Елъри Куин
Четворка купа (22)

Двадесет и втора глава
Началото на края

Времето сякаш спря да тече и единственият звук в стаята бе астматичното дишане на стареца в леглото.

Най-сетне той промърмори:

— Лю? Братовчед ми Лю Баскъм?

Доктор Джуниъс само премигваше и мълчеше.

— Да, господин Стюарт — рече Елъри, — братовчед ви Лю Баскъм. Той замисли и бе на път да осъществи гениално престъпление, безпрецедентно в историята на криминалната практика. Странна птица бе Лю. Винаги пред банкрут, твърде вятърничав, за да се залови за нещо и да впрегне безспорния си талант в постоянен, прозаичен труд, Лю избра убийството като по-лесния път. Този път всъщност съвсем не е лесен, но никой не би могъл да го убеди в това. Лю не беше мекосърдечен и същевременно нещо му куцаше. На всички убийци им хлопа по някоя дъска. Но въпреки психологическия си дефект той е разбирал съвсем ясно, че има много по-голям шанс да се изплъзне безнаказано, ако скрие мотива. Обикновено — когато целта е наследството — първо убиват богаташа, после отстраняват наследника или наследниците, докато накрая остане само последния законен наследник. В полицейските анали са записани безброй такива престъпления. Но както много убийци са разбрали за свое огорчение, бедата е там, че до тях извежда ясната диря на мотива. Лю е знаел това много добре. На него му е било ясно, че ако убие дъщеря ви Блайт, а баща й Толанд Стюарт остане жив, истинските подбуди за убийството й ще останат неразрешима загадка за полицията. Първоначално разбира се, той се е надявал, че с фалшивите улики срещу Джак Ройл ще дадат на следствието готов мотив. Но дори когато се е наложило да убие Джак и да провали инсценировката, той не се с почувствувал застрашен, тъй като Толанд Стюарт е бил още жив. После е смятал да убие Бони и отново да насочи следите към враждата между Ройл и Стюарт. Цялата детинска приумица с картите е имала една-единствена задача — да хвърли съмнението върху семейство Ройл. И през цялото време Толанд Стюарт щеше да си живее, без да подозира, че неговата смърт, а не тази на дъщеря му и внучката му, е окончателната цел на убиеца.

— О, дядо! — възкликна Бони, пристъпи напред и седна на леглото. Той се отпусна на възглавниците изтощен.

— Значи е искал да ме убие? — промълви старецът с отпаднал глас.

— Не вярвам, господин Стюарт, мисля, че по-скоро с щял да изчака естествения ход на нещата. Вие сте стар човек. Е, добре, ще стигнем и до това след миг. А сега да се върнем на втория момент — възможността да извърши престъплението. Как е успял Лю Баскъм да убие жертвите си? Наложи се доста да помисля.

— Точно така — обади се изведнъж Алън Кларк, застанал между Сам Викс и мълчаливия, мрачен Жак Бучър. — Лю бе с нас двамата миналата неделя, Елъри, когато бе отвлечен самолетът. Значи Лю не може да е бил пилотът. Не разбирам.

— Вярно, Алън, той не би могъл да отвлече самолета, но ако успея да сваля от похитителя подозрението за съучастие в убийството, ще стигна до Лю посредством последователно изключване на другите възможности. И така, кой е похитителят? Знаех със сигурност само това, което току-що казах. Може да е бил всеки друг, освен Лю.

— А откъде си сигурен — запита инспектор Глюк, — че не е бил съучастник на Баскъм? Аз бих се замислил над това.

— Не, не е възможно да е бил съучастник на Баскъм, инспекторе. Пола Парис ми даде необходимата информация — първата от двете решаващи улики, които получих с нейна помощ.

— Кой? Онази жена Парис ли? Да не искаш да кажеш, че и тя е замесена?

— Не, за бога! Но някой й е съобщил по телефона от летището за предстоящото похищение — на теб не ти го е казала, но на мен каза. Кой е могъл да знае за похищението и да се е обадил на Пола предварително? Само човекът, който го е замислил или е участвувал в замислянето му. Но човекът, който е предупредил Пола, не е скрил самоличността си… тя ми призна това, макар и да не искаше да издаде името по етични съображения.

— Само си вре носа, където не й е работа! — изръмжа Глюк. — Най-сетне ми падна! Ще ми укрива улики, а?

— О, не, и дума да не става — прекъсна го Елъри. — По-скоро трябва да й благодариш, Глюк. Ако не беше тя, никога нямаше да разрешим този случай. И така, ако похитителят бе съучастник на Лю, щеше ли той да разкрие самоличността си пред една журналистка, особено преди да бъде извършено престъплението? Малко вероятно. А ако той самият бе престъпникът, щеше ли да се разкрие пред Пола и да се остави на милостта й? В никакъв случай. Не, телефонното му обаждане и готовността да разкрие самоличността си свидетелствуват, че нищо не е знаел за предстоящото убийство, следователно отпадат както подозрението, че той е отровител, така и че е негов съучастник, а ако питате мен, дори и че е истински похитител.

— Става все по-зле — изпъшка Глюк. — Я повтори?

— Ще се върна на това — усмихна се Елъри. — Засега ме оставете да стигна до Лю. Бях вече убеден, че похитителят няма никакво отношение към убийствата. Това значеше, че не той е сложил отровата термосите. Щом не го е сторил похитителят, то кой? Кой е имал тази възможност? Коктейлите са били наред, когато пихме за последен път преди излитането — доказва фактът, че никой от присъствуващите не се оплака от нещо, а пиха доста хора. Ето защо морфиновата смес с натриев алурат трябва да е била пусната в термосите, след като си чукнахме за последен път. Кога точно? Не в самолета, защото Джак, Блайт и похитителят са извън подозрение, а те единствени се качиха на самолета подир последната наздравица. Значи напитките са отровени, преди да натоварят кошницата на самолета, но след последната наздравица. Обаче след наздравицата аз самият седях на кошницата и станах едва когато я връчих на похитителя, за да натовари багажа.

— И така — промърмори Елъри, — по метода на изключването достигнах до едно-единствено възможно време и един-единствен възможен човек. Напитките трябва да са били отровени подир последната наздравица, но преди момента, когато седнах на кошницата. Кой предложи да пием за изпроводяк? Лю Баскъм. Кой последен напълни чашите? Лю Баскъм. Кой върна термосите в кошницата? Лю Баскъм. Ето защо само Лю Баскъм е могъл да пусне отровата в напитките, вероятно докато е завъртал капачките.

Инспекторът сърдито изсумтя.

— И така, двата фактора — мотив и възможност — сочеха Лю като единствения вероятен престъпник. Но с какви доказателства разполагах? С никакви. Бях стигнал до истината по чисто умозрителен път, нямах нито едно неопровержимо доказателство. Тъкмо затова Лю трябваше да бъде заловен на местопрестъплението, да бъде принуден да разкрие картите си. Което и стана днес.

— Но кой, по дяволите, е похитителят? — запита Буч.

— Казах, ако си спомняте, че той дори и похитител не е. Ако похитителят наистина е възнамерявал да отвлече Джак и Блайт и да иска откуп за тях, щеше ли първо да каже това на една журналистка? Естествено, не. Значи изобщо не става дума за истинско похищение. Преследвахме призрак, който ни бе устроил лъжливо похищение.

— Лъжливо ли? — извика Глюк. — Какви ги разправяш? А ние се пребихме да го търсим!

— Разбира се, инспекторе. Кой ще извърши похищение и ще информира преди това журналистка от известна скандална рубрика? Само човек, който е заинтересован от вестникарския шум, от рекламата. А кой може да е заинтересован от рекламния шум около Джак Ройл и Блайт Стюарт? — усмихна се Елъри. — Хайде, Сам, езика ли си глътна? Пипнахме те — няма къде да мърдаш.

Викс побледня. Преглътна, единственото му око се въртеше като бясно, сякаш търсеше спасителен изход.

Инспекторът зяпна от изненада:

— Ти? Ах, ти, мръсен, едноок бабун…

— Запазете спокойствие — въздъхна Елъри. — Вълкът и закоравелият рекламен агент нрава си няма да променят. За теб това е бил големият шанс, нали така, Сам?

— Да — промълви Викс едва чуто.

— Сватбата на две звезди от световна величина, гигантският рекламен шум около изпращането на летището… ами да, ако отгоре на всичко бъдеха и отвлечени, филмът на „Магна“, който Буч замисляше, щеше да получи реклама за милион долара.

— Оказа се беля за милион долара — изпъшка Викс. — Исках да ги изненадам, дори на Буч не бях казал. Смятах да съобщя на Джак и Блайт, след като се измъкнем, а после щяхме да се скрием някъде, за пет-шест дни. И без това имаха нужда от малко тишина и спокойствие… Ох, глупости. Когато се извърнах и ги видях двамата мъртви, сърцето ми се преобърна. Разбрах, че съм се забъркал в невъобразима каша. Ако идех да се предам и кажех истината, никой нямаше да ми повярва, да не говорим за кон с капаци като Глюк. Обвинението в двойно убийство не ми мърдаше и бесилката ми бе в кърпа вързана. Какво можех да направя? Приземих самолета на първото равно място и беж да ме няма.

— За всичко това ще отговаряш пред закона — рече инспектор Глюк злобно. — Ще ти дам аз реклама!

— Спокойно, инспекторе — намеси се Жак Бучър. — Защо трябва студията да пострада? Сам е постъпил глупаво, но не можем да го държим отговорен за последвалото нещастие. Ако не бе убийството, никой нищо нямаше да му каже. Вестниците и без това няма да му простят, а вие нали вече заловихте престъпника.

— Не само че заловихте престъпника — рече Елъри любезно, — но ако слушаш, Глюк, ще ти кажа още нещо…

— Не свърши ли този кошмар? — викна ужасен Глюк.

 

 

— Така. Да видим сега какво е накарало Лю да промени плана — запита Елъри. — Какво го е накарало да убие не само Блайт, но и Джак Ройл? Какво се случи скоро след изпращането на първото от поредицата заплашителни писма до Блайт? Случи се едно важно събитие — Блайт зарови томахавката, сложи край на дългата си разпра с Джак, всъщност съобщи за намерението си да се омъжи за него и не закъсня да го стори. Защо обаче сватбата на Блайт принуди Лю да убие не само Блайт, но и нейния съпруг? Е, каква бе крайната цел на убиеца? Да наследи сам цялото имущество на Стюарт. Кои бяха пречките? Блайт и Бони. Но когато Блайт се омъжи за Джак, тогава и Джак Рой се превърна в пречка! Защото според условията на завещанието на Толанд Стюарт половината имущество наследяваше Блайт, ако е жива, или наследниците на Блайт, ако е починала, а нейни наследници в този случай щяха да бъдат дъщеря й Бони и съпругът й Джак. Затова Джак трябваше да умре заедно с Блайт. Ако я надживееше дори с един ден, щеше да я наследи. Иначе правата му не преминаваха върху неговите наследници и Бони щеше в крайна сметка да получи всичко. Затова Лю уби и Джак. Сега трябваше да убие Бони. Но какво стана, преди да успее да я убие? Историята се повтори: Бони съобщи, че ще се омъжи за Тай: Това бе нова пречка по пътя на Лю, защото ако Бони се омъжи за Тай и Лю убие само Бони, Тай би наследил всичко. И така, Лю се опита да осуети женитбата, защото ако успееше да сплаши Бони, оставаше му да убие само нея. В противен случай трябваше да убие и Тай, а едно убийство явно е за предпочитане пред две.

— Всичко това е прекрасно — промърмори Глюк, — но не мога да разбера как Баскъм се е надявал да упражнява контрол върху завещанието на господин Стюарт. Откъде е бил сигурен, че когато господин Стюарт разбере за смъртта на дъщеря си, няма да напише ново завещание, което ще попречи на Лю да получи и цент въпреки убийствата?

— Да! — рече Елъри. — Уместна забележка, Глюк. Когато говорим за това, както и за невероятния късмет на господин Лю Баскъм, ще трябва да спомена отново безценната си приятелка Пола Парис. Тази жена е истински бисер! Когато се срещнах с нея за пръв път, тя ми нарисува интересен словесен портрет на Толанд Стюарт. Разказа ми за хипохондрията му, за памфлетите му, бичуващи стимулантите, дори кафето и чая, за филипиките му срещу белия хляб, за това как пиел студена вода с лъжичка, явно защото се е страхувал от пагубния й ефект върху стомаха си… боял се е да не се простуди, предполагам.

— Но не разбирам какво общо…

— Това е съвсем вярно — рече доктор Джуниъс неочаквано, като се окашля. — Но и аз не виждам какво общо…

— Струва ми се, докторе — рече Елъри, — че ви очаква неприятна изненада. Вашата вяра в човешкия род е на път да рухне. Какво бихте казали, ако видехте Толанд Стюарт да нарушава диетата си!

Лицето на доктор Джуниъс придоби кално жълт оттенък.

— Е, щом, разбира се…

— Това, естествено, ви смущава. С изненада научавате, че Толанд Стюарт си позволява да бъде непоследователен в хипохондриите си?

— Не, наистина, случва се. Искам да кажа, че не знам какво имате предвид…

— Ами, докторе — рече Елъри безмилостно, — позволете ми да ви осветля. В петък следобед госпожица Стюарт и аз, както сигурно си спомняте, пристигнахме да видим дядо й. Вие не бяхте вкъщи… за покупки бяхте, струва ми се? Голям пропуск. Защото когато влязохме при господин Толанд Стюарт в тази стая… да, в същата стая… какво правеше той? Човекът, който се ужасяваше от бял хляб, ядеше сандвич със студено месо и бял хляб. Човекът, който сърбаше студена вода с лъжичка, защото се боеше да не простуди стомаха си и избягваше стимулантите като чума, този ден поглъщаше доста лакомо големи глътки чай с лед!

Старецът в леглото изхленчи, а доктор Джуниъс се сгърчи като увехнал бурен. Що се отнася до останалите, те объркано въртяха очи ту към Елъри, ту към стареца. Само инспектор Глюк сякаш разбираше какво става и даде знак на един от своите хора. Детективът пристъпи към леглото и махна на Бони да се дръпне оттам. Той скочи, сграбчи я за ръка и я отведе настрана.

А старецът в леглото отметна шотландското одеяло с отчаяна решителност и посегна към ловната пушка, подпряна до него. Но Елъри бе по-бърз.

— Не — каза той и връчи пушката на инспектора, — не още, сър.

— Нищо не разбирам — изплака Бони. — Какво става тук? Говориш, сякаш… сякаш този човек не ми е дядо.

— Не е — каза Елъри. — Имам всички основания да смятам, че е човекът, за когото мислехме, че се е самоубил… един стар, отчаян и умиращ артист, известен в Холивуд като Артър Уилям Парк.

Макар инспектор Глюк да бе очаквал подобно разкритие, поне не бе го очаквал в този му вид, защото зяпна изненадано снишилия се в леглото старец, който криеше лицето си с набръчкани ръце.

— Този сандвич и ледената напитка — продължи Елъри — ме наведоха на мисълта, че не е изключено някой да се представя за Толанд Стюарт. Започнах да сглобявам малко по малко късчетата, които ме озадачаваха или ми убягваха, и те се сляха в една цялостна, смислена картинка. Подобна подмяна не е невъзможна, а в случая е и изключително проста. Трудността обикновено е да се намери подходящ двойник. Дори и да е гримиран професионално, той не би могъл да мами дълго близките на човека, за когото се представя.

— Но — и Елъри сви рамене — кой познаваше Толанд Стюарт добре? Не го познаваше дори собствената му дъщеря, която го бе посещавала само два-три пъти през последните десет години. Дори ако приемем, че Блайт би могла да открие измамата, Блайт е мъртва. Бони? Едва ли, тя не е виждала дядо си от дете. Остава само доктор Джуниъс. Доктор Джуниъс вижда Толанд Стюарт всеки ден, а през последните десет години не се е отделял от него… Не, не, докторе, уверявам ви, безполезно е. Къщата е обкръжена, а тъкмо пред стаята стои един детектив.

Доктор Джуниъс, който бавно се примъкваше към вратата, спря и облиза устни.

— После се сетих за онази случка миналата неделя, когато дойдохме тук, след като откриха телата в самолета на Тай. Стори ми се, че по време на гръмотевичната буря чух самолетен мотор. Излязох и макар и да не видях самолет, видях човека, който сега е в леглото, да се промъква към къщата с авиаторски шлем на главата. Тогава това просто ме озадачи, но когато заподозрях подмяната, разбрах, че обяснението е много просто. Този човек току-що е бил докаран в имението на Стюарт със самолета, чийто двигатели чух. Не ще и съмнение, пилотът е бил Лю Баскъм, който напусна платото преди нас. Знаех, че Лю Баскъм е правоспособен летец, защото предложи той да бъде пилотът, когато обсъждахме първата сватба Ройл — Стюарт. Нещо повече, тогава той предложи и собствения си самолет. Така че Лю трябва да се е върнал на летището с военния летец, взел е Парк от квартирата му, докарал го е в имението на Стюарт и без много шум се е върнал в Лос Анджелис. Вие сте Парк, нали така?

Старецът в леглото откри лицето си. Доктор Джуниъс понечи да изкрещи, но крясъкът секна на устните му.

— Вие не сте Толанд Стюарт.

Старецът нищо не каза, нищо не стори. Изражението му се промени, чертите му се изостриха, но вече не бяха свадливи, вече не бях чертите на злото. Изглеждаше просто изтощен и уморен до смърт.

— Има начин да го докажем, много добре знаете… каза Елъри с известно съжаление. — Долу в кабинета е завещанието на Толанд Стюарт и то е подписано лично от него. Да ви помолим ли, господин Парк, да подпишете Толанд Стюарт за сравнение?

— Недей! — викна доктор Джуниъс в изблик на отчаяние, но старецът поклати глава.

— Няма смисъл, Джуниъс. Разкрити сме. — И се облегна на възглавницата със затворени очи.

— А имаше и други неща, които будеха подозрение — продължи Елъри. — Поведението на доктор Джуниъс миналата неделя например. Той ни разигра един колосален блъф. Знаеше, че горе няма никакъв Толанд Стюарт. Чакаше Парк. Внезапната ни поява трябва да го е изкарала от релси. Когато най-сетне се качихме и намерихме Парк, който трябва доста да се е лутал из непознатата къща, докато намери стаята на Толанд Стюарт и навлече пижамата му, Джуниъс толкова се изненада, че удари на бяг. Той не бе чул шума от самолетните мотори. О, всичко бе изпипано до най-малките подробности. Господин Парк е великолепен актьор, а и е знаел всичко необходимо, за да изиграе ролята си на висота. След това, разбира се, е получил допълнителни инструкции.

— Значи докторът е съучастник на Баскъм? — запита инспекторът смаян.

— Разбира се. Както и господин Парк, макар че от тримата неговата вина, струва ми се, е най-малка.

— И така, след като се уверих, че някой друг се представя за Толанд Стюарт, можах да намеря и единственото правдоподобно обяснение защо го прави. Плановете на Лю изискваха Стюарт да надживее Блайт и Бони. Щом някой се представяше за Толанд Стюарт, това означаваше само, че Толанд Стюарт е мъртъв. Кога е умрял? Е, знаех, че Стюарт е бил жив четири дни преди убийството на Джак…

— Откъде знаеше?

— Първо на първо, защото тогава Блайт и Джак са го посетили, тя го е видяла, а Блайт би забелязала измамата. Но по-важното е, че той й е дал чек за сто и десет хиляди долара, който Джак е осребрил. Щеше ли банката да уважи подписа на Стюарт, ако не беше истински? Значи четири дни преди убийството Стюарт е бил все още на тоя свят. Излиза, че е умрял след този ден, но преди следващата неделя. Вероятно в събота, в нощта преди престъплението, защото знаем, че Лю е взел Парк в неделя и набързо го е докарал въпреки бурята и рисковете, на които се с излагал… Не би го сторил тогава, ако е имал възможност да го направи предния ден. Допускам, че доктор Джуниъс се е обадил по телефона на Лю в събота вечер и му е съобщил, че Толанд Стюарт е починал внезапно. Лю се е сетил за Парк, наредил е на доктора да погребе своя благодетел по-дълбочко и веднага е потърсил Парк. Парк е оставил бележка, че се самоубива, заличил е следите си и е изчезнал… за да се появи тук на следващия ден като тялото на Бони.

— Това е… невероятно — рече Жак Бучър, като гледаше ту Джуниъс ту Парк. — Но защо? Какво са се надявали да получат от всичко това Джуниъс и Парк?

— За Парк се досещам. Парк, както знаех отдавна от самия Лю, е болен от рак. Няма пукната пара, а трябва да издържа жена и сакат син на Изток. Знаел е, че няма да живее дълго, а за семейството си човек на всичко е способен. Някои хора не биха се спрели пред нищо, само и само да осигурят семейството си. Що се отнася до доктор Джуниъс — тук имам малко преимущество пред вас, прочетох завещанието на Толанд Стюарт. В него той се задължава да изплати на доктора сто хиляди долара, ако Джуниъс го поддържа жив до седемдесетгодишна възраст. От текста на завещанието и от датата то е направено на шестдесетия му рожден ден преди девет и половина години — става ясно, че Стюарт е починал на възраст шестдесет и девет години и половина. Заради тези сто хиляди доктор Джуниъс е прекарал почти десет години от живота си в истинска лудница. Той не би позволил някакви си убийства да му попречат да си ги получи. Във всеки случай не би рискувал главата си, ако не е бил сигурен, че Стюарт няма да доживее до седемдесетгодишна възраст. Впоследствие се убедих, че Стюарт наистина е бил много болен човек и Джуниъс, се опитвал да ми хвърли прах в очите, когато твърдеше, че пациентът му е просто хипохондрик. Бях сигурен, че внезапната смърт на Стюарт не е насилствена или резултат от нещастен случай, а е настъпила вследствие на заболяването му, тъй като Лю никога не би посегнал на стареца.

— Има нещо сатанинско в теб — прошепна доктор Джуниъс.

— Това, струва ми се, може по-скоро да се каже за вас — отвърна Елъри. — И разбира се, именно вие сте снабдили Лю Баскъм с морфин и натриев алурат в необходимото съотношение… нищо по-лесно от това за един лекар.

— Съгласих се с идеята на Баскъм — каза Джуниъс все тъй шепнешком, — защото знаех, че на Стюарт не му остава много. Когато ме нае преди девет и половина години, той имаше злокачествена язва на стомаха. Лекувах го съвестно, но както често става, той разви рак. Почувствувах се измамен. Когато Баскъм се обърна към мен, планът му ми хареса. И Баскъм знаеше, че старецът умира. В известен смисъл нашите… интереси съвпадаха. Аз исках Стюарт да изкара седемдесет, а Баскъм искаше той да живее, докато Блайт и Бони Стюарт не… Той спря и навлажни устните си. — Баскъм се бе уговорил с Парк предварително, просто в случай че старецът умре преждевременно, както и стана. Парк имаше достатъчно време да навлезе в ролята си.

— Чудовище такова — изхлипа Бони.

Доктор Джуниъс се извърна към стената и не каза нито дума повече. А старецът в леглото изглеждаше заспал.

— И тъй като Парк също страдаше от рак — рече Елъри — и нямаше да живее много дълго, всичко се нагласяваше превъзходно, нали така? Когато той умреше, никой нямаше да се усъмни, че това не е Стюарт. Дори и аутопсията щеше чисто и просто да докаже, че е починал от рак. Дотогава той щеше да си пусне истинска коса и брада вместо перуката и фалшивата брада, които виждате сега. О, плана си го бива. — Той замълча за миг, после рече: — Само че ми прилошава, като си помисля за него. А вие спите ли добре нощем, доктор Джуниъс?

 

 

— Но Баскъм не е знаел кога точно ще умре Стюарт — намеси се Глюк, който не се отказваше лесно от идеите си. — Още не си ми отговорил на въпроса как е смятал да упражнява контрол върху стареца преди смъртта му. Откъде тази увереност, че Стюарт няма да направи ново завещание.

— Много просто. Първото, тоест настоящето завещание вече е било налице. Лю е трябвало само да вземе мерки — вероятно с помощта на Джуниъс — то да не попада в ръцете на стареца. Дори той, да направи ново завещание, винаги са могли да го унищожат и да оставят в сила предишното. Когато Стюарт е починал преждевременно, задачата им се е улеснила. Вече не е можело да става и дума за ново завещание. Парк, в ролята на Стюарт, не би могъл да направи ново, дори и да иска. Така че старото завещание е щяло да остане в сила. Между другото бях сигурен, че Лю ще падне в капана днес. Щом Парк е в последния стадий на заболяването и не се знае дали ще изкара още дълго, Лю не можеше да позволи на Бони и Тай да изчезнат за неопределен период. Ако Парк умре, докато са на сватбено пътешествие в неизвестна посока, целият план на Лю би пропаднал. Според замисъла му смъртта на Бони трябваше да настъпи преди тази на дядо й, за да не излязат наяве истинските подбуди. Ако убиеше Бони и Тай след смъртта на Стюарт, тоест на Парк… мотивът щеше ясно да си проличи. Затова бях сигурен, че ще рискува всичко, за да убие Бони и Тай, преди да заминат и докато Парк е още жив.

Елъри въздъхна и запали нова цигара. Никой не промълви нито дума. Внезапно инспектор Глюк присви очи и викна:

— Парк! Ей ти… Парк!

Но старецът в леглото не отговори, не помръдна, дори с нищо не показа, че е чул.

Елъри и Глюк се хвърлиха към него като един. После се изправиха, без да го докоснат. Защото в безжизнената му ръка лежеше шишенце и той бе мъртъв.

А доктор Джуниъс се строполи на един стол и захленчи като дете.