Елъри Куин
Четворка купа (3)

Трета глава
Господин Куин сред звездите

След като два дни безутешно се опитва да хване някой на работното му място, Елъри се почувствува като човек, който тършува с голи ръце в аквариум.

Детето Чудо провеждаше целодневни съвещания при закрити врати и уточняваше последните подробности по широко рекламираната си продукция „Плодовете на прахта“. Лю Баскъм пък сякаш бе потънал в земята. И всеки опит на Елъри да се срещне с мъжете Ройл и с жените Стюарт бе осуетяван в единия случай от носовия британски глас на майордома Лаудърбек, а в другия от почти неразбираемия френски акцент на една дама на име Клотилд, като никой от двамата не искаше да знае, че времето лети ли, лети.

Веднъж без малко не успя. Елъри бродеше из алеите на „Магна“ с Алън Кларк, който напразно се опитваше да възвърне самочувствието си, и когато свиха на ъгъла на улица А и Първа, забелязаха високо момиче в черни сатенени панталони и скандална мъжка широкопола шапка да играе на „ези-тура“ до ваксаджийската будка пред главния портал с чернокожия Родерик, който лъскаше обувките на статистите в „Магна“.

— Ето ти я Бони — каза агентът. — Онази, русата. Бива си я, нали? Стой, Бони! — викна той. — Чакай да те запозная с…

Звездата припряно хвърли шепата монети, потърка гърбицата на Родерик за късмет и скочи в яркочервено купе „Корд“.

— Чакай! — ревна Елъри, извън себе си от ярост. — По дяволите всички…

Но последното нещо, което видя от Бони Стюарт този ден, бе ослепителна усмивка над фино рамо, докато колата вземаше на две колела следващия завой.

— Чашата преля — избухна Елъри и хвърли панамената си шапка на паважа. — Отказвам се!

— Да си хващал някога риба с ръце? Това е Бони.

— Но защо не иска…

— Гледай сега. Първо се виж с Пола Парис — рече дипломатично агентът. — Сам Викс вече ти е уговорил среща за днес. От нея ще научиш повече за четиримата, отколкото те знаят за себе си.

— Петнадесет стотака на седмица — изсумтя Елъри.

— Повече от това Бучър не може да ти даде — заоправдава се Кларк. — Опитах се да го навия, но…

— Не се оплаквам от заплатата, глупако. От вчера съм натрупал почти шестстотин долара във ведомостите на „Магна“, а нищичко не съм свършил!

— Виж се с Пола — зауспокоява го Кларк и го потупа по гърба. — Тя за всеки има лек.

И така, изпълнен с негодувание, Елъри подкара към Холивудските хълмове.

Намери къщата почти по интуиция. Нещо му подсказваше, че ще е нормален, уютен дом — и така беше. Бяла постройка във ведър колониален стил с желязна ограда. Изпъкваше сред псевдоиспанските ужасии с гипсови орнаменти като монахиня сред гримирани уличници.

Момичето зад бюрото в приемната се усмихна:

— Госпожица Парис ви очаква, господин Куин. Влизайте направо.

Елъри тръгна, последван от погледите в претъпканата приемна. Там имаше разнородни представители на холивудското население: неуспели статисти, пътуващи търговци, домашни прислужници, професионални наблюдатели на scène célèbre^[1]. Обзе го нетърпение да види тайнствената госпожица Парис, която успяваше да измъкне от тях такива пикантни подробности.

Но следващата стая беше друга приемна, в която друга млада жена седеше и водеше бележки, докато мъж с гладен вид и безупречен костюм й шепнеше на ухото.

„Процесът на пресяването — помисли си Елъри възхитен. — Отгоре на всичко трябва да внимава да не я съдят за клевета.“

И когато второто момиче му кимна, той влезе през трета врата и се озова в светъл хол, обзаведен с кленова мебел, с тапети по стените и френски прозорци, водещи към широка тераса, отвъд която се виждаха дървета, лехи и много висок каменен зид, обрасъл с декоративни храсти.

— Как сте, господин Куин? — звънна кристален тембър. Изглежда, внезапната светлина подействува на зрението му, защото Куин премигна усърдно няколко пъти. А и в ухото му още звънеше мелодичният тембър на орган. Но после разбра, че този хармоничен акорд от музикални тонове беше женски глас, а тя самата седеше кръстосала крака в люлеещ се стол, пушеше руска цигара и му се усмихваше.

И Куин в миг си каза, че Пола Парис несъмнено е най-красивата жена, която бе срещал досега в Холивуд. Не, по света, изобщо — навсякъде.

До този момент Куин се бе смятал неподвластен на Великата Любов. Даже най-привлекателните представителки на нежния пол бяха за него само същества, на които отваря врати и помага да слизат от таксита. Но в този исторически момент здравата му броня на женомразец най-неочаквано се пропука и свлече, оставяйки го беззащитен пред изящното острие на нейния чар.

Той се опита несръчно да надене отново одеждите на наблюдател и аналитик. Тя имаше нос — нос, да, и уста, бяла кожа… да, да, много бяла, и две очи — какво можеше да се каже за тях?… Интересен бял кичур в черната, лъскава коса… да, наистина.

Направиха му впечатление и дрехите й — от коя ли модна къща бяха — „Ланвен“, „Пату“, „Поаро“? — не, последният като че ли беше дребен белгийски детектив. Елегантна копринена дреха. Да, да, елегантна, с меко спускаща се до коляното пола, в дълги, чисти, Праксителови дипли и едно ухание, по-скоро еманация от съществото й, което наподобяваше аромата на цъфнал орлов нокът… Куин се покашля глухо и сподавено. Орлов нокът! Проклет анализ. Та това беше жена. Не — Жена с главна буква. Или… беше ли… това… Жената?

„Чакай, чакай — каза си панически господин Куин почти на глас. — Престани, глупако.“

— Ако сте свършили с огледа — каза усмихнато Пола Парис, като стана, — защо не седнете, господин Куин? Ще пиете ли едно уиски? Цигарите са на масичката.

Куин седна вдървено, като търсеше стола пипнешком.

— Да ви кажа истината — измърмори той, — аз… аз май нямам думи. Пола Парис. Парис. Тъй. Забележително име. Благодаря, не ми се пие. Красиво! Цигара? — Той се облегна и кръстоса ръце. — Кажете нещо, ако обичате.

Когато свиеше устни, на лявата и буза се появяваше трапчинка — не голяма, груба, обикновена трапчинка, а сенчица, докосване с перце. Сега си личеше.

— Говорите твърде добре за човек, който няма думи, господин Куин, макар и не особено смислено. Да не сте случайно последовател на Дали в областта на лингвистиката?

— Така! Продължавайте, моля. Йехова, ти ми дари мир, непостижим за разума.

Ах, тревогата, едва доловимото помръкване, напрежението у тази хладна, неподвижна фигура. Какво ти става, за бога!

— Лошо ли ви е? — разтревожено попита тя. — Или сте…

— Пиян. Щяхте да кажете, пиян. Да, пиян съм. Да, до козирката. Така се чувствах, когато стоях на северния ръб на Големия каньон и гледах в безкрайността. Не, не, това е непочтено към вас. Госпожице Парис, ако не ми говорите, ще полудея.

Тя се развесели и все пак той почувствува едва доловимо отдръпване, като раздвижването на дребно животинче в тъмнината.

— Да ви говоря? Мислех, че вие искате да говорите с мен.

— Не, не, всичко, което мога да кажа, ми изглежда тъй банално. Трябва да слушам гласа ви. Нека ме залива. Бог ми е свидетел, че се нуждая от нещо такова след преживяното в този град като кипнал казан. Някой казвал ли ви е, че гласът ви е като камертон?

Пола Парис рязко се извърна и седна. Той видя руменина да залива шията й.

— Et tu, Brute^[2] — засмя се тя, но го гледаше някак странно. — Понякога си мисля, че мъжете ми правят комплименти, защото… — Не довърши.

— Точно обратното! — Елъри вече не можеше да се сдържи. — Вие сте прелестна, най-прелестното създание. Несъмнено страдате от остър комплекс за малоценност…

— Господин Куин…

Тогава разбра какво означава загадъчният блясък в очите й. Това бе страх. А изглеждаше невъзможно такова спокойно, самоуверено, аристократично създание да се страхува от нещо и най-вече от обикновеното струпване на човешки същества. „Тълпофобия“, го бе нарекъл Сам Викс, хомофобия, смъртен страх от хора…

— Извинете! Моля, простете ми. Направих го заради… един бас. Много глупаво от моя страна.

— Сигурна съм, че е така. — Тя продължаваше да гледа неподвижните си ръце.

— Не мога да се отърва от детектива в себе си. Имам предвид тази склонност към неуместни анализи…

— Кажете ми, господин Куин — прекъсна го тя, като смачка цигарата си. — Какво мислите за идеята да съберете Ройл и Стюарт в един биографичен филм?

Нагазиха в опасни води. Разбира се. Той беше магаре.

— Откъде знаете? О, ясно, Сам Викс ви е казал.

— Нищо подобно. Имам по-солидни източници на информация. — После се засмя и прелестният й смях упои Елъри. Разкошно! Разкошно!

— Виждате ли, знам някои неща за вас. — Гласът й ромонеше тихо. — За шестседмичния ви кошмар в „Магна“, за безплодния ви престой в студията, за оргията ви с Жак Бучър, който е чудесен…

— Започвам да мисля, че от вас ще стане доста добър детектив.

Тя поклати бавно глава:

— Сам каза, че ви трябва информация. — Елъри усети преградата. — Какво точно?

— За семействата Ройл и Стюарт. — Той скочи и започна да се разхожда. Не биваше да гледа дълго тази жена. — Кои са те. Животът им, мислите им, тайните им…

— Само това ли, за бога? Ще трябва да си взема един месец отпуска, за да ви отговоря.

— И все пак вие знаете всичко за тях.

— Зная колкото всички. Седнете, господин Куин. Моля ви.

Тогава Елъри я погледна. По гърба му полазиха мравки. Ухили се идиотски и седна.

— Разбира се, най-същественият въпрос — продължи тя мило — е защо Джак Ройл и Блайт Стюарт развалиха годежа си преди войната. И никой не знае отговора.

— Говорят, че знаете всичко.

— Не съвсем всичко, господин Куин. Не съм съгласна обаче с тези, които мислят, че поводът е бил друга жена, друг мъж или нещо толкова сериозно…

— Тогава имате свое мнение.

Отново трапчинката.

— Нещо съвсем незначително. Най-обикновена любовна свада.

— С такива невероятни последствия? — попита сухо Елъри.

— Очевидно вие не ги познавате. Те са безразсъдни, безотговорни, очарователни същества. В продължение на двадесет години печелеха луди пари и въпреки това нямат пукнат долар. Джак беше и любовчия, комарджия, авантюрист, който се впуска в най-невъзможни лудории. Разбира се, голям актьор. Блайт беше — и е — мила, сприхава особнячка, която всеки обожава. Просто те са способни на всичко — от разваляне на годеж без никаква причина до поддържане на двадесетгодишна вендета.

— Или пиратство в открито море. Тя се разсмя.

— Джак веднъж подписа договор със стария Зигмунд за пет хиляди на седмица, снимките щяха да продължат десет седмици. Следобедът, в деня, когато подписаха договора, профука петдесет хиляди долара в „Тиаюана“. Тъй че работи цели десет седмици за нищо и въпреки всичко изигра най-добрата роля в кариерата си. Това е Джак Ройл.

— Говорете.

— Блайт? Никога не носи сутиен, пие предимно мартини, спи гола и преди три години подари приходите си за половин година на Актьорския фонд само защото Джак бе дал постъпленията си за три месеца. А това пък е Блайт.

— Предполагам, че младите са по-лоши от родителите си. Така е обикновено с второто поколение.

— О, определено. Омразата им е толкова дълбока, подклаждана с години, че някой психолог, предполагам, ще търси повода за нея в потисната любов…

— Но Бони е сгодена за Жак Бучър!

— Знам — рече спокойно Пола. — Въпреки това — запомнете думите ми — потисната, тя отново ще се възроди. Бедният Буч ще пострада; И мисля, че го знае, горкичкият.

— Това момче Тайлър и момичето не си ли говорят?

— Защо, говорят си! Почакайте, ще ги чуете. Разбира се, двамата се появиха на екрана по едно и също време и ужасно си завиждат. Преди два месеца публикуваха във вестниците снимка на Тай — как се бори с питомна мечка гризли. Само след няколко дни Бони си взе пантерка и я разхождаше нагоре-надолу из „Магна“. Веднъж Тай излязъл от снимки с тълпа момичета. И тогава, кой знае как — съвсем случайно, разбира се — пантерката се отскубнала и захапала крака на Тай. Той побягнал, сподирен от малкото, и този случай се отрази доста зле на репутацията му.

— Палавници, значи?

— Ще ви харесат и четиримата, както на всички. Що се отнася до Блайт и Бони, лудостта е наследена от бащата на Блайт, Толанд — дядото на Бон.

— Викс ми говори за него.

— Той е местният чудак, изглежда, не е съвсем наред. Не искам да кажа, че е зле умствено. Бил е достатъчно съобразителен, за да натрупа огромно състояние от петрол. Но просто е особняк. Хвърли един милион долара за имението си в Шоколадовите планини, а няма даже кой да му прекопае градината. Даде четиридесет хиляди долара да взривят един съседен връх, защото му развалял гледката от верандата — приличал на профила на някакъв негодник, който го изиграл при една петролна сделка.

— Симпатяга — каза Елъри и огледа фигурата й.

— Пие студена вода с чаена лъжичка и публикува брошури със статистически данни против стимулантите — тютюн, кафе и чай. Предупреждава, че белият хляб е пагубен за здравето и води до ранна смърт.

Тя говореше ли, говореше, а Елъри се бе облегнал и слушаше, смаян повече от източника, отколкото от информацията. Това наистина беше най-приятният му следобед в Холивуд.

Внезапно се сепна. По лицето на Пола се появи сянка, която непрекъснато нарастваше.

— Мили боже! — каза той, скочи и погледна часовника си. — Защо не ме изхвърлихте по-рано, госпожице Парис? Толкова хора чакат отвън…

— Моите момичета се оправят с тях, а е и толкова приятно да те слушат, за разнообразие. Вие сте чудесен слушател, господин Куин. — Тя стана и му протегна ръка. — Боя се, че не можах да ви помогна много.

Той взе ръката й и след малко тя нежно я издърпа.

— Да ми помогнете ли? — попита Елъри. — О, да. Вие страшно ми помогнахте. Между другото какъв е най-сигурният начин да срещна тези четиримата?

— Днес е петък. Разбира се. Идете утре вечер в клуб „Подкова“ на булевард Уилшайър.

— Клуб „Подкова“ — повтори чинно Елъри, без да сваля очи от устните й.

— Не го ли знаете? Това е може би най-известният хазартен клуб в Лос Анджелес. Шеф е Алесандро — много умен господин с много тъмно минало. Там ще ги откриете.

— При Алесандро — каза Елъри. — Да.

— Я да видя. — Тя обърна глава, опитвайки се да избегне въпросителния му поглед. — Утре вечер няма премиера — да, там ще са, сигурна съм.

— Ще ме пуснат ли? Не познавам никого там.

— Желаете ли да го уредя? — попита тя. — Ще се обадя на Алесандро. Ние двамата имаме едно споразумение.

— Вие сте просто чудесна. — После рече припряно: — Искам да кажа… Вижте, госпожице Парис. Или защо не Пола? Имате ли нещо против? Бихте ли… Искам да кажа, бихте ли ме придружили…

— Довиждане, господин Куин — каза Пола с незабележима усмивка.

— Но бихте ли ми оказали честта…

— Разговорът с вас бе много приятен. Наминете пак.

Пустата му фобия!

— Само внимавайте — каза мрачно той — да не дойде ден да съжалявате за поканата си.

И Куин слепешката се добра до улицата.

„Какъв прекрасен ден!“ — помисли си той, вдишвайки дълбоко, опиянен от прекрасното небе, прекрасните дървета, даже от прекрасните испански къщи около тази величествена, прекрасна бяла вила, която приютяваше несъмнено най-прекрасната Жулиета, най-очарователната отшелница сред романтичните героини.

И внезапно си припомни циничната забележка на Викс отпреди два дена: „Ще лапнеш по нея както всички останали.“ Всички. Това значеше тълпа от обожатели. А защо пък не? Тя беше възхитителна и възбуждаща за преситения мъжки вкус като непозната подправка. А той как ли й изглеждаше на нея в тази земя на загорели, мускулести, красиви мъже?

 

 

Съботната вечер го свари с официален костюм в клуб „Подкова“, макар вече да не го бе грижа дали ще издебне плячката си, или не. Мислено той все още витаеше около бялата вила на Холивудските хълмове и проклинаше пропилените си в ергенство години.

— Къде мога да открия Алесандро? — попита той бармана.

— В кабинета му — посочи мъжът и Елъри заобиколи бара във формата на подкова, проби си път през претъпкания дансинг, мина покрай оркестъра, където някакъв певец мулат стенеше от любовна мъка, и тръгна по коридор с копринени драперии, в дъното, на който зърна врата от неръждаема стомана.

Елъри се приближи и почука. Веднага му отвори внушителен джентълмен във фрак и го огледа изпитателно.

— Да?

— Алесандро?

— Кой го търси?

— О, не се пречкайте — каза Елъри и избута внушителния джентълмен.

Дребен човечец с розови бузи, кукленско сини очи и огромен диамантен пръстен във формата на подкова на лявата си ръка му се усмихна иззад подковообразното бюро.

— Казвам се Куин. Пола Парис спомена да намина към вас.

— Да, тя ми се обади. — Алесандро стана и подаде пълничката си ръчичка. — Всеки приятел на Пола е добре дошъл.

— Надявам се — каза Елъри, без кой знае каква надежда, — че е дала добри препоръки за мен.

— Много добри. Ще играете ли, господин Куин? Предлагаме всичко без ограничение на залозите — рулетка, фаро, бакара, зарове, барбут, покер…

— Боя се, че ще припаднете, ако заложа седмичната си заплата — подсмихна се Елъри. — Тук съм да се срещна със семействата Ройл и Стюарт. Дойдоха ли?

— Още не са се появили. Но ще дойдат. Обикновено не пропускат събота.

— Мога ли да почакам вътре?

— Оттук, господин Куин. — Алесандро натисна нещо на една стена и тя се отвори, разкривайки претъпкана, задимена, притихнала зала.

— Бива си го декора — каза Елъри весело. — Необходими ли са всички тези фокуси?

Алесандро се усмихна.

— Клиентите държат. Знаете… Холивуд! За удоволствието се плаща.

— Не работехте ли в Ню Йорк преди няколко години? — попита Елъри, изучавайки благовъзпитаната му, невинна физиономия.

— Кой, аз? — каза дребосъкът и отново се усмихна, като кимна на другия внушителен джентълмен в тайното коридорче. — Свой, Джо, пусни господина.

— Може и да греша — измърмори Елъри и влезе в игралната зала.

Но не грешеше. Алесандро не се казваше Алесандро, наистина бе дошъл от Ню Йорк, а в Ню Йорк бе покрил със слава дребната си розовобуза особа. В полицейското управление се говореше, че внезапното му изчезване от Бродуей било свързано с невероятен късмет в хазарта, благодарение на който прибрал спестяванията на четирима букмейкъри^[3], две комарджийски банди и една покерджийска шайка, включваща Допи Сицилиано, един заместник областен прокурор, един градски съдия, един член на Бюджетния съвет и Соли Мърляча.

И ето ти го — шеф на заведение в Холивуд. „Бре, бре помисли си Елъри, — колко малък е светът.“

Обиколи залата. Веднага забеляза, че господин Алесандро се е издигнал в обществото. На една маса в сепаре двама негови служители с безизразни физиономии играеха покер с президента на голяма филмова компания, с един от най-известните режисьори на Холивуд и с един популярен радиоговорител. Масите за зарове, кой знае защо, биха заети изключително от сценаристи и диалогисти. А около рулетките се бяха събрали повече звезди, отколкото в небето над Холивуд. Те възпроизвеждаха такъв букет от емоции, че присъствуващите режисьори биха изпаднали във възторг, ако бяха в състояние да оценят реалистичното им изпълнение.

Елъри откри неуловимия Лю Баскъм в тълпата около една от рулетките. Лю бе награбил шепа жетони в едната си ръка, с другата бе хванал през кръста царствена брюнетка.

— А, ето те и теб — рече Елъри — Само не ми казвай, че три дни не си излизал оттук!

— Остави ме — каза Лю. — Тъкмо ми е тръгнало. Пред брюнетката имаше камара жетони.

— Така де! — каза брюнетката и изгледа заплашително Елъри.

Елъри хвана Лю за ръката.

— Искам да говоря с теб.

— Защо, за бога, не ме оставят на мира? Дръж, сладкиш, пази ми пенсийката. — И изсипа шепа жетони в зиналото деколте на брюнетката. — Е, добре, какво си намислил?

— Ти — рече строго Елъри — оставаш с мен, докато пристигнат семействата Ройл и Стюарт. После ще ме представиш. И тогава вече можеш да изчезнеш яко дим.

Лю се намръщи.

— Какъв ден сме днес?

— Събота.

— Аз пък мислех, че още сме петък! Ето го Джак Ройл. Хайде, рулетката няма да ме чака цяла вечер. — Той повлече Елъри към висок красив мъж със стоманеносива коса, който разговаряше с Алесандро и се смееше. „Наистина е Джак Ройл, цял-целеничък, от кръв и плът“ — помисли си Елъри. Даже децата познаваха всеизвестния профил.

— Джак, тоя тук е Елъри Куин — изсумтя Лю. — Дай му един автограф и да си бягам при рулетката.

— Господин Куин — каза всеизвестният баритон, придружен от всеизвестната мустаката усмивка, — не обръщайте внимание на Лю. Сигурно е пиян както винаги. Всички Стюарт са крайно невъзпитани. Извинете ме за момент. — Обърна се към Алесандро: — Бъди спокоен, Алек, тази вечер джобовете ми са пълни. — Дебелият дребосък кимна рязко и се оттегли. — Е, господин Куин, харесва ли ви работата в „Магна“?

— Значи Бучър ви е казал. Знаете ли какви усилия положих през последните три дни да ви открия, господин Ройл?

Всеизвестната усмивка беше сърдечна, но всеизвестните черни очи блуждаеха.

— Лаудърбек спомена нещо… Три дни! Три ли, казахте? За бога, Куин, това е идея! Почакайте, ще ида да разбия сърцето на Алесандро.

И той забърза към касиера, за да размени шепа банкноти срещу купчина сини жетони. Гмурна се в тълпата при рулетката.

— Петстотин на номер три — чу го да се киска Елъри.

Удивен от неговия подход към законите на шанса, Елъри остави Лю да му се изплъзне. Числото 3 не излезе. Ройл се усмихна, погледна часовника на стената, забеляза, че стрелките му показват девет и пет, и веднага заложи на 9 и 5. Топчето спря на 7.

Блайт Стюарт се появи тържествено, величествена в черната си вечерна рокля, следвана от висок индус с фрак, тюрбан и мургаво безизразно лице. Тълпата на мига я обгради.

— Блайт! Кое е новото гадже!

— Бас държа, че е принц, раджа или нещо подобно. Оставете Блайт да каже.

— Запознай ме, скъпа.

— Моля ви — запротестира актрисата през смях. — Това е Рамду Сингх, брамин от Индия или оттам някъде и вижда със своето второ „аз“ или нещо такова. Мога да се закълна в това, защото каза най-учудващи неща за мен. Браминът ще ми помага в играта.

— Колко вълнуващо!

— Скъпи Лю! — викна Блайт, щом го зърна. — Направи ми място, да видиш как ще обера банката. Елате, господин Сингх!

Лю огледа разсеяно брамина и сви рамене. — Парата си е твоя, Блайт.

Някакъв режисьор отстъпи стола си на актрисата, а браминът застана зад нея, без да обръща внимание на тълпата. Крупието сякаш се постресна, погледна към Алесандро, а той сви рамене, усмихна се и се отдалечи.

— Вашите залози? — подкани крупието.

— В този момент очите на Джак Ройл и Блайт Стюарт се срещнаха над масата. И се отместиха, без да трепнат.

Ройл заложи със загадъчно изражение. Браминът прошепна в ухото на Блайт Стюарт и тя не посегна да заложи, изглежда, я бе посъветвал да изчака, докато второто му „аз“ разгадае възможностите. Колелото се завъртя, топчето затрака и спря на някакво число, крупието започна да придърпва чиповете.

— Извинявайте — учтиво каза Джак Ройл, измъкна протегнатото гребло от ръката на крупието и ръчна с него през масата тюрбана на брамина. Тюрбанът падна от главата му. Темето му блесна на силната светлина — бръснато, лъскаво, розово-бяло.

„Индусът“ панически се гмурна след тюрбана. Някой ахна. Блайт Стюарт зяпна от изненада.

Ройл върна с поклон греблото на крупието.

— Това — каза добродушно той — е Артър Уилям Парк, актьорът. Серги, помниш ли неговия Полиний в постановката на „Хамлет“ от 1920 година? Великолепно го изигра, както и сега.

Парк се изправи с дива омраза в погледа.

— Съжалявам, старче — измърмори Ройл. — Знам, че си закъсал, но не мога да позволя да мамят моите… приятели.

— Високо летиш, Ройл — каза дрезгаво Парк с оплескани от грим бузи. — Ще те видим, като станеш на шейсет и пет, като спрат да ти дават роли — болен като куче, с жена и сакат син на врата. Ще те видим тогава.

Алесандро направи знак на двама от хората си. — Хайде, мой човек — рече единият от тях.

— Един момент — каза тихо Блайт Стюарт, лешниковите й очи искряха като индийски топаз. — Алесандро, извикай полицай.

— Чакайте, успокойте се, госпожице Стюарт — каза бързо Алесандро. — Не искам неприятности…

Парк извика и се опита да побегне. Двамата мъже го хванаха за костеливите ръце.

— Не! Моля ви!

Усмивката на Ройл се стопи.

— Не си го изкарвай на този нещастник просто защото те е яд на мен. Пуснете го да си върви.

— Няма да позволя да ме унижават пред хората!

— Майко! Какво става? — Бони Блайт, ослепителна в хермелиновата си наметка, с блеснали на светлината златисти къдри, се появи с Жак Бучър под ръка. Отскубна се и хукна към Блайт.

— О, мила, това чудовище е накарало този човек да се престори на брамин. Аз дойдох с него тук и чудовището разобличи брамина, че бил актьор или нещо такова — захълца Блайт, потъвайки в сълзи при вида на едно състрадателно лице. — Никога не са ме унижавали така през живота ми. — После тропна с крак. — Алесандро, ти ли ще извикаш полицай или аз? Искам да арестуват и двамата!

— Скъпа. Недей — каза нежно Бони и я прегърна. — Човечецът и без това изглежда доста закъсал. Няма да ти е приятно да отиде в затвора, нали? — Тя кимна на Алесандро над лакираната фризура на майка си, той въздъхна с облекчение и даде знак на хората си, които набързо изведоха злополучния брамин. — Но що се отнася до господин Джак Ройл — продължи Бони с по-суров глас, — това е друга работа.

— Бони — опита се да я възпре Детето Чудо. — Не, Буч. Време е да му се каже…

— Скъпа ми Бони — реч Ройл със странна усмивка. — Уверявам те, че не съм измислил този маскарад с Парк. Идеята си е изцяло негова.

— Не искам да те слушам — изхлипа Блайт. — Познавам те, Джак Ройл. О, иде ми да те убия!

Тя събра разветите си поли и тичешком напусна игралната зала, като ридаеше горчиво. Бони изтича след нея, последвана от Детето Чудо с почервеняло от смущение лице.

Ройл сви наперено рамене, но не бе убедителен. Набута малко банкноти в ръката на Лю Баскъм и кимна към вратата. Лю се заклати навън с парите.

— Залагайте — каза крупието изморено.

 

 

Лю се върна след дълго отсъствие.

— Каква вечер! Това е заговор, дявол да го вземе, за да не разоря казиното. Точно когато ми тръгна!

— Нали всичко свърши добре — въздъхна Елъри. — Някой някого да е убил?

— За малко. Сблъсках се с Тай Ройл отвън, тъкмо влизаше. Биячите на Алек му казаха какво се е случило и той се опита да даде на Парк малко сухо. Това момче пръска повече пари по закъсали актьори, отколкото благотворителните дружества в Холивуд. Дъртият ги взе на драго сърце. Сега всички са навън и вдигат страхотна врява.

— Значи не е била нагласена работа?

— Не, по дяволите. Макар че бас държа, Джак страшно съжалява, дето пръв не се е сетил за това.

— Съмнявам се — сухо рече Елъри, гледайки към Ройл. Актьорът седеше изгърбен на бара пред редичка от шест коктейла.

— Парк страда от рак или нещо такова, от две-три години играе само епизодични роли. За какво му трябваше да се вре тук? — Лю направи гримаса. — Развали ми вечерта. Пустият му дърт дявол! Заведох го зад ъгъла и го почерпих две-три. Обаче парите на Джак не ще да вземе.

— Странна етика. А не бих казал, че и Блайт Стюарт прекара много приятна вечер.

— Тая смахната фуста! Всеки шарлатанин може да я изпързаля. Роля не приема, без да й гледат на боб.

Бони се върна с буреносно изражение. Детето Чудо я сграбчи обезпокоен за ръката. Той й говореше нещо сериозно, но тя не му обръщаше внимание, тропаше с токче по килима и се оглеждаше. Зърна Джак Ройл, разположил се като Буда на бара, и направи крачка напред.

— Стой, горделива красавице — чу се провлачен глас и тя спря, сякаш бе настъпила гол проводник.

Висок млад мъж във вечерно облекло, заобиколен от четири красиви млади жени, стоеше на вратата на заведението. „Алесандро определено има нещастен вид“ — помисли си Елъри.

— Пак ли ти? — каза Бони с такова неописуемо презрение, че ако Елъри беше на мястото на младия мъж, щеше да потъне в земята. — Можеш да ми спестиш пиянския си дъх. Заслужил си го е и няма да му се размине.

— Ако търсиш кавга — каза студено Тай Ройл, — какво ще кажеш да участвам аз? Горе-долу сме на една възраст, а тате не ти е в категорията.

Бони го изгледа от глава до пети.

— И въпреки това — сладко рече тя — той е по мъж от теб. Поне не се перчи с харема си пред почтените хора.

Четирите млади дами, заобиколили Тай, ахнаха и за момент на Елъри му се стори, че ще започне масово сбиване, при което ще пострадат доста скъпи фризури.

— Тай! Бони! — каза бързо Детето Чудо и застана между тях. — Не тук, за бога. Тук… — Той отчаяно се огледа. — Куин! Какъв късмет. Скъпа, това е Елъри Куин. Куин… ще се заемеш ли? — И Бучър дръпна Тай Ройл настрани.

Ако Буч си мисли, че ще позволя на този надут слугински герой да ме склони да не дам на баща му да разбере… — каза Бони, а великолепните й очи святкаха.

— Но дали ще е разумно? — намеси се Елъри. — Може би…

— Посрамиха бедната ми майчица! Разбира се, и тя си е виновна, че вярва на всеки шарлатанин, но един почтен човек не би я изложил така пред всичките й познати. Тя е такова мило, такова сладко същество, господин Куин. Само дето не е много практична и ако аз не се грижа за нея като бавачка, ще се забърка в какви ли не каши. Особено с тия долни Ройл, които само дебнат случай да я унижат!

— Но не и Тайлър Ройл. Изглежда мило момче.

— Мило! Той е противен! Макар че, признавам, не тормози майка… той преследва мен, но аз ще го оправя. Джак Ройл обаче… О, сигурна съм, че майка ми няма да може да заспи от плач цяла вечер. Сигурно до зори ще съм на крака, за да слагам компреси с оцет на бедната й глава.

— Тогава не мислите ли — лукаво попита Елъри, — че май е по-добре да се приберете сега? Искам да кажа, след всичко…

— О, не — яростно каза Бони и се огледа свирепо. — Имам да свърша една работа, господин Куин.

— Елъри отчаяно мислеше как да я спре.

— Боя се, че се чувствам като невинен християнски мъченик, хвърлен на изключително красива млада лъвица.

— Какво? — Бони за пръв път погледна Елъри.

— Понякога така си приказвам — каза Елъри.

Тя се втренчи в него, след това избухна в смях.

— Защо едва сега се запознаваме, господин Куин? Това е най-милото нещо, което са ми казвали извън снимачната площадка. Сигурно сте сценарист.

— Да. Буч не ви ли е споменавал за мен?

— Може. — На устните й се появи усмивка и тя хвана ръката му.

Елъри се изчерви. Допирът й бе тъй приятен и от нея идеше прелестно ухание. Разбира се, не толкова прелестно като на Пола Парис, но все пак достатъчно, за да го накара да се зачуди дали не се превръща в закоравял сладострастник. — Харесвате ми. Можете ли да ме заведете до рулетката?

— С удоволствие.

— О, сещам се! Вие бяхте с Алън Кларк вчера.

— Значи си спомняте!

— Разбира се. Взех ви за застрахователен агент. Знаете ли, че приличате на застрахователен агент?

— Към рулетката! — изпъшка Елъри. — Преди да ви заприличам на нещо, което сте видели в последния си кошмар.

Намери й стол. Бучър дотича разгорещен, но доволен, и изсипа две шепи жетони пред Бони. Смигна на Елъри, изтри лицето си, наведе се над Бони и я целуна по врата.

Елъри внезапно си помисли за една дама на име Парис и въздъхна. Как, по дяволите, точно на отшелница случи!

Видя Тайлър Ройл да отива до бара, да прегръща баща си и да му казва нещо весело. Джак Ройл леко обърна глава и Елъри видя кратката му усмивка. Тай потупа нежно баща си по гърба и се върна, за да подкара възхитителния си антураж към рулетката срещу Бони. Той изобщо не й обръщаше внимание, каза нещо тихичко на момичетата, които се изкискаха.

Бони се нацупи, но после се засмя, погледна нагоре към Бучър и му прошепна нещо. Бучър се засмя, немного весело, а тя се обърна, за да заложи. Младият господин Ройл гледаше насмешливо масата и също заложи. Госпожица Стюарт се усмихна. Господин Ройл се намуси. Госпожица Стюарт се намуси. Господин Ройл се усмихна.

Гласът на крупието звучеше монотонно. Колелото се завъртя. Чиповете глухо тракаха. Джак Ройл седеше на бара, наливаше се с коктейли и се взираше мълчаливо в красивото си отражение в огледалото. Бони изглеждаше погълната от играта. Тай Ройл залагаше безгрижно. Елъри вече бе започнал да се успокоява, когато някой проглушително изцвили в лявото му ухо. Той се извърна и видя Лю Баскъм да се хили до него като някой Пан.

— Много е кротко — промърмори Лю. — Гледай сега.

Елъри изтръпна. Блясъкът в мътните очи на Лю не обещаваше нищо добро.

Играещите залагаха. Бони бе бутнала купчина сини жетони на номер 19 и Тай, без да обръща внимание, постави купчината си на същото число. В този момент Алесандро въведе в залата една много известна актриса, току-що омъжила се за принц Юсуф, чието родословие се смяташе за най-близко до Божествения престол. Принцът я придружаваше с цялото си достолепие и всички, включително крупието, отклониха вниманието си от масата, за да се възхитят на величествената двойка.

Лю спокойно вдигна купчинката на Бони и я премести от номер 19 на номер 9.

„Господи — изпъшка Куин. — Ако се падне деветнадесет…“

— Деветнадесет — съобщи крупието и ръцете на Бони и Тай се протегнаха от противоположните страни на масата, за да се срещнат над купчината жетони, избутана от крупието. Бони не отмести ръка.

— Може ли някой да уведоми господина, че това е моята купчина — каза с леден глас тя.

Тай не пускаше ръката й.

— Далеч съм от мисълта да споря с дама, но нека някой я уведоми, че това е мое!

— Господинът се опитва да бъде духовит. Мое е.

— Дамата не може, дори и да иска. Мое е.

— Буч, нали видя, че сложих на деветнадесет?

— Не гледах. Виж, мила…

— Крупие! — каза Тай Ройл. — Нали ме видя да слагам на деветнадесет?

Крупието изглеждаше смутено.

— Страхувам се, че не видях…

— На Тай е! — каза една от приятелките му.

— Не, на Бони. Видях я да го слага — рече режисьорът.

— Но казвам ви, че видях Тай…

— Бони…

На масата настана смут. Тай и Бони се спогледаха с неприкрита неприязън. Детето Чудо изглеждаше ядосано.

Дотича Алесандро.

— Дами, господа, моля ви! Смущавате другите играчи. Какъв е проблемът?

Тай и Бони се опитаха да обяснят едновременно.

— Това не е вярно — избухна Бони. — Пусни ми ръката!

— Съжалявам — изръмжа Тай, — но не виждам защо. Ако беше някой друг, щях да му повярвам…

— Как смееш!

— Стига театър. Това не ти е голямата сцена, а евтин номер.

— Театър, така ли? — извика Бони. — Ти… шут такъв!

Тай изръкопляска:

— Продължавай, малката, добре го даваш!

— Празноглав красавец!

Това го жилна.

— Би трябвало да те шамаросам…

— Взе ми думата от устата! — И Бони звучно зашлеви Тай.

Тай пребледня. Бони дишаше тежко. Детето Чудо прошепна нещо рязко в ухото й. Алесандро каза нещо на Тай съвсем тихо.

— Хич не ми пука. Ако си мисли, че може да ме удря и да й се размине… — каза Тай с издути ноздри.

— Нахално паленце! — изпадна в ярост Бони. — Да ме обвини в измама…

— Ще ти върна за шамара, каквото и да стане! — изкрещя Тай иззад закръглените плещи на Алесандро.

— Има още да видиш, Тай Ройл!

— Моля ви! — прогърмя Алесандро. — Ще платя и на двамата печалбата от този тур. Сега трябва да ви помоля, госпожице Стюарт и господин Ройл, или да се успокоите, или да напуснете.

— Да напусна? — изпищя Бони. — Ще напусна колкото може по-скоро заразната атмосфера, заобикаляща този мошеник, мечта на старите дами!

Тя се измъкна от ръцете на Детето Чудо и се втурна към вратата.

Тай блъсна Алесандро и хукна след нея. Детето Чудо скочи след тях.

Всички изчезнаха, съпроводени от писъци и ревове.

— Доста дебелашка шега — рече Елъри на Лю Баскъм.

— Нали? — въздъхна Лю. — Хайде, сладкиш, да видим продължението на кавгата. — И той издърпа брюнетката си от рулетката и я повлече след изчезналото трио.

Нещо накара Елъри да се обърне и да погледне Джак Ройл. Актьорът все още седеше на бара неподвижен, сякаш не бе чул дума от разправията зад гърба си.

Но в огледалото Елъри мярна устните му. Те бяха изкривени в горчива усмивка.