Елъри Куин
Четворка купа (23)

Двадесет и трета глава
Краят на началото

В неделя вечерта Елъри отключи апартамента си, влезе, затвори вратата, хвърли шапката и палтото си на един стол и потъна в най-дълбокото кресло — всичко това като насън. Боляха го ставите, болеше го и главата. Чудесно бе просто да си седи в тихата всекидневна, без да мисли за нищо.

Винаги се чувствуваше така след приключването на някой случай — уморен, отпаднал, изчерпан.

Инспектор Глюк пак прекали с хвалебствията, засипаха го с покани и благодарности. Бони горещо го целуна и Тай мълчаливо му стисна ръка. Но бе избягал, за да остане сам. Затвори очи. Да остане сам? Това не бе съвсем вярно. По дяволите, пак започваше да анализира! Сега обаче го занимаваше по-приятна тема от убийството. Какви бяха чувствата му към Пола Парис? Съжаляваше ли я, защото бе тъй разстроена психически, защото се затваряше в самотните си стаи и отказваше на света удоволствието от своето присъствие? Съжаление? Не, не беше съжаление. Всъщност, когато отиваше да я види, по-скоро изпитваше радост, че ще останат сами, далеч от света. А защо?

Той изпъшка, болката взе да пулсира. Фантазираше като юноша. Сам се измъчваше! Защо да мисли? Какъв смисъл имаше? Щастливите хора не си губеха времето в мислене. И тъкмо затова бяха щастливи.

Стана с въздишка, свали сакото си и внезапно от джоба му изпадна портфейлът. Наведе се да го вдигне и изведнъж се сети какво има в него. Онзи плик. Странно как го бе забравил в суматохата през последните двадесет и четири часа!

Извади плика от портфейла и погали кремавата му гладка повърхност със задоволството на познавач. Високо качество! Качество — това бе думата. Пола бе въплъщение на неповторим, уникален сбор от човешки качества, на всичко нежно, свенливо, о̀бично, което безмълвно докосваше най-съкровените струнки в мъжкото сърце!

Засмя се и разкъса плика. Наистина ли бе отгатнала кой е убиецът на Джак Ройл и Блайт Стюарт?

С волния си ясен почерк Пола бе написала:

„Мили глупчо, ти не вярваш, че една обикновена жена може по интуиция да постигне онова, за което на теб са ти необходими титанически усилия на мисълта. Лю Баскъм е, разбира се, Пола“.

„По дяволите, помисли си той ядосано. Можеше и да не бъде толкова дръзка.“ Хвана телефонната слушалка.

— Пола? Аз съм, Елъри. Току-що прочетох бележката ти.

— Господин Куин, завърнал се от бран — измърмори Пола.

— Предполагам, че трябва да ви поздравя като победител!

— О, дреболия. За щастие всичко мина благополучно. Но, Пола, тази бележка…

— Сега едва ли има смисъл да отварям твоя плик.

— Аз обаче отворих твоя и не мога да не призная, че попадението ти е великолепно. Но как…

— Ти на свой ред би могъл да поздравиш мен по този случай — рече звучният глас на Пола.

— Е, разбира се. Поздравявам те, но не в това е работата. Догадки! И докъде могат да те доведат те? Доникъде.

— Не си ли противоречиш? — засмя се Пола. — Нали ти даваше отговора. И не е изцяло въпрос на догадки, о, Всезнаещий. Зад цялата работа се крие логика.

— Логика ли? Хайде, хайде…

— А как иначе. Не разбрах само защо Лю го е направил — мотивите му и всичко останало. Убийството на Джак също някак си не се вписва… ще трябва да ми обясниш тези неща.

— Но нали току-що каза, че разчиташ на логиката — учуди Елъри.

— На женската логика — отвърна Пола. — Но защо трябва да го обсъждаме по телефона?

— Кажи ми!

— Слушам, сър. Виждаш ли, знаех що за човек е Лю и ми направи впечатление, че неговият характер съвсем точно отговаря на характера на престъплението.

— Това пък какво е?

— Лю бе човек с идеи, нали така? Хрумванията му бяха гениални, а изпълнението под всякаква критика… това бе типично не само за него, но и за работата му.

— Е, и какво?

— Ако за момент се замислиш над престъплението, както направих аз, ще видиш, че то е тъкмо такова… великолепно като замисъл и слабо като изпълнение!

— Искаш да ми кажеш — възмути се Елъри, — че това ти наричаш логика?

— О, но е точно така. Замислял ли си се някога по този въпрос? — рече Пола ласкаво. — Начинанието с картите бе много, много находчиво… типично хрумване на Лю Баскъм, но в същото време тъй странно и заплетено, а и толкова нескопосно изпълнено. Лю от глава до пети. После уликите срещу Джак и Тай… Две фалшиви следи, които изобщо не свършиха работа. А непохватно изпилените букви на пишещата машина!

— Боже — изстена Елъри.

— И не само това. Да вземем кошницата с коктейлите например. Ами ако не бяха я донесли? Или ако я бяха донесли, но в бъркотията изобщо не я вземеха със себе си? Или ако Джак и Блайт бяха прекалено заети един с друг, за да пият? Ами ако само един от тях бе пил? Толкова рисковано, Елъри, тъй недообмислено. Виж, ако Жак Бучър бе престъпникът, никога не би…

— Добре, добре — прекъсна я Елъри. — Убеди ме… да, не, не съм. Забелязала си находчивата идея, малко ексцентрична и зле изпълнена, и понеже Лю бил такъв, ти си познала, че е Лю. Ще трябва да препоръчам този метод на Глюк, може да му допадне. А сега, госпожице Парис, ще си изпълните ли облога?

— Облогът ли? — рече унило Пола.

— Да, облога. Ти каза, че никога няма да заловя престъпника. Е, аз го хванах, значи печеля и ще трябва да ме заведеш довечера в клуб „Подкова“.

— Ох! — И Пола млъкна. Елъри усещаше паниката й дори по телефона. — Но… облогът ни беше за друго — каза тя най-сетне с отчаян глас. — Облогът бе да го изправиш пред съда, да го предадеш на правосъдието. Ти не го стори. Той се самоуби, опита се да избяга, но парашутът му не се отвори…

— О, не — рече твърдо Елъри. — Няма да се измъкнеш, госпожице Парис, загубила си облога и ще си го платиш.

— Но, Елъри — изстена тя. — Не мога! Не… не съм прекрачвала прага на къщата си от години! При самата мисъл се разтрепервам цялата…

— Тази вечер ще ме заведеш в клуб „Подкова“.

— Мисля, че ще… припадна. Знам, че за всеки нормален човек е глупост — изплака тя, — но защо хората не искат да ме разберат? Ако ме хване дребна шарка — ще ми съчувствуват. Това също е страдание, макар и не физическо. Страхът от хората…

— Обличай се.

— Но аз нямам какво да облека — рече тържествуваща тя. — Нямам вечерни рокли. Не съм имала повод да си направя. И дори… нямам наметка, не… нищо нямам.

— Аз вече се обличам. Ще бъда при теб в осем и половина.

— Елъри, не!

— В осем и половина.

— Моля те! О, моля те, Елъри…

— В осем и половина — повтори непреклонно Елъри и затвори телефона.

 

 

Точно в осем и половина господин Куин застана на входната врата на прелестната къща в Бевърли Хилс и едно красиво, младо момиче му отвори вратата. Господин Куин забеляза с известна тревога, че младата госпожица го гледа с блеснал взор и зачервени от вълнение бузи. Това бе една от секретарките-самодиви на Пола. Тя огледа стройната му фигура и смокинга като придирчива майка, която посреща първия обожател на дъщеря си.

„Това вече на нищо не прилича — възпротиви се вътрешно господин Куин. — Дръпни се от пътя ми, момиче.“ Но момичето прошепна екзалтирано:

— О, господин Куин, колко е хубаво! Мислите ли, че ще го стори?

— Разбира се, че ще го стори — отвърна пренебрежително господин Куин. — Тълпофобия! Що за глупости? Къде е тя?

— Само се смее и плаче и… о, изглежда тъй красива! Почакайте, ще я видите. Днес е най-прекрасният ден в живота й. Надявам се, че нищо…

— Стига, стига — рече рязко господин Куин. — По-малко приказки, скъпа моя. Нека видим тази красавица.

И все пак пристъпи към вратата на Пола с разтуптяно сърце. Какво му ставаше? Толкова шум и нерви заради някакво си посещение на нощен клуб!

Той почука и разтревожената секретарка изчезна, а отвътре се дочу развълнуван глас:

— Влез… влезте.

Господин Куин докосна черната си вратовръзка, покашля се и влезе.

Пола, скована от напрежение, стоеше пред френските прозорци в другия край на стаята и го гледаше втренчено. Носеше червени вечерни ръкавици до лакътя и блестящи гривни. Притиснала бе с ръка сърцето си. Дрехата й искреше на светлината. Бе облечена сякаш в златоткани одежди! Какъв ли бе този плат? Дълга бяла наметка от кожа обгръщаше раменете й, хваната на шията с великолепна брошка. Косата й бе вдигната — като прическата на придворните от времето на Елизабет. Направо прелестна. Направо възхитителна. Направо… нямаше думи.

— Невероятно — прошепна господин Куин.

Бе цялата пребледняла.

— Добре… добре ли изглеждам?

— Като един от серафимите — рече господин Куин и продължи благоговейно: — Изглеждаш като небезизвестната Клеопатра, макар че тя е била с гърбав нос и вероятно с мургава кожа, докато твоят нос и твоята кожа… Приличаш — рече господин Куин, — приличаш на едно от онези богоподобни същества от Алдебаран^[1], които Хърбърт Уелс обича да описва. Изглеждаш чудесно.

— Не се подигравай с мен — рече тя, хвърляйки му сърдит поглед. За дрехите питах.

— Дрехите ли? О, да, дрехите. Ти не ми ли каза, че нямаш вечерно облекло? Лъжкиня!

— Нямах и все още нямам, затова те питам — рече гневно тя. — Наложи се да взема наметката на Бес и роклята на Лилиан, а обувките са на една съседка, която има крак като моя. Чувствувам се като член на някаква комуна. О, Елъри, сигурен ли си, че изглеждам добре?

Елъри прекоси стаята с решителни крачки. Тя отстъпи към прозореца.

— Елъри, какво смяташ…

— Ще позволите ли да връча на най-прелестната дама, която познавам, тези цветя? — каза господин Куин с неподражаема галантност и протегна малка целофанена кутия, в която лежеше чудесно букетче от камелии.

— О! — възкликна Пола и после добави тихичко: — Колко си мил.

Тя пристъпи напред, вече не сковано, а грациозно и плавно, и закачи букетчето на корсажа на роклята си с бързи пръсти.

— Пола — рече господин Куин, облизвайки устни.

— Да.

— Пола — повтори, господин Куин.

— Да? — Тя, вдигна глава нацупено.

— Пола, би ли… Може ли… О, по дяволите, има само един начин да го сторя и трябва да го сторя!

И той я прегърна, притисна я до себе си въпреки колосаната си риза и непохватно я целуна в устата.

Тя не смееше да помръдне в прегръдките му, само дишаше учестено със затворени очи. После, без да отваря очи, промълви:

— Целувай ме още.

И след малко господин Куин каза глухо:

— Мисля… Хайде нека да не излизаме… все едно сме излизали… Да вземем… да останем тук, а?

— Да — прошепна тя. — О, да.

Но този човек имаше желязна воля и непоколебимо се отвърна от изкушението.

— Не, ще излезем. Нали в това е същността на лечението.

— Не мога… О, не… Не, няма да мога.

Господин Куин я хвана за ръка и прекоси с нея стаята до затворената врата.

— Отвори я — рече той.

— Но аз… трябва да се пооправя.

— И така си красива. Отвори вратата.

— Как… да я отворя?

— Отвори я. Сама. Със собствените си ръце.

В големите й сериозни очи прозираше страх. Тя преглътна неуверено като малко момиченце и ръката й в червена ръкавица се протегна несигурно към браната. Погледна Елъри скръбно.

— Отвори я, скъпа — каза Куин тихо.

Ръката й бавно натисна дръжката. После бързо, като дете, преди да глътне лъжица с рибено масло, Пола затвори очи и рязко отвори вратата.

И така, слепешком, прекрачи прага към широкия свят.