Елъри Куин
Къща насред път (5)

IV
Капанът

Някои… със стрели, някои с капани.

— Какво, пак ли ще излизаш? — каза възмутено инспектор Куин. Елъри продължаваше да си подсвирква, докато се бореше с възела на връзката си пред огледалото над бюрото. — Струва ми се — заропта инспекторът, — че откак въвлякоха твоите приятели от Трентън в онази позорна история, ти се превърна в най-обикновен бродуейски нехранимайко. Къде отиваш?

— Излизам.

— Сам, предполагам?

— Всъщност не. Имам, така да се каже, среща с една от най-прекрасните, най-богатите, най-желаните девойки с лазурна кръв от Манхатън. Тя е сгодена и ще се омъжва, но това не ме спира, както можеш да си представиш — огледа той критично собственото си отражение.

Старият джентълмен пъхна малко енфие в ноздрите си и изръмжа:

— Не мога да те позная! Къде остана някогашният самомнителен хлапак? Едно време беше поне достатъчно разумен да не се забъркваш в женски истории. — Времената имат противния навик да се менят — рече Елъри.

— Излизаш с онова момиче Гимбъл, а?

— С нея именно. Между другото името Гимбъл понастоящем звучи като анатема в известни кръгове. Дамите се казват Джесика и Андрея Бордън, и да не ги назовеш случайно с друго име пред приятелите им от висшето общество.

— Такъв случай едва ли ще се представи. Каква е целта ти, Ел?

Елъри облече смокинга си и доволно погали сатенените ревери.

— Целта ми е чисто изследователска.

— Ха-ха.

— Кълна се. За всеки мъж е полезно от време на време да се появява в доброто общество. Започва да му се струва, че и сам е избраник на съдбата. Като противовес посещавам бедняшките квартали. Контрастът е поразителен.

— И какво ще изследваш? — попита инспекторът кисело.

Елъри засвирука отново. Джуна, момчето за всичко, изтрополи в спалнята.

— Пак ли излизаш? — подхвърли то неодобрително. Елъри кимна, а инспектор Куин вдигна ръце.

— Май си имаш момиче — каза Джуна мрачно. — Ето тук нещо за теб.

— Какво нещо?

— Пакет. Току-що пристигна. По специален пратеник. Издокаран като някой генерал. — Момчето хвърли обемистата кутия в луксозна опаковка на леглото и подсмръкна.

— Виж какво е.

Джуна разкъса опаковката и измъкна елегантен металически цилиндър, малка плоска кутийка и бележка на бланка с герб.

— Поръчваш си тютюна при някакъв Пиер, а?

— Пиер? Пиер? О, боже… това е дело на несравнимата госпожица Закари! Ето — ухили се Елъри и взе бележката — резултата от общуването със силните на деня.

Бележката гласеше:

„Драги господин Куин, моля да ме извините за закъснението. Моята тютюнева смес се прави от вносни сортове и неотдавнашните работнически вълнения в Европа задържаха последната ни доставка. Надявам се, че тютюнът ще задоволи вашия вкус. Приемете приложената кутия картонени кибрити с моите почитания. Позволих си да поставя името ви върху всеки кибрит, както постъпвам с постоянните си клиенти. Ако намирате тютюна твърде силен или твърде лек, ще се радваме в бъдеще да пригодим сместа към предпочитанията ви. Оставам с уважение Ваш…“

— Добрият стар Пиер — рече Елъри и хвърли бележката. — Прибери пратката на проветриво място, Джуна. Е, господа, аз тръгвам.

— Виждам, виждам — подхвърли мрачно инспекторът. Той наблюдаваше загрижено сина си. Елъри нагласи шапката си педантично, мушна под мишница бастуна и излезе, подсвирквайки.

 

 

— Не съм очаквала подобно нещо от теб, Елъри Куин — рече с укор по-късно Андрея. — След всичките чудесни малки заведения, които обиколихме, да вземеш да ме доведеш на това ужасно място!

Елъри огледа тихия и елегантен клуб, извисен в нощното небе над Радио Сити.

— Да не прибързваме, скъпа. Социалните уроци са деликатна работа. Строгата диета на хляб и вода…

— О! Хайде да танцуваме.

Танцуваха в изискано мълчание. Андрея цяла се отдаде на музиката, което превръщаше танца с нея в истинско удоволствие. Тя се носеше тъй леко и плавно в обятията на Елъри, че той сякаш танцуваше сам. Но през цялото време усещаше аромата на косата й и гузно мислеше за Бил.

— Обичам да танцувам с теб — рече тя небрежно, когато музиката спря.

— Благоразумието — въздъхна Елъри — ме предупреждава да ти благодаря и да спра дотук.

Стори му се, че в погледа й просветна изненада. После тя се засмя и се върнаха на местата си.

— Здравейте, вие двамата. — Грозвенър Финч ги посрещна усмихнат. До него стоеше сенатор Фрю, високомерно изпъчен, доколкото му позволяваше дребната дундеста фигура, и ги гледаше с явно неодобрение. И двамата бяха във вечерно облекло. Финч изглеждаше притеснен.

— А, имаме гости — рече Елъри и настани Андрея на стола. — Келнер, още столове. Сядайте, господа, сядайте. Надявам се, че тази вечер преследването не ви е създало особени затруднения?

— Дъки — рече студено Андрея, — какво означава това?

Финч погледна засрамено, седна и прокара ръка през посребрената си коса. Сенатор Фрю гладеше меката си красива брада. Той се поколеба за миг, после седна сърдито. Изгледа с неприязън Елъри.

Елъри запали цигара.

— Хайде, хайде, Финч, приличате на селски дангалак, когото са хванали на чужда ябълка. Отпуснете се.

— Дъки! — тропна с крак Андрея. — Теб питах!

— Ами — измърмори едрият мъж и потърка брадичката си — как да ти кажа, Андрея. Майка ти…

— Така си и мислех!

— Андрея, но какво можех да сторя аз? И Саймън, проклетникът, застана на страната на Джесика. Доста неудобно се получи…

— Няма нищо — рече любезно Елъри. — Влизаме ви в положението. В какво ме подозирате, господа — че нося бомба в десния си джоб и анархистко възвание в левия? Или пък просто смятате, че разлагам морално подрастващите?

— Оставете ги на мен, господин Куин — рече Андрея през ситните си бели зъбки. — И така, Дъки, нека сме наясно. Мама ви е пратила да ме дебнете, така ли?

Сенаторът възмутено подръпна брадата си.

— Андрея! Обиждаш ни! Да дебнем!

— О, престани, Саймън — рече Финч и се изчерви. — Много добре знаеш, че всъщност точно това вършим. Идеята не ми харесваше. Но по думите на майка ти, Андрея…

— И какво ви каза майка ми? — наежи се Андрея.

Той разпери ръце:

— Ами… обикаляла си бедняшките квартали. Куин те водел по места, които тя смята за… ъ… неподходящи. Това не й се харесва.

— Горкият господин Рокфелер — тъжно поклати глава Елъри, като огледа заведението. — Сигурен съм, че този епитет ще го вкара в гроба, Финч.

— О, нямам предвид това заведение. — Финч ставаше все по-червен. — По дяволите, казвах й аз на Джесика… На заведението нищо му няма, разбира се, но някои други места…

— Впрочем, Андрея — подхвърли той, — смятах тази вечер да те заведа в дискусионния клуб „Ранд Скул“. Само си помислете какво щяхте да правите тогава, господа. Пролетариите, интелектуалците са опасна сбирщина.

— Мислите се за много остроумен — изръмжа сенатор Фрю. Вижте какво, Куин, защо не оставите на мира Андрея?

— А вие защо не си гледате работата? — отвърна любезно Елъри.

Финч бе пламнал вече до корените на сребристата си коса.

— Да пукна, ако не си го заслужаваме, Куин — рече той с кисела усмивка. — О, хайде, Саймън, идеята не ми харесваше поначало.

Брадата на адвоката затрепери над бялата покривка подобно на водопад, спрян в движение.

— Куин не е глупак, макар че за Андрея не мога да кажа същото.

— С това чашата преля! — възмути се Андрея.

— Спокойно, Андрея. С този човек можем да говорим без заобикалки. Какво искате, Куин?

Елъри изпусна облак дим, очите му просветваха присмехулно.

— Че какво може да иска един мъж? Малък дом с градинка, дечица…

— Престанете да се правите на шут. И за миг не можете да ме заблудите, Куин! Още се ровите в случая Уилсън, нали?

— Това запитване ли е, или риторичен въпрос?

— Много добре знаете какво е!

— Всъщност не е ваша работа — измърмори Куин, — но след като бяхте любезен да запитате, отговорът ми е: „Да“. И какво ви засяга?

— Саймън — обади се разтревожено Финч.

— Не бъди мекотело, Грозвенър! Засяга ни! Като приятели на Андрея…

— Не сте ми никакви приятели — отсече Андрея студено, но дланите й нервно гладеха покривката и тя бе пребледняла.

— … много добре разбираме, че не просто желанието да бъдете в нейната компания ви кара да я преследвате така, откакто осъдиха онази жена в Трентън. Какво, по дяволите, искате?

— Мир — въздъхна Елъри — и точка на разговора между вас и мен. Това много ли е?

— Защо се увъртате около Андрея? В какво я подозирате?

— Мисля — рече Андрея, — че прехвърлихте всички граници. Самозабравяте се, сенатор Фрю. А колкото до теб, Дъки, изненадва ме, че си позволяваш… Но предполагам, че това е работа на мама. Винаги те е въртяла на малкото си пръстче.

— Андрея — рече високият мъж плачевно.

— Не! Забравяте, сенаторе, че съм пълнолетна и по всяка вероятност със собствено мнение. Никой не може да ме изведе насила, уверявам ви. Ако съм решила да прекарам времето си с господин Куин, то си е моя работа, а не ваша. Знам какво правя, а ако не знам — добави тя с плаха, горчива усмивка, — ще разбера много скоро. А сега, ако обичате… да си вървите и двамата и да ни оставите на мира!

— Разбира се, Андрея, щом така мислиш — рече пълничкият мъж и скочи от стола. — Просто изпълнявам дълга си към семейството ти. Но след като…

Елъри стана. Никой не каза нито дума, така че той промърмори:

— Мислех, че сте адвокат, сенаторе. Да не би да сте станали детектив? Ако е така, позволете ми да ви приветствувам в нашите редици.

— Шут! Мери си думите! — сопна се сенаторът и подръпна брадата си.

— Съжалявам, Анди — каза Финч и пое ръката й.

— Грешката не е твоя, Дъки — усмихна му се тя, но издърпа ръката си.

Той въздъхна, кимна на Елъри и последва пълничкия си спътник.

— Струва ми се — рече Елъри, без да сяда, — че ще е по-добре да се прибереш, Андрея, Развалиха ти вечерта.

— Не говори глупости. Тя току-що започва. Ще танцуваме ли?

Елъри изкара дюзенберга. Колата зарева с нарастваща ярост, сякаш бе стар лъв и Елъри го бе дръпнал за опашката. Втурна се по бетонната настилка като подгонена от всички дяволи.

— Олеле! — писна Андрея и хвана шапката си. — Как сте с рефлексите, господине? Още съм млада и ми е мил животът.

— На мен може да се разчита — увери я Елъри, докато неблагоразумно търсеше цигара по джобовете си, без да държи волана.

— Стига, престани! — изписка тя и му подаде своята. — Тази древна колесница може би няма нужда от шофьор, но предпочитам да не рискуваме… Всъщност все ми е едно — рече тя внезапно.

— Така ли? Какво ти е все едно?

Притихнала на седалката до него, тя следеше бягащата лента на пътя е присвити очи.

— Всичко. Е, да не хленчим. Къде всъщност отиваме?

Елъри махна с ръка.

— Има ли значение? Пътят е пред мен, имам до себе си прекрасна спътница от нежния пол, слънцето епично проблясва… щастлив съм.

— Блазе ти.

— Защо, ти не си ли щастлива? — рече той и я погледна.

— О, да, разбира се. Свят ми се вие от щастие. — И затвори очи.

Елъри подкара по-кротко. Не след дълго тя го погледна внезапно и подхвърли:

— Знаеш ли, тази сутрин си открих бял косъм…

— Проклятие! Тъй рано? Виждаш ли, сенатор Фрю беше прав. Отскубна ли го?

— Глупчо. Отскубнах го, разбира се.

— Сякаш плешивостта ще те утеши.

— И какво искаш да кажеш? Нищо не разбирам.

— О, това не е всичко! Цитирам ти „Tusculanarum Disputationum“^[1]. Ако бе отделила повече време да научиш нещо, вместо да се грижиш за изтънчените си обноски, щеше да знаеш, че го е казал сенаторът Цицерон. „Глупаво е — отбелязал той — да си скубеш косата от скръб, сякаш плешивостта…“, и така нататък.

— Ооо. — Тя отново затвори очи. — Мислиш ме за нещастна, нали?

— Скъпо дете, как мога да знам аз? Но ако искаш да чуеш мнението ми, ще ти го кажа: съсипваш се просто пред очите ми.

— Хубава работа! — възмути се тя. — Сигурно не си даваш сметка, че през последните няколко седмици се виждам най-често с теб!

Елъри заобиколи една издутина на пътя.

— Ако съм допринесъл с нещо за нещастието ти, заслужавам да бъда разчекнат между четири коня. Струва ми се, че познавам неколцина достойни люде, които с удоволствие биха се включили в тази операция. Но макар и да не съм най-веселият събеседник на света, едва ли точно аз съм ти повлиял толкова зле.

— А, така ли? — отвърна Андрея. — Трябваше снощи да чуеш изказването на мама по този въпрос, след като се прибрах. Тъкмо бе получила донесението на изтъкнатия сенатор.

— А, майка ти — въздъхна Елъри. — Не, не съм се заблуждавал, че знатната дама одобрява отрочето на инспектор Куин. Само в какво ме подозира — че възнамерявам да посегна на добродетелта ти, на банковата ти сметка, или на нещо друго?

— Колко си груб. Безпокоят я тези малки излети…

— А не връзката ми с трагедията в Къщата насред път, както я нарече Ела Еймити?

— Моля те, да не говорим за това — рече Андрея. — Не, след като ме заведе да видя онова общежитие на улица Хенри и градския приют, тя направо избухна. Смята, че тровиш съзнанието ми.

— Подозрението не е съвсем безпочвено. И как, действува ли вирусът?

— Не отричам. Никога не съм имала представа каква мизерия… Андрея леко потрепери и свали шапката си. Косата й се развя и заблестя на слънцето. — Смята те за най-ужасния човек на света. Но аз пет пари не давам за мнението й.

— Андрея! Не мога да повярвам. Кога настъпи тази промяна?

— Мама — нацупи се Андрея — много прилича на онези ужасни летци от книгата на Фокнър, която ти ми даде… нали се сещаш? Какво разказваше репортерът за тях? — Ако ги стиснеш, ще пуснат машинно масло вместо кръв.

— Не виждам приликата. А майка ти каква течност ще пусне?

— Старо вино, нали разбираш… отлежало вино, което необяснимо и безвъзвратно се е превърнало в оцет. Горката мама! Какво ли не е преживяла! Всъщност още не разбира какво се е случило с нея.

Елъри се изкиска:

— Удивително точно описание. И все пак, Андрея, една дъщеря не бива да говори така за майка си.

— Мама си е мама. Няма да ме разбереш.

— Мисля, че ще мога. Ако щеш ми вярвай, навремето и аз имах майка.

Дълго време Андрея не продума.

— Ами дядо — каза тя най-сетне унесено. — Чакай да видим. Да, разбира се. Бедното му грохнало тяло ще пусне само левкоцити. У него няма ни капка топла червена кръв.

— Ами Дъки? Познаваш го по-добре от мен!

— Той е лесен — рече Андрея, като смучеше върха на показалеца си. — Дъки, Дъки… Портвайн! Не, това е пак вино… Да! Камфоров спирт. Не ти ли се струва ужасно? О, Дъки е толкова почтен. Сигурно не разбираш какво искам да кажа… винаги свързвам камфоровия спирт с непроветрените спални на Християнския младежки съюз и с хрема. Не питай защо. Сигурно защото съм била болнава като малка.

— Андрея, ти май си пияна. Как можеш да свързваш този надут плутократ с Християнския младежки съюз.

— Не се шегувай, знаеш, че не пия. Мама затова е така потресена. Аз съм старомодно момиче, което внезапно му е отпуснало края… А сега Толстой.

— Кой?

— Сенаторът. Веднъж видях портрет на Толстой, който ми заприлича на него. И тази противна брада! Грижи се за нея повече, отколкото някоя жена за фризурата си. Едва ли се досещаш какво тече в неговите вени.

— Доматен сок ли?

— Не! Чист формалин. Дори да е изпитвал някога искрено чувство, то за четиридесет години се е превърнало в анатомичен експонат. И с това — въздъхна тя — историята свършва. Сега за какво ще си говорим?

— Чакай — каза Елъри. — Ами нашият приятел Джоунс?

За миг тя притихна.

— Предпочитам да не… не съм се виждал с Бърк от две седмици.

— Божичко! Аз ли съм причината да се разтрогне годежът на века…

— Моля те! Не се шегувам. Бърк и аз сме… — Тя млъкна, втренчена в пътя, и отпусна глава на седалката.

— Окончателно ли?

— Има ли нещо окончателно на този свят? Навремето… бях толкова сигурна. Смятах, че той е всичко, което една девойка може да желае. Едър… винаги съм имала слабост към едри мъже… не прекалено красив, превъзходни обноски…

— Не ми направи бог знае какво впечатление с обноските си — рече сухо Елъри.

— Той… бе малко разстроен. От добро семейство, богат…

— И напълно лишен от сиво вещество.

— Все ще кажеш нещо обидно! Е, предполагам, че си прав. Сега разбирам колко съм била глупава. Другите неща нямат значение, нали?

— Според мен нямат.

— Навремето… — поусмихна се тя горчиво — и аз не бях по-добра от него, нали разбираш?

Известно време Елъри караше мълчаливо. Андрея пак сведе очи Дюзенбергът сякаш гълташе милите и ги изпускаше след себе си в меки замайващи облачета дим. Елъри се размърда.

— Забрави за себе си.

— Какво?

— Ако някой… Бил Ейнджъл например… те стисне, какво ще пуснеш?

— О! — След миг тя се засмя: — Мога да бъда великодушна към себе си, щом никой не се сеща… Каймакът на човечността.

— Леко вкиснат? — запита тихичко Елъри.

Тя подскочи:

— Чакай, какво искаш да кажеш, Елъри Куин?

— Не знаеш ли?

— И защо… точно Бил Ейнджъл?

Елъри сви рамене.

— Моля за прошка. Сметнах, че играем на „Искреност“, но явно съм сбъркал.

Той не сваляше очи от пътя, а тя от спокойния му неподвижен профил. И най-сетне устните й потрепериха и извърна очи.

— Чуден ден, нали? — забеляза най-сетне Елъри.

— Да. — Гласът й бе тих.

— Синьо небе, зелено поле. Път — сиво-бял. Крави кафяво-червеникави… ако можеш да ги видиш. — Той млъкна. — Ако можеш да ги видиш.

— Не разбирам.

— Вече казах: ако можеш да ги видиш. Не всеки има тази възможност.

Тя седеше притихнала, сякаш не го бе чула. Лицето й бе бяло като платно. Русите й коси се развяваха буйно, сякаш се бранеха от вятъра. Пръстите й здраво стискаха шапката на скута.

— Къде ще ме водиш? — запита тя с глух шепот.

— Ти къде би искала да отидеш?

Очите й просветнаха. Почти се изправи в седалката си, вятърът я блъсна и тя се вкопчи в предното стъкло за опора.

— Спри! Спри колата, ти казвам!

Дюзенбергът послушно отби на меката крайпътна ивица.

— Ето че спряхме — каза кротко Елъри. — Сега какво?

— Обърни колата — извика тя. — Къде отиваме? Къде ме водиш?

— Да посетим един човек — рече той спокойно, — който не разполага с твоята свобода на погледа. Съмнявам се дали вижда и късче небе колкото твоята длан. Мислех си, че за нея ще е добре да се отбием.

— За нея? — прошепна тя. Елъри взе студената й малка ръка.

Дълго седяха така. От време на време по пътя профучаваше някоя кола, веднъж едър полицай на мотоциклет в небесносинята униформа на щата Ню Джързи мина покрай тях, намали скоростта, обърна се, почеса се по главата и отново се понесе напред. Слънцето напичаше неподвижната кола, по челото на Андрея и мъничкото й носле изби тънък слой пот. После тя сведе очи и измъкна ръката си. Не пророни нито дума.

Елъри отново включи на скорост и потегли. Между веждите му се появи неясна тревожна бръчка.

 

 

Униформената амазонка ги изгледа, отмести се тежко и махна някому в тъмния коридор с ръка, едра и безцеремонна като на регулировчик.

Чуха стъпките на Люси още преди да я видят. То бе едно ужасно тътрене, бавно, стържещо, погребално. Огледаха се неспокойно, а тътренето се усилваше. В ноздрите им нахлу неописуема, противна миризма — на карбол, плесенясал хляб, вехти обуща и на помия.

После се появи и Люси. Безжизнените й очи леко проблеснаха, когато ги зърна зад стоманената преграда, вкопчени в мрежата, притихнали и застинали като в театър.

Краката й се затътриха по-бързо, тя застана пред тях в грубите си затворнически обувки и протегна ръце.

— Колко е хубаво, че дойдохте. Толкова се радвам да ви видя!

Очите й, хлътнали и оградени от виолетовите сенки на страданието, пробягнаха стеснително по изопнатото лице на Андрея.

— И двамата!

Трудно бе човек да я гледа. Сякаш цялата жизненост и енергия бяха изцедени от щедрата й плът. Мургавата й кожа вече нямаше златист оттенък, а бе посивяла и землиста, като на смъртник.

Андрея едва намери сили да проговори.

— Здравейте — рече тя, като се опитваше да се усмихне. — Здравейте, Люси Уилсън.

— Как си, Люси? Добре изглеждаш — каза Елъри с надеждата, че лъжата му ще прозвучи естествено.

— Добре съм, благодаря. Много добре. Аз… — Тя млъкна. За миг по лицето й пробягна спазъм на ужас, като сянката на подгонено животно. После изчезна. — Бил няма ли да дойде?

— Сигурно ще дойде. Кога го видя за последен път?

— Вчера. — Безкръвните й пръсти се вкопчиха в стоманената мрежа, зад която лицето й приличаше на лошо едрозърнесто копие от вестникарска снимка. — Вчера. Той идва всеки ден. Горкият Бил. Тъй зле изглежда, Елъри. Не можеш ли да му поговориш? Всъщност няма защо да се притеснява толкова.

Гласът й заглъхна. Странно, сякаш всичко, което казваше, бе само далечно ехо от най-съкровените, истинските й мисли.

— Нали си го знаеш Бил. Все трябва да се тревожи за нещо.

— Да — каза Люси с детински глас и на устните й се появи жалкото подобие на усмивка, — такъв си е Бил. Толкова е силен! Като го видя, и се успокоявам.

Андрея понечи да каже нещо, но се спря, преди да го е изрекла. Ръцете й бяха вкопчени в мрежата, лицето на Люси бе съвсем близко до нейното.

— Как се отнасят с вас? — запита тя припряно. — Искам да кажа…

Очите на Люси бавно потърсиха нейните — дълбоки и черни, със стъклен поглед, скриващ копнежа й по свободния, широкия свят.

— О, добре, благодаря. Не мога да се оплача. Много са добри с мен.

— Стига ли ви… — Бузите на Андрея пламнаха. — Чудя се… Мога ли с нещо да ви помогна, госпожо Уилсън? Има ли нещо, което да ви донеса, нещо, от което може би се нуждаете?

Люси изглеждаше изненадана.

— Да се нуждая ли? — Гъстите й вежди се сбърчиха, сякаш наистина се замисли. — Ами не. Не, благодаря. — После внезапно се засмя. Смехът й бе тих и недокоснат от ирония и омраза, наивен и пълнозвучен. — Искам само едно нещо. Но се боя, че не можете да ми го дадете.

— Какво? — веднага откликна Андрея. — Каквото и да е… О, аз наистина искам да ви помогна. Какво желаете, госпожо Уилсън?

Люси поклати глава и се усмихна отново с плаха неуверена усмивка.

— Свободата си. — Бързата сянка на ужас пробягна отново по лицето й, после изчезна.

Пламналите бузи на Андрея угаснаха, Елъри я побутна с лакът. Тя механически се усмихна в отговор:

— О, страхувам се…

— Чудя се къде ли се бави Бил. — Погледът на Люси бавно се спря на вратата за посетители. Андрея затвори очи, устните й само потрепваха. След малко Люси каза:

— Подредих си… подредих си килията чудесно. Бил ми донесе цветя, картини и какво ли не. Не е разрешено, мисля, но той ми го издействува. Бил толкова добре се оправя с подобни неща. — Тя ги погледна тревожно. — Наистина, не е толкова лошо. Нали е за малко? Бил е сигурен, че ще ме пуснат… ще ме пуснат, щом молбата ми…

— Ха така, Люси — рече Елъри. — Горе главата. — Той потупа студените й пръсти през мрежата. — Не забравяй нито за миг, че имаш приятели, които няма да оставят нещата така… Няма да забравиш, нали?

— Ако го забравя само за секунда — прошепна тя, — мисля, че ще полудея.

— Госпожо Уилсън — заекна Андрея. — Люси…

В черните очи се появи копнение.

— Как е навън днес? Оттук… изглежда просто прекрасно.

Високо в стената имаше прозорче, светлината едва се процеждаше през дебелата решетка. Правоъгълникът на небето бе син.

— Мисля, че се кани да вали — каза Андрея задавено. — Всъщност…

Амазонката, облегната на отсрещната каменна стена, произнесе безизразно, с нечовешки и безпристрастен металически тембър:

— Времето ви изтече.

Ужасът се появи отново върху лицето й, но този път остана. Брадичката на Люси затрепери, сякаш някой бе пъхнал безцеремонно пръст в кървящата рана.

— Ох, толкова скоро! — прошепна тя, опита се да се усмихне, после се намръщи, прехапа устни и внезапно, като през скъсана язовирна стена, рукнаха сълзите й.

— Люси… — промълви Елъри.

— О, благодаря ви, благодаря ви! — извика тя и пръстите й, нашарени от синкави следи, пуснаха стоманената мрежа. Сетне се обърна и закрета към зейналата тъмна врата, край която я чакаше мрачният й безполов пазач.

Чуваха обувките й да стържат по каменния под дълго след като се бе скрила от погледа им. Само нейното ухание витаеше още в зловонния въздух. На долната устна на Андрея се бе появило петънце алена кръв.

— Какво, по дяволите, търсите тук? — запита рязък глас откъм вратата за посетители.

Елъри подскочи стреснато. Точно това не биваше да стане! В едрата си десница Бил Ейнджъл стискаше увит в хартия букет с цветовете надолу.

— Бил — каза той припряно. — Дойдохме да…

— Е — изръмжа Бил, очите му безмилостно пронизваха Андрея. — И харесва ли ви тук? Приказка, а?

Елъри усети пръстите на Андрея да се вкопчват в лакътя му.

— О — рече тя плахо. — Аз…

— За мен е истинско чудо, че още не сте припаднали от срам. Какво нахалство! — Думите му бяха стрели, насочени право в целта. — Домъкнала се тук! Да злорадствува! Е, видяхте я. И спокойно ли ще спите тази вечер?

Пръстите на Андрея се впиха дълбоко в ръката на Елъри. Очите й бяха широко отворени, сякаш щяха да изскочат. Внезапно го пусна и се втурна към Бил. Пред него се закова. Той отстъпи встрани неохотно, като продължаваше да я гледа свирепо. Тя избяга навън с наведена глава.

— Бил — рече Елъри кротко.

Бил не отговори. Втренчи поглед в цветята и решително обърна гръб на Елъри.

Андрея го чакаше в края на коридора и хълцаше, облегната на голата стена.

— Няма нищо, Андрея — рече Елъри. — Престани.

— Заведи ме вкъщи — задави се тя. — О, отведи ме от това ужасно място.

 

 

Елъри почука и умореният глас на Бил Ейнджъл каза:

— Влизай.

Елъри отвори вратата на една от старомодните, дълги стаи в хотел „Астър“ и завари Бил да тъпче сака си, поставен върху железния креват.

— Блудният син се завръща — пошегува се той. — Здрасти, глупчо! — После затвори вратата и се облегна на нея.

Косата на Бил бе разчорлена, брадичката му — предизвикателно вирната. Продължи да събира вещите си, сякаш в стаята нямаше никой.

— Не ставай магаре, Бил. Остави тези чорапи на мира и ме изслушай.

Бил не отвърна.

— Гоня те из три щата. Какво търсиш в Ню Йорк?

Тогава Бил се изправи.

— Защо тъкмо сега проявяваш интерес към моите дела?

— Интересът ми никога не е пресеквал, старче!

Бил се изсмя.

— Слушай, Елъри. Не искам да се караме. Не те обвинявам. Живей си както щеш, не си вързан за мен и Люси. Но щом вече веднъж си се отказал, моля те, не се бъркай. Ще ти бъда задължен, ако си вземеш шапката и се пръждосаш.

— Кой ти каза, че съм се отказал?

— Не съм сляп, виждам какво става. Откак осъдиха Люси, ти навсякъде се мъкнеш с госпожица Гимбъл.

— Да не си ме следил, Бил? — промърмори Елъри.

— Наричай го както си щеш — изчерви се Бил. — Но на мен тази работа ми се вижда много странна. Не бих си помислил такова нещо, ако знаех, че интересът ти е чисто професионален. Но досега не съм чувал професионален интерес към жена да се проявява в посещение на клубове, танци и заведения всяка вечер в продължение на седмици. Ти за какъв ме смяташ всъщност… за пълен глупак?

— Да.

Елъри пристъпи напред, хвърли шапката и бастуна си и така силно удари Бил в корема, че той ахна и се смъкна на леглото.

— А сега седни и ме изслушай, нещастнико.

Бил скочи и размаха юмруци.

— Защо…

— Дуел в зори, а?

Бил се изчерви още повече и седна.

— Първо на първо — продължи Елъри спокойно и запали цигара, — ако можеше да мислиш трезво, нямаше да се държиш така глупашки, но за жалост не можеш и затова ти прощавам. Ти си лудо влюбен в това момиче.

— Глупости. Да не си мръднал?

— Толкова време се разкъсваш между любовта и чувството си за дълг към Люси, че вече съвсем не знаеш какво правиш. Да ревнуваш от мен! Бил, как не те е срам?

— Аз да ревнувам! — засмя се Бил горчиво. — А на теб, приятелю, ще ти дам един малък съвет. Колкото и да се перчиш, и ти си мъж като всички останали. Внимавай с това момиче. Ще те направи на глупак, както направи и мен.

— Ти, момче, се държиш като седемнадесетгодишен хлапак. Лошото е, че не можеш сам да си поставиш диагнозата. Не ми разправяй, че не я сънуваш. Не можеш да забравиш оня миг в тъмното, когато те целуна. Превърнал си се в кълбо от нерви, ден и нощ се сражаваш със себе си. Отдавна те наблюдавам, Бил, ти си магаре.

— Не знам защо ли те слушам? — рече Бил гневно.

— Не е необходимо човек да е Фройд, за да разбере какво те мъчи. Оттук идва и детинското ти тълкуване на „професионалния ми интерес“ към Андрея.

— Влюбен! Та аз презирам цялата й…

— Дума да няма — ухили се Елъри. — Но не съм дошъл да ти чета лекции за любовта — таз нежна страст. Позволи ми да се изясним и да ти дам възможност да се извиниш.

— Достатъчно те слушах…

— Сядай! Когато осъдиха Люси в Трентън, един факт се набиваше в очи и засенчваше всичко останало — странното поведение на Андрея: преди, по време и след свидетелските й показания. То ме накара да се замисля. — Бил изсумтя презрително. — Мислите ме доведоха до известни заключения. Заключенията ме накараха да се сближа с момичето. Само в нея ми бе надеждата — всички други улики отпаднаха. Проверявах за кой ли път фактите и показанията — никъде не открих нищо подозрително и все стигах до задънена улица.

Бил се намръщи:

— И какво, по дяволите, се надяваше да постигнеш, като излизаш с нея? Как да не си помисля, че…

— Значи можем да разговаряме като хората. Всъщност усърдното ми внимание към младата дама е смутило не само твоята благородна особа. Госпожа Гимбъл, би трябвало да я нарека Джесика Бордън, е на ръба на отчаянието, сенатор Фрю не може място да си намери от яд, а Финч нервно гризе безукорните си нокти. Колкото до младия Джоунс, според последните сведения той направо съсипва понитата си за поло. Великолепно! Точно това исках. Значи съм постигнал нещо.

Бил поклати глава.

— Да пукна, ако разбирам какво си постигнал.

Елъри придърпа стол до кревата.

— Първо отговори на въпросите ми. Какво търсиш в Ню Йорк?

— Довършвам започнатото. — Бил се излетна на леглото и се втренчи в тавана. — Оправям формалностите. След процеса подадох иск за изплащане на застраховката от „Нашънъл“, като приложих и смъртния акт. Чиста формалност. „Нашънъл“, разбира се, не уважи иска ми и отказа да изплати застраховката на основание, че облагодетелствуваното лице е осъдено за убийството на застрахования.

— Ясно.

— Компанията уведоми изпълнителя на завещанието на Гимбъл — някаква важна личност, приятел на семейството, — че са готови да изплатят внесената до този момент сума, ако наследниците се откажат от всякакви бъдещи претенции. Както разбрах, това вече е факт.

— Присъдата обезсилва застраховката, така ли?

— О, несъмнено.

— А докъде стигна с обжалването?

— Принудихме щата Ню Джързи да го финансира, сигурно вече си чел във вестниците. Позовавайки се на различни технически подробности, успях да позабавя хода на нещата. Окончателното решение ще излезе догодина. Междувременно — лицето на Бил помръкна Люси остава в Трентънския затвор. Все пак по-добре е от някое изправително заведение. — Той се намръщи, загледан в тавана. После каза: — С каква цел я доведе…

— Кого?

— Онази… по дяволите, добре де, Андрея!

— Слушай, Бил — рече Елъри спокойно. — Защо Андрея се плаши само от мисълта, че трябва да даде показания?

— Откъде ще знам! Тя не направи особено важни разкрития.

— Прав си в общи линии. И тъкмо затова неохотата й изглежда още по-странна. Не е въпрос само на нежелание да признае, че е била на местопрестъплението. Дори това да е била първопричината за нейното мълчание, тя би трябвало да отпадне, когато ти изнесе фактите пред съда и я призова да даде показания? Всъщност тя имаше всички основания да изпълни желанието ти.

— Как не! — присмя се Бил.

— Престани да се държиш като дете. Момичето те харесва… за да не кажа и по-силна дума. — Бил се изчерви. — Тя съчувствуваше на Люси…

— Най-обикновен театър. Опитваше се да ми завърти главата.

— Не, Бил, ти си по-разумен, отколкото се опитваш да се изкараш. Тя е чудесно момиче, искрено и обкръжението й още не е успяло да я поквари. А и не е лицемерка. При нормални обстоятелства би се радвала да помогне на Люси. Вместо това… е, ти сам видя какво се получи.

— Не би си мръднала пръста за нас. Тя е от другия лагер. Не може да ни прости заради Гимбъл.

— Глупости. Онази вечер след убийството единствено тя се държа човешки с Люси.

Бил мачкаше бялата кувертюра на леглото, мачкаше, приглаждаше я и пак я мачкаше.

— Добре. И какъв е отговорът на загадката?

Елъри отиде до прозореца.

— Какво в нейното поведение се набиваше най-ярко в очи, когато бе съобщено на всеослушание за посещението й в къщата?

— Страхът.

— Точно така. Страх от какво?

— Де да знаех — изръмжа Бил.

Елъри се облегна на таблата на кревата.

— Явно страхуваше се да разкаже какво се е случило. А защо ще се страхува? — Бил вдигна рамене и отново взе да мачка кувертюрата. — Не разбираш ли, че страхът й идва отвън? От нечие давление? От нечии заплахи?

— Заплахи? — Бил премига.

— Ти забрави за овъглената тапа.

— Заплахи! — Бил скочи на крака. Очите му се озариха от надежда. — Боже мой, Елъри. Никога… Горкото момиче! — Той взе да крачи нервно из стаята и да си мърмори под носа.

Елъри го изгледа с насмешка.

— L’affaire marche^[2], както виждам. Доста отдавна се досещах! Това е единствената хипотеза, която отчита всички факти — физически и психологически. Андрея искаше да ти помогне, но не се решаваше. Само да бе видял лицето й онази нощ! Но ти си сляп като прилеп. Момичето се измъчваше ужасно. Защо ще се подлага на такива страдания, ако някаква неизвестна нам причина не я принуждаваше да мълчи? Причината в случая е страхът, страх не за себе си, разбираш ли?

— Значи затова…

— Всичко е много просто. Ако някой я е заплашил, ако я е предупредил да си затваря устата, очевидно се е боял от нещо, което тя може да съобщи. Това предопредели действията ми по-нататък. Като обсебих времето й, аз се стремях към две неща: от една страна, да й въздействувам, за да може в крайна сметка, въпреки всичко, да ми съобщи каквото знае, а от друга — Елъри изпусна кълбо дим, — да принудя човека, който я бе заплашвал, да действува!

— Но, Елъри, това означава… — рече припряно Бил.

— Това означава — промърмори Елъри, — че поставих живота на Андрея в опасност. Точно така.

— Но кой ти дава право!

— Виж ти! Вече сме готови да вдигнем меч в нейна защита — подсмихна се Елъри. — Е, не можем да се съобразяваме с всекиго, Бил. Който и да е предупредил Андрея, досега трябва да е разбрал, че се навъртам около нея. Известен му е интересът ми към делото. Ще започне да се пита какво съм успял да науча от момичето. Ще се изнерви. С други думи, ще предприеме нещо.

— И какво, по дяволите, чакаме още? — ревна Бил и грабна палтото си.

Елъри се усмихна и загаси цигарата в пепелника.

— Каквото и да стане, вече сме на прага на разкритието. Оня ден заведох Андрея в Трентън, за да сломя и последната й съпротива. Знаех, че като види Люси в онази обстановка, няма да устои. После плака през целия път до Ню Йорк. Мисля, че днес…

Но Бил вече бе в коридора и натискаше копчето на асансьора.

Скоро стояха пред вратата на семейство Бордън.

— Госпожица Андрея не си е вкъщи — посрещна ги рибешкото лице. От тона му се разбираше, че госпожица Андрея никога няма да е вкъщи за тези посетители.

— Не ни разигравай — рязко рече Бил и го отмести от пътя си. Влязоха в обширното входно антре на апартамента. Бил бързо се огледа. — Къде е тя? Нямаме време за губене!

— Какво има предвид господинът?

Бил постави ръка на слабоватите му гърди и го блъсна. Рибешкото лице залитна.

— Ще ми отговориш ли с добро, или да обърна другия край?

— Съ… съжалявам, сър, но госпожица Андрея не си е вкъщи.

— А къде е? — сопна се Елъри.

— Излезе преди около час, сър, съвсем неочаквано.

— Не каза ли къде отива?

— Не, сър, нищо не каза.

— Кой си е вкъщи? — запита Бил.

— Само господин Бордън, сър, този следобед милосърдната сестра е в почивка и той е заспал в стаята си. Съжалявам, сър, но наистина не бива да го безпокоят в неговото състояние.

— Къде е госпожа Гимбъл?

Човекът го погледна смутено.

— И нея я няма, сър. Замина за имението на господин Бордън в Ойстър Бей.

— Сама? — запита подозрително Елъри.

— Да, сър, по обед. Да си почине няколко дни, сър.

Елъри ставаше все по-угрижен. Като го погледна. Бил усети как изстива.

— Беше ли си вкъщи госпожица Андрея, когато майка й замина?

— Не, сър.

— Казвате, че е излязла без обяснение преди час? Сама?

— Да, сър. Нали разбирате, сър, тя получи телеграма…

— Господи! — възкликна Елъри.

— Закъсняхме! — извика Бил. — Добре я свърши, Елъри, проклет да си. Защо не ми…

— Чакай, Бил, това може изобщо нищо да не означава. Къде е телеграмата? Знаеш ли? Бързо!

Човекът ококори диво очи.

— Занесох я в будоара, сър. Трябва още да е…

— Заведи ни в стаята й!

Икономът хукна по стълбите към втория етаж. Посочи им една врата и се отдръпна. Елъри я отвори, хладната зелено-бяла стая бе празна и някак зловещо тиха. Личеше си, че Андрея бе тръгнала набързо.

Бил извика, наведе се и вдигна смачкано парче жълта хартия, захвърлено на килима. Това бе телеграмата, която гласеше:

НЕЩО УЖАСНО СЕ СЛУЧИ ЕЛА ВЕДНАГА САМА НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО ТОЧКА НАМИРАМ СЕ В СТРАННОПРИЕМНИЦА „СЕВЕРЕН БРЯГ“ МЕЖДУ РОЗАЛИН И ОЙСТЪР БЕЙ НА ГЛАВНИЯ ПЪТ ПОБЪРЗАЙ… МАМА

— Лоша работа. Бил — каза Елъри бавно. — Странноприемница „Северен бряг“ е заведението на Бен Дъфи, онзи с оркестъра. Закрито с вече от няколко месеца.

По лицето на Бил премина спазъм. После, без да продума, той хвърли телеграмата и се втурна навън. Елъри се наведе, вдигна жълтата хартия, подвоуми се, мушна я в джоба си и го последва. Бил бе вече долу.

— Да сте имали някакви необичайни визити днес? — попита Елъри иконома, който стоеше като закован.

— Визити, сър?

— Да, да. Посетители. Казвай, човече!

— О, да, сър. Една дама от вестниците, сър. С особено име. Мисля…

Елъри премига.

— Госпожица Ела Еймити?

— Да, сър. Точно така се казваше.

— Кога? С кого се видя?

— Дойде рано тази сутрин, сър. Струва ми се, че не е могла да се види с никого… Е, не знам, сър. Не бях на работа…

— По дяволите — рече Елъри и забърза по стълбите.

 

 

Слънцето залязваше. Дюзенбергът на Елъри се плъзна по алеята пред широката, крещящо боядисана постройка, на която се мъдреше поолющеният надпис — Странноприемница „Северен бряг“. Прозорците и вратите бяха заковани с дъски. Нямаше и следа от живот.

Скочиха от колата и се отправиха към входа. Вратата бе зловещо открехната. Нахлуха в широка зала, прашна и запусната, по голите маси бяха натрупани позлатени столове. В мрака не можаха да различат подробности. Бил изруга гневно, но Елъри го хвана за ръкава.

— Стой. Няма смисъл да се хвърляме слепешката в неизвестното. — Той млъкна, сетне промърмори: — Не смятах, че… май наистина сме закъснели. Имаме работа с изключително дръзка престъпница.

Бил се отскубна от него и се втурна в залата, като събаряше столове и маси и вдигаше прахоляк. Намръщен, Елъри остана на мястото си. После се извърна и запъти към гардероба. Надзърна зад дървената преграда с присвити очи.

— Бил! — извика той тихо и после се прехвърли през ниската дървена врата. Бил се завтече обратно като обезумял. Завари Елъри приклекнал до сгърченото тяло на Андрея. Тя не помръдваше, просната на мръсния под, с присвити колене, без шапка, с разчорлена коси. Лицето й бе пепелявосиво.

— Боже мой — прошепна Бил. — Тя е… тя е…

— Нищо подобно. Донеси ведро вода. Все някой кран ще работи в кухнята. Нямаш ли нос? Упоена е с хлороформ!

Бил преглътна с усилие и се втурна навън. Когато се върна, Елъри беше коленичил до припадналото момиче и методично го пляскаше по бузите. Страните й се бяха зачервили от ударите, но тя все още бе неподвижна като труп.

— Не помага — рече тихо Елъри. — Дозата си я бива! Остави кофата, Бил, и потърси кърпи, покривка, салфетки — изобщо някакви плат. Недей придиря за чистота. Ще трябва доста да се потрудим. Донеси и два стола.

Когато Бил се върна, превит под тежестта на два стола, с купчина прашни покривки под мишница, Елъри се бе привел над тялото на момичето и енергично разкопчаваше дрехата й. Бил се опули от възмущение.

— Какво правиш, по дяволите? — извика той.

— Обърни се настрана, ако не понасяш гледката на женска плът. Освобождавам гърдите й, както виждаш. Много си бил благонравен. Без това няма да мине, глупчо! Но първо сложи столовете на пътеката отвън — събрани. Тя има нужда преди всичко от чист въздух!

Бил преглътна и хукна към главния вход, разтвори вратата, погледна назад, преглътна пак и изчезна. Миг по-късно Елъри излезе навън с безчувственото тяло на Андрея в ръце.

— Донеси кофата! Събери столовете, казах! Така! Сега дай кофата!​

Когато Бил се върна с кофата, Андрея лежеше по гръб върху двата стола с клюмнала назад глава. Елъри бе разхлабил спортния й костюм и отдолу се виждаше сутиенът й — розов, обточен с дантела.

Бил стоеше отстрани, безпомощно отпуснал ръце. Елъри действуваше мълчаливо. Напъха една покривка под тила на момичето, хвърли салфетките в кофата със студена вода. После измъкна една и както бе подгизнала, я уви около бледото лице на Андрея като горещ пешкир след бръснене, така че се показваше само връхчето на носа й.

— Не ми стой като политик — изръмжа Елъри. — Ела тук и й вдигни краката. Дръж ги високо… но да не вземеш да я събориш от столовете. Какво, по дяволите, ти става, Бил? Не си ли виждал крака на момиче?

Бил стоеше, обгърнал краката на Андрея в копринени чорапи, червеше се като момченце и току придърпваше полата й да ги покрие. Елъри накваси още салфетки и ги постави на разголената й гръд. Сетне ги вдигна и отново ги плесна рязко във водата.

— За какво е всичко това? — попита Бил с пресъхнала уста.

— Много просто. Главата ниско, краката нависоко — и кръвта се стича в мозъка. Възстановява се кръвообращението. Този метод — изсумтя Елъри — го научих преди няколко години от един познат на име Холмс. Млад хирург. Тогава пострадалият беше баща ми и се изискваше още по-спешна намеса предвид възрастта му. Помниш ли случая със сиамските близнаци?

— О, да, да — каза Бил сподавено и продължи да се взира в притъмняващото небе.

— Дръж краката й вдигнати! Така… По-добре ли се чувствува младата дама? Тази поза не се препоръчва от Танцувалното училище на госпожица Агата, но струва ми се, че ще помогне в случая. — Елъри смени салфетките от гърдите й. — Хъмм. Имаше и още нещо. Какво, по дяволите, бе то? Да! Изкуствено дишане. Един от най-съществените елементи на процедурата! — Елъри събори салфетката, обвита около лицето на девойката, и със сила разтвори челюстите й. Страните й бяха мокри, но не толкова бледи.

— Е, вече нямаме нужда от салфетката. Можеш да не я вдигаш. — Той се намръщи и измъкна езика на Андрея от устата й. После се приведе и започна да движи ритмично ръцете й нагоре-надолу.

Изведнъж Андрея отвори очи.

Бил стоеше глуповато, хванал краката й, и я зяпаше с отворена уста. Елъри мушна ръка под главата й и я повдигна. Помътнелият й поглед се спря на Бил.

— Ето на̀ — рече Елъри със задоволство. — Какво ще кажеш, не се ли справи отлично доктор Куин? Няма страшно, Андрея, сега си сред приятели.

В кървясалите й очи скоро просветна мисъл. Страните й поруменяха.

— Какво правите? — ахна тя.

Бил още гледаше зяпнал.

— За бога — сопна се Елъри, — пусни й краката, Бил! Да не би да ти хареса?

Бил ги пусна като опарен. Те издумкаха върху стола и Андрея премига стреснато.

— О, колко си непохватен — изстена Елъри. — Да не те помоли човек за нещо. Спокойно, Андрея. Сега можеш да се изправиш… Ето, по-добре ли се чувствуваш?

— Така ми се вие свят! — Тя седна, подкрепяна от Елъри, и докосна челото си. — Какво се е случило? О, колко съм мръсна! — Погледът й се спря върху ведрото, върху салфетките, разхвърлени по чакъла и после върху самата нея. Чорапите й бяха скъсани на коленете, костюмът й — омазан с кал, а ръцете — целите омърляни. После сведе очи към гърдите си.

— Ооо — ахна тя и чевръсто се загърна с реверите на сакото. — Аз съм… вие… вие ли…

— Да, ние — рече Елъри весело. — Няма страшно, Андрея. Бил не гледаше, а аз не се вълнувам от подобни неща. Най-важното е, че успяхме да те свестим! Как се чувствуваш?

Тя се усмихна отпаднало.

— Отвратително. Много ми е зле! Стомахът ми е на топка, сякаш някой цял час ме е бъхтал.

— Това е от хлороформа. Скоро ще ти мине.

Тя погледна Бил изчервена. Той бе извърнал широкия си гръб и се взираше с интерес в избелелия и съвсем нечетлив афиш отсреща.

— Бил — прошепна тя. — Бил Ейнджъл.

Раменете му потрепериха.

— Съжалявам за оня ден — рече той неуверено, без да се обръща.

Тя въздъхна и се облегна на ръката на Елъри.

— Онзи ден си е за онзи ден.

Той се извърна.

— Андрея…

— Не говори, моля те. — Тя затвори очи. — Просто нека… нека дойда на себе си. Всичко е толкова объркано.

— По дяволите, Андрея. Държах се като глупак.

Повя хлад, здрачаваше се.

— Ти? — Андрея се усмихна с горчивина. — Ако ти си се държал като глупак, Бил, аз като каква се държах?

— Радвам се — забеляза Елъри, — че вие двамата ми спестявате неудобството да ви охарактеризирам!

— Телеграмата… беше капан. — Както я държеше под ръка, Елъри усети, че тя се сковава.

— Знаем всичко за телеграмата. Какво стана после?

Тя скочи внезапно.

— Мама! Трябва да отида при мама…

— Няма от какво да се страхуваш вече, Андрея. Телеграмата очевидно не е изпратена от майка ти. Просто са искали да те примамят тук.

Тя потрепери.

— Заведете ме при мама, моля ви!

— Ти не дойде ли с кола?

— Не. Дойдох с влака и от гарата дотук — пеша. Моля ви!

— Сигурно вече имаш какво да ни кажеш, Андрея? — рече Елъри.

Тя стреснато вдигна изцапаната си ръка и докосна устните си, оставяйки петно.

— Предпочитам… първо да премисля.

Елъри впи очи в нея. После каза нехайно:

— Колата ми е двуместна, нали знаеш? Все пак сгъваемата седалка е в ред, ако ти…

— Аз ще седна на сгъваемата седалка — рече Бил дрезгаво.

— Сигурна съм, че ще се съберем и тримата… — каза Андрея.

— В скута на Бил ли ще седнеш, или в моя?

— Тогава аз ще карам — обади се Бил.

— Няма да стане — каза Елъри. — Тази кола я кара само доктор Куин. Съжалявам, Андрея. Чувал съм от достоверни източници, че скутът на Бил е най-неудобният на този свят.

Бил се отдалечи като глътнал бастун. Андрея подръпна косата си и се усмихна.

— Какво пък, ще опитам!

Елъри шофираше небрежно и си подсвиркваше. Бил седеше до него като пън, прибрал ръце отстрани. Андрея бе притихнала в скута на Бил. Не разговаряха, само от време на време тя даваше указания на Елъри. Колата се люшкаше повече, отколкото бе необходимо. Кой знае защо, Елъри не смогваше да избегне и най-малката неравност на пътя.

Петнадесет минути, след като пристигнаха, Андрея се присъедини към тях в градината. Бе сменила прашните си дрехи с лека, пастелна рокля. Тя седна в плетения стол и за миг всички млъкнаха. В току-що полятата градина бе свежо и прохладно, а ароматът на цветните лехи изпълваше ноздрите им. Долу в дефилето кротко се диплеше тъмносиньото кадифе на река Саунд. Беше тихо и спокойно. Андрея се облегна назад и каза:

— Добре поне, че мама не си е вкъщи.

— Не си е вкъщи ли? — Елъри се намръщи леко.

— На гости е у семейство Карю, стари приятели. Предупредих прислужниците да не казват в какъв вид съм пристигнала. Няма смисъл да я тревожим.

— Разбира се!… Напомняш ми лекомислените героини от филмите, Андрея. Те все намират начин да се преоблекат!

Тя се усмихна, твърде уморена, за да отговори. Но Бил се обади с глас, пресипнал от напрежение.

— Е?

Девойката не отвърна веднага, загледана в прохладната корона на едно дърво. Отнякъде безшумно се появи лакей, крепейки поднос с три високи заскрежени чаши. Друг прислужник донесе маса и покривка. Засуетиха се, после изчезнаха. Андрея отпи, остави чашата си и безцелно заснова пред тях напред-назад, като избягваше да ги гледа.

— Андрея — рече търпеливо Елъри, — не е ли настъпил моментът?

Бил се наклони напред, стиснал чашата си, и не помръдна повече. Следеше като хипнотизиран разходката на момичето. Андрея нервно прекърши дългото стъбло на една гладиола. Сетне се извърна, притиснала слепоочията си с пръсти.

— О, ужасно е да не можеш да споделиш с никого! — извика тя. — Ужасно! Ако се наложи да мълча още един ден, сигурно ще полудея. Вие не знаете, не можете да си представите какво съм изживяла! Не е честно. Не е справедливо!

— Нали помниш какво казва Браунинг в „Пръстенът и книгата“ за „великото право на прекомерното зло“? — промърмори Елъри.

Тя притихна, наведе се да докосне още един жълт нарцис, после въздъхна и седна на плетения стол.

— Разбирам. Отначало мислех, че злото е било справедливо. Не можеше да бъде иначе. А сега — прошепна тя — не знам. Вече нищо не знам със сигурност. Свят ми се вие от мислене. Сега само се… страхувам.

— Страхуваш ли се? — запита спокойно Елъри. — Да, сигурно те е страх, Андрея. Ние искаме да те спасим от този страх и да помогнем на бедната Люси Уилсън. Ако сме единни, можем да надвием страха ти и да се преборим с опасността.

— Ти знаеш? — Тя задиша тежко.

— Не всичко. Едва ли и половината. Знам, че в нощта, когато си отишла в къщата край Делауеър, нещо се е случило. Нещо се е случило с теб. Струва ми се, Андрея, че онези кибритени клечки и овъглената тапа намериха правдоподобно обяснение по време на процеса, Убийцата е написала бележка с обгорената тапа вместо с молив, но бележката е изчезнала заедно с теб, нали така. Значи е била адресирана до теб. А и поведението ти ясно показваше, че някой те е заплашвал. — Елъри вдигна ръка и разсея дима от лулата си. — Но това са само догадки. Искам факти, искам да ги чуя от твоята уста, защото ти си единственият човек, освен убийцата, който може да установи истината.

— Истината едва ли ще ви помогне — прошепна тя през булото на мрака. — Премисляла съм го хиляди пъти насаме със съвестта си. Нима не разбирате, че въпреки всичко щях да проговоря, ако имаше надежда да помогна на Люси.

— Защо не оставиш на мен да преценя, Андрея?

Тя наведе глава с въздишка.

— По-голямата част от онова, което ви казах преди, е вярно… Не всичко. Наистина получих телеграма от Джо и заех спортната кола на Бърк, за да отида в Трентън.

— И? — подкани я Елъри.

— Когато пристигнах, часът беше осем. Спрях с колата пред къщата. Натиснах клаксона. Никой не излезе, така че влязох. Къщата бе пуста. Видях мъжките костюми, окачени на стената, масата, всичко… Стори ми се много подозрително и се почувствувах… особено. Усещах, че нещо ужасно се е случило или е на път да се случи. Хукнах навън, скочих в колата и потеглих към Камдън, да размисля.

Тя млъкна. Те също бяха притихнали. В настъпващия мрак Бил напрягаше очи, за да я види — тих, бледен силует на тъмния стол. Лицето му бе бледо като роклята й.

— А после си се върнала — измърмори Елъри. — И не в девет часа, както каза в съда, нали, Андрея? А много преди девет?

— Часовникът в колата показваше осем и тридесет и пет.

— Сигурна ли си? Господи, Андрея, внимавай да не сгрешиш този път! Сигурна ли си? — повтори Бил пресипнал.

— О, Бил — проплака тя и за тяхно смайване захълца. Бил се вцепени, после ритна стола си и се хвърли към нея.

— Андрея! — Думите сами се отрониха: — Вече не ме интересува. Нищо не ме интересува. Моля те, не плачи. Само не плачи. Държах се с теб отвратително. Но откъде да знам. Нали разбираш? Бях луд от тревога за сестра си. Само ако…

Ръката й потърси неговата. Той я стисна боязливо, без да диша, сякаш бе нещо скъпоценно. И не помръдна повече. Андрея отново заговори. Вече бе съвсем тъмно и в мрака припламваше само неизменната лула на Елъри.

— Когато пристигнах в осем — рече тя с треперлив глас, — в къщата бе доста тъмно и аз запалих лампата на масата. Когато се върнах малко след осем и половина, лампата още светеше. Видях я да свети през прозорците.

Неочаквано Елъри запита:

— Когато пристигна за втори — Да. Спрях точно зад него. Спомням си, че се зачудих на кого ли е. Беше стар форд и в него нямаше никой. По-късно… — Тя прехапа устни. — По-късно научих, че е на Люси. Но тогава не знаех. Влязох в къщурката, като очаквах да видя Джо.

— Да? — рече Елъри. — И?

Тя се позасмя с тих, горчив смях.

— Бях смутена, но не очаквах да видя… това, което видях. Отворих входната врата и спрях на прага. Виждах само масата, чинията отгоре, светещата лампа. Мисля, че дори тогава бях уплашена до смърт. Нещо ми подсказваше… направих няколко крачки напред и тогава…

— Андрея — прошепна Бил. Ръката й потрепера в неговата.

— Видях два крака на пода зад масата. Бяха тъй неподвижни… Закрих устата си с ръка… за миг не можех да разсъждавам… После всичко експлодира. Причерня ми. Усетих само остра болка в тила и паднах.

— Тя те удари? — извика Бил. Ехото заглъхна, преди някой да продума. Сетне Елъри рече:

— Престъпницата е чула шума от колата ти и е разбрала, че някой идва. Можела е да се измъкне от страничния вход, но е искала да откара форда, за да може да уличи Люси. Така че е изчакала зад входната врата. Когато си влязла, тя те е ударила по тила. Как не се сетих! Бележката… Продължавай, Андрея.

— Имах късмет, че бях с шапка — отвърна Андрея с полуистеричен кикот. — Или пък, може би, тя… тя не ме е ударила силно. Свестих се няколко минути след девет. Още замаяна, погледнах часовника на ръката си. Стаята отново бе пуста. Така ми се стори отначало. Лежах на пода пред масата. Главата ме болеше ужасно. Устата ми бе пресъхнала. Изправих се на крака и се опрях на масата, бях още зашеметена. После усетих, че държа нещо в ръка…

— В коя ръка? — побърза да попита Елъри.

— В дясната. Ръката с ръкавица. Бе парче хартия, като онази, на лавицата над камината.

— Ама съм и аз. Трябваше да прегледам по-внимателно опаковката. Но тя бе разкъсана… Извинявай, Андрея. Продължавай.

— Погледнах я. На нея имаше нещо написано. Приближих я до лампата и я прочетох.

— Андрея — каза Елъри тихо. — Само ако… Къде е тази бележка? Боже, смили се над нас! Запази ли бележката, Андрея?

Той не виждаше в тъмното. Но Бил, който държеше ръката й, сякаш бе спасително въже, прехвърлено по чудо над бездната, почувствува готовността, с която другата й ръка посегна към деколтето на роклята и измъкна хартийката.

— Знаех, че някой ден… затова я запазих — каза тя простичко и подаде бележката на Елъри.

— Бил! — викна Елъри и скочи от стола тъй бързо, че те се сепнаха. — Измъкни кутията кибрит от джоба ми. Трябва ми светлина… За бога, и после можете да се държите за ръка! Светни ми.

Всички се засуетиха и не след дълго просъска клечка. Страните на Бил пламтяха, Андрея притвори смутено очи. Но Елъри не им обръщаше внимание. Приведен над бележката, той поглъщаше жадно всеки ред, всяка дума, всяка буква, сякаш смачканата хартийка бе древен, свещен ръкопис.

Клечката изгасна. Бил запали друга. После още една. Употреби цяла кутия кибрит, преди Елъри да се изправи навъсен и леко разочарован, без да откъсва недоумяващ поглед от грубо надрасканите печатни букви.

— Е, и? — рече Бил отново от прикритието на мрака. — Какво пише?

— А? — Елъри седна на стола си. — Кратко, но ясно! Ако нямаш нищо против, Андрея, ще задържа бележката. Пише:

„Не казвай нищо за това, което си видяла или чула тази нощ, ако ти е скъп животът на майка ти.“

Думата „нищо“ е дебело подчертана. Струва ми се, Бил, че и двамата дължим искрено извинение на младата дама.

— Андрея — започна Бил умоляващо и смирено, но не можа да продължи. Елъри чу въздишката на Андрея, а Бил усети ръката й да хваща неговата и леко да я стиска.

— Интересно — продължи Елъри разсеяно. — Сега е ясно поне едно нещо, Андрея, ясно е защо ти смяташе, че трябва да мълчиш. От твоето мълчание е зависел животът на майка ти. Толкова е просто. — И той ядосано цъкна с език. — Трябва да бъда сурово наказан за глупостта си! Не си знаела къде и кога ще се стовари ударът. Да, да, наистина много интересно. Майка ти нищо не подозира, нали?

— О, не!

— И не си се доверявала на никого?

— Как бих могла? — Тя потрепери леко.

— Дори аз не бих понесъл такова бреме — рече мрачно Елъри.

— Но сега… тази вечер, тя трябва наистина да се е уплашила. Имам предвид онази ужасна, ужасна личност.

— Много глупаво постъпих. Трябваше да внимавам. Но когато пристигна телеграмата следобед, направо обезумях. Изобщо не се замислих. Въобразявах си какви ли не страхотии. И се втурнах насам. Който и да е престъпникът, явно е решил да не поема никакъв риск. Щом влязох в преддверието — нямах време дори да се огледам, — една ръка притисна нещо меко и миризливо към носа ми и аз загубих свяст. Дойдох на себе си едва на столовете отвън и видях Бил. — Тя млъкна, Бил не знаеше къде да се дене от притеснение.

— Не зърна ли престъпника — поне лицето, ръката, част от облеклото му?

— Нищо.

— А ръката каква беше?

— Изобщо не разбрах. Усетих само плата — трябва да е било носна кърпичка, напоена с хлороформ.

— Предупреждение. Още едно предупреждение. Чудно нещо.

— Какво му е чудното? — запита Бил.

— Прощавайте, мислех на глас. Е, предупреждението нямаше желания ефект, нали, Андрея? Вместо да ти затвори устата, то те накара да проговориш.

— Нима не разбирате? — извика Андрея. — Още щом ме свестихте, си помислих, че и в двата случая трябва да ме е нападнал един и същи човек — онзи, който бе мушнал бележката в ръката ми. Най-сетне бях сигурна — съвсем сигурна.

— В какво? — запита Бил слисано.

— Сигурна бях, че този човек не е сестра ти, глупчо! Всъщност, Бил, не вярвах, че Люси е убила Джо и ме е нападнала тогава, но все пак не бях сигурна. От днес следобед вече нямам съмнения. Люси е в затвора, така че е невъзможно да ме е… Това ме накара да проговоря. И сега се боя за мама — дори повече от когато и да е, но ужасната несправедливост към Люси… Просто трябваше да разкажа за случилото се.

— Ами майка ти…

— Мислите ли, че някой… — прошепна тя.

— Никой не знае, че сме тук, Андрея — каза кротко Елъри. — А като се върне майка ти, ще вземем мерки за безопасността й, без тя да знае. Тази бележка обаче… Без обръщение, без подпис. Можеше да се очаква. Фразеологията е съвсем обикновена, но дължината на съобщението е създала известно неудобство на автора. Думите „на майка ти“ — последната фраза от бележката — стават все по-бледи, а „майка“ е фактически нечетлива. Ето защо са били употребени толкова много клечки. При обгарянето на тапата се овъглява само най-горният слой, след едно-две драсвания се налага ново обгаряне… Андрея, преди да те ударят по главата, видя ли на масата ножа с тапата, забита на върха му?

— Не. Тогава не беше там. Видях го едва когато се съвзех от удара.

— Това е вече нещо. Значи преди да те ударят, ножът е бил в сърцето на Гимбъл. После убийцата е извадила ножа, набучила е тапата на върха му, обгорила я е, откъснала е парче от опаковката и е написала бележката. Преди да се свестиш, я е пъхнала в ръката ти и е побягнала с форда на Люси. Не успя ли да зърнеш човека, който те удари, Андрея?

— Не.

— Нищо ли? Дори ръката му?…

— Дойде ми като гръм от ясно небе.

— Какво стана, след като се свести?

— Прочетох бележката. Тогава наистина се уплаших. Видях и Джо. Лежеше на пода с окървавени гърди… Стори ми се мъртъв. Когато го познах, трябва да съм изпищяла.

— Този твой писък поне стотина пъти ме е стряскал от сън, — промълви Бил.

— Горкият Бил… Грабнах чантата си и се втурнах към вратата. Видях фаровете на кола да се приближават по главния път. Тогава осъзнах в какво опасно положение се намирам — сама с трупа на заварения ми баща… Скочих в кадилака и потеглих, закрих лицето си с кърпичка, докато се разминавах с другата кола. Аз, разбира се, не знаех чия бе тя, нито кой бе в нея. На връщане се отбих от магистралата и успях да стигна до града по обиколни пътища към единадесет и половина. Промъкнах се вкъщи, без да ме видят, облякох вечерния си тоалет и се върнах в „Уолдорф“. Казах на останалите, че ме е заболяла главата — те не ме разпитваха повече. Вече знаете всичко — въздъхна тя безкрайно изтощена.

— Получавала ли си други бележки, Андрея? — запита я Елъри разсеяно.

— Една. Пристигна в деня след… вие знаете. Телеграма. Гласеше само:

„Не казвай нищо.“

— Къде е?

— Унищожих я. Не мислех, че една телеграма…

— Откъде бе подадена?

— Не обърнах внимание. Бях обезумяла от страх. — Тя повиши глас: — О, нима можех да ви кажа нещо, когато знаех, че някой дебне в тъмното, готов да… да посегне на мама, ако продумам?

— Недей, Андрея — каза Бил нежно.

— Но сега нали ще освободят Люси, Бил? Вие… вие ще се погрижите за мамината и моята безопасност. Нападението срещу мен днес доказва, че Люси не може да е била човекът, който…

— Не, Андрея. От правна гледна точка това изобщо не е доказателство. Полинджър ще каже, че нападението срещу теб днес е организирано от приятели на Люси именно с цел да я изкарат невинна за убийството, за което я осъдиха.

— Бил е прав — обади се внезапно Елъри. — Всъщност ще трябва да променим плана. Андрея, засега май ще се наложи да те държим в дълбок резерв, което не е лошо при създадените обстоятелства. Няма на никого да казваш за нападението днес срещу теб, дори на майка си. Нападателят ще сметне, че съм се отказал да те преследвам, че ти си взела присърце предупреждението и не си казала нищо. Ще се почувствува по-спокойно — предостатъчна гаранция, струва ми се, срещу бъдещи нападения. Човекът, който те е упоил с хлороформ, скъпа, не е кръвожаден, животът ти ще бъде в безопасност.

— Както сметнеш за най-добре — промърмори Андрея.

— Но, Елъри… — запротестира Бил.

— Не, не. Сигурен съм, че няма нищо да й се случи, ако стоим настрана, Бил. — Столът на Елъри изскърца. — Май че е време да си вървим. Скоро ще се върне майката на Андрея — няма смисъл да даваме обяснения защо сме тук. Да те изпратим ли…

Откъм храсталака се чу шум. Елъри млъкна. Шумът се усили. Сякаш някакво едро животно си пробиваше път слепешката през гъстата растителност.

— Нито дума, Бил — прошепна Елъри. — Ела насам. Бързо! Андрея, остани си на мястото. Ако усетиш опасност, бягай колкото ти държат краката.

Бил се прокрадна към него в мрака. Елъри сграбчи ръката му и я стисна. Останала сама на ливадата, Андрея не помръдваше.

— Андрея! — извика дрезгав мъжки глас.

— Бърк — прошепна Андрея.

— Андрея! — изрева сърдито той. — Къде си, по дяволите? Нищичко не виждам в тази проклета тъмница!

Чуха го да минава с трясък през последния пояс от храсти и да излиза на поляната. Дишаше тежко, сякаш бе тичал.

— Тук съм, Бърк — спокойно се обади Андрея от плетения стол.

Джоунс изсумтя, явно се опитваше да я открие пипнешком в мрака. Бил, клекнал до Елъри, се вторачи свирепо нататък.

— А, ето те най-сетне! — Грубият смях на Джоунс прогърмя откъм ливадата. — Не се опитвай да се измъкнеш, Анди! Така ли посрещаш годеника си! Скъсах се да те търся, бога ми. Обадих се у вас и някакъв прислужник ми каза, че си дошла тук със старата. Какво ще кажеш за една целувка? Хайде…

— Не ме пипай — сряза го тя. — Натряскал си се като свиня.

— Какво са една-две чашки? Хайде, Анди, целуни ме, ама както трябва.

Двамата мъже чуха шум от боричкане, на което рязко сложи точка един шамар.

— Казах ти да не ме докосваш — рече Андрея с равен глас. — Не обичам да ме опипват пияници. А сега си върви, Бърк.

— Значи така, а? — изръмжа Джоунс. — Добре, Андрея, сама си го изпроси. Няма повече да се церемоня с теб. Малко любов и ще се оправиш. Хайде, не се дърпай…

— Престани, мръсна…

— Май си падаш по онзи филаделфийски адвокат с овчия поглед, нали така? Е, не ща годеницата ми да се занася с други мъже, ясно? Не, сър, не и моята годеница. Ти си моя, Анди, моя собственост и владение. Хайде, не се помайвай и ме целуни!

— Бърк, между нас всичко е свършено. А сега си върви, ако обичаш.

— Свършено ли? О, не, нищо подобно. Какво искаш да кажеш, свършено било!

— Край. Развалям годежа. Ти не си на себе си, Бърк, пиян си. Върви си, преди да направиш нещо, за което ще съжаляваш.

— Знаеш ли от какво имаш нужда, мъничката ми? Да те загрея с камшика. Ще те опитомя аз теб… Ела тук!

Двамата се сборичкаха на ливадата. Бил се откопчи от ръката на Елъри и мълчаливо пристъпи напред. Елъри се подвоуми, сви рамене и се оттегли по-навътре в сянката на дървото. Чу шум, сякаш разпориха нещо. Джоунс изсумтя слисано.

— Какво, по…

— Ейнджъл е насреща — рече мрачно Бил. — Не мога да те видя, свиня такава, но те надуших дори отвъд ливадата. Как ти е лапата?

— Пусни ми яката, проклет да си!

— Оздравя ли ти ръчичката?

— Разбира се! Ще ме пуснеш ли, или ще трябва…

Прокънтя юмручен удар и нечие тяло се строполи на тревата.

— Срамно е да се бие пиян човек — изръмжа от мрака Бил, — но сам си го изпроси.

Джоунс се изправи на крака, залитайки.

— О, това е малкият Бил, така ли? — озъби се той. — Ще си урежда любовни срещи в тъмното, а? — Бърк промърмори нещо неприлично и замахна.

— Бил, недей! — извика Андрея.

Юмруците на Бил отвърнаха с бързо стакато и Джоунс отново се строполи.

— Дано това те научи да се държиш като порядъчен поло играч, Джоунс. А сега ще си вървиш ли по живо, по здраво, или ще трябва да те изритам?

— Бил!

Джоунс не продума повече. Елъри си го представи превит на тревата. После той скочи отново. Няколко секунди не се чуваше нищо друго, освен задъхано дишане и глухи удари на юмруци в човешка плът. После някой отново се строполи. Джоунс изпсува, Елъри го чу как се изправи на крака и си тръгна, залитайки. След малко в далечината зарева оттегляща се кола. Елъри отново излезе на поляната.

— Истински рицар, няма що! — рече той сухо. — Знаете ли какво сте вие, сър Галахад^[3]? Вие сте един глупак.

— Я си гледай работата — рече предизвикателно Бил. — Сърбяха ме ръцете да напердаша този самодоволен стълб на доброто общество още когато зърнах противната му мутра. Няма да позволя на никого да разговаря с Андрея по този начин…

— Къде е Андрея? Нещо много тихо стана изведнъж.

— Тук съм — промълви Андрея.

— Къде тук?

— На много сигурно място — рече тя тихо.

Елъри вдигна ръце.

— Не съм чувал за друго разследване, в което Амур да е играл толкова важна роля. Отвратително. Е, какво да се прави! Бъдете благословени, деца мои! Да те изпратим ли до къщата, Андрея?

— Чакай ме в колата — каза Бил със замечтан глас. Елъри се усмихна под прикритието на мрака. Чу ги да се отдалечават бавно.

Когато се върна при Елъри, Бил бе мълчалив и лицето му сияеше. Елъри му хвърли един поглед на светлината на таблото, подсмихна се и потегли. Паркира на главната улица на Розлин, извини се и влезе в близкия магазин. Бави се доста. Когато излезе, запъти се към пощенската служба. Пет минути по-късно се върна със замислен вид.

— Защо спряхме? — запита Бил.

— Имах малко работа. Трябваше ми телефон. Обадих се в Трентън.

— В Трентън ли?

— Исках да говоря с Ела Еймити. Но тя не се е мяркала в редакцията цял ден. Кой я знае къде е хванала. Но иначе е умно момиче. После разговарях със сержант Вели.

— О, по лични въпроси? — Бил потъна в седалката и замечтаното изражение отново се появи на лицето му.

— Може и така да се нарече — подсмихна се Елъри. — Сержантът, както знаеш, е като скала вековечна. Винаги се облягам на якото му рамо, когато съм в нужда. Той и баща ми са като Петкан и Робинзон, а пък умее и да мълчи като мумия. Та Вели знаеше подходящо детективско бюро и ми обеща веднага да пусне хрътките по следите.

Бил се изправи рязко.

— Елъри! Значи ти…

— Разбира се, глупчо такъв. Рицарският ти подвиг преди малко в Ойстър Бей ме накара да променя плановете си. Умишлено се скрих, за да не ме види Джоунс, но ако се разприказва, може да направи голяма пакост. Присъствието ти там ще събуди подозрения.

— Не можех да оставя този тип… — започна Бил упорито.

— Да, да, Ромео, напълно те разбирам. Сега дори разполагаме с допълнително преимущество. Охраната е винаги по-резултатна, когато охраняваният не знае за присъствието й. Хората на Вели ще следват като сенки Андрея и майка й, не се безпокой.

— Но няма ли тази проклета призрачна убийца да разбере?

Елъри се обиди.

— Скъпи ми Бил! Щом аз смятам, че взетите мерки са достатъчни, те би трябвало да задоволяват и теб. Много съм придирчив в такива случаи.

— Добре, добре. Но ще стане страшно, ако разбере. Ще знае, че Андрея е казала.

— И какво?

— Как какво?

— Какво толкова каза Андрея?

— Ами нали ни каза точно какво се е случило онази нощ…

— Да, и какво променя това?

— Не те разбирам — намръщи се Бил.

Елъри шофираше в мълчание.

— Не разбираш ли, Бил, че престъпникът се страхува от нещо, свързано с присъствието на Андрея на местопрестъплението в онази нощ? — рече най-сетне той. — Е, ти чу какво разказа Андрея. Научи ли нещо повече? Показа ли ти тя пътя към съдбоносната истина? Имаше ли нещо в разказа й, което би навредило на някого?

— Не — призна Бил.

— А би трябвало да има. Ако Андрея бе видяла убийцата, лицето й, фигурата й, облеклото й, дори ръката й, съвсем естествено ще е тази наша неуловима сянка да предупреди момичето да мълчи. Но убийцата е знаела, че Андрея нищо не е видяла — ударена е изотзад и мигновено е паднала в несвяст. Тогава от какво се страхува престъпницата?

— Ти ще кажеш — рече мрачно Бил.

— Защо не останеш да спиш у нас, Бил? — подхвърли Елъри небрежно. Сетне, като настъпи газта на дюзенберга, той промърмори през рева на мотора: — Може и да ти кажа, може и да ти кажа.

— Какво имаш предвид?

— О, нищо.

— А защо ходи в телеграфната служба?

— Исках само да проверя откъде е пусната днешната телеграма, която подмами Андрея в странноприемница „Северен бряг“.

— И какво стана?

— Нищо. Чиновникът не си спомня кой я е подал.

 

 

На следващата сутрин инспектор Куин вече бе поел за своя клуб, а Елъри и Бил още се помайваха над втората си чаша кафе в хола, когато на вратата се позвъни. Чуха Джуна, който си имаше собствени разбирания по въпроса, да разпитва някого строго в малкия вестибюл.

— Джуна, кой е? — извика Елъри от масата за закуска.

— Някакво момиче — отвърна Джуна сърдито и открехна вратата на хола. Въпреки крехката си възраст той бе заклет женомразец.

— Този млад канибал за малко не ме разкъса — рече зад гърба му Андрея Гимбъл. — Май не ви посещават много често жени… О!

Бил понечи да стане, опита се да прикрие с реверите на чуждия халат, който беше облякъл, чуждата жълта раирана пижама и се озърна панически към вратата на спалнята.

— О! — възкликна той на свой ред и седна с глуповата усмивка.

— Изобилие от звучни възклицания — забеляза Елъри бодро.

— Радвам се, че дойде, Андрея. Сварваш ни буквално по… Е, както и да е. Влизай, влизай! А теб, Джуна, ако още веднъж те чуя да се зъбиш на тази дама, ще ти извия невръстната шия!

Джуна се намръщи и се оттегли в кухнята, но само след малко се върна с мирна мисия — да поднесе на Андрея чиста чаша, чинийка, салфетка и лъжичка.

— Кафе? — изръмжа той и изчезна отново.

— Колко приятен младеж — засмя се Андрея, докато Елъри й сипваше. — Харесва ми.

— И ти му харесваш. Най-строго се държи с онези, които тайничко харесва.

— Бил Ейнджъл, ти изглеждаш смутен. Мислех, че ергените запазват хладнокръвие при всякакви обстоятелства.

— Пижамата е виновна — рече Бил, като продължаваше да се усмихва глуповато.

— Вярно, че е особена. Ваша ли е, господин Куин? Благодаря. — Тя отпи от кафето си. Изглеждаше свежа, почти щастлива, облякла бе рокля във весели тонове и преживяването от предния ден явно не й се бе отразило.

— Много си съблазнителна — рече Елъри. — Е, Андрея, май си в по-добро настроение тази сутрин.

— Вярно е. Спах като къпана снощи, пояздих малко в парка и ето ме тук. А пък вие двамата сте още по пижами в десет и половина.

— Бил е виновен. Той хърка, да знаеш… същински трактор. Не ми даде да мигна цяла нощ!

Бил се изчерви от яд.

— Бил!

— Не е вярно. Никога през живота си не съм хъркал!

— Слава богу! Не понасям мъж, който…

— А, така ли? — отвърна Бил. — Е, ще си хъркам, когато искам, и ми дайте да видя жената, която…

— Я виж, малкият се разсърди — рече закачливо Андрея. — Ах, Бил, толкова си сладък, когато очите ти святкат и правиш такива смешни физиономии…

— Между другото — прекъсна я Елъри — всичко ли мина добре снощи, Андрея?

— О, да. — Тя стана сериозна. — Мама се върна точно след като вие си тръгнахте. Изненада се, като ме видя, но измислих някакво обяснение и я убедих да се върнем в града.

— Някакви неприятности? — запита Бил загрижено.

— Никакви. Поне не бих го нарекла неприятности. — Андрея вирна брадичка. — Като се върнахме, открих куп неистови бележки от майката на Бърк. Вие май не я познавате.

Бил изсумтя мрачно, а Елъри рече сухо:

— Не съм имал удоволствието. И тя ли е по конете?

— Още по-зле. Тя е побъркана на тема самолети — тежък случай! Дори професионалните летци се страхуват от нея. Има бяла коса на кок, нос като на Цезар и е богата като цар Мидас. Е, скъпата госпожа Джоунс искаше да знае какво, за бога, се е случило с нейния Бърк.

— Ах! — въздъхна Бил и хвърли на Андрея още по-загрижен поглед.

— Изглежда, снощи се е прибрал с насинено око, разбит нос и без един преден зъб — промърмори Андрея. — Бърк много се гордее с външния си вид, нали знаете, и това ще го извади от играта за известно време.

— Поне конете ще си отдъхнат — измърмори Бил. — Ти…

— Разбира се — продължи Андрея, — госпожа Джоунс искаше да знае защо съм развалила годежа. После и мама разбра и си прекарахме чудесно. Боях се, че мама ще припадне направо на килима в спалнята ми.

— Ти каза ли… — започна отново Бил.

— Не, не посмях. Реших, че един шок засега й стига. — Андрея заби очи в пода. — По-късно… — промълви тя. После повиши глас и се усмихна отново: — Предполагам, че се чудите защо съм дошла?

— Достатъчен е самият факт — рече изискано Бил.

— Не, наистина. Събудих се тази сутрин и си спомних нещо, което съвсем забравих снощи. Дреболия, едва ли ще е от значение, но нали казахте, че искате да знаете всичко.

— Андрея! — Елъри се надигна нетърпеливо от стола. — Спомнила си си нещо от нощта на убийството ли?

— Да. Нещо, което видях, преди да ме удари онази злодейка.

— Нещо, което си видяла ли? — Елъри бе обхванат от нарастваща възбуда. — Какво видя, Андрея? Не се притеснявай, че било маловажно, остави на мен да преценя. Какво видя?

— Кибритените клечки — вдигна рамене Андрея. — Жълтите картонени клечки в чинията. Нали ви казах, че е нещо незначително. Но имаше разлика.

Бил скочи и отиде до прозореца, сякаш изведнъж се бе сетил за нещо. Долу, на Осемдесет и седма улица, луксозна черна лимузина с шофьор блестеше ярко до бордюра. На няколко метра зад нея бе паркирана невзрачна кола, зад волана седеше и пушеше тип с физиономия на боксьор.

— Андрея! Не биваше да идваш. Да не си полудяла? Едва сега ми дойде наум. Колата ти веднага се хвърля в очи. Ако онази жена е научила…

Андрея пребледня. Но Елъри рече нетърпеливо:

— Няма никаква опасност, Бил, не се вдетинявай. Хайде, давай по-нататък, Андрея! Какво за клечките? По какво се отличаваха?

Андрея гледаше Бил с широко отворени очи.

— Не бяха толкова много — рече тя приглушено…

— Не бяха толкова много ли? — сепна се Елъри. — Кога?

— Когато стоях пред масата, преди да ме ударят по главата. Видях чинията съвсем ясно. Всичко бе съвършено ясно, ясно като на снимка. Трябва да е било от нерви. Нервите ми бяха обтегнати до скъсване и мислите ми щракаха…

Елъри се подпря на масата и кокалчетата на юмруците му побеляха.

— Преди да те ударят, в чинията е имало по-малко клечки — откога?

— Откогато дойдох на себе си и намерих бележката в ръката си, а жената я нямаше и Джо лежеше на пода.

Елъри се изправи отново.

— Чакай, Андрея — рече той кротко, — нека да сме наясно. Ти влизаш, пристъпваш към масата, виждаш чинията, удрят те по главата и когато се свестяваш, забелязваш, че в чинията има повече клечки, отколкото отначало. Прав ли съм? И така, колко клечки повече имаше? — Гласът му стана настойчив. — Помисли си добре, моля те искам да ми кажеш точния брой.

Андрея бе объркана.

— Но какво значение…

— Андрея, ще отговориш ли на въпроса ми?

Тя свъси послушно вежди.

— Не си спомням колко клечки повече имаше, когато се свестих. Спомням си само колко клечки имаше в чинията, когато влязох в бараката.

— Това ми стига.

— Бяха шест, сигурна съм. Шест клечки в чинията. Трябва да съм ги преброила несъзнателно.

— Шест. Шест. — Елъри взе да крачи напред-назад. — Изгорели, нали така?

— О, да. Или по-скоро полуизгорели.

— Да. Шест клечки използувани. — Елъри стисна устни и продължи да крачи с разсеян поглед.

— Но, Елъри, какво значение има колко клечки е видяла? — рече с досада Бил.

Елъри махна с ръка нетърпеливо. Андрея и Бил се спогледаха, отначало с недоумение, а после с искрено вълнение, когато Елъри се отпусна на един стол и започна да брои нещо на пръсти. Сетне той спря да пресмята, лицето му отново бе съвършено спокойно.

— Андрея, как завари чинията, когато надникна в къщата първия път?

— Искате да кажете, в осем часа?

— Да.

— Ами чинията бе празна.

— Wunderbar!^[4] Андрея, това е изключително важно. Сигурна ли си, че не си пропуснала нещо? Само да… — Той млъкна отново, свали пенснето си и докосна с него устните си.

Андрея го гледаше неразбираща.

— Ами май няма. Мисля, че това е всичко.

— Моля ти се, Андрея. Съсредоточи се. Масата. Опитай се да си представиш масата, както си я видяла. Какво имаше на нея в осем часа?

— Празната чиния. Лампата — незапалена, тогава я запалих, както мисля, че ти казах. Това е всичко.

— А когато влезе в осем и тридесет и пет, тоест преди да те нападнат?

— Лампата, чинията с шестте полуизгорели клечки и… ах!

— Ах, значи сме докоснали струната на спомена — рече Елъри.

— Имаше и още нещо, сега си спомням. В чинията имаше и пакет кибрит! Затворен.

— Аха, интересен факт — рече Елъри и постави пенснето пак на носа си. Начинът, по който го каза, начинът, по който заискриха очите му зад стъклата без рамки, накара Бил да го погледне остро. — Кибритът, Андрея… нещо да си спомняш за него?

— Не. Просто, че бе затворен. Комплект картонени клечки. Знаете ги. Онези малките, с драскало на гърба.

— Да, да. И това е всичко, така ли, Андрея? Сигурна си?

— Ама наистина, не разбирам… Това е всичко.

Очите му блеснаха.

— Е, дотук говорихме за времето, преди да те нападнат. А сега ни кажи какво имаше на масата, когато се свести?

— Чинията, доста от изгорелите жълти клечки, нали ти сам ги видя по-късно същата нощ, лампата, и онзи ужасен нож за разрязване на хартия е… с кръвта и обгорената тапа на върха.

— И нищо друго?

Тя се замисли за миг.

— Не. Нищичко.

— Кибритът беше ли още там?

— Не.

— Хъм. — Елъри я изгледа за миг доста особено. После се надигна от стола си и рече на Бил: — Какво ще кажеш, ако ти заръчам да не се отделяш няколко дни от Андрея? Размислих. Вече признавам, че може да съществува известна опасност… — по-голяма от вчерашната.

— Нали ти казах! — кресна гневно Бил. — Андрея, каква детинщина… да се появяваш тук така открито. Какво се иска от мен, Елъри?

— Заведи Андрея вкъщи. И не мърдай оттам. Следвай я като сянка. Това поръчение едва ли ще те затрудни толкова много!

— Ама ти наистина ли мислиш… — започна Андрея плахо.

— Така е по-безопасно. Хайде, хайде. Бил, не стой като някоя восъчна фигура!

Бил се втурна към спалнята. Върна се за нула време, облечен и изчервен до ушите.

— Чакай малко — каза Елъри и излезе от стаята. Върна се замислен, стиснал в ръка полицейски револвер 38 калибър. — Май ще е по-добре да вземеш това желязо. Зареден е, не си играй с предпазителя. Знаеш да боравиш с пистолет, нали?

— Случвало ми се е. — Бил го взе мрачно.

— Божичко, Андрея, недей да гледаш така уплашено! Това е просто извънредна мярка за сигурност. А сега да ви няма и двамата. Пази я добре, Бил.

— Може да си имаме неприятности с роднините на Андрея — ухили се Бил и размаха револвера. — Затова ли ми го даде?

— Ако питаш мен, можеш да гръмнеш рибята мутра рече сериозно Елъри.

Бил хвана Андрея за ръка и поведе смутеното момиче навън. Елъри моментално се озова на прозореца. Остана там неподвижен, докато не видя Бил и Андрея да се спускат по каменните стъпала. С лявата си ръка Бил стискаше ръката на Андрея, а дясната бе мушната в джоба. Скочиха в лимузината и потеглиха. Невзрачната кола, паркирана по-надолу, веднага потегли. Със светнали очи Елъри се втурна към телефона в спалнята и позвъни на междуградски разговори. Докато чакаше, върху устните му се плъзна странна усмивка.

— Ало, Де Джонг… Де Джонг ли е? Обажда се Елъри Куин. Да, от Ню Йорк… Добре, благодаря. Искам да те питам, Де Джонг, какво стана с веществените доказателства по делото Уилсън.

— Да му се не види макар, още ли се ровиш? — изръмжа Де Джонг. — Какви веществени доказателства?

— Интересува ме най-вече нащърбената чиния, която видях да прибираш в нощта на убийството. Чинията с клечките.

— А, всичко е заведено при нас. — Нотка на любопитство се промъкна в гласа на трентънския полицай. — Защо питаш?

— За добродетелни цели, които не са от значение в момента, Де Джонг. Ще ми направиш ли една услуга? Намери чинията и съдържанието й и… — Елъри млъкна. — … преброй клечките.

— Какво каза? — Елъри си представи как Де Джонг премига. — Да не ме будалкаш?

— Никога не съм бил по-сериозен в живота си. Преброй клечките. И ми се обади. Ще чакам. — Даде му телефонния си номер. Де Джонг изсумтя и затвори. Докато чакаше. Елъри отново се заразхожда нагоре-надолу. Най-сетне телефонът иззвъня.

— Колко? — сухо запита той.

— Двадесет са.

— Двадесет — повтори бавно Елъри. Интересна работа. — Благодаря, Де Джонг. Много ги благодаря.

— Какво, по дяволите, си наумил? Да ти броя клечките! Изобщо не…

Елъри се усмихна разсеяно, измърмори нещо и затвори. За миг не помръдна, потънал в мисли. После се тръшна на леглото. След малко стана да си вземе цигара. Докато пушеше, разсеяно гледате отражението си в огледалото над бюрото. После пак легна. Най-сетне хвърли угарката в пепелника и отиде в хола. Джуна прибираше чиниите от закуската, мургавото му циганско лице бе смръщено, той оглеждаше внимателно чашата на Андрея. Вдигна очи за миг.

— Туй момиче негово ли е? — ​замига той.

— А? О, нищо чудно, Джуна.

Джуна въздъхна облекчено.

— Става, като я гледам. Бива си я — рече Джуна.

Елъри отиде до прозореца и сплете пръст и зад тила си.

— Джуна, ти винаги си бил цар по математика. Колко прави, ако от двадесет извадиш двадесет?

Джуна го погледна подозрително.

— Всяко дете ще ти каже. Нищо!

— Не е така — рече Елъри, без да се обръща, — там ти е грешката, синко. От двадесет като извадиш двадесет, колкото и да е странно, ти остава… всичко. Как ти се струва това, Джуна?

— Джуна изсумтя и продължи работата си, знаеше колко безполезен е спорът в такива моменти.

— След минута Елъри каза благоговейно:

— Всичко! Божичко, вече е ясно като бял ден!

— Как не — рече присмехулно Джуна.

Елъри отиде до голямото кресло, в което винаги седеше само инспекторът, и захлупи лице.

— Каза ли нещо? — сбърчи вежди Джуна, но Елъри не отговори. Джуна сви рамене и тръгна към кухнята.

— Ясно като бял ден. Дори още по-ясно. — Елъри мигновено скочи. — Ами да, гръм и мълния! — извика той и се спусна към телефона в спалнята с пъргавата решителност на човек, който знае, че го чака работа.

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

„Читателите — писа някога Томас де Куинси^[5] — не са особено досетливи.“ Ако Томи е бил прав за читателите по негово време, то през последния век средният читател се промени значително. Всеки любител на криминални истории в наши дни ще ви каже, че съвременната аудитория — поне тази част от читателите, която търси спасение в детективската литература — всъщност е много досетлива, дори прекалено, ако питате мен. От писмата, които ме затрупват, излиза, че недосетливият читател е по-скоро изключение, отколкото правило.

Но въпреки че всеки автор сам определя правилата на играта, всички ние сме единодушни по един основен въпрос. Не е честно да се разчита на досетливост. Не е честно, защото броят на героите във всеки детективски роман е ограничен и някъде, на някакъв етап от действието, читателят по всяка вероятност ще заподозре героя, извършил злодеянието.

Дълги години моят глас бе глас в пустиня. Настоятелно и надявам се, ненапразно умолявах читателите да потиснат героично склонността си да разчитат на своята досетливост и да се придържат към методите на научния анализ. По-трудно е, но и удоволствието е неизмерно по-голямо.

Защо да не започнем с убийството на Джоузеф Кент Гимбъл?

На този етап от повествованието вие притежавате всички факти, необходими за пълното логическо решение на загадката. Задачата ви е да откриете главните улики, да ги подредите и чрез тях да стигнете до единствения възможен престъпник. Това е възможно, както скоро ще се убедите.

Ако не успеете, разбира се, винаги можете да се върнете към старото изпитано досещане. Ако ли пък успеете, пишете ми. Всъщност едва ли ще е необходимо. Ако успеете, ще разбера, и още как! — както обича да казва инспектор Куин.

Елъри Куин