградата «Грами», нито пък уважението на тълпата чистички и добри дечица, одобрението на списание «Ролинг Стоун» и всички подобни. Причината е, че ние не отправяме послания, които според тях са важни.“

Браян Джонсън

„Заглавието на песента «Put The Finger On You» («Набелязана мишена») е взето от гангстерските филми — обяснява Ангъс. — Ние не сочим никого с пръст, тъкмо обратното!“ Заглавието се родило, след като Браян Джонсън гледал филм на Джеймс Кагни в една ранна сутрин. В сцената Кагни се обръща към Хъмфри Богард с думите: „Внимавай, тарикат, щом те посоча с пръст, ставаш мишена.“

„Inject The Venom“ („Инжектирай отровата“), което Ангъс обяснява: „Това е метафора за силата на рокендрола. Заглавието казва всичко: «Направи го сега, само веднъж, но докрай, или с теб е свършено.» Това е чист рок текст.“

Браян: „В песента се казва «Ако инжектираш отровата, това ще бъде последният ти шанс.» Щом змията ухапе веднъж, тя не може да направи нищо повече, с нея е свършено.“

„Snowballed“ — Ангъс: „Това е жаргон, означава, че пак са те преметнали, измамили. Навремето често ставахме жертва на какви ли не мошеници, така че решихме да направим песен за тях. Става дума за всякакви случаи на прецакване — издръжка за бивша съпруга например.“

„Let’s Get It Up“ („Да го вдигнем“) — Браян: „Това си е чиста мръсотия. Ние сме мръсници.“

„C.O.D.“ — Ангъс: „Много хора мислят, че това съкращение означава «плащане при доставка», или «плащане при поискване». Аз се замислих какво още може да значи и измислих «Care Of The Devil» («Грижи за дявола»). Ние не сме сатанисти и черни магьосници, не пием кръв, това е майтап. Аз нося черно бельо от време на време, но това е всичко.“

„Spellbound“ („Омагьосан“) — Браян: „Тази песен е посветена на дните, когато човек се чувства като в транс. Трудно ми е да го опиша точно. Мислех си за мъж, който кара кола и го заслепява лъч силна светлина. Може да се случи във всякаква ситуация. Сигурен съм, че има учени американци, които ще съставят цяла теория за това, какво сме искали да кажем.“

Ангъс: „Това парче е по-сложно. Малко е бавничко за нас, но въпреки това ни харесва. Всъщност е просто. Става дума за моментите, когато се чувстваш непослушен, зяпаш през ключалката, докато някоя жена си обува нови гащи. Не влагаме никакъв мрачен подтекст. Ние сме луди глави, обичаме да си правим майтап с хората. Човек трябва някак да се забавлява.“

„Breaking The Rules“ („Нарушаване на правилата“) — Ангъс: „Нали знаете как реагират хората, когато им кажеш: «Не можеш да правиш това.» В училище непрекъснато ми забраняваха разни неща, но аз въпреки това ги правех. С всички е така.“

„Саундс“, „Керанг“ и новата вълна в британския хевиметъл

Много хора смятат, че специалното издание на списание „Саундс“, посветено на хевиметъла за първи път е представило този музикален жанр на широката публика във Великобритания. Не може да се отрече, че хевиметъл сцената за първи път достига до толкова много потенциални слушатели, чрез това цветно, лъскаво издание, наредено на вестникарските щандове в цялата страна. Макар да е планирано като единствен, извънреден брой, изданието ражда нов продукт — списание „Керанг“, което съществува вече близо 25 години.

Редакторът на „Саундс“ (и първи издател на „Керанг“) Джоф Бартън е на път да допусне голяма грешка в този първи брой на списанието, като стесни музикалното течение до една-единствена негова разновидност. Извънредният брой, посветен на хевиметъла, всъщност е фокусиран върху тъй наречената „Нова вълна в британския хевиметъл“ (NWOBHM) — едно движение, което вече е напълно изместено от сцената през 1981 г., когато излиза „Керанг“.

NWOBHM бележи своя апогей в периода 1979–1981 г. В края на седемдесетте диското е доминиращ жанр на Острова, а пънк рокът набира скорост. Вдъхновени от етиката и популярността на пънка, който доказва, че човек може да се научи да свири на даден инструмент в процеса на свиренето, много британски момчета основават хевиметъл групи. По-късно, окуражени от успеха на местни банди като Status Quo, Thin Lizzy, Led Zeppelin, UFO, Nazareth, Judas Priest и Black Sabbath, в големите английски градове се раждат стотици подобни формации. Макар някои от тях да са повлияни от чуждестранни групи като Aerosmith, Kiss, Rush и AC/DC, бандите формирани в Обединеното кралство носят типичния саунд и имидж на британската рок сцена.

Групите, формирани в средата и края на седемдесетте години получават шанс да представят песните си в националния ефир, тъй като BBC стартира излъчването на „Петъчното рок шоу“ с Томи Ванс през 1978 г. Предаването е рай за всички рок изпълнители. Ванс пуска в ефира плочи на утвърдени и неизвестни музиканти, но най-голям успех сред слушателите имат специално записаните джемсешъни в студиото, които обикновено включват както нови, така и много известни групи.

Благодарение на успеха на предаването и силното присъствие на сцената на местни банди като Def Leppard, Iron Maiden и Girlschool, през 1979 г. някои журналисти започват да търсят в тази музика корените на ново течение. Джоф Бартън е автор на названието „Нова вълна в британския хевиметъл“, но жанрът вече затихва, когато фразата за първи път е използвана официално.

Течението NWOBHM има кратък живот, но впоследствие много групи свирят в стил, за който се смята, че е близък и вдъхновен от NWOBHM. Терминът вече има по-широко значение и корените на много британски банди, в които основен инструмент е китарата, се крият в NWOBHM. По тази причина много журналисти считат, че течението бележи своя разцвет в периода 1979–1981 г. По това време маркетингът в индустрията не се характеризира с днешния цинизъм и може да се каже, че британският рок като цяло изживява своята оптимистична младост.

Като много други етикети, NWOBHM се износва, тъй като много банди започват да се самоопределят като част от течението, а някои усвояват стила на свирене, само защото е модерен. Истинските твърди привърженици са разочаровани.

Едно нищожно малцинство от групите, идентифицирани като част от „Новата вълна в британския хевиметъл“ стават популярни сред широката публика. Стига се дотам, че критиката смята, че бандите, спечелили известност „не са истински последователи на NWOBHM“. Сред тях са Maiden, Leppard, Saxon и Samson.

И пънкът и NWOBHM допринасят за успеха на AC/DC. В своята същност групата не е част от нито едно от тези течения, но саундът й определено съдържа елементи от двата жанра. Австралийците са може би по-близо до NWOBHM, но фактът, че не са британска група винаги им е давал повод да се дистанцират от тази роля. Без съмнение мнозина биха искали да включат AC/DC в NWOBHM, но географски погледнато това е невъзможно. Освен това момчетата винаги са отказвали да се отъждествят с „търговските марки“ на музикалния пазар.

Съществува мнението, че заради успешната кариера на AC/DC, те не могат да се причисляват към географски обособени групи, тъй като се местят в Англия като утвърдена рок банда. В много отношения горното твърдение се дължи на снобизма на някои фенове, които искат да „си присвоят“ гражданството на групата, но са твърде горди да признаят, че стилово австралийците се доближават до „Новата вълна в британския хевиметъл“. Вярно е, че AC/DC са в разцвета на кариерата си, когато се местят на Острова, докато в същото време групи като Iron Maiden си пробиват път на клубната сцена в Източен Лондон. Това не значи, че ’DC не са свирили в малките клубове, но успехът им в Австралия и различната им националност, им дават самочувствие и безспорен начален старт в Англия. Донякъде на това се дължи фактът, че AC/DC стават сензация на британска сцена, диктувайки условията на музикалното си развитие и ще продължават да бъдат популярни в страната и в бъдеще.

Значение на хевиметъла

Терминът „хевиметъл“ е вече утвърден и по тази причина много хора смятат, че разбират истинското му значение. В действителност корените на това течение трябва да търсим още в ранните години на блуса.

Въпреки това обаче няколко изпълнители са смятани за пионери на жанра. Песента на Steppenwolf „Born To Be Wild“ съдържа текста „heavy metal thunder“ („тежък, метален гръм“), откъдето се смята, че течението е получило името си. В действителност текстът е взет от романа на Уилям Бъроуз „Софт машина“, издаден през 1962 г. Други музикални хроникьори смятат, че първоизточник на жанра е металният звук на китарите в песните на The Kinks „All Day And All Night“ и „You Really Got Me“. Дори „Helter Skelter“ на Beatles се смята за предшественик на хевиметъла. Общо взето много рок групи, повлияни от блуса, са цитирани като бащи на хевиметъла. Сред тях са The Yardbirds, Cream и дори Джими Хендрикс. В някои кръгове битува мнението, че основоположници на течението са американски банди като Blue Cheer, The Stooges, MC5.

Вероятно повечето от вас ще се съгласят, че първите групи, изградили кариерата си върху музикален стил, който може да се опише като хевиметъл са Led Zeppelin, Deep Purple, Uriah Heep и, разбира се — Black Sabbath. Между тези банди няма много общи черти, като се изключат дългите коси и забележителните китаристи и вокалисти. По свой начин Led Zeppelin, Deep Purple и Uriah Heep постепенно навлизат в зоната на тежкия рок, но нито една от трите формации не се стреми съзнателно да бъде причислявана към хевиметъл течението и по-скоро остава в периферията му. При Black Sabbath обаче терминът най-после намира истинското си значение. Новаторската техника на Тони Айоми, която превръща китарните му сола в плътен, метален порой от звуци и характерният вой на Ози Озбърн скоро въздигат Black Sabbath в статут на „институция“ в Обединеното кралство, а не след дълго — и в цял свят. Благодарение на огромния и неочакван комерсиален успех на Sabbath, огромен брой музиканти започват да следват техния пример, усвояват имиджа им, и най-вече — стила на Айоми.

Банди като Motörhead и Venom определено променят и обогатяват хевиметъла с по-бързи и тежки рефрени и по-суров вокален стил, но те се появяват много след Black Sabbath. Motörhead, подобно на AC/DC, често се дистанцират от определението „хевиметъл“ и твърдят, че са рокендрол банда. Според тях зарядът и енергията в изпълненията им са повлияли много хевиметъл групи, които им подражават.

Метълът ражда много разновидности през годините. Между този жанр и хардрока има много прилики. По тази причина десетки групи са идентифицирани като неизменна част и от двете течения. Например: Aerosmith, Whitesnake, UFO и Uriah Heep. Оказва се, че понятията „хардрок“ и „хевиметъл“ нямат кратки и ясни определения. Може би най-лесно ще ги разграничим, като изброим групите, които са най-характерни за двата жанра, поне по мнението на автора на тази книга.

ХЕВИМЕТЪЛ: Black Sabbath, Judas Priest, Metallica, Megadeth, Pantera, Machine Head, Antrax.

ХАРДРОК: Kiss, Van Halen, Aerosmith, Poison, Motley Crue, Skid Row.

Що се отнася до AC/DC, те не принадлежат напълно към нито един от двата жанра, защото са просто рок банда. Няма убедителен аргумент да причислим австралийците към хевиметъл течението, тъй като те винаги са твърдели, че не са част от него и никога не са били повлияни от представителите му. За да обобщим — метълът се характеризира с минорни акорди, педали за изкривяване на звука, текстове, пълни с картини от суровата действителност и най-вече — с агресивност. При AC/DC могат да се усетят следи от изброените неща, но те в никакъв случай не са определящи в работата на групата. И както упорито настояват членовете на бандата години наред, „AC/DC не е хевиметъл състав“.