Елъри Куин
Четворка купа (21)

Двадесет и първа глава
Екскурзия във времето

Когато се приземиха, летището клокочеше като врящо гърне. Полицията пусна в действие палките си. Мъже с фотоапарати и бележници се бореха със зъби и нокти да разкъсат кордона.

Елъри, единия му мустак накриво, се суетеше около Бони. Той зърна през илюминатора Глюк, застанал недалеч от хангара. Инспекторът ръкомахаше буйно, заобиколен от цяла армия детективи. Елъри се усмихна доволно като човек, оцелял въпреки всички очаквания.

— Няма, Бони, няма — говореше той. — Свърши вече. Няма от какво повече да се плашиш. Нищо. Поплачи си. Всичко е наред.

— Чакай, само да се оправя със самолета — изръмжа Тай.

— Чакам — изхълца Бони. — О, Тай, чакам! — И потрепери при спомена за малката, дългокрака фигура, която падаше и се премяташе в пустото небе като мъртъв бръмбар.

Инспекторът побърза да ги отведе в хангара, по-далеч от обезумялата тълпа. Зачервен и възбуден, той се хилеше радостно, кълнеше се, че всичко е било като на кино, и стискаше ту ръката на Тай, ту на Елъри, ту на Бони, докато изслушваше подробностите и се разпореждаше с подчинените си. Навън един полицейски самолет най-сетне успя да намери свободно място да излети. Отправи се на североизток, печалната мисия да открие и събере натрошените останки на онзи, който бе потърсил спасение и бе намерил смъртта.

Тай сграбчи Бони и тръгна през тълпата от детективи към вратата на хангара.

— Ей, къде отивате? — попита Елъри и го хвана за ръка.

— Ще отвела Бони вкъщи. Не виждаш ли, че още малко, и ще припадне? Ей, вие, изведете ни от летището!

— Нали няма да ме изоставиш точно сега, Бони? — усмихна се Елъри и я погъделичка под брадичката. — Хайде, горе главата и се пригответе за още едно въздушно пътешествие.

— Още едно ли? — провикна се Тай. — Сега пък какво, за бога? Не ти ли стигат въздушните пътешествия за днес?

— Не, не ми стигат — рече Елъри. Започна да отлепва фалшивите си мустаци и погледна въпросително инспектора. Глюк кимна малко мрачно и преди Тай да успее да отвори уста за протест, той и Бони бяха отведени през кордона от полицаи до голям транспортен самолет със запален двигател.

— Ей, Глюк! — провикна се един репортер. — Глюк, какво става, по дяволите? Глюк!

— Тай!

— Бони!

Но инспекторът поклати глава и последва Тай и Бони в самолета, а там ги чакаха група стари познати с прежълтели лица.

Гледаха се, без да мигнат. Глюк помогна на Елъри да се качи и тихо нареди нещо на пилота. После всички се вторачиха в бягащото назад, почерняло от хора поле, докато самолетът излетя и се отправи на югоизток.

 

 

Скоро кацнаха на малката писта край планинския чифлик на Толанд Стюарт. Подир тях се приземи и друг самолет, който ги следваше още от Лос Анджелис.

Елъри, вече без мустаци и грим, скочи на земята още преди да е спрял самолетът. Махна на следващия и се затича към хангара, където го чакаше съсухрената фигура на доктор Джуниъс.

От втория самолет наизлязоха полицаи и бързо се пръснаха из гората.

— Какво е това? — заекна доктор Джуниъс, вторачен в многобройната група, която слизаше от първия самолет. — Господин Ройл? Госпожица Стюарт? Какво се е случило?

— Всяко нещо с времето си, докторе — рече отривисто Елъри и го хвана под ръка. — Към къщата! — викна той на останалите и повлече лекаря със себе си.

— Но…

— Хайде, хайде, имайте малко търпение.

А когато стигнаха къщата, Елъри рече:

— Къде е старият мърморко? Този път няма да мине без него.

— Господин Стюарт ли? В стаята си, понастинал е малко. Мисли си, че го е хванал грипът. Почакайте, ще му кажа… — Доктор Джуниъс се отскубна и се втурна по стълбите във всекидневната. Елъри гледаше подир него с усмивка.

— Горе е — рече на останалите той. — Като никога старият джентълмен е неразположен.

Изкачиха се горе и завариха доктор Джуниъс да успокоява стареца, който седеше в леглото си, подпрян на две огромни възглавници, загърнат почти до носа в шотландско одеяло. Искрящите му очи ги пронизваха заплашително.

— Мисля, че ви казах — започна той да хленчи и в този момент видя Бони. — О, ти значи пак се домъкна.

— Да, наистина — рече Елъри, — и то с огромна свита, както виждате. Вярвам, господин Стюарт, че този път няма да сте негостоприемен както последния. Имам да ви разказвам малка приказка и ми се струва, че ще е жалко да не я чуете.

— Приказка ли? — рече старецът кисело.

— Приказка за едно приключение в калифорнийското небе. Заловихме убиеца на Джак Ройл и дъщеря ви Блайт.

— Какво? — възкликна доктор Джуниъс.

Старецът зина с беззъбата си уста, затвори я, после я отвори отново, а погледът му блуждаеше между Елъри и инспектор Глюк.

— Да — каза Елъри и кимна през дима на цигарата си. — Най-лошото мина, господа. Един много лош човек си изпя песента. „Заловихме“ не с точната дума. Той е мъртъв, освен ако не е намерил начин да оцелее след скок от две хиляди и петстотин метра с неотворен парашут.

— Мъртъв. О, да, сега разбирам, мъртъв е — премига доктор Джуниъс. — И кой беше! Не мога да си представя… — Очите му, изцъклени в жълтеникаво виолетовите си кухини, плахо оглеждаха стаята.

— Мисля, че ще е най-добре да си изясним тази тъжна история по реда на събитията — каза Елъри и изпусна облак дим. — И така, ще започна отначало. В двойното убийство на Джак Ройл и Блайт Стюарт две неща сочеха нашия приятел, сега покойник, като единствен възможен убиец: мотив и възможност за извършване на престъплението. По отношение на мотива този случай е доста интересен, дори уникален. Нека видим с какво разполагаме. Нито Джак, нито Блайт оставяха наследство, заради което си струваше да бъдат убити, двамата нямаха и сериозни сърдечни увлечения или ревниви любовници — Блайт бе образец на нравственост, а всички приятелки на Джак бяха елиминирани от Глюк, тъй като имаха алиби. Значи единствената подбуда можеше да се търси във враждата между семействата Ройл и Стюарт. Но аз успях, както знаят някои от вас, да изключа враждата като мотив за тези престъпления. Щом елиминираме враждата, Джак Ройл и Тай Ройл остават извън подозрение, тъй като това е единствената им възможна подбуда. Но ако изключим враждата. Но ако изключим враждата, изправени сме пред една загадка. Никой не печели от двойното убийство. С други думи, то е извършено явно без мотив, което, разбира се, е абсурдно. Единственото престъпление, което може да се смята за лишено от мотив, е непредумишленото, извършено в момент на гняв, но дори и то, ако бъдем точни, е предизвикано от някакъв дълбоко скрит мотив, макар той да се проявява внезапно. Убийството на Джак и Блайт обаче не попадаше в тази графа. Ясно бе, че това е съвсем умишлено престъпление, дълго планирано, преди да бъде извършено — достатъчно е да си спомним кошницата с напитките, фалшивите улики срещу Тай и Джак, отровата и така нататък. Защо Блайт Стюарт, срещу която е бил насочен първоначалният замисъл е трябвало да умре? Приемаме, че едно предумишлено убийство не може без мотив. Но какъв е той? И тук се изправяме — подчерта Елъри — пред един от най-удивителните въпроси в практиката ми: как е възможно да съществуват мотиви за убийството и въпреки това да се изплъзват и от най-внимателния анализ? Съществуват, знаем, че съществуват. И въпреки това не можем да ги видим — сякаш няма и сянка от мотив. Той е скрит в пълен мрак, във вакуума на космоса. А не можем да го открием по най-простата причина. Не можем да го открием, защото не съществува… все още.

Той замълча.

— Току-що каза, че не може да няма мотив, че той е довел до убийството на Блайт Стюарт, че ни остава само да го открием. А сега казваш, че не можем да го видим, защото все още не съществувал! Но щом не е съществувал, когато убиецът е замислял престъплението тогава защо, по дяволите, го е извършил? Ясно ли и е изобщо какво говориш? — запита с раздразнение инспектор Глюк.

— Този наш забележителен разговор — усмихна се Елъри — доказва какви ограничения ни налага езикът. Толкова е просто, Глюк, че не е за вярване. Всичко е въпрос на време — употребих думата „все още“, ако си спомняте.

— Време ли? — повтори слисана Бони.

— Време, разбира се, невидимата величина, която часовникът на китката ти отмерва. Фонът на действието във „Вълшебната планина“ и математическите изчисления на Алберт Айнщайн. Време — като в изразите „Кое време е сега“, „Нямам време“, „Време е да направим нещо“.

Той се засмя.

— Вижте. Независимо какво смятат по въпроса великите умове, в ежедневната си практика човечеството отдавна е разделило времето на три разновидности: минало, настояще и бъдеще. Във всеки момент от нашето съществуване ние сме подвластни на една, две или всичките три разновидности. Бизнесменът плаща някаква сума на своята банка, защото е взел заем в миналото — значи — сегашните му главоболия са пряко последствие от минало действие. Пуша тази цигара, защото изпитвам желание да задоволя тютюнджийската си страст в настоящето. Но не играе ли бъдещето също толкова важна роля в живота ни, а в някои отношения и по-важно? Човек се мъчи и пести за черни дни, с други думи, за бъдещето. Жена купува котлети от месаря сутринта, защото знае, че мъжът й ще си дойде гладен вечерта. „Магна“ снима през май филм на футболна тема, защото много добре знае, че през октомври започват първенствата и закипяват футболните страсти. Бъдеще, бъдеще, бъдеще. То диктува деветдесет процента от действията ни. — Хрумна ми — рече той живо, — че престъпленията… убийствата… се диктуват от времето също толкова неумолимо, както и другите човешки дейности. Мъж може да убие жена си, защото вчера му е изневерила. Или пък да я убие, ако я залови, че му изневерява в момента, тоест в настоящето. Но не може ли мъжът също така да убие жена си, защото е подочул, че възнамерява да му изневери утре?

И тъй като не открих в миналото нищо, което да е причина за убийството на Блайт Стюарт, след като не открих нищо и в настоящето внезапно ме осени ме мисълта, че Блайт Стюарт може да е била убита заради нещо, което ще се случи в бъдеще!

— Искаш да кажеш… — започна мрачно инспектор Глюк и не довърши. Но след тези думи вече не сваляше очи от един човек в стаята и в погледа му се четеше любопитство и подозрение.

— Какво можеше да се случи в бъдещето и да стане достатъчно убедителен мотив за убийството на Блайт Стюарт? Тя бе жена, актриса и майка, а освен това имаше и баща — богат баща. Някога, в бъдещето, бащата на Блайт Стюарт щеше да умре. И когато той си отидеше, тя щеше да наследи огромно състояние. Блайт все още не бе богата, но щеше да стане.

Старецът в леглото потъна по-дълбоко в завивките си и гневно се втренчи в Бони.

А Бони пребледня:

— Но това значи… Нали ако мама умре, аз ставам нейна наследница…

— Куин, ти полудял ли си? — извика Тай.

— Нищо подобно, Бони. Подозрението не пада върху теб. Защото след смъртта на твоята майка ти бе набелязана за следваща жертва. Спомни си заплашителните писма. Асото пика?

— Не — продължи Елъри, — ти бе единственият човек, който би, спечелил пряко от смъртта на майка ти — имам предвид бъдещото наследство. Но също така съществуваше един-единствен човек, който би спечелил от смъртта на двете ви — на майка ти и на теб, единственият наследник на дядо ти по права линия, след като вие, двете жени, умрете.

Така стигнах до извода, че единственият жив роднина на Толанд Стюарт, ако изключим теб и майка ти, трябва да е на дъното на това престъпление. Така разбрах, че убиецът е Лю Баскъм.