Елъри Куин
Четворка купа (17)

Седемнадесета глава
Danse Amoureuse^[1]

Куин седеше в стаята на Тай и размишляваше. Размишлява доста време. Положението изглеждаше задоволително в много отношения. Да, при това в значителна степен. В едно отношение обаче не беше. И то в най-важното.

„До болка позната история — си мислеше Куин. — Намираш орех и няма с какво да го счупиш. Не е възможно да няма друг изход, освен изчакването. Мисли, Елъри, мисли!“

И Елъри мислеше. Мина един час, после втори. Елъри продължаваше да мисли. Но без резултат. Стана, поразтъпка се. Всичко си бе дошло на мястото. Случаят лежеше пред него гладък, лъскав и цял — нямаше грешка. Въпросът бе как да го подхване, без да предизвика непоправима бъркотия.

Като се надяваше искрено, че ще му дойде вдъхновението, Куин излезе от вилата, напусна територията на студията и взе такси до хотела. В апартамента си той позвъни на администратора и нареди да изкарат колата му от гаража. Докато събираше богатата си колекция от писма и ги поставяше едно по едно под капака на портативната пишеща машина на Джак Ройл, иззвъня телефонът.

— Куин? — изрева инспектор Глюк. — Веднага ела в управлението! Веднага, чуваш ли ме?

— Дали чувам? Имам ли друг избор, Глюк?

— Сега няма да приказвам. Плюй си на пъргавите пети и идвай веднага.

— Ммммм — рече Елъри. — Да си взема ли четката за зъби и пижамата?

— Отдавна трябваше да те вкарам в пандиза. Побързай, по дяволите!

— В интерес на истината тъкмо се канех да дойда при теб, Глюк…

— Ти и собствения си баща ще продадеш — изрева инспекторът. — Давам ти половин час. Нито минутка повече! — И затвори.

Елъри се намръщи, въздъхна, щракна капака на пишещата машина, слезе по стълбите, качи се на колата и се отправи към центъра на Лос Анджелис.

— Е? — запита Куин точно след половин час.

Инспектор Глюк седеше зад бюрото си неумолимо намръщен и се опитваше да изглежда едновременно сърдит и обиден. Дишаше тежко и гневно.

— Какво носиш там? — изръмжа той и посочи пишещата машина.

— Аз попитах пръв — рече лукаво Елъри.

— Сядай и не се прави на много остроумен. Чел ли си днес рубриката на Пола Парис?

— Не.

— Ти неграмотен ли си, или нашите вестници не са достатъчно изискани за вкуса ти? В края на краищата минаваш за литератор!

— Ха-ха — рече Елъри. — Това сигурно трябваше да ме смаже. А аз за теб на какво ли не съм готов! Хайде, казвай какво има.

Глюк запокити вестника по Елъри. Елъри го хвана, вдигайки вежди, и зачете пасажа, отбелязан с червен молив в рубриката на Пола Парис.

— Какво ще ми кажеш в оправдание?

— Ще кажа, че е възхитителна — рече замечтано Елъри. — Пола, дамата на сърцето ми! Какъв ум! Глюк, кажи ми честно. Срещал ли си някога жена, която да съчетава интелект, красота и чар по такъв съвършен начин?

Инспекторът халоса бюрото си с разтворена ръка и накара предметите по него да заподскачат и затреперят.

— Мислиш се за много хитър — ти и тази вестникарска чума! Куин, няма нужда да ти казвам, че съм бесен. Бесен съм! Когато прочетох туй нещо, имах доброто намерение да издам заповед за арестуването ти. Сериозно ти казвам!

— Търсиш си изкупителна жертва, така ли? — рече Елъри съчувствено.

— Да събере всичките тези писма! Да ги крие от мен цяла седмица! Да се прави на ченге от управлението!

— Бързо си пипал — рече Елъри с възхищение. — Тя само казва в крайна сметка, че Блайт Стюарт е получавала анонимни писма и че са били изпращани от една куриерска служба. Добре го даваш, Глюк.

— Не ме четкай! В града има едно куриерско бюро и само преди час оня тип Люси бе на разпит при мен. Каза ми всичко за теб — познах те по описанието му. И си му оставил името си и телефона в хотела. Какво нахалство! Това потвърждава показанията му. Предполагам, че другите двама са били Тай Ройл и Лю Баскъм, съдейки по описанието на Люси.

— Чудесно.

— Накарах да претърсят къщата на Стюарт — никакви писма, и разбрах, че са у теб! — Инспекторът сякаш щеше да се разплаче. — Само като си помисля, че ти ми изигра този мръсен номер. — Скочи на крака и кресна: — Казвай всичко!

Елъри се начумери.

— И все пак неизбежната поява на всички тайни в рубриката на Пола започва да ме плаши. Откъде, по дяволите, черпи сведения тази жена?

— Хич не ме интересува — кресна Глюк. — Дори не й се обадих по този повод, нямаше да има никакъв смисъл. Слушай, Куин, ще ми дадеш ли писмата, или ще се наложи да те пъхна в дранголника?

— А, писмата ли? — Елъри подритна машината между краката си. — Ще ги намериш тук, заедно с картите и машината, използувана от престъпника за написване на листа с кода и писмото до „Международното куриерско бюро“.

— Карти? Лист с код? — зяпна Глюк. — Машина? Чия машина?

— На Джак Ройл.

Инспекторът се хвана за главата.

— Добре — Задавено каза той. — Говори. Откъде мога да знам такива подробности. Аз съм един обикновен началник на отдел „Убийства“. Давай, казвай всичко от игла до конец — изрева той. — По дяволите, човече, говори!

И Елъри заговори усмихнат. Впусна се в дълго изложение, започна отначало — от самото начало, когато се бе сдобил с първите две карти от Блайт Стюарт в къщата на Джак Ройл — и завърши с историята за новата поредица от писма, адресирани до Бони.

Инспекторът седеше и гледаше зловещо машината, жълтия лист, картите и пликовете.

— И когато открих, че двете писма до Бони са писани на машината на Тай — сви рамене Елъри, — вече нямаше накъде. Честно, Глюк, бях на път всичко да ти предам, когато позвъни.

Инспекторът стана, сумтейки, и закрачи нервно из стаята. После извика секретаря си.

Когато секретарят излезе, той започна да обикаля отново. Най-сетне седна.

— Честно да ти кажа — призна си той, — всичко това нищо не ми говори. Името Смит е измислено, разбира се, само за заблуда. От целия план ми е ясно само, че оня първоначално е смятал да премахне само Блайт, но нещо го е накарало да пречука и Джак.

— Там е работата я — измърмори Елъри.

— Но защо е убил Джак? Защо изобщо е изпращал тези предупреждения? — Инспекторът вдигна ръце. — И с каква цел се е захванал сега пък с Бони? — Очите му се присвиха. — Значи за това си искал денонощно да я държим под наблюдение.

— Ако си спомняш, помолих те да я охранявате още преди да получи първото писмо.

— Тогава защо?

— Интуиция. По-късно я потвърдиха картите, получени от Бони. Значи сега дойде нейният ред — промърмори Елъри. — Няма съмнение.

— Виждал ли си я днес?

— Опитах се да я намеря, когато разбрах за анонимните писма, но не си бе вкъщи. И хората ми още не са докладвали. Всъщност и Ройл го няма.

Тръпки побиха Елъри.

— Не сте могли да намерите Тай?

— Не. — Инспекторът изглеждаше изненадан. — Чакай, да не би според теб именно той да изпраща тези писма? Че той е!… — Скочи отново на крака. — Разбира се! Ти сам каза, че тези последни писма до Бони са писани на машината му! — Грабна телефона си. — Милър! Бягай до „Магна“ и донеси пишещата машина от гримьорната на Тай Ройл. Отваряй си очите… за отпечатъци. Той затвори, потривайки ръце. — Ще трябва да пипаме внимателно, разбира се. Дори да докажем, че той е пратил картите, това още не доказва двойното убийство. Но все пак е начало. Мотиви има колкото щеш.

— Смяташ, че той е убил и баща си?

Глюк се почувствува неловко.

— Добре де, казах, че ще пипаме внимателно. Имаме да изяснява ме доста въпроси. Дръж си езика зад зъбите, Куин, а аз ще задвижа нещата.

— Не ще и съмнение — каза Елъри сухо.

Инспекторът се ухили и излезе бързо. Елъри запали цигара и се замисли. Когато се върна, инспекторът сияеше от радост.

— Ще го открием бързо, разбира се. После ще го следим денонощно, без той да знае. В момента минават къщата му със ситния гребен. Може и да намерим нещо от морфина и натриевия алурат… ще проследим действията му отпреди две седмици, покупки на лекарства и тъй нататък. Това е все пак начало, първата крачка.

— Разбира се, известно ти е, че Тай физически не би могъл да бъде онзи маскиран пилот — изтъкна Елъри.

— Не, разбира се, но може да е наел подставено лице. Добре измислено прочее, да се остави да го обезвредят и да го вържат като сукалче. И момичето му е свидетел.

Елъри въздъхна:

— Не ми се ще да те разочаровам, Глюк, но си на грешен път.

— Брей? Че как така? — не повярва инспекторът.

— Тай никога не е писал тези писма — … както и Джак не е писал другите, които получаваше Блайт.

Инспекторът захапа пръста си.

— Как така? — попита той покрусен.

— Виж буквите „h“ и „r“ на тази машина.

Начумерен, Глюк така и направи. Недоволството му изчезна като с магическа пръчка, за да отстъпи място на гнева.

— Изпилени са!

— Точно така. А когато прегледаш и машината на Тай, ще видиш, че буквите „b“, „d“ и „t“ са изпилени по същия начин. Може да цели само едно — умишленото осакатяване на буквите… тази машина да може да бъде идентифицирана бързо по нещо, написано на нея. Е, кой би желал да покаже, че кодът за анонимните предупреждения е писан на машината на Джак? Самият Джак Ройл? Едва ли, ако той ги с изпращал. А същото се отнася и за Тай.

— Разбирам, разбирам — рече раздразнен Глюк. — Ясно. Подвели са ни.

— Така че няколко неща знаем със сигурност. Първо, че Джак Ройл не е пращал картите на Блайт. Второ, че Тай не е пращал картите на Бони. И трето — според закона на вероятностите — фактът, че един и същи начин на белязане е използуван и при двете машини, ни довежда до заключението, че това е дело на един и същи човек и следователно този човек с изпратил и двете поредици от писма.

— Но се е опитал да натопи двама души.

— Да видим с какво разполагаме. Първо — има план да бъде убита Блайт и същевременно опит да бъде уличен в убийството и Джак. Затова са били изпращани инфантилните послания, написани на неговата машина.

— Обаче и Джак бе убит.

— Да, но знаем още, че се е наложило убиецът да промени първоначалния си план. Тази промяна е изисквала Джак също да бъде убит, при което уликите срещу него остават без последствие.

— Но картите продължиха да пристигат.

— Защото убиецът е задействувал механизма за изпращането им и не е искал да рискува, за да го спре. Помисли сега, Глюк. Налице е промяна на плана. Убийството на Джак. После картите започват да се получават от Бони. Ако първоначалният план бе в сила, разумно е да допуснем, че уликите все така щяха да водят към Джак. Но щом Джак е мъртъв, някой друг трябва да бъде уличен в заплахите срещу Бони. Кой? Е, добре, сега знаем, че уличеният е Тай. От всичко това следва едно нещо.

— Продължавай, продължавай — рече инспекторът напрегнато.

— Някой използува враждата между семействата Ройл и Стюарт за мотивировка на престъплението си. Той ги подхвърля — готов мотив. Така че враждата изобщо не може да бъде истинската причина.

— Пилотът!

Елъри се замисли.

— Открихте ли нещо за пилота?

— Проклетникът просто изчезна. Продължаваме да се занимаваме с това. Самият аз нещо почнах да губя надежда. — Той погледна Елъри. — Знаеш ли, че Алесандро е вече извън подозрение?

— Извън подозрение? — Елъри вдигна вежди.

— Онези сто и десет бона, които Джак му е дължал, наистина са били платени. Няма никакво съмнение.

— Че кога е имало?

— Ти си знаел! — каза инспекторът подозрително.

— Всъщност да. Ти как разбра?

— Проверих банковите сметки. Открих, че Джак е осребрил чек за сто и десет хиляди долара в банката в четвъртък сутринта, на четиринадесети.

— Разбира се, не в своята банка, там не биха осребрили чек за такава сума толкова бързо. В банката на Толанд Стюарт ли?

— Ти откъде знаеш?

— Предположих. Знам със сигурност, че чекът е бил подписан от стария Стюарт и е носел датата тринадесети. Знам, защото вчера питах оня сприхав стар глупак.

— От къде на къде Стюарт е сервирал толкова пари на Джак? Джак не му бе никакъв. Или може би се лъжа?

— Едва ли. Това е работа на Блайт. Тя е завела Джак в сряда да видят баща й, помолила го е за парите. Той каза, че й ги е дал, за да се отърве от двамата.

— Звучи доста шантаво, та може и да е истина. Дори това да не е било причината, подписът е неговият. Знаем, че старият господин действително е издал чек на тази стойност.

— Нещо друго открихте ли?

— Нищо. Уликите ни срещу приятелките на Джак не доведоха до нищо, всяка си има алиби. А и отровата… никаква следа.

Елъри забарабани с пръсти по стола. Глюк се навъси.

— Но пък тези скалъпени улики сега! Ако се опитват да натопят Тай, много глупаво е било да изпращат последната карта! С що за човек си имаме работа?

— С човек, който слага морфин в коктейлите и праща писма без думи. Загадъчно, нали?

— Може би — измърмори инспекторът с надежда — онази история с картите ще ни доведе до нещо в края на краищата. Със сигурност знаем, че Блайт все с гледачки се разправяше, както повечето шантави дами тук.

— Никоя уважаваща себе си гледачка не би забъркала миш-маш като онзи от жълтия лист!

— Не те разбрах?

— Порових се в окултното изкуство и много скоро се убедих, че картите едва ли са изпратени от професионална гледачка или дори от човек, който разбира от тези неща.

— Искаш да кажеш, че значенията на картите са измислени?

— О, тълкуването на картите е правдоподобно от начало до края. Единствената волност, която си е позволил отровителят, е по отношение на деветката спатия — по принцип тя означава „предупреждение“. Нашият приятел Егбърт е внесъл една малка поправка — изтълкувал е картата като „последно предупреждение“. Иначе значенията могат се открият във всяко ръководство за гледане на карти.

Бедата е, че значенията на картите от жълтия лист представляват случайна смесица от няколко различни системи. Има доста системи нали знаеш. Някои използуват петдесет и две карти, други — тридесет и две, има дори една, наречена „Пасианс 21“. Не е взето предвид и различното значение на правите срещу обърнатите карти, не се споменава нищо за различните методи на гледане: „Оракул“, „Староанглийски“, „Цигански“, „Магьоснически“, „Римски“, нито пък отделните начини на подреждане: „Девет реда“, „Пасианс на влюбените“, „Подкова на късмета“, „Пирамида“, „Рулетка“. Също така скъсването на карта на две за обръщане на значението й… Това е нововъведение на нашия приятел Егбърт, никъде не се споменава за подобно нещо. Също…

— Спри, моля ти се! И това ми стига — извика инспекторът, като се хвана за главата.

— Надявам се, че ти е ясно какво имам предвид?

— Ясно ми е само, че ще се поболея от тая история — изстена Глюк.

— C’est la vie^[2] — рече Елъри философски и излезе.

Упъти се направо към Холивудските възвишения като предан пощенски гълъб. Самата гледка на бялата къща успокои изтерзания му дух и приласка като нежна милувка трескавите му мисли.

Пола го накара да виси в чакалнята двадесет минути и набързо заличи благотворния ефект на къщата си.

— Не бива да постъпваш така с мен — рече той с упрек, когато секретарката й го въведе. Изяждаше я с очи. Дрехата й бе плътно прилепнала и изящна, изглеждаше прелестно. Чудно как всеки път, щом я видеше, откриваше нов повод за възхищение! На левия й клепач например имаше мъничка бенка. Направо очарователна. Придаваше на погледа й изразителност, характер. Той сграбчи ръката й.

— Какво не бивало да правя? — промърмори Пола.

— Да ме караш да чакам. Пола, така апетитна изглеждаш, че бих те изял.

— Канибал — засмя се тя и стисна ръцете му. — Какво можеш да очакваш, когато не си предупредил дамата предварително, че ще я посетиш?

— Че какво значение има?

— Какво значение имало! Наистина ли си толкова глупав, колкото ме караш да мисля? Не знаеш ли, че всяка жена търси повод да смени тоалета си?

— А, така ли? Не е нужно да се докарваш заради мен.

— Не се докарвам! Това е просто един стар парцал…

— Вечното оплакване! А какво е това на устните ти? Не обичам червило.

— Господин Куин! Обзалагам се, че още носиш наполеонки като дядо си!

— Женските устни са несравнимо по-привлекателни в природния си вид. — Той я притегли към себе си.

— Е, червилото ще остане — рече Пола бързо и се отдръпна.

— О, ти ме влудяваш! Все си казвам, че ще се държа с теб хладно и недостъпно като кралица, а ти ме караш да се чувствувам като момиченце на първата си среща. Седни, демон такъв, и ми кажи за какво си дошъл.

— Да те видя — рече нежно Елъри.

— Не ме залъгвай. Ти никога не си се поддавал на желанията си като обикновено, порядъчно човешко същество. Какво те води този път насам?

— Ами… исках да те попитам нещо за рубриката ти в днешния вестник. За писмата, имам предвид…

— Знаех си аз! Демон такъв.

— Ако знаеше колко близко си до истината!

— Не проявяваш и най-обикновена учтивост. Можеше поне веднъж да излъжеш. Да ме накараш да повярвам, че си дошъл само да ме видиш.

— Но именно затова съм дошъл. Всъщност — рече Елъри грейнал — писмата са само повод. Точно така, повод.

Тя подсмръкна.

— За всичко ли се нуждаеш от повод?

— Пола, не съм ли ти казвал колко си красива? Ти си жената, за която мечтая още от дните, когато се влюбвах до полуда в киноактриси. Светъл идеал на моя дух. Мисля…

— И какво мислиш? — промълви тя.

Елъри прокара пръст под яката си.

— Мисля, че тук е много топло.

— Нима?

— Да, наистина е топло. Къде са ти цигарите? А, дори пушиш моята марка. Ти си безценна перла. — Той нервно запали цигара.

— Та какво искаше да кажеш?

— Какво съм искал да кажа ли? А, да. В рубриката си споменаваш за писмата до Блайт.

— Нима? — рече тя отново.

— И как се сдоби с тези безценни сведения?

Пола въздъхна.

— Нямам какво да крия. Един от моите осведомители разбрал от приятел на вашия приятел господин Люси за посещението ти в „Международно куриерско бюро, регистр.“. И тъй, новината стигна до мен както всичко останало, което се случва в този град. Аз събрах две и две…

— И получи три.

— О, не, словом и цифром четири. Описанието съвпадаше до последния щрих. Слаб и стръвен наглец с ненаситен блясък в очите. Тя го погледна любопитно. — Какво толкова е станало?

Той й разправи. Тя го изслуша в пълно мълчание. Когато свърши, Пола посегна да си вземе цигара. Той й запали и тя му благодари, с поглед. После се смръщи.

— Да, разбира се. Опитват се да насочат следствието по лъжлива следа. Но защо ме помоли да продължавам да наливам масло в огъня и да подклаждам враждата между Тай и Бони?

— Не знаеш ли?

— Щом Бони е в опасност, струва ми се, че Тай, бидейки невинен… — Тя спря. — Я чакай, Елъри Куин, ти криеш нещо от мен!

— Не, не — побърза да отрече той.

— Току-що сам ми каза, че си направил всичко възможно, за да ги разделиш. Защо?

— Обикновена прищявка. Между другото не искам да се хваля, но по-добре едва ли можеше да се получи.

— Така ли мислиш? Е, не знам защо си го направил, но че не се е получило много добре, мога да се закълна.

— О?

— Доста необмислено си постъпил.

Елъри я погледна с известно раздразнение.

— Необмислено, така ли? Кажи ми, моя всезнаеща Минерва, как би постъпила ти?

Тя го погледна с присмех в красивите си очи.

— Елъри Куин от глава до пети! Безграничен сарказъм, породен от също тъй безгранично самодоволство. Негово величество благосклонно се съгласява да изслуша наивния дилетант, който на всичко отгоре е жена… О, Елъри, понякога си мисля, че си или най-умният, или най-глупавият мъж на този свят!

Страните на Елъри силно почервеняха.

— Не е честно — рече ядосано той. — Признавам, че се държах с теб като магаре, но що се отнася до Тай и Бони…

— Проявил си се като още по-голямо магаре, скъпи.

— По дяволите! — извика Елъри, скачайки на крака. — С какво? Как? Ти си най-заядливата жена, която познавам!

— Първо на първо, господин Куин — усмихна се Пола, — не ми крещете.

— Извинявай, но…

— Второ, трябваше да ме попитате за съвет, да ми се доверите…

— На теб? — рече горчиво Елъри. — Когато можеше да изясниш онази бъркотия на летището толкова лесно?

— Онова бе различно. Въпрос на професионална етика…

— Женска логика! Онова било различно, казваш. Мен ако питаш, Пола, същото е. Без разлика! Освен това защо трябва да ти се доверявам? Имам ли причина да вярвам… — Той млъкна внезапно.

— Ще си платиш за тези думи — рече Пола и очите й блеснаха. Или не. Мисля в края на краищата да те даря с мъдростта си. Може да ти подействува благотворно. Не си сполучил с Тай и Бони, защото не познаваш жените.

— Какво общо имат двете неща?

— Бони е истинска представителка на нежния пол и от това, което ми каза за точното естество на лъжите ти и нейната реакция… Господин Куин, очаквайте най-голямата изненада в живота си, при това доста скоро.

— Мисля — рече гневно Куин, — че си позволяваш да говориш за неща, от които не разбираш!

— Брр! Колко си страшен, когато свъсиш вежди! Усмихни се, скъпи. Хайде, хайде. Май наистина си готов да ме изядеш… но не от любов.

— Пола — рече господин Куин през зъби. — Търпението ми се изчерпва. Ще трябва да ти дам урок. Настъпен, даже плъхът се обръща да ухапе!

— Каква непретенциозна метафора!

— Пола — прогърмя господин Куин, — призовавам те!

— Защо с този официален тон? — усмихна се Пола. — Ако уязвиш мъжкото честолюбие, последствията няма да закъснеят. Към — какво ме призоваваш?

Господин Куин си седна пак с мразовита усмивка, но без да сваля очи от нея.

— Да ми кажеш кой уби Джак Ройл и Блайт Стюарт.

Тя вдигна вежди.

— Ти не знаеш ли… ти, човекът, който знае всичко?

— Аз пръв те попитах. Имаш ли някакви подозрения?

— Колко досадно. — Тя набърчи нослето си. — О, струва ми се, че мога да се досетя, ако поискам.

— Да се досетиш — присмя се Елъри. — И разбира се, догадката ти няма да има нищо общо със здравия разум. Там е работата я. Жената не разсъждава. Тя се досеща.

— Ами ти, великият, всемогъщ мъж, си стигнал до извода просто с херкулесовски напъни на мисълта, така ли?

— Кой е? — попита Елъри.

— Ти кажи пръв.

— Боже мой, Пола, държиш се като дете.

— Защо да ти се доверявам? — промълви Пола. — После ще твърдиш, че ти си отгатнал. Но няма да употребиш думата „отгатнал“. Ще кажеш „стигнал до извода“ или нещо подобно.

— За бога — рече ядосано Елъри. — Аз не си служа с догадки, а с научни методи.

— Разправяй ги на друг. — Пак присмех. — Напиши името… името, което си отгатнал… аз ще направя същото и ще си разменим бележките.

— Много добре — изпъшка Елъри. — Ти внесе смут в душата ми. Това са детинщини, но все някой трябва да ти даде гореспоменатия урок.

Пола се изсмя, измъкна два листа хартия, даде му молив, извърна се гърбом и бързо написа нещо на своя лист. Елъри се подвоуми. После бавно изписа едно име. Когато тя се обърна, погледът му бе сведен надолу.

— Чакай. Имам още едно предположение. Дай два плика.

Пола го погледна с недоумение, но се подчини.

— Сложѝ твоя лист в този плик, аз ще сложа моя в другия.

— Но защо?

— Прави каквото ти казвам.

Тя сви рамене, сложи листа в плика и го залепи. Елъри стори същото. После прибра нейния плик в портфейла си и й подаде своя.

— Да не се отваря — рече той мрачно, докато не заловим нашия приятел.

Тя се изсмя отново.

— Тогава, страхувам се, никога няма да ги отворим.

— Защо?

— Защото престъпникът никога няма да бъде заловен.

— Така ли? — промълви Елъри.

— О, сигурна съм в това — отвърна Пола.

Гледаха се дълго време мълчаливо. Присмех искреше в очите й.

— И какво те кара да бъдеш толкова сигурна? — запита най-сетне Елъри.

— Нямаш никакви доказателства. Нито една улика, която да представиш в съда. Освен ако не премълчаваш нещо.

— Ако Егбърт падне в клопката, ще признаеш ли, че си сбъркала? — рече Елъри с грейнал поглед.

— Самият факт ще докаже, че не съм права, нали? — промълви тя. — Но няма да успееш.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Разбира се. Ако се закълнеш — тя го погледна изпод дългите си мигли, — че в момента не разполагаш с никакви улики.

— Нямам.

— Тогава не мога да загубя, освен ако на онзи злодей не му хрумне внезапно да си признае всичко сам.

— Едва ли ще направи подобно нещо. На какво се обзалагаме?

— На каквото искаш.

— На каквото искам?

Тя сведе мигли.

— Ами… това е доста общо казано. Всичко в границите на разумното.

— Разумно ли ще бъде загубилият да заведе спечелилия в клуб „Подкова“? — рече Елъри.

И преди беше виждал проблясъка на ужас в очите й, който почти го накара да се откаже. Почти, но не съвсем. Моментната му слабост изчезна бързо.

— Не ти стиска — присмя се Елъри. Ако с тази противна фраза могат да се опишат чувствата на една изискана дама. Е, знаех си аз.

— Не съм… отказала.

— Значи, обзалагаме се.

Тя тихичко се засмя.

— Както и да е, няма никаква вероятност да спечелиш.

— Обзалагаме ли се?

— Обзалагането трябва да включва два възможни изхода, иначе не е никакво обзалагане. Ти какво ще пожертвуваш, ако загубиш? Както съм сигурна, че ще стане.

— Може би моята…

— Нещо просветна в погледа на Пола, но вече не ужас.

— Твоята какво? — бързо попита тя.

— Ами…

— Какво щеше да кажеш?

— Знаеш ли, Пола — рече Елъри, отбягвайки жадния й взор. — На теб трябва на благодаря за разрешаването на този случай.

— Но ти май щеше да кажеш…

— Ти си човекът, който ми предостави съществените улики! — Тонът му стана делови. — Двете най-важни улики!

— Елъри Куин, иде ми да те набия! Кой го е грижа сега за това?

— И по тази причина — рече Елъри все така делово — ще ти бъда благодарен цял живот.

— Цял живот ли? — попита нежно Пола. — Цял живот?

И бавно пристъпи към него. Застана тъй близко, че сладкият й аромат изпълни ноздрите му, главата му се замая и той взе да отстъпва като куче, подушило опасност.

— Цял живот? О, Елъри…

Един от телефоните на бюрото й иззвъня.

— Проклятие — викна Пола, тропна с краче и хукна към бюрото.

Господин Куин избърса влажните си страни с кърпичката.

— Да? — попита Пола нетърпеливо в слушалката, а после остана безмълвна. Докато слушаше, кръвта се отдръпна от лицето й, то стана безизразно и напрегнато като маска. Затвори в същото странно мълчание.

— Пола, какво има?

Тя се отпусна във фотьойла.

— Знаех си аз, че похватите са погрешни, и бях сигурна, че Бони е прозряла наивните ти мъжки хитрини. Но не предполагах…

— Бони ли? — Елъри замръзна. — Какво е станало?

— Скъпи ми господин Всезнайко, пригответе се за една изненада: — Пола се усмихна леко. — Опитваше се да подклаждаш враждата между Бони и Тай — защо? Трябваше да ми кажеш.

— За да види това… един човек, да повярва и да остане доволен. — Елъри гризеше нервно устни. — Пола, за бога. Не ме мъчи. Кой беше и какво каза?

— Един приятел от телеграфната агенция. Страхувам се, че ако твоят човек не е загубил зрение и слух, само след минути ще научи ужасната истина.

— Каква ужасна истина? — попита дрезгаво Елъри.

— Преди час Бони Стюарт увиснала на врата на Тай Ройл, сякаш я е било страх, че той ще отлети, дала интервю на пресата… събрала всички в къщата си в Глендейл… и направила едно съобщение.

— Съобщение ли? — запита плахо Елъри. — Какво съобщение?

— Че утре, неделя, двадесет и четвърти, тя, Бонита Стюарт, възнамерява да стане госпожа Тайлър Ройл.

— Боже мой! — извика Елъри и се втурна към вратата.