Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Елъри Куин
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Four of Hearts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda(2016)

Издание:

Автор: Елъри Куин

Заглавие: Четворка купа; Къща насред път

Преводач: Георги Даскалов; Здравко Йорданов

Година на превод: 1938, 1936

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: септември 1989 г.

Редактор: Марта Симидчиева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Стефан Десподов

Коректор: Радослава Маринович

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1005

История

  1. —Добавяне

Седма глава
Старецът

Инспектор Глюк изсумтя, отиде до огъня, хвърли палтото си на един стол и потри големите си зачервени ръце. Мъж в авиаторски костюм го последва и доктор Джуниъс припряно затвори вратата под воя на бушуващия отвън вятър. Авиаторът тихичко седна в един ъгъл. Той нищо не каза, а и инспектор Глюк не го представи.

— Хайде да видим сега кои сте вие — каза Глюк и присви черните си вежди. — Вие сте госпожица Стюарт, предполагам, а вие сте господин Ройл? Вие трябва да сте Бучър.

Тай скочи на крака.

— Е? — попита с надежда той. — Открихте ли го?

— Кой е той? — извика Бони.

— Не бързайте, всяко нещо с времето си. Едва не замръзнах. Ще успеем за всичко да поговорим, защото пилотът каза, че наближава буря. Къде е старецът?

— Затворил се е горе — рече Елъри. — Май не се радваш на срещата ни, стари приятелю. И как точно ти се зае със случая?

Глюк се ухили.

— Какво искаш да кажеш? Нали двамата са жители на Лос Анджелис? Бива си го тоя огън.

— Доколкото разбирам, побързал си да се явиш първи на местопроизшествието и си узурпирал всички права.

— Чакай, Куин, не се заяждай. Когато съобщиха в управлението, че са открили господин Ройл и госпожица Стюарт мъртви — вече знаехме за отвличането. Скочих на самолета и долетях на платото. Изпреварих с едни гърди момчетата от Ривърсайд и Сан Бернардино. Ако ме питаш, бяха страшно доволни, че Лос Анджелис се заема със случая. Не е лъжица за тяхната уста.

— Но за твоята е точно по мярка — измърмори Елъри.

— О, дреболия — каза инспекторът.

— Значи сте го хванали? — извикаха Тай и Бони едновременно.

— Не още. Но когато го хванем, няма да има мърдане и така историята ще приключи.

— Когато го хванете? — сухо рече Елъри. — Не искаше ли да кажеш ако?

— Може, може — усмихна се Глюк. — Както и да е, не е случай като за теб, Куин. Това си е обикновено издирване на престъпник.

— Толкова ли си сигурен — каза Елъри, запалвайки цигара, че е мъж?

— Да не искаш да кажеш, че е жена? — подигравателно попита, инспекторът.

— Има и такава вероятност. Госпожице Стюарт, вие и господин Ройл сте видели пилота. Мъж ли беше, или жена?

— Мъж — каза Тай. — Не се излагай. Мъж беше!

— Не знам — въздъхна Бони и се опита да се съсредоточи. — Не съм сигурна. И жена може да облече авиаторския комбинезон. Не се виждаше нито коса, нито очи. Очилата скриваха горната част на лицето, а долната беше скрита от вдигнатата яка.

— Походката му бе мъжка — извика Тай. — Беше твърде висок за жена.

Нотка на оживление се промъкна в гласа на Бони.

— Глупости, Холивуд е пълен с имитатори от двата пола. Че аз съм висока колкото това… същество.

— И никой — намеси се Елъри — не е чул гласа на съществото, поради простата причина че то е положило специални усилия да не приказва. Защо е било това мълчание, ако е мъж?

— Чакай малко, Куин — каза жално Глюк, — стига ни обърква. Хубаво, не знаем дали е мъж или жена. Но мъж или жена, знаем ръста и телосложението…

— Не думай? Може да е бил с високи токове, а тези летателни комбинезони са обемисти и лъжат окото. Не, можеш да бъдеш сигурен само в едно нещо.

— И какво е то?

— Че може да кара самолет.

Глюк изръмжа гърлено. Доктор Джуниъс се прокашля в тишината:

— Не искам да ви се сторя негостоприемен, но… искам да кажа не мислите ли, че ще бъде разумно да излетите веднага, преди да започне бурята, а, инспекторе?

— А? — Инспекторът обърна студени очи към доктор Джуниъс.

— Казах…

— Чух какво каза. — Глюк строго се вторачи в шафраненото му лице. — Какво ти става? Нервен ли си?

— Не. Нищо подобно — изпелтечи докторът и се отдръпна.

— Кой си ти всъщност? Какво правиш тук?

— Казвам се Джуниъс и съм лекар. Живея тук с господин Стюарт.

— Откъде се пръкна? Познаваше ли Блайт Стюарт и Джак Ройл?

— Не, съвсем не. Искам да кажа… срещал съм господин Ройл в Холивуд от време на време, а госпожица Стюарт ни посещаваше… но от няколко години не съм я виждал.

— Откога си тук?

— От десет години. Господин Стюарт ме нае да се грижа за него. За доста приличен годишен хонорар, трябва да призная, а и практиката ми не бе кой знае колко…

— Откъде се взе? Не чух да отговаряш.

— Буенависта, Колорадо.

— Имаш ли полицейско досие?

— Доктор Джуниъс се наежи.

— Уважаеми господине!

Глюк го измери от глава до пети.

— Какво пък толкова съм казал — рече той по-меко.

— Докторът отстъпи, като бършеше челото си.

— Сега ето какво открихме. Куин, ти беше прав относно причината за смъртта. Съдебният лекар на Ривърсайд долетя с шерифа, огледа телата…

— Бони отново пребледня. Бучър каза остро:

— Доктор Джуниъс е прав. Трябва да изчезваме оттук и да приберем тези деца у дома. Утре можете да поговорите с тях.

— Няма нищо — каза тихо Бони. — Нищо ми няма, Буч.

— Що се отнася до мен — изръмжа Тай, — колкото по-скоро се заловите за работа, толкова по-добре. Мислите ли, че мога да спя, да ям, да се смея и да работя, докато убиецът на баща ми диша някъде на свобода?

Инспекторът продължи, сякаш никой не беше го прекъсвал:

— Така, както казах, предварителният преглед установи, че причината за смъртта е свръхдоза морфин.

— В термосите ли? — попита Елъри.

— Да. Веществото е било поставено в напитките. Докторът не бе сигурен без химически анализ, но каза, че във всеки коктейл има най-малко по три грама. Наредил съм Бронсън, нашият химик, да анализира течността в термосите веднага щом ги получи.

— Но как така? — намръщи се Бони. — Нали всички пихме от бутилките преди излитането. Защо не се отровихме и ние?

— Защото напитките са били в ред тогава. Някой спомня ли си какво точно стана с тази кошница?

— Аз — каза Елъри. — Тълпата ме блъскаше и бях принуден да седна върху кошницата веднага след последното разливане, когато термосите бяха вече вътре. И не изпуснах кошницата от очи нито за миг от момента, в който ги прибраха, до мига, когато седнах върху нея.

— Това е нещо ново. Ти си седял върху кошницата чак докато този преоблечен пилот отвлече самолета, така ли?

— Нещо повече — иронично каза Елъри. — Станах и му я подадох със собствените си ръце.

— Следователно напитките са отровени в самолета. По този въпрос сме наясно. — Глюк изглеждаше доволен от себе си. Задигнал е самолета, отровил е напитките, докато е внасял кошницата, после е излетял, изчакал е Джак и Блайт да пийнат — съдебният лекар казва, че веществото практически не се усеща в алкохолна напитка — и когато са умрели, просто е приземил самолета на това плато и е духнал. Без шум, без проблеми, без затруднения. Хитро измислено!

Бурята, предсказана от пилота, започна. Хиляди демони завиха и вятърът се нахвърли върху платото, разтресе старата къща, заблъска кепенците, зазвънтяха прозорци Мълнии засвяткаха над голия планински връх, затрещяха гръмотевици.

Всички мълчаха. Доктор Джуниъс сложи още една цепеница в огъня.

Тътенът на гръмотевиците сякаш никога нямаше да спре. Елъри неспокойно се ослуша. Стори му се, че сред грохота на мълниите се долавя още някакво бучене. Огледа се, но явно никой от присъствуващите не го бе чул.

За момент тътенът спря и Глюк рече:

— Вдигнали сме на крак цялата щатска полиция да търси този пилот. Залавянето му е въпрос на време.

— Но дъждът — извика Тай, — той ще заличи следите по платото!

— Знам, знам, господин Ройл — успокои го Глюк. — Не се тревожете. Ще го пипнем. Сега искам от вас, младите, да ми кажете нещо за родителите си. Някъде в миналото им трябва да се крие мотивът. Елъри взе шапката и палтото си от стола до вратата, където ги бе хвърлил, и незабелязано се измъкна — по коридора до кухнята и през кухненската врата — навън.

 

 

Дърветата около къщата се огъваха от вихъра, а пороят, който бе плътен като стена, го измокри до кости веднага щом стъпи на подгизналата земя. Въпреки това той наведе глава, нахлупи ниско шапката си да не я отнесе вятърът и закрачи към далечните светлини на пистата под блясъка на светкавиците.

Излезе на бетонната площадка и спря да си поеме дъх. Транспортен самолет — очевидно той бе докарал Глюк до планинския чифлик на Толанд Стюарт — се бе наместил до малкото чипоносо самолетче. Вратите на хангара бяха разтворени.

Елъри тръсна раздразнен глава, напрягайки се да обхване с поглед цялата писта под мижавата светлина на прожекторите.

Но тя бе пуста.

Изчака проблясването на следващата светкавица и обходи с поглед буреносното небе над главата си. Но ако имаше нещо горе, скриваха го гъстите черни облаци.

Значи всичко е било плод на въображението му. Беше готов да се закълне, че сред тътена на гръмотевиците е чул двигателите на самолет. Пое обратно.

И тогава, точно когато се канеше да напусне прикритието на дърветата и да претича до къщата, той забеляза един човек.

Човекът клечеше откъм подветрената страна на къщата — черна прегърбена фигура. Услужливата светкавица блесна отново и Елъри го видя да вдига глава.

Лицето беше старческо, с набола рядка сива брада и мустаци, с дълбоко набраздена кожа и отпуснати дебели устни. Лице на човек, чакащ смъртта или нещо по-лошо. Елъри бе поразен от израза на неподправен, искрен ужас. Сякаш старецът изведнъж се бе озовал пред непреодолима стена, преследван от орда призрачни, кошмарни изчадия.

В последвалата тъмнина Елъри едва различи приведената фигура да крета покрай стената на къщата и да изчезва някъде зад нея.

Дъждът свистеше, но Елъри не мърдаше, не му обръщаше внимание, взираше се в мрака. Какво търсеше господин Толанд Стюарт в бурята, ревяща около планинската му бърлога, когато се предполагаше, че трепери зад залостената врата на спалнята си?

Защо наистина само няколко часа след убийството на единственото си дете ще се влачи из имението, нелепо нахлупил авиаторски шлем на главата си?

Елъри завари инспектора пред камината. Тъкмо казваше:

— Няма да ни е много от полза… О, Куин.

Елъри отръска дъжда от шапката си и разтвори палтото пред пламъците.

— Стори ми се, че чух шум на пистата.

— Друг самолет? — изстена доктор Джуниъс.

— Счуло ми се е.

Глюк се намръщи.

— Добре, така доникъде няма да стигнем. Та, господин Ройл, освен онзи нещастник Парк, за когото споменахте, казвате, че баща ви нямал врагове?

— Поне аз не зная.

— Съвсем бях забравил онази малка кавга в клуб „Подкова“ преди няколко седмици — бавно каза Елъри.

— Това е дреболия. Човекът се беше ядосал, защото го разкриха. Отговорът на загадката няма да е толкова лесен.

— Той е смахнат — каза кротко Тай. — А един смахнат е способен на всичко.

— Добре, ще го проверим. Само че ако той е убиецът, защо е убил и майката на госпожица Стюарт? Не би трябвало да има нещо против нея.

— Навярно я е смятал отговорна за цялата ситуация — отсече Тай. — Точно така би постъпил ненормален човек.

— Може би. — Глюк се загледа в ноктите си. — Между другото доста се приказва за вашите две семейства, че — ами че не се погаждат.

Огънят пропукваше, навън гръмотевиците и светкавиците затихнаха след виртуозен финал. Дъждът ромонеше непрестанно.

— Пилотът се изправи:

— Ще хвърля едно око на таратайката си — рече той и излезе. И тогава Детето Чудо промърмори:

— Глупости.

— Нещо лошо ли казах? — невинно се заинтересува Глюк.

— Но нали Джак и Блайт се сдобриха? Какво по-добро доказателство за това от сватбата им?

— А тези двамата? — попита Глюк. Отново настъпи тишина. Бони се вторачи в най-долното копче на сакото на инспектора. А Тай се извърна към огъня.

— Няма смисъл да крием, Буч. Ненавиждаме се от деца. Възпитани сме в омраза. Когато подобно нещо ти се сервира сутрин, обед и вечер още от кърмаче, то ти влиза в кръвта.

— Продължавате ли да изпитвате същите чувства, госпожице Стюарт?

Бони облиза изсъхналите си устни.

— Да.

— Но това означава — каза бавно Тай, като се обърна, — че някои от нас е извършил тези убийства. Или вие сте на друго мнение, инспектор Глюк?

— Не е възможно да си мисли такова ужасно нещо! — извика Бони.

— Отде да знам дали онази история със задържането в хангара е истина? — каза Глюк.

— Но там бяхме и двамата!

— Дори и да не е така — изръмжа Тай, — мислите ли, че бих отровил собствения си баща, за да отмъстя на майката на Бони Стюарт? Или че Бони Стюарт би убила собствената си майка, за да отмъсти на баща ми? Вие сте луд!

— Нищо не знам по въпроса — каза иронично инспекторът. — Но сигурно ще ви е интересно да научите, че екипът на отдел „Убийства“ е открил момчето, което е донесло съобщението на госпожица Стюарт преди излитането. Получих съобщението по радиото, докато оглеждах самолета на платото.

— И какво е казало то?

— Момчето работи на летището — стюард или нещо такова. Казало, че до хангара го спрял висок слаб мъж с авиаторски дрехи и очила — тонът на инспектора беше дружелюбен, но той продължаваше да хвърля подозрителни погледи ту към Бони, ту към Тай. — Мъжът заврял парче хартия с нещо написано на машина под носа на момчето. Пишело да каже на госпожица Стюарт, че господин Ройл я вика в хангара.

— Хитро измислено — измърмори Тай. — Това е бил пилотът, няма съмнение. Какъв евтин номер!

— Евтин, но сполучлив — забеляза Елъри. — Сигурен ли си, инспекторе, че момчето казва истината?

— Хората от летището дадоха добри отзиви за него.

— Ами бележката?

— Не я е докоснало. Пилотът само му я показал. После изчезнал в тълпата.

Бони се надигна вбесена.

— Тогава как може някой от нас да има пръст в тези ужасни престъпления?

— Не казвам, че имате — усмихна се Глюк. — Казвам, че бихте могли да имате.

— Но ние бяхме хванати и вързани!

— Да предположим, че някой от вас е наел този висок тип да инсценира задържането, за да изглеждате невинни?

— О, господи! — възкликна Буч.

— Глупак — отсече Тай, седна на канапето и закри лицето си с ръце.

Инспектор Глюк отново се усмихна, отиде при палтото си и бръкна в един от джобовете. Върна се при огъня с голям кафяв плик и бавно откачи канапа с червен восък.

— Какво е това? — заинтересува се Елъри.

Голямата ръка на Глюк бръкна в плика и извади нещо кръгло, тънко и синьо. Показа го.

— Знаете ли какво е това? — попита той присъствуващите.

Те се събраха около него, доктор Джуниъс също се навря при тях.

Беше син чип с гравирана златна подкова.

— Клуб „Подкова“ — възкликнаха едновременно Бони и Тай. Във възбудата си те се сблъскаха. За момент се притиснаха един към друг. После се разделиха.

— Беше в джоба на Джак Ройл — каза инспекторът. — Едва ли е от особено значение.

Въпреки това на Елъри му направи впечатление колко внимателно го държеше, между палец и показалец, за крайчеца, сякаш се боеше да не заличи евентуалните отпечатъци.

Глюк пусна кръгчето обратно в плика и извади нещо друго — снопче накъсани парчета хартия, хванати с кламер.

— Този кламер е мой — обясни той. — А парченцата намерих в джоба на Ройл.

Елъри ги сграбчи. Отделяйки късовете, той ги пръсна на кушетката. Само за няколко минути събра парченцата. Те образуваха пет листчета ленена хартия за бележки с думите „Клуб Подкова“, гравирани в синьо над малката златна емблема в ъгъла.

Всяко листче имаше дата. Датите покриваха период от около месец — последната беше втори, този месец. Със същия цвят мастило грубо бяха надраскани думите РАЗПИСКА, предшествувани от знака на долара и подписа на Джак Ройл.

Всяка разписка беше за различни суми. Елъри ги събра. Получи се точно 110 000 долара.

— Нещо да знаеш по този въпрос? — попита инспекторът.

Тай недоверчиво ги изучи. Изглеждаше смутен.

— Какво има? — бързо попита Елъри. — Това не е ли подписа на баща ти?

— Точно там е бедата — промърмори Тай. — Негов е.

— На всичките пет?

— Да.

— Какво значи „бедата“? — заинтересува се Глюк. — Ти не знаеше ли за тези дългове?

— Не. Най-малкото не знаех, че тате е затънал така дълбоко. Сто и десет хиляди долара! — Той мушна ръце в джобовете и започна да се разхожда нагоре-надолу. — Беше страстен комарджия, но това…

— Искаш да кажеш, че собственият му син не е знаел за тези дългове?

— Ние рядко обсъждахме парични въпроси. Аз си живеех моя живот — младежът седна на канапето, — а той своя.

Тай се вторачи замислено в огъня. Глюк събра парченцата, защипа ги и мълчаливо ги сложи в плика.

Някой се изкашля. Елъри се обърна. Беше доктор Джуниъс. Съвсем беше забравил доктор Джуниъс…

— Дъждът спря, струва ми се — рече нервно той. — Сега ще можете спокойно да отлетите.

— О, пак ли си ти, докторе — каза инспекторът. — Нещо бързаш да се отървеш от нас, а?

— Не, не — рече припряно докторът. — Просто си мислех за госпожица Стюарт. Тя трябва да поспи.

— А това ме подсеща — Глюк погледна към стълбата, — че докато съм тук, ще трябва да поговоря със стареца.

— Доктор Джуниъс не смята това за разумно — подхвърли Елъри. — Или теб сачмите не те ловят? Толанд Стюарт държи пушка до леглото си.

— Гледай го ти! — каза Глюк и се запъти към стълбата.

— Внимавайте, инспекторе! — извика Джуниъс и затича след него. — Той даже не знае, че дъщеря му е мъртва.

— Не думай — мрачно каза Глюк. — Срамежливи типове като него имат приятния навик да подслушват зад вратата.

Той продължи нагоре. Елъри си спомни за стареца навън под дъжда и се възхити от проницателността на Глюк. Призрачната бледност на дядката подсказваше, че смъртта на дъщеря му няма да е изненада за него.

Елъри последва двамата мъже по стълбите.

Светлината от хола отслабваше, докато се изкачваха, и кога стигнаха горната площадка, се отзоваха в леден, навъсен мрак.

Глюк се препъна в последното стъпало.

— Няма ли лампа в тая проклета морга?

Доктор Джуниъс изтича напред със сигурни стъпки.

— Един момент — изхленчи той. — Ключът е…

— Чакай — каза инспекторът. Елъри зачака. Но колкото и да се напрягаше, чу само съскането на огъня долу и мърморенето на Бучър, който успокояваше Бони.

— Какво има?

— Стори ми се, че чух някой да се измъква, но май съм сгрешил. Човек може да се побърка в тази къща.

— Мисля, че не грешиш — каза Елъри. — Възрастният ни приятел сигурно отдавна ни е подслушвал оттук, както ти предположи.

— Запали най-сетне лампата, Джуниъс — изръмжа Глюк, — и да хвърлим едно око на стария пуяк.

Внезапната светлина разкри широк коридор, застлан с дебел килим. По стените висяха платна на стари майстори — цяла галерия, както се стори на Елъри, — чудесни картини от холандската школа с пищна кафява патина, равномерно покрити с прах — не по-малко пищен и кафяв. Имаше много врати, всичките затворени, а от Толанд Стюарт нямаше и следа.

— Господин Стюарт! — викна Джуниъс. Не последва отговор. Той се обърна жалостиво към Глюк. — Нали ви казах, инспекторе. Не можете ли да дойдете утре? Той сигурно е в ужасно състояние.

— Мога, но не ща. Къде му е бърлогата?

Докторът направи отчаян жест и проплака:

— Сигурно всички ни ще застреля! — После ги поведе към двукрила врата в далечния край на коридора. Почука плахо.

— Махайте се! — викна треперлив старчески глас и Елъри чу приглушен шум, сякаш собственикът на гласа току-що се бе оттеглил от вратата.

Доктор Джуниъс изкрещя уплашено и побягна.

Глюк се изкиска:

— Старчето сигурно ни е приготвило изненада. Заешко сърце! — После прогърмя: — Хайде, отворете, господин Стюарт!

— Кой е?

— Полиция.

— Вървете си! Махайте се от дома ми. Нямам работа с полицията! — профъфли беззъба старческа уста.

— Знаете ли, господин Стюарт, че дъщеря ви Блайт бе убита? — извика строго инспекторът.

— Чух. Чух ви! Вървете си, рекох!

Бони се втурна с плач по коридора:

— Дядо!

— Доктор Джуниъс подтичваше плахо след нея.

— Моля ви, госпожице Стюарт. Не сега. Той е… ядосан. Ще ви обиди.

— Дядо — изхлипа Бони, блъскайки вратата. — Отвори. Аз съм, Бони. Мама… е мъртва. Убиха я, разбери. Останахме само двамата. Моля те.

— Господин Стюарт, сър — проплака доктор Джуниъс, — това е внучката ви, Бони Стюарт. Иска да ви види, сър. Няма ли да отворите вратата, да й поговорите, да я утешите?

Отговор не последва.

— Господин Стюарт, сър, аз съм, доктор Джуниъс. Моля ви!

После дрезгавият фъфлещ глас каза:

— Махайте се всички. Не ща полиция. Бони… не. Не сега. Носите смърт. Смърт! Смърт… — Крясъкът се извиси и секна, после ясно чуха строполясването на тяло.

Бони прехапа устни, вторачена във вратата. Дотича и Бучър.

— Отдръпнете се, госпожице Стюарт — каза тихо Глюк. — Ще трябва да разбием вратата. Изчезвай, Джуниъс.

Качи се и Тай, наблюдаваше ги с присвити очи, притихнал в другия край на коридора.

Инспекторът блъсна с все сили бравата. Нещо изпука отвътре. Вратите се разтвориха. За секунда Глюк остана задъхан на място. Мигът изглеждаше безконечен, като спрян кадър.

Стаята бе огромна и мрачна, пълна с масивни мебели като големия хол долу. Английското легло от резбован стар дъб с червен балдахин беше разхвърляно. И както се очакваше, до него стърчеше тежка ловджийска пушка, а на пода във фланелена пижама, вълнен халат, дебели чорапи и чехли на костеливите крака, лежеше сгърченото тяло на стареца, когото Елъри бе видял навън. Единствената светлина идваше от кафява слюдена лампа до леглото. Камината не гореше.

Доктор Джуниъс се затича и коленичи до неподвижната фигура.

— Припаднал е. Страх… злост… гняв — не знам кое точно, но пулсът му е добър. Няма нищо страшно. Моля ви, сега си вървете. Безполезно е да говорите с него тази вечер.

Той стана, наведе се и с изненадващата лекота за човек на неговата напреднала възраст вдигна стареца на ръце и го занесе до леглото.

— Сигурно се преструва — каза с отвращение инспектор Глюк. — Свадлив дърт козел! Хайде, момчета, вдигаме гълъбите за Лос Анджелес.