Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3гласа)

Информация

Допълнителна корекция
zelenkroki(2017)

Издание:

Автор: Светлозар Попов

Заглавие: Българската писменост — известна и непозната

Издание: първо

Издател: Данграфик

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 2009

Тип: научен текст

Националност: българска

Печатница: Етикет принт

ISBN: 978-954-9418-40-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/866

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция от zelenkroki

Заключение

Дотук изминахме дълъг път по следите на българската азбука, прекосявайки друмищата на три континента. Пътят ни от Балканите поема към Близкия Изток и долината на Нил, а оттам — към древна Индия достига Тарим. Отново към Тарим ни водят и следите на българските руни. Те не са изолиран факт, а част от едно цяло — нещо по-голямо и по-старо, чиито отделни парчета са разпръснати по различните краища на Стария свят още с първите стъпки на прохождащата цивилизация. Следите се събират в едно отново тук, на Балканите. Явно писмеността е верен спътник на дедите ни още от най-стари времена и ние я откриваме навсякъде и винаги, където се натъкваме на тях. Изминала хиляди километри и хилядолетия в развитието си, историята на българската писменост е придобила вида на сложен възел от понятия и представи, чиито връзки се губят помежду си, но неотклонно водят към първото писмо от зората на човешката цивилизация. За разплитането на този възел бяха нужни силна вяра и много търпение.

Оказва се, че българското писмо, както може би никое друго, фокусира дузина понятия, свързани с писмеността — при това, от най-различни езици. Думите на Черноризец Храбър за писмото на дедите ни подсещат за ЧЕРТИТЕ и РЕЗКИТЕ. Можем да проследим как думата ЧЕРТИ ни отвежда към турско-арабското КЕРТЕК (КИРТЕК, КИРТИК), към писмото при келтите-елфи, наречено КЕРТАР или КИРТ, към латинското ЧАРТА — лист папирус (основен материал за писане в древен Египет), откъдето и лист от книга, самата книга, писмо или съчинение. КАРТ на чувашки и КАРД в иранския език означава „запис“, „писмо“, „книга“. Гърците са го заимствали и в речника им се появява под формата ХАРТА — документ с важно обществено-политическо значение, КАРТА — чертеж на земната повърхност и КАРТОТЕКА — място за събиране на КАРТИ и КАРТОНИ. Тези гръцки и латински думи са в основата на появилите се по-късно из европейските езици думи като ХАРТИЯ, КАРТОН, КАРТИЧКА, КАРТИНА, ЧАРТА и пр. Същият корен, свързан отново с писането, срещаме и при индийците, където царският писар се нарича РАВИКИРТИ (рави — цар, кирти — писар), а писмения език на народа балхара е известен като КИРИАЛИ, отпращащо ни директно към българската КИРИЛИЦА.

Разликата между чертата и резката е в технологията на писането, като самото поставяне на резките се свързва с глаголите РЕЖА и РЪЧКАМ, откъдето наред с РЕЗКИ в речта се появяват думи като РУШКИ, РОШКИ или РОСКИ и то не само в българския език. Фолклорът ни предлага старата българска дума РЕЗКИЦА — писар; човек, който пише, като прави резки.

Думата БЕЛЕГ в смисъл на „знак“, дедите ни са изговаряли като БИЛГЕ, означавайки с нея наред с тамгите и знаците също и кожените парични знаци. Това „билге“ ни отпраща далече назад във времето при шумерското БИЛГА — праотец, родоначалник и всеизвестният БИЛГА-МЕШ (Гилгамеш) от шумерската история и митология, а всички те — към българското етническо име. Французите имат думата билет, а в латинския с БУЛА (ВУЛА) наричат папските грамоти или послания.

Вторият знак от българската азбука е белязан с думата БУКВА, откъдето и думи като БУКВАР и самата АЗБУКА — съставна дума, образувана от наименованията на първите две букви: АЗ + БУКИ. Отпадането на звука „в“ в думата БУКВА/БУК подсказва връзка с английското БУК — книга, тефтер, блок, бележник.

Нашите съществителни ПИСАР, ПИСАТЕЛ, ПИСМО и глаголът ПИША ни отвеждат в древен Пенджаб при предарийския народ на БАЛХИКИТЕ-ПИШАЧИ, притежавали една от най-ранните азбуки ПАЙШАЧИ. Това „пайшачи“, минало през бухарското „писажи“ (писано слово) у коптите в Египет, е достигнало до нас след хилядолетия под формата ПИШИН и поради това името на Паисий може би си има своето обяснение в доскорошната ни езикова среда.

Към шумерска древност ни отпраща и българската дума КНИГА. Тя произлиза от шумерското КУНУККУ — царски монограм, а посредник между двете е старата азбука на дедите ни — КУНИГ, произлязла от древната шумерска САМРА.

Поредна препратка към шумерската древност ни предлага старата българска титла ТАБАР (ТЕБИР) — царски секретар, писар. Посредством тюркските ТАБАА, ТАБГА, ТАМГА (писмен знак), латинското ТАБУЛА и гръцкото ТАБЛА (дъска, таблица) стигаме до еламското ТУППИ, акадското ТУПП и шумерското ТУП (ДУБ) — със значение глинена табличка за писане.

Отново към книгите ни насочва и гръцкото ПАПИРУС — растението, послужило за изготвянето на най-ранния изкуствен материал за писане, както и на самите ръкописи и производните му гръцки думи БИБЛИОН — книга и БИБЛИЯ — книги. От друга страна те водят към центъра на азбучната писменост — древния БИБЪЛ, към града на древното стълпотворение ВАВИЛОН (БАБИЛОН) и към българския етноним.

Коренът на българския етноним се преплита с корена на понятие, свързано с писането и в случая с немската дума ПЕРГАМЕНТ. Тя произлиза от името на град ПЕРГАМА (БЕРГАМА) в малоазийска Мизия, където за пръв път като материал, върху който да се пише, е използвана обработената животинска кожа. Откриваме го и в наименованието ФУЛГЕНЦИЯ на първия по рода си сборник гръцки митове и легенди, съставен в края на V век, за което подробно писахме в изследването си „Българското име в библейски времена“.

Българското писмо събира в едно най-различни понятия, свързани с писмеността. Към книгите и писмените паметници ни отпраща и самото българско име. Настоящата ни работа разкри още една характерна особеност — навред, където се откриваха следите на дедите ни през хилядолетията, те винаги бяха носители на няккво писмо. Солунските братя ни завещаха глаголицата и кирилицата, призната за една от трите официални азбуки на обединена Европа. Кириали е писменият език на народа в Пенджаб. Хунобългарите носят със себе си старата резкица. Коптите в Египет ползват бохарското писмо. Бахликите имат своето писмо пайшачи. Писменост притежават и древните пеларги, чиито следи отвеждат към най-ранната цивилизация в света. Ярък спомен за нея предлагат плочките от Караново, Градешница, Тартария и Точиларе. Точно тук, на Балканите, е люлката на първото писмо. Не други, а ние българите носим в себе си хилядолетната история на писмеността.

Край