Пол Стенинг
Двете страни на славата (11) (AC/DC — пълната биография)

Глава 7
Надуйте децибелите

„Един човек от снимачния екип дойде при мен и Бон и ни попита какво представлява нашето шоу. Бон отговори: «Нали знаеш, че едно време са хранили лъвовете с християни? Е, ние сме християните». Тогава попита мен, а аз казах: «Щом искат кръв, ще си я получат».“

Ангъс Йънг

В началото на 1978 г., докато работят върху петия си албум, AC/DC решават да запишат и няколко свои концерта. Първоначално музикантите смятат да се върнат в Австралия за кратко турне, но властите отказват работни визи на английския екип и на Клиф Уилямс, затова бандата е принудена да записва на Острова, където момчетата се чувстват все повече като у дома си. Те заминават за Глазгоу, за да свирят в прочутата зала „Аполо“ и записват шоу, станало истинска легенда. Албумът се нарича „If You Want Blood You’ve Got It“ („Ако искате кръв, ще я получите“), а на обложката има снимка на окървавения Ангъс, пронизан от китара. AC/DC никога не са се славили като почитатели на умереността, но дори и според техните представи тази обложка е отблъскваща.

Концертният албум има за цел да спре пиратите, които в края на седемдесетте години вече записват и разпространяват почти всяко шоу на бандата и продават аудиокасети и плочи на най-запалените фенове, които искат да чуят всяка нота от живото изпълнение на своите любимци. Макар че не успява да забави темповете на незаконната търговия, албумът все пак представлява сериозно доказателство за въздействието на концертните изпълнения на AC/DC. Преди плочата да излезе на пазара, австралийците се включват в щатското турне на няколко известни рок изпълнители. Сред тях се открояват имената на Алис Купър, Моли Хатчет, Рони Монтроуз, Aerosmith, Foreigner, Van Halen, Пат Травърс, Алвин Лий, Savoy Brown, Rainbow, Тед Нюджент и Cheap Trick.

„Бих искал да направим цяла серия концерти с мащабите на този. Колкото повече хора ни подкрепят от публиката, толкова по-добре свирим.“ Бон Скот пред „Нюбийт“ 1978 г.:

„If You Want Blood You’ve Got It“ се превръща в отлично средство за реклама на следващия студиен албум на AC/DC „Powerage“. Плочата, която отново е продуцирана от Ванда и Йънг, според някои критици е най-професионалният запис на групата до този момент. Тя напълно оправдава очакванията, загатнати в „Let There Be Rock“.

Въпреки че влиза в американската класация на „Билборд“ едва от 133-о място, след щатското турне „Powerage“ се продава в тираж от 250 000 копия само в САЩ. Този успех се дължи донякъде на факта, че бандата свири на престижни музикални събития като фестивала „Day On The Green“ в Сан Франциско през август. В програмата на групата за лятото са включени над сто концерта в Съединените щати. Момчетата гостуват и в шоуто на ABC „Миднайт Спешъл“ (с домакини Тед Нюджент и Aerosmith), където свирят песента „Sin City“ от „Powerage“.

„Албумът много ми харесва — казва Ангъс за «Powerage». — Според мен представлява страхотна смесица от стилове. Има класически рок парчета, но има и по-различни неща. Винаги съм смятал, че този албум ни отличава от останалите банди. Знам, че много хора съдят за успеха по цифрите, но за нас «Powerage» винаги е бил страхотен албум.“

Въпреки че не се приема особено добре в началото, плочата в крайна сметка достига успех и много от почитателите на групата започват да споделят мнението на Ангъс. За твърдите последователи на изчистения и класически саунд на AC/DC, „Powerage“ става любим албум. Снимката на обложката отново връща на преден план асоциациите с името на бандата. Този път момчетата слагат край на всякакви спекулации около значението на AC/DC. На обложката на „Powerage“ има снимка на Ангъс, който е включен в електрически контакт, от сакото му стърчат жици вместо ръце. „Сигурно съм приличал на коледна елха — спомня си китаристът. — Целият светех като крушка, липсваше ми само коледна звезда на главата.“

Буквите в името на групата и заглавието на албума също са изписани като светещ поток от електричество. Обратната страна на плочата изглежда още по-страховито. Ангъс отново е на централно място на снимката с изкривена вратовръзка и маниашка усмивка на лицето. Бон е до него дяволито ухилен, а на заден план се очертава познатият силует на Малкълм с ръце в джобовете, привидно отегчен. Фил Ръд и Клиф Уилямс завършват картината. На снимката те изглеждат самоуверени като музиканти от нашумяла и успешна рок банда.

„Имам дупки в обувките и закъснявам с наема“, пее Бон Скот във втората песен от албума. „Down Payment Blues“ разказва историята на беден музикант, преживяващ от социални помощи — едно доказателство, че за AC/DC безпаричието не е далечен спомен.

Въпреки че включва три песни, които се нареждат сред най-известните композиции на групата — „Riff Raff“, „Rock ’N’ Roll Damnation“ и „Sin City“, „Powerage“ е забележителен най-вече със своята завършеност и зрялост. Плочата е кратка, свежа и изцяло изчистена. Това личи най-вече в горещия блус „Riff Raff“, който като много други композиции, събира в себе си есенцията на AC/DC. В парчето има всичко — типичният остър текст на Бон, пулсиращият ритъм на баса, балансиращата сила на барабаните на Ръд и спиращи дъха блус китари от братята Йънг. Малкълм се придържа към нотите, докато Ангъс се впуска в импровизации на няколко места, без нито за миг да изпусне мелодията. Цялата тази симфония от звуци се ражда от един обикновен блус рефрен, който обаче носи в себе си дълбочина и виртуозност, на каквито са способни само истинските рок композитори като Ангъс и Малкълм Йънг.

„Sin City“ от самото начало става неизменна част от репертоара на AC/DC за концерти. Парчето има нежна и лесно запомняща се мелодия, която е много подходяща за игра с публиката. Феновете припяват на шлагерния рефрен дори да не говорят английски. Текстът разказва за гуляи и нощен живот — все неща, в които Бон Скот има богат опит. „Доведете момичетата на дансинга и сложете шампанското в лед“, пее Бон.

Първата песен от албума е „Rock ’N’ Roll Damnation“. За всеобща изненада именно тя попада в списъците с шлагери на много американски радиостанции и осигурява на AC/DC дългоочаквания пробив в САЩ. Неизбежно (най-вече заради новооткритата популярност на бандата в Щатите), някои критици смятат, че AC/DC са се комерсиализирали след „Let There Be Rock“ и в резултат на това „Powerage“ не получава особено ласкави оценки от пресата. След необработения саунд от ранните албуми, част от феновете са разочаровани от разнообразието и по-сложните похвати, използвани в композициите на новата тава. Тези критици обаче, са не само малцинство, те напълно грешат в преценката си за посоката, в която се развива бандата. Шлагерното звучене на „Powerage“ всъщност се дължи на по-доброто сработване на AC/DC като екип. Липсата на промени в състава и хилядите километри, пропътувани заедно си казват думата и в резултат на това албумът е плод на колективни усилия, той отразява трудностите на живота по пътищата и демонстрира новопридобитата самоувереност на групата.

„Три, две, едно, атомната енергия не може да се мери с тях, неутронната бомба може да ги целуне отзад. Вижте новата експлозия от звуци на AC/DC. «Powerage» е най-великият албум на бандата.“

Част от рекламата на „Powerage“

Бон разказва пред списание „Саундс“: „Идеите за композициите си черпим от живота по пътищата. Когато забележа нещо интересно, го записвам на касетофон, за да не го забравя. Е, обикновено съм пиян, така че на другата сутрин си пускам записа и си мисля: «Боже, аз ли казах това? Как ми е хрумнало?» Но шегата настрана — докато пътуваш, трупаш впечатления и от това се раждат добри идеи.“ „В нашата музика никога няма да включим оркестър, нито пък ще започнем да пишем балади и други подобни глупости — твърди Ангъс Йънг. — Амбицията ни е да запишем един албум отведнъж като Литъл Ричард през петдесетте. Без обработка и повторни записи. Ние сме дребосъци, но вдигаме страшна врява!“

Бон винаги носи със себе си малък диктофон, който обаче изчезва по време на турнето на бандата през 1979 г. Лошият късмет на Скот продължава да го преследва през целия сезон. В „Аполо“, Глазгоу например, той трябва да убеждава охраната на залата, че е член на AC/DC и е излязъл навън за минута да глътне въздух. „Минах отпред и охраната не искаше да ме пусне да вляза, докато не намерих някакъв фен с фланелка на AC/DC и те ме познаха по снимката — спомня си Бон. — Отне ми сума ти време да ги убедя, а вътре момчетата са се чудели къде съм се дянал.“

Програмата на турнето на „Powerage“ включва почти същите песни, които попадат по-късно в албума „If You Want Blood You’ve Got It“. Концертният запис стига до номер 13 в британската класация и за първи път в американския Топ 50. Малко след албума „Атлантик Рекърдс“ пуска на пазара максисингъл в два формата — седем– и дванайсетинчови плочи. Сингълът комбинира концертни изпълнения на „Whole Lotta Rosie“ и „Hell Ain’t A Bad Place To Be“.

„Бон се присъедини към бандата в един сравнително късен етап от живота си, но той винаги е носил у себе си повече младежка енергия от хора, които са на половината от неговите години. Той разсъждаваше така и аз съм се учил от него: «Когато си на сцената, бъди едно голямо дете».“

Ангъс Йънг

В началото на 1978 г. Бон попада в ситуация, типична за него по онова време. Той си спомня, че „общувал“ в едно заведение с жена, с която се запознал току-що. „Седяхме в бара на летището и се наливахме — разказва певецът. — По едно време й казвам: «Не е ли време да се качваме на самолета?», а тя вика: «Какъв самолет? Аз сега кацнах.» Изтичах към терминала и видях, че проклетият самолет е излетял. Мадамата се оказа мексиканка и ме заведе в някакъв бар за черни, където го ударих на пиене и игра на билярд. Вървеше ми. Биех всички наред. По едно време започнах да играя с една черна мацка с големи цици. Два часа играхме и аз побеждавах, когато изведнъж осъзнах, че барът нещо се клати пред очите ми. Разбрах, че съм загазил, но изиграх още една игра с негърката и тя ме би девет на нула. Казах си: «Бон, ако не изчезнеш веднага, с теб е свършено.» Затова се изпарих, спасих си живота и дори успях да пристигна навреме за концерта в Остин.“

Скот често попада в компанията на съмнителни типове и се чувства като у дома си в подобна среда. Бившият басист на бандата Марк Еванс си спомня: „Бон беше кораво копеле. Когато се ядосаше за нещо, ставаше направо страшен! Не казвам, че е мятал столове по хората, но определено раздаваше тупаници. Той беше най-добрият уличен побойник, когото съм виждал.“

Един от служителите на „Атлантик Рекърдс“ научава по болезнен начин за привичките на Бон Скот. Докато се облекчавал до певеца в мъжката тоалетна преди концерт на AC/DC, служителят попитал Бон дали е „AC“ или „DC“ (тоест обратен или бисексуален), а Бон отвърнал: „Не съм нито едното, нито другото. Аз съм светкавицата по средата.“ Той придружил тези думи със светкавично кроше между очите на слисания служител. Скот нито потвърждава, нито отрича тази история, но тя звучи напълно достоверна. От лагера на „Атлантик“ също не отричат случилото се. Голямата уста и безразсъдството на Скот не са по вкуса на всеки. Когато към него се отнасят с уважение, Бон отвръща на жеста като джентълмен, но ако събеседникът му прояви дори намек за враждебност или сарказъм, певецът отвръща десетократно на обидата.

Във Филаделфия друг разсеян служител в звукозаписна компания объркал AC/DC с британската рок група UFO. Той изтичал към вокалиста на UFO Фил Мог (веднага след изпълнението на групата, което предшествало шоуто на AC/DC) и му казал пред всички членове на австралийската банда: „Страхотен концерт, Бон!“ За щастие служителят се отървал само с натъртено его. Мог и басистът на UFO Пийт Уей твърдят, че съвместните им турнета с AC/DC са забавно и ползотворно преживяване и за двете групи. „На концертите ни се събираше публика от хардлайнери, които не си падаха по хит синглите и искаха да слушат истински хардрок, какъвто свирехме ние“, разказва Уей.

Докато са на турне в Америка обаче, AC/DC имат проблеми с публиката на друга британска банда. На съвместно шоу с Rainbow на Ричи Блекмор в зала „Калдерон“ в Лонг Айлънд, Ангъс се озовава в крайно неловка ситуация. Той разказва: „Онази нощ нервите ми бяха страшно опънати. Стреснах се така, както никога през живота си. Един тип ме замери с портокал и цяла вечер ме плюеше, хвърляше разни неща по мен и крещеше. Мал никак не обича да прекъсвам концертите. Мъдрият му съвет винаги е бил: «Не им обръщай внимание, Анг». Обаче на този концерт ми дойде до гуша. Оставих китарата и погнах онзи тип. Проблемът беше, че след като го цапардосах, той не падна, а продължи да ме налага! В един момент осъзнах, че съм на земята и виждам глезените му. Започнах да се моля.“

Ангъс разкрива тайната на успеха на концертните изпълнения на AC/DC пред „Саундс“: „Когато хлапетата идват да ни гледат, те очакват истински рок! Това е тайната. Искат да бъдат част от цялото преживяване заедно с нас. Наблюдавайте и ще се убедите. Когато излезем на сцената и аз изсвиря един акорд, стотина хлапета долу в публиката правят същото, повтарят всяко движение, сякаш са при мен, на сцената и предполагам, че точно там искат да бъдат. Те не са много различни от нас.“

Съпричастността между бандата и феновете е разбираема: все пак в началото на музикалната си кариера AC/DC също са група хлапета. „Навремето в Австралия ние бяхме типичните тийнейджъри, запалени по рокендрола — продължава Ангъс. — Идваме от малко градче и винаги сме били малко отритнати от обществото, или както там се казва. Вечно се забърквахме с ченгетата, тормозеха ни, защото имаме дълги коси и не се обличаме като останалите. Но ние успяхме да стигнем до голямата сцена, а за феновете това все още е мечта. Те фантазират да са на наше място. Не сме забравили какво е и определено сме на страната на хлапетата.“

Постоянното редуване на записи и турнета оказва влияние върху начина на живот на членовете на бандата. През последните години нито един от тях няма постоянен дом. „Вече две години никой от нас не се е задържал в един апартамент — разказва Бон Скот. — Наех едно жилище за осем месеца, но живях там само шест седмици. Наричаме «домове» къщите на родителите си в Австралия. Живеем по хотелите и толкова сме свикнали, че в края на концерта не казваме: «Връщам се в хотела», а «Отивам си у дома».“

Ангъс допълва: „Ние сме като мафията. Бон никога не е имал постоянно жилище, аз съм същият. Ако си много богат, сигурно можеш да кажеш: «Хей, този блок ми харесва, ще взема да си го купя.» Сигурно някой ден и аз ще си купя къща, но тя вероятно ще прилича на полицейските кабини по кръстовищата. Обичам да бъда в центъра на събитията. В момента се чувствам добре в мотелите. За Коледа обикновено гостувам на родителите си и след седмица се изнасям в някой хотел. Братята ми водят дечурлигата си, а те имат навика да скачат върху мен в шест часа сутринта и да крещят: «Той си е вкъщи!» Когато си на хотел, можеш да се оплачеш от шума и да смениш стаите.“

„Концертите минават страшно бързо. Докато излезеш на сцената и вече си приключил, трябва отново да се върнеш към истинското си «аз». Това не е лесно, защото щом веднъж облечеш ученическата униформа, ставаш друг човек и не е лесно да се трансформираш обратно в себе си… Случвало ми се е да свиря и да си мисля: «Какво правят краката ми?» Гледам ги и ми е интересно в коя посока ще тръгнат! Само това правя: следвам краката си и китарата.“

Ангъс Йънг

Концертният албум на AC/DC до известна степен бележи края на един период от развитието на бандата. Това е често срещано явление — концертните албуми улавят определена ера от живота на всяка група, която се съхранява за поколенията, позволявайки на музикантите да продължат към следващата фаза.

Преди новия албум обаче, предстоят още промени. От „Атлантик Рекърдс“ смятат, че продуцентите Джордж Йънг и Хари Ванда имат остарели схващания и са твърде близки с групата. Звукозаписната компания е на мнение, че Йънг и Ванда са изчерпили потенциала си и няма да отведат бандата по-далеч, въпреки неоценимата помощ, която са оказали до този момент. Членовете на AC/DC повеждат неравна битка, за да не се разделят с услугите на своите колеги и приятели, но в крайна сметка се съгласяват да си потърсят нов продуцент. Промяната не се отразява кой знае колко на Джордж Йънг, който е достатъчно ангажиран с останалите си проекти и гледа на работата с AC/DC като на обмен на идеи и съвети между братя. Еди Креймър (продуцент на Rolling Stones, Джими Хендрикс и много други звезди) първоначално изглежда най-логичен избор за вакантния пост, тъй като се занимава именно с музиканти от рода на AC/DC, но за огромно разочарование на момчетата нещата не потръгват. „Този тип не може и пръдня да продуцира“, пише Бон Скот в писмо до бившия си колега от Fraternity Джон Ейърс. По-късно AC/DC се насочват към по-надежден избор за мястото на Джордж — Робърт Джон Ланг, по прякор „Мът“, който е съквартирант на Майк Браунинг.

След продуцентите, бандата сменя и звукозаписното си студио, като се мести в „Раундхаус“ в Чолк Фарм, Лондон. Предстоят и още промени — на мястото на Браунинг е назначен много по-влиятелен международен мениджър — Питър Кребс от фирмата „Лебер и Кребс“ със седалище в Ню Йорк. Целият период минава под знака на промяната, а това налага нов начин на работа за всички. За първи път групата записва извън Австралия. До този момент момчетата не са прекарвали в студиото повече от три седмици, но сега им се налага да записват и обработват парчетата в „Раундхаус“ цели шест месеца заедно с Ланг. Резултатът от целия този труд ще промени живота на бандата. Новият албум утвърждава AC/DC като най-обещаващата рок формация по това време.

Мъж на име Мът

Робърт Джон Ланг е роден на 16 ноември 1948 г. в Муфулира, Северна Родезия (днес Замбия). Семейството му се мести в Южна Африка, когато той е още тийнейджър. Днес Ланг е считан за един от най-преуспелите продуценти на всички времена. Той е работил с музиканти от класата на Def Leppard, Брайън Адамс, както и с бъдещата си съпруга Шаная Туейн.

Ланг получава прякора „Мът“ („Помияра“) още като дете, когато слуша предимно кънтри музика. Той основава първата си група като ученик в гимназията и се изявява като ритъм китарист и беквокал. След сватбата си със Стиви ван Къркън (позната като Стиви Ван), Мът се мести в Англия и през 1970 г. основава бандата Hocus, в която пее Стиви.

Първите си стъпки като продуцент Ланг прави през 1976 г., когато помага в студиото при записите на албума „Heat Treatment“ на Греъм Паркър. По-късно той отново се връща зад пулта, за да запише първия албум на City Boy, след което става негов продуцент.

Големият пробив на Мът Ланг идва след работата с AC/DC по албума „Highway to Hell“. Година по-късно той отново помага на австралийците да издадат „Back In Black“, а през 1981 г. записва с Foreigner легендарния „Opus 4“, който му носи номинация за „Грами“ в категорията „Продуцент на годината“.

През същата година той работи с Def Leppard върху албума „High ’n’ Dry“ — първият му ангажимент с британската банда. През 1983 г. Leppard стават суперзвезди с албума „Pyromania“, в който Ланг е съавтор на някои песни, в това число хитовете „Photograph“ и „Rock of Ages“. По същото време продуцентът пише и песента на Loverboy „Lovin’ Every Minute of It“, както и хитът на Huey Lewis&The News „Do You Believe in Love“.

Следващият проект на Ланг е албумът на The Cars „Heartbeat City“. През 1986 г. той отново работи с AC/DC върху „Who Made Who“, а през 1987 г. записва с Def Leppard „Hysteria“ — един от най-преуспелите албуми на всички времена. По-късно Мът се пробва в други музикални жанрове, като работи със соулпевеца Били Оушън, а по-късно и с Брайън Адамс по хитовия албум от 1991 г. „Waking Up the Neighbours“, в който е включен шлагерът „Everything I Do I Do It for You“. Ланг вече е преуспял и подбира все по-внимателно музикантите, с които работи. Година след Адамс, той поема продуцирането на албума на Майкъл Болтън „The One Thing“.

В края на седемдесетте години Мът работи върху две плочи на групата Clover, в която се изявяват Хюи Люис (на хармоника) и Алекс Кол (вокали). Кол коментира продуцентския стил на Ланг така: „Мът е студиен плъх. Веднъж седне ли зад пулта, може да стои с дни. Когато записвахме албумите с него, той започваше работа в 10,30 часа и приключваше на следващата сутрин. И така всеки ден. Той е от хората, които са развили до съвършенство многоканалното смесване. Докато записваше едно парче, звучаха вокали от осем канала. Той изключваше някои от тях, после отново ги включваше. Правеше си много експерименти. Някои от нещата, които ще чуете в албумите на Def Leppard, Мът ги е разработил, докато е записвал нашите парчета. Всичките му проекти след нашите плочи станаха страхотни хитове, ние бяхме последните му «малки клиенти». Но вината за това не е негова. Той се справи отлично. Мът е известен с безкрайните си работни дни. Чух, че докато записвал албума на Шаная Туейн, наел Роб Хаякос — той е един от най-добрите изпълнители на струнни инструментали в Нашвил. Роб свирил на цигулка в продължение на седем или осем часа и накрая казал: «Може ли да си почина?», а Мът отговорил: «Че от какво ще си почиваш?» Роб се ядосал и му се развикал: «Някога държал ли си цигулка на врата си в продължение на осем часа?» Мът обожава да работи в студиото. Той обича музиката и е голям перфекционист и иноватор. Освен това има невероятен талант за композиране на комерсиални шлагери.“