Елъри Куин
Къща насред път (6)

V
Истината

Търсейки истината навсякъде,

понякога я откриваме там,

където най-малко сме очаквали.

До деня, когато Андрея разказа любопитната история за шестте клечки, загадката около смъртта на Джоузеф Кент Гимбъл бе скрита в тъмните обятия на съдбата. Но сетне радост измести скръбта, тайното стана явно, съмнението се превърна в увереност. Случаят бе изтръгнат от тези тъмни обятия и господин Елъри Куин го поведе към очакваната развръзка с грижовност и търпение, плод на многогодишния му опит като диагностик на престъпленията.

След този ден Елъри бе чудовищно зает. В тайните си замисли не посвещаваше никого. Никой не разбра за двете му спешни пътувания до Трентън, нито за десетките му телефонни обаждания, освен хората, с които разговаря. Консултираше се тайно с разни тъмни личности, търсеше професионалните съвети на сержант Вели и ако трябва да кажем истината, си позволи да прибегне до незаконно влизане в дома на една особа, потъпквайки правата на свободните граждани.

И така, след като състави плана си, той излезе на полесражението.

Враждебните действия бяха започнати, кой знае защо, в събота. Дали това бе игра на случайността или пресметнат ход, Елъри така и не обясни. Но самият факт смути духовете. Засегнатите хора не можеха да не си спомнят за кървавите събития в онази събота, когато студеното желязно острие прониза сърцето на Гимбъл. Споменът бе изписан по напрегнатите им лица.

— Дами и господа — съобщи Елъри следобеда в апартамента на Бордън на Парк Авеню, — събрах ви не от празно желание да се чуя как произнасям речи. Нещо витае из въздуха и времето не чака. Някои от вас може да са изпаднали в сладък унес, уповавайки се на status quo ante^[1]. Ако е така, чака ги горчиво разочарование. Преди да изтече денят, ще се наложи да ги събудя, и то доста грубо.

— Какво искате да кажете? — сопна се Джесика. — Няма ли да ни оставите на мира? А и какво право имате…

— Никакво законно право. И все пак — въздъхна Елъри — ще е по-разумно да проявите снизхождение към дребната ми прищявка, защото истината за трагичната кончина на Джоузеф Кент Гимбъл е на път да излезе на бял свят.

— Да не сте решили да подновите разследването, господин Куин? — изръмжа старият Джаспър Бордън, мъчително изкривил устни. По негово настояване го бяха свалили с количката и сега седеше сред останалите, неподвижен като труп, само здравото му око играеше.

— Уважаеми господине, то никога не е приключвало. Люси Уилсън от Филаделфия бе осъдена за престъплението, но случаят остава открит. Някои хора не преставаха да работят по него от деня на нелепото кръвопролитие в Трентън. Не са спирали и за миг. Щастлив съм да ви съобщя, че техните усилия се увенчаха с успех — рече Елъри сухо.

— Не мога да разбера какво общо имат с това тук присъствуващите — рече остро сенатор Фрю, като поглаждаше брадата си, а лукавите му малки очи не слизаха от Елъри. — Ако разполагате с нови веществени доказателства, представете ги на областния прокурор в Мърсър. Защо продължавате да тормозите тези хора? Ако желаете нов съдебен двубой — добави той мрачно, — аз съм на ваше разположение, аз знам правилата.

— По неведоми причини, сенаторе, вашето изявление ме навежда на мисълта за казаното от Маркус Валериус Марциал — усмихна се Елъри. — Африканските лъвове, твърди той, нападат бикове, а не налитат на пеперуди.

Адвокатът бе морав.

— Не забърквайте тези хора във вашите дяволии! — извика той.

— Да пожаля пръчката ли?^[2] — въздъхна Елъри. — Обиждате ме, сенаторе. Ако можех, очевидно щях. Боя се, че ще трябва да изтърпите противното ми присъствие още мъничко. След това… Но нека не говорим за бъдещето. Убедих се, че бъдещето обикновено следва своя път въпреки всички усилия на човека да спре хода му.

Джесика мачкаше кърпичката си ядосано, цяла скована от усилието да се овладее. Грозвенър Финч я поглеждаше разтревожен. Само Андрея, седнала отстрани, и Бил Ейнджъл, застанал зад нея, оставаха спокойни. И двамата бяха приковали погледите си върху Елъри.

— Други възражения има ли? — запита той. — Благодаря ви. — И като погледна часовника на китката си, додаде: — Тогава мисля, че е по-добре да тръгваме.

— Да тръгваме ли? — Финч бе озадачен. — Къде ще ни водите?

— В Трентън. — Елъри взе шапката си.

— В Трентън! — ахна майката на Андрея.

— Ще посетим отново мястото на престъплението.

При тези думи всички побледняха, твърде изненадани, за да възразят. После сенатор Фрю скочи и размаха пълничкия си юмрук.

— Чакайте, това вече е прекалено! — изрева той. — Вие не сте упълномощен… ще забраня на клиентите си…

— Скъпи ми сенаторе! Имате ли някакви лични възражения да посетите местопрестъплението?

— Кракът ми не е стъпвал там!

— Значи няма от какво да се боите. Тогава всичко е наред. Ще тръгваме ли?

Никой не помръдна, освен Бил. Старият милионер запита глухо с басовия си глас:

— Може ли да знам какво се надявате да постигнете чрез тази необичайна процедура, господин Куин? Знам, че не бихте поискали от нас нещо толкова мъчително за всички ни, ако нямахте скрити съображения.

— Предпочитам да не споделям надеждите си, господин Бордън, но намерението ми е следното. Ще участвуваме в едно твърде вълнуващо начинание. Ще възпроизведем убийството на Джоузеф Кент Гимбъл.

— Необходимо ли е? — Клепачът се отпусна.

— Необходимостта е майката на откривателството, сър, но този експеримент ще бъде своего рода художествено пресъздаване на действителността. А сега, моля ви, дами и господа! Крайно неприятно ще ми е да прибягвам до официалните инстанции, за да ви принудя да присъствувате.

— Аз няма да дойда — отсече Джесика Бордън. — Стига толкова. Той е мъртъв. Онази жена е… Защо не ни оставите на мира?

— Джесика! — Старият инвалид завъртя здравото око към дъщеря си. — Обличай се.

Жената прехапа долната си устна. После каза покорно:

— Да, татко!

И се качи в спалнята си.

Никой не продума, докато Джаспър Бордън отново не наруши тишината.

— Мисля и аз да дойда — рече той тежко. — Андрея, позвъни на сестрата.

— Но, дядо!

Гласът му не търпеше възражение:

— Чу ли какво казах, детето ми?

Елъри се оттегли до вратата да ги изчака. Всички станаха и се приготвиха за път. Икономът с рибешката физиономия се появи, отрупан с шапки…

— Елъри — рече Бил тихо.

— Здрасти, Бил, как се справяш със задачата през последните няколко дни? Не виждам нито белези, нито рани.

Бил бе мрачен.

— Беше истински ад. Благородната госпожа е същинска харпия. Днес за първи път прекрачвам този праг. Но Андрея и аз намерихме изход. По цял ден обикалях отвън и наблюдавах. Тя се съгласи да не си показва носа от апартамента, когато не съм на пост. През останалото време излизахме заедно…

— Обещаващо начало за една млада двойка със сериозни намерения — ухили се Елъри. — Някакви поводи за безпокойство?

— Не.

Андрея се появи, готова за излизане. Бе облякла леко палто, дясната и ръка бе мушната в джоба, сякаш стискаше пистолет. Бил нетърпеливо пристъпи към нея, но тя поклати глава, огледа се и направи знак на Елъри. Елъри се намръщи, кимна на Бил да почака и последва Андрея в коридора. Тя зашепна припряно:

— Трябва да ти кажа нещо, преди… — Млъкна и се огледа боязливо.

— Андрея, какво има?

— Това. — Тя извади ръка от джоба си. — Получих го със сутрешната поща, увито в амбалажна хартия, адресирано до мен.

Елъри не го взе. Очите му за миг се спряха върху предмета, а после се взряха в лицето й. Ръката й трепереше. Тя стискаше малка гипсова статуетка, боядисана в червено: три маймунки, клекнали на пиедестал. Едната бе закрила с ръце устата си, другата — очите, а третата ушите си.

— „Не споменавай злото, не слушай злото, не гледай злото“ — прошепна Андрея. — Не си спомням точно как беше. Каква лудост! — Засмя се тя доста истерично. — Но ме плаши! Това е…

— Още едно предупреждение — навъси се Елъри. — Нашият човек започва да нервничи. Запази ли опаковката?

— О! Хвърлих я. Сигурна съм, че от нея нищо нямаше да разбереш.

— Колко самоуверени хора! И си го въртяла из ръцете си, така че дори и да е имало отпечатъци, от тях вече няма и следа. Каза ли на Бил?

— Не. Не исках да го безпокоя. Горкият Бил! Той ми бе такава утеха.

— Прибери си го в джоба — рече Елъри бързо. — Някой идва.

Вратата на асансьора се отвори и се появи снажна фигура.

— А, Джоунс! Браво, радвам се, че дойде.

Андрея се изчерви и избяга в стаята си. Сърдитите кървясали очи на Джоунс останаха вперени в отворената врата, през която изчезна тя.

— Получих поканата ти — рече дрезгаво той. Очевидно бе много пиян. — И аз не знам защо дойдох. Не съм желан тук.

— Аз още по-малко — усмихна се Елъри.

— Какво си наумил, Шерлок? Сигурно пак нещо дълбокомислено?

— Реших, че може би ще искаш да дойдеш с нас. Отиваме в Трентън.

— Или може би в ада. На мен ми е все едно — засмя се Джоунс.

 

 

Когато стигнаха уединената къща край Речната гара, залязващото слънце се подаваше над дърветата отвъд Делауеър като тънко портокалово резенче. В нежеланието си да срещне из улиците някой любопитен журналист, Елъри бе превел кавалкадата от коли по обиколни пътища през покрайнините на Трентън.

Лист не потрепваше след знойния ден. Короните на дърветата изглеждаха плоски и неподвижни като театрален декор. Смълчаният пейзаж бе сякаш груба и нескопосна имитация на природата. Дори рекат проблясваше между обраслите си брегове като стъклена. Съборетината стърчеше безмълвно сред пустошта — невзрачен щрих върху мрачното платно.

Елъри бързо се огледа и поведе малката група към къщата. Не разговаряха. Всички, освен Джаспър Бордън правеха отчаяни усилия да запазят самообладание. Челиченото лице на стареца не трепваше, но от свъсеното му око не убягваше нищо. Финч и Бил Ейнджъл се позатрудниха, докато вкарат през вратата инвалидния стол. Най-сетне всички бяха вътре, пръснати покрай стените, притихнали като уплашени деца. Елъри Куин зае място в центъра на сцената.

Известно време той не обели нито дума, за да им даде възможност да се потопят в атмосферата на къщата. На пръв поглед нищо не се бе променило от паметната вечер преди седмица, освен че пространството зад масата бе пусто, костюмите на стенната закачалка ги нямаше и диханието на смъртта се бе разсеяло. Но докато стояха или седяха, взирайки се в пустотата, въображението им възкресяваше картината от онази нощ и виждаха трупа на Гимбъл, застинал в агония на пода между тях.

— А сега, моля да ме извините, ще ида да взема реквизита — рече внезапно Елъри и закрачи към вратата. — Щом ще поставяме драма, защо да не използуваме професионалната терминология. Моля ви никой да не мърда.

Той излезе бързо и затвори вратата след себе си, а Бил пристъпи и я затисна с гръб. Страничната врата бе затворена. Но съвсем неочаквано в пълната и неловка тишина тя изскърца и очите им панически се извърнаха. Отвори се. На прага стоеше високата, грациозна Ела Еймити.

— Здравейте — рече тя бавно и се огледа. Нямаше шапка. На светлия фон отвън червената й коса пламтеше като разрошен ореол. — Ето я и малката Ела. Може ли да вляза? — Тя спокойно пристъпи напред, затвори вратата, спря и блестящият й поглед обходи всички. Те отвърнаха очи. Ноздрите на журналистката потрепериха.

— Значи в тази дупка са му светили маслото, а? — промърмори младият Джоунс, като се взираше в пода зад масата с кървясалите си очи.

— Млъкни, Бърк — рече раздразнено Финч. Ръката на сенатора Фрю за мит престана неспокойно да глади брадата му, после подхвана отново още по-енергично отпреди. Андрея седеше в креслото, заемано от Люси Уилсън в нощта на убийството. Бе притихнала, като заспала. Бил непрекъснато се оглеждаше, по загорелите му страни бе избила трескава червенина.

Входната врата се отвори и те се сепнаха отново. Беше Елъри, който мъкнеше огромен куфар. Затвори вратата и се обърна.

— Я гледай, Ела Еймити. Ти откъде се взе? — промърмори той с необяснимо безпокойство.

— Едно пиленце ми каза — рече червенокосата жена безгрижно. — Подшушна ми, че нещо се готви тук. И ето че пристигнах. Няма да ти простя. Да не ми кажеш!

— Как дойде дотук?

— Пеша. Полезно е за фигурата. Не се бой, скъпи. Не замислям нищо нередно и съм дошла с добро. Просто се разхождах покрай реката. Е, няма значение. Какво става тук?

— Ако слушаш внимателно, може и да научиш. — Елъри пъргаво пристъпи към масата и тръсна куфара отгоре. — Бил! Искам да отскочиш до града да ми свършиш една работа.

— От къде на къде… — изръмжа Бил.

Но Елъри го дръпна настрана и известно време му шепна нещо настойчиво на ухото. Бил кимна. После огледа всички заплашително, разтвори вратата и изчезна. Елъри, който явно много държеше на тази врата, я затвори отново. Без да продума, той се върна до масата, разтвори куфара и взе да вади разни вещи. Реквизитът бе автентичен — точно същите предмети, които Де Джонг бе прибрал от местопрестъплението след първоначалния оглед. Докато той работеше мълчаливо, отвън долетя ръмженето на двигател. Пердетата бяха дръпнати и не се виждаше какво става. Но всички предположиха, че е колата на Бил Ейнджъл, който потегляше към Трентън с тайнствената заръка. Спогледаха се неспокойно. Бил, изглежда, не можеше да тръгне. Той форсираше двигателя и колата ревеше задавено. Шумът бе толкова силен, че когато Елъри заговори, те трябваше да се наклонят напред, за да чуват. Добре, че лампата бе запалена, защото навън неочаквано се бе спуснала тъма.

— Така — рече Елъри, като постави последната вещ на мястото й, върна се и застана до масата, висок, неподвижен, озаряван от лампата. — Сцената е готова. Както виждате, дрехите на Гимбъл са отново на стенната закачалка, пакетът с писалищния комплект, подарък за рождения ден на Бил Ейнджъл, отново е на поличката над камината, чистата празна чиния е пак на масата до лампата. Липсва единствено трупът на жертвата, но съм сигурен, че ще можете да си го представите. — Той посочи с ръка през рамо, очите им послушно последваха неговия жест и за тях не бе никак трудно да си представят тялото, проснато върху бежовия килим.

— А сега ми позволете да проследя предходните събития в този ден, първи юни — продължи Елъри бодро, очите му блестяха. — Резюмето ще ви помогне да разберете какво се е случило впоследствие. Направих часов график, който може да не е много точен, но е достатъчен за целта ни.

Сенатор Фрю облиза сухите си устни и се опита да го прекъсне:

— Каквато и да е целта ви, намирам това за съвсем безсмислено…

— В момента думата имам аз, сенаторе — рече Елъри. Ще ви бъда признателен, ако запазите пълно мълчание, вие и всички останали. По-късно ще имате неограничената възможност да се наприказвате до насита.

— Мълчи. Саймън — рече Джаспър Бордън с крайчеца на устата си.

— Благодаря ви, господин Бордън. — Елъри вдигна пръст. — Моля за внимание. Събота следобед е. Първи юни. Навън вали, и то силно. Дъждът шиба прозорците. Тук няма никого. Още е светло, лампата е загасена, пакетът не е на камината. Вратата е затворена.

Някой развълнувано си пое дъх. Елъри продължи бързо, безпощадно.

— Пет часът е. Джоузеф Кент Гимбъл е в Ню Йорк, в кантората си. Пристигнал е от Филаделфия със стария Пакард, вероятно без да се отбива тук, иначе щеше да остави пакарда и да се върне с линкълна в Ню Йорк. Самият факт, че намерихме пакарда паркиран в страничната алея, говори, че това е била последната кола, която е ползувал.

Вече е изпратил две телеграми, една на Бил Ейнджъл, една на Андрея — и двете с еднакво съдържание и молба към получателите да го чакат тук в девет часа вечерта, с най-подробни указания как да намерят мястото. Следобедът той се е обадил по телефона в кантората на Бил, отново е настоял за неговото присъствие на срещата.

Какво прави той в пет часа? Излиза от кантората си, отива до мястото, където е паркирал пакарда, и се отправя през тунела „Хобанд“ за Трентън. В колата му е бутафорното куфарче с мостри на Уилсън и опакованият подарък за рождения ден на зет му. Паркира в страничната алея. Още вали. Малко по-късно дъждът спира. Междувременно той е заличил всички по-раншни следи около къщата и мястото е, така да се каже, девствено.

Сенатор Фрю измърмори нещо, което прозвуча като „скучни бабешки приказки“, но на мига млъкна, щом старият милионер го изгледа заплашително.

— Я мълчи, сенаторе — скастри го Ела Еймити. — Това да не ти е Конгресът, какво си мислиш. Продължавай, Елъри. Много си сладкодумен.

— Гимбъл е в стаята — продължи Елъри невъзмутимо, сякаш не го бяха прекъсвали. — Разхожда се насам-натам, слага подаръка на поличката, спира се пред прозореца да погледне небето. Вижда, че се е прояснило. Още е рано, той е неспокоен, притеснен, има нужда да се разсее преди голготата на признанието. И така, излиза от страничния вход и се спуска по пътеката към хангара за лодки, като оставя стъпки по влажната пръст. Изкарва платноходката и се спуска по Делауеър да успокои нервите си. Часът е седем и петнадесет.

Всички го слушаха напрегнато, приведени напред, стиснали ръчките на столовете.

— До този момент описвах онова, което вероятно се е случило с един мъртъв и вече погребан човек — продължи Елъри. — Но дойде ред на живите. Андрея, ще имам нужда от твоята помощ. Часът е осем, ти току-що си пристигнала и си паркирала спортния кадилак, който си заела от господин Джоунс, на централната алея, в посока на Камдън. Ще бъдеш ли така добра да ни възпроизведеш действията си?

Андрея се изправи, без да промълви дума, и тръгна към вратата. По свежото й младо лице бе избила студена бледност, тя имаше мъртвешки вид.

— Трябва ли… да изляза?

— Не, не. Току-що си отворила вратата, да речем. Все едно е отворена.

— Лампата бе загасена — прошепна тя.

Елъри посегна към абажура. Стаята потъна в мрак. В тъмнината прозвуча безплътният му глас, от който по гърбовете им плъзнаха мравки:

— Не е било толкова тъмно. Отвън все още е влизала светлина. Продължавай, Андрея.

Чуха я бавно да пристъпва към масата.

— Аз… аз надзърнах вътре. Стаята бе празна. Макар че се смрачаваше, тук все още се виждаше. Отидох до масата и запалих лампата… ето така.

Лампата изщрака и те я видяха да стои до масата с извърнато лице, с ръка на шнура под евтиния абажур. После ръката й се отдръпна. Тя отстъпи, огледа камината, закачалката, мърлявите, олющени стени. Погледна ръчния си часовник. После се извърна и отново тръгна към вратата.

— Това е всичко, което сторих… тогава — рече тя, отново шепнешком.

— Край на първо действие. Благодаря ти, вече можеш да си седнеш. — Тя се подчини. — Андрея разбира, че е дошла час по-рано, излиза, качва се в спортната кола и се отправя към Камдън, а може би и до Патешкия остров за едночасова разходка… както тя казва. Престъпникът — рече рязко Куин — пристига в осем и петнадесет.

Той млъкна. Настъпи непоносима тишина. Лицата им бяха като изсечени от камък. Нощта, мрачната гола стая, зловещите шумове навън се отпечатваха неизличимо в съзнанието им.

— Престъпницата е пристигнала в осем и четвърт откъм Камдън във форда, който е откраднала от гаража на Люси Уилсън — няма значение кога. Сега тя е пред вратата. Внимателно стъпва на каменното стъпало. Отваря вратата, влиза бързо, затваря отново и се извръща, готова да… — Елъри вече бе при вратата и играеше ролята. Те го следяха с поглед като хипнотизирани. — Тя вижда, че няма никого. Отдъхва си, отмята воала. За миг е озадачена, очаквала е да завари жертвата си. После разбира, че той е отишъл някъде, но че е бил тук — пакардът е отвън, лампата вътре е запалена, Гимбъл трябва да е наблизо. Ще го изчака. Убийцата не предполага, че може да срещне някой друг. Мястото е затънтено и тя смята, че никой, освен нея и Гимбъл не знае за това убежище. Разхожда се неспокойно. Вижда пакета на камината. — Той отиде до камината, посегна, разкъса безцеремонно опаковката. Писалищният комплект лежеше пред очите му. Елъри занесе пакета до масата и се наведе над него. — Няма нужда да казвам, че е била с ръкавици — промърмори той. Вдигна ножа за разрязване на хартия със засъхналата по него кръв и малката картичка, зацапана от множеството ръце, които я бяха пипали. — Забележете какво подхвърля случайността на пътя на тази жена — рече той живо и се изправи. — Тя намира картичката, показваща, че писалищният комплект е подарък от Люси и Джоузеф Уилсън. Откраднала е колата на Люси Уилсън, за да я уличи в престъплението, но тук попада на нещо повече — оръжие, което води към Люси Уилсън! Каквото и оръжие да е възнамерявала да използува, на мига се отказва от него. Ще го убие с ножа за рязане на хартия! Това ще бъде още една убедителна улика срещу Люси Уилсън. Тя, разбира се, не знае какъв късмет има, защото едва ли е предполагала, че по ножа има отпечатъци на Люси Уилсън. Както и да е, връща пакета на полицата, но ножът не е вътре, ножът е в ръката й.

Светската дама простена неволно през стиснатите си устни, но продължи да се взира в Елъри със същия изцъклен поглед. Елъри стисна здраво кървавия нож и пристъпи към страничната врата.

— Тя чува стъпки, които идват откъм брега. Трябва да е жертвата й. Застава зад вратата и вдига ножа. Вратата се отваря и я закрива. Джоузеф Кент Гимбъл се завръща след плаването си по реката, остъргва калта от обувките си на прага, влиза и затваря вратата, без да съзнава заплахата зад гърба си. Часът е малко след осем и тридесет, въпрос на минути, Елъри внезапно замахна. — Замахвайки, тя вдига шум. Гимбъл, застанал до масата, се извръща. За миг двамата се изправят очи в очи, тя отново е спуснала воала, но той вижда фигурата и, дрехите й. После ножът се забива в сърцето му и той пада подкосен.

Внезапно майката на Андрея захълца, без да откъсва поглед от Елъри. Сълзите бавно се стичаха по леко гримираните й бузи. Тя хълцаше почти гневно.

— И какво става после? — прошепна Елъри. — Ножът е в сърцето на Гимбъл. Остава само бягството, за да се сложи точка на престъплението. И тогава…

— Се върнах аз — рече тихо Андрея.

— Боже мой, Андрея, но нали каза… извика хрипливо Финч.

— Ако обичате! — сопна се Елъри. — Няма значение какво е казала. Толкова неточности ни спъваха по пътя към истината. Андрея! Разказвай по-нататък! Той се втурна към входната врата и застана до нея. — Престъпницата чува шума на завръщащата се кола. Някой идва. Провал! Надява се, че колата ще отмине, но вместо това тя спира пред входа. Все още има време да се измъкне през страничната врата. Но убийцата иска да закара форда обратно във Филаделфия. Знае как да се справи. Спотайва се зад вратата…

Андрея вече бе на прага. Движеше се бавно като сомнамбул, прекоси бежовия килим, без да откъсва очи от ивицата на килима зад масата.

— Само краката му се виждат — рече тихо Елъри.

Андрея се спря до масата, взря се в нея, подвоуми се. После Елъри се хвърли напред и ръката му замахна към главата й. Андрея си пое въздух.

Престъпницата напада Андрея в гръб, поваля я в несвяст. Андрея се свлича на пода. Жената действува бързо. Сега тя вижда кого е нападнала. Необходимо е да остави предупредителна бележка. Няма нищо за писане в себе си, претърсва чантата на Андрея и там не намира. Претърсва къщата — нито писалка, нито молив. Писалката в дрехите на Гимбъл е изсъхнала. Няма мастило и в писалищния комплект. Какво да прави?

Тогава тя вижда тапата, свалена от върха на ножа. Хрумва й една идея… Откъсва парче от опаковъчната хартия, отива до масата, измъква ножа от трупа, набожда тапата отново на върха, започва да я овъглява с кибритени клечки. Овъглява, пише, пак овъглява, пак пише, като пуска изгорелите клечки в чинията. Най-сетне бележката е готова — предупреждение към Андрея нищо да не казва за това, което е видяла тази нощ, иначе майка й ще плати с живота си.

— Андрея! Миличката — изстена плахо Джесика.

Елъри махна с ръка.

— Жената напъхва бележката в безчувствената ръка на Андрея. Оставя ножа с овъглената тапа на масата. Тръгва си с форда. Андрея идва на себе си към девет. Прочита бележката, вижда трупа, познава доведения си баща, решава, че е мъртъв, изпищява и побягва. Тогава пристига Бил Ейнджъл, говори с умиращия… Това е пиесата, както ми бе разказана — рече Елъри с особена интонация.

Отново настъпи зловещо мълчание. После сенатор Фрю отрони без следа от гняв или омраза:

— Какво искаш да кажеш, Куин?

— Искам да кажа, че една страница от пиесата липсва — рече Елъри студено. Нещо е пропуснато, Андрея!

— Да?

— Какво видя, когато влезе за втори път, преди да те ударят по главата? Какво видя на масата?

Тя навлажни устни.

— Лампата. Чинията. И… И…

— Да!

— И шест кибритени клечки в нея.

— Колко интересно. — Елъри се приведе напред с присвити очи. — Чухте ли? Шест кибритени клечки. Е, позволете ми да разгледам това обстоятелство по-подробно. Андрея каза, че преди убийцата да я удари, видяла шест полуизгорели кибритени клечки в чинията. Съществен факт. Той променя всичко, нали? — Гласът му звучеше толкова странно, че те се спогледаха, търсейки потвърждение на собствените си ужасни съмнения. Гласът му отново ги върна към настоящето. — Тези шест клечки не са били използувани за овъгляване на тапата, както смятах отначало, предполагайки, че всичките двадесет клечки се били запалени след престъплението. Не, не, шест от тях са били използувани за съвсем друга цел. Е, щом не са били употребени за овъгляване на тапата, за какво са били използувани?

— За какво? — запита Ела Еймити. — Защо?

— Просто, много просто. Защо обикновено драскаме клечки? За да запалим нещо. Но няма нищо изгорено, никакви следи от пепел нито вътре, в къщичката, нито навън, както вече изтъкнах веднъж. Не са използувани и за обгаряне на тапата, защото ножът още е бил в трупа, когато Андрея е видяла шестте клечки.

Дали убийцата ги е запалила, за да се ориентира в тъмното? Но вътре лампата е светела, а навън няма други стъпки, освен тези на Гимбъл. Той едва ли се е нуждаел от светлина, защото се е върнал по видело. Може би някой е искал да запали огън за отопление? Но върху решетката на камината нямаше пепел, а старата счупена печка с въглища е годна само за претопяване. Няма и газ. Може би са използувани за изтезание? Колкото и неправдоподобно да изглежда, логиката го допуска. Имаме случай на насилствена смърт и жертвата може да е била изтезавана за изтръгване на информация. Веднага помолих съдебния лекар да прегледа трупа за следи от изгаряния. Такива нямаше. Защо тогава са били употребени тези шест клечки?

— Цялата работа ми се струва налудничава — промърмори Джоунс.

— Щеше да е така, ако не съществуваше още едно възможно обяснение — отвърна Елъри. — Единственото. Били са използувани за пушене.

— За пушене! — Ела Еймити зяпна от изненада. — Но нали на процеса твърдеше, че не са използувани за пушене.

— Тогава не знаех, че Андрея е видяла шест клечки преди овъгляването на тапата — проблеснаха очите на Елъри. — Да оставим това сега… Андрея!

— Да? — И отново тази боязън, тази скованост, която й бе тъй неприсъща. Елъри измъкна един плик измежду нахвърляните в куфара вещи. Изтръска съдържанието му в чинията на масата. От него се изсипаха полуизгорели кибритени клечки. Всички го наблюдаваха изненадани. Той остави само шест клечки, а останалите прибра в плика.

— Ела насам, ако обичаш.

Андрея се изправи унило и пристъпи напред.

— Да? — повтори тя.

— Всичко изглежда тъй убедително — промърмори Елъри с лека ирония в гласа. Много добре. Върнала си се в осем и тридесет и пет. Стоиш пред масата тъкмо преди да те ударят по главата. Ето ги шестте клечки в чинията.

— И какво? — Дори гласът й бе унил и странно състарен, сякаш в разцвета на младостта бе стигнала до края на жизнения си път.

— Погледни масата, Андрея. — Неумолимият му глас я изтръгна от апатията, защото тя отстъпи назад, сведе очи и погледна. — Лампата. Чинията с шестте клечки. Това ли бе всичко?

— Всичко ли?

— Нямаше ли още нещо? Помисли, Андрея! Помисли, погледни и ми кажи истината. — Той добави безпощадно: — Този път искам истината, Андрея.

Нещо в начина, по които го каза, докосна открит нерв някъде в нея. Тя обходи с обезумял поглед напрегнатите, объркани лица наоколо.

— Аз… — И тогава се случи най-невероятното. Погледът й се върна към масата, към чинията с клечките. Задържа се там за миг и бавно, сякаш движен от сила, на която не можеше да противостои, спря в една точка на няколко сантиметра от чинията. Мястото бе празно, там нямаше нищо. Но Андрея виждаше нещо там, личеше си по очите й, по сплетените й ръце и учестеното дишане. Споменът изби върху лицето й като мастило през попивателна, така очевидно за присъствуващите като страданието, нерешителността, агонията, изписани по него. — Ох! Ох, боже… — прошепна тя.

— Каква лъжа ще ми кажеш сега, Андрея? — Гласът на Елъри изплющя като камшик.

Майка й скочи, но замръзна на мястото си. Грозвенър Финч каза нещо нечленоразделно. Сенаторът Фрю бе бял като платно. Бърк Джоунс стоеше със зяпнала уста. Само старецът в инвалидния стол седеше, без да трепне — като труп сред живи.

— Лъжа… — задави се Андрея. — Как така… Тъкмо смятах да ти кажа…

— Още една лъжа — рече Елъри с ужасно спокойствие. — Спести ни неудобството да те слушаме. Сега вече всичко ми е ясно, момиче. Още отначало се сещах. Лъжи, само лъжи. Излъга за шестте клечки. Излъга, че са те ударили по главата. Излъга за „предупрежденията“, които си получавала. Излъга за всичко! Да ти кажа ли защо излъга? Да ти кажа ли…

— Боже милостиви — рече дрезгаво майката на Андрея. В десния ъгъл на посинелите устни на стария Джаспър Бордън се зараждаше ненаказан протест. Останалите седяха притихнали…

На светлината на лампата Андрея стоеше като вкаменена, прикована там от своята вина, както всички с ужас разбираха… Устните й помръдваха беззвучно като тези на дядо й. После, с изненадваща бързина, тя се втурна към страничния вход и изчезна.

Всичко стана така внезапно, че едва приглушеното кашляне на автомобилен двигател ги изтръгна от хипнотичния унес. Дори Елъри стоеше като закован. Двигателят изрева, колата потегли с гръм и я чуха да се отдалечава с невероятна скорост.

— Какво направи тя, дявол да я вземе! — изкрещя сенатор Фрю и се спусна към вратата. Крясъкът му развали магията, те се съвзеха и се втурнаха безредно след него. За миг само стаята се изпразни, остана само старецът в инвалидния стол. Седеше сам и здравото му око се взираше с невиждащ поглед в зейналата врата.

Навън те се препъваха от бързане. В мрака стоповете на лимузината бързо се стопяваха в посока на Патешкия остров. Всички се втурнаха към колите. Чу се вик:

— Колата ми… не ще да запали…

Разнесоха се и други викове:

— И моята! Какво…

— Бензинът. Не усещате ли миризмата! — измърмори Елъри. — Някой е източил резервоарите…

— Проклетият Ейнджъл! — Последва жестока ругатня. — Той й е съучастник. Двамата…

— В моя… има още малко — провикна се някой тогава. Чуха маховик да превърта. Една кола се стрелна по алеята и занесе на две колела по Ламбъртън. Скоро изчезна от погледите им след първата.

Струпаха се на шосето, взрени в мрака. Всичко бе нереално. Всичко бе възможно в тази нощ, на този път, край тази къща, под това небе. Оставаше им само да се зяпат глупаво, без да знаят какво да предприемат.

— Няма да стигне далеч — рече Елъри тогава. — Сигурно във всеки резервоар е останал по малко бензин. Дайте да го източим и да ги последваме!

 

 

Шофьорът караше безразсъдно, с нерви, опънати като струни, и не откъсваше очи от петънцето червена светлина пред себе си. Бе тъмно като в рог, вече се намираха някъде на Патешкия остров. Нощта, небето, пътят, изглеждаха безкрайни. Червеното петънце в далечината танцуваше лудешки, сетне изведнъж се люшна, примига и спря. Ставаше все по-голямо, докато втората кола се носеше към него. Нещо се бе случило. Цяло чудо бе, че Андрея — обхваната от паника, заслепена, гонена от страх — бе успяла изобщо да стигне дотук…

Спирачките на втората кола изскърцаха, тя се люшна и закова на място, хвърляйки шофьора върху волана. От другата страна на пътя лицето на Андрея, сгушена на седалката зад волана, бе като синкаво петно. Тя безнадеждно се вглеждаше в безбрежната нощ. При бягството си бе взела огромната лимузина. Колата бе излязла от пътя и се бе блъснала в едно дърво. Единствената светлина идваше от звездите, а те бяха тъй далече.

— Андрея!

Тя, изглежда, не чу, само дясната й ръка се вдигна крадешком към гърдите й и притисна сърцето.

— Андрея, защо избяга?

Явно, че се боеше, страхът й бе очевиден. Бавно, под напора на ужаса, тя извърна глава. Страх блестеше и в очите й под смътната светлина на звездите. Преследвачът стоеше спокойно на пътя между двете коли, с отпуснати ръце.

— Андрея, скъпа. Няма защо да се боиш от мен. Бог ми е свидетел, всичко вече ми омръзна. Не бих посегнал на теб… ако знаеш само… — Неясното лице се свъси, после чертите му се отпуснаха. — Те скоро ще бъдат тук. Андрея, ти все пак си спомни, че в онази нощ видя на масата…

Устните на Андрея помръднаха беззвучно, сякаш дори гласните й струни бяха парализирани от страх.

Далеч по шосето идеше кола в облаци тъмен прах. Фаровете й шареха в мрака с цилиндричните си снопове като пипалца на насекомо и леко осветяваха небето.

— Преди да дойдат — говорещият спря и въздъхна с детинска досада, — исках да го знаеш… Никога не съм ти мислил злото, дори след като ме изненада в колибата онази вечер. Не знаех, че теб съм ударил. После, когато се строполи… Не бих могъл да посегна на теб, Андрея. Това щеше да бъде лудост. Убих Джо Гимбъл, защото вече не заслужаваше да живее. Само смъртта можеше да заличи стореното от него и някой все пак трябваше да го прати на оня свят. Защо не аз?… Е, стореното — сторено. Онзи човек смята, че ти си убила Джо и че си избягала, защото си виновна. Знам защо избяга, Андрея: защото едва сега се сети какво си видяла на масата в онази нощ… Разбира се, не мога да те карам да мълчиш, когато подозират самата теб. Мислех се за по-хитър, не виждах защо трябва да жертвувам живота си само защото съм отнел живота на човек, който и без това заслужаваше да умре. Сега разбирам, че трябваше да действувам просто, без план, и после да се предам. Щеше да е… по-чисто. — На неподвижното лице се появи горчива усмивка. Изведнъж Андрея извика, от гърлото й се откъсна вопъл не на ужас, а на състрадание. Нещо проблесна в ръката на фигурата.

Едновременно с това в лимузината някой внезапно се раздвижи тъкмо когато прозвучаха думите:

— Сбогом, Андрея. Не ме забравяй… не ме забравяй. Надявам се… и тя да ме помни.

Ръката се совна отново, този път нагоре, Андрея изпищя:

— О, недей!

— Андрея, за бога! Лягай! — изрева от задната седалка на лимузината Бил Ейнджъл.

Иззад колата изникнаха мъже с пистолети в ръце. Задната врата на лимузината зейна и Бил Ейнджъл скочи на пътя.

Лицето на преследвача се изкриви, пръстът се сви върху спусъка, чу се оглушителен изстрел, присветна огън, появи се дим. Но фигурата само се олюля, не се строполи, изражение на безкрайна изненада се изписа на красивото лице, за да бъде мигновено заместено от горчивина, а после от решителност.

— Предаден съм! — прошепна той. После фигурата се хвърли напред, пусна ненужния револвер и се вкопчи в Бил, като настървено се опитваше да му отнеме оръжието. Боричкаха се на пътя, ярко осветен от фаровете на третата кола, която току-що пристигаше. Изскочилите на платното мъже се скупчиха около тях като мравки — опитваха се да ги разтърват, крещяха.

Чу се нов изстрел и борбата секна, сякаш по даден сигнал. Мъжете се отдръпнаха, под нощното небе настъпи тишина. Хората, наизскачали от третата кола, се заковаха на място. Лицето на палача на Джоузеф Кент Гимбъл вече не изразяваше изненада, а само покой. Тялото лежеше кротко на пътя, намерило в смъртта спокойствие и вечен сън.

— Бил. О, Бил. Ти го уби — каза Андрея сковано.

Бил едва си поемаше дъх, едри глъчки нощен въздух изпълваха дробовете му. Запъхтян, той сведе очи към безжизненото тяло, чиито пръсти все още стискаха пистолета.

— Самоубийство. Искаше да ми вземе пистолета. Не успях да му попреча. Мъртъв ли е?

Де Джонг клечеше на пътя, прилепил ухо на неподвижната гръд. После се изправи с мрачен вид:

— Мъртъв е, разбира се… Ей, Куин.

Елъри дотича.

— Андрея, добре ли си? — запита припряно.

— Добре съм — отвърна тя глухо. Изведнъж отвори предната врата на лимузината, олюля се и с плач се хвърли в ръцете на Бил.

— Слушай, Куин — обади се отново Де Джонг, той изглеждаше объркан. — Записахме всичко… стенографът бе от другата страна на пътя. Това е самопризнание, няма грешка и ти предотврати… е, струва ми се, че Полинджър и аз ти дължим извинение.

— Ако някой трябва да бъде поздравен, това е тази девойка — рече Елъри и докосна студената ръка, обвита около врата на Бил. — Добре се справи, Андрея, наистина добре, скъпа. Безпокоях се само как нашият приятел ще реагира на бягството ти. Можеше да завърши трагично за теб. Опитах се да предотвратя това, като изпратих предварително неколцина мои познати на съответното място да сменят смъртоносните патрони с халосни. Отлично се справи, Андрея, изпълни указанията ми буква по буква.

Хората от третата кола не казаха нищо, не направиха нищо. Те просто се взираха в трупа, проснат на пътя.

 

 

— Въпреки че съм зает човек — рече Елъри в понеделник сутринта, — за нищо на света не бих изпуснал щастливото събитие.

Намираха се в кабинета на съдията Айра В. Менандър, в областния съд на Мърсър. Известни формалности не позволиха Люси да бъде освободена предния ден, неделя. Но тази сутрин, въз основа на новите доказателства, Бил бе подал молба до съдията Менандър за преразглеждане на делото, а прокурорът Полинджър веднага го бе подкрепил. Като резултат съдията бе отменил предишната присъда на Люси Уилсън, Полинджър предяви иск за прекратяване на наказанието, искът му бе уважен и Бил, хванал Андрея под ръка, се втурна по Моста на въздишките в затвора с официална заповед за освобождаването на Люси.

А сега бяха тук по настояване на стария правист заедно с Люси, все още замаяна от внезапното освобождение, безмълвна и изчервена от щастие. И Полинджър бе тук с доста сконфузен вид.

— Разказаха ми, господин Куин — рече съдията Менандър, след като поднесе извиненията си на Люси за изпитанието, през което бе преминала, — че зад разрешаването на този случай се крие една изключително интересна история. Признавам си, че изпитвам известно любопитство. Млади човече, изглежда, ви е отредена необичайна съдба. Чувал съм да се говори за вас. Каква магия направихте този път?

— Магия — промърмори Полинджър. — Само така може да се нарече.

Елъри погледна Бил, Люси и Андрея. Те седяха на кожения диван, хванали се за ръце като три деца.

— Магия ли? За професионалиста, господа, това звучи наивно. Приложих древната рецепта: събери фактите и ги съпостави. Прибави щедри количества логика и малко въображение. Фокус-мокус — препаратус!

— Звучи чудесно, но не е достатъчно ясно — каза сухо съдията Менандър.

— Между другото доколко бе планирано малкото представление в събота вечер? — намеси се Полинджър. — Не мога да ви простя на вас с Де Джонг, че ме пренебрегнахте.

— Планирано бе от начало до край. Но нямаше как да ви включим, Полинджър. Когато Андрея ми каза за шестте клечки, прозрях цялата невероятна история! Можех да изложа случая логично, но това не би задоволило вашите проклети съдилища. Наложи се да прибегнем до хитрост. Престъпникът трябваше сам да падне в клопката. Още отначало ми направи впечатление невероятната му загриженост за Андрея. Ако Андрея бе видяла нещо опасно за него в нощта на престъплението, защо убиецът не я прати на оня свят с Гимбъл? А после и „предупрежденията“, изисканото упойване с хлороформ! Друг на негово място би прибягнал най-сетне до отчаяни мерки срещу нея, а той се задоволяваше само с предупреждения и заплахи, безсмислени поради нежеланието му да употреби сила. И така, казах си аз, щом престъпникът е загрижен за благополучието на Андрея, най-логичният ход е да я поставя в опасност. Например да се престоря, че я смятам за виновна за престъплението. След това той можеше да направи само две неща: да убие Андрея, за да й попречи да разкрие опасните факти, които знае, или да се признае за виновен, за да я спаси от по-нататъшното съучастничество, което ми се струваше по-вероятно. Предвид предишните му действия не вярвах, че ще посегне на живота й. Не исках обаче да рискувам и обезвредих оръжието му. Разчитах, разбира се, на Де Джонг и хората му — да чакат на мястото, където според плана трябваше да се „развали“ колата беглец. Разчитах и на Бил, който чакаше в самата кола, скрит и въоръжен. Той не замина за Трентън, това бе само претекст, за да го измъкна от къщата. Просто форсира двигателя, докато неколцина от хората на Де Джонг източваха бензина от резервоарите, преди да се отправят за мястото на срещата. Бях дал указания на Андрея, бях й казал кога и какво точно да прави, наредих нейната кола и колата на престъпника да не се закачат, за да може той да настигне Андрея малко преди другите и да направи самопризнанията си пред нея.

— Значи сте знаели предварително кой е престъпникът? — запита прокурорът.

— Разбира се, иначе нямаше върху какво да градя плана си. Как щях да знам чия кола да не закачам, ако не знаех кой е убил Гимбъл?

— Сега всичко ми се струва като кошмар — въздъхна Андрея. Бил й пошепна нещо и тя облегна глава на рамото му.

— Е, господин Куин, кога ще чуя тази история? — каза съдията.

— Ако ваша милост желае, веднага. Докъде бях стигнал? — Елъри повтори пред стария съдия и прокурора разсъжденията, които бе изложил пред другите в къщата край реката. — И така, шестте изгорели клечки, които Андрея е видяла преди престъпникът да овъгли тапата, са били употребени за пушене. Възниква логичният въпрос: От кого са били използувани тези шест клечки?

При първото посещение на Андрея в бараката в осем часа е нямало никого и чинията на масата, както каза тя, е била съвсем чиста и празна. По това време колата на Гимбъл е била паркирана на страничната алея. Когато Андрея се върнала в осем и тридесет и пет, колата още била там, но на главната алея имало друга кола. А на масата в стаята имало шест изгорели клечки.

Ясно е тогава, че тези шест клечки са били изгорени в отсъствието на Андрея, между осем и осем и тридесет и пет. Кой е бил в къщата по това време? Разбира се, Гимбъл — той се е върнал и е бил убит. А следите от гумите установяват, че единствено фордът е идвал на местопрестъплението, докато Андрея я е нямало. Никой не е дошъл пеша, защото в калта нямаше следи от стъпки, освен тези на Гимбъл. А щом Гимбъл е бил убит в интервала между двете посещения на Андрея, щом в този интервал е идвала само една кола, с нея трябва да е пристигнал престъпникът. Следователно шестте клечки са могли да бъдат изгорени само от Гимбъл и убиеца му.

И така, ако шестте клечки са били използувани за пушене, веднага мога да изключа Гимбъл. Той никога не е пушил — както свидетелствуват всички показания и факти. Тогава остава единствено престъпникът. Теоретично, разбира се, е възможно самата Андрея да е драснала шестте клечки въпреки твърденията й. Но именно тя ги е намерила и именно върху нейния разказ се градеше моята хипотеза. Ако се съмнявах в правдоподобността на разказа й, просто не можех да вървя нататък. И така, приемайки, че казва истината, аз изключвах възможността да ги е запалила тя. Очевидно щом е открила клечките при идването си в къщата, значи не тя ги е употребила.

— Но, скъпи ми господин Куин… — Старият юрист присви очи.

— Да, да, знам — припряно рече Елъри. — Правистът винаги ще посочи слабото място в хипотезата. Но това в случая не е слабото място, както ще се убедите по-късно. Нека да продължа. Знаех вече, че престъпникът е пушил в бараката преди пристигането на Андрея в осем и тридесет и пет и е използувал шест клечки. Добре, но какво е пушил? Его един изключително важен, дори решаващ въпрос.

— Вярно, че е важен, но за мен си остава неразгадаем — усмихна се съдията.

— Цигари ли е пушил престъпникът? Едва ли.

— От къде на къде стигате до такива заключения? — замига Полинджър.

— Шест полуизгорели клечки означават точно шест угарки от цигари — въздъхна Елъри. — Цигарите рядко изискват повече от една клечка. Шест доста изгорели клечки предполагат същото количество цигари, ако е пушил цигари. Много добре. А какво е направил пушачът с угарките? Къде са били изхвърлени? Знаем, че е използувал чинията за пепелник, защото Андрея именно там е намерила шестте клечки. А защо не е загасил и угарките в същата чиния? Но Андрея не е видяла нито угарки, нито пепел в чинията в момент, когато убиецът не е очаквал да бъде обезпокоен и следователно не е имал основание да скрие угарките другаде. Ако е пушил цигари преди пристигането на Андрея, угарките и пепелта щяха да са в чинията на масата, по килима, в камината или под прозорците отвън. Но в помещението нямаше и следа от угарка, пепел, тютюн или нещо подобно. Нямаше следи от изгаряния по килима, оставени от стъпкана с крак цигара, а щеше да има, ако убиецът бе стъпкал цигарата си на пода, дори после да е прибрал угарките и пепелта. Що се отнася до пространството под прозорците на къщурката, в калта не бе намерена нито една угарка, иначе щяха да ме уведомят, а и категорично ми бе казано, че вън не са намерени други стъпки, освен тези на Гимбъл, което показва, че убиецът не е хвърлял угарките и пепелта през прозореца, а после, преди бягството си от местопрестъплението, да ги е събирал.

След този анализ става ясно, че макар престъпникът да е пушил преди пристигането на Андрея, то не е пушил цигара. Остават ни само две възможности: лула или пура — продължи Елъри, като сви рамене.

— И как решихте какво точно? — запита Полинджър с любопитство.

— Очевидно пурата също щеше да остави пепел, макар и не непременно угарка. Логиката, която изключва цигарите заради пепелта, ще изключи и пурата заради пепелта. От друга страна, лулата няма да остави пепел, освен ако не се изтръска, което невинаги е необходимо, а и употребата на шест клечки напомня по-скоро за лула. За мен обаче не бе съществено дали е лула или пура. Важното бе да се изключат цигарите.

— Да, да, разбира се. Сега ми стана ясно — намръщи се Полинджър.

— Щом престъпникът е пушил пура или лула, значи е бил мъж!

— Великолепно — кимна възторжено съдията Менандър. — Точно така. По тази логика, естествено, жената ще отпадне. Но всички улики сочеха, че престъпникът е жена.

— Тогава, значи, уликите са били подвеждащи — отвърна Елъри. — Или трябва да разчитате на логиката докрай, или да прибегнете към догадки. Дедуктивният метод неопровержимо доказваше, че престъпникът е бил мъж. Уликите говореха по-скоро за жена. Уликите в такъв случай трябва да са били или подвеждащи, или фалшиви. Съдейки по уликите, престъплението е било извършено от жена с плътна воалетка. Но дедукцията недвусмислено казваше — не, мъж е бил. Следователно престъпникът е бил мъж, преоблечен като жена, а воалът е бил необходим, за да прикрие мъжките му черти.

Всъщност колкото повече мислех върху тази хипотеза, толкова повече се убеждавах в истинността й. Имаше поне един психологически щрих, който потвърждаваше пола на престъпника — дребен факт, но най-изумителните открития често се градят на дребни факти.

— И какъв е той? — запита съдията.

— Любопитният случай с неупотребеното червило.

Те бяха озадачени. Полинджър потърка брадичка и каза:

— Случаят с неупотребеното червило ли? За бога, Куин, това ми звучи като цитат от Конан Дойл.

— Щедър комплимент! Не е ли очевидно? Знаем, че на престъпника, когото тогава смятахме за жена, му се е наложило да напише бележка до Андрея. Знаем, че не е имал подръка обичайните средства за писане — ще се спра на това по-късно — и че „тя“ е била принудена да овъгли тапата, за да пише. Доста трудоемко начинание. Добре, но не ви ли хрумна, че всяка жена без изключение носи със себе си подходящо средство за писане? Червилото! Защо да прибягва до бавния и отегчителен процес на овъгляване на тапата, кога го е трябвало само да отвори чантата си, да извади червилото и да пише? Единственото психологически вярно обяснение е, че не е имала червило. Това само по себе си ни доказва, че „жената“ всъщност изобщо не е била жена, а мъж.

— Добре, но ако наистина е била жена и случайно не си е носела червило? — възрази съдията Менандър. — Случва се.

— Вярно, случва се. Но на пода в безсъзнание е лежала Андрея! Не е ли имала тя чанта? Не е ли носела в нея естественото женско оръжие — червилото? Разбира се, че го е носела, безполезно е да го споменаваме. Защо тогава тази „жена“ не е отворила чантата на Андрея, за да вземе червилото? Отговорът отново е, че не се е сетила. Но всяка жена би се сетила. И отново психологическият фактор ни насочва към мъж.

— Днес криминалната наука може да идентифицира червилото по химическата формула — възрази Полинджър.

— Така ли? Това е чудесно. Защо тогава престъпникът не е използувал червилото на Андрея? Дори да бъде идентифицирано, то щеше да ни доведе до Андрея, а не до него. Не, не, от която и страна да го погледнете, психологическият фактор свидетелствува, че престъпникът е бил мъж, предрешен като жена. Всъщност вече разполагаме с два щриха от портрета на убиеца — той е мъж и най-вероятно пуши лула.

— Великолепно, великолепно — обади се отново съдията.

— И така — рече Елъри делово, — употребата на картонени клечки предполага непременно пакет кибрит. Попитах Андрея специално дали си спомня да е видяла нещо друго на масата — като имах предвид кибрита. Разбира се, престъпникът може да е прибрал кибрита в джоба си, но пък може и да не го е прибрал. И пак не забравяйте, че Андрея се е появила в онази нощ неочаквано и непосредствено след престъплението, когато убиецът все още не е довършил кървавото си дело. Да, каза ми Андрея, наистина си спомняла, че когато видяла шестте клечки в чинията на масата, близо до нея имало и затворен картонен кибрит. Отлично! Това бе последната улика.

— Признавам си, че не разбирам защо — каза тъжно съдията.

— Може би защото не сте запознат с още един факт, който също излезе на бял свят в разказа на Андрея онзи ден. Когато дошла на себе си, кибрита го нямало. Щом го е нямало, значи престъпникът го е взел. Защо?

— Защо не, Ел? Пушачите винаги го правят. — По блаженото лице на Бил пробягна любопитство. — Особено пушачите на лула, на тях все им свършва кибритът. Палят си и веднага го прибират в джоба си.

— Touché^[3] — промърмори Елъри, — но ударът не е смъртоносен, момко. Ще го приберат, ако в кибрита има още клечки, n’est-ce pas?^[4]

— Разбира се.

— Но виждаш ли, в кибрита, който престъпникът е употребявал, не може да са останали клечки — рече кротко Елъри.

— Почакайте, младежо — побърза да се обади съдията. — Изглежда, тук се крие магията, за която споменах. Как стигнахте до това забележително заключение?

— Много просто. Колко бяха клечките в чинията — всички клечки, тези, употребени за пушене, и тези за овъгляване на тапата?

— Двадесет, струва ми се.

— Колко клечки съдържат евтините, обикновени, универсални кибрити?

— Двадесет.

— Точно така. И какво следва? Следва, че поне един кибрит е бил напълно изхабен от престъпника онази вечер. Дори да не е започнал с пълен кибрит, а, да кажем, с вече наченат, в който е имало само десет клечки, и после да е извадил друг, то първият кибрит трябва да се е свършил… Дотук е изразходвал един кибрит. И въпреки това престъпникът си го е взел. Защо? Никой не постъпва така! Когато свършите кибрита, вие го хвърляте.

— Нормалните хора, да — отвърна Полинджър, — но забравяте, че този човек е убиец, Куин. Може да си е прибрал кибрита просто от предпазливост, да не остави улики.

— Уместна забележка — промърмори Елъри с лукава усмивка. — Да не остави следи. Но каква улика представлява един обикновен кибрит, Полинджър. Тях ги използуват за реклама на какво ли не. Според вас убиецът може да се е страхувал, че етикетът на кибрита ще ни насочи откъде е бил купен той, тоест откъде е дошъл престъпникът. Малко вероятно. Не можете да получите такава информация от кутия кибрит. В Ню Йорк може да ви продадат кибрит, произведен в Ейкърс, Пампа или Евънсвил. Когато си купувам цигари и тютюн, ми дават кибрити, произведени чак в Сан Франциско. Не, не заради етикета е прибрал убиецът кибрита. — Елъри замълча. — И все пак го е взел. Защо? Каква улика се е страхувал да не остави? Очевидно улика, пряка или косвена, която ще ни доведе до него — улика за самоличността му.

Двамата мъже кимнаха сериозно, а тримата на канапето се наклониха напред.

— А сега спомнете си следното. Още от началото убиецът се страхуваше, че Андрея е видяла нещо изобличително на местопрестъплението. Не можеше да е лицето или фигурата му, ударил я бе изотзад и тя дори не е имала възможност да зърне нападателя. И все пак той явно е мислел, че Андрея е видяла нещо ужасно важно. Отделил е време да й напише бележка на местопрестъплението, над още топлата си жертва, предупредил я е телеграфически още веднъж в деня след убийството, предупреди я и по-изтънчено миналата събота, когато усети, че сме по следите му. Това е свързано с риск за него, макар че не успяхме да го засечем. И въпреки всичко той настоятелно предупреждаваше Андрея да си мълчи. Защо? Защо? Какво толкова бе видяла тя или какво се боеше той, че е видяла? Можеше да бъде само едно — онази кибритена кутийка, която си беше прибрал и която тя бе забелязала на масата заедно с шестте клечки точно преди да я ударят по главата.

Но ние се питаме защо си е прибрал кибрита. Съществува само едно правдоподобно обяснение. Той е бил затворен, лежал е на видно място Онова, което го е безпокояло, трябва да е било нещо просто, явно, очебийно. Може би се е страхувал, че тя е познала неговия кибрит? Едва ли, обикновено не се запитваме кой е собственикът на някоя кутия кибрит, а и хиляди хора могат да използуват кутии с еднакви етикети. Значи кибритът не е бил обикновен. Може би върху опаковката е имало инициали, монограм или надпис, който Андрея веднага ще свърже с определена личност.

— Всичко е толкова странно — рече Андрея задавено. — Само като си помисля…

— По ирония на съдбата Андрея не си спомняше да е видяла нещо особено върху кибрита — рече Елъри мрачно. — Тя го е видяла, но не се е запечатало в паметта й, сред толкова вълнения и тревоги. Едва онзи ден, докато замислях малката пиеска за съботната вечер, аз я попитах направо, след като вече бях достигнал до отговора. И тогава, за пръв път, тя се сети. Но престъпникът не е можел да разчита, че не е видяла, в края на краищата той я е забелязал да се взира право там. Не се е съмнявал и за миг, че е прочела написаното и е разбрала кой е той. И така, вече разполагах с още един щрих от портрета на убиеца. Той бе мъж. Пушеше лула. Използуваше кибрит с някакъв идентифициращ го надпис.

— Възхитително — промърмори съдията Менандър, когато Елъри млъкна, за да запали цигара. — Но сигурно не е всичко? Аз още не разбирам…

— Всичко ли? Не, разбира се. Това бе първата брънка от веригата. А втората бе овъглената тапа. Вече изяснихме, че щом престъпникът е използувал тапата за писане, очевидно не му е хрумнало за друго подръчно средство — червилото, което като мъж не се е сетил да употреби. Оттук следва, че самият той не е носел със себе си писалка или молив — не забравяйте, че необходимостта да напише бележката е възникнала неочаквано — или ако е носел, имал е причини да не ги употреби. — Елъри млъкна отново. — Полинджър, спомняте ли си импровизираното ми словоизлияние непосредствено след престъплението, когато изтъкнах, че не можете да кажете кой е бил убит — Гимбъл или Уилсън?

— Помня. Помня, казахте още, че от този въпрос зависи решаването на случая. — Полинджър направи кисела физиономия.

— Тогава дори недооценявах важността му. Той се оказа от изключително значение. Без да сме сигурни в коя от двете самоличности е била убита жертвата, не можехме да стигнем до окончателна логическа елиминация. Защото оттук тръгваше най-главната следа към убиеца. Неговият портрет щеше да бъде смътен и безполезен, ако липсваше отговорът на този въпрос. Не знам дали си представяте колко съществен е той.

— Според вас очевидно е фатален — забеляза съдията.

— Оказа се наистина фатален за убиеца — отвърна сухо Елъри. — И така, в коя самоличност бе убита жертвата — като Гимбъл или като Уилсън? Вече бях в състояние да отговоря на този въпрос.

А сега да поразсъждаваме: след като престъпникът е убил жертвата си и е уличил в престъплението Люси Уилсън, значи трябва да е знаел, че полицията ще има достатъчно основания да заподозре именно нея. Защото никой не набеждава невинен човек, без да знае, че същият има убедителен и правдоподобен мотив. Самият факт, че Люси е съпруга на убития, в никакъв случай не я прави логична жертва на инсценировката. Е, какви бяха „мотивите“ на Люси Уилсън? Какви мотиви всъщност й бяха приписани по време на процеса? Нашият уважаем колега прокурорът изтъкна следното: първо, тя може да е узнала тъкмо преди престъплението, че Джо Уилсън е Джоузеф Кент Гимбъл, който я е лъгал за истинската си самоличност цели десет години, и разкритието е превърнало любовта й в омраза. Второ, че от неговата смърт тя очаква да спечели един милион долара. С това се изчерпват мотивите на Люси Уилсън — няма други, защото тя и Уилсън са водили щастлив семеен живот. Но щом убиецът е разчитал на тези мотиви, значи те са му били известни. Значи е знаел, че след смъртта на Джоузеф Уилсън Люси Уилсън ще получи един милион долара за застраховката на Джоузеф Кент Гимбъл. Следователно убиецът е научил отнякъде, че бъдещата му жертва е както Гимбъл, така и Уилсън, човек, който е водил двойствен живот в течение на години.

Но щом убиецът е знаел, че бъдещата му жертва води двойствен живот, той не може да не е знаел, че убива не само Джоузеф Кент Гимбъл или само Джоузеф Уилсън, а и двамата. Следователно той е убит не само в една от самоличностите си, а и в двете заедно. Оставям на вас да отсъдите колко важно е горното заключение.

— Май ще ви преотстъпим това право — ухили се Полинджър.

— Вятър! Щом престъпникът е убил Гимбъл–Уилсън със съзнанието, че убива Гимбъл–Уилсън, човека, водещ двоен живот, възниква неизбежният въпрос: откъде го е научил? Откъде е знаел, че Гимбъл, светската личност от Ню Йорк, е също така Уилсън — амбулантен търговец от Филаделфия? Години наред Гимбъл е полагал всички усилия да запази в дълбока тайна двойния си живот, години наред никой не се е усъмнил в него — явно години наред Гимбъл не е допускал грешки и не е бил заподозрян, а през същото време Уилсън е пазил в дълбока тайна самоличността си на Гимбъл. Според показанията на Бил пред Де Джонг и мен в нощта на престъплението зет му недвусмислено заявил, че никой не знаел за съществуването на убежището му. И въпреки това убиецът си е избрал Къщата насред път за място на престъплението. Наистина, Гимбъл е решил да разкрие тайната си пред Бил и Андрея в онази нощ, но е бил убит, преди да изпълни намерението си. Ако е искал да се разкрие и пред трети човек, той сигурно нямаше да му каже по-рано от нощта на убийството. И въпреки това убиецът е знаел цялата история. Откъде тогава я е научил? — Напълно логичен въпрос — кимна съдията.

— А и отговорът е напълно логичен! — подчерта Елъри.

— Но защо да не е научил историята случайно? — запита Бил от канапето.

— Разбира се, възможно е, но е малко вероятно. Гимбъл, знаем от сигурни източници, нито за миг не е притъпявал бдителността си. Двете телеграми — ако допуснем, че са попаднали в ръцете на убиеца — могат само да разкрият местонахождението на Къщата насред път. Но това няма да е достатъчно. Убиецът трябва да е знаел всичко за превъплъщенията на Гимбъл доста преди деня, в който той е изпратил телеграмите — деня, в който умря. Трябва да е знаел не само местонахождението на Къщата насред път, но и самоличността на истинската съпруга на Гимбъл, къде живее тя, нещо за характера и произхода й. Трябвало му е време да замисли престъплението, да научи за колата на Люси, да разбере за навика й да ходи на кино всяка събота вечер, за да може да разчита на вероятната й липса на алиби и така нататък. За всичко е нужно време, не един ден, а навярно повече от седмица, особено ако е искал да запази проучването си в тайна. Не, Бил, едва ли е разбрал случайно.

— Тогава как? — извика Полинджър.

— Как ли? Има само един начин, който е толкова очевиден, че не можех да го пренебрегна. По логически път е невъзможно да изключим напълно вероятността убиецът да е научил случайно за двойния живот на Гимбъл, но съществува един безспорен факт, който опровергава тази неубедителна хипотеза: Гимбъл е убит малко след като е решил да се изповяда и да разкаже за двойния си живот пред представители на двете семейства. Този факт изпъква ясно и не може да бъде съвпадение, особено като имате предвид, че първата му стъпка към признанието е била да прехвърли застрахователната си полица от незаконната си жена Джесика на законната си съпруга Люси. Не разбирате ли? Най-сетне черно на бяло има доказателство за двойния му живот — дори не едно, а девет: името и адресът на новото облагодетелствувано лице върху оригиналния формуляр и върху осемте коригирани полици! И много скоро след това той бива убит. Можех ли изобщо да се съмнявам, че именно оттам е научил убиецът за Гимбъл и Уилсън? Всеки посветен в промяната или имащ достъп до полиците би могъл да научи, да узнае тайната по името и адреса, да проследи Гимбъл при едно от посещенията му на Къщата насред път и за две седмици да разбере всичко необходимо, за да замисли убийството и да насочи следите към Люси.

Люси плачеше тихичко, Андрея се облегна назад и я прегърна. При тази гледка Бил се усмихна глуповато като горд баща, разнежен от лудориите на двете си чада.

— И така, вече разполагах с пълен портрет на престъпника. Ще го очертая набързо — рече Елъри.

Първо. Престъпникът е мъж.

Второ. Престъпникът е пушач, вероятно предпочитащ лула и силно пристрастен към тютюна, защото само непоправим пушач ще се сети да запали на сцената на бъдещото престъпление, докато очаква жертвата си.

Трето. В деня на убийството престъпникът е носел кибрит с монограм или нещо подобно, по което е можел да бъде идентифициран.

Четвърто. Имал е мотив както срещу Гимбъл, така и срещу госпожа Уилсън.

Пето. Престъпникът не е носел със себе си средство за писане, или пък е предпочел да не го употреби, защото е можело по някакъв начин да го издаде.

Шесто. Престъпникът най-вероятно е от кръга на Гимбъл, за което свидетелствува инсценировката срещу Люси.

Седмо. Престъпникът изпитва приятелски чувства към Андрея, както личи от безобидните му покушения въпреки голямото предизвикателство. Той изпитва още по-нежни чувства към майката на Андрея, защото въпреки заплахите си нито веднъж не се опитва да посегне на нея — дори един лъжлив опит щеше завинаги да запечати устата на Андрея.

Осмо. Според съдебния лекар ударът, който е убил Гимбъл, е нанесен с дясната ръка. Значи престъпникът си служи с дясната ръка.

Девето. Престъпникът е знаел за промяната на облагодетелствуваното лице в застраховката на Гимбъл.

В математиката, както знаете, можете да правите най-различни трикове с числото девет — усмихна се Елъри. — А сега нека ви покажа един криминоложки фокус със същото число. От момента, в който установих безспорните характеристики на престъпника, анализът се превърна в детска игра. Само трябваше да прегледам списъка на заподозрените и да проверя кой отговоря и на деветте условия.

— Невероятно! — усмихна се съдията Менандър. — Искате да кажете, че по този метод ще стигнете до окончателния извод?

— По този метод мога да изключа всички заподозрени, освен един — отвърна Елъри. — Ще се спра на всички поред.

И така, точка първа изключва с един замах всички жени. Престъпникът трябва да е мъж. Кои са мъжете? Първо старият Джаспър Бордън…

— Ай! — ахна Андрея. — Ти си бил ужасен! Да не искаш да кажеш, че дори за миг си подозирал дядо ми?

— Скъпо мое дете, ако анализът е обективен, никой не е извън подозрение — усмихна се Елъри. — Не можем да си позволим сантименталности само защото някой е стар и грохнал, а друг млад и красив. И така, Джаспър Бордън. Е, добре, казваш, че е инвалид и никога не излиза от къщи, а престъплението е дело на здрав, енергичен човек. Всичко това е самата истина. Но да допуснем, че сме герои на детективски роман, в който господин Бордън само се преструва на болен, а иначе се измъква доста чевръсто от апартамента си на Парк Авеню и под прикритието на нощта върши какви ли не ужасии. А какво казва логиката в защита на Джаспър Бордън? Той напълно отпада по точка втора: вече не пуши, както ми заяви пред свидетел — пред строгата сестра, която можеше да го отрече, ако не беше вярно. Освен това, тъй като не сме герои на детективски роман, знаем, че господин Бордън е почти парализиран и няма физическата възможност да извърши престъплението.

Следващият е Бил Ейнджъл.

Бил подскочи.

— Юда такъв! — ухили се той. — Да не искаш да кажеш, че и в мен си се съмнявал?

— Съмнявах се, разбира се — рече спокойно Елъри. — Какво знаех за теб, Бил? Повече от десет години не бях те виждал, за това време можеше да си станал закоравял престъпник, отде да знам. Но ако си говорим сериозно, отпадаш по няколко точки: точка четвърта, пета и шеста. Тоест, макар да си имал мотив против Гимбъл, не е възможно да си имал мотив против Люси, собствената си сестра, набедена от престъпника. Пета точка: престъпникът е нямал с какво да пише. Да, но ти имаше!

— Откъде, по дяволите, знаеш? — учуди се Бил.

— Колко сте лековерни — въздъхна Елъри. — По най-простия начин — видях с очите си. Не помниш ли? Дори ти споменах по време на краткия ни разговор в бирарията на „Стейси Трент“, че ако се съди по пълния ти джоб с подострени моливи, трябва да си доста делови човек. Е, това стана само минути преди престъплението. Ако ти бе престъпникът и имаше пълен джоб с моливи, непременно щеше да използуваш един от тях да напишеш бележката до Андрея. Моливите не могат да се идентифицират въпреки постиженията на криминалистиката. И точка шеста — престъпникът бе от кръга на Гимбъл, което автоматически изключваше Бил. И така, ти отпадаш по силата на логиката.

— Боже милостиви… — рече смутено Бил.

— Ред е на надутия ни приятел сенатор Фрю. С какво разполагаме? Сенатор Фрю за мое учудване отговаря на всички условия. Но в неговия случай един-единствен факт го поставя извън подозрение и макар той да не е включен в списъка с деветте условия, нищо не ми пречеше да го включа. Фрю има брада, и то каква! Тя е негова гордост и радост от години, украсява вестниците на цяло поколение читатели. Никой мъж с брада, дълга колкото неговата — не забравяйте, че стига до пояса му — не би могъл да я прикрие, дори с воалетка. Един свидетел поне е видял съвсем ясно „жената“ с воалетката — човекът от бензиностанцията. Той щеше да забележи брадата, ако имаше такава. Воалът не се е спускал под брадичката, брадата щеше да се види. Освен това „жената“, както каза свидетелят, е била едра и плещеста, а Фрю е нисък и дебел. Не може да се е обръснал специално за престъплението, защото после отново се появи с брада. Възможно ли е да е фалшива? Едва ли, като се има предвид колко често я глади и разчесва. Ако все още имате съмнения, следващия път, като го видите, просто го дръпнете за брадата.

Ето че стигнахме и до Бърк Джоунс. Той веднага отпада по точка осем. Съобщението, че си е счупил ръката по време на игра на поло, не подлежи на съмнение — писаха го във вестниците и явно бе станало пред очите на стотици хора. Пострадала бе дясната му ръка. Престъпникът е нанесъл смъртоносния удар с дясната ръка. Ето защо Джоунс не може да е извършил това престъпление.

Портретът бе завършен, а същото се отнасяше и до процеса на изключването — рече спокойно Елъри. — Бях изобразил единствения човек, който идеално отговаряше на всички девет характеристики, така че не можеше да съществува каквото и да е съмнение. Този човек, разбира се, бе Грозвенър Финч. Настъпи дълга пауза, разкъсвана единствено от хълцането на Люси.

— Възхитително! — повтори съдията Менандър и се окашля.

— Нищо подобно. Просто здрав разум. Да видим доколко Финч съвпада с този образ:

Първо: Той бе мъж.

Второ. Бе страстен пушач, при това на лула. Когато посетих кантората му, неговата секретарка, госпожица Закари, ми предложи от личния му тютюн, приготвян от прочут тютюнопродавец. Само непоправимият пушач на лула стига дотам, да си поръчва специална смес.

Трето. Финч притежаваше кибрити, които много лесно можеха да изведат полицията до него. Когато похвалих тютюна му, неговата секретарка обеща да ми изпрати малко чрез личния му тютюнопродавец — като подарък от шефа, позволи си да добави тя! Тютюнопродавецът, Пиер от Пето Авеню, в крайна сметка ми изпрати един фунт тютюн и пачка кибрити с името ми, написано върху всеки! Пиер бе така любезен да добави в бележката си, че надписва кибритите на всички постоянни клиенти. Щом изпраща кибрити на клиентите си заедно с всяка доставка на тютюн, значи Финч е притежавал кибрити с името си върху тях! Не монограм, не инициали, а цялото име! Нищо чудно, че се е боял, нищо чудно, че е прибрал празната опаковка. Имал е всички основания да смята, че Андрея е видяла името Грозвенър Финч отгоре.

— Боже господи! — възкликна Полинджър.

Четвърто. Престъпникът е имал мотив както срещу Гимбъл, така и срещу госпожа Уилсън, след като е научил за двойния живот на Гимбъл, на което ще се спра след малко. При създадените обстоятелства всеки от неговия кръг би желал смъртта на Гимбъл, виновника за позора на Джесика, и би се стремил да отмъсти на Люси. А Финч бе доста близък с Джесика.

Пето. Средството за писане. Една любопитна подробност! В деня, когато посетих кантората на Финч, той ми предложи чек за пет хиляди долара, за да разследвам престъплението. Попълни го пред очите ми с писалката, която видях да изважда от джоба си. Когато ми го подаде, отдолу стоеше подписът му със зелено мастило. Забележете — зелено мастило! Необичайно е, бие на очи. С това мастило не е можел да напише бележката на местопрестъплението, така че е трябвало да прибегне до други средства… Иначе сигурно е имал писалка в себе си. Сега той е мъртъв и никога няма да разберем как точно е бил облечен онази нощ, но вероятно е навил крачолите си и е облякъл женска рокля върху другите дрехи. Палтото отгоре е щяло да скрие яката му. Ето как кибритът и лулата са се оказали у него — те трябва да са били в джоба на мъжкото облекло под горните дамски одежди.

Шесто. Финч несъмнено бе от кръга на Гимбъл, близък дългогодишен приятел на семействата Гимбъл и Бордън.

Седмо. Безспорно изпитваше приятелски чувства към Андрея — действията му нееднократно са го доказвали. Що се отнася до майката на Андрея — нямаме точни сведения, но вниманието и непрестанните му грижи към нея след смъртта на Гимбъл говореха за изключителна привързаност, която може да се нарече и нещо повече.

— Вярно е, струва ми се — рече Андрея тихо. — Сигурна съм, че бе влюбен в нея. И то отдавна. Той бе ерген, мама често ми казваше, че не се оженил, защото тя се омъжила за баща ми… за истинския ми баща, Ричард Пейн Монстел. А когато той умрял, а мама се омъжила за Джо…

— Любовта към майка ти е единственият правдоподобен мотив на Финч за убийството на втория ти баща, Андрея. След като е открил, че Гимбъл е подвел майка ти да сключи един незаконен брак, че прекарва повечето от времето си с друга жена в друг град, че саможертвата му е била безполезна, Финч е решил да убие изменника.

Осмо. Престъпникът си служи с дясната ръка или поне е нанесъл с дясната си ръка смъртоносния удар. Това не фигурираше специално в цялостния портрет на Финч, но предвид изобилните доказателства от останалите осем точки не бе от значение. Поне бе вероятно да е използувал дясната си ръка.

Девето. Последна точка, а в много отношения най-важната! Финч е знаел за промяната на облагодетелствуваното лице в застраховката за един милион. Лесно бе да се направи съответният извод. Кой знаеше за тази промяна? Двама души. Единият бе самият Гимбъл. Но Гимбъл никому не бе казал. Спрях се вече на този момент. Другият бе Финч. Финч и само Финч от всички вероятни убийци е знаел за промяната на облагодетелствуваното лице преди престъплението. Сигурно разбирате, че тази последна точка ми създаде доста главоболия. — Елъри пушеше замислено. — Поставяше известни трудности от теоретично естество. Единственият начин, по който някой би могъл да научи за двойния живот на Гимбъл, е чрез формулярите и полиците. Но от момента на промяната, докато Гимбъл е оставил запечатания плик при Бил, единствено застрахователните компании са имали достъп до полицата. Подозренията срещу служителите на застрахователната компания, които са оформили документите, отпадат автоматически поради несъстоятелност. Но не можем да изключим Финч, който в качеството си на личен „застрахователен агент“ на Гимбъл е бил уведомен от компанията си, че е получен формуляр за промяна на облагодетелствуваното лице — както сам призна.

Естествено, възниква въпросът дали въпреки изявленията си Финч не е казал на още някой за промяната в застраховката, насочвайки и другиго по тази важна следа? Ще отмина факта, че при създадените обстоятелства твърдението му за противното всъщност го инкриминира, защото означава, че само той е бил посветен в съдбоносната тайна. Ако бе осъзнал какво предполага изявлението му, сигурно щеше да сподели с още някого просто за да разшири кръга на заподозрените.

Ако приемем, че ни е заблудил, с кого би могъл евентуално да го сподели? С госпожа Гимбъл например? Но като жена тя е извън подозрение — престъпникът е мъж. Ако тя на свой ред е казала на друга жена, тази друга жена ще отпадне по същите причини. Ако ли го е казала на друг мъж, да проверим дали този мъж отговаря на споменатите характеристики на престъпника. Е, какво се получава? Няма друг мъж, освен Финч, който да отговаря на всички условия. И така, по обиколен начин стигам пак до заключението, че Финч не е казал никому, а дори и да е казал, това няма никакво отношение към убийството.

Опитах се да възстановя приблизително последвалите събития — подозренията му, вероятното му тайно посещение на Филаделфия, запознаването му с обстановката, откриването на Къщата насред път, планът му за престъплението, инсценировката и така нататък.

— Разбира се, маскарадът е бил необходим — промърмори Полинджър.

— О, да. Щом като Люси е трябвало да бъде уличена в извършването на престъплението, необходими са били свидетелски показания, че жена е карала колата й. Воалетката е била нужна, за да прикрие мъжките му черти, и, естествено, не е можел да говори с човека от бензиностанцията, защото гласът му е щял да го издаде. Както вече изтъкнах, той умишлено е спрял за бензин, за да насочи следите към Люси! Тъй като не е юрист, не е разбирал колко трудно ще е да се докаже истината по косвен път. Ако не бе намерил случайно онзи нож за разрязване на хартия и ако Люси не бе го пипала предишната нощ у дома си, не се съмнявам, че тя щеше да бъде оправдана.

— Без пръстовите отпечатъци щях да отменя делото при първия иск за прекратяването му от защитника — рече съдията и поклати глава. — Всъщност дори и с тези доказателства делото е неубедително. Извинявай, Пол, но мисля, че и ти го знаеш. За съжаление съдебните заседатели не бяха на ниво. Всичко се сведе до това дали вярват на госпожа Уилсън, а защо не повярваха на разказа й, не знам и до ден-днешен.

— Заради дебеланата — рече мрачно Елъри. — Е, както и да е, чухте цялата история. Няма магия, нали, ваша милост? Само здрав разум. Не трябва да обяснявам как решавам загадките, хората се разочароват.

Двамата юристи от Ню Джързи се засмяха, но изведнъж Бил придоби съвсем сериозно изражение. Преглътна два пъти и после каза тържествено:

— Ваша милост, сър…

— Само за минутка, господин Ейнджъл. — Старият юрист се наведе напред. — Струва ми се, господин Куин, че изпуснахте нещо. Ще се спрете ли на малката слабост в логическите ви построения, която изтъкнах преди известно време? Както казахте, работили сте по презумпцията, че госпожица… — скъпа, може ли да ви наричам Андрея? — че Андрея ви е казала истината за клечките. Какво право имахте да допуснете такова нещо? — запита строго той. — Мислех, че боравите изключително с твърдо установени факти. Ако младата госпожица бе излъгала, цялата ви хипотеза щеше да рухне.

— Веднага си личи правистът — засмя се Елъри. — Много обичам да обсъждам хипотезите си с юристи! Съвършено прав сте, ваша милост. Щеше да рухне. Но не рухна, защото Андрея каза истината. Разбрах, че казва истината, когато стигнах до края на умозрителното си пътешествие.

— Това комай е свръх силите ми — рече Полинджър. Откъде, по дяволите, сте разбрали?

— Защо би излъгала Андрея? — Елъри търпеливо запали нова цигара. — Би излъгала само ако тя самата бе убила Гимбъл и искаше да заличи следите си. — Той погледна димящата цигара. — Но кого уличаваше нейната лъжа, ако тя наистина лъжеше? Уличаваше Грозвенър Финч. Излизаше доста глупаво! Ако тя бе истинският престъпник, нали вече бе успяла да уличи в убийството Люси Уилсън? А къде бе Люси Уилсън? В затвора, с присъда за престъплението. Тогава инсценировката срещу нея бе успяла от гледна точка на Андрея. А кога нейната лъжа ме насочи към Финч? След присъдата на Люси Уилсън! Дали тя би провалила успешната инсценировка срещу един човек, за да уличи в престъплението друг? Едва ли. Дори и да не знаеше докъде ще ме доведе лъжата й, защо изобщо й трябваше да лъже, щом вече бе успяла да уличи Люси? Престъплението й бе благополучно извършено, жертвата й, живата й жертва, излежаваше присъдата си. Нямаше никакъв смисъл от по-нататъшно заличаване на следите. Така стигнах до извода, че Андрея казва истината.

— Сигурно си способен да се усъмниш и в собствения си баща! — рече Андрея.

— Забележката ти имаше за цел да ме обиди, но съвсем не е далеч от истината — засмя се Елъри. — При едно от разследванията ми се случи тъкмо това. Всички факти уличаваха баща ми, инспектор Куин, като престъпник! Беше много забавно, както можете да си представите.

— И какво стана? — запита жадно съдията Менандър.

— Това е друга история — рече Елъри.

— Още не сте свършили с тази — рече Полинджър с насмешка. — Не искам да издребнявам, но щом фактът, че Финч е знаел за промяната на застраховката, е толкова съдбоносна за решението ви, значи то не е чак толкова гениално, Куин. Въпросната малка подробност ви бе известна още отначало.

— О, боже — изстена Елъри. — Защо ли си избрах юристи за слушатели. Браво, Полинджър, много проницателна забележка. Но не сте уловили главното. Това, че Финч е знаел за промяната на облагодетелствуваното лице, нямаше абсолютно никакво значение, докато случаят с множеството му дедукции не бе окончателно развит. Самият факт не означаваше нищо за мен, докато не доказах по логически път, че убиецът е трябвало да знае за тази промяна. А откъде можех да го знам, преди да извърша всички предварителни дедукции? Фактът, че престъпникът е знаел за двойния живот на Гимбъл, ми подсказа, че той трябва да е знаел и за промяната на облагодетелствуваното лице. Фактът, че той умишлено се бе опитал да уличи в престъплението госпожа Уилсън, пък ми подсказа, че е знаел за двойния живот на Гимбъл. Фактът, че госпожа Уилсън е невинна, защото престъпникът е мъж, ми подсказа, че някой се опитва да я уличи в престъплението. Без всички тези стъпки гореспоменатият факт нищо нямаше да означава.

— Q. E. D. A^[5] — побърза да каже Бил. — Чудесно! Великолепно! Браво! Ваша милост…

— Какво има, момко? — рече възрастният господин сприхаво. — Ако се безпокоите за застраховката, мога да ви обещая, че няма да срещнете процесуални спънки. На вашата сестра ще бъде изплатена пълната стойност на полицата.

— Не, не, господин съдия — заекна Бил. — Не е…

— Не ги искам тези пари — рече простичко Люси. Вече не плачеше. — Няма да ги докосна… — Тя потрепери.

— Но, скъпо дете — протестира съдията Менандър, — трябва да ги приемете. Те са ваши. Волята на покойния е вие да ги получите.

Черните очи на Люси, уморени и хлътнали, внезапно се усмихнаха.

— Искате да кажете, че са мои… мога да правя каквото си искам с тях?

— Разбира се — рече той кротко.

— Тогава ще ги дам на някого, който може би много скоро ще ми стане роднина… — рече Люси, обгръщайки крехките рамене на Андрея. — Ще ги приемеш ли, Андрея, като подарък от мен и от… Джо?

— О, Люси! — извика Андрея и очите й се насълзиха.

— Тъкмо за това исках да говоря с вас, ваша милост — припряно рече Бил. Бузите му пламтяха. — Люси току-що го каза… Нали разбирате… Миналата седмица Андрея и аз отидохме един ден… Сър — набра най-сетне кураж той и извади нещо от джоба си. — Ето го разрешителното за сключване на брак. Ще ни венчаете ли, ако обичате?

— За мен ще е удоволствие — засмя се съдията.

— Банална развръзка — рече мрачно Елъри. — Бедно въображение, Бил! Все така става. Героят се оженва за героинята и от този ден нататък двамата заживяват щастливо. Знаеш ли какво значи бракът? Ипотеки, топлене на биберони посред нощ, къща вън от града и пътуване по два часа до работа, изобщо ред страховити неща, които авторът мъдро предпочита да премълчи.

— И въпреки всичко — рече Бил със смутена усмивка — аз и Андрея искаме да ни бъдеш кум…

— Ах, това е нещо друго — рече Елъри. Приближи се до коженото канапе, наведе се, вдигна просълзеното лице на Андрея и я целуна шумно. — Така! Не беше ли това привилегията на кума? Поне си получих наградата! — подсмихна се той и деликатно попи устни с носната си кърпичка.