Елъри Куин
Четворка купа (9)

Девета глава
Деветка спатия

В сряда, двадесети, единствените напълно безгрижни хора в град Лос Анджелис и околностите му бяха Джак Ройл и Блайт Стюарт — и двамата мъртви.

Всички други бяха полудели. Репортери и фотографи от ежедневниците и клюкарските списания, застаряващи дами от филмовата преса, щатската полиция и хората от отдел „Убийства“ на инспектор Глюк, звезди, продуценти, режисьори, балсаматори, свещеници, длъжници, погребални агенти, адвокати, радиоговорители, търговци на недвижими имоти, хиляди опечалени поклонници се бяха събрали пред домовете на мъртвата двойка — цялото това множество крещеше, кръжеше, буташе се, влизаше и излизаше и превърна безсънните часове на Бони и Тай — те почти не бяха мигнали — в жив кошмар.

— Все едно се трупат за финалния мач на футболен турнир викаше Тай, раздърпан, небръснат, с червени от недоспиване очи. — За бога, защо не ме оставят да изпратя стария като хората?

— Приживе той беше любимец на публиката, Тай — опитваше се да го успокои Елъри. — Такъв си остана и след смъртта си.

— Особено след такава смърт!

— Независимо каква смърт.

— Те са лешояди.

— Убийството събужда най-лошите инстинкти у хората. Кой знае как се чувствува бедната Бони в Глендейл.

— Да — намръщи се Тай. — Предполагам… доста тежко е за жена. — После рече: — Куин, трябва да говоря с нея.

— Така ли, Тай? — Елъри се опита да скрие изненадата си.

— Много е важно.

— Трудно ще бъде сега да уредим спокойна среща.

— Трябва.

Те се срещнаха в три часа сутринта в забутано кафененце, недалеч от улица Мелроуз — като по чудо непреследвани. Тай бе е черни очила, а Бони с плътна воалетка, която откриваше само част от бледите й устни и брадичката.

Елъри и Детето Чудо застанаха на пост пред сепарето, в което двамата седнаха.

— Съжалявам, Бони — рязко каза Тай, — че те повиках в такъв момент. Но има нещо, което трябва да обсъдим.

— Да? — Гласът на Бони го стресна. Бе безизразен, металически, лишен от живот и чувства.

— Бони, ти си болна.

— Нищо ми няма.

— Куин, Буч, защо не ме предупредихте?

— Нищо ми няма. Просто мисълта за… сряда. — Видя устните й да потрепват под воалетката.

Тай си играеше с чаша уиски.

— Бони… никога не съм те молил за услуга, нали?

— Ти?

— Аз съм… предполагам, ще помислиш, че съм откачил, след като ти говоря такива сантименталности.

— Ти и сантименталности? — Този път устните на Бони се изкривиха.

— Това, което искам да направиш… — Тай остави чашата. — Не е за мен. Дори не е само за тате. За двамата, за майка ти и за баща ми.

— Говори по същество, ако обичаш.

Тай смотолеви:

— Струва ми се, че трябва да ги погребем заедно.

Тя мълчеше.

— Казвам ти, не е заради тате. Заради двамата. От неделя тази мисъл не ми излиза от главата. Бони, те се обичаха. Преди… не мислех така. Мислех си, че зад това се крие нещо друго — не знам какво. Но сега… Те умряха заедно. Не разбираш ли?

Тя мълчеше.

— Толкова години живяха разделени — рече Тай. — И после да ги убият точно преди… Знам, че говоря идиотски. Но все имам чувството, че баща ми… да, и майка ти също щяха да поискат да ги погребем заедно.

Тя мълча толкова дълго, че Тай се разтревожи. Но тъкмо когато щеше да я докосне, Бони трепна. Извади ръцете си отгоре и отметна воалетката. И го гледа, гледа, гледа, без да приказва, без да промени изражението си, без да помръдне.

После простичко каза:

— Добре, Тай. — И стана.

— Благодаря ти.

— Правя го заради майка си.

Никой не каза ни дума повече. Прибраха се вкъщи поотделно — Тай в Бевърли Хилс с колата на Елъри, Бони в Глендейл с лимузината на Детето Чудо.

После съдебният лекар освободи телата и Джак Ройл и Блайт Стюарт бяха балсамирани. В продължение на няколко часа в сряда сутринта великолепните им махагонови ковчези, обковани с най-чистата южноамериканска мед, с осемнадесеткаратови златни дръжки и с тапицерия от ръчно тъкана японска коприна и пух от черни лебеди бяха изложени за поклонение във величествената зала на Булеварда на залеза. Сам Викс, който организира церемонията срещу два процента комисиона, бе убедил Жак Бучър да склони Тай Ройл и Бони Стюарт да изберат тъкмо нея. Така и стана.

Четири жени бяха стъпкани — една от тях пострада сериозно; шестнадесет жени припаднаха; наложи се полицията да излезе срещу тълпата на прекрасните си коне, вчесани и нагиздени за случая. А един бедно облечен човечец беше надлежно цапардосан с палка по главата и замъкнат в затвора, защото се опита да захапе стремето на един полицай, който го бе връхлетял с коня си.

В залата за поклонение бе събран целият бляскав елит, натруфен с най-великолепните си траурни дрехи (модните къщи трябваше да наемат тълпи от шивачки, за да смогнат със специалните поръчки за погребението), филмовият свят не пропусна да забележи колко красива изглеждаше Блайт.

— Като че ли е заспала, миличката. Ако не беше под стъкло, бих се заклела, че ще се раздвижи!

— А пък е балсамирана! Какво ли не правят днес.

— Да, и като си помислиш, че всъщност вътре в нея няма нищо. Четох, че са й направили аутопсия, а ти знаеш какво става при аутопсиите.

— Не говори страхотии! Откъде да знам?

— Добре де, а първият ти съпруг не беше ли…

— Нали Бони е проявила твърде… твърде изтънчен вкус, като е облякла Блайт в тази разкошна бяла сатенена рокля с прилепнал корсаж…

— Тя имаше красив бюст, скъпа. Знаеш ли, веднъж ми каза, че никога не носи корсет! А съм сигурна, че не носеше и сутиен…

— Пристегната в кръста, с хиляди плисенца-солей…

— Ако можеше да се изправи, скъпа, щеше да се убедиш в чудесния ветрилообразен ефект на тези плисета… и великолепните орхидеи на корсажа, чудните диамантени клипсове на презрамките… Искам да кажа, че изглеждат изключително. Дали са истински, как мислиш, скъпа?

— А колко хубав изглеждаше бедният стар Джак в колосаната си риза и във фрак, с пренебрежителната си полуусмивчица!

— Не ти ли се струва, че ей сега ще излезе от ковчега и ще те прегърне?

— Кой постави вътре тази златна статуетка, която Джак спечели през тридесет и трета?

— Откъде да знам. Изглежда малко като самохвалство, нали?

— Да, ама я ги виж онези от комисията за Академичните награди колко доволни изглеждат!

— Красив беше дяволът! Вторият ми съпруг веднъж го цапардоса.

— Скъпа, не мислиш ли, че това е малко недискретно? Искам да кажа, при толкова детективи наоколо? В края на краищата нали Джак бе убит.

— Не ставай смешна, Нанет! Много добре знаеш, че Луелин избяга в Африка или не знам си къде с онази нафукана статистка с хубавите бедра преди две години.

— О, скъпа, каквито работи знам за Джак Ройл — не, не говоря лошо за покойните, но в известен смисъл Блайт се отърва. Тя никога нямаше да е щастлива с него — както гонеше фустите.

— О, скъпа, забравих, че го познаваш така добре, нали?

А в Глендейл, в голямата гъмжаща от хора къща, Бони стоеше неподвижна, със сухи очи, почти безжизнена като майка си, пред чийто ковчег в Холивуд се тълпяха хиляди почитатели. Клотилд, чиито пълни бузи и галски нос бяха подпухнали от плач, я обличаше в ефирни, елегантни черни дрехи, без да среща съпротива, макар че Бони често бе изразявала ненавистта си към показната печал и типичните холивудски погребения. Обличаше я и без нейно съдействие, сякаш обличаше труп.

В Бевърли Хилс Тай се наливаше с коняк и ругаеше Лаудърбек, отказваше да се обръсне и искаше да бъде с панталони и блейзър — напук на проклетите лешояди. Алън Кларк и набързо събраната група по-якички приятели най-сетне го хванаха, Лаудърбек се залови за електрическата самобръсначка, а докторът отнесе гарафата с коняк и накара Тай да глътне малко луминал.

После Бони и Тай се срещнаха пред великолепните ковчези, отрупани със свежи цветя, така че покойниците, погребалните агенти и епископът приличаха на фигурките върху някоя платформа по време на годишния фестивал на цветята. И се възцари тишина.

В тази тържествена обстановка епископът прочете великолепна проповед, изпъстрена с препратки към добрия бог и скъпите покойници. На инспектор Глюк му изтекоха очите да се взира в тълпата, ръководен от фундаменталното правило, че убиецът не би устоял на изкушението да присъствува на погребението на жертвите си. Усилията му обаче не се увенчаха с успех, въпреки че не сваляше поглед от Джо ди Сангри — Алесандро, който също бе тук с вид на надут, дребен италиански банкер. Жанин Карел — красивата примадона с оперния глас (сопран като нейния нямаше дори в „Метрополитън“), изпя „О, СЛАДКО ТАЙНСТВО НА ЖИВОТА“, сетне още по-вълнуващо и трогателно — „ПО-БЛИЗО, БОЖЕ, СЪМ ДО ТЕБ“, съпроводена от целия мъжки хор, нает от „Магна“ за предстоящата музикална суперпродукция. Лю Баскъм даже не залитна под своя дял от тежестта на ковчега на Блайт. Това бе свидетелство за неговата издръжливост, като се има предвид, че за три дни бе погълнал шест литра скоч и с дъха си можеше да свали орел.

С честта да носят ковчезите бяха удостоени още президентът на „Магна“ Луис Х. Селвин, бившият кмет на града, бившият губернатор, три нашумели звезди (избрани от Сам Викс след последната анкета за популярност, проведена от Пола Парис), президентът на филмовата академия, един бродуейски продуцент, дошъл в Холивуд да снима серия комични миниатюри, Ранди Раунд — известният бродуейски репортер, за когото в света на киното нямаше затворени врати, един важен служител от кантората на филмовия магнат Хейс и специален пратеник на „Фрайърс Клъб“. Бе надошъл сума народ.

Цяла вечност по-късно моторизираната процесия от луксозни коли — ролс-ройс, корд, линкълн и дюзенберг — се проточи към мемориалния парк — така наричаха холивудското гробище, — където се вълнуваше същински океан от опечалени, дошли да присъствуват на погребалната церемония. Неуморимият епископ изнесе още една великолепна служба под великолепния съпровод на хор от момченца в бели одежди с чисто измити ангелски личица. И още трийсет жени припаднаха, линейките пристигаха и ги отнасяха дискретно, една надгробна плоча бе съборена, два каменни ангела загубиха по една лява ръка и Джак и Блайт, покрити с грамадни венци от лилии, бяха спуснати един до друг във великолепните си гробове, с бордюр от син смърч и гигантска папрат, Бони, изскубнала се от прегръдката на Детето Чудо, стоеше неподвижна, безжизнена, вдървена и гледаше как бавно, с драматично великолепие спускат майка й в земята. Тай стоеше настрани, самотен, с наведена глава и удивително горчива усмивка, и съзерцаваше как тленните останки на баща му се спускат в зиналия гроб също тъй бавно. Най-сетне всичко свърши — или почти всичко. Бучър поведе Бони към лимузината. В този миг една дебела жена в самурено палто се спусна към нея с налудничав поглед и измъкна от ръката и сухата черна траурна кърпичка. Тук Тай не издържа. Той размаха юмрук пред носа на дебеланата, но бе издърпан от Лю, Елъри и Алън Кларк. Безброй звезди плачеха безутешно, слънцето весело грееше над Холивуд и всички си прекараха чудесно. В заключение Сам Викс развълнувано обобщи, изтривайки влагата изпод черната си превръзка, че всичко било просто великолепно — нямало друга дума за това.

Веднъж изплъзнала се от любопитните погледи на тълпата, Бони диво зарида в обятията на Детето Чудо, докато лимузината се провираше сред движението и се опитваше да се изплъзне от колите на ненаситната преса.

— О, Буч, ужасно беше. Хората са такива свине. Все едно че бяха дошли да зяпат парада на цветята. Чудно как не ме накараха да пея по радиото!

— Всичко свърши вече, миличка. Забрави го. Свърши.

— А дядо не дойде. О, мразя го! Лично му се обадих сутринта. Оправдаваше се. Бил болен. Не понасял погребения, да съм му влезела в положението. Собствената му дъщеря! О, Буч, толкова съм нещастна.

— Забрави стария лешояд, Бони. Той не е достоен за презрението ти.

— Надявям се никога повече да не го видя!

Когато стигнаха до къщата в Глендейл, Бони се извини, отпрати Бучър и нареди на Клотилд да тряска вратата пред лицето на всеки, който я потърси, независимо дали е приятел или враг. После се затвори в стаята си, подсмърчайки, и потърси утеха в купчините писма, оставени от Клотилд.

Тай, който трябваше да прекоси цял Холивуд, за да се прибере в Бевърли Хилс, престана да се бунтува и се затвори навъсено в себе си. Ескортът му благоразумно го остави на високомерните грижи на Лаудърбек и си отиде. Младежът току-що бе привършил третия си коняк, когато телефонът звънна.

— Няма ме вкъщи — изръмжа той на Лаудърбек, — независимо кой е, чу ли? Нищо общо нямаме вече с този град. Не искам да видя никого. Всичко е фалшиво. Всичко е шантаво. Всичко е порочно. Всички тук са фалшиви, шантави и порочни. Който и да ме търси, кажи му да върви по дяволите.

Лаудърбек вдигна страдалчески очи към тавана и каза в слушалката:

— Съжалявам, госпожице Стюарт, но господин Ройл…

— Кой? — изрева Тай. — Чакай, ще се обадя!

— Тай — каза Бони с толкова странен глас, че го обля студена вълна, — трябва веднага да дойдеш.

— Бони, какво става, по дяволите?

— Моля те. Побързай. Страшно е важно.

— Дай ми три минути да се преоблека.

Когато Тай стигна до дома на Бони, завари Клотилд да плаче на площадката пред стълбите.

— Клотилд, къде е госпожица Стюарт? Какво има?

Клотилд закърши дебелите си ръце.

— О, мосю Ройл, наистина ли сте вие? Мадмоазел със сигурност е полудяла! Горе е и руши! Желаех да позвъня на мосю Бушер, но мадмоазел ме заплаши…

Тай заизкачва по три стъпала наведнъж и намери Бони с развят пеньоар от бледоморав креп да изхвърля като полудяла вещи от чекмеджетата. В будоара на майка й сякаш бе гръмнала бомба.

— Няма ги — изпищя Бони. — Или не мога да ги открия, което е едно и също. О, каква глупачка съм!

Тя се строполи на майчиното си легло. Косата й, вързана хлабаво със златна панделка, се стичаше като разтопена мед по гърба й и блестеше на слънцето.

Тай мачкаше шапката си в ръце и извърна глава. После отново погледна към нея.

— Бони, защо ми се обади?

— О, защото изведнъж си спомних… И после, като прегледах пощата…

— Защо не се обади на Буч? Клотилд каза, че не си искала Буч? Защо… на мен, Бони?

Тя седеше съвсем неподвижно, загърната с пеньоара. Отклони поглед от изгарящите му очи.

Тай отиде при нея, изправи я на крака и я прегърна.

— Да ти кажа ли защо?

— Тай… странно изглеждаш. Недей.

— И се чувствам странно. Не знам какво правя. Най-шантавото нещо на света. Но като те видях на леглото, сама, уплашена, като изгубено дете… Бони, защо се сети първо за мен, когато искаше да споделиш с някого нещо важно?

— Тай, моля те. Пусни ме.

— Би трябвало да се мразим.

Тя направи слаб опит да се отскубне от прегръдката му.

— Моля те, Тай. Ти не можеш. Ти… не трябва.

— Но аз не те мразя — рече Тай учудено. Ръцете му я обгърнаха по-плътно. — Току-що открих това. Изобщо не те мразя. Обичам те.

— Тай?! Не!

Той я привлече към себе си с една ръка, а с другата повдигна брадичката й и я накара да го погледне.

— И ти ме обичаш. Винаги си ме обичала. Знаеш, че е така.

— Тай — прошепна тя. — Пусни ме.

— В никакъв случай.

Тялото й трепереше вцепенено в прегръдката му, като разлюляно от удар стъкло. После изведнъж сковаността отстъпи на нежността и тя се отдаде на ласките му.

Стояха вкопчени, със затворени очи сред тягостната гледка на разхвърляната стая.

Едва по-късно Бони прошепна:

— Това е лудост. Ти сам го каза.

— Тогава искам да остана завинаги луд!

— Сега и двамата не сме на себе си, не знаем какво правим. И това ужасно погребение…

— Сега и двамата сме това, което сме. Бони, ако смъртта им не ни донесе нищо друго…

Тя склони глава на гърдите му.

— Сякаш сънувам. Чувствувах се толкова беззащитна. О, хубаво е да съм до теб, когато знам, че от всички хора на света ти и аз сме…

— Целуни ме, Бони. Боже, толкова отдавна го исках… — Устните му докоснаха челото й, клепачите й, миглите й.

Внезапно Бони се отскубна от него и седна на фотьойла.

— Ами Буч? — попита тя безизразно.

— О — рече Тай. Желанието и радостта се изпариха от измъченото му лице много бързо. — Забравих за Буч. — След това викна гневно: — Буч да върви по дяволите! Всички да вървят по дяволите! Достатъчно дълго са ни разделяли. Ти винаги си била смисълът на живота ми, но по особен начин — сега ще трябва да наваксваме. Мислех го за омраза… — то бе у мен, ти бе у мен — денонощно, от детските ми години. Мислите ми са били все за теб, при теб и около теб. Много повече те заслужавам от Буч!

— Не мога да го нараня, Тай — тихо каза Бони. — Той е най-благородният човек на света.

— Ти не го обичаш — рече презрително Тай.

Бони сведе очи.

— Аз… аз сега не мога да мисля трезво. Стана тъй внезапно. Той ме обича.

— Ти си целият ми живот, Бони. — Отново се опита да я прегърне, търсеше устните й.

— Не, Тай. Трябва ми малко… време. О, наистина звучи старомодно! Но не можеш да очакваш… С толкова неща трябва да свиквам.

— Никога няма да те оставя на друг.

— Не, Тай. Не сега. Трябва да ми обещаеш, че нищо няма да кажеш… на никого за това. Още не искам Буч да разбере. Може би греша. Може би… Трябва да ми обещаеш.

— Не мисли за никой друг, освен за мен, Бони.

Тя потрепери.

— През тези последни три дни ме вълнува само една мисъл — да отмъстя за майка си. — О, звучи толкова театрално! Но аз наистина искам отмъщение… страшно. Тя беше най-милото, най-безобидното същество на света. Който и да я е убил, е чудовище. Той не може да бъде човек. — Устните й се изопнаха. — Ако знаех кой е, щях да го убия със собствените си ръце като бясно куче.

— Нека те прегърна, скъпа…

Тя продължи ожесточено:

— Всеки, всеки, който по някакъв начин е замесен… мразя го толкова, колкото и отровителя! — Тя взе ръката му. — Нали разбираш, Тай, защо е всичко… защо трябва да чакаме.

Тай не отговори.

— Не искаш ли да откриеш убиеца на баща си?

— Що за въпрос? — отвърна тихо той.

— Тогава хайде да търсим заедно. Вярно е… сега разбирам… винаги сме имали нещо общо… Тай, погледни ме. — Тай я погледна. — Не те отблъсквам, мили — прошепна в прегръдките му тя. — Когато всичко това се случи… признавам, само за теб се сетих. Тай, те… те умряха и ни оставиха сами! — Брадичката й затрепери.

Тай въздъхна, целуна я, заведе я до леглото и я сложи да седне.

— Добре, колега — нали вече сме колеги отмъстители. Тръгваме на лична война срещу извършителя на едно малко лично престъпление — бодро каза той. — Хайде да я почваме!

— О, Тай!

— За какво вдигна тази олелия?

Бони го погледна през сълзи и се усмихна. А сетне усмивката се стопи в мрачна решителност и тя извади един плик от деколтето си.

— От известно време — каза Бони и преглътна последната си сълза — майка ми получаваше някакви писма. Мислех, че е просташка шега и не им обърнах внимание. Сега обаче… Не знам.

— Заплашителни писма ли? — бързо попита Тай. — Дай да ги видя.

— Чакай. Познаваш ли някой, който изпраща карти по пощата? Картите говорят ли ти нещо? Получавал ли е някога Джак такива?

— Не. Карти? Искаш да кажеш карти за игра?

— Да, от клуб „Подкова“:

— Пак Алесандро, а? — промърмори Тай.

— Търсех онези, другите пликове, които пристигнаха преди… нещастието. Но са изчезнали. Когато се върнах от погребението, започнах да ровя в една купчина писма и съболезнователни телеграми и открих — това. И така се сетих за другите.

Тай сграбчи плика. Беше надписан с бледосиньо мастило.

— Но е адресирано до Блайт Стюарт — каза Тай озадачен. — И от клеймото личи, че е пуснато в Холивуд снощи, на деветнадесети. Два дни след смъртта й! Изглежда ми безсмислено.

— Точно за това е важно — напрегнато каза Бони. — Може би като съберем всички неща, които нямат смисъл, ще се получи нещо смислено.

Тай измъкна съдържанието на плика и се вторачи в него.

— И само това ли беше вътре?

— Нали ти казах, че е налудничаво.

В плика имаше само карта за игра с гравирана златна подкова на синия гръб.

Картата беше деветка спатия.