Пол Стенинг
Двете страни на славата (13) (AC/DC — пълната биография)

Началото

„Той нямаше да може да записва албуми, ако беше в състоянието, в което казаха, че е бил. Когато бяхме на турне, а това понякога продължаваше по шест месеца в годината, Бон не близваше алкохол. Когато имахме свободна вечер, имаше право да пие, колкото иска. Бон не беше пияница.“

Ангъс Йънг

В началото на февруари 1980 г., Бон работи по текстовете на новия албум на AC/DC. Той присъства и на сватбата на Ангъс Йънг с дългогодишната му холандска приятелка Елен. На 19 февруари, вторник, Скот се отбива за вечеря в дома на тур мениджъра на бандата Йън Джефри. В 18,30 часа той се отправя към лондонския нощен клуб „Мюзик Машин“ (по-късно известен като „Камдън Палъс“, а днес прекръстен на „Коко“). Заведението е сред любимите места на музикантите и представителите на индустрията, като бар „Рейнбоу“ в Лос Анджелис. Там Бон се чувства като у дома си.

В онази нощ певецът на AC/DC трябва да се срещне с Фил Мог и Питър Уей от UFO, но нито един от двамата не спазва уговорката. Бон прекарва известно време в клуба, колкото да се увери, че Мог и Уей няма да се появят. Той разговаря с неколцина почитателки, приятели и колеги, сред които и мъж на име Алистър Киниър (музикант, според информациите — бас китарист). Двамата напускат заведението заедно в 3 часа сутринта.

Киниър откарва Бон до лондонското му жилище и се опитва да разбуди заспалия на седалката австралиец, но без успех. Скот изглежда някак странно неподвижен, затова Киниър сяда отново зад волана и се връща в собствения си апартамент в Ийст Дълуич. Той се надява, че докато пристигнат, Бон ще се събуди, но това не става. Нещо повече — певецът изглежда потънал в още по-дълбок сън. Киниър не успява да измъкне пияния си колега от колата и му се струва невъзможно да го качи по стълбите до жилището си, затова решава да остави Бон да спи на седалката, като го завива с одеяло и му оставя инструкции как да стигне до апартамента, когато се съвземе.

Онази нощ времето е изключително студено, и едва ли е най-разумното решение да оставиш някого да спи в колата, без значение какво количество алкохол е погълнал. В този случай веригата от събития ще доведе до особено злощастни последици. Киниър изпада в алкохолен делириум и се свестява след цели 14 часа — в ранния следобед на следващия ден. Той веднага отива да провери какво се е случило с Бон и установява, че австралиецът е на същото място, където го е оставил предишната вечер. Киниър вече е наясно, че нещо не е наред. Бон лежи все така свит около скоростния лост. Алистър откарва колегата си в болницата „Кингс Колидж“ в „Денмарк Хил“, която се намира недалеч от апартамента му. Лекарите обявяват, че когато е приет, Бон Скот вече е бил мъртъв.

Тази поредица от събития неведнъж е описвана в подробности от членовете на AC/DC и е публикувана в стотици статии. Въпреки това обаче тя буди някои въпроси, които и до днес остават без отговор. Историята противоречи на някои детайли, които станаха известни по-късно, и като цяло не звучи особено достоверна. Моето разследване отвори много нови врати към истината за случилото се през онази съдбовна нощ, но за съжаление, макар да отговори на някои стари въпроси, търсенето откри нови празнини. В хода на разследването поне успях да опровергая някои теории, като например слуховете, че Алистър Киниър е псевдоним на човек, който е бил много близък на Бон, но по очевидни причини не е имал смелостта да разкрие истинската си самоличност.

Три дни след смъртта на Бон Скот, патологът издава смъртен акт, в който е записано, че смъртта на певеца се дължи на нещастен случай, а като причина се изтъква остро алкохолно отравяне. Според Киниър, който дава показания пред следствието, Бон е изпил „поне седем двойни уискита“ и това е причината да припадне по-късно вечерта. В лондонския вестник „Ивнинг Стандарт“ Джон Стивънс описва подробно разговора си с Киниър и неговите спомени за фаталната вечер. В статията се казва, че Скот и Киниър са се срещнали, преди да отидат в „Мюзик Машин“, а не вътре в клуба. Алистър разказва на Стивънс: „Бон беше доста пиян, когато го взех. Пристигнахме в клуба и той продължи да пие. Изсипваше по четири уискита в една чаша и ги пиеше наведнъж… Не можах да го помръдна, затова го завих с едно одеяло и му оставих бележка как да открие апартамента ми, в случай че се събуди. Отидох да спя и по-късно на следващата вечер (20 февруари) отидох до колата и веднага разбрах, че нещо не е наред.“

Ангъс Йънг продължава историята в интервю за медиите няколко дни по-късно: „Обади ми се хазяйката на Киниър, която беше изпаднала в паника. Тя ми обясни, че са откарали Бон по спешност в «Кингс Колидж» и там са го обявили за мъртъв. Веднага се обадих на Малкълм, защото си помислих, че жената нещо не е разбрала правилно. Надявах се да се е припознала. Нашият тур мениджър Йън Джефри също ме увери, че не може Бон да е намерен мъртъв, защото той си е легнал рано онази вечер. Жената ми даде телефоните на болницата, но от там отказаха да ми дадат информация, докато не се свържат с роднините му.“

Малкълм се нагърбва с тежката задача да съобщи на Иза и Чик Скот лошата новина. „Не искахме родителите му да чуят за трагедията по новините, докато си седят спокойно пред телевизора — обяснява Ангъс. — Питър Менш — мениджърът ни, веднага отиде в болницата, за да разбере какво се е случило и да идентифицира тялото, защото всички ние още се съмнявахме, че е истина. Първоначално не вярвах, но на сутринта изведнъж осъзнах какво се е случило. Беше като да загубиш член от семейството си — това е единственият начин, по който мога да го опиша. Може би дори беше по-тежко, защото ние много уважавахме Бон като човек. Въпреки че пиеше и обичаше да се забавлява, той винаги се отзоваваше при нужда, винаги си вършеше съвестно работата. Може да се каже, че на моменти той живееше на ръба, но аз бях твърде млад, когато се запознахме и затова бях толкова впечатлен от навиците му. Самият Бон беше млад. Предполагам, че сме се смятали за безсмъртни.“

Всеобщото мнение е, че организмът на Бон не е издържал на огромното количество алкохол, погълнато в онази нощ. Ангъс смята, че подобна версия за случилото се е напълно правдоподобна. „Като група ние имаме богата история и понякога си припомняме миналото и се смеем. Случвало се е да седнем някъде и да се сетим за нещо, което е направил Бон. Той беше авантюрист.“

Бившият мениджър на бандата Майк Браунинг разказва: „Бон често казваше, че е сигурен, че няма да доживее до четирийсетте. Мисля, че всички очаквахме, че ще се случи подобно нещо, ако го оставим без надзор.“

Бившият басист на AC/DC Марк Еванс не смята, че начинът на живот на Скот е бил толкова безразсъден, че неизбежно да го отведе до ранна смърт. „Помня, че няколко пъти, когато сме били заедно, той изпиваше по няколко питиета и припадаше — разказва Еванс. — Бон беше астматик и пристъпите му бяха много тежки. Новината за смъртта му ме шокира, но сега, когато си припомня някои неща, не съм изненадан, че стана така.“ Еванс споменава за астмата на Скот между другото, сякаш е добре известен факт, но в действителност това е съвсем ново разкритие, тъй като никъде не се споменава певецът да е страдал от това заболяване.

Клинтън Уокър — писател, посветил години от живота си в събиране на сведения за живота и смъртта на Бон Скот, споменава, че „много хора не са очаквали Бон да живее толкова дълго“.

„Никой не пострада от смъртта на Скот толкова, колкото момчетата от AC/DC, защото те загубиха чудесен приятел и талантлив певец. Една по-безхарактерна група би се разпаднала след удара, но те се съвзеха и направиха още много забележителни албуми. Бон беше от хората, които е почти невъзможно да замениш.“

Джими Барнс

Смъртта на фронтмена разтърсва AC/DC из основи. Бон е по-възрастен от останалите членове на групата, но въпреки това е едва на 33 години. Как е възможно именно той да се присъедини към списъка с рок звезди, напуснали този свят, преди да им дойде времето?

Въпреки всичко обаче, момчетата решават, че Бон би искал AC/DC да продължи да съществува. Преди смъртта му групата планира следващия си албум и много от песните вече са готови. Всички са съгласни, че трябва да си потърсят нов вокалист и да продължат от там, където са спрели. „Брат ми беше този, който ме накара да се съвзема малко след трагедията — признава Ангъс Йънг. — Той ми каза: «Да се съберем и да продължим това, което започнахме. Пишехме песни, когато Бон почина, нека да ги довършим.» Това ме съживи, беше отлична терапия. Поне така предполагам.“

Ангъс си спомня за последния път, когато е видял Бон жив: „Двамата с Малкълм репетирахме в студиото в Лондон. Той дойде и каза: «Ще ви трябва барабанист.» Така че последния път, когато свирихме заедно, Бон беше на барабаните.“ Скот действително участва в създаването на песните, които по-късно ще влязат в албума „Back In Black“, по-скоро като барабанист, отколкото като певец. Разбира се, той няма никакво участие в окончателния вид на плочата, тъй като ударните партии са записани отново от Фил Ръд.

„Бях си у дома в Сидни по онова време — спомня си Винс Лавгроув деня, в който е научил за смъртта на Бон. — В 3 часа сутринта ми се обади бившата му жена Айрийн, с която бяхме близки приятели. Тя ми съобщи новината и аз направо откачих. От този момент нататък къщата ми беше обсадена от репортери, които искаха коментари, задаваха въпроси и какво ли не. Дали съм го очаквал? Дали той си го е търсил? Знаете какви неуместни въпроси задават журналистите в такива моменти. Не знам как са реагирали хората в чужбина, но в Австралия новината предизвика истински шок. Той беше първата истинска австралийска рок звезда, която почина твърде рано. Никой не искаше да повярва, сякаш бяхме имунизирани към подобен род трагедии. Хората не искаха да приемат, че австралийска рок звезда може да загине при такива съмнителни обстоятелства.

Оплаквах дълго загубата на приятеля си. Изпитвах всички емоции, които те връхлитат, когато любим човек напусне живота ти — гняв, съжаление, скръб, болка и всичко останало. Но не и изненада. Никога не се изненадвам, когато някой от света на рокендрола си отиде рано. Това е част от играта, тези момчета живеят на ръба. Някои от тях се спасяват, други затъват. Бон беше угрижен. Видяхме се в Атланта, Джорджия през 1978 г. и гуляхме до сутринта. Бяхме се насвяткали ужасно и той ми каза, че не може повече. Каза, че не издържал темпото на непрестанните турнета, но трябвало да продължи, защото знаел, че бандата е близо до големия си хит, до големите пари.

В много отношения Бон не беше пригоден да бъде звезда, но в други аспекти беше роден за това. Той копнееше да се измъкне от хаоса, да се установи на едно място, може би да има свое семейство. Бон искаше само да пише песни и да пее. Каквото и да казват хората, той искаше да се махне от лудницата, но беше пристрастен към този начин на живот, както всички ние сме пристрастени към музиката. Въпросът е в това доколко си пристрастен, какво правиш по въпроса и при какви обстоятелства допускаш този начин на живот да те обсеби и ставаш жертва на страничните му ефекти.“