Елъри Куин
Къща насред път (2)

I
Трагедията

… Представя се трагедията „Човек“, героят е всепобеждаващият Червей.

Трентън е столица на Ню Джързи. Според последното преброяване от 1930 година населението й възлиза на 123 356 души — мъже, жени и деца. Първоначално градът се е наричал Тренте Таун, по името на Уилям Трент, кралски съдия. (Това известно ли ви беше, господин Клопенхаймър?) Разположен е на брега на Делауеър — най-красивата река в Съединените Щати.

Съсухреният човечец кимна уклончиво.

— Край Делауеър, ако си спомняте, Джордж Вашингтон разбил на пух и прах хесенците^[1] през 1776 година — продължи шишкото и натопи хобота си в пръстената халба. — Било е точно по Коледа, в една ужасна буря. Добрият стар Джордж натоварил момчетата си на лодки, преминали тихомълком Делауеър и спипали хесенските кръволоци по бели гащи, без да дадат нито една жертва — пише го в историята. А знаете ли къде е станало това? В Трентън, господин Клопенхаймър, в Трентън!

Господин Клопенхаймър потърка острата си брадичка и промърмори нещо умиротворително:

— И знаете ли още какво? — рече шишкото, като хлопна с халбата си по масата. — Навремето Трентън за малко да стане столица! Факт! През 1784-та година Конгресът се събрал точно тук, в старото селище, и гласувал сградите на федералното правителство да бъдат построени на двата бряга на реката.

— Но Капитолът е във Вашингтон — обади се плахо господин Клопенхаймър.

— Политика, господин Клопенхаймър, интриги. Нали знаете… — изсмя се другият многозначително.

Шишкото, който донякъде приличаше на Хърбърт Хувър, от доста време възпяваше отминалата слава на Трентън, проглушавайки ушите на господин Клопенхаймър. Силно заинтригуван, младият човек с пенсне от съседната маса поглъщаше методично свинското краче с кисело зеле пред себе си и монолога на съседа. Нямаше нужда от дедуктивните способности на Едгар По, за да си направи извода, че шишкото се опитва да продаде нещо на плахия човечец, но какво? Град Трентън ли? Не му се вярваше… После дочу господин Клопенхаймър да промълвя с благоговение думата „хмел“, а сетне и „ечемик“, и всичко стана ясно. Очевидно господин Клопенхаймър представляваше интересите на пивоварната промишленост, а шишкото несъмнено бе член на местната Търговска Камара.

— Мястото е идеално за пивоварна — разтапяше се шишкото. — О, добър ден, сенаторе! Вижте, господин Клопенхаймър…

Разгадал тайната, младият човек престана да надава ухо. Не свинското краче и халбата, загадките бяха насъщният му хляб и апетити му бе неутолим. А шишкото го бе гощавал цял половин час! Въпреки тълпата от посетители в малката бирария на хотел „Стейси Трент“ с грубите й червено-бели покривки и звънтенето на чашите зад дървената преграда, той си оставаше тук чужденец в чужда страна. Посетителите на „Стейси Трент“, намиращ се на един хвърлей от позлатеното кубе на Капитола, говореха сякаш друг език. Тук политиката и Щатското законодателство бяха главна тема за разговор, а той не правеше разлика между крило и фракция! Младият човек въздъхна. Направи знак на келнера, поръча си ябълков пай с кафе и погледна ръчния си часовник. Осем и четиридесет и две. Добре. Той…

— Елъри Куин, как си, стари вълко!

Изненадан, той вдигна глава и видя млад мъж, висок и слаб като него, да му се усмихва приветливо.

— Я, Бил Ейнджъл — рече радостно Елъри. — Не ме ли лъжат очите. Бил! Сядай, сядай! Откъде изникна? Келнер, още една халба! Как, за бога…

— Едно по едно засмя се младият мъж, като се отпусна на стола. Все така нетърпелив, както виждам. Надникнах тук да потърся един човек и ми трябваше доста време, за да те позная, диви ирландецо. Как живееш?

— Както се случи. Ти не си ли във Филаделфия?

— Така е, наистина. Тук съм по лична работа. Още ли гониш престъпниците?

— Вълкът козината си мени, но нрава не — произнесе Елъри. — Или предпочиташ да ти го кажа на латински? Навремето се дразнеше от цитатите ми.

— Никак не си се променил. Какво правиш в Трентън?

— Просто минавам. Ходих до Балтимор във връзка с един случай. Виж ти, виж ти, Бил Ейнджъл. Колко време изтече!

— Близо единадесет години. И въпреки това вълкът не се е променил кой знае колко.

Черните очи на Ейнджъл срещнаха неговите уверено и спокойно, но на Елъри му се стори, че освен радостта от срещата в погледа на приятеля му се крие някаква спотаена тревога.

— А мен как ме намираш?

— Бръчки покрай очите — рече критично Елъри. — Непреклонно стиснати устни, което преди го нямаше, малко напрегнато, нервно изражение, косата пооредяла около слепоочията. Цял джоб подострени моливи — белег на трудолюбие. Облечен небрежно, с неогладени, но както винаги добре ушити дрехи. Самоуверен вид с отсенки на постоянно самонаблюдение… Остарял си, Бил.

— Това се казва дедукция — усмихна се Ейнджъл.

— Но инак не си се променил. Все същият хлапак, готов да влезе в бой с житейските неправди. А отгоре на всичко и с много представителен вид. Често те споменават по вестниците, Бил.

Ейнджъл се изчерви и вдигна халбата си.

— Нищо особено. Как не им омръзна да повтарят все едно и също. Случаят със завещанието на Къри бе разрешен по щастливо стечение на обстоятелствата.

— Какво приказваш! Следих го отблизо. Сампсън, областният прокурор на Ню Йорк, казва, че това е най-блестящото съдебно дирене на годината. Предсказва ти голямо бъдеще.

Младият мъж спокойно отпи от бирата си.

— Не и в този свят на големите банкови сметки. Какво бъдеще? — сви рамене той. — Сигурно ще изпадна дотолкова, че да пледирам дребни искове пред някой кисел дърт съдия с лошо храносмилане…

— Винаги си бил песимист. Спомням си, че още като студент страдаше от хроничен комплекс за малоценност.

— Беднякът няма шансове. — Ейнджъл се усмихна широко. — Стига вече, негоднико. Не се подигравай с мен. Как е инспекторът? Много се разбирахме с него едно време.

— Добре е, благодаря. Женен ли си, Бил?

— Не, благодаря! Всички бедни девици, които познавам, ме мислят за смахнат, а нямаш представа какво мисля пък аз за богатите.

— Познавам няколко, които не са съвсем за изхвърляне — въздъхна Елъри. — А как е очарователната ти сестра?

— Люси е добре. Омъжена е, разбира се. За търговски пътник — Джо Уилсън. Много порядъчен човек: не пие, не пуши, не играе комар и не бие жена си. Ще ти хареса. — Ейнджъл погледна часовника си. — Ти едва ли си спомняш Люси.

— Какво говориш! Нали бях готов да сложа в краката й бедното си юношеско сърце. Тя би подлудила и Ботичели.

— Все още е хубава. Живее наблизо. Имат във Феърмаунт Парк скромна къщичка. Джо е доста добре материално за човек от неговия бранш.

— Чакай, чакай — сгълча го Елъри. — С какво търгува?

— Евтини бижута. Гривни. Дрънкулки. — В гласа на Бил се почувствува горчивина. — Боя се, че погрешно ти представих нещата. Да ти кажа право, мъжът на Люси не е нищо повече от амбулантен търговец. О, заслужава уважение. Няма родители и всичко е постигнал със собствени усилия. Човек, който сам се е издигнал. Но винаги съм мислел, че на сестра ми ще й провърви повече — сви вежди той.

— За бога, че лошо ли е човек да си изкарва хляба като честен и почтен търговски пътник? Ти си бил голям сноб!

— Е, вярно, че е почтен. Глупаво е да се оплаквам. Той е лудо влюбен в Люси и тя в него. И никога не я е лишавал от нищо. Само че ме смущава гладният му и стръвен вид, както казва Цезар.

— Сериозно основание, няма що!

— За бога! Просто съвестта ми е гузна. Апартаментът ми е в центъра на града и не се виждаме много често с Люси. Направо съм я зарязал. Джо пътува често и тя сигурно е ужасно самотна.

— О, подозираш, че има друга жена?

Бил Ейнджъл сведе поглед.

— Скъпи приятелю, виждам, че е безполезно човек да крие нещо от теб. Ти си същински пророк. Бедата е, че толкова често отсъствува. Четири-пет дни в седмицата. От десет години е така — откак се ожениха. Има кола, разбира се, но като изключим собствената ми подозрителност, нямам никаква причина да смятам, че се занимава с нещо друго, освен с бизнес… — Отново погледна часовника си. — Виж Елъри, трябва да вървя. В девет имам среща със зет си недалеч оттук. А сега е девет без десет. Кога тръгваш за Ню Йорк?

— Когато успея да вдъхна живот на стария Дюзи.

— Дюзенбъргът! Божичко, още ли караш тази древна колесница? Мислех, че отдавна си я подарил на „Смитсониън“^[2]. Ще имаш ли нещо против да ти правя компания на връщане?

— Напротив! Ще се радвам.

— Ще ме изчакаш ли около час?

— Цяла нощ, ако кажеш.

Бил се изправи и рече замислено:

— Бързо ще свършим с Джо. — После подхвърли: — И без това мислех да ходя довечера до Ню Йорк. Утре е неделя и имам един клиент, когото по друго време не мога да видя. Ще оставя колата си в Трентън. Ти къде ще бъдеш?

— Във фоайето отсреща. Ще останеш ли да спиш у нас?

— С удоволствие. Ще се видим след час.

Господин Елъри Куин се облегна назад, загледан в спортната фигура на приятеля си, който изчезна към гардероба. Горкият Бил. Винаги бе поемал чуждото бреме на широките си плещи… За миг Елъри се замисли какво се крие зад срещата му със зетя. После сви рамене и си рече, че това чисто и просто не е негова работа, и си поръча нова чаша кафе. Допивайки кафето, реши, че с Бил пътуването ще е по-леко. А и в компанията на младия мъж несъмнено нямаше да усети как ще стигнат до Холанд Тънъл.

Но тук се намеси съдбата. Защото макар Елъри Куин да не го знаеше в момента, нито нему, нито на Уилям Ейнджъл — младия филаделфийски адвокат — бе съдено да напуснат Трентън в тази мека съботна вечер на първи юни.

 

 

Възстаричкият понтиак на Бил Ейнджъл пуфтеше по безлюдната улица Ламбъртън, покрай източния бряг на река Делауеър. Платното бе тясно и фаровете проблясваха по локвите и мократа черна настилка. Следобед бе паднал топъл дъжд и въпреки че спря малко преди седем часа, пътят и неприветливите поля и сметища от лявата му страна бяха все още разкаляни. На запад, към Лунния остров, мъждукаха няколко бледи светлини, а хълмовете на изток сивееха, мокри и лъскави като прясно боядисани.

При дългата грамада от здания на Речната гара Бил намали. „Според указанията на Джо трябва да не е далеч“, помисли си той. Познаваше местността. Често бе минавал с автомобила си оттук, на път от Филаделфия за Трентън. Около Речната гара, навред, докъдето стигаше погледът, се простираха зловещите градски сметища. На изток канализационната станция бе унищожила окончателно перспективите за жилищно строителство и наоколо нямаше никакви къщи. Указанията бяха ясни: неколкостотин метра след Речната гара.

Бил натисна спирачката. Отдясно на пътя, там, където проблясваше стоманената лента на реката, бе кацнала ниска черна постройка. От прозорците й се процеждаше мътна светлина.

Понтиакът се закашля и спря. Бил внимателно се огледа. Постройката приличаше по-скоро на барака, набързо стъкмена паянтова къщурка от стари греди с хлътнал покрив, изпочупени керемиди и полусрутен комин. Намираше се досами реката. До нея водеше алея за коли, която започваше от Ламбъртън, стигаше до къщата и завиваше в широка дъга обратно към улицата — доста абсурдно великолепие. В падащия здрач съборетината имаше отблъскващ вид. Голяма спортна кола бе спряла току пред затворената врата, почти до каменното стъпало. Муцуната на притихналото чудовище бе обърната към пътя. Бил се озърна неспокойно и затърси в гъстия тъмносин здрач други подробности. Тази кола… Люси караше малка кола, нейна собствена. Джо бе много внимателен към жена си в това отношение — изглежда, разбираше колко самотна бе тя. Самият Джо имаше вехт, но удобен Пакард. Но тази бе внушителна — великолепен шестцилиндров кадилак, вероятно изработен по поръчка. Странно, въпреки огромните размери имаше нещо женствено във вида му. В падащия здрач на Бил му се стори, че колата е млечнобяла на цвят, с никелирани лайстни и емблеми. Спортна кола на богата жена…

После Бил съзря пакарда на зет си, паркиран встрани от бараката, а на няколко метра пред колата си забеляза втора алея, водеща към къщата. Това бе занемарен черен път, който излизаше на Ламбъртън, но не пресичаше парадната алея, а водеше към една странична врата на къщата. Две алеи, две врати, две коли…

Бил Ейнджъл не смееше да помръдне. Нощта бе тиха, безмълвието й се нарушаваше единствено от свиренето на щурците, едва доловимото пухтене на моторници по реката и шума на собствената му кола. На излизане от Трентън Бил не бе видял никаква сграда, освен будката на пазача пред Речната гара. И тук, край бараката, докъдето му стигаше погледът, се простираше равно пусто поле. Това бе мястото на срещата.

Не усети колко време седя така, но изведнъж нощната тишина избухна, взривена от ужасен вик. Сърцето на Бил се сви от уплаха още преди сетивата му да определят естеството на вика. Бе писък, изтръгнат от женско гърло: еднократен, необуздан изблик на ужас като стона на внезапно дръпната струна. Кратък и пронизителен, той замри тъй неочаквано, както бе прозвучал. Седнал смразен зад волана на понтиака, Бил Ейнджъл си даде сметка, че за пръв път в живота си чува жена да пищи. Нещо в него откликна трепетно и той го отбеляза с искрено учудване. В същия миг несъзнателно погледна ръчния си часовник в светлината на арматурното табло. Часът бе девет и осем минути.

Бързо вдигна поглед, отпред проблесна светлина. Входната врата зейна, чу я да се отваря с трясък. Светъл лъч заля спортната кола пред каменното стъпало. После на вратата изникна нечия фигура. Бил се надигна зад волана и напрегна очи. Фигурата бе на жена, закрили лицето си с ръце, сякаш не искаше да види нещо гнусно. Остана там само за миг, един силует с неразличими черти. Открояваше се в мрака, осветена отзад. Не личеше дали е млада или стара, но бе слаба и стройна. Бил не можа да различи подробности от облеклото й. Тази жена бе изпищяла. И бе изхвръкнала от бараката, обезумяла от страх и отвращение.

Тогава тя видя понтиака, втурна се към голямата спортна кола и сграбчи дръжката на вратата. Вмъкна се вътре светкавично. Кадиликът потегли с рев към Бил. Занесе в завоя на алеята и едва когато бе на косъм от понтиака, младият човек се стресна от унеса си. Бързо включи на първа и врътна волана надясно. Понтиакът хлътна в калната алея от другата страна на къщата.

Главините на колите се отъркаха една в друга. Кадилакът рязко зави, профуча едва ли не на две колела. В краткия миг, когато двамата шофьори се изравниха, Бил видя една ръка в женска ръкавица да стиска носна кърпичка, с която прикриваше лицето. Очите над кърпичката бяха обезумели от ужас и широко отворени. После спортната кола изчезна с рев по Ламбъртън към Трентън и след миг мракът я погълна. Бил знаеше, че е безполезно да я преследва.

Полузамаян, той подкара понтиака по калната алея и паркира до стария Пакард на зет си, ръцете му лепнеха от пот. Изключи двигателя и от колата стъпи направо на малката дървена веранда отстрани на бараката. Вратата бе леко открехната. Събра кураж и я разтвори.

Премигна на светлината и успя да различи интериора само в най-общи линии. Бе се озовал в стая с нисък таван, с избеляла и олющена мазилка. Забеляза на срещуположната стена старомодна сгъваема закачалка, окичена с мъжки костюми, мърлява желязна мивка в ъгъла, открита стара камина, подобна на гробница, кръгла маса с електрическа лампа по средата, от която струеше единствената светлина в стаята. Нямаше легло, кушетка, печка, долап. Само няколко паянтови стола и изтърбушено кресло, което едва се крепеше… Бил замръзна.

На пода зад масата лежеше човек. Виждаше двата му крака, свити в коленете. В позата му имаше нещо, което подсказваше, че е мъртъв.

Бил Ейнджъл стоеше неподвижно, току на прага, и мислеше трескаво. Устните му се свиха сурово. В бараката бе много тихо. Усети се смазан от самотата. Светът на живите хора, които дишаха и се смееха, му изглеждаше далечен и недостижим. Ветрецът откъм реката леко поклащаше пердетата на прозорците… Единият крак помръдна. Бил го гледаше да се движи със смътно и безучастно учудване. Усети, че и той самият пристъпва по застлания с килим под, че заобикаля масата и се доближава до проснатото тяло.

Човекът лежеше по гръб с вторачени в тавана, изцъклени очи. Ръцете му, неестествено сиви, драскаха по килима, сякаш изпълняваха бавно и методично клавирно упражнение. Бежовото му свободно сако бе отворено и бялата риза бе опръскана с кръв над сърцето му. Бил коленичи и се чу да проговаря сякаш с чужд глас:

— Джо, за бога, Джо.

Не посмя да докосне тялото на зет си. Стъкленият блясък изчезна от очите на мъжа. Погледът му боязливо се извърна настрани и застина.

— Бил.

— Вода?…

Побелелите пръсти задраскаха по-енергично.

— Не. Твърде… Бил, умирам.

— Джо, кой…

— Жена, жена. — Несигурният глас секна, но устата продължи да се движи, устните се отваряха и затваряха, езикът се въртеше. После гласът промълви отново: — Жена.

— Каква жена, Джо? Джо, за бога!

— Жена. С воалетка. Плътна воалетка… лице. Не видях. Намушка ме… Бил, Бил.

— Кой, по дяволите?

— Обичам… Люси, Бил, грижи се за Лю…

— Джо!

Устата спря да се движи, устните се отпуснаха, езикът потрепна и замря. Очите отново се изцъклиха и продължиха да се взират в Бил с жестоко изумление и агония. Чак тогава Бил забеляза, че пръстите са престанали да драскат. Изправи се вдървено и излезе от бараката.

 

 

Господин Елъри Куин се бе изтегнал удобно под една палма във фоайето на „Стейси Трент“ и дремеше над димящата лула, когато чу да викат името му. Сепна се и видя едно момче в тревистозелената ливрея на хотела, украсена с червеникави галони, да минава край него.

— Момче! Тук съм.

Фоайето бе пълно с народ и множество очи се извърнаха към него с любопитство — името му бе отекнало из зимната градина. Той привика пиколото, леко раздразнен.

— Г̀осин Куин? На телефона.

Елъри подхвърли монета на момчето и намръщен се отправи към рецепцията. Сред множеството глави, щръкнали при вика на пиколото, бе и тази на червенокоса млада жена в кафяв костюм от туид. Със загадъчна усмивка на устните тя стана и бързо последва Елъри. Дългите й крака пристъпваха безшумно по мраморния под.

Елъри вдигна телефона. Младата жена зае позиция на няколко крачки зад него, извърна се с гръб, отвори чантата си, извади червили и започна да черви и без това начервената си уста.

— Бил?

— Слава богу.

— Бил, какво става?

— Елъри… Не мога да дойда с теб до Ню Йорк. Аз… Дали можеш?…

— Бил, случило ли се е нещо?

— Да, за бога. — Адвокатът замълча за миг и се опита да прочисти гласа си. — Елъри, това е… това е кошмар. Просто не мога да повярвам. Зет ми… Него са… той е мъртъв.

— Божичко!

— Убит. Намушкан в гърдите, окървавен като… като заклано прасе.

— Убит! — Елъри примига. Младата жена зад гърба му се вцепени, сякаш я бе ударил ток. После се изгърби и взе яростно да черви устните си. — Бил… Къде си? Кога стана това?

— Не знам. Неотдавна. Когато пристигнах, беше още жив. Каза… после издъхна. Елъри… човек не предполага, че такова нещо може да се случи с негов близък. Как ще кажа на Люси?

— Бил — настоя Елъри, — стига се измъчва. Слушай ме. Уведоми ли полицията?

— Не… не.

— Къде се намираш?

— В будката на пазача срещу Речната гара. Елъри, ще трябва да ни помогнеш!

— Не ще и дума, Бил. На какво разстояние от „Стейси Трент“ се намираш?

— Три мили. Ще дойдеш ли? Елъри, ще дойдеш ли?

— Тръгвам. Кажи ми как да стигна дотам по най-късия път. Обясни ми спокойно, Бил. Трябва да се овладееш.

— Нищо ми няма. Добре съм. — По жицата долетя дишането му, болезнено задавено, като първата глътка въздух на новороден младенец. — Най-късият път… Да. Намираш се на ъгъла на Ийст Стейт и Саут Уилоу. Къде си паркирал?

— В гаража зад хотела. На Фронт Стрийт, струва ми се.

— Карай две преки на изток по Фронт. Ще излезеш на Саут Броуд. Завиваш надясно, минаваш покрай съда, пак надясно по Сентър Стрийт, една пряка южно от съда. На втората пресечка на Сентър завий надясно по Фери. Първата пряка на Фери излиза на Ламбъртън. Завиваш наляво и продължаваш на юг по Ламбъртън, докато стигнеш Речната гара. Няма начин да не я видиш. Бараката… е на няколкостотин метра оттам, на отсрещната страна.

— По Фронт до Саут Броуд, после по Сентър и оттам по Фери и излизам на Ламбъртън. Завивам само надясно, а на Ламбъртън на ляво. Идвам след петнадесет минути. Чакай ме при будката на пазача. Бил, не мърдай от мястото си. Чу ли?

— Няма.

— Уведоми полицията! Тръгвам. — Елъри остави слушалката, нахлупи шапка и хукна като пожарникар. Червенокосата млада жена го изпроводи с почти похотлив блясък в лешниковите очи. После щракна чантата си.

В десет без десет Елъри удари спирачки пред будката на пазача срещу Речната гара. Бил Ейнджъл седеше на стъпалото на понтиака си. Подпрял чело с ръце, той се взираше в мокрия път. Тълпа зяпачи се трупаше на прага на къщата. Двамата мъже се спогледаха за миг.

— Ужасно е — задави се Бил. — Ужасно!

— Знам, Били, знам. Обади ли се в полицията?

— Скоро ще дойдат. Аз… Обадих се и на Люси. — Искрица отчаяние блесна в очите на Бил. — Няма я вкъщи.

— Че къде е?

— Бях забравил. Всяка събота вечер ходи на кино в града, докато Джо… когато го няма. Никой не отговаря. Пратих й телеграма да дойде, защото Джо е претърпял… злополука. Преди да се прибере, телеграмата ще е там. Ние… няма смисъл да се заблуждаваме. Нали?

— Разбира се, че не, Бил.

Бил извади ръце от джобовете си, после вдигна глава към черното небе. Имаше новолуние и небето бе осеяно със звезди — малки, искрящи, окъпани от дъжда.

— Да вървим — рече мрачно той и двамата се качиха на понтиака. Бил обърна колата и тръгна отново на юг.

— Карай по-бавно — подхвърли след малко Елъри. Той не сваляше очи от трептящите лъчи на фаровете. — Разкажи ми всичко.

Бил започна да разказва. Когато спомена жената в спортния кадилак, Елъри се вторачи в лицето на спътника си. Изражението му бе мрачно и застрашително.

— Жена с воалетка — промърмори Елъри. — Имаш късмет, Бил. Горкият Уилсън е успял поне това да каже. А онази жена с воалетка ли беше?

— Не знам. Поне като мина край мен, нямаше. Но може да я е отметнала върху шапката си. Не знам… Когато Джо… когато умря, излязох, върнах колата на заден ход по алеята и потеглих към гарата. После ти се обадих. Това е всичко.

Бараката изникна пред тях. Бил завъртя уморено волана.

— Не! — извика рязко Елъри. — Спри тук. Имаш ли фенерче?

— В джоба на вратата.

Елъри слезе от понтиака и зашари с фенерчето. Бледият лъч заигра, но околните предмети. Обстановката се запечати неизлечимо в съзнанието му: смълчаната барака, калната пътека отстрани, дъгата на алеята пред входната врата, буренясалите лехи край бордюрите. Наведе се да огледа с фенерчето калната пътека. Доколкото можа да забележи, върху подгизналата земя нямаше човешки следи — само отпечатъци от няколко коли. Разгледа ги внимателно и после се върна при понтиака.

— Бил! Тръгваме пеша.

— Както кажеш.

— Или най-добре обърни колата си и запречи пътя. Не ми се иска да минават коли по тези алеи. Не виждам никакви стъпки в калта и това може да е от значение. Следите от гуми, естествено, трябва да се запазят. Следобедният дъжд бе направо пратен от бога… Бил! Слушаш ли ме?

— Да. Да, разбира се.

— Тогава прави каквото ти казах — рече кротко Елъри и се завтече към алеята за коли. Спря се на самия край на Ламбъртън, като внимаваше да не слиза от платното. По разкаляната земя личаха ясно отпечатъци от гуми. Огледа ги набързо и се върна.

— Бях прав. Бил, май ще е по-добре да останеш навън и да пазиш алеите. Предупреди и полицаите, когато пристигнат. Не пускай никой да се разхожда. До къщата могат да стигнат и по тревата — отстрани Бил!

— Нищо ми няма, Елъри! — измърмори Бил. Той цял трепереше и се мъчеше да си извади цигара. — Разбрах.

Бил стоеше насред шосето, облегнат на колата си, и в очите му имаше нещо, което накара Елъри да извърне поглед. По устните на Бил се плъзна измъчена усмивка. Елъри го потупа унило по рамото, запали фенерчето и забърза към калната пътечка. Приведе се над буренясалия речен бряг, зашари с лъча и предпазливо се отправи към страничната врата на бараката.

На пет-шест метра от верандата спря. Тук буренакът свършваше. Пред верандата имаше гола открита площадка. Елъри хвърли бегъл поглед на стария Пакард. Огледа и земята покрай къщата. Зашари с фенерчето наоколо и скоро се убеди, че покрай бараката нямаше стъпки. Чак тогава нагази в калта.

Дървената веранда бе малка квадратна платформа от изгнили дъски, издигнати няколко сантиметра над земята. За момента реши да не обръща внимание на полуотворената странична врата и безжизнения крак, подаващ се изпод кръглата маса. Вместо това прекоси верандата да огледа с фенерчето земята от другата страна. Сбърчи вежди. Тясна пътечка водеше от къщата към реката. По нея личаха два реда мъжки стъпки — едните нагоре, другите надолу. По-голямата част от следите, водещи към верандата, се наслагваха върху другите, водещи към реката. Дори от пръв поглед си личеше, че отпечатъците бяха от един и същи крак.

Лъчът на Елъри затанцува надолу по пътеката. Тя се спускаше към малка паянтова постройка, кацнала на самия бряг на Делауеър, на около петнадесетина метра от къщата. Тази втора барака имаше още по-окаян вид. „Гараж или хангар за лодка“ — помисли си той, като я гледа. После бързо загаси фенерчето си и престъпи прага на бараката. Бръмченето по Ламбъртън се усилваше.

Успя да огледа стаята само отгоре-отгоре, но Елъри Куин беше изключително наблюдателен и погледът му не пропусна нищо… В тази схлупена колиба килимът бе любопитен щрих: поизносен, но от изключително качество — копринен, с дълъг косъм, без шарки и в топъл светлобежов цвят. Нямаше ресни и очевидно е бил предназначен за по-голяма стая, защото бе подгънат в краищата.

— Обзалагам се, че е от будоара на някоя светска дама — измърмори Елъри. — Какво, по дяволите, търси тук?

Чак тогава забеляза, че по килима няма петънце, остърга подметките на калните си обувки в прага на входната врата — някои преди него бе сторил същото — и предпазливо престъпи в стаята.

Очите на Джоузеф Уилсън все още бяха отворени и извъртени настрани, но вече мътни като изпотено стъкло. На гърдите му имаше голямо петно от кръв, ризата му бе подгизнала, но естеството на раната бе очевидно: едва забележим прорез над сърцето, в самата артерия, рана, нанесена с тънко острие. Приближаващата кола вече вдигаше гръмотевичен шум.

Елъри бързо огледа масата, осветена от евтина настолна лампа. Под светлината лежеше нащърбена порцеланова чиния, пълна с малки жълти картонени клечки. Иначе масата бе идеално чиста. До чинията лежеше нож за хартия с бронзова ръкохватка, дългото му зловещо острие бе оцапано до дръжката със засъхнала кръв. Нещо бе нанизано на върха му — миниатюрен пресечен конус, покрит от пласт сажди. Каквото и да беше това, то бе изцяло овъглено. Елъри погледна пак към мъртвеца.

В изкривеното лице на Уилсън имаше нещо, което още отначало не му даваше мира. Макар белязано с печата на агонията, то бе като изваяно, интересно и изискано красиво. Уилсън бе в разцвета на живота между тридесет и пет и четиридесет, прецени Елъри. Челото бе високо и ведро, устата чувствена, малко женствена, носът къс и прав, на брадичката — лека трапчинка. Къдравата кестенява коса бе пооредяла по слепоочията, но все още буйна. Елъри не можеше да реши какво го безпокои. Може би изтънчената интелигентност на това лице, тънките черти, белег на добър произход…

— Ти пък кой си, по дяволите? — прогърмя самоуверен басов глас.

— А, полицията дойде. Влезте, господа, влезте. Елъри хвърли визитката си небрежно на масата. — Остържете си обувките, преди да стъпите на килима.

На страничния вход се тълпяха хора, предвождани от висок широкоплещест полицай с кремъчен поглед. Двамата се измериха с очи.

Високият каза рязко:

— Почистете си обущата, момчета. — И остърга собствените си подметки на прага. Погледна килима, сетне Елъри и влезе да вдигне картончето, което Елъри бе хвърлил на масата. — О, радвам се, че и вие сте тук, господин Куин — рече той и му върна картата. — Този Ейнджъл отвън не спомена името ви. Познавам бегло баща ви. Аз съм Де Джонг — началник на полицията в Трентън.

Елъри кимна.

— Тъкмо правех оглед. Надявам се, че не сте изпотъпкали следите.

— Ейнджъл ни каза какво сте му наредили. Хубава идея. Моите хора оглеждат алеите. Я да видя трупа.

Стаята отесня. Нахлу тълпа цивилни полицаи. Де Джонг коленичи до мъртвеца. Възрастен джентълмен с бащински вид и черна чанта го отмести. Светкавици проблеснаха безшумно. Бил Ейнджъл стоеше настрана в един ъгъл и наблюдаваше с безучастен поглед.

— Разкажете ми точно какво се е случило, господин Куин — рече подкупващо женски глас иззад гърба на Елъри.

Озадаченият му поглед се отмести от лицето на мъртвеца и се спря на висока млада червенокоса жена с енергични устни, която му се усмихваше с бележник и молив в ръка. Шапката й с формата на голям дискос бе килната небрежно назад и червена къдрица се спускаше над искрящото й око.

— И защо ви е нужно? — попита Елъри.

— Защото аз съм гласът и съвестта на хората — отвърна младата жена. — Представлявам общественото мнение и неколцина ужасно придирчиви вестникари. Казвайте, господин Куин.

Елъри запали лулата и внимателно пусна кибритената клечка в джоба си.

— Струва ми се, че съм ви виждал вече някъде.

— Господин Куин! Този номер е известен още от времето на Антоний и Клеопатра! Седях на няколко метра от вас във фоайето на „Стейси Трент“, когато приятелят ви се обади. Браво, Шерлок. Оправдавате репутацията си. Кой е красавецът на пода?

— Не си спомням да са ни запознавали — каза невъзмутимо Елъри.

— Глупости! Аз съм Ела Еймити, журналистка от „Трентън Таймс“. Хайде, по-живо. Засега съм с едни гърди пред колегите, но няма да е за дълго. Изплюйте камъчето!

— Съжалявам. Ще трябва да се обърнете към Де Джонг.

— Много сме важни! — рече госпожица Еймити и се нацупи. После се вклини между възрастния господин с чантата и Де Джонг и започна лудешки да дращи в бележника си. Де Джонг намигна на Елъри и я плесна по закръгления задник. Тя се закикоти, спусна се към Бил Ейнджъл, отрупа го с въпроси, записа отново нещо, прати му целувка и се стрелна навън. Елъри я чу да крещи:

— Къде, за бога, е най-близкият телефон?

— Ей, ти, върви по тревата — отвърна й сърдит мъжки глас.

Миг по-късно се чу ревът на кола, отдалечаваща се към Речната гара.

— Ейнджъл — рече дружелюбно Де Джонг. Мъжете направиха място на Бил да мине. Елъри се промуши в групичката, скупчена около тялото. — Казвай сега — рече високият мъж. — Мърфи, записвай. Отвън твърдеше, че този човек бил зет ти. Името му?

— Джоузеф Уилсън. — Стъписаното изражение бе изчезнало от очите на Бил, брадичката му бе вирната. Спомена някакъв адрес в квартал Феърмаунт Парк, Филаделфия.

— Какво търси тук?

— Не знам.

— А ти какво общо имаш с всичко това, Куин?

Елъри разказа историята за срещата с младия адвокат в Трентън и преди някой да го прекъсне, повтори думите на Бил за първото му посещение в бараката.

— С воалетка, тъй ли ти каза Уилсън? — Де Джонг се навъси. — Ейнджъл, мислиш ли, че ще познаеш дамата, която офейка с кадилака?

— Видях само очите й, а те щяха да изхвръкнат от ужас. Обаче колата ще позная — Той я описа…

— Кой е собственикът на тази бърлога?

— Нямам понятие — измърмори Бил. — За пръв път идвам ту.

— Ама че съборетина — изсумтя Де Джонг. — Сега се сещам. Навремето тук се бяха настанили някакви скитници. Изхвърлиха ги преди години. Не знаех, че още е обитаема. Парцелът е градска собственост. Къде е сестра ти, Ейнджъл?

Бил се вцепени. Елъри измърмори:

— Бил се опита да се свърже с нея по телефона, но е излязла. Прати й телеграма.

Де Джонг кимна студено и се отдалечи. Когато се върна, поиска да знае:

— С какво се занимаваше този Уилсън? — Бил му каза. — Хмм. Цялата работа започва да намирисва. Какво е заключението, докторе?

Възрастният мъж се изправи на крака.

— Нож в сърцето. Дълбока рана. Де Джонг. Много точен удар. Просто по чудо не е умрял на място.

— Особено след като ножът е измъкнат от раната скоро след удара — рече Елъри.

Полицаят му хвърли остър поглед, а после и на ножа за хартия със засъхналата по него кръв.

— Странно. А какво търси тая джунджурийка на върха? Какво е то впрочем?

— Най-вероятно ще се окаже, че е коркова тапа — рече Елъри.

— Тапа ли?

— Да, от онези, дето ги забождат на върха на ножовете за хартия при продажба.

— Хмм. Сто на сто не е била там, когато са го намушкали. Някой я е набучил на върха на ножа след убийството. — Де Джонг с раздразнение огледа изгорелите кибритени клечки в чинията. — И добре е обгорил тапата. Защо, да го пита човек.

— Там е въпросът я — рече Елъри и запуфка лулата си. — Защо? Между другото ще е добре да не сеем кибритени клечки наоколо. Държа всичко на местопрестъплението да се оставя така, както е било.

— Никой не пуши, освен теб — рече кисело Де Джонг. — Не обичам да ми димят под носа, Куин. Но да говорим по същество. Значи имал си среща със зет си, Ейнджъл, нали така? Давай отначало.

За миг Бил не помръдна, после бръкна в джоба си и извади смачкан жълт плик.

— Мисля, че няма да е зле да видите това — рече той дрезгаво. — Джо се прибра в сряда от обиколка. Днес сутринта отново замина.

— Ти пък откъде знаеш? — сопна се полицаят, вторачен в плика.

— Петък следобед… вчера, се отби в кантората да се видим за нещо и ми каза, че заминава сутринта… тоест днес. Затова знам. — Очите му проблеснаха. — Днес по обед получих тази телеграма в кантората си. Прочетете я и ще знаете колкото мен за тази ужасна работа.

Де Джонг взе плика и извади телеграмата. Елъри я прочете през рамото на едрия мъж.

НЕПРЕМЕННО ТРЯБВА ДА ТЕ ВИДЯ ДОВЕЧЕРА СТОП МОЛЯ НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО МНОГО Е ВАЖНО ЗА МЕН СТОП ЩЕ ТЕ ЧАКАМ В ЕДНА СТАРА КЪЩА КРАЙ ДЕЛАУЕЪР НА ТРИ МИЛИ ЮЖНО ОТ ТРЕНТЪН ПО ЛАМБЪРТЪН НА СТОТИНА МЕТРА ЮЖНО ОТ РЕЧНАТА ГАРА СТОП ТОВА Е ЕДИНСТВЕНАТА ТАКАВА КЪЩА В ОКОЛНОСТТА НЕ МОЖЕШ ДА Я СБЪРКАШ СТОП ИМА ДЪГООБРАЗНА АЛЕЯ ЗА КОЛИ ОТПРЕД И ХАНГАР ЗА ЛОДКИ ОТЗАД СТОП ЧАКАЙ МЕ ТАМ ТОЧНО В ДЕВЕТ ВЕЧЕРТА СТОП МНОГО Е СПЕШНО ИМАМ ГОЛЕМИ НЕПРИЯТНОСТИ И СЕ НУЖДАЯ ОТ СЪВЕТА ТИ СТОП ДЕВЕТ ДОВЕЧЕРА ЕЛА НЕПРЕМЕННО…

ДЖО

— Странно наистина — измърмори Де Джонг. — Отгоре на всичко е подадена в центъра на Манхатън. При това последно пътуване зет ти трябваше ли да ходи до Ню Йорк, Ейнджъл?

— Не знам отвърна кратко Бил, без да откъсва очи от трупа.

— За какво искаше да говори с теб?

— Нали ви казвам, не знам. Но това не бе последната вест от него. Днес следобед в два и половина ми се обади по телефона от Ню Йорк.

— И какво?

Думите се точеха бавно:

— Не можах да, разбера какво иска. Беше ужасно потиснат и разтревожен. Искал да бъде сигурен, че съм получил телеграмата и ще отида. Повтори колко важно било за него и аз, разбира се, казах, че ще отида. Когато го попитах за къщата… — Бил потри челото си. — Каза, че било част от тайната му, че никой не знаел за съществуването й и че това било най-подходящото място за разговора ни по причини, които не може да разкрие. Възбудата му нарастваше и говореше все по-несвързано. Не го разпитвах повече и той затвори.

— И никой не е знаел, дори Люси, а, Бил? — измърмори Елъри.

— Така каза.

— Е, май наистина е било важно — подхвърли Де Джонг, защото някой му е затворил здраво устата, преди да успее да го издрънка. А и не ти е казал истината. Някой е знаел за къщата.

— Например аз — рече студено Бил. — Това ли искате да кажете? Разбрах едва когато получих телеграмата.

— Чакай, чакай, Бил — намеси се Елъри. — Ти, естествено, си разстроен. Между другото спомена, че Уилсън е посетил кантората ти във Филаделфия вчера. Нещо важно?

— И да, и не. Остави да му пазя обемист плик.

— Какво има в него? — подскочи Де Джонг.

— Не знам. Запечатан е, а и той не ми каза.

— Е, чак пък толкова, наистина ли нищо не ти каза?

— Искаше да го пазя временно.

— Къде е той сега?

— В сейфа ми — рече мрачно Бил. — И там ще си остане.

— Забравих, че си адвокат — изсумтя Де Джонг. — Хубаво, Ейнджъл, ще го имаме предвид. Докторе, има ли начин да определиш точно кога е бил намушкан? Знаем, че е издъхнал в девет и десет. Но кога е бил наръган?

Съдебният лекар поклати глава.

— Не мога да кажа. Сигурно малко преди това. Вкопчил се е в живота с удивителна упоритост. Може би е станало някъде към… осем и половина. Но не мога да се закълна. Да се обадя ли за колата от моргата?

— Да. Не — отсече Де Джонг. — Не, ще го задържим малко. Ще повикам колата, когато сметна за нужно. Свободен си, докторе. Аутопсията можеш да направиш и утре сутринта. Сигурен ли си, че ножът е свършил работата?

— Абсолютно. Но ако има нещо друго, ще го открия.

— Докторе, открихте ли изгаряния по ръцете или някъде другаде? — бавно попита Елъри.

Възрастният господин се ококори:

— Изгаряния? Изгаряния ли? Разбира се, че не!

— Ще може ли да погледнете трупа за изгаряния по време на аутопсията? Особено по крайниците.

— Ама че глупости. Добре, добре! — И леко обиден, съдебният лекар си тръгна.

Де Джонг тъкмо искаше да зададе въпрос, когато пълен детектив с белег на устата се появи отнякъде и го заприказва. Бил крачеше безцелно насам-натам. След малко детективът изчезна както бе дошъл.

— Отпечатъци — колкото искаш, казва моят човек изсумтя Де Джонг, — но повечето, изглежда, са на Уилсън… Ама какво правиш на килима, Куин? Приличаш на жаба.

Елъри се изправи. Последните минути бе пълзял из стаята, оглеждайки повърхността на бежовия килим, сякаш това бе въпрос на живот или смърт. Бил стоеше като вкопан до входната врата с особен блясък в очите.

— От време на време у мен се пробужда животинското начало усмихна се Елъри. — Полезно е за тялото. Удивително чист килим, Де Джонг. По него няма даже и парченце кал.

Де Джонг изглеждаше озадачен. Елъри запуфка спокойно лулата си и небрежно пристъпи към дървената закачалка на стената. Наблюдаваше изпод око своя приятел до вратата. Изведнъж Бил сведе поглед, смръщи чело и се наведе да завърже връзката на лявата си обувка. Отдели доста време. Като се изправи, лицето му бе почервеняло от навеждането, а дясната му ръка бе в джоба. Елъри въздъхна. Хвърли поглед на останалите и се увери, че те не са видели как Бил вдигна нещо от единственото място на килима, което той самият не бе проверил.

След като погледна многозначително Мърфи, Де Джонг излезе на вън. Чуха го да се разпорежда с крясъци на дървената веранда. Бил се отпусна на един стол и подпрял лакът на коляно, се втренчи в мъртвеца с ням и мъчителен въпрос.

— Този твой зет все повече и повече ме озадачава — подхвърли Елъри, застанал пред закачалката.

— Моля?

— Тези костюми например. Откъде Уилсън си купуваше дрехите?

— От универсалните магазини във Филаделфия. Често си купуваше някои неща от разпродажбите на „Уонамейкър“.

— Така ли? — Елъри отгъна едно от саката и показа етикета. — Чудно нещо. Защото, ако вярваме на етикета, той е бил клиент на най-модния частен шивач в Ню Йорк!

— Глупости! — Бил поклати глава.

— А ако съдим по елегантната кройка и плата на дрехата, не можем да се съмняваме в етикета. Я да видим… Да, да. Тук има четири костюма и всички те претендират, че са дело на един и същи шивач от Пето Авеню.

— Не може да бъде!

— Разбира се, винаги ни остава обяснението, че нито бараката, нито вещите са принадлежали на зет ти — забеляза Елъри.

Бил се бе втренчил в закачалката с ням ужас.

— Разбира се, точно така, точно така! — каза разпалено той. Ами да, Джо никога през живота си не е давал повече от тридесет и пет долара за костюм.

— От друга страна — намръщи се Елъри и вдигна нещо от пода до закачалката, — тук има и два чифта обувки от „Ейбъркромби енд Фич“, както и — добави той и посегна към единствената шапка на закачалката — италианско бомбе, което е излязло на някого не по-малко от двадесетачка, доколкото имам представа от цените на модните мъжки шапки.

— Не може да са негови! — извика Бил и скочи на крака, отмести зяпналия детектив от пътя си и коленичи до тялото на зет си. — Ето, виждаш ли? Етикет на „Уонамейкър“!

Елъри остави шапката на закачалката.

— Добре, Бил — рече кротко той. — Добре. Седни и се успокой. С времето всичко ще си дойде на мястото.

— Да, надявам се — каза Бил, върна се до стола си, седна и затвори очи.

Елъри продължи безцелната си разходка из стаята, без да пипа, но и без да пропуска нещо. От време на време поглеждаше приятеля си, намръщваше се и леко ускоряваше крачка, сякаш гонен от силно безпокойство… Едно нещо му бе направило впечатление, освен стаята в къщичката нямаше други помещения — нито кухня, нито дори килер, където някой би могъл да се скрие. Надзърна и в камината тя също не ставаше за скривалище, ниска бе, а в комина не можеше да се пъхне човек.

След малко Де Джонг се появи, отиде зад масата, клекна и се зае да оглежда облеклото на мъртвеца. Бил отвори очи, стана отново, пристъпи до масата. Подпря се на юмрук и се втренчи в солидния полицейски врат. Навън пред бараката се разнасяха множество мъжки гласове. Май полицията имаше доста работа из двете алеи. От време на време в притихналата стая долиташе и звучният глас на Ела Еймити, която се задяваше с детективите отвън.

— Е, Куин — каза най-сетне Де Джонг сърдечно, без да вдига очи от това, което правеше, — имаш ли някакви идеи?

— Нито една, за която бих влязъл в бой като супермена от комиксите. Защо?

— А все разправят, че бързо съобразяваш. — В гласа на едрия мъж се чувствуваше нотка на язвителна ирония.

Елъри се подсмихна и взе нещо от полицата над камината.

— Това го видяхте, нали?

— Кое?

Бил светкавично извърна глава.

— Какво е то, по дяволите? — попита той дрезгаво.

— Дааа — провлече Де Джонг. — И на какво ти прилича, Куин?

Елъри го погледна за миг. После остави откритието си заедно с опаковката му на кръглата маса. Бил го поглъщаше с очи писалищен комплект от бронз и кафява кожа: подложка за хартия с триъгълни кожени ъгли, бронзова мастилница с дупки за две писалки и малка извита бронзова попивателна. От единия ъгъл на голямата подложка се подаваше бяла картичка. Красив едър мъжки почерк бе надписал на картичката със синьо мастило: „На Бил от Люси и Джо“.

— Какво, Ейнджъл, да не би да имаш скоро рожден ден? — попита любезно Де Джонг и се втренчи с присвити очи в парчето хартия, извадено от малкото джобче на убития.

Бил се извърна и устните му се раздвижиха:

— Утре.

— Много внимателен зет имаш — ухили се полицаят. Това на картичката е неговият почерк — няма никакво съмнение. Едно от момчетата го сравни с образец, намерен в дрехите му. Виж сам, Куин. Де Джонг хвърли на масата нашарената с безсмислени и маловажни драсканици хартия, която държеше.

— О, вярвам ти! — Елъри се въсеше над писалищния комплект.

— Май те заинтригува — рече Де Джонг, като трупаше на масата разни дреболии. — Да те питам защо! Но нямам нищо против да науча нещо ново. Какво съм пропуснал?

— Тъй като никога не съм имал удоволствието да присъствувам на разследванията ти, Де Джонг — измърмори Елъри, — едва ли съм в състояние да преценя прецизността на наблюденията ти. Но има някои малки подробности, които може да се окажат интересни.

— Не думай! — рече Де Джонг развеселен.

Елъри вдигна опаковката на пакета.

— Първо, този писалищен комплект е купен от „Уонамейкър“ във Филаделфия. Това, признавам, нищо не означава. Но… е факт, а фактите са си факти.

— Чакай, откъде разбра? — Де Джонг вдигна касова бележка от купчината на масата. — Намерихме я в джоба му, смачкана. Вярно, купил го е от „Уонамейкър“ вчера. Платил е в брой.

— Разбрах ли? Няма нищо чудно. Познах по опаковката на „Уонамейкър“, защото днес следобед, като минавах през Филаделфия, купих оттам малък подарък за баща си. Сигурно сте забелязали в какво състояние е хартията — продължи кротко Елъри. — Възниква въпросът: кой е разпечатал пакета?

— Не виждам защо трябва да възниква — рече Де Джонг, но хайде, от мен да мине. И кой е сторил тази пакост?

— Според мен всеки друг, освен бедния Уилсън. Бил, да си пипал нещо в стаята, преди да дойда?

— Не.

— Нали никой от хората ти не е разпечатвал пакета, Де Джонг?

— Намерихме го в това състояние на полицата.

— Най-вероятно тогава го е отворила убийцата — „жената с воалетката“, за която Уилсън е казал на Бил, преди да умре. Разбира се, може да го е направил и друг неканен гост. Но е сигурно, че Уилсън не го е отварял.

— Защо пък не?

— Този писалищен комплект е купен за подарък… както се вижда от картичката. Опакован е като подарък… етикетът с цената е откъснат и касовата бележка е в джоба на Уилсън вместо в пакета. Така че който и да е купувачът, той е имал намерението да го подари на Бил Ейнджъл. Възможно е Уилсън да го е купил лично, но дори и да е изпратил някой друг да го купи, идеята изхожда от него. А щом е така, Уилсън няма никакво основание да отваря пакета тук…

— Не разбирам възрази едрият мъж. — Да предположим, че не е написал поздравителната картичка в магазина… да предположим, че е отворил пакета тук, за да вземе една от писалките и да напише картичката с нея.

— И в двете писалки няма мастило, както вече се убедих — рече Елъри търпеливо. — Разбира се, той е знаел това. Но дори да му се е наложило да отвори пакета тук, защо дарителят ще унищожава опаковката! — Елъри посочи с палец хартията, тя бе безмилостно разкъсана. — Тази опаковка не може да се използува отново. А друга в колибата няма. Според мен Уилсън не е отворил пакета, защото ако беше той, щеше да внимава да не скъса хартията. Докато убийцата не се е ръководила от такива съображения.

— И какво от това? — попита Де Джонг.

Елъри го погледна стъписано.

— Скъпи ми Де Джонг, що за глупав въпрос! На този етап се интересувам най-вече какво е правила убийцата на местопрестъплението. Основанията й могат да ни вълнуват по-късно… Например този нож за хартия е използуван като оръжие. Той несъмнено е от писалищния комплект…

— Тъй, тъй — изръмжа Де Джонг. — Затова жената е разкъсала пакета — да вземе ножа. От началото още щях да ти кажа, че убиецът го е отворил.

Елъри вдигна вежди.

— Знаеш ли, не бих казал, че затова го е сторил. След като подаръкът е купен едва вчера, изключено е убийцата да е знаела, че ще намери вътре остър нов нож за хартия, който ще й свърши работа тази вечер. Не, не, убеден съм, че ножът за хартия е употребен като кинжал съвсем случайно. По-скоро убийцата се е позавъртяла наоколо преди престъплението и е отворила пакета от любопитство или от нерви. След като е открила ножа за хартия, тя е предпочела да го употреби вместо оръжието, което е носела със себе си… ако наистина става дума за предумишлено убийство. А в очите на нежния пол ножът открай време е бил най-яркият символ на порива да убиваш.

Де Джонг си почеса носа и погледна Елъри с досада. Бил рече на пресекулки:

— Щом е имала време да се разхожда из стаята… изглежда, в началото е била сама. Тогава къде е бил Джо? Дали веднага го е нападнала? Съдебният лекар…

— Чакай, чакай, Бил — прекъсна го Елъри. — Не се вълнувай. Все още не разполагаме с достатъчно факти. Ти нищо ли не знаеше за този подарък?

— Нищо. Малко… съм изненадан. Никога не съм обръщал внимание на рождените дни. Джо… — Той извърна лице.

— Е — вдигна рамене Де Джонг, — признавам, че да ти пречукат зетя, е чудесен подарък за рождения ден. Какво друго откри, Куин.

— Да не искаш подробен доклад? — попита спокойно Елъри. Знаеш ли, Де Джонг, лошото ви е, че никога не можете да преодолеете професионалното си презрение към аматьорите. Виждал съм аматьори да гледат професионалистите в устата, но не мога да твърдя, че и обратното е вярно. Мърфи, ако бях на твое място, щях да си водя бележки. Районният прокурор може някой ден да те благослови.

Мърфи погледна смутено, но Де Джонг кимна мрачно усмихнат.

— Общото описание на къщата и обзавеждането — рече Елъри, като разпалваше замислено лулата си, — води до доста любопитно заключение. В единствената стая не намираме нито легло, нито нар — нищо за спане. Има камина, но няма дърва… всъщност няма и пепел, а огнището е изключително чисто. Очевидно камината не е ползувана от месеци. Какво друго? Счупена готварска печка, проядена от ръжда, годна само за старо желязо — очевидно останка от дните, когато постройката е била обитавана от скитници. Забележете също, че няма свещи, няма газени лампи, газова инсталация, кибрит…

— Вярно — съгласи се Де Джонг. — Твоят човек не пушеше ли, Ейнджъл?

— Не. — Бил гледаше през прозореца.

— Всъщност — продължи Елъри — единственото осветително тяло е електрическата лампа на масата. Има ли наблизо електроцентрала? — Де Джонг кимна. — Няма значение дали обитателят е прокарал електричеството, или го е заварил. По-вероятно е второто. Просто отбележете факта. И за да завършим картината, има няколко нащърбени чинии, но нито следа от хранителни продукти, липсва даже обикновена аптечка за първа помощ, каквито държат у дома си и най-бедните.

Де Джонг се изкиска:

— Всичко ли записа, Мърфи? Браво, Куин. Дори и аз нямаше да го кажа по-добре. Но като теглиш една черта отдолу, какво, по дяволите, се получава?

— Повече, отколкото си представяш — отвърна Елъри. — Къща, в която обитателят нито е спал, нито е ял — място, използувано не за жилище, а за… временно убежище, най-обикновена спирка по пътя. По различни признаци можем да съдим за общественото положение на обитателя. Единствено бежовият килим, твърде пищен и скъп, не е наследство от скитниците. Според мен, който и да е обитателят на тази барака, купил го е някъде на старо на приемлива цена. Белег на изискан вкус, нали? Тази склонност към лукса се потвърждава от дрехите на закачалката, от пердетата на прозорците — скъпа материя, но лошо закачена… мъжката ръка си личи, разбира се. И най-сетне помещението е едва ли не педантично чисто. Няма ни кал, ни пепел по килима, камината е облизана като с език, за какъв човек говори всичко това?

Бил извърна глава. Очите му бяха зачервени:

— Във всеки случай не и за Джо Уилсън — рече той дрезгаво.

— Не — каза Елъри. — Разбира се, че не.

Усмивката на Де Джонг помръкна.

— Но това опровергава думите на Уилсън днес по телефона, че никой, освен него не е знаел за мястото!

— И все пак смятам, че от самото начало е замесен друг човек — рече Елъри със странен глас.

Врявата навън нарасна. Де Джонг разтърка брадичката си замислено и рече:

— Май пристигна пресата, дявол да я вземе.

И излезе.

— Я да видим — рече тихо Елъри — какво е намерил нашият приятел Де Джонг в джобовете на клетия Уилсън.

На масата бяха натрупани обичайните неща, които мъжете носят по джобовете си. Връзка ключове, изтъркан портфейл, в който имаше двеста тридесет и шест долара в банкноти. Елъри погледна Бил, който все още се взираше през прозореца. Имаше най-различни листчета, няколко квитанции от препоръчани писма, шофьорска книжка на името на Уилсън, както и две снимки на много красива жена, застанала пред непретенциозна къщичка. Елъри позна сестрата на Бил, Люси — по-закръглена, отколкото я помнеше, но все тъй темпераментна и жизнена, както в студентските години.

Имаше също квитанция от филаделфийската газова компания, писалка и няколко стари празни плика, адресирани до Уилсън, на гърбовете им той си бе водил сметки. Елъри вдигна спестовната книжка и я отвори. Бе издадена от централна филаделфийска банка и в нея имаше малко повече от четири хиляди долара.

— Пестелив човек, както виждам — подхвърли той на неподвижния Бил. — От години не е теглил. Макар и скромни, вноските са доста постоянни.

— Да — отвърна Бил, без да се обръща, — не беше прахосник. Мисля, че имаше и малко пари в пощенския клон. На Люси наистина нищо не й липсваше като за съпруга на мъж с неговото положение.

— Притежаваше ли ценни книжа или акции?

— Скъпи ми Елъри, май забравяш, че сме средна ръка хора в петата година на депресията.

— Извинявай, не съобразих. Ами чекова сметка? Не виждам чекова книжка.

— Не. Нямаше такава. — Бил замълча. — Винаги казваше, че в неговата професия чековата книжка е излишен лукс.

— Много странно — рече Елъри изненадано. — Това е… — После спря и отново огледа купчината вещи. Но нямаше нищо друго. Вдигна писалката, развъртя капачката й и се опита да напише нещо на една от хартийките.

— Хм! Засъхнала е. Ясно къде е била написана честитката. Във всеки случай не тук. Няма моливи в себе си, писалката е празна и след малкия предварителен оглед съм сигурен, че никъде в къщата няма писалка и мастило. От това май следва…

Елъри заобиколи масата и клекна до трупа, проснат неподвижно, сякаш забоден на килима. Зае се с нещо любопитно — обърна празните джобове на Уилсън с хастара навън и се завзира като бижутер в налепите по шевовете. Когато се изправи, отиде до закачалката и повтори процедурата с празните джобове на висящите там четири костюма. Кимна доволно, без следа на учудване. Върна се при трупа, повдигна безжизнените ръце и внимателно огледа вкочанените пръсти. После се наведе, направи гримаса и с усилие разтвори мъртвешките устни, за да разкрие ожесточено стиснатите зъби. Изправи се и кимна отново на себе си.

Когато Де Джонг нахлу, следван от няколко детективи, Елъри седеше до масата и смръщено гледаше изкривеното лице на Джоузеф Уилсън.

— Е, това ще залъже за малко вестникарите — рече полицейският началник весело. — Ти с какво се забавляваше през това време, Куин? Май ще искаш да знаеш какво открихме.

— Благодаря. Много си любезен.

Бил се обърна.

— Де Джонг, предполагам, разбирате, че докато се туткахте, тази жена с кадилака се е измъкнала.

— Май ме мисли за дребно ченге от затънтен град, а? — смигна Де Джонг на Елъри. — Виж, Ейнджъл, недей много да знаеш. Пет минутки, след като пристигнах, вдигнах тревога. Засега никой не е докладвал, но цялата щатска полиция прочесва магистралите. Полковник Мери от транспортната ръководи операцията лично.

— Тя сигурно вече е в Ню Йорк — рече сухо Елъри. — Доста време мина, Де Джонг. Е, какво открихте?

— Доста нещо и по двете алеи?

— А, следите от гуми.

— Запознай се със сержант Ханигън. — Мъж с кравешки поглед кимна. — Ханигън се е специализирал по автомобилните гуми. Казвай, Ханигън.

— Ами, сър — обърна се сержантът към Елъри, — тази централна алея пред къщата, тая дъгообразната, дето господин Ейнджъл видял паркирания кадилак — там в калта открих отпечатъци на три коли.

— Три? — задави се Бил. — Видях само кадилака, а колата ми не е стъпвала изобщо на алеята.

— Отпечатъци на три коли — повтори твърдо Ханигън. — Не три коли. Всъщност колите са били две. Два отпечатъка са от една и съща кола — кадилака. Ясна шарка — доста едричко кадилакче, не ще и дума, господин Ейнджъл. Третият отпечатък е от стари гуми „Файърстоун“ — не съм сигурен, но вероятно са от форд. Шарката е характерна и доста износена — май е на форд модел хиляда деветстотин тридесет и първа — тридесет и втора година. Но не залагайте на това.

— Няма каза Елъри. — Откъде знаете, че двата комплекта отпечатъци от кадилака не са всъщност един?

— А, това е дреболия — отвърна сержантът. — Първо, имаме следите на кадилака, нали? Върху някои от следите на кадилака има следи от гуми „Файърстоун“. Това показва, че кадилакът е пристигнал пръв. Но върху следите от „Файърстоун“ на някои места има отново следи от кадилака. Това означава, че кадилакът е пристигнал и си е отишъл, после фордът е пристигнал и си е отишъл и чак тогава кадилакът се е върнал.

— Ясно рече Елъри. — Много интересно. Но откъде сте сигурен, че следите от кадилака са оставени от една и съща кола? Не може ли първите отпечатъци да са от друга кола със същата марка гуми?

— Изключено, сър. Следите на гумите са като отпечатъци от пръсти. — Сержантът се изкашля, доволен от сравнението си. Грайферът е сцепен на едно място, което личи и на двете следи. Няма грешка, една и съща кола е.

— А посоките на движение?

— Доста уместен въпрос, сър. Първия път кадилакът е дошъл от Трентън, спрял е пред каменното стъпало, после е обиколил алеята и е отпрашил по посока на Камдън. Откъм Камдън е дошъл и фордът, спрял е до каменното стъпало, продължил е по алеята и е завил рязко надясно по Ламбъртън, за да се върне в Камдън, откъдето е дошъл. После кадилакът се е върнал от Камдън, спрял е до каменното стъпало и господин Ейнджъл го е видял да изчезва пак към Трентън.

Елъри свали пененето си и почука с него трапчинката на брадичката си.

— Отлично, сержант, описахте го нагледно. Ами черният път отстрани на бараката?

— Нищо особено. Старият Пакард, който господин Ейнджъл каза, че принадлежи на Уилсън, е дошъл откъм Трентън… мокрите следи в калта ме карат да мисля, че е пристигнал, след като е заваляло.

— По-вероятно, след като е спрял дъждът — измърмори Елъри. — Иначе следите щяха да се размият.

— Точно така, сър. А това се отнася и за останалите. Тази вечер дъждът спря малко преди седем, според мен всички коли са пристигнали след седем часа… Единствените следи по черния път са от понтиака на господин Ейнджъл — веднъж на идване, веднъж на връщане. И това е всичко.

— Не е малко, сержант. Стъпки около къщата?

— Нито една, освен твоите в радиус от десет метра — рече Де Джонг. — Като дойдохме, първата ни работа беше да проверим това. Добре, Ханигън, направете отливки на следите. — Сержантът козирува и излезе. — Няма стъпки нито около къщата, нито по двете алеи, които водят до нея. Който и да е идвал тази вечер, скочил е от колата право на верандата, без да стъпва на земята.

— Ами стъпките по пътеката към хангара за лодки?

Де Джонг хвърли поглед към детектива, който, приклекнал зад масата, сваляше отпечатъци от краката на трупа.

— Е, Джони?

Мъжът вдигна очи:

— На мъртвеца са, няма грешка, шефе. Преди да влезе, сигурно си е остъргал обувките на верандата. Но както и предполагахме, стъпките отвън са от тези обувки.

— О, значи Уилсън е ходил към реката — каза Елъри. И се е върнал да срещне смъртта си. Какво има в бараката долу, Де Джонг? Хангар за лодки е, нали?

Едрият полицай изгледа намръщено безжизненото лице на Уилсън.

— Да. — В хладния му взор се четеше учудване. — И май беше прав, като каза, че друг някой ползува къщата. Долу има малка платноходка с извънбордов двигател — доста скъпа играчка, мен ако питаш. Моторът е още топъл. Един от Речната гара доброволно свидетелствува, че е видял мъж с описанието на Уилсън да отплува с лодката от пристана долу в седем и четвърт.

— Джо? Джо да кара лодка? — измърмори Бил.

— Така излиза. Човекът е видял Уилсън да си идва. Било към осем и половина. На връщане бил запалил двигателя. Само на тръгване опънал платната. Вятърът утихна към седем и половина, ако помните.

Елъри се почеса по тила:

— Странно… Уилсън сам ли е бил?

— Така казва човекът от гарата. Лодката е малка, няма кабина, така че не може да греши.

— Разходка с лодка. Хмм. — Елъри погледна лицето на мъртвеца. — Има среща с шурея си в девет по извънредно спешен въпрос — и отива на разходка два часа преди това… нерви, нужда от размисъл, от самота… Ясно, ясно. Разбира се, Де Джонг — добави многозначително Елъри, без да поглежда към Бил, — това още не означава, че лодката е негова.

— Тъй, тъй. Само че — очите на Де Джонг просветнаха — онзи човек твърди, че го е виждал с лодката много пъти преди това. И винаги сам. Изглежда, за него Уилсън е част от пейзажа.

— Значи Джо е идвал и преди? — викна Бил.

— Години наред.

Някой навън се изсмя.

— Не вярвам — рече Бил. — Допускате ужасна грешка. Не може да е вярно…

— Има и още нещо — продължи Де Джонг, без да променя изражението си. — Под навеса отзад има друга кола.

— Друга кола ли? Какво искаш да кажеш? — намеси се Елъри.

Страните на Бил придобиха кално жълт оттенък.

— Спортен линкълн, последен модел. Ключът е в контакта. Но двигателят е леден и колата е покрита с брезент. Вътре няма документи, но много лесно ще открием собственика по регистрационния номер, господа. Просто като фасул — ухили им се Де Джонг. — Тази кола сигурно е на човека с бежовия килим, който е ползувал къщата. Гореща следа. Да, сър… Но това не е всичко. Пинети!

— Боже мой — изстена Бил задавено. — Какво още?

Един от мълчаливите мъже зад Де Джонг пристъпи напред и подаде на началника си малко плоско куфарче. Де Джонг го отвори. В него бяха нахвърляни безразборно снимки на евтини бижута: огърлици, пръстени, гривни, копчета за ръкавели, спортни емблеми.

— Това е на Джо. — Бил облиза устни. — Мостри. Стока.

Де Джонг изсумтя:

— Намерихме го в пакарда му. Не това, Пинети, другото.

Детективът измъкна метален предмет. Де Джонг го вдигна, завъртя го между пръстите си с престорен интерес. После впери студен поглед в Бил.

— Да си виждал това някога, Ейнджъл? — Той го тръсна в ръката на Бил.

Бе много странно. След въпроса на Де Джонг държанието на Бил драстично се промени, за миг той застина, безмълвен, с безизразно опънато лице. Елъри бе удивен, а Де Джонг присви очи. Но скоро Бил се овладя. Бръчките изчезнаха от челото, чертите на лицето му отново се отпуснаха, то стана спокойно и непроницаемо, а очите студени като стъклени топчета.

— Разбира се — усмихна се той. — Виждал съм го по стотици коли. — И бавно завъртя предмета в ръцете си. Бе емблема на автомобил — ръждясала фигурка на бягаща гола жена с развети отзад метални коси. Фигурката бе отчупена в глезените и на мястото, където мъничките крачета стъпваха върху капачката на радиатора, бяха останали две ръждясали назъбени крайчета.

Де Джонг изсумтя и си прибра фигурката.

— Това е улика, господа. Намерили са я полузаровена в главната алея пред къщата, където според Ханигън фордът я е стъпкал. Не съм сигурен, че не се търкаля тук от месец. Но какво пък — ехидна усмивка изви устните му, — може и да не е така. Ясно ли е какво искам да кажа?

— Ти току-що посочи слабите страни на това веществено доказателство, Де Джонг — каза Бил хладно. — Прокурорът доста ще се затрудни да докаже, че е отчупено от капачката на кола в нощта срещу първи юни, дори и да намериш колата, от която е отчупено.

— А — рече Де Джонг, — сърбал съм ви адвокатската попара.

Елъри разсеяно отмести поглед от миниатюрната гола жена към лицето на Бил, примига и заобиколи масата. Приведе се над мъртвеца, погледът му не се откъсваше от застиналите пръсти на Уилсън, вкопчени в килима в предсмъртна агония… Нямаше пръстени. „Това е добре“ — помисли си той. Клечеше неподвижно, само очите му се спираха за кой ли път на застиналото лице на Уилсън. Де Джонг тъкмо казваше възбудено:

— Тъй че веднага ще се заема с издирването на колата, от която е отчупена емблемата. И като я намеря…

Елъри бавно се изправи. Извърна глава към приятеля си и за миг сякаш се подвоуми, обзет от безумна идея. После отново погледна мъртвеца и колебанието изчезна от лицето му.

— Извинете ме — каза той глухо, — ще изляза да глътна малко въздух. Тук е толкова задушно.

Де Джонг и Бил се вторачиха в него. Той се усмихна леко и побърза да излезе от къщурката, сякаш вече не издържаше. Небето, осеяно със звезди, лъщеше като влажен черен мрамор. Усещаше въздуха хладен и ободряващ върху потните си страни. Детективите се отдръпнаха и го пропуснаха. Той забърза с широки крачки по дъските, наредени върху калната алея.

„Лошо, много лошо — помисли си той. И все пак нямаше начин да не излезе наяве. Ако зависеше само от него…“ Преди да стигне Ламбъртън, тълпа тъмни фигури, скупчени покрай колите, го връхлетя и засипа с въпроси.

— Съжалявам, момчета. Още нищо не мога да ви кажа.

Най-сетне успя да се отърве от тях. Стори му се, че видя височката Ела Еймити в една от паркираните коли, седнала в скута на някакъв мъж. Тя му се усмихна невъзмутимо. Стигна до будката срещу Речната гара, влезе, каза нещо на възрастния човек, мушна банкнота в ръката му и вдигна телефона. Старецът го гледаше с любопитство. Позвъни на справки, съобщи име в Ню Йорк и докато чакаше, погледна нетърпеливо часовника на ръката си. Беше единадесет и десет.

Когато се върна на местопроизшествието с дюзенбърга си, който бе паркирал близо до Речната гара, бе вече дванайсет без петнадесет. Изглежда, нещо се бе случило в схлупената къщурка, защото журналистите я щурмуваха, отблъсквани с псувни от полиция и детективи. Ела Еймити го сграбчи за ръката, когато минаваше през кордона, но той се освободи и ускори крачка.

В къщата нищо не се бе променило, освен присъствуващите. Детективите ги нямаше, Де Джонг бе още там, някак цинично и невъзмутимо усмихнат, той разговаряше тихо с нисък невзрачен мургав мъж. Бил бе там… и Люси Уилсън, по баща Ейнджъл.

Елъри я позна веднага, макар да не я бе виждал единадесет години. Докато я наблюдаваше от прага, тя не го забеляза. Стоеше до масата, втренчена в пода с ням ужас. Облегната бе на рамото на Бил. Семплата й черно-бяла рокля бе изпомачкана, лицето й изглеждаше измъчено. Леко манто бе метнато небрежно върху изтърбушеното кресло. Обувките й бяха поокаляни…

Още бе красива както някога — висока почти колкото брат си, със същата волева брадичка и черни очи, с тяло, силно и гъвкаво като пружина. Фигурата й се бе наляла с годините, грациозна и зряла. Не бяха много жените, които можеха да развълнуват Елъри Куин, но в този миг — както някога, в младостта си — той отново почувствува силата на женското й обаяние. В нейната привлекателност имаше нещо земно и непринудено, което не се поддаваше на описание. Тя въздействуваше не с прекомерна изтънченост и чистота на формите, а с очарованието на щедрата бяла кожа, прекрасните устни и очи, пищната трепетна грация на движението… Но сега Люси стоеше замръзнала, скована от ужас, а очите й бяха вперени в студеното тяло на нейния мъж. Облегната на рамото на Бил, тя дишаше тежко и гърдите й се надигаха и спадаха като вода, разплискана от камък.

— Люси Ейнджъл — каза Елъри тихо и загрижено.

Тя леко извърна глава и за момент в очите й не се четеше друго, освен ужаса от станалото. Сетне те изведнъж проблеснаха.

— Елъри Куин. Така се радвам — протегна тя свободната си ръка. Той пристъпи и я пое.

— Просто не знам какво да ти кажа…

— Тъй се радвам, че си тук. Това е ужасно, ужасно… неочаквано. — Цялата потрепери. — Моят Джо мъртъв… в това противно място. Елъри, как е възможно?

— Невъзможно е, но е факт. Ще трябва да го приемеш.

— Бил ми каза как си се озовал тук. Елъри… остани.

Той стисна ръката й. Тя се насили да се усмихне. Сетне се обърна и сведе очи.

— Мръсен номер ни погоди Де Джонг — рече хладно Бил. — Знаеше, че съм пратил телеграма на Люси. И въпреки това тайно наредил на един от своите детективи да отиде във Филаделфия с полицейска кола, да я причака и когато се върнала от кино, я взели и я докарали тук, сякаш… сякаш…

— Бил — рече кротко Люси. Елъри чувствуваше топлината на ръката й в своята, усещаше тъничката златна халка на безименния й пръст да убива дланта му. Ръката върху рамото на Бил бе бяла и скромна, без никакви украшения, като крайпътно разпятие.

— Знам си работата, Ейнджъл — рече Де Джонг без злост. — Виждам, че се познаваш с госпожа Уилсън, Куин. Стари приятели, а?

Елъри се изчерви и пусна топлата длан.

— Сигурно ще искаш да узнаеш какво твърди тя.

Бил изръмжа приглушено, но Люси рече със спокоен глас, без да се обръща:

— Искам да го знае. Няма какво да кажа, Елъри, не мога да дам никакво обяснение… Отговорих на всички въпроси на този човек. Може би ще го убедиш, че казвам истината.

— Уважаема госпожо — рече Де Джонг, — не ме разбирайте неправилно. Знам си работата. — Изглеждаше засегнат. — Добре, Селърс. Браво. Навъртай се наоколо. — Той и ниският мургав мъж си размениха съучастнически поглед. Детективът кимна безизразно и излезе. — Ето какво ми каза. Според госпожа Уилсън мъжът й излязъл тази сутрин от къщи с пакарда на една от обичайните си търговски обиколки. Казва, че тогава го е видяла за последен път. Изглеждал добре, може би малко разсеян, но го отдала на някакви търговски неприятности. Нали така, госпожо Уилсън?

— Да. — Очите й не се отместваха от лицето на мъртвеца.

— Излязла от дома си във Феърмаунт Парк към седем тази вечер, веднага, след като спрял дъждът. Вечеряла сама вкъщи. Взела тролея до града и отишла на кино във „Фокс“. После се прибрала пак с тролея. Моят човек я чакаше и я доведе.

— Забрави да обясниш — рече Бил застрашително, — че сестра ми винаги ходи на кино в събота вечер, когато мъжа й го няма.

— Точно така — отвърна Де Джонг. — Така и казах. Нали разбра, Куин? А сега за престъплението. — Започна да изброява на пръсти: — Нито е чувала за тази барака, нито я е виждала. Така поне твърди. Уилсън никога не е споменавал за нея. Не знае да е имал неприятности. Винаги се отнасял добре с нея и доколкото й е известно, не й е изневерявал… — Де Джонг се подсмихна.

— Моля ви — прошепна Люси, — знам какво си мислите вие мъжете в такъв… в случай като този. Но той ми бе верен, верен ми бе! Обичаше ме. Обичаше ме!

— Не е запозната с деловите му сделки, защото бил малко нещо потаен в това отношение, а и тя не искала да му се бърка. Тя е на тридесет и една, той бил на тридесет и осем. През март направили десет години от сватбата. Нямат деца.

— Нямат деца — измърмори Елъри и в очите му се мярна изключително задоволство.

Де Джонг продължи невъзмутимо:

— И понятие няма, че можел да кара платноходка, макар че разбирал от двигатели и тям подобни. Не знае да е имал богати приятели, приятелите им — неколцината във Филаделфия, както казва — са хора като тях. Уилсън нямал пороци: не пиел, не пушел, не вземал опиати и не играел комар. Ходели на пикници — когато си бил вкъщи, разбира се — в неделя ходели до Върбовата горичка или си стояли у дома, — в очите му имаше присмех, когато я погледна изпод вежди — и си гукали. Така ли е, госпожо Уилсън?

— Проклет… — прошепна Бил.

Елъри го хвана за ръката.

— Чакай, слушай, Де Джонг. Какво си наумил? Няма смисъл от такива подмятания.

Люси не помръдна. Сега очите й, потънали в сълзи, бяха сякаш втренчени безкрайно далеч. Де Джонг се подсмихна. Застана на вратата и се провикна:

— Пуснете журналистическата паплач!

 

 

Времето течеше и около тях бушуваше невъобразима врява. В много отношения това бе кошмар: скоро въздухът в схлупената къщурка бе непрогледен и зловонен от цигарен дим, от време на време го озаряваха светкавиците на фотографите. Стените кънтяха от смях и разговори на висок глас. Все се намираше някой, който да отмести, вестника, хвърлен от Де Джонг върху лицето на мъртвеца, за да го фотографира от нов ъгъл… Ела Еймити летеше от група на група като червенокоса харпия, но все се връщаше при чернооката жена, седнала на стола като същинска кралица, възкачена против волята си на престола. Тя се надвесваше собственически над Люси, шепнеше й, държеше й ръката, приглаждаше нежно косата й. Отзад Бил наблюдаваше с безмълвна ярост.

Най-сетне вестникарите си отидоха.

— Добре, народе — каза Де Джонг, когато шумът от последната заминаваща кола заглъхна. — Това е всичко за тази вечер. Вие, разбира се, бъдете на разположение, госпожо Уилсън. Ще трябва да закараме тялото на съпруга ви в моргата…

— Де Джонг, почакай — обади се Елъри от ъгъла.

— Да чакам ли? Защо?

— Извънредно важно е. — Гласът на Елъри бе сериозен. — Чакай.

Ела Еймити изгука на прага:

— Все ви идват разни идеи. Какво сте научили, господин Куин? Никой нищо не може да скрие от малката Ела. — Червената й грива се развяваше, а зъбките й проблясваха. Облегна се на стената, цялата нащрек. Настъпи тишина, в бараката отново започна да прониква неясният ромон на реката, часове наред заглушаван от хорската гълчава.

— Добре — каза Де Джонг ядосано и излезе. Люси въздъхна, а Бил стисна зъби. Доста по-късно Де Джонг се върна, придружен от двама полицаи с носилка. Стовариха я до трупа.

— Не. Не още — спря ги Елъри. — Оставете тялото, ако обичате.

— Чакайте навън! — нареди Де Джонг и го изгледа враждебно, с пура в уста. Най-сетне спря да крачи и седна. Никой не мърдаше. Стояха окаменели от бездействие, твърде изтощени да спорят.

И тогава, в два часа сутринта, откъм Ламбъртън изрева кола. Елъри леко се раздвижи.

— Ела навън, Де Джонг — рече глухо той и тръгна към вратата. Де Джонг го последва с присмехулна усмивка. Пръстите на Ела Еймити с червено лакирани нокти хищно се свиха… Бил Ейнджъл се поколеба, погледна сестра си и тихо ги последва.

Трима души слязоха от дългата лимузина, карана от шофьор. Съпровождани от детективи, те бавно минаха по дъските на централната алея. В походката им се чувствуваше неохота. И тримата бяха еднакво високи, източени и високомерни — жена на средна възраст, млада жена и мъж на средна възраст. Бяха във вечерно облекло — по-възрастната жена със самурено палто, наметнато върху бяла рокля с пайети, по-младата — с къса хермелинова наметка и тоалет от ярък шифон, метящ земята, а мъжът държеше цилиндър в ръка. Жената бе плакала, строгото начумерено лице на мъжа излъчваше гняв и решителност.

Елъри ги посрещна на алеята.

— Госпожа Гимбъл? — рече сдържано той.

По-възрастната жена вдигна очи с оловносиви торбички под тях — сини очи с хладен поглед, чиято самоувереност съвсем наскоро е била накърнена.

— А вие, предполагам, сте господинът, който се обадил на баща ми по телефона. Това е дъщеря ми Андрея, а това е един много близък приятел, господин Грозвенър Финч. Накъде?…

— Е, и? — попита тихичко Де Джонг.

Бил се отдръпна от осветения вход в дълбоката сянка. Леко присвитите му очи не слизаха от нежните пръсти на красивата лява ръка на младата жена. Застанал бе толкова близо до нея, че можеше да докосне хермелиновата й наметка. Той сякаш не чуваше гърления, мнителен глас на Де Джонг, вежливия тон на човека с цилиндъра, разтревожения говор на по-възрастната жена. Стоеше в сянката, разкъсван от колебания. Погледът му се откъсна от ръката на младата жена и се вдигна към лицето й.

„Андрея Гимбъл, помисли си той. Значи така се казва.“ Лицето й бе младо и непокварено, не приличаше на познатите му млади жени, нямаше и най-слаба прилика с младите жени, които често изпълваха страниците на светската хроника. Бе добро лице, деликатно, нежно и докосваше някаква отзивчива струна в душата му. Необяснимо защо, искаше му се да разговаря с нея. Дълбоко в съзнанието му светна предупредителен сигнал, но той не му обърна внимание. Пресегна се от сянката и докосна голата й ръка.

Тя бавно извърна глава към него и той видя, че сините й очи са изпълнени с тревога. Кожата й изведнъж изстина. Знаеше, че не бива да я докосва. Усети инстинктивното й отдръпване и въпреки това нещо го накара да я стисне за ръката и да я притегли, безмълвна и почти без съпротива в сянката.

— Вие… вие — понечи да каже тя и млъкна, напрягайки се да види лицето му. Едва успя да различи чертите му, но изглежда, се успокои, защото кожата й стана по-топла и тревогата в очите й се превърна в обикновена умора. Гузен, той я пусна.

— Госпожице Гимбъл — прошепна той. — Нямам много време. Моля ви, изслушайте ме…

— Кой сте вие? — тихичко попита тя.

— Няма значение. Бил Ейнджъл. Всеки на мое място би го направил. — Но още докато го казваше, знаеше, че не е истина. — Госпожице Гимбъл, без малко да ви издам. Мислех… Сега не знам.

— Да ме издадете ли? — заекна тя. — Какво имате предвид?

Той пристъпи в сянката тъй близо до нея, че усещаше едва доловимия аромат на косата и кожата й. Изведнъж хвана лявата й ръка:

— Погледнете пръстена си.

От стъписването й, от начина, по който вдигна ръка на нивото на очите си и се вгледа, той разбра, че е прав. И кой знае защо, му се поиска да бе сбъркал. Тя бе тъй различна от жената, която си представяше.

— Пръстенът ми — рече тя глухо. — Пръстенът ми. Камъкът… паднал е.

Пръстенът бе на безименния пръст на лявата й ръка — изящно изработен, платинен, с издадени зъбци, два, от които бяха леко изкривени. На мястото на камъка зееше дупка.

— Намерих камъка — прошепна Бил. — Там, вътре. — И кимна към постройката. Изведнъж той се огледа и тя долови тревогата му, защото се прислони до него и уплахата се върна в очите й. — Бързо — прошепна той. — Кажете ми истината. Вие ли бяхте жената в кадилака?

— В кадилака? — Той едва чу гласа й. За един влудяващ миг ароматът й изпълни ноздрите му.

— Кажете ми истината — промълви той. — Можех да ви издам на полицията. Вие бяхте със спортния кадилак тук рано тази вечер. Бяхте облечена другояче. В тъмни дрехи. Изскочихте от тази къща. Какво търсехте тук, госпожице Гимбъл? Кажете!

Тя мълча дълго, сякаш не го бе чула, после прошепна:

— О, Бил Ейнджъл, така ме е страх… Не знам какво да кажа. Не съм и мислила… Да можех да ви се доверя…

„Ето как жената се възползува от мъжката слабост“ — помисли си Бил с горчивина. Хитрост ли бе това или отчаяние? Сетне каза тихо:

— Нямах време да премисля. Не вярвам на жените… по правило. Но предполагам…

Почувствува трепета на крехкото й тяло и гласът й отекна със странна сила в съзнанието му.

— Бил Ейнджъл, нямам право да го искам от вас… който и да сте. Но нали няма да кажете? Ще ме защитите ли? О, тъй лесно ще е за тях да го изтълкуват погрешно! — Тя трепереше, сякаш току-що бе излязла от студена вода.

— Е, добре, добре, нищо няма да кажа — рече той най-сетне.

Щастливият й сподавен вик бе като музика. В един омайващ миг той усети ръцете й да обвиват врата му и устните й, отначало несигурно, сетне уверено, да се сливат с неговите. Тя се отдалечи и той се почувствува тъй необичайно самотен, че потрепери и побърза да се върне в съборетината, към грозната действителност.

— Де Джонг, мисля, че можеш да отложиш разпита за по-късно — обади се тихо Елъри, застанал в сянката на съседното дърво.

Майка й, високият мъж и Де Джонг не бяха усетили отсъствието на момичето. Де Джонг ги поведе умълчани към къщата. Люси Уилсън не бе помръднала от мястото си. Сякаш я бяха оставили само преди миг — бе все тъй притихнала, бледа и неподвижна. Бил седеше в ъгъла, забил очи в пода. Нещо го възпираше да погледне към момичето с хермелиновата наметка. А тъй копнееше да се наслади на нейната младост и свежест. „Тя трябва да е хубавичка, мислеше си той. Не, красива.“ Какво бе сторил?

— Къде е… — започна жената в самуреното палто, като се двоумеше пред прага. Очите й, някак твърде рано състарени, обходиха неуверено лицата едно по едно и после с тих ужас се спряха на вкочанените крака до масата.

— Мамо. Моля те. Моля те, недей — промълви Андрея Гимбъл.

Тогава Бил я погледна и за пръв път видя грацията, младостта и красотата й — и нещо друго, което накара да пламне у него споменът за лекото докосване до устните му. „Не бива да мисля за нея сега“ — укори се той. Това момиче въплъщаваше всичко, което бе презирал. Доброто общество. Богатството. Снобизмът на „синята“ кръв. Безделието. Тя бе противоположност на онова, което той и Люси представляваха и отстояваха. Дългът му бе ясен — не само дългът към закона, имаше и нещо друго. Хвърли поглед към сестра си, безжизнена, примряла на стола. Тя също бе красива, макар и по друг начин. А и му бе сестра. Как можеха да му минават такива мисли точно сега… Но устните му горяха, а диамантът в джоба пареше пръстите му.

— Госпожо Гимбъл — долетя сдържаният, далечен глас на Елъри, — моля ви да идентифицирате трупа.

Кръвта се оттегли от лицето на Люси Уилсън. При вида на нарастващата й бледност Бил Ейнджъл бързо дойде на себе си.

— Още не разбирам какво, по дяволите, си наумил, Куин! — рече учудено Де Джонг.

Но жената в самуреното палто пристъпваше по бежовия килим като сомнамбул. Тънката й фигура, изправена, величествена и суха, бе като от стомана. Момичето остана на мястото си, а мъжът с цилиндъра протегна ръка и я подкрепи. Ноздрите на Де Джонг се издуваха и свиваха, той заобиколи масата и смъкна вестника от лицето на Джоузеф Уилсън.

— Това е… — започна жената и млъкна. — Той е… — Затърси с тежко украсената си с пръстени ръка опора в масата зад себе си.

— Сигурна ли сте? Възможно ли е да грешите? — запита спокойно Елъри от прага.

— Не… изключено. Преди петнадесет години пострада при автомобилна катастрофа. Белегът на лявата му вежда все още си личи.

Люси Уилсън издаде приглушен писък и скочи на крака. Не бе на себе си. Гърдите й необуздано издуваха скромната рокля. Хвърли се напред, сякаш за да разкъса другата жена на парчета.

— Как смеете? — извика тя. — Защо сте дошли тук? Коя сте вие?

Високата жена бавно извърна глава. Погледите им се срещнаха — парещите черни очи на младата и студеносините на възрастната.

Госпожа Гимбъл се загърна в самуреното си палто с едва ли не оскърбителен жест.

— А вие коя сте?

— Аз ли? Аз ли? — кресна Люси. — Аз съм Люси Уилсън. А това е Джо Уилсън от Филаделфия. Моят съпруг!

За миг жената във вечерното облекло се стъписа. После очите й потърсиха Елъри, застанал на прага, и тя рече студено:

— Що за глупост? Боя се, че не разбирам, господин Куин. Що за игра е това?

— Мамо — рече Андрея Гимбъл изтерзано. — Моля те, мамо.

— Кажете на госпожа Уилсън — обади се Елъри, без да помръдне — кой точно е мъжът на пода, госпожо Гимбъл.

Жената каза надменно:

— Това е Джоузеф Кент Гимбъл от Ню Йорк, Парк Авеню. Моят съпруг. Моят съпруг!

— Божичко! — изписка Еймити и се хвърли като котка към вратата.