Елъри Куин
Четворка купа (12)

Дванадесета глава
Международно куриерско бюро, регистр.

В петък сутринта Елъри, Сам Викс и Лю Баскъм закусваха в ресторанта на „Магна“, когато се появи Алън Кларк, настани се на един стол до тях и се обърна към възрастната келнерка на барчето:

— Кафе, красавице.

— О, Алън.

— Ето ме и мен. Какво сте се умислили?

— Ами чудя се — каза Елъри. — Какво е статуквото ми в студията сега?

— Статукво ли? — ококори се агентът. — Какво искаш да кажеш? Нали фигурираш във ведомостта?

— Гризе го съвестта — ухили се Лю. — За пръв път срещам толкова добродетелна личност. Като онази стенографка от студията, с която бях снощи. Викам й аз…

— Знам — запротестира Елъри, — но съм нает да напиша сценарий за Ройл и Стюарт, а такъв филм вече няма да има.

— Пфю, това се казва лош късмет — рече Кларк и заклати глава над кафето си. — Къса ми се сърцето, като те гледам.

— Но какво да правя, Алън? В края на краищата ми плащат хиляда и петстотин на седмица.

Тримата поклатиха глави едновременно.

— Вземал хиляда и петстотин на седмица — рече съчувствено Сам Викс. — Е, според мен това е направо срамно.

— Слушай, Куин — въздъхна агентът. — Ти какво си виновен, че на Ройл и Блайт им светиха маслото?

— Не виждам какво общо има между двете.

— Добре де, ти на чия страна си — на труда или на капитала? — заинтересува се Лю. — И ние, писателите, имаме някакви права!

— Договорът ти не бе сключен, ако мога така да се изразя, от някой безмозъчен тъпак — рече Кларк скромно. — Алън е тук да те защитава по всяко време, не забравяй това. Подписа договор да работиш по филма за Ройл-Стюарт, а в този документ няма клауза, предвиждаща убийства.

— Точно там е работата. Филмът никога няма да се заснеме. Отпаднал е от плановете. Буч го съобщи тази сутрин.

— Че какво от това? По договор си ангажиран за осем седмици. Тъй, че независимо дали ще има филм, или не, ти ще останеш тук, докато не събереш заплата за осем седмици. Или, ако се изразим по-грубичко, докато не скъташ дванадесет бона в спестовната си книжка.

— Това е престъпно — промърмори Елъри.

— Нищо подобно, това е животът — каза Кларк и стана. — Да не съм чул дума повече по този въпрос. Срам го било да си получи заплатата. Чували ли сте такова нещо?

— Но как да я получа? Не мога просто да седя тук.

— Не можел просто да седи тук — избухна Лю. — Слушай, лигльо аз вися тук за много по-малко от хиляда и петстотин на седмица!

— И аз — въздъхна рекламният.

— Че изкарай си ги с разследване — предложи Кларк. — Нали си детектив?

— На мен ще ми дойдат добре тези мангизи — измърмори Лю, наведен над яйцата и доматения сос. — Куин, какво ще кажеш да ми заемеш две стотачки до другия петък?

— Но тук се намесвам аз — побърза да каже агентът. — Май ще трябва да скастря колегата. Опитва се да завлече един от най-добрите ми клиенти.

— Само до другия петък — рече Лю, когато Кларк си тръгна.

— Ако заемеш пари на този пират, значи си по-наивен, отколкото те мислех — изръмжа Сам Викс. — До другия петък? Че какво му е на този петък? Нали днес взимаш заплата, тлъсто копеле.

— Някой да те е питал? — каза ядосано Лю. — Знаеш, че пестя за старини! Ще си купя ферма, ще си завъдя пиленца…

— Блондинки или брюнетки? — присмя се Викс. — Пестял за старини! Ти няма да имаш старини, освен ако стомахът ти не е от неръждаема стомана.

— Добре де, нали го взеха, за да ми помага.

— Толкова по-зле за него — рече рекламният с усмивка. — Е, до скоро. Ще ида да изкарам за семки и бонбонки.

— Между другото, Сам — рече разсеяно Елъри, — все искам да те питам. Къде беше миналата събота?

— Аз ли? — Едноокият се сепна. — Бях на остров Рийд, уреждах, сватбеното тържество.

— Знам, но когато се обадих на острова, след като отвлякоха самолета в неделя, ми казаха, че те няма.

Викс го изгледа начумерено.

— Ти какво, да не взе на сериозно съвета на Кларк?

— Не се сърди — усмихна се Елъри. — Реших, че е по-добре да те попитам, преди Глюк да се е сетил.

— Приеми един съвет от мен и не дрънкай глупости. Не е здравословно. — И Викс закрачи навън с трепереща от възмущение черна превръзка.

— Какво му става? — измърмори Елъри и поднесе чашата си с кафе на келнерката да я напълни.

Лю се изкиска:

— Някои хора мразят спанак по рождение, други страшно се дразнят, ако сбъркаш словореда. Сам пък не понася да го подозират в, убийство. Особено в двойно.

— Не може ли човек да зададе невинен въпрос?

— Да — рече сухо Лю. — Както я караш, скоро и на мен ще зададеш някой невинен въпрос. Като например: „Ти ли стоеше до мен, когато онзи маскиран тип отвлече самолета на Тай?“

— Ами невинаги можеш да вярваш на очите си — ухили се Елъри.

— Разбира се. Може да е бил моят брат близнак?

— Че имаш ли брат близнак? — запита изненадан Елъри.

— Знаеш ли защо ми харесваш? — въздъхна Лю. — Защото е толкоз лесно да те прати човек за зелен хайвер. Разбира се, че нямам брат близнак!

— Можех да се досетя, че нашият Творец едва ли би повторил грешка от такава величина — каза тъжно Елъри. — О, Тай! Сядай! Ела да закусиш с нас.

Тай Ройл се приближи, току-що обръснат, но видът му подсказваше, че е прекарал трескава нощ.

— Вече закусих, благодаря. Куин, искам да говоря с теб.

— Да?

Тай приседна на стола на Сам Викс, подпря лакът на масата и прокара пръсти през косата си.

— Добре де, добре — измърмори Лю и стана. — Веднага усещам кога съм излишен.

— Остани, Лю — каза уморено Тай. — Може и ти да помогнеш.

Елъри и Лю се спогледаха.

— Готово, мойто момче — рече Лю и седна. — Какво те мъчи?

— Бони.

— Аха — каза Елъри.

— Какво ти е погодила този път? — попита Лю съчувствено.

— Става дума за вчера следобед. — Тай си играеше с кафената чаша на Викс. — Нали каза, че тате стоял зад… е, зад всичко. Цяла нощ не съм мигнал. В началото бях бесен. Но снощи разбрах истината за себе си.

— Да? — каза Елъри намръщено.

— С мен става нещо. От сряда. Не изпитвам същите чувства към нея както преди. Всъщност изпитвам… точно обратното. — Той смачка чашата. — О, има ли смисъл да си кривя душата? Обичам я!

— Ти добре ли си? — изръмжа Лю.

— Няма смисъл, Лю. Този път е сериозно.

— След всички номера, които си погаждахте!

Тай се усмихна кисело:

— Точно това казах на тате, когато разбрах за любовта му към Блайт.

— Да — промърмори Елъри, — историята притежава изумителната способност да се повтаря. — Той хвърли предупредителен поглед на Лю и Лю кимна.

— Слушай, мойто момче, виновно е въображението ти и климатът, рече Лю бащински. — Смъртта на Джак май те изкара от релси, а и знаеш какво въздействие оказва слънцето върху младите. Послушай чичо си Луи. Тази любовна история няма да ти донесе нищо друго, освен неприятности. Вземи пример от мен. Не си ме виждал да се лутам с блуждаещ поглед заради някоя фуста, нали така? По дяволите, да имах твоята мутра, щях да накарам Казанова да заприлича на провинциален мухльо, който обикаля махленска вдовичка!

Тай поклати глава:

— Не, Лю, няма да ме убедиш. Този път е до гроб.

— Ами троши си главата тогава — вдигна рамене Лю. — Да не кажеш после, че не съм те предупредил.

— Чакай, Лю. — Тай изглеждаше объркан. — Ти си почти толкова близък с Бони, колкото… имам предвид, мислех си, че може би ти ще се опиташ да поговориш с нея.

Елъри буйно завъртя глава зад гърба на Тай.

— Кой, аз ли? — рече изненадан Лю. — Ти какво искаш, да ме направиш съучастник в престъпление ли? Няма да си лепна такова петно на съвестта. Да не съм ти сводник! Ухажвай си я сам.

— Ти какво мислиш, Куин? Бони е убедена, че тате… е, чу я вчера. Някой трябва да й каже колко греши. Сигурно на мен няма да повярва.

— Защо не оставиш нещата да се уталожат известно време? — рече Елъри безгрижно. — Дай й възможност да се успокои. С времето сигурно сама ще разбере, че е сгрешила.

— Разбира се, защо бързаш? Дай на момичето шанс да се ориентира. Освен това — рече Лю — не забравяй за Буч.

Тай млъкна. После каза:

— Буч… Може и да си прав. Не е минала и седмица.

— Господин Куин, търсят ви по телефона — провикна се внезапно келнерката иззад барчето.

Елъри се извини и отиде до апарата.

— Ало… Господин Куин? Аз съм, Бони Стюарт.

— О — рече Елъри. — Да? — Той хвърли един поглед на Тай, който слушаше мрачно, докато Лю размахваше ръце и го поучаваше.

— Искам нещо да ви покажа — рече Бони странно. — Получи се тази сутрин.

— О, така ли? — После добави високо: — Хайде тогава да обядваме заедно?

— Но няма ли да минете веднага?

— Съжалявам. Имам важна работа. Да кажем, в „Кафявото бомбе“ на улица Вайн в един часа?

— Ще ви чакам — отсече Бони и затвори.

Елъри се върна на бара. Тай прекъсна Лю по средата на изречението:

— Едно нещо трябва да направим незабавно.

— И какво е то? — попита Елъри.

— Мислех за тези анонимни писма. Смятам, че веднага трябва да кажем на инспектор Глюк.

— Това е работа на някой откачен — присмя се Лю. — Кой друг ще праща карти на една дама след смъртта й?

Елъри запали цигара.

— Какво съвпадение! Точно това се чудех и аз. И мисля, че стигнах до съвсем разумно предположение.

— Значи пипето ти сече повече, отколкото на мен — рече Тай мрачно.

— Виждате ли, има само две правдоподобни обяснения на странния факт, току-що споменат от Лю… имам предвид изпращането на писмо до покойницата. Е, разбира се, винаги съществува възможност, та подателят да не е разбрал за смъртта на Блайт, но ще се съгласите, че тази вероятност е направо нищожна. Сам Викс и господата от печата се погрижиха за това.

— Може да е неграмотен — рече Лю.

— Сигурно е и глух, а? В епохата на радиото неграмотността не е оправдание. Освен това пликовете бяха адресирани от човек, който може да пише. Не, не, това не е отговор.

— Ама ти не разбираш ли от майтап? — рече възмутен Лю.

— Струва ми се, че има две обяснения, които изчерпват всички възможности. Първото, че подателят е умопобъркан, че пликовете, картите, цялата детинска игра са плод на разстроена психика. Такъв човек може да изпраща карти дори след като получателят е починал.

— Ами и аз така мисля — рече Лю.

— И все пак имам чувството — рече Тай замислено, — че дори подателят да не е съвсем наред, не е и луд.

— Чувство, което споделям — промърмори Елъри. — А щом е нормален, налага се другото обяснение.

— И какво е то? — запита Лю.

Елъри стана и си взе сметката.

— Възнамерявах да посветя утрото на една проверка, която ще докаже хипотезата ми или ще я опровергае — рече той с усмивка. — Ще ме придружите ли, господа?

 

 

Докато Лю и Тай чакаха озадачени, Елъри взе специализирания телефонен указател на Лос Анджелис от касиерката и го прелиства цели десет минути.

— Нямаме късмет — рече той намусен. — Ще опитам „Справки“. — Затвори се в една от телефонните кабинки и след няколко минути се появи с доволно изражение. — По-лесно, отколкото очаквах. Имаме само една възможност. Добре, че не са десет.

— Десет какво? — попита Тай озадачен.

— Възможности, разбира се — отвърна Лю. — Виждаш ли колко е просто?

Елъри нареди на Тай да се спусне със спортната си кола към Булеварда на залеза и по него на запад към Уилкокс. На Уилкокс между улица Селма и булевард Холивуд Елъри изскочи от колата, забърза по стълбите на новата поща и изчезна вътре. Тай и Лю се спогледаха.

— Започва да ми става интересно — рече Лю. — Сигурно това е нов вид иманярство.

Елъри са забави четвърт час.

— Пощенският служител казва, че нищо не знае — съобщи той весело — Нямах големи надежди.

— Значи идеята ти пропада? — попита Тай.

— Нищо подобно. Посещението тук бе само предпазна мярка. Карай по булевард Холивуд, Тай. Мисля, че това, което търсим, се намира малко след улица Вайн — между Вайн и Арджайл Авеню.

Като по чудо намериха място за паркиране близо до най-оживеното кръстовище в Холивуд.

— И сега какво? — попита Лю.

— Сега ще видим. Това е зданието. Хайде.

Елъри ги поведе към административната сграда оттатък улицата. Погледна табелките — във фоайето, кимна и се отправи към асансьора. Тай и Лю покорно го следваха.

— Трети — каза Елъри. Слязоха на третия етаж. Елъри се огледа предпазливо, после измъкна кожена кутийка от джоба си. Извади от нея някакъв блестящ предмет и я пусна обратно.

— Целта е да си помислят, че съм служител на полицията в Лос Анджелес, а вие двамата сте ми сътрудници — рече той. — Ако не ги изплашим, никога няма да измъкнем необходимата информация.

— Но после как ще се оправяш, даже и да измъкнеш нещо? — запита Тай с лека усмивка.

— Помниш ли случая Охипи? Имам известен принос в разкриването му и това — отвори той дланта си — е дар от инспектор Глюк в знак на благодарност към мен. Значка на почетен заместник-комисар. Хайде, вие двамата се дръжте сурово, но не приказвайте.

Той тръгна по коридора и спря пред врата с матово стъкло и невзрачен черен надпис:

МЕЖДУНАРОДНО КУРИЕРСКО БЮРО, РЕГИСТР. — Т. Х. ЛЮСИ Клон Лос Анджелес

Бюрото се оказа стая като кутийка със затворен прозорец, изподраскана картотека, телефон, разхвърляно бюро и прашен стол. На стола седеше мъж на четиридесет и няколко години с унил вид и оредяваща, грижливо пригладена коса. Той навъсено смучеше захарно петле и четеше опърпан брой на „Истински убийства“.

— Ти ли си Люси? — изръмжа Елъри с юмруци в джобовете.

Пръчката на захарното петле щръкна войнствено, а господин Люси, се завъртя. Рибешките му очи изучаваха трите лица.

— Да. Какво ви интересува?

Елъри измъкна дясната си ръка от джоба, разтвори юмрук, позволи на прашните слънчеви лъчи да докоснат златната значка за миг и я прибра.

— От управлението — рече той кисело. — Имаме няколко въпроса към теб.

— Куки, а? — Мъжът извади захарното петле от устата си. — Вървете да пробутвате номерата си на друго място, нищо не съм направил.

— Я по-кротко, приятелче. С какво се занимавате тук?

— Чакай бе, какво искате, това тук е свободна страна! — Господин Люси хвърли списанието и стана — олицетворение на американското достойнство. — Бизнесът ни е законен, Господине, и нямате право да ме разпитвате! Вие да не сте от Федералното бюро? — добави той подозрително.

Елъри, който не очакваше такава упорита съпротива, се почуди какво да прави. Но когато чу Лю Баскъм да се подхилва зад гърба му, пристъпи решително напред.

— Тук ли ще отговориш, или да те свалим в управлението?

Господин Люси се начумери, позамисли се, после отново мушна захарното петле в устата си.

— Е, добре — смънка той, — макар че не виждам защо сте закачили за мен. Аз съм само служител. Що не се свържете с шефа? Управлението ни е на…

— Пет пари не давам. Питах те що за търговия въртите?

— Приемаме поръчки от хората за писма, колети, поздравителни картички, които изпращаме по пощата, на определени дати от определени места. — Той вдигна палец към пищно нашарената бронзова табелка на стената. — Ето го девиза ни: „Когато и да е, където да е“.

— С други думи, мога да ви оставя десетина писма и вие ще пусне те едното от Пасадена утре, следващото другата седмица от Вашингтон и тъй нататък, според желанието ми?

— Точно така. Имаме клонове навсякъде. Но какво сте се захванали с мен? Да не би Конгресът да е гласувал нов закон?

Елъри хвърли един плик на бюрото му.

— Ти ли си пуснал този плик?

Мъжът го погледна със сбърчени вежди. Елъри го наблюдаваше като се стараеше да запази небрежната поза на професионален полицай. Чуваше апоплектичното дишане на Лю и Тай зад гърба си.

— Аз ами — рече господин Люси най-сетне. — Пуснах го — чакай да видим, мисля, че беше във вторник. Късно следобед. И какво от това?

Елъри се навъси. Спътниците му го гледаха със страхопочитание.

— Какво от това ли? — рече той строго. — Погледни името и адреса, Люси!

Господин Люси се сепна. Пръчицата на захарното петле щръкна отново и започна да играе като прът на знаме, развявано от вятъра. Сетне той зяпна и захарното петле се търкулна на пода.

— Б-Блайт Стюарт! — заекна той. Държанието му мигновено се преобрази в раболепна сервилност. — Ама, господин началник, не забелязах… не знаех…

— Значи ти си пуснал и останалите, така ли?

— Да, сър. Точно така, сър, пуснахме ги. — Господин Люси плувна в пот. — Дори сега, даже в момента, като ми го показахте, прочетох името, но, кой знае защо, не ми направи впечатление… искам да кажа, забелязах го, защото ми се стори познато. Името…

— Не четете ли имената и адресите на пратките си, щом се договорите да извършите услугата?

— Не се договаряме. Искам да кажа… не, сър, не ги чета. Защо ми е? Получаваме пратки и ги експедираме. Слушайте, господин началник, вършили ли сте едно и също нещо по цял ден с години? Вижте, нищо не знам за тези убийства. Невинен съм. Имам жена и три деца. Хората просто предават пратките си, нали разбирате? Търговци, които се опитват да си придават важност пред клиентите… все едно че имат клонове в различни градове, такива неща…

— И съпрузи, които трябва да бъдат в един град, но всъщност са в друг — рече Елъри. — Ясно ми е, знам. Не се паникьосвай, Люси, никой в нищо не те обвинява. Просто искаме да ни помогнеш.

— Да ви помогна? Дадено, само кажете с какво, господин началник.

— Кажи ми какво знаеш за тези пратки. Не може да не водиш отчетност.

Мъжът обърса потното си лице.

— Да, сър — рече той покорно. — Само минутка, докато я намеря.

Тримата се спогледаха, докато Люси ровеше в картотеката. После се вторачиха в него.

— Кой определи реда на отделните пратки, господин Люси? — попита Елъри небрежно. — Как се казва клиентът?

— Мисля — рече Люси с пламнало лице, докато се мъчеше да развърже папката, — мисля… че беше… някой си Смит.

— Аха — каза Елъри. Тай тихичко изруга. — И как изглеждаше този симпатяга Смит?

— Не знам — рече Люси задъхан. — Не е идвал лично, доколкото си спомням. Прати свитък писма с бележка и петдоларова банкнота. Ето я — изправи се той тържествуващ, размахвайки голям жълтеникав плик с надпис „Егбърт Л. Смит“.

Елъри грабна плика, хвърли бърз поглед на съдържанието му, затвори го и го мушна под мишница.

— Но тя е още в „Текущи“ — запротестира Люси. — Има още едно писмо за изпращане.

— Блайт Стюарт вече няма нужда от него. Имате ли още писма от този Смит?

— Не, сър!

— Да се е обаждал, или да е идвал лично?

— Не, сър.

— Е, Люси, много ми помогна. Дръж си езика зад зъбите, ясно?

— Да, сър — каза господин Люси чинно.

— А ако Смит ви пише или се отбие, ще ме намерите на този номер. — Елъри записа името и телефонния си номер на списанието. — Хайде, момчета.

Докато затваряше вратата, видя как господин Люси се наведе замаян и вдигна изпуснатото захарно петле.