Елъри Куин
Четворка купа (10)

Десета глава
Свобода на печата

Дали заради статията във вестника, или защото с малко повече решителност щеше да види Пола Парис отново. Куин сложи точка на тридневната си вътрешна борба и в четвъртък сутринта се отправи към бялата къща на хълма.

А там, в една от приемните, седеше инспектор Глюк и съсредоточено преглеждаше рубриката на Пола „Сред звездите“ в сутрешния вестник от понеделник. Когато видя Елъри, побърза да напъха вестника в джоба си.

— Да не би и ти да си един от преданите читатели на госпожа Парис? — попита Елъри, като се опита да прикрие собствения си брой от същото издание.

— Здрасти, Куин — изръмжа инспекторът. — Има ли смисъл да извъртаме? Виждам, че и ти си се спрял на тази статия. Странна работа, нали?

— Няма нищо странно! Сигурно има някаква грешка.

— Естествено, сигурно затова си тук. Тази госпожица има да ми обяснява доста неща. Мотае ме от понеделник! Ще й откъсна проклетия врат!

— Моля — каза студено Елъри, — госпожица Парис е дама. Недей да говориш за нея, сякаш става дума за една от твоите полицайки.

— Значи и теб те води за носа — озъби се Глюк. — Слушай, Куин, не за пръв път се разправям с нея. Когато публикува нещо важно и я помоля — много вежливо, за твое сведение — да се отбие в Управлението да си побъбрим, чувам все същите глупости, че не можела да напусне тази къща поради страха си от тълпите…

— Ще ти бъда благодарен — изръмжа Елъри, — ако престанеш да я обиждаш.

— Скъсах се да й пращам призовки и тя винаги се измъква, проклетницата. Медицински свидетелства… Бог знае какво! Някой ден ще я разоблича, помни ми думата. Страх от тълпите!

— Междувременно — подметна заядливо Елъри — планината отново отива при Мохамед. Впрочем докъде стигнахте?

— Все още няма и следа от този пилот. Въпрос на време, разбира се. Подозирам, че е скрил самолет някъде около платото, може и на самото плато. След като е приземил моноплана на Тай, просто се с качил на собствения си самолет и е отлетял. Във въздуха не остават следи.

— Хм. Разбрах, че доктор Полк официално е потвърдил предположението ми относно причината за смъртта.

— Аутопсията установи почти еднакво количество морфин у двете жертви, малко повече от три грама. Можеш да си представиш колко е имало в онези термоси. И някакво вещество, което Бронсън нарича натриев алурат — ново барбитуратно съединение — приспива те веднага.

— Нищо чудно, че няма следи от съпротива — промърмори Елъри.

— Полк казва, че морфинът и натриевият алурат ги приспиват за по-малко от пет минути. Докато са спели, морфинът е започнал да действува — трябва да са умрели за по-малко от половин час.

— Предполагам, че Джак е умрял първи, а Блайт е решила, че е задрямал. Приспивателното е изиграло важна роля. Разбираш ли? Докато първата жертва е умирала — втората е мислела, че първата спи, и спокойно си е пила от термоса. Алуратът е бил предпазна мярка, ако и двамата не пият едновременно. Хитро измислено.

— Хитро, или не — свършило е работа. Смърт вследствие парализа на дихателните мускули според Полк. Лошото е, че не можем да установим откъде са купени съставките. Натриев алурат сега се продава във всяка аптека, а ти знаеш колко лесно е да се намери морфин.

— Нещо ново?

— Ами няма кой знае какво — рече Глюк неохотно. — Опитах се да открия кой е пратил кошницата, но ударих на камък. Разбрахме откъде е изпратена, но поръчката била пусната по пощата и са хвърлили писмото. Фалшиво име, разбира се. Самолетът е чист. Единствените отпечатъци са на Джак, Блайт и Тай. Изглежда, тоя тип е бил с ръкавици през цялото време. От друга страна…

— Хайде, казвай, изгарям от нетърпение!

— Ами опитахме се да проучих приятелките на Джак. Кълна се, не си е губил времето, козелът му с козел! Открихме някои интересни подробности. — Инспекторът се изкиска. — Само да знаеш каква паника настъпи сред женското население в града…

— Не съм настроен за любов — мрачно рече Елъри. — Ами какво стана с онзи Парк? Нито дума за него в новините.

— О, той умря.

— Какво!

— Самоуби се. Довечера ще излезе във вестниците. Намерихме му парцалите непокътнати в евтиното хотелче, където преспивал, с една бележка, която гласи, че така и така умирал, че с нищо не можел да помогне на жена си и сакатото си момче на изток, които живеели от социални помощи, че не печелел достатъчно, за да се издържа, и затова смятал да се хвърли на рибите.

— О — рече Елъри. — Значи не сте открили тялото му?

— Слушай — ухили се Глюк. — Ако си мислиш, че тази бележка на самоубийството е фалшива, забрави го. Сравнихме почерка. От друга страна, със сигурност установихме, че старчето не може да кара самолет.

Елъри сви рамене.

— Между другото ще ми направиш ли една услуга, преди да започнеш да въртиш на ръжен госпожица Парис?

— Каква? — заинтересува се инспекторът.

— Организирай денонощна охрана на Бони.

— На Бони Стюарт? За какво?

— И аз не знам. Така ми подсказва шестото чувство. — После добави сериозно: — Да не забравиш, Глюк. Може да е от фатално значение, както казват френските ни приятели.

Точно тогава една от секретарките на Пола Парис рече с дяволита усмивчица:

— Ще влезете ли сега, инспекторе?

 

 

Когато инспектор Глюк излезе от приемната на Пола, видът му бе направо страшен.

— Тая госпожица вътре ти харесва, нали? — задъхано каза той.

— Какво става? — разтревожено попита Елъри.

— Ако е така, накарай я да говори. Халосай я, целуни я, направи нещо, но открий откъде се е докопала до тези сведения!

— Значи не иска да ти каже, а? — промърмори Елъри.

— Не, и ако не проговори, ще я измъкна от тази къща за кокетния и бял кичур и ще я затворя — изобщо не ме интересуват никакви фобии! Ще я задържа за… за престъпна конспирация! Ще я задържа като важен свидетел.

— Хайде, успокой се. Не можеш да упражняваш натиск върху пресата в тази епоха на конституционни свободи, нали? Спомни си печалния случай с вестникаря Хувър.

— Предупредих те! — кресна Глюк и излезе разгневен.

— Заповядайте, господин Куин — каза секретарката.

Елъри прекрачи тържествено прага на светая светих. Завари Пола да дояжда ябълка, прекрасна, спокойна и обидена.

— И вие ли? — Изсмя се и му посочи стол. — Не правете такава трагична физиономия, господин Куин. Седнете и кажете защо ме изоставихте така безсрамно.

— Наистина сте красива — въздъхна Елъри. — Твърде красива, за да прекарате следващата година в затвора. Чудя се…

— Какво?

— Коя част от съвета на Глюк да послушам… дали да ви халосам, или да ви целуна. Вие какво ще предпочетете?

— Чудовището се прави на амурче — измърмори Пола. — Отвратително! Защо поне не ми се обадихте по телефона.

— Пола — каза сериозно Елъри. — Знаеш, че съм ти приятел. Какво се крие зад тази история? — Той посочи вестника от понеделник.

— Аз първа зададох въпрос — каза тя и трапчинката се появи. Елъри жадно се вторачи в нея. Пола изглеждаше пленителна в сребристите си ориенталски одежди от ламе и свободната дълга туника над шалварите.

— Не се ли боиш, че ще послушам съвета на Глюк?

— Скъпи ми господин Куин — каза хладно тя, — вие надценявате вашите възможности — и неговите — да внушавате страх.

— Проклет да съм, ако не го послушам — каза Елъри, все още вторачен в нея.

Той пристъпи. Но дамата не се отдръпна. Просто го гледаше.

— Виждам, че Холивуд ти влияе отрицателно — рече тя със съжаление.

Куин спря като закован и се изчерви. После каза рязко:

— Отклонихме се от въпроса. Искам да знам…

— Как така в понеделнишкия брой, който излиза от печат в неделя вечерта, моята рубрика съобщава, че Джак и Блайт са били отвлечени по време на сватбеното си пътешествие?

— Не отклонявай въпроса!

— Колко властен бил — промърмори Пола и сведе очи с престорена скромност.

— По дяволите! — викна Елъри. — Не се преструвай на светата невинност! Ако направим една малка сметка, излиза, че ти си написала тази статия преди действителното отвличане! — Пола нищо не каза. — Откъде знаеше, че ще ги отвлекат?

Тя въздъхна:

— Господин Куин, вие сте забележителен човек, но какво ви дава право да ми държите такъв тон?

— О, боже, Пола, не можеш ли да видиш в какво си се забъркала? Откъде получи тази информация?

— Ще ти отговаря по същия начин, както и на инспектор Глюк — студено отвърна Пола. — Не е твоя работа.

— Трябва да ми кажеш. Глюк няма да разбере, но аз искам да знам.

— Мисля — рече Пола, като се изправи, — че приключихме за днес, господин Куин.

— О, не, не сме! Ще ми кажеш, дори ако трябва да…

— Не съм длъжна да се съобразявам с твоите детективски инстинкти.

— По дяволите детективските ми инстинкти. Само за теб мисля.

— Така ли, господин Куин — изгука Пола.

Елъри се намръщи.

— Аз… аз не исках да кажа това.

— Ооо, но го каза — усмихна се Пола. И отново тази проклета трапчинка. — Ти наистина ли мислиш за мен?

— Не исках да кажа това. Исках…

Тя избухна във внезапен смях и се отпусна на стола си.

— Ах, колко е смешно! Великият детектив. Недостижимият интелект. Човекът-палаш.

— Какво толкова смешно има? — попита високомерно Елъри.

— Мислиш, че аз съм замесена в тези убийства? — Тя избърса очите си с шарена копринена кърпичка.

Елъри почервеня.

— Това е… абсурдно! Никога не съм казвал такова нещо.

— Но го мислиш! Не съм възхитена от вашата проницателност, господин Шерлок Холмс, нито от опита ви да се възползувате от нашето приятелство. Трябва страшно да ви се разсърдя… Ето, страшно съм сърдита! — И Елъри объркан видя, че тя наистина му бе страшно сърдита.

— Но уверявам те…

— Това е низост. Вие, повелители, вие, диктатори, вие, самовлюбени мъже! Искаш да подведеш бедната, болна, малка журналистка, да й хвърлиш прах в очите, нали? Обясни й се в любов, завърти й главата, говори й красиви глупости… впусни се галантно в любовна атака с надеждата, че ще изкопчиш нещо от нея!

— Бих искал да изтъкна в своя защита — каза Елъри с достойнство, — че в „любовна атака“, както романтично се изразихте, се впуснах дълго преди Джак Ройл или Блайт Стюарт да бъдат убити.

Пола полуизвърна стройната си снага и Елъри видя раменете и да потръпват конвулсивно. „Ама че глупашки постъпи! Разплака я“ — рече си той.

Тъкмо се канеше да отиде при нея, да я приласкае нежно и властно, когато за негово учудване и огорчение тя се обърна и той я видя да се смее.

— Аз съм глупак — каза си Елъри жестоко уязвен и се запъти към вратата. Да му се смее!

Госпожица Парис го изпревари и я затисна с гръб.

— О, скъпи, прав си — задави се тя от смях. — Не. Не си тръгвай още.

— Не виждам защо да оставам — каза той още ядосан, но и без да си тръгва.

— Защото аз искам.

— Така значи. — Отговорът не бе блестящ. Къде отиде прословутото му остроумие? Чудно нещо.

— Виж какво — рече Пола, вперила в него големите си кротки очи. — Ще ти кажа нещо, което не казах на онзи грубиян Глюк. Сега ще останеш ли?

— Ами…

— Ето! Пак сме приятели. — Тя го хвана за ръката и го върна на дивана.

Внезапно Елъри се почувствува доволен от себе си. Добре се справи, а? Все пак това доказваше нещо, нали! Тя го харесва. И ръката й бе тъй мъничка и топла! Наистина имаше мънички ръце за ръста си. Не че беше толкова едра, но… не беше и дребна. Нито дебела! В никакъв случай! Не обичаше дребните жени. Смяташе, че който взема в обятията си дребна жена, се лишава от твърде много. Мъжът има право на привързаност в „щедри пропорции“. Охо, това не бе лошо! Скришом огледа Пола. Да, да, щедри беше точната дума. Щедра като рог на изобилието и благородна като шпагата на придворен. Красива патрицианка. Истинска дама. Царствена, би казал.

— Царствена. — Той се подсмихна и пламенно стисна ръката й.

— Какво има? — Не издърпа дланта си.

— О, нищо особено — отвърна скромно Елъри. — Хрумна ми едно сравнение.

— Обичаш да говориш с недомлъвки — въздъхна Пола и го придърпа да седне. — Мисля, че затова ми харесваш. Тъй забавно е да разгадава човек мисълта ти.

Елъри се чудеше какво ли ще стане, ако обгърне небрежно, разбира се, раменете й. Те изглеждаха тъй силни и все пак женствени. Дали тя нямаше да потърси спасение в своята фобия? Неспокойният дух на изследователя — да, чисто научният интерес — го подтикна към един експеримент.

— Та за какво говорехме? — промърмори той и проведе експеримента.

Един прекрасен миг тя изтърпя благоговейното докосване на ръката му. Раменете й бяха силни и нежни. Великолепни, великолепни. В пристъп на изследователско рвение Куин я притисна до гърдите си. Тя се дръпна рязко, като породиста кобила. После замря, цялата изчервена.

— Ще ти кажа само — рече с едва доловим глас Пола, втренчена в кърпичката си. — Аз… — И тя спря, стана, отиде до масата и извади цигара от една кутия.

Ръката на Елъри остана да виси във въздуха и той се почувствува като глупак.

— Да? — попита рязко.

Тя седна в люлеещия се стол, заета с цигарата.

— Час преди произшествието ми се обадиха по телефона. Казаха ми, че Джак и Блайт ще бъдат отвлечени.

— Откъде се обадиха?

— Това не мога да ти кажа.

— Не знаеш ли? — Тя не отговори. — Кой се обади? — Елъри скочи от стола. — Пола, знаеше ли, че Джак и Блайт ще бъдат убити?

Тогава очите й блесна.

— Елъри Куин, как смееш да ми задаваш такъв отвратителен въпрос!

— Сама си го изпроси — каза той с горчивина. — Пола… това е много странно.

Дълго време тя стоя безмълвна. Елъри съзерцаваше унесено лъскавата й гладка коса с очарователния бял кичур. „Това да ти е за урок“ — рече си той. Единствено от жени не разбираше нищо. А тази отгоре на всичко беше изключително интелигентна и загадъчна. Непостижима за разума. Той се обърна и за втори път тръгна към вратата.

— Спри! — викна Пола. — Чакай. Аз… аз ще ти кажа каквото мога.

— Чакам — изръмжа той.

— О, не бива… но ти си толкова… моля те, не се сърди.

Прекрасните й очи излъчваха толкова мека, сияйна топлота, че Елъри почувствува как се разтапя. Припряно каза:

— Е?

— Знам кой ми се обади — говореше много тихо, със спуснати мигли. — Познах гласа. — Следователно мъжът не си е казал името?

— Не хитрувай. Не казах, че е мъж. Всъщност тази… личност си каза името. Истинското, защото познах гласа.

Елъри се намръщи.

— Тогава личността на обадилия се не е тайна? Той… или тя не се е опитал да го скрие?

— Ни най-малко.

— Кой беше?

— Само това няма да ти кажа. О, не разбираш ли, че не мога? — извика тя, когато той понечи да си тръгне. — Това е против всякаква журналистическа етика. И ако веднъж издам информатор, ще изгубя доверието на хилядите хора, които ми продават информация.

— Но тук става дума за убийство, Пола.

— Не съм извършвала никакво престъпление — каза тя упорито. — Щях да уведомя полицията, обаче най-напред проследих обаждането, за всеки случай, и открих, че е от летището, но докато получа информацията, самолетът отлетя и полицията вече знаеше за случилото се.

— Летището. — Елъри прехапа долната си устна. И освен това как можех да знам, че ще свърши с убийство? Елъри, не ме гледай така!

— Искаш от мен да приема всичко на доверие. Дори сега твой граждански дълг е да кажеш на Глюк за обаждането, както и кой ти се е обадил.

— Страхувам се — едва чуто прошепна тя, — че нищо повече не мога да направя.

— Хубаво. — И за трети път Елъри тръгна към вратата.

— Чакай! Аз… какво ще кажеш за една ценна информация?

— Още ли? — попита саркастично Елъри.

— Само за твоите уши. Още не съм я отпечатала.

— Е, и каква е тя?

— Преди повече от седмица… това е на тринадесети, миналата сряда… Джак и Блайт направиха една малка екскурзия със самолет.

— Не знаех — измърмори Елъри.

— Къде са ходили?

— В имението на баща й, в Шоколадовите планини.

— Не виждам нищо изключително. Джак и Блайт вече се бяха сдобрили. Съвсем естествено е двама души, които смятат да се женят, да посетят бащата на бъдещата булка.

— Да не кажеш после, че не съм те предупредила.

Елъри се намръщи.

— Пола, за теб сякаш няма тайни и това ме безпокои. Кой отрови Джак и Блайт?

— Quien sabe?^[1]

— По-важното е защо ги отровиха?

— О — измърмори тя, — ето кое те безпокои.

— Не отговори на въпроса ми.

— Скъпи — въздъхна тя, — аз съм една самотна жена, затворена в голяма къща, и всичко, което знам, научавам от вестниците. Въпреки това си мисля… Мога да се досетя.

— Да се досетиш! — Той презрително сбърчи нос.

— И ми се струва… че и ти можеш. — Те се спогледаха в мрачно мълчание. После Пола се усмихна, стана и му подаде ръка. — Довиждане, Елъри. Заповядай пак някой път. Ще ми бъде много драго. Господи, започвам да говоря като Мей Уест^[2].

Но когато той си тръгна, този път окончателно, Пола остана неподвижна, загледана във вратата, с ръце на пламналото си лице. Сетне отиде в спалнята си, тръшна вратата, седна пред тоалетката и погледа още малко — този път своето отражение…

„Мей Уест… Ами защо пък не? — предизвикателно си помисли тя. Просто се иска кураж и… и малко природни данни. А той очевидно…“

Изведнъж потрепери с цялото си тяло. Тръпката тръгна от раменете й, които Куин бе обгърнал в пристъп на изследователска страст.