Елъри Куин
Четворка купа (2)

Втора глава
Обсъждане на идеята

Първият секретар се посъветва с втората секретарка и докато втората секретарка тичаше за сурови яйца и доматен сок, Първият секретар набута спорещите в една зигмундовска баня от времето преди Бучър, прикотка ги да се съблекат, почтително ги натика под душа, пусна студената вода и се оттегли под съпровод от крясъци, за да предупреди треньора в гимнастическия салон на студията.

Час по-късно излязоха от банята с вид на два трупа, изхвърлени на брега. Стомасите им преливаха от доматен сок, а сърцата — от благочестието на новопокръстени въздържатели. Елъри посегна несигурно към най-близкия стол и хвана главата си с ръце, сякаш се страхуваше, че ще я загуби.

— Какво стана? — изстена той.

— Мисля, че падна покривът — каза продуцентът. — Хауард, открий Лю Баскъм. Сигурно ще го намериш да играе зарове със сценичните работници в Дванадесети павилион. — Първият секретар изчезна. — Ох, главата ми.

— Алън Кларк ще ме заколи — каза нервно Елъри. — Ти, подлецо, накара ли ме да подпиша нещо?

— Откъде да знам? — изръмжа Детето Чудо. После се спогледаха и се ухилиха.

За известно време двамата страдаха мълчаливо. После Бучър започна да крачи нагоре-надолу. Елъри затвори очи, измъчен от неговата нечовешка жизненост. Отвори ги, когато гласът на Бучър раздра тишината и откри, че този изключителен джентълмен го изучава с остър зелен поглед.

— Елъри, искам да работиш за мен.

— Разкарай се — каза Елъри.

— Този път ти обещавам, че ще работиш като вол.

— Върху сценарий ли? — Елъри направи гримаса. — Та аз не различавам изсветляване от преливане на кадъра. Слушай, Буч, ти си готино момче и така нататък, но това не е моят занаят. Остави ме да си ида в Ню Йорк.

Детето Чудо се ухили.

— Ти си мой тип човек. Честен си. По дяволите, в студията имам цяла дузина първокласни сценаристи, които познават; занаята тъй както ти няма да го овладееш и за милион години.

— Тогава какво, по дяволите, искаш от мен?

— Отдавна ти чета книгите и не изпускам разследванията ти. Много те бива. Съчетаваш желязна логика с творческо въображение. А имаш и свеж поглед, който старите кримки, затънали в рутината на снимачната техника, са загубили преди сто години. С една дума — моя работа е да откривам таланти и мисля, че ти си роден сценарист. Да продължавам ли да приказвам?

— Продължавай — въздъхна Елъри. — Ако ще говориш такива хубави неща.

— Познаваш ли Лю Баскъм?

— Чувал съм името му. Писател е, нали?

— Мисли се за такъв. Всъщност е човек с идеи. Идеи за филми. Идват му на конвейер. Най-гениалната му идея дошла на масата за покер — „Уорнърс“ я купиха за двадесет и пет хиляди и спечелиха два милиона. Толкова бил пиян, че не можел да различи асо от поп. Дръвникът му с дръвник продал идеята на друг сценарист от карето, за да плати дълг от сто долара… Та с Лю ще работиш. Ще направите сценария заедно.

— Какъв сценарий? — изстена Елъри.

— По една идея, която той наскоро ми продаде. Бизнес! Ако пусна Лю сам да работи върху нея, ще ми пробута някой миш-маш, дето ще се чудя какво да го правя — ако изобщо направи нещо, в което се съмнявам. Тъй че искам да разработиш сценария с него.

— Той знае ли, че му готвиш сътрудник? — сухо попита Елъри.

— Навярно вече е чул. В една студия нищо не остава скрито. Но не се тревожи за Лю. Той е симпатяга. Един от най-откачените галеници на природата: безотговорен, несериозен гений, комарджия, женкар, пиянде — момче и половина.

— Хмм — рече Елъри.

— Само гледай да не те разиграва. Ти ще го търсиш за работа, а той сигурно ще е в Лас Вегас и ще залага на зарове. Когато се появи, ще бъде фиркан до козирката. Никой в този град не си спомня кога за последен път Лю е бил относително трезв… извинявай. — И Бучър натисна колчето на комуникатора. — Да, Мадж?

— Господин Баскъм току-що влезе, господин Бучър, и отново грабна ножа ми за хартия. Реших, че трябва да ви предупредя — рече Втората секретарка уморено.

— Нож ли, каза? — разтревожено попита Елъри.

Набит мъж нахлу като кълбовидна мълния. Облечен бе в изпомачкани дрехи, имаше подпухнали бузи, нос като варен лук, остри мустаци, разрошена коса, клепачи, твърде морни, за да стоят отворени, и призрачен вид, който не се дължеше на разходки на открито.

Това привидение спря, залитайки, изтанцува сложна пантомима, олицетворяваща възмущение, и размаха дълъг нож за хартия. После тръгна към бюрото на Детето Чудо, зад което Куин стоеше като парализиран, и размаха стоманеното острие под носа му.

— Виждаш ли това? — кресна той.

Куин кимна. Искаше му се да не го вижда.

— Знаеш ли какво е?

— Нож — преглътна Куин.

— А знаеш ли къде го намерих?

Куин поклати глава; смаян от този безпричинен разпит. Здравенякът заби ножа в бюрото на Жак Бучър. Дръжката заплашително затрепери.

— В гърба си изстена Баскъм. — Знаеш ли кой го заби там… гад?

Куин отмести стола си леко назад.

— Ти, само ти, подъл нюйоркски крадецо на идеи! — ревна Баскъм. Той сграбчи бутилка скоч от барчето на Детето Чудо и ожесточено налапа тъмнокафявото и гърло.

— Това — каза Куин — сигурно е втората серия на един изключително лош сън.

— Такъв си е Лю — рече разсеяно Бучър. — Винаги драматизира.

— Прави го в началото на всяка продукция. Слушай. Лю, не си прав за Куин — Елъри Куин, това е Лю Баскъм.

— Как сте? — протоколно попита Куин.

— Кофти — каза Лю иззад бутилката.

— Куин просто ще ти помага в разработката. Лю. А иначе филмът си е твой и, разбира се, възнаграждението е по най-високата тарифа.

— Точно така, Лю — каза Елъри с подкупваща усмивка. — Аз съм просто твоят малък помощник, старче.

Мокрите устни на Баскъм се разтегнаха в искрена другарска усмивка.

— Това е друга работа — благородно каза той. — Хайде, приятел, пийни една глътка. И още една. И ти също, Буч. Хайде всички да гаврътнем по едно уиски.

Милият Алън Кларк, спокойствието и благоприличието на тихите нюйоркски улици, обкръжението на нормални хора — от всичко това го деляха светлинни години. Куин, както си беше махмурлия, изтръгна скоча от Баскъм с куража на отчаян човек.

До кабинета на Детето Чудо имаше работна стая, която миришеше леко на дезинфекциращи препарати и беше обзаведена не по-луксозно от килия на монах флагелант^[1].

— Ето къде отивам, когато искам да мисля — обясни Бучър. — Вие, момчета, ще използувате този кабинет, докато работите по задачата. Искам да сте ми подръка.

Елъри, изправен пред перспективата да бъде затворен между четири голи стени с новодошлия, който се държеше като маниакален убиец, погледна умоляващо Детето Чудо с безмълвни, тъжни очи. Но Бучър се ухили и тръшна вратата под носа му.

— Добре, добре — каза раздразнено Баскъм. — Сядай и слушай. Допуснат си до най-ниското стъпало на една продукция, която догодина ще получи наградата „Оскар“.

Елъри седна, като не откъсваше очи от вратата към дворчето — възможния авариен изход. Лю легна на пода, подложил ръце под чорлавата си глава, и се изплю със завидна точност през един отворен прозорец.

— Мога да си го представя още отсега — започна замечтано той. — Тълпите, прожекторите, речите…

— Спести си фантазиите — каза Елъри, — ами давай да пристъпим към фактите.

— Какво ще кажеш — продължи все така отнесено Лю, — ако МГМ^[2] изведнъж реши да направи филм за живота на Гарбо?

— Моят съвет е да продадеш тази идея на МГМ.

— Не, не, нищо не разбираш. И трябва да снимат самата Гарбо в него. Да играе самата себе си. — Лю замълча, в очакване на аплодисменти. — Ама не схващаш ли? Не го ли виждаш? Моминството й в Швеция, срещата с гения Щилер^[3] заминаването на Щилер за Америка. Той взема недодяланото девойче със себе си, Холивуд си пада по нея, Щилер пие една студена вода, тя става сензация, романът и с Джилбърт, разбито сърце зад безмълвното лице за бога!

— Но госпожица Гарбо ще се съгласи ли? — измърмори Елъри.

— Или, да речем — продължи Лю, без да му обръща внимание, — че „Парамаунт“ вземе и навърже Джон, Лайънъл и Етел^[4] заедно в един биографичен филм?

— От това може да излезе нещо — каза Елъри.

Лю скочи на крака.

— Разбираш ли? Имам една истинска история, която направо ще ги събори. Знаеш ли чий живот ще пресъздадем? На най-блестящите, най-големите, най-великите имена в американския театър! Двигателите на драмата, звездите на екрана, воюващите, враждуващите, първите фамилии на Холивуд!

— Предполагам — намръщи се Елъри, — че имаш предвид Ройл и Стюарт.

— За бога, че кой друг? — изпъшка Лю. — Загря ли сега? От едната страна — Джак Ройл и хлапето му Тай, — от другата — Блайт Стюарт и дъщеря й Бони. Старото и новото поколение. Истински цирк!

Завладян от собствения си ентусиазъм, Лю залитна навън и след малко се върна от кабинета на Бучър с недовършената бутилка скоч.

Елъри прехапа долната си устна. Идеята не беше лоша. Драматичният материал в живота на семействата Ройл и Стюарт стигаше за два филма и дори оставаше нещо за една първокласна бродуейска постановка.

Преди войната, когато Джак Ройл и Блайт Стюарт владееха нюйоркските сцени, бурният им роман бе предмет на пикантни клюки от Тихоокеанското до Атлантическото крайбрежие. Приличаше на любовната игра на две диви котки. Те се появяваха по театралните сцени от Тайм Скуеър^[5] до Сан Франциско и обратно, като оставяха след себе си блестяща диря от великолепно изпълнени роли и претъпкани каси. Но въпреки дрязгите им, никой не се съмняваше, че в края на краищата ще се оженят и ще се заемат с отглеждането на ново поколение театрални крале.

За всеобща изненада, въпреки изпепеляващата страст на романа им, те не го направиха. Нещо се бе случило и журналистите от клюкарските рубрики напразно се мъчеха да надушат какво. Но независимо от причината — тя сложи точка на романа им, и то под такъв съпровод от сълзи, крясъци, взаимни обвинения, фасони и горчиви изявления за вечна вражда, че целият континент зажужа.

Веднага след свадата всеки от тях се ожени. Джак Ройл взе в мъжествените си обятия мургава млада красавица от Оклахома, дошла в Ню Йорк, за да даде на театъра една нова Дузе, но вместо това дари Ройл със син. Месец по-късно тя публично нашиба мъжа си с камшик по неизяснена, но лесно разгадаема причина, а скоро след това умря със счупен врат при падане от кон.

Блайт Стюарт пристана на своя рекламен агент и роди от него дъщеря си Бони. Той открадна и заложи колието от перли, подарено й някога от Джак Ройл, избяга в Европа, стана военен кореспондент и умря в едно парижко бистро от хроничен алкохолизъм.

Когато Холивуд ги призова, враждата им беше в разгара си, макар поводът за нея да бе отдавна забравен. Наследиха я потомците им, тъй че войната между Бони Стюарт, вече известна от екранните си роли на наивно девойче, и Тайлър Ройл, млад изпълнител на „Магна“, бе едва ли не по-яростна от тази между техните родители.

Говореше се, че старият Зигмунд, с когото Джак и Блайт имаха договори, е умрял не от мозъчен удар, а от нервно разстройство, докато се опитвал да установи мир на снимачните площадки на „Магна“. Няколкото подранили бели косъма по темето на Жак Бучър се приписваха на също тъй безплодните му усилия в тази насока. Един шегаджия от студията твърдеше, че Детето Чудо бил предложил брак на Бони Стюарт като последно отчаяно средство, ръководейки се от теорията, че любовта понякога върши чудеса.

— Точно така — каза високо Елъри. — Буч и Бони са сгодени, нали така?

— За бога, само това ли ще кажеш за хрумването ми — изръмжа Лю, размахвайки бутилката.

 

 

Бучър надзърна в стаята.

— Казвай, Елъри, какво мислиш?

— Честно ли?

— Ако ме излъжеш, ще те изритам от студията като мръсно коте.

— Мисля — каза Елъри, — че това е една гениална идея, която никога няма да надхвърли етапа на планиране.

— Виждаш ли? — извика Лю. — Свързал си ме с Тома Неверни!

— Какво те кара да смяташ така?

— Как според теб ще съберем тези четиримата в един филм? Те са смъртни врагове.

Лю изгледа злобно Елъри.

— Романът на века, най-знаменитата свада през последните двадесет години, четири звезди със страхотен касов успех, сюжетче — бонбон — а той ми пуска студен душ!

— Стига, Лю — прекъсна го Детето Чудо. — Разбира се, това е основният проблем, Ел. И преди сме се опитвали да ги съберем в един филм, но никога не сме успявали. Този път предчувствувам, че ще бъде различно.

— Любовта ще оправи нещата — каза Лю. — Бъдещата госпожа Бучър няма да откаже на своето сладурче, нали?

— Млъквай! — каза Бучър и се изчерви. — Ако става дума за това, и Лю може да помогне. Втори братовчед е на Блайт. Освен баща си и Лю Блайт няма други роднини и ми се струва, че тоя всезнайко й е достатъчно симпатичен, за да го послуша.

— Ако се опъне — ухили се Лю, — ще й скъсам врата.

— И четиримата са на червено — както винаги. Готов съм да им предложа безбожно големи хонорари. Не вярвам да си позволят да откажат.

— Слушай — намеси се Лю. — Когато им кажа, че ще играят собствените си биографии пред милионна публика, това така ще ги погъделичка, та ще се изпотрепят за договорите. В кърпа са ми вързани.

— Аз ще се оправям с Бони и Тай — каза решително Детето Чудо, — а Лю ще се заеме с Блайт и Джак. Сам Викс, шефът на рекламата, ще пусне мълвата по списанията и вестниците.

— А аз?

— Навъртай се около Лю. Запознай се със семействата Стюарт и Ройл. Събери колкото можеш повече материал за личния им живот. Най-важната работа ще бъде пресяването, разбира се. След няколко дни ще се срещнем и пак ще говорим.

— Адиос — каза Лю и се измъкна навън с бутилката на Детето Чудо под мишница.

Влезе висок мъж с обветрено лице и черна превръзка на едното око.

— Викал си ме, Буч?

— Запознай се с Елъри Куин — ще работят с Лю Баскъм по скандала Ройл-Стюарт. Куин, това е Сам Викс — нашият шеф на рекламата.

— Да, чух за вас — рече Викс. — Вие сте човекът, който е работил тук шест седмици, без никой да разбере. Хубав виц.

— Какво му е хубавото? — кисело попита Елъри.

Викс се опули.

— Че това си е чиста реклама! Между другото какво мислите за идеята на Лю?

— Мисля…

— Нищо не и липсва. Познавате ли бащата на Блайт Толанд Стюарт? Такъв и на кино не можеш да видиш. Бас държа, че Блайт не е ходила при дъртофелника от две-три години насам.

— Извинете ме — каза Детето Чудо и изчезна.

— Паркирай се — рече рекламният. — Май ще трябва да ти отворя очите за туй-онуй, щом ще работиш по крамолата. Стюарт е ексцентричен милионер — всъщност е куку, ако ме питаш, но когато имаш толкова мангизи, минаваш за ексцентричен. От петрол ги направил. Е, има имение за един милион долара горе на едно плато в Шоколадовите планини — това е в Калифорния, на юг от Сан Бернардино, — истински палат с четиридесет стаи и нито една жива душа, освен него и един доктор на име Джуниъс, който му бута хапчета, бърше му носа, сервира му манджата, и всичко това сам.

— Извинете ме — каза Елъри, — но мисля да видя къде е Лю…

— Зарежи Лю. Той сам ще цъфне след няколко дена. Е, та ти разправях, че разтягат големи локуми за стария Стюарт. Хипохондрик и в червата, викат, и се държал съвсем смахнато. Един вид отшелник, умъртвяващ плътта си. Обаче бил здрав като кон.

— Слушайте, господин Викс…

— Наричай ме Сам. Ако има пътечка в планината му, само коза или индианец може да мине. Доктор Джуниъс ходи със самолет на пазар — имат си горе писта. Виждал съм я от въздуха. Аз самият съм авиатор — нали това око го загубих в един въздушен бой над Боало. Тъй че, естествено, ми е любопитно да науча нещо повече за онези двамата, дето се реят около орловото си гнездо като два таласъма от „Хиляда и една нощ“.

— Виж, Сам — каза Елъри, — с удоволствие бих послушал вълшебните ти приказки, но първо искам да разбера кой знае всички клюки в този град.

— Пола Парис — отговори мигновено рекламният.

— Парис? Звучи познато.

— Абе ти откъде идваш? Тя пише за сто и седемдесет американски вестника. Води известната рубрика за кино клюки „Сред звездите“. Познато му било!

— Значи тя е идеалното бюро справки за Ройл и Стюарт.

— Ще ти уредя среща. — Викс се ухили. — Чака те силно преживяване, щом още не си я виждал.

— О, тези вехти алебарди не ме вълнуват — рече Елъри.

— Не е вехта алебарда, приятелю, ами тънка звъняща рапира.

— Хубавица?

— Особена. Ще лапнеш по нея както всички — от пияни руски графове до служителите на железопътната компания. Само не се опитвай да й определяш среща.

— А, недостъпна. Кой е щастливецът?

— Никой. Страда от тълпофобия.

— От какво?

— Страх от тълпи. Не е излизала, откакто преди шест години дойде на крайбрежието в охранявано купе.

— Глупости.

— Факт. Хората я изнервят. Никога не приема повече от един посетител.

— Но не разбирам… Как надушва и събира новините?

— Има хиляди очи — чужди! — Викс врътна единственото си око. — Цена няма за филмовите компании! Добре, ще я предупредя, че ще отидеш.

— Държа на това — каза Елъри и се пипна по главата.

Викс излезе, а Елъри остана да седи. В ушите му кънтяха камбани, а пред очите му танцуваха най-красивите цветни петна.

Звънна телефонът.

— Господин Куин? — попита Втората секретарка. — Господин Бучър отиде в прожекционната зала, защото има много да наваксва, но той иска да се свържете с агента си и той да му се обади, за да уговорят заплатата и договора. Устройва ли ви?

— Дали ме устройва? — попита Елъри. — Всъщност — разбира се.

Заплата. Договор. Лю. Пола. Старецът от планините. Коняк „Наполеон“. Буч Скорострелния. Неудържимите Ройл и Стюарт. Тълпофобия. Шоколадови планини. Бесни темпове. Суперпродукция. Пробни снимки. „Боже мой — помисли си Елъри, — късно ли е вече?“

Затвори очи. Беше твърде късно.