Елъри Куин
Къща насред път (3)

II
Следата

Следа оставила е върху всички тях змията.

— Ама че работа! Спрете я! — кресна Де Джонг. Той измъкна рязко пурата от устата си, хвърли я на пода и се спусна след Еймити.

Люси Уилсън бе притиснала с ръка гърдите си, сякаш се страхуваше, че сърцето й ще се пръсне. Черните й очи се лутаха между госпожа Гимбъл и трупа на пода, безпомощни, изпълнени с агония. Андрея Гимбъл трепереше и хапеше устни.

— Гимбъл! — рече Бил потресен. — Боже мой, госпожо Гимбъл, съзнавате ли какво казвате?

Светската жена махна повелително с тънките си, бели, осеяни с вени ръце. Бижутата й проблеснаха под лампата.

— Това е лудост. Кои са тези хора, господин Куин? И с какво право ми разигравате нелепи сцени, когато съпругът ми… лежи там мъртъв?

Ноздрите на Люси се разшириха и заприличаха на платна, издути от щорм.

— Вашият съпруг? Вашият? Това е Джо Уилсън, ви казвам. Може съпругът ви да прилича на моя Джо. О, моля ви, вървете си!

— Отказвам да обсъждам личните си дела с вас — рече високомерно жената в самуреното палто. — Къде отиде човекът, който разследва случая? Каква е тази срамна сцена…

— Джесика — рече търпеливо високият мъж, — не мислиш ли, че е по-добре да седнеш и да оставиш на мен и господин Куин да разрешим този проблем. Очевидно е станала ужасна грешка, а нерви и кавги няма да помогнат. — Той сякаш говореше на дете. Сърдитата бръчка между веждите му бе изчезнала. — Джесика?

Тя сви устни с горчивина. Седна.

— Правилно ли разбрах — вежливо запита мъжът с цилиндъра, — че вие сте госпожа Люси Уилсън от Феърмаунт Парк, Филаделфия?

— Да. Да! — извика Люси.

— Ясно. — Погледът му бе студен, по-скоро преценяващ, сякаш той посвоему отсъждаше доколко тя лъже или казва истината. — Ясно — повтори той и този път бръчката между веждите му се появи отново.

— Боя се, че не дочух името ви — каза уморено Бил.

Високият мъж направи кисела физиономия:

— Грозвенър Финч, близък съм на семействата Бордън и Гимбъл от толкова години, че вече не ги броя. Тук съм само защото господин Джаспър Бордън, бащата на госпожа Гимбъл, е инвалид и ме помоли да придружа дъщеря му вместо него. — Финч внимателно постави цилиндъра си на масата. — Дойдох, както вече казах — продължи той сдържано, — в качеството си на приятел на госпожа Гимбъл. Но се оказа, че ще трябва да остана с по-друга задача.

— Тоест? — попита тихо Бил.

— Мога ли да знам с какво право ми задавате въпроси, младежо?

— Аз съм Бил Ейнджъл, адвокат от Филаделфия — очите на Бил светнаха, — брат на госпожа Уилсън.

— Брат на госпожа Уилсън. Ясно. — Финч погледна към Елъри и вдигна вежди въпросително. Елъри, без да мръдва от вратата, измърмори нещо. Финч заобиколи масата и се приведе над тялото. Не го докосна. Един миг гледа втренчено замръзналото, обърнато нагоре лице. После рече тихо:

— Скъпа Андрея, мислиш ли, че ще можеш?… Андрея преглътна, повдигаше й се. Но тя стисна зъби, пристъпи напред, застана до него и се насили да погледне.

— Да. — Андрея се извърна пребледняла. — Джо е, Дъки.

Финч кимна, а Андрея се приближи до стола на майка си и застана зад него безпомощна и унила.

— Госпожо Уилсън — продължи достопочтеният мъж, — трябва да разберете, че допускате ужасна грешка.

— Нищо подобно!

— Грешка, повтарям. Искрено се надявам, че е така… а не е нещо друго. — Люси пламна от негодувание. — Още веднъж ви уверявам продължи високият мъж сдържано, — че господинът на пода е Джоузеф Кент Гимбъл от Ню Йорк, законният съпруг на дамата, която беше Джесика Бордън, сетне стана госпожа Ричард Пейн Монстъл и после — след ранната смърт на Монстъл — госпожа Джоузеф Кеш Гимбъл. Младата жена е заварената дъщеря на Джоузеф Гимбъл — Андрея, дъщеря на госпожа Джесика Гимбъл от първия й брак.

— Спестете родословните подробности — обади се Елъри.

Честните и бистри очи на Финч не трепнаха.

— Познавам Джо Гимбъл повече от двадесет години, още от студентството му в Принстън. Познавах баща му — стария Роджър Гимбъл от разклонението на рода в Бек Бей. Той умря по време на войната. Познавах и майка му, Провидънс Кент, която почина преди шест години. Поколения наред родът Гимбъл е бил… — Той се поколеба: — един от най-именитите ни родове. Вече разбирате ли колко невероятно е този мъж да е ваш съпруг, госпожо Уилсън?

От устните на Люси Уилсън се откъсна смаяна въздишка, като последен дъх на загубена надежда:

— Винаги сме били обикновени хора, които изкарват с труд хляба си. И Джо беше такъв. Не е възможно Джо да е бил…

— Скъпа Люси — рече кротко Бил, а после добави: — Знаете ли, странното е, че и ние сме също тъй сигурни, че той е Джо Уилсън от Филаделфия, амбулантен търговец, който си изкарваше хляба, като продаваше евтини бижута на домакини от средна ръка. Отвън е колата с амбулантната му стока. Разполагаме със съдържанието на джобовете му, образци от почерка му… все доказателства, че е Уилсън, амбулантният търговец, а не Гимбъл — светският човек. Невероятно, нали, господин Финч? Сигурно няма да повярвате!

Високият мъж обърна очи към него. В свитите му устни се четеше някаква неохота и непреклонност.

— Амбулантен търговец ли? — С парещ от омраза глас каза Джесика Гимбъл.

От мига, в който прекрачи прага на къщурката, Андрея не сваляше ужасените си очи от Бил.

— Отговорът е очевиден. Ти, Бил, разбира се, си се досетил — рече Елъри от прага и сви рамене. — Този мъж е и Гимбъл, и Уилсън.

Тъкмо тогава в стаята нахлу Де Джонг, тържествуващите му очи сякаш щяха да изскочат. Закова се на място.

— Аха, запознахте ли се? — попита той, потривайки ръце. — Така де. Няма смисъл да вдигаме врява. И без това положението е конфузно за всички засегнати — продължи да потрива ръце той. Отвън колите потегляха една подир друга.

— Де Джонг, току-що стигнахме до заключението — рече Елъри и бавно пристъпи напред, — че тук не става дума за някакви въображаеми близнаци или за човек, който просто се представя за друг, а имаме случай на двойна самоличност. Среща се много по-често, отколкото си представяме. Няма никакво съмнение. Разполагаш с положителна идентификация и от двете страни. Всичко съвпада.

— Виж ти — рече Де Джонг дружелюбно.

— Знаем, че като Джоузеф Уилсън този мъж години наред е прекарвал само два-три дни от седмицата във Филаделфия, при Люси Уилсън. Бил, ти самият бе обезпокоен от тази странност в поведението му. А сигурно госпожа Гимбъл ще потвърди, че мъжът й е прекарвал по няколко дни всяка седмица вън от нюйоркския си дом.

Хлътналите й зачервени очи гледаха измъчено, те искряха от прикрито негодувание на изпитото й лице.

— Години наред — промълви тя. — Джо винаги бе… О, как е могъл да направи това? Казваше, че му е необходимо от време на време да остава сам, или ще полудее. Животно такова! — Тя се давеше от ярост.

— Мамо — рече Андрея и сложи изящните си ръце на треперещите й рамене, — нали Джо бе споменал, че има тайно убежище някъде недалеч от Ню Йорк. Не искаше да каже къде е нито на мама, нито на някой друг. Заявяваше, че мъжът имал право на личен живот. Никога не сме го подозирали, защото не обичаше светските забавления…

— Сега разбирам — викна госпожа Гимбъл, — че това е било повод да се измъкне и да иде при тази… тази жена!

Люси потръпна, сякаш я удариха. Грозвенър Финч се опита да спре госпожа Гимбъл с неодобрително поклащане на глава. Но тя продължи:

— А аз нищо не подозирах. Каква глупачка съм била. Долно. Долно. Да постъпи така долно с мен…

— Коя част от тази история е долна, е въпрос на тълкуване, госпожо Гимбъл — рече студено Бил. — Моля, не забравяйте, че е замесена моята сестра. А тя е не по-малко достойна от…

— Бил — рече Елъри, — доникъде няма да стигнем с детински взаимни обвинения. Здравият разум изисква изясняване на положението. Тази къща потвърждава хипотезата за двойната самоличност. Тук са събрани двете самоличности на едно място. Дрехите на Уилсън и дрехите на Гимбъл. Колата на Уилсън и колата на Гимбъл. Това място е, така да се каже, неутрална територия. Несъмнено той редовно е спирал тук на път за Филаделфия, за да се преоблече в дрехите на Уилсън и да вземе пакарда на Уилсън. Спирал е и на връщане към Ню Йорк, преобличал се е в дрехите на Гимбъл и е вземал линкълна на Гимбъл. Естествено, никога не е продавал евтини бижута, просто така е казвал на госпожа Уилсън… И между другото, госпожо Гимбъл, защо мислите, че вашият мъж е въртял евтин, булеварден роман с госпожа Уилсън?

Госпожа Гимбъл сви устни.

— Какво ще търси мъж като Джо Гимбъл при такава жена, освен едно-единствено нещо? О, струва ми се, че красотата й е доста просташка… — Люси се изчерви до деколтето. — А Джо бе мъж с потекло, с вкус. Не е било нищо повече от мимолетно увлечение. Съпруг! Дрън-дрън! Това е изнудване.

Оскърбените й очи се втренчиха в Люси с разяждаща омраза, която стопяваше дрехите й и я оставяше гола. Люси трепна като опарени, но очите й светнаха гневно. Бил я спря с шепот.

— Госпожо Гимбъл… — започна Елъри хладно.

— Не! Дъки, моля те, оправи се с тези хора. Погрижи се мълчанието на тази жена да се осигури с подкуп, с пари. Сигурна съм, че един чек ще й затвори устата. Обикновено така става.

— Джесика — рече Финч ядосано. — Моля те.

— Боя се, че няма да бъде толкова просто, госпожо Гимбъл — сопна се Елъри. — Люси… Люси!

Люси извърна пламтящите си черни очи към него:

— Да?

— Узаконен ли беше бракът ти с човека, когото познаваш като Джоузеф Уилсън?

— Той се ожени за мен. Не съм някаква… Ожени се за мен!

— Оженил се! — каза под носа си светската дама. — Как ли пък не!

— Къде бе извършено бракосъчетанието? — запита тихо Елъри.

— Брачното ни свидетелство бе издадено от филаделфийската община… А ни венча свещеник в една централна църква.

— Пазите ли брачното си свидетелство?

— О, да, да!

Госпожа Гимбъл се размърда неспокойно.

— Докога — запита тя — ще бъда подложена на това непоносимо мъчение? Ясно е като бял ден, че ни изнудват. Дъки, направи нещо! Брачни свидетелства…

— Мамо, не виждаш ли — прошепна Андрея, — че госпожа Уилсън не е… не е, което казваш? Моля те, мамо. Работата е по-сериозна… О, дръж се разумно!

Бил Ейнджъл попита задавено:

— Кога се омъжихте за Джоузеф Кент Гимбъл, мадам?

Жената отметна глава и не сметна за нужно да отговори. Но Грозвенър Финч се обади развълнувано:

— Те се венчаха в катедралата „Сейнт Андрю“ в Ню Йорк, на десети юни, хиляда деветстотин двадесет и седма година.

Люси нададе тържествуващ вик и високомерната жена отсреща ококори очи. Гледаха се гневно, разделяха ги само два метра празно пространство и вкочанените крака на мъртвеца.

— Неделя, в катедралата на Пето Авеню — измърмори Люси с растящо възмущение. — Цилиндри, лимузини, бижута, цветопродавачки, светските репортери, самият епископ… О, боже! — засмя се тя. — Долно било Джо да ме ухажва във Филаделфия под името Уилсън, защото се е боял да не компрометира истинското си име. Долно било да се влюби и да се ожени за мен! — Тя скочи на крака и гласът и прогърмя в тишината. — Цели осем години — долно сте се държали само той и вие. Долна съм била, така ли? Цели осем години сте живели с този мъж, без да имате право на това повече от която и да било уличница!

— Какво искате да кажете, госпожо Уилсън? — прошепна Андрея.

— Под името Джоузеф Уилсън той се венча за сестра ми на двадесет и четвърти февруари хиляда деветстотин двадесет и пета година. Повече от две години, преди да се венчае за майка ви, госпожице Гимбъл — бавно рече Бил.

Дълго време след това единственият звук в стаята бе накъсаният пронизителен плач на Джесика Гимбъл. Сетне тя рече:

— Хиляда деветстотин двадесет и пета година? Вие го обвинявате в двуженство, а мен… че… Лъжете, и вие, и цялата ви пасмина!

— Сигурен ли сте, Бил Ейнджъл? — прошепна Андрея Гимбъл. — Сигурен ли сте?

Бил обърса устните си с ръка.

— Вярно е, госпожице Гимбъл, и можем да го докажем. И ако не представите брачно свидетелство, предхождащо двадесет и четвърти февруари хиляда деветстотин двадесет и пета година, майка ви ще си носи последствията. Ние нямаме нищо, на което да се опрем, освен закона. Ще трябва да прибегнем до неговата защита.

— О, но това е нечувано! — избухна госпожа Гимбъл вбесена. — Станала е някаква грешка. Не е възможно!

— Почакайте, да не избързваме, моля! — обади се Грозвенър Финч. — Господин Ейнджъл, нервите на госпожа Гимбъл, естествено, са изопнати до скъсване и тя съжалява за думите си по адрес на сестра ви. Не може ли да се споразумеем по някакъв начин? Стига, Джесика! Може би, господин Куин, ако вие се намесите…

— Твърде късно е — рече студено Елъри. — Нали видяхте да излита оттук една червенокоса фурия. Тя е пресата. Вече предават новината по телеграфа, Финч.

— Но тя не чу историята за двуженството. Сигурен съм…

Бил се намръщи и тръгна да се разхожда из стаята.

— Тези лешояди пред нищо няма да се спрат и ще открият сватбените дати. Ще трябва заедно да посрещнем удара. Бог ми е свидетел, всички са потърпевши.

Люси седеше кротко, тиха като смъртта.

— Тъй да бъде — рече бавно Финч. Мускулчетата на масивната му челюст играеха. — Щом сме в положение на война, и аз имам един коз…

— Хей, май взехте да се самозабравяте — обади се с язвителен глас от ъгъла Де Джонг и се ухили невесело. — Щом ще се обиждаме, ще обърна другата страна. Мърфи, записа ли всичко? — Детективът на прага кимна и задъвка молива си. — Ами тогава да въведем някакъв ред — продължи Де Джонг и пристъпи напред. — Пръв си ти, Куин. Мисля, че постъпките ти плачат за обяснение.

Елъри вдигна рамене и прибра лулата си.

— Лицето на този човек не ми даваше мира цялата вечер. После се сетих защо. Преди няколко месеца присъствувах на един банкет и там се запознах и разговарях с един човек, който според мен би могъл да е брат-близнак на въпросния Джо Уилсън, съпругът на Люси. Но събеседникът ми се представи като Джоузеф Кент Гимбъл от Ню Йорк. Когато се сетих за редовното отсъствие на Джоузеф Уилсън от дома му във Филаделфия, налице бе печалната възможност Уилсън и Гимбъл да са едно и също лице. Затова телефонирах в дома на Гимбъл в Ню Йорк.

— Рано или късно и без теб щяхме да се сетим — рече Де Джош недоволно. — Е, и какво?

— Вкъщи беше само Джаспър Бордън, тъстът на Гимбъл. Зададох няколко въпроса и открих, че Гимбъл не се е прибирал от средата на миналата седмица. Знаех, че съм на прав път, и му съобщих какво се е случило. Господин Бордън каза, че семейството му не си е вкъщи, но ще вдигне тревога и веднага ще ги прати тук.

— Бордън ли? — измърмори Де Джонг. — Старата железопътна акула? Защо баща ви не е с вас, госпожо Гимбъл?

Андрея въздъхна:

— Вече няколко години дядо не е мърдал от къщи. След удари през хиляда деветстотин и тридесета година лявата му страна се парализира.

— А вие къде бяхте тази вечер? Къде ви намери старият?

— Мама и аз присъствувахме на благотворителен бал в „Уолдорф“. Бяхме с приятели. Господин Финч, годеникът ми господин Бърк Джоунс от Нюпорт, госпожа…

— Много народ, а? И не сте се разделяли, така ли? — попита Де Джонг.

Кой знае защо, Бил Ейнджъл почувствува, че се изчервява. „Можех да се досетя“ — мислеше си той. Погледна лицето на девойката, после лявата й ръка. Бе свалила пръстена си.

— Ако намеквате, че някой от нас е могъл да се измъкне незабелязано, да дойде тук и да убие Джо Гимбъл, сигурно сте прав, но само на теория — рече Финч ледено. — Ако вече сте приключили с нелепостите, държа да изясня нещо…

— Само попитах. Желязното алиби никому не е навредило, нали така? — подхвърли Де Джонг. — Къде го вашето приятелче, госпожице Гимбъл? Онзи Джоунс?

— Не допусках, че точно Джо е… — Андрея млъкна. Тя отбягваше втренчения поглед на Бил. — Аз… не казах на Бърк. Дядо съобщи на мама по телефона, но ние не повярвахме. Не искам да намесвам Бърк и такова… в…

— Ясно, ясно — рече Де Джонг. — Може да развали годежа. Годеник зарязва годеницата. Вестникарите това и чакат. Е, господин Финч, оплаквахте се, че не ви оставяме да се изповядате. Говорете сега.

— При нормални обстоятелства — отвърна надменно Финч — изобщо не бих отварял дума за това. Но общественото положение ни задължава да защитим репутацията си. Дребнобуржоазната враждебност към богатите, Де Джонг, понякога е дяволски досадна. Да, ще разкрия нещо и се боя, че ще се окаже доста неприятно.

— Говорете по същество! — размърда се Елъри.

— Струва ми се, че не знаете кой съм. Иначе не бих го изтъквал, но се оказва, че е свързано с онова, което имам да съобщя. Виждате ли, аз съм вицепрезидент на застрахователната компания „Нашънъл“.

— Така ли? — рече Де Джонг. Изявлението на Финч явно не му направи впечатление, макар че „Нашънъл“ бе една от най-големите застрахователни компании в света.

— В процеса на работата ми — продължи спокойно Финч — съм имал възможност да застраховам много от приятелите си. Не в качеството на застрахователен агент, разбира се, вече отдавна не съм на това ниво — усмихна се леко той. — Просто се старая всячески да ги улесня. Приятелите ми ме наричат най-високо платеният застрахователен агент в света. Ха, ха!

— Ха, ха — рече кисело Де Джонг. — Е, и какво?

— Сред малцината, чиито застраховки съм изготвил лично, бе Гимбъл. Често се шегувахме по този повод. Забележителен случай. В тридесета година дойде при мен и ме помоли да го застраховам за един милион. Това в никакъв случай не е най-високата застраховка при нас, макар да е единствената, издадена на толкова млад човек. Тогава Гимбъл бе едва на тридесет и три. Годишната му вноска възлезе на чисти двадесет и седем хиляди долара. Както и да е, изготвихме я. Той бе в отлично здраве и застраховката влезе в сила същата година.

— И всичко чрез „Нашънъл“? — измърмори Елъри. — Винаги съм си мислел, че има някакъв закон, който забранява една застрахователна компания да поема такъв огромен риск.

— Точно така. Законният таван за отделна компания е триста хиляди долара. В случай че договорът превишава тази сума, разликата се поема от други компании. Често срещан похват. „Нашънъл“ пое триста хиляди и се споразумяхме със седем други компании да поемат по сто хиляди. Договорът като цяло бе изготвен от нас и Гимбъл изплащаше вноските си в „Нашънъл“.

— Милион долара промълви замаяно Бил. Де Джонг погледни мъртвото тяло със страхопочитание.

— И защо ни съобщавате всичко това? — попита търпеливо Елъри.

Високият го погледна в очите.

— Аз съм служител на „Нашънъл“ — рече той сухо. — Всяка застрахователна компания има право да разследва смъртта на свой клиент. Тук имаме случай на явно убийство. И отгоре на всичко убийство, в което жертвата е била застрахована за един милион долара. Предполагам, че знаете закона. Застрахователният договор автоматически се анулира при неопровержимо доказателство, че облагодетелствуваното лице е способствувало за смъртта на застрахования.

За миг настъпи мълчание, а после госпожа Гимбъл рече задъхано.

— Но, Дъки…

— Дъки! — извика Андрея. — Да не си полудял?

Финч се усмихна:

— Дългът ми, разбира се, е първо към компанията. Установената практика изисква най-щателно да се разследва убийството. Сумата, която рискуваме, е значителна. Ако се докаже, че Гимбъл е бил убит от облагодетелствуваното лице, „Нашънъл“ и седемте останали компании ще отговарят само в размера на внесената сума плюс натрупаните дивиденти и лихви — за период от пет години. Като се извади от тези пари удръжката за прекратяване на вноските, получава се сума направо незначителна в сравнение с пълната стойност на застраховката от един милион долара.

— За бога възкликна Де Джонг, — не ми разправяйте, че институция като „Нашънъл“ ще осиромашее, ако изплати триста хилядарки.

Възрастният мъж изглеждаше скандализиран.

— Драги мой! Не е там въпросът. При съществуващите закони фактически е невъзможно една застрахователна компания да се окаже в затруднено финансово положение. А колкото до „Нашънъл“… Абсурд! Но разследването в случая е просто въпрос на принцип. Ако застрахователните компании не защитават клиентите си по този начин, то те биха поощрили всяко морално неустойчиво облагодетелствувано лице да убие застрахования.

— А кой е облагодетелствуван от застраховката на Гимбъл? — запита Елъри.

Същите двама униформени полицаи нахълтаха отново с носилката и я оставиха до трупа.

Изведнъж госпожа Гимбъл закри с длани суровото си лице и взе да хълца. От изуменото изражение на Грозвенър Финч и Андрея бе очевидно, че в очите на Джесика Гимбъл сълзи се появяваха рядко тъй както дъжд в Сахара.

— Джесика — рече разтревожено Финч. — Джесика! Да не мислиш, че…

— Не ме докосвай!… Юда такъв! — хълцаше жената. — Да ме обвини в…

— Госпожа Гимбъл ли е облагодетелствуваното лице? — попита Елъри. Наблюдаваше ги безизразно.

— Джесика, моля те, недей. Какъв глупак съм!… Вижте, Куин, разбира се, че не обвинявам Джесика Гимбъл в убийство. Това е… Финч не можеше да намери подходящата дума, за да изрази абсурдността на такава мисъл. — Исках да обясня, че Джесика Гимбъл беше облагодетелствуваното лице от застраховката на Джо Гимбъл. Но вече не е.

Плачещата жена застина. Андрея скочи на крака, сините и очи искряха от възмущение.

— Това е вече прекалено, Дъки! Всички знаем, че застраховката е на мамино име. Та нали именно дядо, с неговите старомодни разбирания за „отговорностите“ на един съпруг, го накара да се застрахова! Не че мама има нужда от тези пари! Ти сигурно се шегуваш!

— Уви, така е! — рече съкрушено Финч. — Нямах право да ти кажа, Джесика, иначе щях да го сторя. Тези неща се пазят в тайна, а и когато открих, че Джо се е приготвил да промени облагодетелствуваното лице, той ме накара да се закълна, че ще мълча. Какво можех да направя?

— Дайте да изясним нещата — рече Де Джонг с хищно блеснал поглед. — Да почнем отначало. Кога дойде той при вас?

— Не е идвал при мен. Преди около три седмици, на десети май, госпожица Закари, секретарката ми, ме уведоми, че Гимбъл е поискал формуляр за промяна на облагодетелствуваното лице. Изненадах се, че Джо нищо не ми е казал, защото лично движех застраховката му, както и няколко други. Това обаче не бе от значение, защото всичко, свързано със застраховката на Гимбъл, автоматично стигаше до моето бюро. Разбира се, желаните формуляри бяха веднага изпратени и сетне се обадих на Джо в кантората му.

— Чакай — дрезгаво рече Де Джонг. — Ей, момчета, защо не вземете най-после да изнесете този труп. Какво слухтите? — Униформените престанаха да зяпат и набързо излязоха с покрития си товар.

— Джо… — заекна Люси, втренчена в затворената врата, и после млъкна.

Госпожа Гимбъл гледаше нататък с омерзение, сякаш никога нямаше да прости на мъртвеца. Отрупаните й с пръстени ръце трепереха.

Високият мъж рече припряно:

— Телефонирах му за потвърждение. Не можех да разбера защо Джо ще иска да промени облагодетелствуваното лице. Разбира се, това не бе моя работа и му го казах още веднага. Но Джо не се разсърди, просто беше нервен. Да, смятал да промени облагодетелствуваното лице, но причините били твърде сложни, за да ми ги обясни в момента. Намекна, че Джесика и без това била заможна, нямала нужда от застраховката и ме помоли да пазя в тайна намерението му, поне докато поговорим насаме.

— И говорихте ли? — измърмори Елъри.

— За нещастие, не. От телефонния ни разговор преди две седмици нито съм го виждал, нито съм говорил с него. Имах чувството, че ме избягва, навярно за да си спести обяснението, което ми бе обещал. Когато видях формуляра с името на новото облагодетелствувано лице, то, разбира се, нищо не ми говореше. И макар отначало да се бях разтревожил, че Джесика и Джо са може би в обтегнати отношения, впоследствие съвсем забравих за това.

— Какво стана след разговора ви по телефона? — поиска да узнае Де Джонг.

— Джо попълни формулярите и ни ги прати по пощата заедно е полиците след няколко дни. Необходими ни бяха една-две седмици, за да уредим въпроса с другите компании, а миналата сряда му върнахме преработените документи. — Финч помръкна. — А тази вечер се оказва, че някой го е убил. Много странна история!

— Кой знае защо, стигаме до ключовия момент по най-заобиколния път — рече търпеливо Елъри. — Бихте ли…

Погледът на Финч шареше от лице на лице.

— Моля ви да разберете, че това, което съм на път да ви кажа е просто съобщаване на факт — рече той тревожно. — Аз лично никого не обвинявам и не бих желал думите ми да бъдат изтълкувани превратно. Причините за промяната на облагодетелствуваното лице си оставаха за мен загадка, докато днес не пристъпих прага на тази къща и не открих… — Той млъкна. — Когато Гимбъл върна документите и полиците, стана ясно, че облагодетелствуваното лице се променя от Джесика Бордън Гимбъл на… госпожа Люси Уилсън. Повтарям, госпожа Люси Уилсън, и бе посочен адресът й във Феърмаунт Парк, Филаделфия!

— На мен? — рече плахо Люси. — На мен? Един милион долара?

— Сигурен ли сте, господин Финч? — Де Джонг проточи алчно врат. — Да не си съчинявате само за да ми хвърлите прах в очите?

— Уверявам ви, че нямам нищо против госпожа Уилсън, която не съм виждал досега и която е, убеден съм, жертва на ужасно недоразумение — рече студено Финч. — От друга страна, в отговор на вашето подмятане трябва да кажа, че „да си съчиня“ такова нещо, би било невероятна глупост от моя страна. „Нашънъл“ е надличностна институция, в която машинациите са невъзможни.

— Ах, колко сме важни!

Финч се ядоса…

— Не виждам причина за грубото ви поведение. Както и да е, досиетата са налице и никой не може да ги поправи, нито аз, нито Чатауей президентът на „Нашънъл“. Ще представим също собственоръчно написаната молба на Джоузеф Кент Гимбъл, нашите хелиографски копия и полиците, където и да се намират те — в служебния му сейф или в банката.

Полицаят кимна нетърпеливо. Той не сваляше очи от Люси. Безмилостно преценяващият му поглед сякаш я бе приковал за стола. Люси се сви. Пръстите й нервно въртяха копчето на роклята.

— Не е ли отвратително от страна на Джо — викна гневно госпожа Гимбъл. — Тази… тази твар — облагодетелствувано лице на застраховката му, негова съпруга… Просто не мога да повярвам. Не ми е за парите. Но какво коравосърдечие, какъв лош вкус…

— Истерията няма да помогне, драга госпожо — забеляза Елъри. Бе свалил пенснето си и бършеше стъклата му с разсеяно усърдие. Кажете, господин Финч, нали не сте споменавали никому за тази промяна на облагодетелствуваното лице?

— Разбира се, че не — изръмжа Финч още обиден. Джо ме помоли да си мълча, така и направих.

— Разбира се, самият Гимбъл не би казал никому — размишляваше на глас Елъри. — Очевидно се е намирал на някакъв емоционален кръстопът, направил е крачката и се е чудел как да съобщи новината. Бил Ейнджъл е получил вчера сутринта телеграма от Уилсън — мисля, че все още трябва да разграничаваме самоличностите му, — с молба да дойде тук вечерта по крайно спешен въпрос. Имал бил неприятности. Очевидно е искал да разкаже всичко на Бил, да изповяда затруднението си и да поиска съвет за бъдещите си действия. Не ще и дума, че той самият е достигнал до някакво решение, щом още преди това е прехвърлил застраховката на Люси. Но вероятно се е тревожил как тя ще приеме признанието, че е съвсем друг човек. Ти как мислиш, Бил?

— Вече не знам какво да мисля. Но сигурно имаш право.

— Ами онзи обемист плик, който ти е оставил в петък. Не ти ли мина през ума, че осемте полици може да са в него?

— Мина ми.

— Е, не е нужно да си гений, за да се сетиш…

— Госпожо Уилсън — рече грубо Де Джонг. — Я ме погледнете.

Люси се подчини като хипнотизирана. Объркването, болката, шокът още не бяха изчезнали от миловидното й лице.

— Не ми харесва тонът ти, Де Джонг — изръмжа Бил.

— Много ти здраве тогава. Госпожо Уилсън, знаехте ли, че Гимбъл е бил застрахован?

— Аз? — заекна тя. — Да съм знаела? Не, честно, не знаех… че Джо е застрахован. Сигурна съм, че не беше. Веднъж го попитах защо и той ми рече, че нямал вяра в подобни неща.

— Това, разбира се, не е истината — подчерта Елъри. Една застраховка е означавала медицински прегледи, подписване на документи, а човекът, живеещ в непрекъснат страх, да не би да разкрият двойния му живот, е избягвал да се подписва. Това обяснява защо не е имал чекова книжка — минимален риск, но той сигурно е живеел в постоянен страх да не разкрият заблудата. Осмелявам се да твърдя, че даже е писал колкото се може по-малко.

— Не само сте знаели, че е бил застрахован, госпожо Уилсън — озъби се Де Джонг, хвърляйки кръвнишки погледи на Елъри, — но май вие сте го принудили да прехвърли застраховката си от госпожа Гимбъл на вас, нали?

— Де Джонг! — предупреди го Бил и пристъпи напред.

— Я да мълчиш!

Тримата нюйоркчани бяха замръзнали. Внезапно нещо заплашително нахлу в мизерната стаичка. Лицето на Де Джонг почервеня, вените на слепоочията му се издуха.

— Не разбирам какво искате да кажете — прошепна Люси. — Обясних ви — не съм и предполагала, че Джо Уилсън може да е друг човек. Откъде можех да знам за тази дама?

Де Джонг се подсмихна и иронично присви ноздри. После пристъпи до страничната врата, отвори я и повика някого с пръст. Дребният мургав човек, който доведе Люси, влезе и леко примига на светлината.

— Селърс, повтори, за да чуят тези мили хора, какво направи снощи, като стигна до къщата на госпожа Уилсън във Филаделфия?

— Ами намерих къщата, слязох от колата и позвъних — каза детективът уморено. — Никой не отвори. Къщата беше тъмна. Еднофамилна къща, нали така. Почаках малко на верандата, после реших да се поогледам. Задната врата бе заключена, мазето също. Надзърнах около гаража. Портите — затворени. Желязната скоба на вратата бе ръждясала и счупена, катинар изобщо нямаше. Отворих портата и запалих лампата. Гаражът бе празен. Затворих пак и се върнах на верандата да изчакам госпожа Уилсън…

— Достатъчно, Селърс — рече Де Джонг и мургавият мъж излезе. — Е, госпожо Уилсън, не сте били на кино с кола. Сама казахте, че сте взели тролея. Тогава къде е била колата ви?

— Колата ми? — повтори плахо Люси. — Ами това не е възможно. Той… сигурно е сбъркал гаража. Вчера следобед излязох малко да покарам и се върнах в дъжда, вкарах колата в гаража и затворих. Там беше. Там трябва да е.

— Щом Селърс казва, че я няма — няма я. Не знаете какво е станало с нея, така ли, госпожо Уилсън?

— Нали ви казах…

Марката и годината на производството?

— Нито дума повече, Лу — каза спокойно Бил. Той пристъпи напред, застана гърди в гърди с едрия полицай и за миг двамата се гледаха свирепо в очите. — Де Джонг, какво намекваш с проклетите си заядливи въпроси, а? Забранявам на сестра ми да каже и дума повече!

Де Джонг го преценяваше мълчаливо, после се усмихна накриво.

— Успокой топката, Ейнджъл. Това е обичайната процедура. Никого не обвинявам. Просто се опитвам да си изясня фактите.

— Похвално — каза Бил и рязко се извърна към Люси. — Хайде, Лу, да се махаме оттук. Елъри, съжалявам, но този тип е непоносим. Ще се видим утре в Трентън… ако останеш.

— Ще остана — рече Елъри.

Бил помогна на Люси да облече палтото си и после я поведе като дете към вратата.

— Почакайте за момент, моля ви — рече Андрея Гимбъл.

Бил се закова на място и ушите му пламнаха. Люси погледна момичето в хермелина със замаяно любопитство, сякаш я виждаше за пръв път. Андрея пристъпи до нея и взе пухкавата й мека ръка.

— Искам да знаете — каза категорично тя, като избягваше погледа на Бил, — че ужасно съжалявам за… всичко. Не сме чудовища, наистина не сме. Моля ви, простете ни, ако сме… ако сме казали нещо обидно. Вие сте много смела и нещастна жена.

— О, благодаря ви — измърмори Люси. Очите и се изпълниха със сълзи, тя се обърна и побягна навън.

— Андрея! — рече госпожа Гимбъл втрещена и разярена, — как смееш… как можеш…

— Госпожице Гимбъл — рече тихо Бил. Тя вдигна очи към него и за миг погледите им се срещнаха. — Няма да забравя това. — Той се завъртя на пети и последва Люси.

Вратата се тресна и миг по-късно чуха понтиака на Бил да пуфка по посока на Камдън. Имаше нещо предизвикателно в това пуфтене и Де Джонг прежълтя от яд. Запали пура с трепереща ръка.

— Ave atque vale^[1] — рече Елъри. — Ти не го харесваш, Де Джонг, но той е достоен за уважение млад човек. И като всички истински мъже става опасен, когато види, че заплашват жена. Госпожице Гимбъл, ще ми позволите ли да ви благодаря от името на моите приятели? А сега разрешете да огледам ръцете ви.

Тя бавно вдигна очи и прошепна:

— Ръцете ми?

Де Джонг измърмори нещо под носа си и излезе с тежка крачка.

— При по-нормални обстоятелства — рече Елъри и хвана китките й — това щеше да е изключително удоволствие. Моята ахилесова пета, госпожице Гимбъл, е невероятната ми слабост към добре поддържаните женски ръце. Вашите, безсмислено е да отбелязвам, са самото съвършенство… Правилно ли разбрах, че сте сгодена и ще се жените?

Той усети как дланите й овлажняват. Меката плът едва-едва потръпна.

— Да. Да.

— Разбира се, това не е моя работа — промърмори Елъри. Но да не би във вашите кръгове да е станало модно бъдещата булка да избягва символа на дадения обет?

Тя не каза нищо. Лицето й бе тъй бледо, че той се уплаши да не припадне. Елъри я съжали и се обърна към майка и:

— Между другото, госпожо Гимбъл, тъй като заговорихте по този въпрос, забелязах, че ръцете на вашия… хм… съпруг нямаха петна от никотин, нито зъбите му са пожълтели. Нямаше тютюн в гънките на джобовете му, а тук липсват и пепелници. Значи наистина не е пушил?

Де Джонг се върна.

— Каква връзка има тая история с пушенето? — изръмжа той.

Светската дама отсече:

— Да, Джоузеф не пушеше. Що за идиотски въпрос!

Тя стана и хвана под ръка високия мъж.

— Може ли да си тръгваме вече? Всичко това…

— Разбира се — изсумтя Де Джонг, — макар че искам да дойде в управлението сутринта. За някои формалности. А и прокурорът, тоест Полинджър, иска да говори с вас.

— Ще дойдем рече Андрея тихо и отново потрепери, като се загърна с наметката си. Под очите й имаше бледи сенки. Крадешком погледна Елъри и бързо извърна очи.

— Няма ли начин да потулим историята с… предходния брак? — настоя Финч. — Поставяме хората в много неловко положение.

Де Джонг сви рамене. Тримата стояха на прага с окаян вид. Острата брадичка на госпожа Гимбъл бе вирната, макар че кльощавите й рамене бяха приведени сякаш под тежък товар. Тръгнаха си в потискащо мълчание.

Никой не пророни дума, докато ревът на двигателя им не отшумя.

— Е, това е положението. Дяволска каша — рече най-сетне Де Джонг.

— Кашите човек сам ги забърква, Де Джонг — забеляза Елъри и посегна за шапката си. — Във всеки случай тази няма равна на себе си. Самият отец Браун^[2] би ни завидял.

— Кои? — попита разсеяно Де Джонг. — Ти се връщаш в Ню Йорк, нали. Полицаят дори не се опита да прикрие колко му се иска наистина да е така.

— Не. В тази загадка има неща, които плачат за изясняване. Ако се откажа, няма да мога да спя нощем.

— Аха. — Де Джонг се обърна към масата. — Е, тогава лека нощ.

— Лека нощ — рече дружелюбно Елъри. Полицаят прибираше в хартиена кесия чинията от масата заедно със съдържанието й. Широкият му гръб изразяваше сърдита враждебност. Елъри отиде до колата, като си подсвиркваше, и се върна в „Стейси Трент“.

 

 

Господин Елъри Куин напусна хотела сутринта с гузно чувство. Меките обятия на леглото му го бяха подвели. Минаваше единадесет.

Центърът на Трентън пустееше под лъчите на утринното слънце. Елъри стигна до ъгъла, сви на изток, пресече улицата и пое по тясна алея с чудноватото име Съдебна. Някъде по средата й се издигаше дълго, ниско триетажно здание, което много приличаше на казарма. Пред него на тротоара стърчеше висок старомоден уличен фенер и квадратна бяла табела съобщаваше с печатни букви:

ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ — ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО.

Елъри сви в най-близкия вход и се озова в тясна, мръсна приемна с олющени стени, дълго писалище и нисък таван. Съседната стая бе претъпкана със зелени железни шкафчета. Всичко изглеждаше захабено и запуснато, във въздуха се носеше киселият мирис на мъжка пот, цялата атмосфера го угнетяваше. Дежурният сержант упъти Елъри към стая 26, където той завари Де Джонг потънал в сериозен разговор с дребен кльощав човечец, чието възбледо лице носеше печата на притворство и лошо храносмилане. На един стол седеше Бил Ейнджъл, разрошен, със зачервени очи, сякаш не бе си лягал цяла нощ.

— О, здравей, Куин — рече Де Джонг без ентусиазъм. — Запознай се с Пол Полинджър, областен прокурор на Мърсър. Къде се изгуби?

— В обятията на Морфея. — Елъри се ръкува с мършавия мъж. — Нещо ново тази сутрин?

— Изпусна Гимбълови. Дойдоха и си отидоха.

— Толкова бързо? Здрасти, Бил.

— Здравей — отвърна Бил. Той не откъсваше очи от прокурора.

Полинджър запали пура.

— Всъщност Финч иска да се срещне с вас утре сутринта в кантората си.

Той огледа Елъри със запалената клечка в ръка.

— Така ли? — Елъри сви рамене. — Де Джонг, получи ли вече заключението от аутопсията? Умирам от любопитство.

— Лекарят ми каза да ти предам, че не е намерил следи от изгаряния.

— Изгаряния ли? — намръщи се Полинджър. — Защо изгаряния, господин Куин?

Елъри се усмихна:

— Защо не? Просто едно малко мое хрумване. И това ли е цялото заключение на вашия медик, Де Джонг?

— А, глупости! Защо питаш? Спомена още, че Гимбъл бил намушкан с дясната ръка, но това са си обичайните приказки.

— А какво стана с плика, който Уилсън… Гимбъл… по дяволите този човек… е оставил на Бил Ейнджъл?

Прокурорът побутна с показалец папка документи на бюрото на Де Джонг.

— Ето, това са осемте полици, в които Люси Уилсън е посочена като облагодетелствувано лице. Гимбъл е искал да ги остави на съхранение у Ейнджъл, за да подсигури госпожа Уилсън. За мен няма никакво съмнение, че е възнамерявал да каже всичко на Ейнджъл за другата си самоличност.

— А може би прехвърлянето на застраховката е било част от сделката им — ухили се Де Джонг. — Знаел е, че шуреят му ще побеснее от яд, и е преценил, че ако им подхвърли един милион, ще позамаже нещата.

Бил не каза нищо, само премести погледа си от Полинджър върху началника на полицията. Ръката му, подпряна на коляното, трепереше.

— Не мисля така — забеляза Елъри. — Никой човек не се подлага доброволно на осемгодишен психически тормоз, без да има основателна причина. Това, което казваш, Де Джонг, можеше да е вярно, ако Гимбъл смяташе Люси Ейнджъл за най-обикновена играчка. Но той се е оженил за нея преди десет години и поне през последните осем е устоявал на естественото изкушение да разреши проблема си, като тихомълком се разведе с нея или просто изчезне. Оставайки, той е превърнал живота си в същински ад.

— Обичаше я — дрезгаво се обади Бил.

— Не ще и съмнение. — Елъри измъкна лулата си и взе да я тъпче с тютюн. — Толкова много я е обичал, че се е обрекъл на истински прустовски живот заради нея. Той не е бил коравосърдечен развратник, лицето и битието му свидетелствуват за това. Най-лошата му черта е било слабоволието му. И после, сравнете Люси Уилсън с Джесика Гимбъл. Не сте виждали Люси, Полинджър, но Де Джонг я видя. Красотата й сигурно е накарала да заиграе дори неговото студено сърце. Тя е необикновено привлекателна млада жена, докато Джесика Гимбъл… Е, неучтиво е да се споменават бръчките на една дама.

— Всичко това може и да е вярно, Куин — каза Полинджър, — но тогава защо му е трябвало да се свързва с жена от доброто общество и да рискува с двубрачие?

— Може би от амбиция. Семейство Бордън са мултимилионери, а Гимбълови може да имат синя кръв, но ако не се лъжа, материалното им състояние е незавидно. Освен всичко старият Джаспър Бордън няма синове, които да го наследят. Един слабоволев, но честолюбив мъж не би устоял на изкушението или на натиска, оказан от амбициозната му майка. Старата госпожа Гимбъл бе желязна дама, навремето салонните клюкари я наричаха „старата бойна секира на Републиката“. Няма да се учудя, ако тя самата го е подтикнала към двубрачие, без да знае на какво обрича сина си.

Двамата мъже от Трентън се спогледаха.

— Може и да е така — забеляза прокурорът. — Разговарях с госпожа Гимбъл тази сутрин и по всичко личи, че е било брак по сметка — поне от страна на Гимбъл.

Бил Ейнджъл се размърда:

— Не виждам какво общо има всичко това с мен. Мога ли да си вървя вече?

— Почакай малко — рече Де Джонг. — Ами Уилсън? Искам да кажа, под името Уилсън той правил ли е завещание?

— Сигурен съм, че не е. Ако искаше да направи, щеше да дойде при мен.

— Всичко ли е на името на сестра ти?

— Да, двете коли, къщата — напълно изплатени.

— И милионът. — Де Джонг седна на въртящия се стол. — И милиончето. Добра пачка за хубавата млада вдовичка.

— Някой ден, Де Джонг — усмихна се Бил, — ще ти натъпча проклетата хиенска усмивчица в мръсното гърло.

— Слушай, ти…

— Моля ви, моля ви — намеси се припряно Полинджър. — Нека запазим спокойствие. Носите ли брачното свидетелство на сестра си, господин Ейнджъл?

Без да сваля втренчения си поглед от полицая, Бил хвърли документа на бюрото.

— Хмм — рече Полинджър. — Вече проверихме гражданските регистри на Филаделфия. Няма и съмнение. Оженил се е за Люси Ейнджъл две години преди брака с госпожа Бордън. Голяма каша.

Бил грабна свидетелството и го прибра.

— Имате право, голяма каша е… но в казана ври сестра ми!

— Никой не…

— Освен това искаме да ни предадете тялото. Той бе съпруг на Люси и наше законно право е да го погребем. По този въпрос няма да спорим изобщо. Утре ще извадя съдебното решение. Няма съдия и този щат, който да не присъди погребалното право на Люси предвид датата на бракосъчетанието.

— Слушайте, Ейнджъл — рече разтревожено Полинджър. — Има ли смисъл да им го натяквате? Тези нюйоркчани са доста влиятелни, а той все пак бе Джоузеф Гимбъл. По право…

— Право ли? — рече мрачно Бил. — А кой мисли за правата на сестра ми? Нима с един замах можете да заличите десет години от живота на една жена? Да не мислите, че се страхувам от тази глутница само защото имат обществено положение и пари? Да вървят по дяволите! — и той изскочи от стаята разгневен. Тримата мъже запазиха мълчание, докато трополенето на стъпките му по стълбата не заглъхна.

— Нали ви казах — подхвърли Елъри, — че Бил Ейнджъл е достоен мъж! А не подценявайте и способностите му като адвокат.

— Чакайте, какво искате да кажете? — сопна се прокурорът.

Елъри си взе шапката.

— Ако изопачим малко Цицерон: „Благоразумието е познание за нещата, които да отбягваме, както и за тези, към които да се стремим.“ Пазете се от Мартенските иди… Оревоар.

 

 

В понеделник сутринта, в девет и половина, Елъри се яви в административната кантора на застрахователната компания „Нашънъл“ на Медисън Авеню в Ню Йорк. Той бе в елегантен маслиненозелен габардинен костюм и панамена шапка. Цяла неделя бе стоял затворен в своя дом, размишлявайки върху случая, прекъсван от кулинарните приношения на прислужника Джуна и подигравателните забележки на баща си — полицейски инспектор. Въпреки ведро зеления костюм настроението му съвсем не бе пролетно.

В приемната с надпис „Административен вицепрезидент“ пъргава млада жена с усмивка като реклама на паста за зъби взе визитката му и вдигна вежди.

— Господин Финч не ви очакваше толкова рано, господин Куин. Още не е пристигнал. Уговорката ви не беше ли за десет?

— И да е била, не съм уведомен. Ще почакам. Имате ли представа за какво ме вика безценният господин Финч?

— На всеки друг ще отговоря „не“ — усмихна се тя. — Но след като сте детектив, мисля, че няма смисъл да се преструвам. Вчера следобед господин Финч ми се обади по телефона вкъщи и ми каза всичко. Става дума за онова ужасно убийство в Трентън. Доколкото знам, и госпожа Гимбъл трябва да дойде. Бихте ли изчакали в кабинета на господин Финч?

Елъри я последва в разкошен кабинет, издържан в синьо и слонова кост, който приличаше на филмов декор.

— Напоследък се въртя все в златен кръг — отбеляза той. — Метафорично казано, а не буквално, госпожице Закари. Нали така ви е името?

— Как разбрахте? Седнете, господин Куин. — Тя отиде до огромното бюро и донесе кутия. — Цигара?

— Не, благодаря. — Елъри потъна в синьото кожено кресло — Ще запаля лулата си.

— Може би ще опитате тютюна на господин Финч?

— На тази покана никой закоравял пушач на лула не би устоял.

Младата жена му донесе голяма стъкленица от бюрото и той си натъпка лулата.

— Ммм, не е лош. Дори напротив. Какъв е?

— О, не знам. Не разбирам от такива неща. Специална смес, чуждестранна, доставя го Пиер от Пето Авеню. Да наредя ли да ви изпратят от него?

— О, но моля ви…

— Господин Финч няма да има нищо против. Правила съм го и друг път… О, добро утро, господин Финч. — Младата жена пак се усмихна и излезе.

— Подранили сте, както виждам — рече Финч, докато се ръкуваха. — Уви, с всеки час тази работа става все по-неприятна. Видяхте ли сутрешната преса?

— Обичайното словоблудство. — Елъри направи гримаса.

— Ужасно! Високият мъж остави шапката и бастуна си, седна, порови из пощата и запали цигара. Изведнъж вдигна очи: — Вижте, Куин, няма смисъл да говорим със заобикалки. Вчера сутринта разговарях с Хатауей и някои от директорите. Стигнахме до извода, че компанията ще трябва да предприеме нещо.

— Нещо? — Елъри учтиво повдигна вежди.

— Сигурно ще се съгласите с мен, че на пръв поглед работата е подозрителна. Не обвиняваме никого, но… Извинявайте. Това сигурно е Джесика.

Госпожица Закари разтвори вратата и на прага застанаха госпожа Гимбъл, Андрея и двама мъже.

За тридесет и шест часа майката на Андрея се бе превърнала в стара жена. Елъри го забеляза веднага. Тя едва се крепеше на ръката на дъщеря си, а очите, които срещнаха неговите, бяха безжизнени. Ясната светлина, струяща от прозорците, позволи на Елъри да разчете върху лицето й терзанията на един тесногръд, горделив и скован от предразсъдъци дух. Тя едва пристъпяше и Финч безмълвно я настани на един стол.

Когато той се изправи, лицето му бе угрижено…

— Господин Куин, запознайте се със сенатор Фрю, адвокатът на семейство Бордън.

Елъри стисна отпуснатата ръка на червендалест, шкембест човечец със забележителна брада, чиито хитри очички го преценяваха студено. Репутацията на Фрю му бе добре известна: бивш сенатор от Конгреса, в частната си практика той поемаше само високоплатени дела с гарантиран успех. Брадатият му лик често украсяваше вестникарските страници. Имаше брада на олимпиец — чаталеста, червеникава, дълга до гърдите му. Изглежда, тя бе неговата гордост, защото пълничката му ръка непрекъснато я поглаждаше.

— А това е Бърк Джоунс, годеникът на госпожица Гимбъл. Не очаквах да те видя днес, Бърк.

— Реших, че може да потрябвам — рече Джоунс със странна неувереност, както се стори на Елъри. Бе едър, изгърбен младеж, с кравешки празен поглед и силен слънчев загар.

Дясната му ръка висеше превързана през шията. Здравейте. Значи вие сте Куин, а? От години чета книгите ви — каза той, като гледаше Елъри втренчено, сякаш бе някакъв урод на панаирджийско представление.

— Надявам се, че срещата ни няма да ви разочарова и ще продължите да ги четете — подсмихна се Елъри. — Всъщност добре известни са ми и вашите подвизи. Преди две седмици паднахте лошо на игрището в Медоубрук. Вестниците само за това пишеха.

— Конят не струваше — направи гримаса Джоунс. — Нечистокръвна кранта. Кръвта е от значение при конете, както и при хората. За пръв път си чупя нещо по време на състезание! Добре, че не беше крак.

— Да седнем, а? — рече нетърпеливо Финч. — Госпожице Закари, разпоредете се да не ни безпокоят. Тъкмо казвах на господин Куин какво сме решили — продължи той, когато седнаха.

— Не ми е съвсем ясно защо съм удостоен с такова внимание забеляза Елъри. — Малко съм смутен. Кръвта ми не е лоша, господин Джоунс, но е от най-обикновена проба и цяла сутрин се чудя какво търся тук.

Андрея Гимбъл се размърда. С ъгълчето на окото си Елъри забеляза, че изкусният грим на младата жена скриваше следите на силна тревога. Откак влязоха в кабинета, тя не бе погледнала нито веднъж към Джоунс, а що се отнася до него, между гъстите му вежди се врязваше свадлива бръчка, която не подхождаше на влюбен. Двамата седяха сковано един до друг, като скарани деца.

— Преди да продължите, Финч — съобщи сенатор Фрю кисело, — искам Куин да е наясно, че не съм привърженик на това.

— На кое? — усмихна се Елъри.

— На това умишлено смесване на мотивите — сопна се брадатият адвокат. — Финч мисли само за проклетата си компания, а ние си имаме съвсем други грижи. Съгласих се, Финч, както ти казах снощи, само защото ти и Джесика настояхте. Ако Джесика беше послушала мен и Андрея, щеше да си спести противните усложнения.

— Не каза тихо госпожа Гимбъл. — Тази жена ме лиши от всичко, от доброто ми име, от любовта на Джо… Ще се боря. Винаги съм позволявала на всички да ме тъпчат — на татко, на Джо, дори на Андрея. Този път ще се защитавам.

Елъри си помисли, че дамата несъмнено попресилва. Не можеше да си я представи в страдалческа роля.

— Но вие почти нищо не можете да направите, госпожо Гимбъл — рече той. — Положението на Люси не буди никакво съмнение… искам да кажа, законният статус на госпожа Уилсън. Тя бе законната му съпруга. Фактът, че той се е оженил за нея под чуждо име, не променя нищо.

— Същото казах на мама и аз — промърмори Андрея. — Само ще се вдигне повече шум. Мамо, моля те, няма ли…

Джесика Гимбъл сви устни. Странната приповдигнатост на гласа й ги накара да млъкнат.

— Тази жена е убила Джо — рече тя.

— О, ясно — каза печално Елъри. — Сега разбирам. И на какви основания отправяте това обвинение, госпожо Гимбъл?

— Знам го. Чувствувам го.

— Боя се отвърна той сухо, — че нашите съдилища няма да вземат под внимание подобни доводи.

— Джесика, моля те — рече начумерено Грозвенър Финч. — Вижте какво, Куин. Госпожа Гимбъл, естествено, не е на себе си. Разбира се, твърдението й е безпочвено. Но искам да ви кажа нещо от името на компанията. „Нашънъл“ няма намерение да подлага на преследване тази жена, както може да се стори на някои. Заинтересовани сме само в установяването на фактите.

— А след като аз съм странично лице и преследвам същите цели, вие бихте желали да се възползувате от скромните ми услуги.

— Нека да довърша, ако обичате, нека изложа позицията на Хатауей. Щеше да дойде сам да говори с вас, само че е болен. Госпожа Уилсън с била посочена като облагодетелствувано лице на един от нашите клиенти няколко дни преди насилствената му смърт. Вярно е, че той лично я е посочил, но няма доказателство, че тя не го е прилъгала или принудила да направи тази промяна.

— Няма и доказателства за обратното.

— Точно така, точно така. Въпреки това от наша гледна точка вероятността съществува. И така, застраховката предвижда изплащането на един милион долара на новото облагодетелствувано лице. Съществуват и особени допълнителни обстоятелства. Новото облагодетелствувано лице е била тайната съпруга на застрахования, тайна, поне от гледна точка на истинската му самоличност. Ако внезапно е открила вероломството му, дори и истински да го е обичала преди това откритие, тя не би била човек, ако любовта й не се превърне в омраза. Добавете факта, че е била облагодетелствувано лице на застраховката му от един милион — в случая напълно изключвам възможността тя да го е придумала да извърши промяната, — разполагаме с двоен мотив за убийство. Сигурно разбирате становището ми?

Сенатор Фрю се размърда неспокойно в стола, като галеше брадата си.

— Прощавайте, но бих могъл да изградя също толкова силна хипотеза срещу госпожа Гимбъл рече Елъри меко. — Разбрала е, че мъжът й е женен за друга и всъщност никога не му е била законна съпруга, научила е за прехвърлянето на застраховката и чашата на търпението й е преляла… Voila!^[3]

— Но все пак госпожа Уилсън е облагодетелствуваното лице и милионът се пада на нея. Както казах, при тези обстоятелства „Нашънъл“ би могла да бъде обвинена в нехайство към клиентите си, ако не блокира изплащането на застраховката, докато се води разследването.

— И защо се спряхте на мен? Сигурно си имате цяла армия професионални детективи?

— О, разбира се! Финч деликатно замълча. — Но точно тук се намесва личният елемент. Струва ми се, че от външен човек като вас, специално ангажиран за разследването, ще можем да разчитаме на… ъ… по-голяма дискретност. Освен това сте свързан със случая от самото начало…

Елъри забарабани леко по ръчката на стола. Погледите им не слизаха от него.

— Знаете ли рече най-сетне той, — поставяте ме в неудобно положение. Тази жена, която ми предлагате да приковем на позорния стълб, е сестра на мой стар приятел. Всъщност би трябвало да съм в другия лагер. Вашето предложение ме привлича единствено поради факта че не преследвате предварително набелязан резултат, а просто искате да установите истината… Можете да разчитате на моята дискретност, Финч, но не и на мълчанието ми.

— Какво по-точно имате предвид? — поиска да узнае сенатор Фрю.

— Близко е до ума. По свой скромен начин аз се опитвам да следвам предопределението си. Ако стигна до истината… не мога да ви обещая, че ще се съобразявам с имена и социално положение, нали разбирате?

Финч разрови книжата пред себе си, измъкна един лист, разви капачката на писалката си и започна да пише.

— „Нашънъл“ иска само недвусмислено заключение дали Люси Уилсън е отговорна, или не за смъртта на мъжа си. — Попи написаното, стана, заобиколи бюрото си и му подаде един чек. — Сумата удовлетворява ли ви, господин Куин?

Елъри примига. Подписът на Финч с необичайно зелено мастило бе сложен върху чек за пет хиляди долара.

— Много щедро — измърмори той. — Но какво ще кажете, ако отложим въпроса за възнаграждението, докато малко се ориентирам. Разбирате ли, още не съм решил.

— Ваша воля. — Лицето на Финч помръкна.

— Ще ми позволите ли да задам един-два въпроса? Госпожо Гимбъл, имате ли представа какво наследство е оставил вашият… какво е оставил Гимбъл след смъртта си?

— Наследство ли? — повтори тя едва ли не засегната.

— Джо не го биваше като бизнесмен — каза Андрея с горчивина. На свое име не притежаваше нищо. Не блестеше в това отношение, както и във всичко останало.

— Ако се интересувате от завещанието му — изсумтя адвокатът, — ще ви кажа, че оставя всичко на Джесика Бордън Гимбъл. Но тъй като на практика не оставя нищо друго, освен дългове и застраховката си, при създадените обстоятелства това звучи по-скоро като подигравка.

Елъри кимна:

— Между другото, сенаторе, вие знаехте ли нещо за решението на Гимбъл да промени облагодетелствуваното лице?

— Абсолютно нищо. Какъв идиот!

— А вие, господин Джоунс?

— Аз? — Младежът вдигна вежди. — Че откъде да знам? Не бяхме, така да се каже, близки.

— А, значи бъдещият ви тъст не е бил особено разположен към вас, господин Джоунс, или просто не сте имали общ език?

— Моля ви — рече уморено Андрея. — Какъв е смисълът да разискваме това сега, господин Куин? Във всеки случай Джо нямаше отношение към въпроса.

— Ясно. — Елъри стана. — Разбирате, Финч, че ако приема предложението ви, не трябва да има никакви спънки в работата ми.

— Това се разбира само по себе си.

Елъри си взе бастуна.

— Ще ви уведомя за решението си след ден-два, когато науча повече факти от Трентън. Довиждане.

 

 

В петък привечер Елъри влезе във величествената сграда на Парк Авеню, изкачи се на единадесетия етаж и позвъни на вратата с табелка „Бордън-Гимбъл“. Навън вече се смрачаваше. Мъж с рибешко лице и фрак го покани тържествено в гостната на мезонета. Докато чакаше да го приемат, Елъри се разхождаше и разглеждаше картините и стилната мебел, и от скука се питаше кой бе заплатил окръжаващото го великолепие. „Наемът за самия апартамент възлиза на двадесет-тридесет хиляди годишно“ — прецени той. А за мебелировката сигурно бе отишло шестцифрено число, ако се съдеше по салона, в който се намираше. В цялата подредба личеше по-скоро вкусът на стария Джаспър Бордън, отколкото на изтънчения романтичен господин, когото бе видял върху мраморната маса в моргата предния ден.

Мъжът с рибешката физиономия го въведе безшумно в сумрачен хол с приглушено осветление и кадифени пердета, в средата на който седеше огромен старец в инвалидна количка, като умиращ крал на трона си. Милосърдна сестра с неумолим поглед стоеше на стража зад него. Старецът носеше колосана яка, широка вратовръзка и брокатен халат, а на разкривената му дясна ръка проблясваше тежък пръстен с печат. „Колко е запазен за своите осемдесет години“ — помисли си Елъри, докато не забеляза странната скованост на лявата страна на стареца. Мускулите от лявата половина на лицето му не помръдваха и дори лявото му око се бе втренчило напред, без да мига, докато дясното се въртеше. Мощният му торс сякаш бе сглобен от две тела — едното живо, другото мъртво.

— Как сте, господин Куин? — произнесе старецът с дрезгав, басов глас, размърдвайки само едната страна на устата си. — Моля да ме извините, че не ставам да ви посрещна. Разрешете също да ви благодаря за любезното обаждане в събота вечер. На какво дължа удоволствието от вашето посещение?

В сумрачната стая цареше почти гробовна застоялост. Този човек бе вече с единия крак в гроба. Кобалтовите кръгове около очите му бяха огромни и мъртвешки. Но като изучаваше суровите черти на това лице с цвят на спечена пръст, мощната волева брада и хищния нос, на Елъри му хрумна, че старият Джаспър Бордън все още е сила, с която всички трябва да се съобразяват. Единственото здраво око на стареца, което се въртеше ожесточено насреща му, го караше да се чувствува като пред земетресение.

— Благодаря ви, че ме приехте, господин Бордън — рече бързо той. — Няма да губя времето ви с досадни вежливости. Знаете естеството на интереса ми към гибелта на зет ви, нали?

— Чух за вас, сър.

— Но госпожа Гимбъл?…

— Моята дъщеря ми каза всичко.

Елъри млъкна.

— Господин Бордън — рече най-сетне той, — истината е странно нещо. Тя не може да бъде отречена, човек може само да ускори неизбежното й възтържествуване. След като сте чули за мен, не е необходимо да ви уверявам, че интересът ми към подобни трагедии е чисто професионален. Бихте ли отговорили на въпросите ми?

Хлътналото подвижно око застина.

— Нали разбирате, господин Куин, какво означава това за мен, за името ми и за семейството ми?

— Напълно.

Старецът млъкна. После каза:

— Какво ви интересува?

— Интересува ме кога за пръв път научихте, че зет ви води двойствен живот.

— В събота вечер.

— И не сте чували за Джоузеф Уилсън… нито за човека, нито за името?

Масивната глава бавно се поклати.

— Доколкото знам, вие сте причина зет ви да се застрахова за един милион долара?

— Вярно е.

Елъри почисти стъклата на пенснето си.

— Господин Бордън, беше ли това продиктувано от особени съображения?

Стори му се, че лека усмивка размърда сурово стиснатите синкави устни от дясната страна.

— Никакви съображения от престъпно естество. Ръководех се само от принципите си. Дъщеря ми не се нуждаеше от финансовата подкрепа на съпруга си, но — дрезгавият глас стана по-уверен — в днешно време, когато всеки мъж е безбожник и всяка жена — безсрамна уличница, хубаво е някой да поддържа старите добродетели. Аз съм човек от миналото, господин Куин, анахронизъм. Все още вярвам в бога и домашното огнище.

— И сте съвсем прав — побърза да отговори Елъри. — Между другото, разбира се, не сте знаели, че зет ви…

— Зет той не ми е бил никога! — избоботи старецът.

— Този Гимбъл тогава…

— Той бе псе — каза Бордън тихо. — Похотливо изчадие. Срам и позор за доброто общество.

— Зачитам чувствата ви, господин Бордън. Смятах да ви запитам дали сте знаели за промяната на облагодетелствуваното лице?

— Ако знаех — изръмжа старецът, — макар и немощен, макар прикован към този проклет стол, щях да го удуша със собствените си ръце!

— Господин Бордън, ще позволите ли да ви попитам, сър, точно при какви обстоятелства Гимбъл се ожени за дъщеря ви?

— Елъри се окашля. — Разбирате, надявам се, че използувам тази формулировка поради липса на по-точна.

За миг свирепите очи проблеснаха, после клепачът се спусна.

— И до днес не мога да си обясня, господин Куин… Никога не съм харесвал Джоузеф Гимбъл. Винаги ми се е струвало, че е мекушав и малодушен, твърде красив и безотговорен. Но дъщеря ми се влюби безумно в него и не можех да откажа на единственото си дете правото на щастие. Дъщеря ми, както знаете — басовият глас направи пауза, — не сполучи в брака. Омъжи се млада и преживя трагично смъртта на първия си съпруг — много достоен младеж с безукорен произход и положение, — който почина от пневмония. Когато години по-късно се появи Гимбъл, Джесика вече бе на четиридесет. — Масивното дясно рамо потръпна. — Знаете ги жените.

— А какво бе финансовото положение на Гимбъл по това време?

— Просяк — изсумтя Бордън. — Майка му бе хитра стара вещица и съм сигурен, че нейната амбиция го е докарала до двуженство. Него всеки можеше да го води за носа, какво остава пък за изчадие като майка му. Самата Джесика разполагаше със значително състояние — наследството на първия й съпруг и завещаното от скъпата ми съпруга — и, разбира се, аз нямаше да я оставя да се ожени без… Той бе гол като пушка. Взех го на работа при мен. Мислех си, че ще излезе нещо от него. Толкова възможности му предоставих. — Гласът му заглъхна в заплашителен шепот: — Псе, неблагодарно псе! Можеше да ми бъде като син!

Сестрата направи повелителен знак.

— Той ли ръководеше работите ви, господин Бордън?

— Тази част от тях, на която можеше да причини най-малко вреда. Аз разполагам със значителни капиталовложения. Няколко пъти го назначавах за директор на корпорации, които контролирах. В краха през двадесет и девета-тридесета година той загуби всичко, което му бях дал. В Черния Петък^[4] сигурно е бил в бърлогата си във Филаделфия и е блудствувал с онази жена!

— А вие, господин Бордън? — попита Елъри с неподправено уважение.

— Тогава все още бях на крака, господин Куин — отговори старецът мрачно. — Не спипаха Джаспър Бордън по бели гащи. Сега… — Рамото отново потръпна. — … съм нищо, жив труп. Дори не ми дават вече да пуша пурите си. Хранят ме с лъжичка като някакво…

Сестрата бе бясна. Палецът й постоянно сочеше към вратата.

— Само още един въпрос — рече Елъри. — Противник ли сте на развода, сър?

За миг Елъри се уплаши, че старият милионер ще получи още един удар. Здравото му око се завъртя ужасяващо в орбитата си, а лицето му се наля с тъмна кръв.

— Развод ли! — кресна той. — Порочна измислица на дявола! Мое дете няма… — После притихна и продължи да мърмори под нос. След известно време каза едва ли не кротко: — Веруюто ми отрича развода, господин Куин. Защо питате?

Но Елъри промълви:

— Благодаря ви, господин Бордън, бяхте много любезен. Да, да, сестро, тръгвам. — И отстъпи към вратата.

— Господин Куин — обади се зад гърба му глух глас.

Той се извърна и видя Джесика Гимбъл в злокобни черни одежди. Високата фигура на Финч я следваше като сянка.

Сумрачната стая бе душна.

— Извинете — каза Елъри и направи път.

Тя прошумоля край него, сякаш без да го забележи. Финч въздъхна и я последва.

Вече на прага, Елъри дочу стария Джаспър Бордън да ръмжи кисело:

— Джесика! Да свалиш тази печална маска от лицето си! Чу ли? — И послушния глас на възрастната жена:

— Да, татко.

Господин Куин се спусна по стълбите, потънал в мисли. Картината постепенно се изясняваше. Най-многозначителен бе фактът, че Джаспър Бордън, макар и на смъртно легло, все още властвуваше над домочадието си с неотслабваща десница.

Мъжът с рибешкото лице долу изглеждаше раздразнен, ако изобщо бе способен на някакви чувства, когато Елъри, вместо да напусне светата обител, вежливо го помоли да съобщи за него на госпожица Андрея Гимбъл. Когато Андрея се появи, той се изправи вдървено до стената, сякаш решен да я пази от посегателства. По петите й вървеше Бърк Джоунс в смокинг, счупената му ръка висеше в разкошна черна копринена превръзка.

— А, здрасти, Куин — рече Джоунс. — Пак душиш, а? Блазе на такива като теб. Живот си живеете. Е, попадна ли на гореща следа?

— Засега не може да се каже — усмихна се Елъри. — Добър вечер, госпожице Гимбъл. Ето че отново съм тук.

— Добър вечер каза Андрея. Кой знае защо, тя пребледня, като го видя. Черната и вечерна рокля с голямо деколте и смела кройка би накарала всеки друг да я зяпне с възхищение, но Елъри си бе Елъри и предпочете вместо това да се вгледа в очите й. Те бяха разширени от страх. — Ис-искали сте да говорите с мен?

— Като се качвах — забеляза небрежно Елъри, — видях кремава кола, паркирана до тротоара. Шестнадесет цилиндров кадилак…

— О — рече Джоунс, — сигурно е била моята.

Елъри долови мигновена вълна неподправен ужас да залива Андрея.

— Бърк! — възкликна тя неволно. После прехапа устна и затърси облегалката на стола.

— Какво, по дяволите, става, Анди? — поиска да узнае Джоунс, сбърчил вежди.

— Ваша ли е, Джоунс? — измърмори Елъри. — Странно. В нощта на престъплението Бил Ейнджъл е видял кремав шестнадесет цилиндров спортен кадилак да напуска алеята пред къщата, в която бе убит Джоузеф Гимбъл. Доста странно наистина. За малко да сгази Бил.

Загорялото лице на Джоунс посивя.

— Моята… кола? — рече той най-сетне, облизвайки устни. Празният му поглед се спря на Андрея и после се върна на Елъри. — Слушай, Куин, това не е възможно. В събота вечерта бях на благотворителния бал в „Уолдорф“ със семейство Гимбъл, а колата ми бе паркирана цялата вечер на улицата. Трябва да е била друга кола.

— О, не ще и съмнение. И, разбира се, госпожица Гимбъл ще потвърди това.

Устните на момичето едва-едва се раздвижиха:

— Да.

— Значи потвърждавате думите му, госпожице Гимбъл?

Ръцете й леко потрепнаха.

— Да — прошепна тя. Джоунс не я гледаше. Той се бе привел напред, изгърбил широки рамене, сякаш го очакваше схватка, но не бе съвсем сигурен какво да предприеме.

— В такъв случай не ми остава нищо друго, госпожице Гимбъл, освен да поискам да ми покажете годежния си пръстен — рече строго Елъри.

Джоунс се вцепени. Очите му се стрелнаха към лявата ръка на Андрея и се заковаха там с ужас.

— Годежният пръстен? — промърмори той. — Защо, по дяволите…

— Госпожица Гимбъл ще ви отговори — рече Елъри.

Някъде отгоре долетяха гласове. Джоунс пристъпи към Андрея.

— Е? — сопна се той. — Защо не му го покажеш?

Тя затвори очи:

— Бърк…

— Питам те, защо не му го покажеш? — Гласът му прозвуча хрипкаво. — Андрея, къде е пръстенът? Защо изобщо пита? Не си ми казвала…

Горе на площадката хлопна врата. Появиха се госпожа Гимбъл и Грозвенър Финч.

— Андрея! — извика госпожа Гимбъл. — Какво става?

Андрея закри лицето си с ръце. Безименният пръст на лявата й ръка все още беше без пръстен. Тя захълца.

Госпожа Гимбъл се спусна като фурия по стълбите.

— Престани с този глупав плач! — сопна й се тя. — Господин Куин, настоявам за обяснение.

— Просто помолих дъщеря ви да ми покаже годежния си пръстен, госпожо Гимбъл — рече Елъри търпеливо.

— Андрея — изхриптя Джоунс, — ако си ме забъркала в някоя каша…

— Андрея — рече госпожа Гимбъл. — Какво има?

Лицето й бе посивяло и състарено.

Финч се спусна по стълбите. Изглеждаше разтревожен.

— О — хълцаше Андрея. — Всички ли сте против мен? Не виждате ли, че аз… аз?…

— Щом дъщеря ми не иска да отговаря на глупавите ви въпроси, Господин Куин, няма да отговаря — рече госпожа Гимбъл студено. — Не разбирам какво целите, но ми е ясно, че защитавате скъпоценната сестричка на онзи противен младеж от Филаделфия. Вие не работите за нас. Знаете, че тя е убийцата!

Елъри въздъхна и тръгна към вратата.

— О, щях да забравя — върна се той и разочарова лакея с рибешката физиономия. — Финч!

— Слушайте, това са детинщини побърза да се намеси Финч. Защо първо не обсъдим…

— Думите са за жените, а делата — за мъжете. Струва ми се, че ще се върна отново към своята мъжка природа.

— Не разбирам…

— При създадените обстоятелства рече Елъри със съжаление — за мен е невъзможно да продължа разследването под егидата на застрахователната компания „Нашънъл“. Както виждате, не получавам никакво съдействие. Зададох само един най-обикновен въпрос! И така, ще трябва да откажа предложението.

— Ако хонорарът… — започна безпомощно високият мъж.

— По дяволите хонорарът…

— Елъри — обади се тих глас. Елъри се извърна. Бил Ейнджъл стоеше на прага. Рибята мутра понечи да се разсърди, после понечи да свие рамене и най-накрая с навирен нос направи път Бил да влезе.

— О, Бил — рече бавно Елъри и присви очи. — Реши да дойдеш, най-сетне. Така и очаквах.

Бил изглеждаше смутен, но върху мъжественото му лице бе изписана решителност.

— Съжалявам, Ел. Друг път ще ти обясня. А сега бих желал да говоря с госпожица Гимбъл… насаме — каза той, като повиши глас и огледа спокойно присъствуващите.

Андрея скочи с ръка на сърцето:

— О, не биваше да идвате…

— Андрея… — започна пискливо госпожа Гимбъл.

Джоунс се обади с рязък глас:

— До гуша ми дойде от недомлъвките ви. Андрея, стига си ме разигравала. Искам моментално обяснение или всичко между нас е свършено, ясно ли е? Кой е този човек? Къде е пръстенът ти? Какво, по дяволите, си правила с колата ми в събота вечер? Ако си замесена в това убийство…

За миг очите на Андрея блеснаха. После ги сведе и бузите и леко поруменяха.

— Вашата кола ли? — попита недоумяващо Бил.

— Сега разбираш, надявам се, защо любовта изисква откровеност, Бил — промърмори Елъри. Още снощи можех да ти кажа, че Андрея Гимбъл не притежава кремав спортен кадилак. Нищо по-просто. Питаш, където трябва и… Какво ще кажете, ако затворим вратата и седнем да обсъдим въпроса като разумни хора?

Финч измърмори нещо на лакея, който погледна печално, затвори вратата и изчезна. Госпожа Гимбъл седна ядосана, с нацупени устни, сякаш се канеше да каже нещо обидно, но не знаеше точно какво. Джоунс изгледа Андрея кръвнишки, а тя не вдигаше очи от пода. Бледността й се бе стопила. Колкото до Бил, той внезапно се изчерви и запристъпва нерешително от крак на крак.

— Какво точно възнамеряваше да разискваш с госпожица Гимбъл, Бил? — запита спокойно Елъри.

Бил поклати глава:

— Зависи от госпожица Гимбъл. Аз нямам какво да кажа.

Андрея го погледна свенливо, с необяснима печал.

— Струва ми се — забеляза Елъри след миг напрегната тишина, — че в края на краищата ще се наложи да говоря аз. Бих предпочел да слушам. И двамата се държахте много странно — и вие, госпожице Гимбъл, и ти, Бил. Детински, ако питате мен… — Бил се изчерви. — Да ви кажа ли какво е станало? В събота вечер, докато оглеждах килима в къщата, ти съзря нещо блестящо, което се бе набило в него. Настъпи го с крак и когато реши, че никой не те наблюдава, се престори, че си завързваш обувката и го вдигна. Но аз те наблюдавах. Това бе голям шлифован диамант, най-малко шест карата.

Бил се размърда, а Андрея едва чуто ахна. Лицето на Джоунс отново посивя от яд, а скулите му се изопнаха.

— Мислех… — заекна Бил.

— Мислел си, че никой не те гледа. Но както виждаш, Бил рече кротко Елъри, — обучен съм да виждам всичко и професионалната ми етика не позволява на приятелството да попречи на истината. Ти не знаеше чий е диамантът, но се боеше да кажеш на Де Джонг, защото си мислеше, че по някакъв тайнствен начин може да уличи Люси. После дойде госпожица Гимбъл и ти видя на пръста и пръстен без камък. Не можеше и дума да става за съвпадение. Разбира се, тя трябва да е идвала в къщата… Но както виждаш, Бил, и аз забелязах.

Бил се засмя.

— Наистина, голям съм глупак. Покорно се извинявам, Елъри. Той погледна Андрея и повдигна леко рамене, сякаш искаше да покаже безпомощността си. Въпреки страха и мъката, тя се насили да се усмихне. Джоунс забеляза това и тънките му устни се изопнаха.

— Ти я дръпна настрани в тъмното — продължи Елъри, сякаш нищо не се бе случило, — но тъй като и аз се възползувах от мрака, упражних прерогатива на оскърбеното приятелство и подслушвах. Да продължавам ли?

Андрея простена тихо. После изведнъж вдигна бистър поглед:

— Няма нужда да продължавате, господин Куин — рече тя уверено. — Виждам колко безсмислено е било. Излиза, че не ме бива… в тези неща. Благодаря ви. Бил Ейнджъл. Държахте се прекрасно.

Той се изчерви отново, смутен.

— Значи си взела колата ми в събота следобед — промърмори Бърк Джоунс. — По дяволите, Андрея, ще трябва да снемеш подозрението от мен.

Погледът й бе презрителен:

— Не се безпокой, Бърк, така и ще направя. Господин Куин събота следобед получих телеграма от… Джо.

— Андрея — обади се плахо госпожа Гимбъл.

— Андрея, не мислиш ли — започна тихо Финч, — че не е много благоразумно.

Клепачите й се спуснаха.

— Нямам какво да крия, Дъки. Не съм го убивала, ако това си мислите всички! — Тя замълча. — В телеграмата Джо ме молеше да го чакам в онази къща, защото имал да говори с мен по неотложен въпрос. Даваше указания как да стигна дотам. Уговорката бе за девет.

— Обзалагам се, че телеграмата е дубликат на моята — измърмори Бил.

— Взех колата на Бърк… Той и без това нямаше да я използува. Не му се обадих къде отивам.

— Защо не им кажеш, че сама си карала? — изръмжа Джоунс. — Аз не мога да карам с тази счупена ръка.

— Моля те, Бърк — рече тя тихо. — Мисля, че на господин Куин му е ясно. Оказа се, че съм подранила. В къщата нямаше никой и отидох на разходка по пътя към Камдън. Когато се върнах…

— По кое време пристигнахте първия път? — попита Елъри.

— О, не знам. Може би към осем. Когато…

— И по кое време пристигнахте втория път?

Тя се поколеба:

— О, не помня. Почти се бе мръкнало. Влязох вътре… лампата беше запалена… и…

Елъри се размърда:

— Простете, че ви прекъсвам, госпожице Гимбъл. Когато пристигнахте за втори път в бараката, не видяхте ли нещо подозрително?

— Не, не. Нищо — каза го тъй бързо, че той премълча следващия въпрос и запали цигара. — Абсолютно нищо. Влязох и намерих Джо… Бе на пода. Мислех, че е мъртъв… Не… не го докоснах. Не можех. Кръвта… сигурно съм изпищяла. После хукнах навън. Видях някаква кола да приближава къщата по пътя и се изплаших. Скочих в кадилака и потеглих. Разбира се, сега знам, че за малко съм щяла да блъсна господин Ейнджъл. — Тя млъкна. — Това е всичко.

В последвалата тишина, Бърк Джоунс се окашля. В гласа му се чувствуваше нова, неуверена нотка:

— Ами… Съжалявам, писе. Ако ми беше казала… Когато ме помоли в събота да си мълча за колата…

— Бе много мило от твоя страна, Бърк — каза студено тя. — Никога няма да забравя твоето великодушие.

Грозвенър Финч пристъпи до нея и я потупа по рамото.

— Андрея, постъпила си детински, както и господин Куин ти каза. Защо не се довери на мен, на майка си? Нищо лошо не си направила. И господин Ейнджъл е получил телеграма, бил е там също без свидетели и въпреки това виждаш, че не се двоуми…

Андрея затвори очи.

— Много съм уморена. Чудя се дали…

— Ами камъкът, госпожице Гимбъл? — запита небрежно Елъри.

Тя отвори очи:

— Май си спомням, че си ударих ръката във вратата на излизане. Сигурно камъкът е паднал тогава. Но не забелязах, че липсва, докато господин Ейнджъл не ми обърна внимание по-късно същата вечер.

— Ясно. — Елъри стана. — Благодаря ви много, госпожице Гимбъл. Ако послушате съвета ми, ще разкажете историята на Полинджър…

— О, не! — викна тя уплашено. — Това не. Моля ви, нали няма да му кажете? Да имаш работа с тези хора…

— Всъщност не е необходимо, Елъри — обади се тихо Бил. — Защо да усложняваме нещата? Няма да ни е от полза и само ще вдигне нежелан шум около госпожица Гимбъл.

— Ейнджъл е прав, господин Куин — съгласи се охотно Финч.

Елъри се усмихна леко:

— Е, щом мнозинството е на това мнение! Лека нощ.

Той се ръкува с Финч и Джоунс. Бил стоеше до вратата като в небрано лозе. Погледът му срещна очите на Андрея и бързо се отмести. После той последва Елъри, унило отпуснал рамене.

И двамата мълчаха по пътя за Трентън. Само когато оставиха зад гърба си естакадата Генерал Пуласки и летището на Ню Йорк, Бил промърмори:

— Съжалявам, че не ти казах, Ел, някак си…

— Да не говорим за това.

Понтиакът продължи да бръмчи.

— В края на краищата — рече Бил в мрака — явно е, че казва истината.

— Така ли мислиш?

Бил млъкна за миг. После побърза да възрази:

— Какво искаш да кажеш? Всички виждат, че момичето е свястно. Да не мислиш, че тя… О, това е нелепо! Толкова е убийца, колкото и сестра ми.

Елъри запали цигара.

— Струва ми се — забеляза той, — че през последните няколко дни у теб, приятелю, настъпи изненадваща промяна.

— Не те разбирам — измънка Бил.

— Виж ти! Е, е, Бил, не си чак толкова наивен. Ти си наистина умен младеж. Ето, само преди няколко дни бичуваше безпощадно богатите, особено богатите млади дами. Андрея Гимбъл е толкова отявлен представител на омразната ти паразитна класа, че се чудя на вниманието, което й оказваш.

— Тя е… — Бил млъкна смутено. — Тя е… по-различна.

Елъри въздъхна.

— Щом си затънал дотам…

— В какво съм затънал? — озъби се в тъмнината Бил.

— Спокойствие, приятелю. — И Елъри продължи да пуши. Бил натисна газта. Останалата част от пътя изминаха в мълчание.

Кабинетът на Де Джонг на улица Съдебна бе пуст. Бил заобиколи по Саут Броуд, паркира понтиака до Маркет Стрийт и двамата с Елъри се вмъкнаха в мрачното преддверие на областната съдебна палата. В кабинета на областния прокурор намериха шефа на полицията и Полинджър да си шепнат, поверително допрели глави. Главите им се разделиха гузно.

— Я виж кой е дошъл — рече Де Джонг неловко.

— Точно който трябва. — Полинджър бе нервен. — Седнете, Ейнджъл. Сега ли пристигате от Ню Йорк, господин Куин?

— Да, реших, че е по-добре да науча от първа ръка за настъпилите развития. Случайно и Бил е с мен. Нещо ново?

Полинджър погледна Де Джонг.

— Ами — рече нехайно прокурорът — преди да отворим дума за това, любопитен съм да чуя вашето мнение относно убийството, господин Куин. Разбира се, ако имате такова.

— Quot homines, tot sententiae — подсмихна се Елъри. — Колкото хора толкова и мнения. И аз имам едно… може би неубедително, но мое собствено.

— Защо Финч искаше да ви види?

— О, това ли? — Елъри леко сви рамене. — Искаше да разследвам случая за „Нашънъл“.

— Заради застраховката ли? — Полинджър забарабани по бюрото си. — Така си и мислех. Разбира се, ще се радвам да ви помогна. Можем да работим заедно.

— Аз не приех — измърмори Елъри.

— О? — Полинджър вдигна вежди. — Тъй, тъй, да чуем мнението ви все пак. Не съм от онези късогледи юристи, които презират съветите на аматьорите. Слушам ви.

— Седни, Бил — рече Елъри. — Май се натъкнахме на нещо.

Бил се подчини. Отново бе нащрек.

— Е, и? — подкани го Де Джонг с насмешка.

Елъри извади лулата си.

— Аз съм в неблагоприятно положение. Очевидно вие разполагате с информация, за която не знам… В момента не мога да ви предложа хипотеза, която да уличава определена личност. Фактите, с които разполагам, не водят към разрешение на случая. Но от мига, в който идентифицирах Уилсън като Гимбъл, ме порази мисълта, че съществува една насока на разследването, която може да донесе успех. Предполагам, господа, че сте чели местните вестници от последните дни?

Полинджър го погледна изненадано:

— Да. Коментираха случая надълго и нашироко.

— Имаше една статия от ваша съгражданка — продължи Елъри, която, признавам си, ми направи впечатление. Става дума за очарователната червенокоса хлапачка, която води скандалната рубрика в „Трентън Таймс“.

— Бива си я Ела Еймити — рече Де Джонг безразлично.

— О, събуди се, Де Джонг. Тя заслужава по-голяма похвала. Схванала е нещо, което е убягнало на всички ни. Спомняте ли си как нарече къщурката, в която Гимбъл срещна смъртта? — Двамата служители на закона го погледнаха с недоумение. Бил замислено си смучеше пръста. — Нарече я — каза Елъри — „Къща насред път“.

— Къща насред път. — Полинджър изглеждаше разочарован. — О, да, спомням си.

— Очевидно нищо не ви говори — рече сухо Елъри, — а би трябвало. Сложила е пръст направо в раната.

Де Джонг се ухили.

— На мен ми звучи смахнато.

— Твоя си е грешката. Фразата е направо блестяща. Не разбирате ли значението й? — Той изпусна облак дим. — Кажете ми, чие убийство разследвате?

— Чие… — Прокурорът рязко се изправи в стола си.

— Гатанка ли е това? — ухили се Де Джонг. — Ще се пробвам. — Убийството на Мики Маус?

— Не е зле, Де Джонг — рече Елъри. — Пак ви питам: кой е убитият? — Той разпери дългите си пръсти. — А щом не можете да го назовете, още по-трудно ще бъде да намерим убиеца му.

— Накъде биете — сопна се Полинджър. — Разбира се, убийството на Джоузеф Кент Гимбъл. Или на Джоузеф Уилсън, или на Хенри Смит, или както искате го наречете. Разполагаме с човека, с тялото — това е важно. И знаем кой е той. Какво значение има името?

— Май световно. За нещастие добрият стар Шекспир не доживя до дните на криминалистиката. Виждате ли, че не знаете. Кой точно: Гимбъл или Уилсън? Този човек е бил Уилсън във Филаделфия и Гимбъл в Ню Йорк. Видели са му сметката в Трентън… В къщата насред път, както казва нашата Ела. Наистина много сполучливо. И така, в Къщата насред път, да поразширим малко хрумването — продължи сдържано Елъри, — вие открихте дрехите на Гимбъл и дрехите на Уилсън. Колата на Гимбъл и колата на Уилсън. В Къщата насред път този човек е бил както Гимбъл, така и Уилсън, разбирате ли? Питам ви сериозно: в чия самоличност е бил убит? В тази на Гимбъл, или в тази на Уилсън? Кого е смятала убийцата, че праща на онзи свят — Джоузеф Кент Гимбъл от Ню Йорк или Джо Уилсън от Филаделфия?

— Никога не съм се замислял по този въпрос — измърмори Бил.

Полинджър стана и започна да кръстосва пространството зад бюрото си с бързи отривисти крачки.

— Глупости на търкалета. Гръмки фрази — присмя се Де Джонг.

Полинджър се закова. Хвърли особен поглед към Елъри изпод редките си вежди.

— А вие в коя самоличност мислите, че са го убили?

— Туй е въпросът наистина — въздъхна Елъри. — Не мога да отговоря. Вие можете ли?

— Не. — Полинджър седна. — И аз не мога. Но ми се струва все пак, че проблемът е чисто теоретичен. Не мога да разбера как… Вижте какво.

— Целите сме слух — рече Бил. Седеше спокойно на стола, владееше се напълно. Елъри пушеше кротко.

Тънките пръсти на прокурора си играеха с един нож за хартия на бюрото.

— Де Джонг направи извънредно важно откритие. Намери колата на човека, който е убил Гимбъл в събота вечер… малката кола с гумите „Файърстоун“:

Елъри погледна Бил. Странно бе как простичкото изявление на Полинджър се отрази на младия мъж. Кожата му се изопна, заприлича на стар пергамент. Седеше, без да смее да помръдне, сякаш се боеше, че най-лекото движение ще предизвика лавина.

— Е? — окашля се той. — Къде?

— Изоставена. Катастрофирала — вдигна рамене Полинджър.

— Къде? — попита Елъри.

— И не си мислете — провлече Де Джонг, — че може да съществува каквото и да е съмнение, господа. Това е колата, няма грешка.

— Изявление на олимпиец. Откъде си сигурен?

— От следните три факта. — Полинджър отвори горното чекмедже на бюрото си и хвърли купчина фотографии отгоре. — Отпечатъците на гумите. Направихме отливки от отпечатъците на колите пред къщата и ги сравнихме с гумите на намерената кола, форд, модел тридесет и втора година, черно купе. Е, отливките и гумите съвпадат. Това първо.

Бил премигваше, сякаш зеленикавата светлина дразнеше очите му.

— А второ?

— Второто — отвърна прокурорът, бъркайки отново в чекмеджето — е това!

Извади ръждясалата фигурка на гола жена — отчупената в глезените фигурка от капачката на радиатора, — която човекът на Де Джонг бе намерил на главната алея в нощта на убийството. После той постави до нея един друг предмет от същия ръждив метал самата капачка с двата назъбени метални крака, щръкнали отгоре й.

— Огледайте ги. Ще видите, че счупените крайчета на металните глезени съответствуват точно на счупените крака върху капачката.

— Капачката от този форд ли е? — попита напрегнато Елъри.

— Ако не е, трябва да съм я отвил насън — рече Де Джонг.

— Разбира се, това е почти толкова неопровержимо доказателство, колкото и отпечатъци от пръсти — подчерта Полинджър. — А сега третото!

И за четвърти път бръкна в чекмеджето, а когато извади ръката си, тя бе обвита в някаква тъмна прозрачна материя.

— Воалът! — възкликна Елъри и посегна към него. — Къде го намерихте, по дяволите?

— На шофьорската седалка в купето. — Полинджър се облегна назад. — Сигурно разбирате какво значение има този воал като улика.

Отпечатъците от гумите и счупената капачка на радиатора установяват, че фордът е посетил местопрестъплението в събота вечерта. Воалът доказва вината. Намерен във форда, той ни води по логичната презумпция, че фордът е шофиран от престъпника, защото самата жертва е казала на Ейнджъл, преди да издъхне, че убийцата му е била с воал. А воалите не са на мода днес.

Бил не откъсваше поглед от воала.

— Като юрист — рече той дрезгаво — вие, разбира се, съзнавате, че по-неубедително веществено доказателство от това не може да има.

— Как ще го свържете със случая? Намерили ли сте очевидци? Ако ги имахте, щеше да е по-различно. А уточнихте ли времето? Откъде знаете, че колата не е изоставена много преди престъплението? Откъде…

— Скъпи момко — каза бавно Полинджър, — познавам законите много добре.

Той стана и закрачи отново.

Някой почука на вратата и слабият човечец се извърна.

— Влез.

Селърс, дребният мургав мъж, прикрепен към екипа на Де Джонг, отвори вратата. Зад него стоеше друг детектив. Мургавият мъж малко се изненада, като видя двамата посетители.

— Е, и? — скочи Де Джонг. — Гладко ли мина всичко?

— Идеално.

Де Джонг хвърли поглед към Полинджър. Прокурорът кимна и се обърна. Бил стискаше ръчките на стола и очите му диво шареха от лице на лице. Селърс измърмори нещо и другият мъж изчезна. Миг по-късно се появи отново, хванал Люси Уилсън за ръка. Всичката кръв се бе оттекла от лицето й. Под прекрасните й очи имаше големи виолетови кръгове. Ръцете й бяха стиснати в юмруци и гърдите й се повдигаха и спадаха. Изглеждаше тъй злощастна и отчаяна, че за известно време никой не проговори.

— Бил. О, миличък Бил! — възкликна тя тихо и се олюля.

Бил скочи като изстрелян от катапулт.

— Мерзавец! — викна той на Де Джонг. — Какво, по дяволите, си въобразяваш, като влачиш сестра ми тук по туй време на нощта?

Де Джонг махна на мургавия мъж, който пристъпи и докосна ръката на Бил.

— Спокойно, Ейнджъл. Не искаме да имаме неприятности с теб.

— Люси! — Бил го блъсна настрана. Хвана сестра си за раменете и я разтърси. — Люси! Защо им позволи да те доведат в Ню Джързи. Нямат право. Не могат да прекосят границата на щата без документ за екстрадиране!

— Чувствувам се така… не знам — прошепна тя. — О, Бил, те… казаха, че господин Полинджър искал да разговаря с мен. Те казаха…

— Мошеник такъв! — изкрещя Бил. Нямаш право…

Полинджър пристъпи с достойнството на петел. Мушна нещо в ръцете на Люси.

— Госпожо Уилсън, познавате ли този автомобил? — запита той с официалния тон на длъжностно лице.

— Не му отговаряй! — извика Бил.

Но тя отвърна уморено:

— Да. Да, това е моята кола. Джо ми подари този форд за рождения ден преди няколко години. Джо ми подари…

— Още ли продължавате да твърдите, че не знаете как вашата кола е напуснала гаража ви в събота?

— Да. Не. Искам да кажа, не знам.

— Намерихме я блъсната в дърво край пътя във Феърмаунт Парк, Филаделфия — нареждаше прокурорът. — На пет минути от вашия дом, госпожо Уилсън. Да сте катастрофирали там в събота вечер на връщане от Трентън?

Зловещата обстановка — ярката зелена светлина, строгите редици правни томове по стените, разхвърляното бюро — най-сетне проникна до съзнанието й. Ноздрите й потръпнаха и пот изби на нослето й.

— Не прошепна тя. — За бога, господин Полинджър, не! Черните й очи блестяха от ужас.

Полинджър вдигна тъмния воал.

— А този черен воал ваш ли е?

Тя го гледаше, без да го вижда.

— Какво? Какво?

— Нищо няма да измъкнеш от нея, Полинджър — рече грубо Де Джонг. — Тя е хитруша. Хайде да привършваме.

Часовникът на стената тиктакаше шумно. Мургавият мъж хвана Люси Уилсън по-здраво за ръката. Бил стоеше полуприведен, със сгърчени пръсти и очи, изпълнени със страх.

— Господа — рече рязко Елъри, — предупреждавам ви да не принасяте тази бедна жена в жертва пред олтара на общественото мнение, Бил, стой си на място!

— Аз знам своя дълг, господин Куин — рече прокурорът твърдо. Сетне посегна към някакъв документ на бюрото си.

— Недейте! По дяволите, не бива… — изкрещя Бил.

— Люси Уилсън — рече Полинджър уморено, — държа в ръцете си заповед за арестуването ви. В името на гражданите на Ню Джързи вие сте обвинена в предумишленото убийство на Джоузеф Уилсън, известен също като Джоузеф Кент Гимбъл, през нощта на първи юни хиляда деветстотин тридесет и пета година, събота, в Мърсър щата Ню Джързи.

Черните й очи се притвориха и тя припадна в ръцете на брат си.