Елъри Куин
Четворка купа (6)

Шеста глава
Шоколадовите планини

Небето бе тъй близо, защото се сгромолясваше. Сгромолясваше се като водопад, от милиарди километри. През дупчиците на звездите. Върху обраслото с храсти плато. Върху главата на Бони.

Тя закри очите си с длани.

— Не вярвам. Не вярвам!

— Бони — каза Жак Бучър.

— Но това не може да е вярно! Това не е Блайт! Не е майка ми.

— Бони. Скъпа. Моля те.

— Тя винаги казваше, че няма да остарее. Винаги казваше, че ще живее милиони, милиони години.

— Бони, нека те отведа оттук.

— Тя не искаше да умира. Страхуваше се от смъртта. Понякога посред нощ започваше да плаче насън, аз се примъквах при нея в леглото и тя се гушкаше в мен като бебе.

— Ще накарам един от военните пилоти да те закара обратно в Лос Анджелес.

Бони отпусна ръце.

— Това е някаква ужасна шега — бавно каза тя. — Всички сте се наговорили.

Тайлър Ройл се върна, като се препъваше на бледата светлина на сигналните огньове.

— Хайде, Бони — каза пътьом той, сякаш само те двамата съществуваха в мрачния мъртъв свят.

Бони се отдалечи от Буч и последва Тай с неестествена скованост, като оживял мъртвец.

Лю Баскъм се приближи до Бучър, който не помръдваше, и каза дрезгаво:

— За бога, как да се измъкнем оттук?

— Като ти поникнат криле.

— Не — рече Лю. — Аз съм… скапан. — Той се наведе над храсталака и издаде болезнен звук, сякаш щеше да повърне. — Искам да се махна от тази проклета морга. Трябва да пийна. Трябва доста да изпия.

— Не ме закачай.

— Не понасям мъртъвци. Те дали… те дали…

Бучър се отдалечи. Тай и Бони сякаш витаеха в призрачната, преливаща светлина на сигнални огньове и звезди. Те се отдалечиха и се загубиха сред черните фигури около неподвижния самолет.

Лю се приведе сред високата трева с ръце на корема, като трепереше от вятъра. След малко се изправи и се заклати към един военен самолет, ревящ и готов за излитане.

— Изчезвате ли? — изкрещя той.

Пилотът кимна и Лю се намъкна върху задната седалка. Шапката му отлетя от вихъра на перката. Той потъна дълбоко в седалката и затрепери. Самолетът заподскача.

В златисточервения моноплан един човек в авиаторски костюм казваше:

— Отвлечени от пилот, който е направил всичко възможно да не го разпознаят… И вижте какво стана. Странно, господин Куин.

— Странно ли? — намръщи се Елъри. — Гърците му викат другояче, лейтенант.

Джак Ройл и Блайт Стюарт полуседяха, полулежаха в тапицираните въртящи се кресла от двете страни на пътеката. Багажът им, цветя, пътна кошница, лежеше между тях. Капакът на кошницата беше отворен. На пода под безжизнената лява ръка на Ройл лежаха остатъците от недояден сандвич с шунка. Един от термосите беше до него. Празната капачка-чаша се бе търкулнала между бедрата му. Красивото му лице беше спокойно. Изглеждаше като заспал.

Вторият термос очевидно бе паднал от ръката на Блайт. Той лежеше с гърлото нагоре, сред изпомачканите розови пъпки в кошницата до нея. Смачкана на топка салфетка от изяден сандвич лежеше в скута й. Капачката на другия термос бе на пода. И тя, затворила очи, със застинало лице, изглеждаше заспала.

— Много странно е — забеляза лейтенантът, изучавайки неподвижните студени лица, — че и двамата са си отишли по едно и също време.

— Няма нищо странно в това.

— Не са били застреляни, намушкани, удушени. Виждате. Никаква следа от насилие. Ето защо казвам… А пък два инфаркта по едно и също време не са ли… ами, странно съвпадение.

— По тази логика можеш да кажеш, че човек, чийто череп е разбит с ковашки чук, също е умрял от инфаркт — отвърна рязко Елъри. — Я виж тук, лейтенанте.

Той се приведе над тялото на Ройл и с палеца си повдигна клепача на дясното му око. Зеницата не се виждаше. Беше се свила на точка.

Елъри пристъпи през пътеката и отвори дясното око на Блайт Стюарт.

— Силно свити зеници. — Вдигна рамене. — И забележи бледността, избила по лицата им… цианоза. И двамата са умрели от отравяне с морфин.

— Джак Ройл и Блайт Стюарт УБИТИ? — Лейтенантът изглеждаше смутен.

— Убити! — Бони Стюарт стоеше на вратата на кабината. — Не. О, не!

Тя се хвърли върху тялото на майка си и зарида. После влезе Тай Ройл и сведе поглед към баща си. След миг ръката му потърси опора в стената на кабината, но той не откъсваше очи от спокойното, мраморно лице.

Бони внезапно се изправи, като се взираше в ръцете си, докоснали майчиното й тяло. Елъри и лейтенантът разбираха в какво се взира тя — в невидимото петно, в недоловимата следа, в космическия студен емайл на смъртта.

— О, не — прошепна с погнуса Бони.

— Бони — рече Тай и пристъпи неуверено към нея.

— О, не! — изпищя Бони. Висока и обезумяла, с пепеляви страни и надигащи се гърди, тя се олюля и започна да се свлича.

Тай я хвана, докато падаше.

 

 

Ледените повеи на планинския вятър шибаха платото. Буч пое Бони от ръцете на Тай. Пренесе я през свистящата от вятъра трева до един военен самолет и метна върху нея взето на заем кожено палто.

— Е, какво чакаме? — дрезгаво попита Тай. — Да вкочанясаме ли?

— Успокойте се, господин Ройл — рече лейтенантът.

— Какво чакаме? — викна Тай. — По дяволите, наоколо се разхожда убиец! Защо не преследвате тази отрепка?

— Успокойте се, господин Ройл — отново рече лейтенантът и се вмъкна в един самолет.

Тай започна да вършее из високата до коляно трева, тъпчейки я в слепи кръгове.

— Къде точно се намираме? — попита Елъри един пилот.

— В северния край на Шоколадовите планини.

Елъри взе един фенер и започна да изучава терена около златисточервения моноплан. Но ако тайнственият пилот, пренесъл Джак Ройл и Блайт Стюарт през ефира до смъртта им, беше оставил следи при бягството си от самолета, те отдавна бяха заличени от краката на военните. Елъри се отдалечи покрай ръба на платото.

Скоро разбра, че да се намерят бързо дирите на неизвестния пилот, е почти безнадеждно. Стотици следи водеха от платото надолу през гъсталака от клен, към низините — те бяха предимно от коне, ако се съди по изпражненията и отпечатъците от подкови. На изток, ако не го лъжеше паметта, се намираше Черният връх. На северозапад — южната верига на масива Сан Бернардино. На запад — долината, през която минаваше Южната тихоокеанска железница, а отвъд нея езерото Салтън и планинският масив Сан Хасинто. Избягалият пилот би могъл да изчезне във всяка от трите посоки през рядко населената област. На опитни следотърсачи щяха да са нужни дни, за да открият следите му, а дотогава той отдавна щеше да се е изпарил.

Елъри се върна при златисточервения самолет. Лейтенантът пак беше там.

— Страшна бъркотия! Установихме тройна връзка по радиотелефона с властите. Сега нагоре се катери цяла тълпа.

— Какъв е проблемът?

— Този край на Шоколадовите планини попада в Ривърсайд, а по-голямата им част е в Импириъл на юг. На път за тук самолетът трябва да е минал над Лос Анджелис, разбира се, и навярно над югоизточния край на Сан Бернардино. С това областите, в които тези хора може да са умрели, стават три.

— И всички пазители на закона точат зъби за този сочен случай? — мрачно кимна Елъри.

— Ами — кокалът си е техен, нека си точат зъбите. Задълженията ми свършват, когато се появят съответните власти.

— Не знам за вашите законни задължения, лейтенант, но нещо трябва да се направи за госпожица Стюарт — каза рязко Бучър. — Тя е в ужасно състояние.

— Мисля, момчета, че можем да ви върнем на градското летище, но…

— Какъв е проблемът? — кресна пронизително Тай Ройл. Елъри изпита неудобство при вида на измъченото му лице. Устните му бяха сини и той трепереше, но не от вятъра.

— Бони припадна, Тай. Трябва да я види лекар.

— Ами да — рече разсеяно Тай. — Разбира се, аз лично ще я закарам. Самолетът ми… — Но после спря.

— Съжалявам — каза лейтенантът. — Това е единственото нещо, което не може да напусне местопроизшествието, докато не дойде полицията.

— Така си и мислех — измърмори Тай. — Сигурно. — После кресна внезапно: — Да го вземат мътните!

— Слушай — каза Елъри и го сграбчи за ръката. — И ти самият можеш скоро да припаднеш. Лейтенант, имате ли някаква представа на какво разстояние от тук се намира имението на Толанд Стюарт? Май че е на едно плато в Шоколадовите планини някъде под Импириъл.

— Няколко минути на юг по въздуха.

— Значи там ще я закараме — нервно рече Бучър. — Ако бъдете така добър да ни предоставите самолет…

— Но не знам дали може.

— Щом им потрябваме, да ни потърсят при Толанд Стюарт. Вие самият казахте, че по въздуха не е далеч.

Лейтенантът се колебаеше. После вдигна рамене и извика:

— Гармс! Пускай мотора!

Един пилот изкозирува и се качи в голям военен транспортен самолет. Двигателите закашляха и заръмжаха. Всички се втурнаха напред.

— Къде е Лю? — надвика грохота Елъри.

— Не издържа — извика му Бучър.

— Върна се в Лос Анджелес с един от военните пилоти.

Няколко минути по-късно те излет яха в югоизточна посока.

Светлините по платото се стопиха в бледо петно, после в точка и накрая изцяло изчезнаха. Бучър притискаше към гърдите си Бони, чиито очи бяха затворени. Тай седеше самичък отпред и само носът му се показваше над тънкото палто. Изглеждаше задрямал, но за миг Елъри мярна дивия блясък в очите му.

Елъри потръпна, обърна се и се загледа в черното набръчкано лице на бягащата отдолу планина.

 

 

След по-малко от десет минути самолетът кръжеше над един осветен правоъгълник сред чукарите. На Елъри пистата му се видя не по-голяма от пощенска марка и той притеснено се замисли за безсмъртието на душата си.

Впил пръсти в седалката, той видя неясна грамада от камък и дърво отвъд осветената писта. Сетне стремително се спуснаха за кацане, сякаш искаха да се ударят челно в хангара.

Самолетът се разтресе, подскочи като по чудо и спря благополучно. Чак тогава Елъри се осмели отново да погледне навън.

Висок, съсухрен човек стоеше пред хангара и следеше самолета, заслонил очи от блясъка на прожекторите. На Елъри той се стори странно скован — сякаш самолетът бе някакво чудовище, подобно на медуза, и човекът се беше вкаменил при вида му.

После той се съвзе и се затича напред, размахвайки ръце.

Елъри тръсна глава, раздразнен от капризите на въображението си. Потупа Тай по рамото и каза благо:

— Хайде, Тай. Пристигнахме.

— Тай се сепна и стана.

— Как е тя? — Бучър поклати уморено глава. — Чакай, аз… аз ще ти помогна.

Двамата свалиха Бони от самолета. Тялото и бе отпуснато, сякаш без кости, а очите и бяха втренчени в пространството, слепи за Бучър, слепи за Тай, с ужасяващ празен поглед.

Елъри остана да поговори с пилота. Когато миг след това скочи на земята, чу високият слаб човек да възклицава съкрушено:

— Но това е невъзможно! Просто ужасно! Кога се случи?

— По-късно ще поговорим — рязко рече Бучър. — Сега госпожица Стюарт се нуждае от професионалните ви грижи, доктор Джуниъс.

— Горкото дете — каза докторът. — Съвсем е съсипано. Че как иначе! Оттук, моля.

Военният самолет отново излетя. Като минаваха край хангара, Елъри забеляза вътре малък чипонос самолет. Поеха към тъмната сграда по една пътечка с дървета от двете страни. Самолетът направи кръг над пистата, изпратен от ехото на околните планини, и после отлетя на северозапад.

— Внимавайте. Пътеката е неравна. — Доктор Джуниъс шареше по земята с лъча на фенерчето. — Тук има стълби.

Елъри, който го следваше безмълвно, различи широка порта. Отворена. Зад нея сякаш зееше черното гърло на пещера. Лъчът играеше насам-натам, после изгасна и ги заля светлина.

Намираха се в огромна, миришеща на мухъл зала, претъпкана с тежки дъбови мебели. Тя имаше каменен под, осеян с килимчета, и грамадна тъмна камина.

— На дивана — каза припряно доктор Джуниъс и се втурна да затвори вратата. Той не обърна никакво внимание на Елъри, ако не се брои един изпитателен поглед.

Кожата му бе жълтеникава и тънка, тъй плътно опната върху черепа, че не можеше да се сбръчка. Очите бяха хитри и недружелюбни. Изглеждаше изгърбен и дори по-слаб, отколкото се бе сторило отначало на Елъри. Носеше измачкани кирливи панталони, напъхани във високи обуща с връзки, и излиняло зелено сако. Всичко у този човек бе старо като него самия — стар и съсухрен от времето. В държанието му имаше нещо раболепно и предпазливо, сякаш непрестанно очакваше върху му да се посипят удари.

Тай и Буч положиха Бони внимателно на дивана.

— Не чакахме гости — изхленчи доктор Джуниъс. — Господин Ройл, ще бъдете ли така добър да запалите огъня?

Той се загуби в малък страничен коридор, а Тай драсна клечка и я поднесе към хартията и подпалките под големите пънове в камината. Буч потърка премръзналите си ръце и тъжно се загледа в бледото лице на Бони. Тя простена, когато огънят се разгоря със силно пукане и пращене.

Доктор Джуниъс се върна с куп одеяла и малка черно-зелена чанта, увиснала на едната дръжка.

— Сега господата, ако обичат, да излязат. Ще бъде ли някой така добър да наглежда кафето? Кухнята е накрая на коридора. В килера има и коняк.

— Къде е господин Толанд Стюарт? — попита Елъри.

Доктор Джуниъс, който завиваше с одеяла потръпващото тяло на Бони, коленичил пред дивана, вдигна очи с уплашена, подкупваща усмивка.

— Вие сте господинът, който ми се обади преди няколко часа от летище „Грифит Парк“, нали? Имате особен глас. Сега излезте, моля. По-късно ще обсъждаме странностите на господин Стюарт.

 

 

Тримата мъже уморено се отдалечиха по коридора, минаха през летяща врата и се озоваха в гигантска кухня, слабо осветена от една-едничка електрическа крушка. Кафеникът вреше на старомодна печка.

Тай се отпусна на един стол пред кухненската маса и положи глава на ръцете си. Буч се лута известно време, докато намери килера, и се появи с прашна бутилка коняк и една чаша.

— Изпий това, Тай.

— Моля те, остави ме на мира.

— Изпий го.

Тай уморено се подчини. Детето Чудо взе бутилката и още една чаша и излезе. Върна се с празни ръце и известно време седяха мълчаливи. Елъри спря газта под кафеника. Къщата бе неестествено тиха.

Доктор Джуниъс надзърна през вратата.

— Как е тя? — попита Буч дрезгаво.

— Няма причини за безпокойство. Преживяла е тежък шок, но се оправя.

Той забърза навън с кафето. Елъри отиде в килера и понеже нямаше какво да прави, започна да тършува. Първото му откритие бе каса коняк на пода. После се сети за червеникавия нос на доктор Джуниъс. Сви рамене.

След малко доктор Джуниъс викна:

— Елате, господа. — И те се запътиха вкупом към хола.

Бони седеше пред огъня и сърбаше кафе. Бузите й бяха възвърнали цвета си и въпреки че под очите й имаше тежки, оловни кръгове, погледът й отново бе нормален.

Тя подаде ръка на Бучър и прошепна:

— Съжалявам, че ти създадох главоболия, Буч.

— Не говори глупости — отвърна остро Буч. — Изпий кафето.

Без да извърне глава, тя рече:

— Тай! Тай, не е лесно да се каже… Тай, съжалявам.

— Мен ли съжаляваш? — изсмя се Тай и доктор Джуниъс го погледна разтревожено. И аз съжалявам. Теб. Тате. Майка ти. Целият проклет свят. — Смехът му секна в най-високата си точка и той се просна по очи на килимчето пред камината в краката на Бони, покрил лицето си с ръце.

Бони сведе поглед към него. Долната й устна затрепери. Слепешком остави кафената чаша на земята.

— О, ама недейте… — започна отчаяно Бучър.

— Не ги закачайте — прошепна доктор Джуниъс. — С нищо не можем да им помогнем, освен да оставим шокът и истерията да отзвучат от само себе си. Ако Бони си поплаче хубаво, ще се оправи, а момчето вече се е взело в ръце.

Бони ридаеше тихичко, Тай лежеше неподвижен пред огъня. Детето Чудо изруга и се заразхожда нагоре-надолу, а сянката му се мяташе в епилептичен танц по осветените от огъня стени.

— Пак ви питам, доктор Джуниъс, къде, по дяволите, е Толанд Стюард? — рече Елъри.

— Предполагам, че ще ви прозвучи странно. — Ръцете на Джуниъс трепереха и Елъри си каза, че отрицателното отношение на Толанд Стюарт към алкохола сигурно доста е измъчило лекаря му. — Барикадирал се е горе.

— Какво?

Джуниъс се усмихна притеснено.

— О, той е съвсем нормален.

— Трябва да е чул шума от самолета ни. Е, не проявява ли поне най-обикновено любопитство?

— Господин Стюарт е… особняк. Обиден е на света открай време и въобще не понася хора. А отгоре на всичко е и хипохондрик. Изобщо… Предполагам, че сте забелязали липсата на парно. И за това си има теория… парното изсушава дробовете. Почти за всичко си има теории.

— Много любопитно — рече Елъри, — но внучката му го посещава за пръв път от години. Няма ли да слезе да я посрещне поне от любезност?

— Господин Куин — каза доктор Джуниъс, оголвайки изкуствените си зъби в невесела усмивка, — ако познавахте господин Толанд Стюарт колкото аз, нямаше да се учудвате на капризите му. Днес следобед, като се върна късно от проклетия си нескончаем лов на зайци и му казах, че сте се обаждали и че дъщеря му Блайт, изглежда, е отвлечена на сватбата й и така нататък, той се затвори в стаята си и ме заплаши, че ще ме уволни, ако го безпокоя. Твърди, че възбудата му се отразява зле.

— Така ли?

— Не съм виждал по-здрав човек на неговата възраст — рече докторът злобно. — Да вървят по дяволите всички шарлатани! Налага се тайничко да си вкарвам кафе и алкохол, да ходя да пуша в гората, да си готвя месо, докато е на лов. Той е лукав, подъл, стар маниак, да, такъв е и изобщо не мога да разбера защо съм се погребал с него!

Докторът, изглежда, се изплаши от собствения си гняв, пребледня и замълча.

— И въпреки това не мислите ли, че в случая може да се направи изключение? В края на краищата не всеки ден ти убиват дъщерята.

— Искате да кажете, да се кача в спалнята му, след като изрично ми е забранил?

— Нещо такова.

Доктор Джуниъс размаха ръце.

— Без мен, господин Куин, без мен. Искам да прекарам малкото останали ми години със здрава кожа.

— Ха, взел ви е страха.

— Ами тогава опитайте вие, щом искате да получите шепа сачми по задника. До леглото си винаги държи ловджийска пушка.

— Глупости! — сопна се Елъри.

Докторът му посочи с уморен жест дъбовото стълбище и привел рамене, се отдалечи по коридора към кухнята — към касата си с коняк.

Елъри отиде до площадката на стълбището и извика:

— Господин Стюарт!

Тай вдигна глава.

— Дядо — рече Бони апатично. — Бях го забравила. О, Буч, ще трябва да му кажем!

— Господин Стюарт! — извика отново Елъри почти сърдито. После рече: — По дяволите, качвам се.

Доктор Джуниъс се появи отново, зачервил още малко червения си нос.

— Почакайте, моля ви. Щом сте толкова безразсъден, ще се кача с вас. Но това няма да свърши добре, предупреждавам ви.

Двамата с Елъри заедно заизкачваха стъпалата в сгъстяващия се мрак.

Тъкмо тогава дочуха приглушено бръмчене, което се усилваше с всеки миг, докато се превърна в шумен грохот. Спряха насред стълбите.

— Самолет — викна доктор Джуниъс. — Насам ли идва? Грохотът се усили. Несъмнено беше самолет, кръжащ над орловото гнездо на Толанд Стюарт.

— Само това ни липсваше — изпъшка докторът. — Как ще го изтрая цяла седмица след това? Стойте тук, моля ви. Ще ида да видя.

И без да дочака отговор, той забърза надолу по стълбите и изчезна в мрака.

Елъри се поколеба за миг, после слезе при другите.

— Не мога да го разбера дядо. Болен ли е? Защо не слиза — каза Бони.

Никой не й отвърна. Само огънят в камината пукаше. Грохотът на самолета бе заглъхнал.

И тогава доктор Джуниъс се появи отново, като кършеше ръце.

— Ще ме убие! Защо ви трябваше да идвате?

Едър мъж в палто и с мека шапка нахлу в стаята, като премигваше на светлината. Огледа последователно всеки от тях.

— Май пак се срещаме, инспектор Глюк — усмихна се Елъри.