Елъри Куин
Къща насред път (4)

III
Изпитанието

Блажено провидение,

съди ме и дай ми изпитание

според силите ми.

„Съдебната палата в Мърсър, където ще се решава съдбата на Люси Уилсън, обвинена в убийството на съпруга си Джоузеф Уилсън, иначе известен като Джоузеф Кент Гимбъл, прочут нюйоркски финансист и светска знаменитост“ — пише кореспондентът на „Асошиейтед Прес“, с явна слабост към фактическите подробности, — се намира на Саут Броуд Стрийт в Трентън, недалеч от пазара. Това е стара каменна постройка в съседство с областния затвор на Купър Стрийт, където лежи Люси Уилсън и събира сили за предстоящата епична борба.

Зала 207, където в понеделник сутринта нейният брат, адвокатът Уилям Ейнджъл от Филаделфия, ще поведе съдебната й защита срещу обвиненията на щата Ню Джързи, се намира в северното крило на сградата, на втория етаж. Тук се помещава Гражданската колегия и обикновено се разглеждат делата за убийство. Залата е просторна и широка, с висок таван и два квадратни оберлихта от матово стъкло.

Катедрата, от която опитният съдия Айра В. Менандър ще ръководи процеса, е висока и широка и почти скрива съдийския стол. Зад катедрата има три врати. Крайната вдясно води към стаята на съдебните заседатели, крайната вляво — към Моста на въздишките и затвора, а тази точно зад стола на съдията води към покоите на Негова Милост.

Вдясно от съдийската катедра е свидетелската ложа, а зад нея е ложата на съдебните заседатели с три реда столове, по четири във всеки ред. Пред съдийската катедра, продължава кореспондентът на „Асошиейтед Прес“, вживявайки се в ролята си, има места за съдебните чиновници и широко свободно пространство с две кръгли маси за защитата и обвинението.

Местата за публиката са разположени от двете страни на пътеката, като от всяка страна има по пет реда с десет дълги дървени пейки. Тъй като на всяка пейка могат да седнат от шест до седем души, залата побира между 120 и 140 души.

Госпожица Ела Еймити, водеща скандалната рубрика на „Трентън Таймс“; презираше сухите подробности. В броя от двадесет и трети юни, неделя, в затрогващата си и многословна статия, тя бе пристъпила направо към същината на въпроса:

„Утре сутрин, в десет часа лятно часово време, една красива жена, цъфтяща от младост и жизненост, с лице и фигура, недокоснати от общата разпуснатост на нашето трескаво време, ще бъде изведена от областния затвор на Купър Стрийт по тесничкия Мост на въздишките и вкарана в голото, мрачно преддверие на залата, където Мърсър съди най-закоравелите си престъпници.

Ще я оковат като робиня, ще я изложат на подсъдимата скамейки и за нея ще наддават щатът Ню Джързи в лицето на Пол Полинджър, областният прокурор на Мърсър, и преданият й брат, Уилям Ейнджъл от Филаделфия, който е поел защитата й.

Съдебните заседатели ще решат дали Люси Уилсън, млада домакиня от Филаделфия, е забила острието на ножа за хартия в сърцето на своя съпруг. Доста хора смятат, че Люси Уилсън трябва да бъде съдена от заседатели, които наистина са от нейната среда, иначе справедливостта няма да възтържествува.

Защото на подсъдимата скамейка седи не Люси Уилсън, а обществото. Обществото, което позволява на един мъж с положение да се ожени под чуждо име за бедно момиче в друг град, да отнеме десет от най-хубавите й години, а после — когато е твърде късно — да каже истината и да признае зловещия си грях към нея. Общество, което позволява на такъв мъж да встъпи в двубрачие, да има бедна жена във Филаделфия и богата в Ню Йорк, да снове цял живот безгрижно между двете жени и двата града. Виновна или невинна, истинската жертва е Люси Уилсън, не мъжът, погребан във филаделфийското гробище под името Джоузеф Уилсън и не богатата наследница на Бордъновите милиони, приела истинското му име Гимбъл в катедралата «Сейнт Андрю» в Ню Йорк през 1927 година. Ще защити ли обществото Люси — от собствените си пороци? Ще я обезщети ли за десетте години, които е отнело от живота й? Ще се погрижи ли коварната сила на парите и на социалния престиж да не я смачка с желязната си пета? Това са въпроси, които Трентън, Филаделфия, Ню Йорк, цялата нация си задават днес.“

Бил Ейнджъл се вкопчи в перилото на ложата на съдебните заседатели с такава ярост, че кокалчетата му побеляха:

— Дами и господа съдебни заседатели, законът предоставя на защитата, както и на обвинението, правото да съобщят предварително и в общи линии какво ще доказват. Току-що изслушахме вашия областен прокурор. Аз няма да ви отнемам толкова време. Моят многоуважаван колега, прокурорът, и негова милост съдията ще ви кажат, че при процеси за убийство защитата често се отказва от правото си да се обърне към съдебните заседатели предварително, защото в повечето случаи защитата има какво да крие или гради стратегията си върху пропуските на обвинението. Но в случая защитата няма какво да крие. Защитата се обръща към вас чистосърдечно, уверена, че в Мърсър справедливостта може да възтържествува и ще възтържествува.

— Искам да ви кажа само едно: моля ви да забравите, че съм брат на обвиняемата Люси Ейнджъл-Уилсън. Моля ви да забравите, че Люси е красива жена в разцвета на живота си. Моля ви да забравите, че Джоузеф Уилсън й е причинил най-жестокото зло, което един мъж може да стори. Моля ви да забравите, че той всъщност бе Джоузеф Кент Гимбъл, милионер, а тя е Люси Уилсън — бедна, предана съпруга, жена от вашата собствена среда. Моля ви да забравите, че през десетте безоблачни години на съпружеския си живот Люси Уилсън не е получила нито цент от милионите на Джоузеф Кент Гимбъл.

— Нямаше да ви моля да забравите тези неща, ако имах и най-нищожното съмнение в невинността на Люси Уилсън. Ако я смятах за виновна, щях преднамерено да ги изтъкна и да разчитам на вашето съчувствие. Но аз не мисля така. Знам, че Люси Уилсън няма вина за това престъпление. И преди процесът да приключи, ще се убедите, че Люси Уилсън наистина е невинна.

— Моля ви само да не забравяте, че убийството е най-сериозното обвинение, което една цивилизована държава може да отправи срещу личността. Моля ви също да не забравяте в хода на процеса, че щатът Ню Джързи трябва без сянка от съмнение да докаже, че именно Люси Уилсън е извършила това кърваво дело. Негова милост несъмнено ще ви предупреди, че при обвинението по косвени доказателства, какъвто е случаят, щатът ще трябва да доказва стъпка по стъпка, минута по минута действията на обвиняемата до момента на престъплението. Място за догадки няма. Такъв е законът и вие ще трябва да се съобразявате с него. И не забравяйте, че тежестта на доказването лежи изцяло върху щата. Указанията ще получите от негова милост.

— Дами и господа съдебни заседатели, от името на Люси Уилсън ви моля този принцип постоянно да бъде в съзнанието ви. Люси Уилсън желае справедливост. Съдбата й е във вашите ръце, в сигурни ръце.

 

 

— Е, сипи и на мен, все едно какво има в бутилката — рече Ела Еймити.

Елъри забърка в една чаша натрошен лед, сода и ирландско уиски и подаде резултата на червенокосата млада жена. Бил Ейнджъл, по риза и с навити ръкави, поклати отрицателно глава и отиде до прозореца в стаята на Елъри. Прозорецът бе широко отворен, трентънската нощ навън бе топла и шумна като по време на карнавал.

— Е, как ти се струва? — каза Елъри, загледан в безмълвния Бил.

— Да ти кажа ли? — Ела кръстоса крака и остави чашата си. — Тук се мъти нещо.

— Какво те кара да мислиш така, Ела? — Бил рязко се извърна.

— Виж какво. Бил Ейнджъл. Познавам този град по-добре от теб. Да не мислиш Полинджър за пълен глупак? Дайте един фас.

Елъри се подчини.

— Склонен съм да се съглася с пресата, Бил. Полинджър не е вчерашен.

— Признавам. Веднага си личи, че е способен юрист — намръщи се Бил. — Но, по дяволите, фактите са си факти! Ако разполагаше с нещо важно, той просто не би пропуснал да го представи.

Ела се сгуши по-дълбоко в креслото на „Стейси Трент“.

— Слушай, глупак такъв. Умът на Пол Полинджър реже като бръснач. Освен това е изгризал Наказателния кодекс с кориците. Познава стария съдия Менандър, както аз познавам живота. А отгоре на всичко върти на пръста си съдебните заседатели от областта. Да не мислиш, че прокурор като него ще се изложи така? Пак ти казвам Бил, отваряй си очите.

— Добре де, добре. — Бил пламна. — Ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш какво ще извади от цилиндъра си този фокусник? Познавам случая като собствения си джоб. От желание да постигне присъди в едно сензационно дело Полинджър прибързва и греши. Такива случай е имало и преди.

— Значи смяташ, че няма опасност да я осъдят? — попита Елъри.

— Абсолютно никаква. Пак ти казвам, че делото няма да стигне дори до съдебните заседатели. Законите са си закони навсякъде. Когато Полинджър изложи обвинението си, аз ще направя обичайното искане за прекратяване на делото и си залагам главата, че Менандър веднага ще го прекрати.

— Горкичкото ми наивно глупаче — въздъхна журналистката. Излиза, че си губя времето и силите нахалост. Що за самоувереност! Обожавам те, Бил, но търпението ми има граници. Играеш си с живота на сестра си. Как можеш да бъдеш толкова самонадеян?

Бил се втренчи през прозореца.

— Ще ти кажа — рече най-сетне той. — И двамата не сте адвокати и затова не можете да ме разберете. Нямате представа как се води следствие по косвени улики.

— Обвинението ми се струва доста солидно.

— Издиша отвсякъде. С какво разполага Полинджър? Предсмъртни думи, които, за беда, изкарах на бял свят тъкмо аз. Тези думи естествено, изречени от жертвата с ясното съзнание, че си отива — твърде съществено от правна гледна точка, — уличават в убийството забулена жена. Полинджър разполага с отпечатъците от гумите на форда в калта пред мястото на престъплението. Дори да представи експертиза, че именно фордът на Люси е оставил тези следи, какво ще докаже? Че престъпникът е използувал колата й. В колата й е намерен воал, който дори не е неин. Знам, че не е неин, защото никога не е притежавала или носила воал. Той няма да може да докаже, че е неин. В крайна сметка разполага с факта, че престъпникът е използувал колата й и е бил жена с воал. Вероятно разполага със свидетел, който ще даде показания, че е видял жената с воал във форда близо до местопрестъплението. Но който и да е свидетелят, той не може с положителност да идентифицира Люси като жената във форда. Самият факт, че е носила воал, прави категоричното разпознаване съмнително от правна гледна точка.

— Но тя няма алиби — изтъкна Елъри — и теоретически има двоен мотив.

— Свободно съчинение! — рече Бил побеснял. — Законът не изисква нас да представим алиби. Пък и се надявам, че касиерът на кинотеатъра „Фокс“ ще може да я разпознае. Във всеки случай с това се изчерпва казусът. И кажете ми, ако обичате, открихте ли някъде в тази поредица от факти и най-бегъл намек за физическото присъствие на Люси в онази къща? Не познавате закона. Следствието трябва да докаже преди всичко, че обвиняемият е бил на местопрестъплението. Кажете ми как Полинджър ще удостовери, че Люси е била там през нощта на първи юни!

— Колата й… — започна Ела.

— Глупости! Колата й не доказва, че е била там. Всеки би могъл да я открадне. Всъщност точно така е станало.

— Логично е…

— Законът не признава подобна логика. Дори Полинджър да представи нещо от облеклото й, намерено в къщата — носна кърпичка, ръкавица, каквото и да е, — това не доказва, че тя самата е била там.

— Добре, Бил, не се пали толкова — въздъхна червенокосата жена. — Както го казваш, звучи убедително, но… — Тя се намръщи, вдигна чашата си и отпи.

Изражението на Бил се смекчи. Той пристъпи към нея и я хвана за ръка.

— Искам да ти благодаря, Ела… Нямах възможност досега. Много съм ти признателен. Ти ми беше опора, а статиите ти несъмнено повлияха на общественото мнение. Ужасно се радвам, че си на наша страна.

— Ами това ми е работата — рече тя небрежно и му се усмихна. — Не вярвам Люси да е наръгала оня негодник. В любовта и в процесите за убийство всичко е позволено, нали така? Въпрос е и на гражданска позиция. Мразя оная пасмина от Парк Авеню. — Тя изтегли ръката си.

— Също като Бил — промърмори Елъри.

— Чакай, виж какво… Това, че проявявам известна човешка търпимост, не означава… — започна Бил, млъкна и се изчерви.

Ела Еймити го изгледа с вдигнати вежди.

— Аха — рече тя, — „вестникарка надушва роман“. Какво да очакваме. Бил, нови Монетки и Капулети ли?

— Не говори глупости — сопна се той. — И двамата притежавате досадния навик да правите от мухата слон! Момичето е сгодено и ще се омъжва. По дяволите, тя не е от моя кръг… Аз просто…

Ела намигна с лявото си око на Елъри. Бил стисна зъби в безпомощна ярост и се изчерви. Ела стана и си сипа отново. Дълго време никой не продума.

 

 

Съдебната зала бе претъпкана. Пол Полинджър изложи позицията на обвинението с такава хапливост и вещина, тъй хладно и самоуверено, сякаш процесът бе формалност и нямаше да промени предварително набелязаната присъда. Въпреки че високите прозорци бяха отворени, а електрическите вентилатори работеха, в залата бе задушни от топлината на скупчените тела. Яката на Полинджър приличаше на парцал, а лицето на Бил лъщеше от пот. Само Люси Уилсън, седнали на подсъдимата скамейка между двама мрачни полицаи, не страдаше от жегата. Кожата й бе суха и бледна, сякаш потенето и останалите жизнени процеси вече бяха замрели. Седеше скована, с ръце в скута взираше се в сбръчканото лице на съдията Менандър и избягваше погледите на съдебните заседатели.

„В края на първия ден — съобщаваше кривогледият репортер на «Филаделфия Леджър» — прокурорът Полинджър още веднъж демонстрира гениалната си способност да подрежда светкавично в стройна хипотеза съществените елементи в един процес за убийство. Господин Полинджър бързо изложи обвинението си. В този ден той призовава свидетелите: Хаймър О’Дел — съдебен лекар, Уилям Ейнджъл — защитник, Де Джонг — началник на полицията, Грозвенър Финч от Ню Йорк, Джон Селърс, Артър Пинети, сержант Ханигън и лейтенант Доналд Феърчайлд от нюйоркската полиция. Чрез показанията на тези свидетели той успя да установи наличието на застрахователен мотив във вреда на обвиняемата, представи съществени факти, свързани с откриването на трупа, и няколко важни веществени доказателства, между които счупената емблема от радиатор на автомобил, по всяка вероятност от форда на обвиняемата. Господин Полинджър нанесе съкрушителен удар на защитата, като успя въпреки непрекъснатите апострофи и възражения на господин Ейнджъл да впише в протоколите на свидетелските показания извънредно важното експертно заключение за отпечатъците на гуми «Файърстоун» в калта пред къщата, където е бил убит Джоузеф Кент Гимбъл. Целият следобед мина в изслушване показанията и кръстосания разпит на сержант Томас Ханигън от полицията в Трентън, който пръв е огледал отпечатъците от гумите, на началника Де Джонг, който е открил форда, предполагаема собственост на госпожа Уилсън, както и на лейтенант Феърчайлд, признат експерт по идентификация на автомобилни следи.“

Лейтенант Феърчайлд — продължаваше да чука телеграфът и пресцентъра, докато предаваше статията на журналиста от „Леджър“ — устоя на яростните опити на Бил Ейнджъл да хвърли съмнение върху изводите му и потвърди до последна подробност показанията на сержант Ханигън. Вещото лице от Ню Йорк сравни снимките и гипсовите отливки от автомобилните следи по алеята и гумите на форда на госпожа Уилсън, представени пред съда от обвинението.

— Следите от автомобилни гуми — обобщи показанията си лейтенант Феърчайлд — могат да бъдат идентифицирани толкова безпогрешно, колкото и пръстовите отпечатъци. Няма две гуми, които след известен период на употреба да оставят един и същи отпечатък. Въпросните гуми „Файърстоун“ са доста стари и грайферът им е износен и нарязан. Внимателно прекарах колата на обвиняемата по алеята пред бараката при абсолютно същите условия както в нощта на убийството. Открих, че тези гуми оставят белези на износеност, идентични с гипсовите отливки.

— И какво е вашето заключение, лейтенант? — попита господин Полинджър.

— Според мен няма никакво съмнение, че заснетите и отлети отпечатъци са оставени от въпросните четири гуми.

Опитът на адвоката Ейнджъл да намекне, че „въпросните четири гуми“ не са гумите от колата на госпожа Уилсън, а са били умишлено подменени от полицията, срещна решителния отпор на господин Полинджър при кръстосания разпит.

 

 

— Още нямаме повод за фойерверки — рече Бил Ейнджъл вечерта на третия ден. Бяха в стаята на Бил в „Стейси Трент“. Той бе по потник и плискаше лицето си със студена вода. — Пфу! Елъри, сипи си нещо! Содата е на шкафа. Има и лимонада, ако искаш.

Елъри изпъшка и седна. Лененият му костюм бе намачкан, а лицето — прашно.

— Не, благодаря. Току-що пих долу два противни коктейла. Какво стана?

— Каквото очаквах. — Бил взе един пешкир. — Честно казано, и аз започвам да се тревожа. Не е възможно Полинджър да се надява на присъда по доказателствата, които е представил дотук. Той няма улики, които да водят пряко към Люси. А ти къде се губиш цял ден?

— Разкарвах се насам-натам.

Бил хвърли пешкира и навлече чиста риза.

— О — рече той с леко разочарование. — Благодарен съм ти, че изобщо се върна. Знам, че тази каша обърква плановете ти.

— Нищо не разбираш — въздъхна Елъри. — Ходих до Ню Йорк да събера някои сведения по делото.

— Ел! Какво си открил?

Елъри протегна ръка и вдигна дебела връзка стенографирани листове. Това бяха официалните протоколи от разпитите на свидетелите за деня.

— Нищо особено. Хрумна ми нещо, но не се потвърди. Може ли да прегледам протоколите? Искам да знам какво е станало в мое отсъствие.

Бил кимна мрачно, привърши с обличането и излезе. Елъри вече бе погълнат от протоколите. Бил взе асансьор до седмия етаж и почука на вратата с номер 745. Отвори му Андрея Гимбъл. И двамата се почувствуваха неловко и за миг се гледаха еднакво пребледнели. Тя бе облечена в семпла затворена рокля с перлена брошка на яката. Дрехата й придаваше необичайна строгост и за миг само в съзнанието на Бил проблесна мисълта, че нещо я гнети. Той се стресна от кръговете под сините и очи и от нейния болнав и залинял вид. Андрея се подпря на вратата.

— Бил Ейнджъл — промълви тя смутено. — Каква… изненада.

— Няма ли да влезете?

— Влизай, влизай. Бил — провикна се Ела Еймити отвътре. Ела да ни поразвеселиш малко!

Бил се намръщи, но влезе. Холът бе пълен със свежи цветя и Ели Еймити се бе изтегнала в най-удобното кресло с чаша до лакътя си и цигара между пръстите. Високият Бърк Джоунс, изправен до прозореца, го изгледа кръвнишки. Превързаната му ръка стърчеше като палка на регулировчик.

— О, извинявайте — рече Бил и се закова на място. — Ще намини някой друг път, госпожице Гимбъл.

— Какво е туй? — обади се Джоунс. — Светска визита ли, що ли? Мислех, че вие си стоите от другата страна на оградата.

— Дошъл съм при госпожица Гимбъл по работа — рече Бил рязко.

— Дошли сте при приятел — каза Андрея с бледа усмивка. — Ще седнете ли, господин Ейнджъл? Още не съм имала възможност… ами малко неудобно се получи, нали?

— Нали? — повтори глуповато Бил и седна, като не спираше да се чуди защо се подчини. — Какво търсиш тук, Ела?

— Малката Ела разплита кълбото. Реших да видя как живее другата страна. Може и да напиша нещо. Госпожица Гимбъл е мила, но господин Джоунс ме мисли за шпионка, така че си прекарваме чудесно! — Журналистката се изкиска.

Джоунс скочи от перваза отегчен.

— Защо, по дяволите, не ни оставите на мира? — изръмжа той. — Не стига, че трябва да се завираме в тази мръсна дупка…

— Чудя се… — Андрея сведе поглед. — Бърк, ще имаш ли нещо против да ни оставиш за малко?

— Против? Против? Защо да имам нещо против? — Той замарширува гневно към вратата на съседната стая, разтвори я и я тресна след себе си.

— Виж го ти! — измърмори Ела. — Приятелчето ти е с характер. Ще трябва да го превъзпитаваш, скъпа. Ако питаш мен, направо е простак. — Тя стана лениво, пресуши чашата си, усмихна им се омайно и се понесе навън.

За миг Бил и Андрея седяха безмълвни. Мълчанието стана потискащо. Не смееха да се погледнат. Най-сетне Бил се окашля и рече:

— Не обръщайте внимание на Ела, госпожице Гимбъл. Не е лоша по душа. Знаете какви са журналистите.

— Не й се сърдя. — Андрея продължаваше да изучава ръцете си. — Какво имате да ми кажете?

Бил стана и напъха ръце в джобовете си.

— Знам, че това е неприятно и за двама ни — рече той намръщен. — Джоунс е прав. Ние сме от двете страни на оградата. Изобщо не трябваше да идвам.

— Защо мислите така? — прошепна Андрея и оправи косата си.

— Ами… Не е прието. Не трябваше да си позволявам…

— Какво? — Тогава тя го погледна право в очите.

Бил се спъна в един стол.

— Добре, ще го кажа. Лични съображения. Не могат да ме натикат в затвора, защото съм казал истината. Харесвате ми. Ох, че съм глупав! Не за това съм дошъл. Животът на сестра ми е в опасност. Принуден съм да използувам всички средства. Вероятно ще се наложи да го направя.

Тя леко пребледня и облиза устни, преди да проговори:

— Кажете ми… Нещо сте наумили. Да не би…

Бил седна отново и смело я хвана за ръката.

— Чуйте ме, Андрея. Дойдох тук тази вечер против всичките си инстинкти и възпитание, защото аз… не исках да ми се разсърдите. — Пое си дълбоко дъх. — Андрея, май ми се налага да ви… да те призова като свидетел.

Тя измъкна ръката си като опарена.

— Бил! Не бива!

Той разтърка чело:

— Може да се наложи. Моля те, опитай се да разбереш в какво положение се намирам. Говоря с теб не като Бил Ейнджъл, а като адвокат на Люси. Прокурорът почти е приключил със своето изложение. Представените факти не са достатъчни, обвинението куца. Но преди да се оттегли, Полинджър може да извади на бял свят нещо, което изцяло да промени хода на делото. В такъв случай ще бъда принуден да доведа защитата докрай.

— Но какво общо има това с мен? — прошепна тя, упорито забила поглед в килима. Той не забеляза ужаса в очите й.

— В случая защитата, както при много от процесите за убийство, е негативна. Тя трябва да постави под съмнение повдигнатото обвинение. Защитата трябва да внесе в съзнанието на съдебните заседатели колкото се може повече съмнения. Полинджър, щом като е открил кадилака, знае отлично, че ти си била на местопрестъплението. Не съм сигурен дали ти го е казал, или не. Бил млъкна, но тя не отговори. Естествено, той няма да те призове като свидетел. Това само би навредило на обвинението. — Бил отново се опита да я хване за ръка, но не успя. — А не разбираш ли, че щом вреди на обвинението, помага ни защитата?

Тя се изправи и Бил реши, че ще започне да се държи високомерно, властно, възмутено. Но не стана така. Андрея прехапа устни и затърси опипом стола.

— Бил, моля те, недей. Моля те. Не… не съм свикнала да моля. Но сега се налага. Не искам да бъда призована като свидетел. Не мога да свидетелствувам. Не бива! — почти проплака тя.

Сякаш студена струя обля Бил, освежи съзнанието му, пречисти го, просветли го. Той се изправи и двамата застанаха лице в лице.

— Андрея, защо да не трябва? — попита той тихо.

— О, не мога да ти обясня! Аз… — Тя отново прехапа устни.

— От хорските приказки ли те е страх?

— О, не, не, Бил! Не е това. Да не мислиш, че ме засяга…

— Андрея. — Гласът му стана по-настойчив. — Ти знаеш нещо важно.

— Не, не, не знам. Не знам.

— Няма начин да не знаеш. Сега всичко ми е ясно. Водила си ме за носа. Подигра се с чувствата ми. — Бил я изгледа и я сграбчи за раменете. Тя се отдръпна и скри лице в ръцете си. — Всичко е било само прах в очите! Това ще ми е за урок! Да не вярвам повече ни такива като теб! Мислеше да ме изиграеш, да ме замаеш, да ми затвориш устата… а от изхода на делото зависи животът на сестра ми! Но сметката ти е крива. Няма да се хвана втори път. Скъпа госпожице Гимбъл, ще свидетелствувате и бог да ви е на помощ, ако премълчите нещо, което може да върне свободата на сестра ми!

Андрея хълцаше вече и той свали ръце от раменете й, сякаш допирът с нея бе непоносим.

— Ти не разбираш — рече тя приглушено. — О, Бил, как може да си помислиш такова нещо? Не… не се преструвах. Не мога… да оправдая сестра ти. Онова, което знам…

— Значи все пак знаеш нещо! — викна той.

Ужасът, изпълнил очите й, го възпря. Никога не беше виждал подобно изражение. Отстъпи и гневът започна да стихва.

— Не знам нищо — прошепна тя задъхана. Не знам какво говоря. Не съм на себе си. Нищичко не знам, чуваш ли? Бил, моля те…

— Андрея — тихо каза той. — Какво знаеш? Защо не ми се довериш, защо не ми позволиш да ти помогна? Боиш се от нещо. Замесена ли си в престъплението? Да не би ти… да си го убила?

Тя отскочи.

— Не! Казвам ти, че нищо не знам. Нищичко. Ако ме изправиш като свидетел… ще избягам! Ще напусна щата! Ще…

Бил пое дълбоко дъх:

— Много добре — каза спокойно. — Знам как да постъпя. Предупреждавам ви… за ваше собствено добро, госпожице Гимбъл. Една необмислена постъпка, и ще ви преследвам до гроб. И двамата ще имаме неприятности, но Люси е на косъм от ужасната развръзка. Не се опитвайте да се изплъзнете и не се опитвайте да избягате от мен. Чувате ли ме?

Тя не отговори. Хълцаше, заровила лице във възглавницата на дивана. Той я наблюдава дълго време, мускулите на страните му играеха, после се завъртя на пети и излезе.

 

 

Когато Елъри прегледа протоколите, бавно съблече сакото си, запали цигара и прелисти още веднъж страниците. Сред множеството свидетелски показания се открояваше един дял. Свидетелят бе призован късно следобед. Елъри прегледа бавно показанията, дума по дума, и докато ги четеше, видът му ставаше все по-угрижен.

РАЗПИТ, ВОДЕН ОТ ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР

Въпрос: Трите имена?

Отговор: Джон Хауард Колинс.

В: На бензиностанцията ли работите, господин Колинс?

О: Да.

В: И къде се намира вашата бензиностанция?

О: В края на Ламбъртън, на около шест мили от Трентън. Между Трентън и Камдън. По-близо до Трентън…

В: Ще ви посоча точката на тази карта, господин Колинс. Тук ли някъде се намира бензиностанцията ви?

О: Горе-долу. Да, сър.

В: Познавате ли района добре?

О: Разбира се. От девет-десет години имам тази бензиностанция. Цял живот съм живял близо до Трентън.

В: Тогава знаете къде се намира Речната гара? Ще ни посочите ли на картата?

О: Да, сър. (Свидетелят взима показалката и посочва Речната гара на картата.) Точно тук.

В: Правилно. Върнете се в ложата, ако обичате. И така, господин Колинс, на какво разстояние от Речната гара се намира вашата бензиностанция?

О: На три мили.

В: Ясно ли си спомняте вечерта на първи юни тази година, преди по-малко от месец?

О: Да, сър.

В: Добре ли си я спомняте?

О: Да, сър.

В: Защо точно тази вечер помните така добре?

О: Ами имам доста причини да си я спомням. Първо, цял следобед валя и нямах кой знае колко работа. Второ, скарах се с помощника си към седем и половина и го уволних. Трето, още петък вечерта бензинът ми бе на свършване и в събота сутринта първата ми работа бе да се обадя на снабдителите да пратят веднага цистерна. Не исках неделята да ме завари без бензин. Цяла събота чаках цистерната, но тя не дойде.

В: Разбирам. Значи всички тези неща ви карат да си спомняте този ден много добре, господин Колинс. А сега ще ви покажа веществено доказателство номер 17 — снимка на автомобил. Виждали ли сте колата от снимката?

О: Да, сър. Онази нощ спря на бензиностанцията ми в осем и пет.

В: Откъде знаете, че това е снимка на същата кола, която е спряла на бензиностанцията ви в осем и пет вечерта на първи юни?

О: Ами това е форд, модел тридесет и втора година, а такава бе и онази, която спря. Не бих могъл да се закълна, че е същата кола, ако не бях записал номера й. А на снимката виждам същия номер.

В: Записали сте номера на колата, господин Колинс? А защо?

О: Защото жената, която я караше, изглеждаше нещо не съвсем наред. Жената, дето караше форда, имам предвид. Държеше се тъй, сякаш се страхува от нещо. А отгоре на всичко носеше воал, дето скриваше цялото й лице… В днешно време не се носят воали, воали като този имам предвид. Позачудих се, пък си рекох: „Що не взема да запиши номера, та да ми е мирна главата.“

В: Кажете на съдебните заседатели какво стана, когато жената с воалетката пристигна?

О: Ами, сър, изскачам аз от стаичката и й викам: „Бензин?“ Тя ми кимна с глава. Викам й: „Колко?“, и прочие. И взех, че я напомпах… пет галона.

СЪДИЯТА: Съдът няма да търпи подобни неприлични изявления. Няма повод за неуместен смях. Изведете смутителите на реда. Продължавайте, господин прокурор.

В: И какво стана, след като сипахте пет галона в резервоара на форда, господин Колинс?

О: Даде ми банкнота от един долар и замина, без да чака ресто. О, да, това също ми направи впечатление.

В: В каква посока се отправи?

О: Към оназ къща близо до Речната гара, където стана убийството.

ГОСПОДИН ЕЙНДЖЪЛ: Ваша милост, възразявам! Според показанията на самия свидетел бензиностанцията му се намира на три мили от Речната гара. Освен това отговорът явно е злонамерен.

ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР: Щом колата е потеглила в посока към Трентън, ваша милост, тя също така е отишла в посока на местопрестъплението. Става дума само за посоки, а не за местоназначение.

СЪДИЯТА: Вярно е, господин Полинджър, но въпреки това съществува известен намек. Отговорът да бъде заличен от протокола.

В: По посока на Камдън ли се отправи фордът?

О: Не, сър, той дойде от Камдън. Отправи се към Трентън.

В: Господин Колинс, ще ви покажа веществено доказателство номер 43. Знаете ли какво е това?

О: Да, сър, това е дамският воал, намерен в изоставената кола във Филаделфия, която…

ГОСПОДИН ЕЙНДЖЪЛ: Възразявам!

ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР: Не се увличайте, господин Колинс. Искам само отговори, които се основават на личното ви знание и наблюдение. Много добре, това е дамска воалетка. Познавате ли тази воалетка?

О: Да, сър.

В: Къде я видяхте за последен път?

О: На лицето на жената, която спря пред бензиностанцията ми онази вечер.

В: Моля обвиняемата да стане. И така, господин Колинс, погледнете добре обвиняемата. Виждали ли сте я някога преди?

О: Да, сър.

В: Къде, кога и при какви обстоятелства?

О: Тя е жената, която спря с форда онази вечер за бензин.

ЧИНОВНИК: Тишина, запазете тишина!

ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР: Свидетелят е на ваше разположение, господин адвокат.

КРЪСТОСАН РАЗПИТ, ВОДЕН ОТ ГОСПОДИН ЕЙНДЖЪЛ

В: Господин Колинс, щом като от девет години държите бензиностанция на едно и също място на Ламбъртън, смятам, че имате доста клиенти?

ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР: Възразявам, ваша милост.

В: Добре, да оставим това. Как върви търговията, господин Колинс?

О: Ами върви.

В: Значи достатъчно добре, щом цели девет години държите бензиностанцията?

О: Да.

В: Много коли ли спират годишно на бензиностанцията ви?

О: Ами така предполагам.

В: Така предполагате. Колко коли според вас? Горе-долу колко коли са спрели на бензиностанцията ви през последния месец?

О: Трудно е да се каже. Не си записвам.

В: Сигурно имате някаква представа? Сто? Хиляда, пет хиляди?

О: Не знам, нали ви казах. Не знам. Сума ти коли.

В: Не може ли да ни кажете по-точно? Сто коли месечно. Това колко коли на ден е?

О: Около три. А, повече са.

В: Повече от три дневно? Тридесет дневно?

О: Ами не знам точно, но ми се струва, че може така да се каже, да.

В: Тридесет коли дневно. Това горе-долу прави хиляда коли месечно?

О: Ами да.

В: Значи след нощта на първи юни сте заредили с бензин около хиляда коли?

О: Да, може и така да се каже.

В: И след като в течение на един месец сте говорили с хиляда шофьори и сте заредили с бензин резервоарите на хиляда коли, вие тъй ясно и спомняте една-едничка кола, че тутакси ни я описвате заедно с шофьора?

О: Казах ви защо си спомням. Тогава валеше.

В: От първи юни насам е валяло точно пет пъти, господин Колинс. Спомняте ли си събитията от тези пет дни също така ясно?

О: Не, обаче нали уволних помощника си…

В: И фактът, че сте уволнили помощника си, ви кара да си спомняте една от хилядата коли?

О: Ами нали се обадих на снабдителите…

В: На тридесет и първи май срещу първи юни тази година за пръв път ли бензинът в резервоарите ви бе на привършване, господин Колинс?

О: Не.

В: Разбирам, господин Колинс, дадохте показания, че сте си записали номера на форда, който току-що идентифицирахте. Мога ли да видя бележката, ако обичате?

О: Не я нося със себе си.

В: Къде е?

О: В другия ми костюм.

В: Къде е другият ви костюм?

О: Вкъщи.

ЧИНОВНИК: Тишина! Тишина в залата!

ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР: Свидетелят ще представи бележката при първа възможност.

ГОСПОДИН ЕЙНДЖЪЛ: Мога ли да замоля прокурорът да бъде тъй любезен и да не се меси в кръстосания разпит на защитата?

О: Ще донеса бележката утре.

В: Същата бележка ли, господин Колинс?

О: Разбира се.

В: Не някоя нова?

ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР: Ваша милост, решително възразявам против намеците на защитата. Обвинението е в състояние да докаже истинността на бележката, която свидетелят ще донесе. Само поради един злополучен пропуск тя не бе представена този следобед.

ГОСПОДИН ЕЙНДЖЪЛ: Ваша милост, решително възразявам срещу намесата на прокурора.

СЪДИЯТА: Мисля, че временно можете да изоставите тази насока на разпита си, господин защитник. Ще я подновите, когато представят вещественото доказателство.

В: Господин Колинс, от момента, когато жената с воалетката спря пред бензиностанцията ви, колко минути изтекоха, докато си тръгна?

О: Около пет.

В: Около пет. Преди малко дадохте показания, че сте сипали пет галона бензин в резервоара на колата й. Това колко време ви отне?

О: Колко време ли? Доста време… Да речем, около четири минути. Капачката ме затрудни при отварянето и затварянето. Резбата беше ръждясала и заяждаше.

В: Значи четири от петте минути сте били зает с резервоара на колата. Къде се намираше резервоарът на колата?

О: Отзад, разбира се.

В: Отзад. И през тези пет минути жената с воалетката слезе ли от колата?

О: Седеше през цялото време зад волана.

В: Значи четири от петте минути не сте я виждали изобщо?

О: Ами не.

В: Искате да кажете, че всъщност сте видели тази жена само за една минута?

О: Ами щом така излиза.

В: Щом така излиза. А вие как мислите? Не излиза ли така? Пет без четири е едно, нали?

О: Да.

В: Добре тогава. Каква част от фигурата на жената с воалетката, се виждаше през тази една минута?

О: О, доста нещо.

В: Не можете ли да бъдете по-точен?

О: Ами…

В: Виждаше ли се талията й?

О: Ами това не се виждаше. Нали ви казах, че седеше зад волана. Не отвори вратата, видях я от гърдите нагоре.

В: Какво видяхте от облеклото й?

О: Голяма широкопола шапка и някакво палто.

В: Какво палто?

О: Ами свободно палто. От плат.

В: Какъв цвят?

О: Не мога да кажа. Май беше тъмно.

В: Тъмно? Синьо? Черно? Кафяво?

О: Не мога да кажа точно.

В: Господин Колинс, когато жената спря, още беше светло, нали така?

О: Да, сър. Всъщност трябва да е било малко след седем по обикновеното, а не по лятното време.

В: И въпреки дневната светлина не можете да кажете какъв цвят бе палтото й?

О: Не е точно така. Казах ви вече, палтото бе тъмно.

В: Значи не можете да си спомните какъв цвят бе палтото й?

О: Помня, че бе тъмно.

В: И все пак сте видели палтото й, нали така?

О: Нали това ви казах.

В: С други думи, вечерта на първи юни сте знаели какъв цвят е било палтото й, но днес не помните?

О: Не е така, както го казвате. Не обърнах внимание на цвета. Само видях, че е тъмно.

В: Но забелязахте как изглежда тя?

О: Ами, разбира се.

В: Достатъчно отблизо ли я видяхте, за да свидетелствувате под клетва, че обвиняемата е жената, която сте видели във форда преди месец?

О: Да.

В: А цвета на палтото й не си спомняте?

О: Не.

В: Каква бе шапката й на цвят?

О: Не знам. Широкопола…

В: Носеше ли ръкавици?

О: Не си спомням.

В: Видели сте я от гърдите нагоре?

О: Да.

В: И сте я видели само за една минута?

О: Горе-долу.

В: Носела е плътна воалетка, напълно скриваща лицето й?

О: Да.

В: И въпреки това вие разпознахте в обвиняемата жената от форда?

О: Ами приличат си по снага.

В: О, по снага си приличали. Тоест искате да кажете, че си приличат от гърдите нагоре?

О: Ами май така излиза.

В: Май така излиза! На догадки ли се основават показанията ви, или на знание?

ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР: Ваша милост, категорично възразявам срещу объркващите въпроси на защитата. Такъв безполезен кръстосан разпит…

СЪДИЯТА: Господин прокурор, защитата има право да провери доколко може да се разчита на свидетелската памет при разпознаването. Продължавайте, господин адвокат.

В: Господин Колинс, казахте, че този форд е спрял на бензиностанцията ви в осем и пет вечерта на първи юни. Това твърдение сигурно ли е, или също е догадка?

О: О, сър, не е догадка. Часовникът ми в стаята показваше осем и пет. На секундата.

В: Погледнахте часовника си, когато пристигна козата? Това навик ли ви е, господин Колинс?

О: Просто го гледах, когато колата пристигна. Вече ви казах, че говорех по телефона със снабдителите, когато тя спря. Бях вбесен защо не са ми изпратили цял ден цистерната след сутрешното ми обаждане и си рекох: „Виж, вече е осем и пет.“ Тъй де, гледах часовника.

В: И точно тогава фордът спря отвън?

О: Точно така.

В: И после излязохте и попитахте колко галона бензин желае госпожата?

O: Да, сър, и тя вдигна пет пръста. Така че напълних резервоара.

В: Вдигнала ръката си, а не си спомняте дали е била с ръкавица, или не? Едно помните, друго не?

О: Вдигна ръката си. За ръкавиците не помня.

В: Хубаво. Казвате, че сте напълнили резервоара? Напълнили сте го с пет галона бензин?

О: Точно така.

В: Е, господин Колинс, не знаете ли колко побира резервоарът на един форд?

О: Как да не знам! Около единадесет галона.

В: Значи сбъркахте, като казахте, че сте го напълнили с пет?

О: Не, сър, наистина го напълних. Или почти го напълних.

В: О, искате да кажете, че резервоарът не е бил съвсем празен?

О: Точно така. Имаше около пет галона, защото когато аз налях пет галона, стигна почти до капачката.

В: Разбирам. Разбирам. С други думи, когато тази жена е спряла и ви е показала с петте си пръста, че иска пет галона бензин, резервоарът й не е бил празен, нито на привършване? Още е бил пълен до половината? Можела е да измине доста голямо разстояние с бензина в резервоара?

О: Да, сър.

В: Не ви ли се стори странно, че един шофьор спира да зареди с полупълен резервоар?

О: Ами откъде да знам. Някои хора ги е страх да не закъсат насред път. Но наистина, сещам се, че ми се стори доста странно.

В: Сторило ви се доста странно? Не се ли сетихте защо е странно?

ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР: Възразявам, свидетелят не е призован да споделя мисли.

СЪДИЯТА: Да не се протоколира!

В: Господин Колинс, само преди миг казахте, че жената е показала с петте си пръста колко бензин иска. Тя изобщо ли не говореше?

О: Нито дума.

В: Тоест не е отворила уста през всичките пет минути, докато вие сте обслужвали колата й?

О: Изобщо не продума.

В: Тогава значи не сте чували гласа й?

О: Не съм.

В: Ако обвиняемата стане и каже нещо, няма да можете да познаете дали тя е шофирала колата, или не, съдейки само по гласа й.

О: Не, разбира се. От къде на къде? Изобщо не чух гласа на шофьора.

В: Но разпознахте в обвиняемата шофьора на колата само по външна прилика, по снагата от кръста нагоре? Нали така? Не по гласа или по лицето, което е било скрито под воалетката?

О: Да, но едра жена, яка като нея…

В: А сега за воалетката, която също разпознахте. Дадохте показания, че това със сигурност е същата воалетка, която сте видели да носи жената в колата?

О: Със сигурност.

В: Ами ако воалетката е друга и просто прилича на онази?

О: Може и така да е. Не съм виждал жена с такава воалетка от двадесет години насам. А и това… не знам как го викате… как беше думата…

ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР: Мрежата?

ГОСПОДИН ЕЙНДЖЪЛ: Ще бъде ли така любезен прокурорът да не подхвърля отговори на свидетеля?

О: Точно така. Мрежата, плетката, както там му викат. Тя ми се наби в очите. Беше толкова гъста, че нищо не се виждаше. И днеска, и нощеска ще го позная този воал.

В: Ще познаете воалетката, спомняте си дори плетката, а не помните нито цвета на палтото и шапката, нито дали жената е носела ръкавици?

О: Сто пъти ли трябва да го повтарям?

В: Преди дадохте показания, че фордът е дошъл откъм Камдън?

О: Да.

В: Но нали сте били вътре, когато колата е спряла за бензин?

О: Да, но…

В: Всъщност не сте я видели да идва от Камдън?

О: Като излязох, беше спряла в посока на Трентън. Значи трябва да е дошла откъм Камдън.

В: Но всъщност вие не сте я видели да идва?

О: Не, обаче…

В: Нали може да е дошла откъм Трентън и да е спряла така, сякаш е дошла откъм Камдън?

О: Може и така да е, но…

В: Сигурен ли сте, че тази кола спря на бензиностанцията ви на първи юни вечерта? А не на тридесет и първи май или на втори юни?

О: О, разбира се.

В: Не си спомняте цвета на палтото, а си спомняте точната дата?

О: Вече ви казах…

ГОСПОДИН ЕЙНДЖЪЛ: Нямам…

ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР: Моля, защитникът да позволи на свидетеля да се доизкаже! От пет минути той напразно се опитва да обясни нещо на защитника!

ГОСПОДИН ЕЙНДЖЪЛ: Мислите ли, че с пет минути ще постигнете нещо повече, господин Полинджър? Щом е така, аз охотно ще задам още въпроси. Освен това прокурорът не позволи на защитата да довърши. Бях на път да кажа: „Нямам повече въпроси.“

ПОВТОРЕН РАЗПИТ ОТ ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР

В: Господин Колинс, като изключим въпроса за самоличността на шофьорката, сигурен ли сте, че тя е карала същата кола като представената от веществено доказателство номер 17?

О: Сигурен съм, сър.

В: Също така сте сигурен, че колата е пристигнала в осем и пет вечерта на първи, като имаме предвид изчерпателните и убедителни причини, изтъкнати от вас?

О: Сигурен съм.

В: В колата нямаше никой друг, освен тази жена?

О: Да, сър.

В: Тя бе съвсем сама?

О: Да, сър.

В: И носеше воалетката, която държа в ръка?

О: Да, сър.

В: И от каквато и посока да е дошла, замина към Трентън?

О: Докато не се изгуби от погледа ми.

ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР: Нямам повече въпроси, господин Колинс.

ПОВТОРЕН КРЪСТОСАН РАЗПИТ ОТ ГОСПОДИН ЕЙНДЖЪЛ

В: Казвате, че жената е била съвсем сама в колата, господин Колинс.

О: Така казах, ами как, това е истината.

В: Колата бе купе, само с две врати, със сгъваема седалка отзад, нали така?

О: Точно така.

В: Седалката беше ли отворена?

О: Не.

В: Не. Значи тогава е възможно някой да се е скрил отзад под нея, без да подозирате? Можете ли да се закълнете, че жената е била сама в колата?

О: Ами…

ГОСПОДИН ПОЛИНДЖЪР: Възразявам срещу формата и съдържанието на въпроса, ваша милост. Защитата се опитва…

ГОСПОДИН ЕЙНДЖЪЛ: Хайде, хайде, няма да спорим, господин Полинджър. Доволен съм. Нямам повече въпроси, Колинс.

Свидетелят бе освободен.

 

 

Наближава решителният момент — измърмори Бил на Елъри следващата сутрин в съда, но по лицето му не можеше да се прочете нищо.

Полинджър бе мършав язваджия с хитри очи и с изражение на професионален комарджия. Този ден той бе най-спокойният човек в претъпканата зала — сух, дребен и безукорен, безобиден на вид и чевръст като врабче.

Джесика Бордън Гимбъл седеше на свидетелската скамейка зад масата на прокурора, скръстила ръце в ръкавици. Бе облечена в черни и вдовишки дрехи и не носеше бижута. С болнавото си изпито лице, с хлътналите си очи и суха набръчкана кожа тя сякаш бе състарена преждевременно от неволи и недоимък. Андрея седеше до нея, бледа като смъртник.

Бил наблюдаваше майката и дъщерята с горчиво стиснати устни. Той скришом потупа ръката на сестра си под масата. Но изразът на хипнотична вглъбеност не изчезна от лицето на Люси. Тя не сваляше очи от възрастната жена насреща.

— Свидетелят Филип Орлеан!

Надигналият се шепот стихна като оттегляща се вълна. Всички лица бяха напрегнати. Дори съдията Менандър изглеждаше по-внушителен от обикновено. Висок, слаб мъж с изпито лице и искрящи очи на аскет зае спокойно мястото си в ложата, след като се закле. Бил се наведе напред и подпря брадичката си с ръка. Бледен бе като Андрея. Зад него, на свидетелската скамейка, Елъри се размърда леко. Не изпускаше от погледа си ключовата фигура — Полинджър. Полинджър бе превъзходен. Самообладанието му бе завидно. Той бе по-покоен и по-хладнокръвен от когато и да е.

— Господин Орлеан, вие сте гражданин на Република Франция?

— Да. — Високият слаб мъж говореше носово, с едва доловим галски акцент. Но гласът му бе изискан и уверен.

— Каква длъжност заемате в собствената си страна?

— Аз съм от парижката Sûretè^[1]. Заемам пост, който отговаря на началник бюро за криминални идентификации тук.

Елъри видя как Бил се вцепени от ужас. Усети, че и сам се сковава. Никога не бе свързвал името с този човек. Но сега се сети. Орлеан бе един от най-големите авторитети в аналите на съвременната криминология, човек с международна известност, безукорна честност, с медали за заслуги, присъдени му от десетина правителства.

— Значи напълно отговаряте на изискванията за експерт по криминална идентификация?

Французинът леко се усмихна:

— За мен ще е чест да представя пред съда акредитивите си, мосю.

— Ще бъдете ли така добър!

Елъри забеляза Бил да облизва нервно устни. Очевидно призоваването на свидетеля го бе заварило съвсем неподготвен.

— На науката за криминална идентификация — рече спокойно Орлеан — посветих целия си живот. Тридесет и пет години не съм се занимавал с нищо друго. Мой учител бе Алфонс Бертийон. Имам честта да бъда, личен приятел и колега на вашия инспектор Форо. Делата, по които съм оказвал професионално съдействие…

Бил скочи на крака, бледен, но решителен.

— Защитата приема акредитивите на експерта. Няма да ги оспорваме.

Полинджър незабележимо повдигна ъгълчето на устата си. Това бе единственият знак на тържеството му. Той отиде до масата с веществените доказателства и вдигна ножа за хартия, намерен на местопрестъплението. Към дръжката му бе прикрепена бележка и по острието още личаха тъмни следи от кръвта на Гимбъл. Полинджър вдигна предмета с изключително внимание. Държеше го за самия връх, явно несмущаван от кръвта, засъхнала по него. Той леко го размаха пред себе си като диригентска палка. Всички очи бяха вперени в ножа, сякаш съдебната зала бе концертна, а публиката — послушен оркестър.

— Между другото, господин Орлеан — рече Полинджър, — бихте ли обяснили на защитника и съдебните заседатели как така се оказахте свидетел по това дело?

Очите на Бил, както и на всички останали, не слизаха от ножа. Младият човек бе прежълтял. Люси гледаше острието втренчено, с отворени устни.

— От двадесети май — отвърна французинът — съм на обиколка из вашите полицейски управления. На втори юни се случи да бъда във Филаделфия. Бях посетен от полицейския началник Де Джонг, който поиска мнението ми на специалист относно някои улики по настоящето дело. Предоставени ми бяха няколко предмета за експертиза. Дошъл съм да дам показания.

— Вие нищо не знаехте за предходната експертиза на трентънската полиция, нали така, господин Орлеан?

— Абсолютно нищо.

— Получавате ли хонорар за услугата, сър?

— Бе ми предложен хонорар — известният експерт вдигна ръце, — но аз отказах.

— Познавате ли някои от хората, свързани с това дело: обвиняемата, защитника, прокурора?

— Никого.

— Давате показания просто в интерес на истината и справедливостта?

— Съвършено вярно.

Полинджър млъкна. Изведнъж размаха ножа пред експерта.

— Господин Орлеан, показвам ви веществено доказателство номер пет. Това ли е един от предметите, които сте изследвали?

— Да.

— Мога ли да ви запитам в какво точно се състоеше експертизата ви?

Орлеан се усмихна едва доловимо и зъбите му проблеснах.

— Проверих за пръстови отпечатъци.

— И какво открихте?

Мъжът имаше усет за драматичното. Не отговори веднага. Искрящите му очи хладнокръвно огледаха съдебната зала. Под светлината на полилея високото му чело лъщеше. Залата бе притихнала.

— Открих — рече той най-сетне с ясен, равен глас — пръстовите отпечатъци на двама души. Нека временно да ги наречем А и Б. Имаше повече отпечатъци на А, отколкото на Б. Точният брой е както следва. — Той погледна в един лист. — От лицето Б по острието на ножа: един отпечатък на полекса, два на индекса, два на медиуса, два на анулариса и един на аурикулариса. На А по дръжката: един на нолекса, един на индекса, един на медиуса. От Б по острието: един на нолекса, един на индекса, един на медиуса. От Б по дръжката: един на индекса, един на медиуса, един на анулариса, един на аурикулариса.

— Да се спрем само на отпечатъците на Б, господин Орлеан — обади се Полинджър. — Какво бе разположението на отпечатъците на Б по дръжката на ножа? Разпилени ли бяха те, или бяха групирани по някакъв начин?

— Ако обичате, хванете ножа!

Полинджър го хвана така, че острието сочеше пода.

— Отпечатъците от Б по дръжката бяха подредени от върха надолу в следния ред: най-високо индексът, веднага под него медиусът, под медиуса ануларисът и аурикуларисът под анулариса. Бяха групирани съвсем плътно.

— Ако преведем техническите термини в по-познатата им форма, господин Орлеан, ще бъде ли правилно да кажем, че по дръжката на това оръжие, считано от горе на долу, както аз сега го държа, вие сте открили отпечатъците от четири пръста: показалец, среден пръст, безименен пръст и кутре?

— Правилно.

— Вече казахте, че те са плътно групирани. Как вие, като експерт по пръстовите отпечатъци, тълкувате този факт?

— Не ще и съмнение, че Б е хванал дръжката на оръжието както се хваща, когато искаме да нанесем удар. Не личи отпечатък от палеца, тъй като палецът обикновено е над другите пръсти.

— Ясни ли бяха всички отпечатъци? Изключена ли е възможността да бъдат погрешно разчетени, така да се каже?

Французинът се намръщи:

— Отпечатъците, които описах, бяха достатъчно ясни. Обаче имаше доста следи от зацапвания, които бяха нечетливи.

— Но не на дръжката? — побърза да попита прокурорът.

— Предимно на дръжката.

— Не съществува обаче съмнение, що се отнася до ясните отпечатъци, които според вас принадлежат на Б?

— Абсолютно никакво.

— Има ли други отпечатъци върху отпечатъците на Б по дръжката?

— Не. Тук-там има леко зацапване. Но върху отпечатъците няма следа от други отпечатъци.

Полинджър присви очи. Отиде до масата с веществените доказателства и вдигна две малки папки.

— Показвам ви веществено доказателство номер двадесет — пръстови отпечатъци, снети от ръцете на покойния Джоузеф Кеш Гимбъл, известен под името Джоузеф Уилсън. Използувахте ли тези отпечатъци за сравнение при анализа на отпечатъците по оръжието?

— Да.

— Ще изясните ли на съдебните заседатели резултатите от експертизата, в която отпечатъците от пръстите на двете лица бяха условно обозначени като А и Б?

— Отпечатъците, които обозначавам с А, са отпечатъците от веществено доказателство номер десет.

— С други думи, отпечатъците А са на Джоузеф Кент Гимбъл?

— Точно така.

— Бихте ли ни обяснили по-подробно?

— Мога да кажа само това. Както по дръжката, така и по острието на ножа личат отпечатъци от пръстите на двете ръце на Гимбъл.

Полинджър млъкна. После рече:

— Сега, господин Орлеан, ще ви покажа веществено доказателство номер единадесет. Ако обичате, придържайте се към същата процедура.

— Отпечатъците, които отбелязах с Б, са еднакви с тези от веществено доказателство номер единадесет — рече равно Орлеан.

— Имате ли обяснение?

— Да. Отпечатъците на Б по острието са от лявата ръка, а тези на дръжката са от дясната.

— Бихте ли прочели на съдебните заседатели какво пише на веществено доказателство номер единадесет?

Орлеан взе малката папка от ръцете на Полинджър. Спокойно прочете:

— Веществено доказателство номер единадесет. Пръстови отпечатъци, Люси Уилсън.

Полинджър се отдалечи и каза през зъби:

— Свидетелят е на ваше разположение, господин защитник.

Елъри седеше, без да помръдне. Бил Ейнджъл сложи длани върху кръглата маса, отблъсна се уморено и се изправи. Приличаше на мъртвец. Преди да напусне мястото си, той се извърна и се усмихна на сестра си, която сякаш се бе вкаменила. Усмивката му бе тъй нелепа, тъй механична, тъй сърцата, че Елъри извърна очи. После Бил отиде до свидетелската ложа и рече:

— Господин Орлеан, защитата не се съмнява във вашия авторитет като експерт по пръстовите отпечатъци. Ние ценим вашите безкористни услуги в интерес на истината. Именно заради това…

— Възразявам — рече студено Полинджър — срещу намерението на защитата да произнесе реч.

Съдията Менандър се окашля:

— По-добре е защитата да продължи с кръстосания разпит.

— Тъкмо това смятам да направя, ваша милост. Господин Орлеан, вие дадохте показания, че отпечатъците на Люси Уилсън са намерени по ножа, с който бе убит Джоузеф Кент Гимбъл. Вие също така дадохте показания, че по ножа има много зацапани отпечатъци, които са нечетливи, нали така?

— Не казах точно това, сър — отвърна Орлеан вежливо. — Казах, че има много следи от зацапвания.

— Възможно ли е това да се следи, направени от пръсти?

— Зацапванията бяха нечетливи. Не е възможно да са оставени от голи пръсти.

— Но биха могли да бъдат оставени от пръсти, обвити в някаква материя?

— Разбира се.

— Например от пръсти в ръкавици?

— Възможно е.

Полинджър явно започваше да се ядосва. Малко руменина пропълзя по страните на Бил.

— Вие също така дадохте показания, господин Орлеан, че повече от тези зацапвания са по дръжката?

— Да.

— А обикновено когато човек иска да нанесе удар с нож, го захваща именно за дръжката, нали?

— Да.

— А върху отпечатъците на Люси Уилсън по дръжката навсякъде имаше зацапвания от такъв неизяснен произход?

— Да. — Експертът се размърда. — Но не мога да се съглася с това, обяснение за произхода на зацапванията да бъде протоколирано, сър. Не знам от какво са. Не вярвам, че е по силата на науката да определи. В най-добрия случай ще трябва да гадаем.

— Не бяха ли зацапванията по дръжката във формата на пръсти?

— Не. Бяха неясни следи с неправилна форма.

— Каквито може да е оставила ръка в ръкавица, хванала ножа?

— Пак повтарям: възможно е.

— И тези зацапвания са върху отпечатъците на Люси Уилс?

— Да.

— И показват, че някой е хванал дръжката след нея?

Французинът отново се усмихна мрачно:

— Не мога да твърдя такова нещо, сър. Зацапванията може да не са причинени от човешка ръка. Например ако ножът е бил загърнат в салфетка и поставен в кутия, а кутията е била раздрусана, пак щеше да има зацапвания.

Бил крачеше нагоре-надолу.

— Според показанията ви, господин Орлеан, от групирането на отпечатъците на Люси Уилсън по дръжката излиза, че тя е хванали ножа, за да нанесе удар. Не смятате ли, че това твърдение тласка към неоправдани заключения?

Орлеан се намръщи:

— Простете, но не ви разбирам!

— Не може ли човек да вдигне ножа просто да го види и пак да остави същите отпечатъци?

— О, естествено. Аз просто исках да илюстрирам естеството ни групирането.

— Значи, като експерт, не твърдите със сигурност, че Люси Уилсън е използувала ножа за смъртоносния удар?

— Разбира се, че не. Установявам само фактите, сър. Човек не може да промени фактите. Тълкуването… — Той вдигна рамене.

Докато Бил се отдалечаваше, Полинджър скочи на крака.

— Господин Орлеан, открихте ли отпечатъци на Люси Уилсън по този нож?

— Да.

— Вие бяхте в залата и чухте показанията, че ножът е бил купен едва в деня преди престъплението от самата жертва и че не е бил намерен в дома му във Филаделфия, а в къщата, където бе убит, и оригиналната опаковка, заедно с поздравителна картичка, написани не от Люси Уилсън, а от жертвата, със…

— Възразявам! — избухна Бил. — Възразявам! Не е уместно!…

— Нямам повече въпроси — каза Полинджър със спокойна усмивка. — Благодаря ви, господин Орлеан. Ваша милост — пое си дълбоко дъх той, — с това обвинението приключва своето изложение.

В този миг Бил скочи и поиска да се прекрати делото поради несъстоятелност на обвинението, но свидетелските показания на френския експерт по пръстови отпечатъци бяха променили съвършено хода на процеса. Съдията Менандър отхвърли молбата. Зачервен, много ядосан, Бил дишаше тежко.

— Ваша милост, защитата моли за отсрочка. Показанията на последния свидетел са съвсем неочаквани за нас. Не сме имали възможност да ги проучим по същество.

— Молбата ви се уважава. — Съдията стана. — Делото се отлага за утре сутринта в десет часа.

Когато отведоха Люси и съдебните заседатели се източиха от залата, ложата на пресата експлодира, журналистите хукнаха презглава навън.

Бил погледна безпомощно Елъри, после светкавично извърна очи към отсрещната страна. Андрея Гимбъл се взираше в него със смътна, неизказана тревога. Той отмести поглед.

— Гръм от ясно небе! Люси изобщо не ми каза…

Елъри внимателно го хвана за ръка.

— Да вървим, Бил. Тук нямаме работа.

 

 

Червенокосата жена откри Елъри да пуши замислен на пейката зад стария Градски съвет, на брега на тихата река. Бил Ейнджъл сновеше нагоре-надолу по пътеката неуморно с нечовешка енергия. Нощното небе бе забулено от изпарения.

— Ето ви и вас — рече тя весело и се отпусна до Елъри. — Бил Ейнджъл, ще си изтъркаш подметките. И то в тая жега! Няма смисъл да ти казвам, че всички вестникарски лешояди на този свят те търсят! И навечерието на защитната реч и прочие​… Май — рече тя изведнъж — не ви е до приказки.

Прежълтялото лице на Бил бе напрегнато и вглъбено. Хлътналите му очи мъждукаха изпод зачервените клепачи. Цял следобед, чак до вечерта, бе призовавал експерти, разпращал детективи, привиквал свидетели, съвещавал се бе с колеги и непрекъснато бе въртял телефона. Бе капнал от умора.

— Бил, ако продължаваш така, ще се съсипеш, нито ти, нито Люси ще имате някаква полза от това — рече Ела приглушено. Току-виж, си се докарал до болница и тогава какво ще стане с нея, горката?

Бил не спираше да крачи. Червенокосата жена въздъхна и кръстоса дългите си крака. Откъм реката се разнесе лекомисленият вик на момиче и гърленият смях на мъж. Градският съвет зад тях бе клекнал в притъмнелия парк като стар жабок. Изведнъж Бил отчаяно вдигна ръце към забуленото небе.

— Ако ми бе казала навреме!

— А тя какво обяснение дава? — промърмори Елъри. Бил изсумтя отчаяно.

— Най-простото обяснение, което може да ти хрумне, тъй просто, че никой няма да й повярва. Джо е донесъл онзи проклет писалищен комплект у тях в петък вечерта. Напълно естествено, тя искала да го види. Разопаковала го и го разгледала. И затова по металните част има нейни отпечатъци. Как ти се струва, а? — Той се изсмя кратко. И единственият свидетел, който би могъл да потвърди думите й, е мъртъв!

— О, хайде, Бил — рече Ела Еймити безгрижно, — това звучи съвсем разумно. Как няма да повярват? Когато двама души подаряват нещо заедно, естествено е да го огледат и двамата! Писалищният комплект е от Джо и Люси, и хоп! По него има отпечатъци на Джо и на Люси! Защо съдебните заседатели да не повярват?

— Нали чу показанията на служителя от „Уонамейкър“. Комплектът го е купил Джо, сам-самин. Преди да му го връчи, щандистът го избърсал от прах. Поздравителната картичка я е написал Джо и магазина. Дотук става ли дума за Люси, а? После какво? Джо се прибрал вкъщи. Мога ли да го докажа? Не! Вярно, той ми каза, че заминава на следващата утрин, което намеква, че е възнамерявал да прекара нощта с Люси. Но намекът не е доказателство и като се вземе предвид кой го казва, става дума за пристрастни показания. Никой не го е видял ни да се прибира вкъщи в петък вечерта, нито да излиза в събота сутрин. Никой, освен Люси, а не можеш да очакваш от предубедени съдебни заседатели да повярват на непотвърдената дума на обвиняемата.

— Не са предубедени. Бил — побърза да каже червенокосата жена.

— Благодаря ти за благородната лъжа. Видя ли мутрата на съдебна заседателка номер четири? Когато я одобрих, смятах, че съм попаднал на плодоносна почва — дебела, петдесетгодишна домакиня средна ръка… а се оказа войнствуващо женище! Люси е прекадено красива, за проклетия: кара всяка жена, която я види, да се пука от завист. Ами останалите? Седми номер се схваща от дълго седене! От къде да го знам, по дяволите? Сърдит е на целия свят! О, за какво ли ти ги разправям! — Бил махна с ръка.

Не намираха какво да кажат и мълчаха. След малко Бил промърмори:

— Ще се борим, няма как.

— Да не си решил да изправиш Люси в свидетелската ложа? — запита кротко Елъри.

— Божичко, човече, тя е единствената ми надежда! Не мога да изкопая свидетел, който да потвърди алибито й с киното, нито пък някой, който да обясни отпечатъците, така че ще трябва тя самата да дава показания. Дано успее да трогне заседателите. — Той се отпусна на пейката срещу тях и разроши косата си. — Ако ли не — господ да ни е на помощ.

— Но защо си толкова песимистично настроен. Бил? Поразпитах някои от градските правни светила и всички те смятат, че обвинението на Полинджър няма да издържи пред съдебните заседатели. В края на краищата то се гради само върху косвени улики. Има достатъчно място за съмнения…

— Полинджър си разбира от работата — рече търпеливо Бил. А и последен ще има думата пред съда, не забравяй това, обвинението пледира след защитата. Всеки опитен адвокат ще ти каже, че е готов да се откаже от половината си свидетели заради възможността да остави последен впечатление в съзнанието на съдебните заседатели. А и общественото мнение…

Бил се намръщи.

— Че какво му е на общественото мнение? — запита Ела възмутена.

— О, Ела, ти беше бомба! Но ти липсва юридически нюх. Нямаш представа каква вреда ни нанесе тази история със застраховката.

— Кое? — Елъри се размърда на пейката.

— Още преди делото да бъде внесено за разглеждане, се разчу, че „Нашънъл“ блокира изплащането на застраховката на Люси поради подозрение, че облагодетелствуваното лице е убило застрахования. Новина като за първа страница на вестниците. Старият Хатауей даде пресконференция по този въпрос. Не го каза точно така, но изводът беше очевиден. Естествено, аз се опитах да позакърпя положението, като заведох дело в Ню Йорк с искане да бъде изплатена застраховката. Но това е формалност, а съдбоносен си остава изходът от процеса в Трентън. Междувременно всеки потенциален съдебен заседател в страната е прочел интервюто с Хатауей. Нашите хора отричат да са го чели, но няма начин!

— Как ще изградиш защитата си, Бил? — Елъри захвърли цигарата.

— Самата Люси ще обясни тази бъркотия с отпечатъците, алибито си и така нататък. Ти ще извадиш на бял свят несъответствията, които обвинението не е взело предвид… Съгласен си, нали, Елъри? — попита внезапно Бил.

— Я не се превземай, Бил.

— Има едно нещо, с което можеш много да ми помогнеш. Кибритените клечки.

— Кибритените клечки ли? — Елъри леко примига. — Че каква връзка имат те в случая? Как да помогна?

Бил скочи от пейката и закрачи отново.

— Без съмнение тези клечки показват, че убийцата е пушила, докато е причаквала Гимбъл. Много лесно ще докажа, че Люси не пуши и никога не е пушила. Ако те призова да даваш показания…

— Но, Бил, това нещо е под въпрос — рече замислено Елъри. — И то под голям въпрос. Логиката подсказва по-скоро, че не си прав.

— Какво искаш да кажеш? — Бил се закова. — Не е пушила, така ли? — Изглеждаше озадачен, очите му сякаш хлътнаха още повече. Елъри въздъхна.

— Огледах стаята като през лупа. Бил. Открих доста изгорели клечки в онази чиния. Добре, естествено е човек да си помисли, че някой е пушил. Но какви са фактите?

— Първи урок от наръчника „Как се става детектив“ — подсмихна се червенокосата жена, без да сваля разтревожен поглед от Бил.

— Пушенето — свъси вежди Елъри — предполага цигари. Цигари те предполагат пепел и угарки. Какво намерих аз? Нито следа по масата и чинията от изгасена цигара, никаква пепел и угарки в камината, нито изгаряния по килима — а го прегледах сантиметър по сантиметър, влакно по влакно. Нямаше угарки и пепел дори под прозорци и което доказва, че от прозореца на стаята не е изхвърляна цигара. Той поклати глава. — Не, Бил. Тези клечки са употребени за всичко друго, но не и за пушене.

— Значи това отпада — рече Бил и притихна.

— Почакай малко. — Елъри запали нова цигара. — Вярно, някои неща отпадат, но други остават. Неща, които могат да ти помогнат. Преди да се спра на това обаче — той изпусна дим и примижа, може ли да те запитам какво смяташ да правиш с госпожица Андрея Гимбъл?

Една жена, висока и елегантна, във фин ленен костюм, приближаваше по алеята, хванала под ръка някакъв мъж. Групичката край пейката се умълча. Лицето на жената не се виждаше, но тя очевидно слушаше широкоплещестия си спътник, който гневно жестикулираше. Скоро двойката се озова под уличната лампа и те познаха Андрея и Гимбъл и годеника й. Бърк Джоунс рязко се спря и ги изгледа заплашително. Спря се и Андрея. Погледна Бил стреснато, сякаш той бе привидение. После по бледите страни на Бил пропълзя руменина, той стисна юмруци и сведе яростен поглед. Андрея се извърна и побягна по алеята, откъдето тя и спътникът й бяха дошли. Джоунс за миг се поколеба, гледайки с гняв ту Бил, ту бягащото момиче, сетне и той хукна, а превързаната му ръка бясно се удряше в палтото.

Ела Еймити скочи ядосана:

— Бил Ейнджъл, за бой си! — извика тя. — Какво те прихваща? Умът ли си загуби? Намери кога да се държиш като хлапе с първото си гадже!

— Нищо не разбираш, Ела! — Бил отпусна юмруци. — И двамата не разбирате. Това момиче не означава нищо за мен!

— Разправяй ги другиму!

— Тя ме заинтригува, защото открих, че премълчава нещо.

— О — рече Ела с по-друг тон. — И какво?

— Не знам. Но явно е нещо важно, защото обезумява от страх само при мисълта, че могат да я изправят пред съда като свидетел… — Той отпусна юмруците си и веднага пак ги стисна. — Аз обаче точно това ще направя. За глупак ли ме мисли? — И той се загледа с присвити очи подир бягащата фигура. — Ще й покажа кой е глупак. Тя ми е необходима. Необходима е на клетата Люси. Госпожица Гимбъл е толкова важна за нас, че ще я призова накрая.

— Бил, съкровище, сякаш слушам Цицерон! Браво, господин защитник. Това изявление за печата ли е?

— Официално не — рече мрачно Бил, — но може да се намекне, че така се говори. Полинджър не може да ми попречи. Пратил съм й призовка.

— Смятайте, ме мълвата вече е тръгнала, ваша милост. Довиждане, съкровище! — Ела щракна с пръсти и хукна подир изчезналата двойка.

— Бил — рече Елъри. Бил седна, отбягвайки погледа му. — Мисля, че знам какво ти струва това решение.

— Какво ми струва ли? Защо трябва да ми струва нещо? Простото се радвам на тази възможност заради Люси. Ама и вие сте ужасни! Какво ми струвало!

— И аз също, Бил — рече благо Елъри, — как иначе. И аз се радвам. И то по много причини — добави замислено той.

 

 

Когато съдебните заседатели се оттеглиха след указанията на съдията Менандър, мненията на познавачите се разделиха. Мнозина смятаха, че скоро ще бъде издадена оправдателна присъда. Други предричаха дълго заседание, завършващо с разногласие. Само шепа хора предвиждаха, че ще признаят Люси за виновна.

Люси наистина се бе оказала слаб свидетел. Още от началото тя бе нервна, непоследователна, уплашена. Докато Бил водеше разпита, беше сравнително спокойна, отговаряше с готовност, дори леко се усмихваше от време на време. Добронамерените му въпроси й помогнаха да опише съвместния си живот с човека, когото бе познавала като Джоузеф Уилсън, добрината му към нея, любовта им: подробно разказа за запознанството им, ухажването, за сватбата, за тяхното ежедневие.

Постепенно Бил я доведе до дните преди престъплението. Тя разказа как са обсъдили покупката на някакъв подарък за рождения ден на Бил, как Уилсън обещал да купи нещо от „Уонамейкър“ в петък, деня преди смъртта си, как донесъл писалищния комплект вкъщи вечерта, как го развивала и разглеждала, как той взел със себе си подаръка на тръгване в събота сутринта и обещал да се отбие и да го поднесе на Бил още същия ден… Разпитът й трая ден и половина и когато Бил приключи, тя бе обяснила всичко и бе отрекла всички твърдения на обвинението. Тогава Полинджър се хвърли в атака.

Той не бе човек, а свирепо жестикулираща жива въпросителна и притежаваше изключителното умение да намеква и внушава само с интонацията си. Нападна я с ненадмината злост. Подигра се на уверенията й, че говори истината. Направи за смях твърдението й, че никога не е знаела, нито подозирала истинската самоличност на съпруга си. Никой нямало да повярва, изтъкна той, че една жена може да живее с един мъж повече от десет години, без да научи всичко за него (особено след като той „подозрително“ често е отсъствувал от дома си). Кръстосаният му разпит бе безмилостен. Бил непрестанно ставаше да възразява.

По едно време Полинджър изръмжа:

— Госпожо Уилсън, до днес сто пъти имахте възможност да дадете показания… нали така?

— Да…

— Защо тогава не разказахте навреме как отпечатъците ви са се озовали върху ножа за хартия? Отговорете ми!

— Аз… аз… никой не ме пита.

— Но вие знаехте, че по ножа има ваши отпечатъци, нали?

— Не смятах, че…

— Но разбирате, нали, колко лошо впечатление правите, като изведнъж измъквате това нескопосно обяснение от торбата с лъжите точно когато виждате колко мрачно бъдеще ви очаква и след като сте имали възможност да го обсъдите с адвоката си?

След яростните възражения на Бил въпросът отпадна от протокола, но ударът бе нанесен. Съдебните заседатели се намръщиха. Люси кършеше ръце.

— Вие също така заявихте — продължи безмилостно Полинджър, — че съпругът ви обещал да се отбие сутринта покрай кантората на брат ви и да му връчи подаръка, нали така?

— Да. Да.

— А защо не го е сторил? Подаръкът бе намерен в оригиналната му опаковка в онази забутана колиба, твърде далеч от Филаделфия, нали?

— Аз… Той трябва да е забравил. Трябва да е…

— Не разбирате ли, госпожо Уилсън, че лъжата ви не е тайна за никой от присъствуващите? Всъщност вие не сте разглеждали подаръка у дома си. За пръв път сте го видели в онази къща.

Въпреки че след намесата на Бил най-злонамерените въпроси отпаднаха от протокола, към края на разпита Люси бе окончателно разстроена, ридаеше, от време на време избухваше гневно и поради коварните езикови клопки, поставени от Полинджър, непрекъснато противоречеше на собствените си показания. Прокурорът не бе вчерашен, яростта му бе привидна — добре премерена и чудесно изиграна, тя имаше за цел само да стресне и без това смутената и объркана свидетелка. Всъщност той бе спокоен и безпощаден като машина. Наложи се прекъсване, докато Люси се съвземе от истерията.

Въпреки това Бил упорито продължаваше да се усмихва на съдебните заседатели и да гради аргументите на защитата. Призоваваше свидетел след свидетел — съседи, приятели, познати — да подкрепят показанията на Люси за безоблачно семейно щастие с покойния до навечерието на неговата смърт. Всички твърдяха като един, че не са и подозирали двойната самоличност на Уилсън, а и Люси никога е нищо не е показвала, че знае. Призова няколко свидетели да потвърдят неизменния навик на Люси да ходи на кино в събота вечер, когато съпругът й е на предполагаемата си „търговска обиколка“. Доказа, призовавайки приятели и продавачи в магазини за облекло, на които бе постоянна клиентка, че никога не си е купувала или носила воалетка. Полинджър прие всичко това спокойно и уверено, дебнейки всяка слабост в показанията или пристрастност на свидетелите.

После Бил се зае с колата. Изтъкнал бе още при кръстосания разпит на специалиста по отпечатъците, който бе огледал форда, че не бива да се придава особено значение на изобилието от пръстови отпечатъци от Люси. Колата си бе нейна, карала я бе години наред, и съвсем естествено бе вътре да има само нейни отпечатъци. Опита се така, със съмнителен успех, да обясни неясните следи по волана и поста на скоростите с докосване от ръце в ръкавици, но свидетелят се въздържа от такова твърдение.

Сетне Бил изправи в свидетелската ложа неколцина вещи лица, които да изяснят именно този пункт — всичките бяха атакувани от прокурора като професионално ненадеждни или отявлено пристрастни. Бил изобщо не се спря на въпроса за автентичността на отпечатъците от гумите. Вместо това призова вещо лице по металите, служител от Федералното бюро по стандартите.

Свидетелят отхвърли версията на Полинджър, че емблемата на форда — ръждясала и разклатена от вибрациите — е могла да се счупи и да падне на местопрестъплението без човешка намеса. След подробна експертиза той бе стигнал до извода, че фигурката е била пречупена с рязък удар. Спря се изчерпателно на въпроса за якостта и стареенето на металите. Това мнение бе подложено от Полинджър на придирчив кръстосан разпит, който завърши с обещанието да предостави по време на ответното си възражение вещо лице със съвсем обратно становище.

Чак накрая, на четвъртия ден, Бил изправи Елъри в свидетелската ложа.

— Господин Куин — рече Бил, след като Елъри се представи накратко, — вие се оказахте на местопрестъплението дори преди да пристигне полицията, нали така?

— Да.

— Огледахте щателно всичко, просто от чист професионален интерес към случая?

— Да.

Бил показа малък, невзрачен предмет.

— Да си спомняте дали сте видели това нещо по време на огледа си?

— Да.

Беше евтина чиния.

— Къде се намираше, когато оглеждахте помещението?

— На единствената маса в стаята, масата, зад която лежеше мъртвецът.

— Значи е била на видно място, не сте могли да не я забележите?

— Така е.

— Имаше ли нещо в тази чиния, господин Куин?

— Да. Няколко картонени кибритени клечки, всички те бяха обгорели.

— Тоест клечките са били запалени и сетне угасени?

— Да.

— Изслушахте ли всички съображения на обвинението? Нали присъствувахте в съдебната зала от началото на процеса?

— Да.

— Чухте ли обвинението да споменава поне веднъж — рече мрачно Бил — чинията и клечките, които сте видели на местопрестъплението?

— Не.

Полинджър скочи на крака и цели пет минути двамата с Бил спориха ожесточено, призовавани към ред от съдията Менандър. Най-сетне Бил получи разрешение да продължи.

— Господин Куин, вие сте известен детектив. Имате ли някакво обяснение за кибритените клечки, така грижливо заобикаляни от обвинението, което да предложите на съдебните заседатели?

— О, да.

Възникна нов спор, по-продължителен този път. Полинджър кипеше от яд. Но Елъри получи разрешение да продължи. Той отново изтъкна доводите, които изключваха възможността клечките да са би ли използувани за пушене.

— Вие току-що ни убедихте, господин Куин — рече Бил припряно, — че клечките не са използувани за пушене. Намерихте ли нещо друго при огледа, което според вас да дава удовлетворително обясни ние за употребата им?

— Да, разбира се. Имаше един предмет, който огледах не само аз, но и полицейският началник Де Джонг, и детективите му. При дадените обстоятелства той води до неизбежни изводи.

Бил вдигна едно от веществените доказателства:

— Това ли е въпросният предмет?

— Да.

Бе овъглената тапа, намерена на върха на ножа.

Ново спречкване, по-яростно този път. След обмен на язвителни реплики съдията сложи точка на спора и разреши тапата да бъде представена като веществено доказателство на защитата.

— Господин Куин, беше ли обгорена тази тапа, когато я намерихте?

— Безспорно.

— Намерена бе на върха на ножа, с който са намушкали Гимбъл?

— Да.

— Вие като криминалист имате ли обяснение за това?

— Възможно е само едно тълкуване — рече Елъри. — Очевидно, когато ножът е пронизал сърцето на Гимбъл, тапата не е била на върха му. Следователно убиецът я е забол там след убийството, и сетне я е овъглил с картонените клечици, намерени в чинията. Защо престъпникът е сторил това? Какво се получава, когато набучим обгорена тапа на върха на нож? Примитивен инструмент за писане. Ножът служи за перодръжка, а овъглената тапа е перото, което оставя четливи следи. С други думи, след престъплението убийцата е писала нещо с известна само ней цел.

— Защо според вас не е използувала по-обикновено средство за писане?

— Защото такова е липсвало. Нито в къщата, нито в дрехите на жертвата е имало автоматична писалка, молив или нещо за писане, ако изключим, разбира се, писалката и мастилницата в писалищния комплект. Но тази писалка, както и мастилницата, са били току-що купени и никога не са били пълнени с мастило. Щом на престъпницата се е наложило да пише и е нямала с какво, трябвало е да си измайстори нещо. Тапата, разбира се, е от писалищния комплект. Вече се е наложило да я свали веднъж, за да извърши престъплението. Така че е знаела за нея, преди да възникне необходимостта да пише. А на всички е известно за какво се употребява горената тапа, особено от театралните гримьори.

— Чухте ли досега обвинението да споменава обгорената тапа?

— Не.

— А намерихте ли при огледа бележка или писмо?

— Не.

— Какви заключения си правите?

— Щом убийцата е писала бележка, тя е била адресирана до някого. Логично е да предположим, че този някой е взел бележката със себе си; тоест в това разследване се появява нов, неразглеждан досега момент. Дори убийцата да е прибрала собствената си бележка, което с малко вероятно, самият факт въвежда елемент, неотчетен от обвинението.

Цял час Елъри и Полинджър кръстосваха шпаги в съдебната зала. Полинджър твърдеше, че Елъри е ненадежден свидетел по две причини: бил личен приятел на обвиняемата и репутацията му се градяла на „теория, а не на практика“. Когато най-сетне Елъри бе освободен, и двамата плуваха в пот. Но пресата призна, че защитата е постигнала значителен успех. От този миг нататък цялото държане на Бил се промени. Бодра увереност засия в очите му и зарази и съдебните заседатели. Заседател номер две, интелигентен на вид бизнесмен от Трентън, по едно време взе да шепне разпалено нещо на съседа си, човек с безизразно лице, който явно не се вълнуваше от съдбата на обвиняемата. Безразличието му изчезна под облак тревожни мисли. Другите съдебни заседатели показваха към следствието по-голям интерес, отколкото преди няколко дни.

Последната сутрин, след изслушване на относително маловажни свидетели на защитата, Бил влезе в съда с решително вирната брадичка, което не остана незабелязано от присъствуващите. Той бе бледен, и погледа му се четеше войнственост, която накара Полинджър да се замисли. Бил не се подвоуми:

— Призовава се Джесика Бордън Гимбъл!

От мястото си до прокурора Андрея леко ахна. Госпожа Гимбъл изглеждаше погнусена, после озадачена и накрая вбесена. Около масата на обвинението последва припряно съвещание, в което решаващ глас явно имаше сенатор Фрю — той седеше до Полинджър от самото начало на процеса. Като се опитваше да смекчи изражението си, светската дама зае свидетелското място.

Въпросите на Бил бяха безмилостни, той светкавично парирани апострофите на Полинджър, подложи я на такъв унищожителен разпит, че тя пожълтя от яд. Когато свърши с нея, вече бе успял да покаже, че госпожа Гимбъл има далеч по-сериозни мотиви да убие Гимбъл от всеки друг на този свят. Полинджър смекчи впечатлението, като при кръстосания разпит я изкара блага, неразбрана и смутена жени, която няма дори утехата на брака като компенсация за извършеното от Гимбъл зло. Той проследи движенията й в нощта на убийството, присъствието й на благотворителния бал в „Уолдорф“ (което Бил бе поставил под съмнение) и подчерта колко недопустима е мисълта, че можела да се измъкне, да пропътува около осемдесет мили и да се върне, без да забележат отсъствието й.

Бил тутакси призова като свидетел Грозвенър Финч. Накара застрахователния директор да признае, че само няколко седмици преди смъртта на Гимбъл госпожа Гимбъл е била негово облагодетелствувано лице. Намекна и за възможността госпожа Гимбъл да е научили от Финч за промяната в застраховката. И като връх на всичко Бил напомни на Финч изявленията му пред Де Джонг в нощта на убийството, че „всеки от нас би могъл да се измъкне и да убие Джо“.

Полинджър му отвърна, като се позова на точния стенографски запис: „Ако намеквате, че някой от нас би могъл да се измъкне, да дойде дотук и да убие Джо Гимбъл, сигурно сте прав, но само ни теория.“ После запита:

— Какво искахте да кажете с това, господин Финч?

— Имах предвид, че на теория всичко под слънцето е възможно. Но същевременно изтъкнах колко нелепо е подобно твърдение…

— Можете ли да се закълнете, че онази вечер госпожа Гимбъл не е напускала балната зала в „Уолдорф“ нито за миг?

— Цялата вечер госпожа Гимбъл не е напускала хотела.

— Казвали ли сте на госпожа Гимбъл, че мъжът, когото тя е смятала за свой съпруг, изведнъж е сменил облагодетелствуваното лице на застраховката си?

— Никога. Вече давах показания по този въпрос. Никому не съм намекнал и с дума за промяната на облагодетелствуваното лице.

— Нямам повече въпроси, господин Финч.

Бил се изправи и каза ясно:

— Андрея Гимбъл.

Момичето се запъти към свидетелската ложа като към лобно място. Очите й бяха сведени, ръцете й трепереха, страните й бяха мъртвешки бледи. Положи клетва, седна и замръзна в унес на мястото си. Съдебната зала в миг усети скрития драматизъм на момента. Полинджър гризеше непрекъснато ноктите си. Зад него близките на Андрея показваха очевидни признаци на нервност.

Бил се приведе напред и втренчи поглед в нея; накрая очите й, като привлечени от магнит, се вдигнаха и срещнаха неговите. Никой не узна какво мъчително послание премина като светкавица помежду им, но и двамата още повече пребледняха, сетне погледите им се разминаха — Бил се втренчи в отсрещната стена, а тя — в ръцете си.

— Госпожице Гимбъл, къде бяхте вечерта на първи юни? — рече Бил със странно глух глас.

— Заедно с майка ми в „Уолдорф“, Ню Йорк.

Отговорът й едва се чу.

— Цялата вечер ли, госпожице Гимбъл?

Гласът му сякаш я галеше, но това бе безжалостната милувка на дебнещ звяр. Тя не отговори, а само ахна, прехапа устни и дъхът й спря.

— Отговорете на въпроса ми, ако обичате!

Андрея сподавено изхълца.

— Да опресня ли паметта ви, госпожице Гимбъл? Или да призова свидетели, които да го направят вместо мен?

— Моля те!… — прошепна тя. — Бил…

— Дали сте клетва да кажете истината — рече той коравосърдечно. — Длъжна сте да ми отговорите! Не си ли спомняте къде ходихте по времето, когато не бяхте в „Уолдорф“?

На прокурорската маса настъпи суматоха.

— Ваша милост, защитникът явно дискредитира собствения си свидетел! — сопна се Полинджър.

Бил му се усмихна.

— Ваша милост, това е процес за убийство. Призовах свидетел, който е враждебно настроен. Имам правото лично да разпитам един враждебно настроен свидетел, когото не съм могъл да подложа на кръстосан разпит при предявяването на обвинението, по простата причина че обвинението не е призовало този свидетел. Показанията му са съществени и имат пряко отношение към делото, както много скоро ще докажа на уважаемия съд, стига прокурорът да ми даде тази възможност. — И добави през зъби: — На прокурора обаче, кой знае защо, това явно не му се иска.

— Защитникът има пълното право да призове и разпита враждебно настроен свидетел — рече съдията Менандър. — Продължавайте, господин Ейнджъл.

Бил изръмжа.

— Прочетете въпроса ми, ако обичате.

Стенографът се подчини.

— Да. Спомням си — отвърна Андрея уморено, загубила всяка надежда.

— Кажете на съдебните заседатели къде бяхте привечер, на първи юни?

— В… в… къщата край реката.

— Искате да кажете, там, където бе убит Гимбъл?

— Да — прошепна тя.

Залата гръмна. Близките на Андрея скочиха на крака с викове. Само Полинджър не трепна. Бил сякаш не забелязваше суматохата наоколо си, а Андрея затвори очи. Необходими бяха няколко минути, за да се успокои съдебната зала. Сетне Андрея разказа с безжизнен глас как при получаването на телеграмата от втория си баща тя поискала от годеника си спортния кадилак и отишла в Трентън, как, след като разбрала, че е подранила с един час, отишла да се поразходи с колата, върнала се по здрач и заварила безжизненото тяло на Гимбъл на пода.

— Значи решихте, че е мъртъв, а той всъщност е бил още жив? — запита рязко Бил.

— Да…

— Докоснахте ли тялото му, госпожице Гимбъл?

— О, не, не!

Докато тя разказваше за своята уплаха, писъка си и бягството от къщата, Елъри надраска няколко реда на един лист и го препрати на Бил. Андрея млъкна насред монолога си, разширените й от мътен страх сини очи станаха сиви.

Бил стисна устни. Листът в ръката му леко потрепна.

— Колко време бяхте в къщата… при второто си посещение?

— Не знам. Не знам. Минути. — Страхът я бе завладял изцяло, тя се бе сгушила на стола, сякаш да се предпази от удар.

— Минути. Когато пристигнахте първия път в осем часа, имаше ли кола на алеята?

Отчаяна, тя сякаш съчиняваше всичко в момента и пробираше неизречените думи с мъчителна грижливост.

— На главната алея нямаше кола. Имаше една стара лимузина онзи Пакард… в задната алея, паркиран до малката веранда.

— Колата на Уилсън, правилно. И така, щом като сте останали само минути в бараката, втория път трябва да сте се върнали около девет, нали така? Ако си спомняте, видях ви в девет и осем.

— Предполагам… че е така.

— Когато се върнахте в девет, пакардът още си беше на мястото. Забелязахте ли друга кола по алеите?

— Не. Не. Нямаше никаква кола — рече тя много бързо.

— И казвате — продължи безмилостно Бил, — че не сте видели никого в къщата нито първия, нито втория път?

— Нямаше жива душа. — Тя едва дишаше. В същия миг вдигни очи, пълни с толкова болка и укор, тъй преливащи от безмълвна молба, че Бил леко се изчерви.

— Не забелязахте ли следи от кола на главната алея втория път?

— Аз… аз не си спомням.

— В своите показания твърдите, че след като сте подранили, решили сте да се разходите с колата към Камдън за около час. Спомняте ли си да сте се разминавали с форд купе, карано от жена с воалетки?

— Не си спомням.

— Не си спомняте. А спомняте ли си по кое време се върнахте в Ню Йорк същата вечер?

— Около единадесет и половина. Аз… прибрах се вкъщи, преоблякох се във вечерни дрехи и се върнах в „Уолдорф“.

— Забеляза ли някой дългото ви отсъствие?

— Аз… Не, не.

— Там е бил годеникът ви, а също майка ви, господин Финч, други приятели — и никой не забеляза отсъствието ви, така ли, госпожице Гимбъл? И вие очаквате да ви повярваме?

— Бях… бях разстроена. Не си спомням… някой да е казал нещо.

Бил присви устни, извърнат към съдебните заседатели.

— Между другото, госпожице Гимбъл, какво направихте с бележката, оставена за вас от убийцата? Мигновено Полинджър скочи на крака, после, изглежда, размисли, защото си седна, без да каже нещо.

— Бележка? — заекна Андрея. — Каква бележка?

— Бележката, написана с овъглената тапа. Чухте показанията на господин Куин. Какво сторихте с тази бележка?

— Не знам за какво говорите. — Тя леко повиши глас: — Казвам ви, че нямаше никаква… искам да кажа, че нищо не знам за някаква бележка!

— Трима души са били на местопрестъплението, госпожице Гимбъл — рече Бил напрегнато. — Жертвата, убийцата и вие. — Засега приемаме версията ви, както виждате. Убийцата е написала бележката след престъплението, значи не я е писала до жертвата си. Със сигурност не я е написала до себе си. Къде е бележката?

— Не знам нищо за никаква бележка — извика тя истерично.

— Мисля — рече Полинджър и стана, — че защитата преминава всички граници, ваша милост. Свидетелката не е подсъдима. Тя даде задоволителен отговор на един несъмнено будещ възражения въпрос.

Бил оспори гневно това твърдение, но съдията Менандър поклати глава.

— Получихте отговор на въпроса си, господин Ейнджъл. Мисля, че е по-добре да продължите разпита.

— Възразявам.

— Не се приема. Продължавайте, ако обичате.

Бил се обърна яростно към свидетелската ложа.

— И така, госпожице Гимбъл, моля, кажете на съдебните заседатели дали сте споменали за приключенията си в онази нощ на лицата, натоварени с разследването на това престъпление — на полицейския началник Де Джонг, прокурора Полинджър или на някой от хората им?

Полинджър отново понечи да се изправи, но явно размисли. Андрея го погледна и облиза устни.

— Искаме да чуем вашата версия, госпожице Гимбъл — иронично рече Бил. — Ще ви бъда признателен, ако не се обръщате за помощ към прокурора.

Тя мачкаше ръкавиците си.

— Аз… Да, казах.

— О, казали сте! Доброволно ли им разказахте за тази история? По собствена воля?

— Не, аз…

— О, тогава значи Де Джонг или господин Полинджър дойдоха при вас?

— Господин Полинджър.

— С други думи, ако господин Полинджър не се бе обърнал към вас, нямаше да съобщите на властите за случилото се? Момент, ако обичате, Полинджър. Значи изчакахте властите да ви потърсят! Кога стана това, госпожице Гимбъл?

Тя сведе очи пред втренчените погледи от залата.

— Не помня точно. Може би седмица, след…

— След престъплението? Не се бойте да го назовете така, госпожице Гимбъл. След престъплението. Надявам се, че думата не ви плаши?

— Аз… Не. Не. Разбира се, че не.

— Седмица след престъплението прокурорът дойде при вас и ви разпита. До този момент вие не бяхте казали на властите, че сте били на местопрестъплението в нощта на убийството. Прав ли съм?

— Това… не беше от значение. Не можех с нищо да помогна. Не исках да се забърквам.

— Не сте искали да се забърквате в една противна история. Така ли е? Госпожице Гимбъл, докато се намирахте на местопрестъплението, пипахте ли ножа?

— Не! — Тя вече отговаряше по-смело, сините й очи искряха. Двамата се вторачиха гневно един в друг.

— Къде беше ножът?

— На масата.

— И дори с пръст не го докоснахте?

— Не.

— С ръкавици ли бяхте онази нощ?

— Да. Но бях свалила лявата си ръкавица.

— Дясната обаче ви беше на ръката, нали?

— Да.

— Вярно ли е, че по време на бягството от къщата сте си ударили ръката във вратата и е паднал диамантът от годежния ви пръстен?

— Да.

— Не го ли усетихте да пада?

— Аз… Не.

— Вярно ли е, че аз го намерих и ви го предадох в нощта на престъплението, а вие отчаяно ме молехте да не казвам на никого?

— Да! — страните й пламтяха от гняв.

— Вярно ли е — запита Бил с дрезгав, безстрастен глас, — че дори ме целунахте, като ме уговаряхте да не съобщавам този факт ни полицията?

Тя бе тъй слисана, че се надигна от стола.

— Защо… нали обеща!… Ти… Ти! — И прехапа устни, за да не се разплаче.

Бил упорито тръсна глава.

— Видяхте ли обвиняемата в нощта на убийството?

Жаравата по бузите й гаснеше.

— Не — прошепна тя.

— Не сте я виждали никъде… било в къщата, около къщата или по пътя за Камдън?

— Не.

— Но признавате, че сте посетили местопрестъплението в нощта на убийството и никому не сте казали, докато прокурорът не ви е отправил лично това обвинение?

Полинджър скочи на крака и се развика. Последва дълъг спор.

— Госпожице Гимбъл — подхвана дрезгаво Бил, — знаехте ли, че вторият ви баща води двойствен живот?

— Не.

— Знаехте ли, че няколко дни преди първи юни той е лишил майка ви от правото да получи застраховката му от един милион долара?

— Не!

— Вие мразехте втория си баща, не е ли така?

Последва нова свада. Андрея пребледня като платно от гняв и срам. Близките й пламнаха от възмущение.

— Добре — рече Бил рязко, — за мен това е достатъчно. Свидетелят е ваш.

Полинджър се приближи до свидетелската ложа.

— Госпожице Гимбъл, когато дойдох при вас седмица след престъплението, какво ви казах?

— Вие казахте, че сте открили спортната кола и знаете, че принадлежи на годеника ми. Попитахме ме дали не съм посещавала… местопрестъплението в нощта на убийството и ако е така, защо не съм дошла да ви кажа.

— Да ви се е сторило, че се опитвам да ви прикрия или да премълча разказа ви?

— Не. Вие се държахте много строго с мен.

— Разказахте ли ми това, което току-що съобщихте и на съдебните заседатели?

— Да.

— И какво казах аз?

— Казахте, че ще проверите показанията ми.

— Зададох ли ви някакви въпроси?

— Множество въпроси.

— По същество ли бяха? Относно уликите? За това, което сте видели и не сте видели?

— Да.

— А подчертах ли, че вашият разказ по никакъв начин не противоречи на уликите, които обвинението вече е натрупало срещу обвиняемата, и поради това ще ви спестя неприятностите и мъката да ви изправя като свидетел на процеса?

— Да.

Полинджър се усмихна бащински и се върна на мястото си. Бил се изстъпи напред.

— Госпожице Гимбъл, вярно ли е, че обвинението не ви призова като свидетел на това дело?

— Да.

Тя вече бе уморена, изтощена и апатична.

— И то, при положение че вашият разказ можеше да събуди основателно съмнение относно вината на обвиняемата у съдебните заседатели?

С това защитата приключи.

 

 

Цели два дни чакаха присъдата и часовете се точеха без никакви вест от съдебните заседатели. Явно последните разкрития бяха променили съществено първоначалното впечатление, което бе успял да създаде Полинджър. Продължителните разисквания на съдебните заседатели бяха благоприятен знак за обвиняемата — поне свидетелствуваха, че те не могат да достигнат до единодушно решение. Бил се обнадежди, дори взе леко да се усмихва. След краткото заседание, в което прокурорът отговори на възраженията на защитата, пледоариите минаха бързо. Бил пледира пръв и отправи тежки обвинения срещу Полинджър. Той твърдеше, че защитата не само е опровергала напълно обвиненията на прокурора, но и че Полинджър е проявил престъпно нехайство към клетвените си задължения. Изтъкна гневно, че Полинджър е премълчал важни улики — ра̀зказа за посещението на Андрея Гимбъл на местопрестъплението, макар че задължение на държавния обвинител е не да укрива фактите, а да се стреми към истината. Полинджър умишлено бе пренебрегнал два други много важни факта — изгорелите кибритени клечки и овъглената тапа, които нямаше да бъдат упоменати, ако не бе бдителността на защитата. Обвинението не бе обяснило тези факти и не можа да ги свърже с обвиняемата. Отгоре на всичко обвинението не бе успяло да докаже, че воалетката е на обвиняемата, нито бе изяснило откъде се е взела.

Накрая Бил изложи становището на защитата. Той изтъкна, че очевидно някой умишлено се опитва да уличи Люси Уилсън в убийството на нейния високопоставен съпруг. Че силите, охраняващи интересите на богатите и влиятелните, са си избрали за изкупителна жертва една бедна, беззащитна жена — жената, която не бе получила от Гимбъл нищо, освен любовта му. В подкрепа на становището си той посочи показанията на федералния експерт по металите, който бе заявил, че емблемата не може да се отчупи сама. Значи някой я бе откършил! Но щом някой я е откършил, то го е сторил умишлено, единствено с цел да злепостави собственичката на колата, Люси Уилсън.

— Като се има това предвид — продължи Бил, използувайки аргументите от разгорещеното обсъждане с Елъри предната вечер, — детска игра е да се възстанови ходът на сатанинската инсценировка. Убийцата е откраднала колата на Люси. Спряла е за бензин само за да привлече вниманието на собственика на бензиностанцията върху колата и шофьорката с воал.

— Доказва го фактът, че тя всъщност не се е нуждаела от бензин, можела е да измине шестдесет, осемдесет мили с бензина, който е имала в резервоара! Отишла е в къщата, видяла е ножа за хартия с поздравителната картичка, убила е Гимбъл с този нож, а накрая се е върнала във Филаделфия и е блъснала колата там, където полицията можела най-лесно да я открие.

— Ако обвиняемата, моята сестра, бе престъпницата — продължи той, — защо ще носи воалетка? Тя щеше да знае, че в онази усамотена местност почти, няма шанс да срещне някой друг, освен жертвата, която е обречена да умре. Но убийцата е имала всички основания да носи воал, щом е искала да уличи Люси в престъплението! Ако някой види лицето й, цялата инсценировка пропада. Всъщност ако Люси е била тази жена, тя не би оставила воала да бъде намерен в колата. Но престъпницата е имала всички основания да го стори, щом е искала да уличи Люси в убийството.

— Ако приемем, че Люси е престъпницата, то тя е действувала невероятно глупаво. Ако тя бе убила Гимбъл, щеше ли да подхвърли пред къщата емблемата от собствената си кола, щеше ли да остави следи от гумите в калта, щеше ли да улесни полицията в издирването й, щеше ли да захвърли воала на седалката, нямаше ли да направи опит да си осигури алиби, щеше ли да пипа ножа без ръкавици? Крещящата глупост на всички тези действия свидетелствува за невинността й. От друга страна, жената, която е искала да уличи Люси, е имала всички причини да остави толкова очевидни следи!

Пледоарията му бе пламенна и видимо направи впечатление на съдебните заседатели. Накрая Бил завърши речта си с по-умерен тон, като изтъкна момента на основателното съмнение.

— Не вярвам да има дори едничък съдебен заседател — рече той, — който честно и убедено да заяви, че няма основателни съмнения по отношение вината на обвиняемата…

Но последната дума имаше Полинджър. Той се присмя на „прозрачната“ хипотеза на Бил Ейнджъл за инсценировката.

— Обичайният хленч на всяка слаба защита — отбеляза прокурорът. — Що се отнася до глупостта на обвиняемата — Полинджър погледна многозначително и дръзко Елъри, — всеки практикуващ криминалист много добре знае, че престъпниците по принцип са глупави, само в книгите те са гении. Обвиняемата — каза той — не е престъпник рецидивист, мотивите й, както винаги при отмъстителните жени, са я подвели към слепи действия, оставила е следи, без да си дава сметка.

— Обвинението убедително доказа движенията й в деня на престъплението до извършителството. Видели са я на пътя, водещ към къщата, само минути преди убийството. Видели са я да отива с колата си нататък. Колата й е оставила ясни отпечатъци в калта, по които бе възможно да се докаже, че е посетила местопрестъплението в предполагаемия час на убийството. Това доказва косвено — продължи той, че обвиняемата е била на местопрестъплението. И ако съществува някакво съмнение относно личността на шофьора на форда, то напълно и безвъзвратно се разсейва от пръстовите й отпечатъци върху ножа, с който е убит съпругът й.

— Пръстовите отпечатъци — каза той саркастично — не могат да бъдат подправени, освен може би пак в книгите. — Съдебните заседатели се усмихнаха. — Обвиняемата е оставила отпечатъците си върху ножа в бараката. И така, обвинението я свързва с извършеното престъпление.

— При обвинение при косвени доказателства това е убедителна връзка, достатъчно убедителна, за да отпадне всяко съмнение. Какво обяснение дава защитата за отпечатъците върху ножа? Обвиняемата, види те ли, била оставила отпечатъците предишната вечер в дома си! Ни къде е доказателството на тази прозрачна история? Няма нито един свидетел, който да я подкрепи. Няма дори доказателство, че жертвата е прекарала петъчната нощ в дома си във Филаделфия… А и кога бе дадено това обяснение? След като бе изнесен фактът, че по ножа има нейни отпечатъци! Набързо скалъпена лъжа, целяща да опровергае злепоставящ факт! Освен всичко обвиняемата не бе в състояние да представи алиби за нощта на престъплението. Мога да заявя — каза прокурорът сериозно, — че изпитвам искрено съчувствие към способния млад човек, който тъй предано защитава сестра си в процеса. Дълго и неуморно се бори той, за да спаси една загубена кауза. Ние всички от сърце му съчувствуваме. Но, дами и господа, това не бива да повлияе на вашето решение. Не позволявайте чувствата да попречат на справедливостта.

Когато Полинджър свърши с излагането на мотивите, той накратко се спря на въпроса за предумишленост.

— Мотивът в случая — рече той — е бил двоен, както вече посочих: обвиняемата е искала да отмъсти на мъжа, който я е мамил в продължение на десет години, и наказвайки го за лъжата, да се облагодетелствува от смъртта му. Госпожа Уилсън не може да не е знаела доста преди първи юни, че той е Джоузеф Кент Гимбъл, че е застрахован за един милион долара и наскоро е определил нея за облагодетелствувано лице на мястото на госпожа Гимбъл. Вероятно дори го е заставила да й прехвърли застраховката като „отплата“ за злото, което й е сторил. Нищо не може да опровергае това предположение. Напротив — всичко сочи натам. Тогава как може изобщо да се съмняваме, че убийството е предварително замислено? И ако съществува и най-малкото съмнение в съзнанието ви, имайте предвид, че обвиняемата е пристигнала предрешена — макар и непохватно наистина — в къщата, където е убила съпруга си. Защитата изтъкна, че употребата на току-що купения нож за хартия като оръдие на престъплението само по себе си свидетелствува за спонтанност и непредумишленост. Следователно дори Люси Уилсън да е убила съпруга си, престъплението е непредумишлено. Но колко несъстоятелен се оказа този аргумент при по-внимателно вглеждане! Защото дори да приемем хипотезата на защитата — че Люси Уилсън е жертва на инсценировка, — веднага ще забележите, че употребата на ножа е просто удобна алтернатива за убиеца. Ако някой се опитваше да уличи Люси Уилсън, той би действувал само по предварително обмислен план. Този съмнителен „някой“ не би могъл да знае, че Джоузеф Уилсън ще купи писалищен комплект в деня преди смъртта си. Следователно въображаемият „уличител“ е смятал да убие Уилсън по някакъв друг начин. И все пак потребен е именно въпросният нож и върху него личат отпечатъците на Люси Уилсън. Значи не е имало никакъв уличител. Този аргумент е погрешен от начало до край, Люси Уилсън е дошла подготвена да убие Джоузеф Кент Гимбъл с пистолет или с друг нож, но в разгара на спречкването е употребила ножа, намираш се на местопрестъплението.

Пледоарията на Полинджър бе ловка и убедителна — истински шедьовър. Когато завърши, той седна и спокойно избърса тила си с носна кърпичка.

Наставленията на съдията Менандър към съдебните заседатели бяха изненадващо кратки. Той посочи бегло възможните присъди и обмени законите при косвено доказване на вина. За учудване на опитните наблюдатели известният правист се въздържа от най-малкия намек за своето виждане по въпроса… необичайно явление в един щат, който даваше на съдиите свобода за изразяване на собствено мнение по углавни дела.

После с делото се заеха съдебните заседатели.

 

 

След седемдесет и един часа дойде известието, че най-сетне заседателите са стигнали до присъда. Това стана в късния следобед, по време на импровизираната пресконференция в стаята на Бил в „Стейси Грент“. Голямото закъснение бе убедило Бил в крайната победа и отново той бе същият — малко по-възбуден от обикновено може би, но жизнерадостен, усмихнат и зареден с добро уиски. Имаше всички основания за оптимизъм. Шест часа след оттеглянето на съдебните заседатели се пусна слух, че гласовете са 10 на 2 за оправдателна присъда. Закъснението показваше, че двамата съдебни заседатели упорствуват; съобщението, че са стигнали до присъда, можеше само да означава, че в крайна сметка двамата са се предали.

Призовката да се яви в Областния съд му подействува като студен душ. Всички хукнаха нататък.

Докато чакаха да доведат Люси от затвора, Бил внимателно се огледа. После се отпусна тежко на стола си.

— Остава само да обявят присъдата! — рече той с въздишка на Елъри. — Я виж, семейство Гимбъл са си тръгнали.

— Имаш орлово око — рече Елъри сухо. Тъкмо тогава въведоха Люси и вече не им беше до приказки. Тя бе като вцепенена, едва се довлече до масата на защитата. Докторът й би тонизираща инжекция, Елъри милваше ръката й, а Бил разговаряше с нея толкова естествено и спокойно, че очите й отново си възвърнаха нормалния поглед и по страните й плъзна лека руменина.

Последваха и неизбежните закъснения. Дълго не можеха да намерят Полинджър. Най-после някой успя да го открие и набързо го извикаха в съдебната зала. Между фотографите и хората на шерифа възникна спор. Разпоредителите се опитаха да въдворят ред…

Най-сетне се заточиха съдебните заседатели — дванадесет души уморени и плувнали в пот, които упорито избягваха втренчените в тях погледи. Съдебен заседател номер седем изглеждаше измъчен и ядосан. Номер четири имаше високомерен вид. Но дори тези двама не смееха да погледнат към чиновника, който щеше да оповести влизането на съдията. От мига, в който видя лицата им, Бил застина ни стола си. Лицето му побеля.

В тишината, която бе тъй дълбока, че ясно се чуваше тиктакането на големия стенен часовник, председателят стана и с треперещ глас прочете решението на съдебните заседатели.

Признаваха Люси Уилсън за виновна в непредумишлено убийство Люси припадна. Бил дори не помръдна, сякаш бе замръзнал на стола си. След петнадесет минути свестиха обвиняемата и Менандър я осъди на двадесет години затвор.

Както Елъри узна по-късно, след седемдесет часа и тридесет и три минути спорове в душната стая съдебни заседатели номер четири и седем бяха съумели да превърнат първоначалното съотношение от десет на два гласа за невинност в дванадесет на нула за вина. Двамата се бяха отказали великодушно от искането си за смъртна присъда, за да спечелят на своя страна по-милозливите си събратя.

— Онези отпечатъци по ножа си казаха думата! — заяви по-късно пред пресата съдебен заседател номер четири. — Просто не й вярвахме.

Съдебен заседател номер четири бе огромна, дебела жена с масив на брадичка.

Сърцето на Елъри Куин се свиваше болезнено, докато той опаковаше вещите си. Позвъни за носач и тежко се отправи по коридори към стаята на Бил Ейнджъл. Почука на вратата. Отговор не последва. Опита дръжката, за негово учудване вратата не бе заключена. Отвори я и надзърна.

Бил лежеше на леглото с дрехите си. Мръсните му обувки бяха оставили широко, кално петно на чаршафа. Връзката му се бе усукала под яката и цялата риза бе подгизнала, сякаш бе стоял под душ, без да я свали. Гледаше безизразно в тавана. Очите му бяха зачервени, сигурно бе плакал.

— Бил — рече Елъри меко, но Бил не помръдна. — Бил! — повтори Елъри, влезе и се облегна на затворената врата. — Мисля, че няма нужда да ти казвам колко?… — Учудващо трудно намираше думите. — Заминавам. Не исках да се измъкна, без да ти кажа, че не смятам случая за приключен. В известен смисъл имаме късмет с присъдата. Ами ако я бяха пратили на електрическия стол… Вече няма нужда да се надпреварваме с времето!

Бил се усмихна. Доста странна бе неговата усмивка. Лицето му приличаше на посмъртна маска със зачервени, хлътнали очи.

— Имаш ли представа какво е да си в килия? — попита той непринудено.

— Знам, Бил, знам — въздъхна Елъри. — Но е по-добре от… другото. Сега със случая се захващам аз. Исках да го знаеш.

— Не ме мисли за неблагодарник, Елъри — рече Бил, без да извърне глава. — Само дето… — Устните му се свиха.

— Досега нищичко не съм направил? Още от началото загадката изглеждаше неразгадаема, а сега — дори повече. Но има един слънчев лъч… Е, рано е да го обсъждаме, Бил.

— Така ли?

Елъри прекоси стаята.

— Хм… имаш ли нужда от пари? Трябва да си затънал до гуша в дългове покрай тая работа. Имам предвид обжалването.

— Е, Елъри. Не мога да приема… благодаря ти все пак. Ти си истински приятел!

— Е, хайде! — Елъри се подвоуми за миг. После пристъпи към леглото, потупа мокрото рамо на Бил и излезе. Затвори вратата, обърна се и видя Андрея Гимбъл, облегната на стената срещу стаята на Бил, с измачкана роба, мокра кърпичка, стисната в юмрук, с хлътнали и зачервени очи — също като на Бил. Слиса се. Кой знае защо, присъствието й тук му се стори неуместно. Трябваше да е заминала с останалите, доволна от жертвоприношението.

— Виж ти! — рече той бавно. — Госпожица Гимбъл! Избрали сте много подходящо време за посещения!

— Господин Куин. — Езикът й облиза устните.

— Не мислите ли, че нямате работа тук, госпожице Гимбъл?

— Той дали?…

— Струва ми се неразумно — рече Елъри — да го търсите в такъв момент, драга. Сигурно предпочита да го оставят на мира.

— Да. — Тя въртеше носната си кърпичка. — Аз… И аз така мислех.

— И въпреки това сте тук. Много мило от ваша страна. Госпожице Гимбъл! Ще ми отделите ли една минута?

— Да?

Елъри прекоси коридора и я сграбчи за ръката. Бе необикновено студена въпреки жегата.

— Знаете ли какво причинихте на Бил и на тази клета жена, осъдена на двадесет години затвор?

Тя не отговори.

— Не мислите ли, че е редно да се опитате да поправите… злото, което сте сторили?

— Аз… Аз да съм сторила зло?

Елъри отстъпи крачка.

— Сън няма да ви хване — рече тихо той, — докато не ми разкажете всичко, което знаете. Истинската история. Разбирате, нали?

— Аз… — Тя млъкна с треперещи устни.

Елъри се втренчи в нея. После очите му се присвиха, обърна й решително гръб и закрачи по коридора към стаята си. Носачът го чакаше с чантите в ръце и хвърляше любопитни погледи към момичето, прилепено до стената. Докато се отдалечаваше, Елъри чу ясно какво казва тя, но явно го бе изрекла, без да съзнава, че изговаря гласно мислите си. Това бе едновременно молба и молитва, пропит с такава болка, че Елъри едва не се върна.

— Какво да правя? О, боже, само да знаех какво да сторя.

Но той се овладя. Девойката таеше нещо, което щеше да излезе на бял свят само след дълга вътрешна борба. Елъри махна на носачи и се отправи към асансьора. Докато го чакаше, отново погледна Андрея. Бе напрегнат и замислен.

Андрея стоеше на същото място, мачкаше кърпичката и не сваляше очи от затворената врата на Бил Ейнджъл, сякаш зад нея се намираше покоят, който бе просто недостижим. Елъри дълго не можа да забрави отчаяния й взор. И у него се засили убеждението, че това крехко същество разполага с отговора, който ще промени целия ход на сензационния случай Уилсън–Гимбъл.