Свобода Бъчварова
Изборът (6)

Глава шеста

Нощта бе студена. Мъглата, която не беше се разпръснала през деня, започваше да се сгъстява. Почти нищо не се виждаше. Скарлатов отвори вратата на купето. Никола, седнал на капрата, внимателно направляваше конете. От ноздрите им излизаше па̀ра. Отдавна бяха излезли извън София. Пътят до двореца „Враня“ бе дълъг. На портала не се забавиха, защото началникът на караула — млад, напет офицер — ги очакваше. Той се качи на капрата до Никола. Купето мина по алеята от дървета, потънала в мрак, и излезе на широката поляна пред Двореца, залята от светлината на прозорците и фенерите по стълбището и терасата. Скарлатов за пръв път виждаше сградата, където фактически живееше Фердинанд със семейството си и придворните. Мястото бе бивш турски чифлик, подбрано с вкус и обич към природата. Имотът, който Фердинанд бе купил от бея, бе огромен — с поля, гори, ливади, потоци и блата, а земята плодородна. Той не само запази всичко, но превърна запуснатия чифлик в едно доходно стопанство, където се произвеждаше всичко в изобилие — жито, зеленчуци и плодове. По ливадата пасяха стада породисти крави, овце и коне. От тази гледна точка Фердинанд следваше традициите на феодалите — да произвежда всичко, каквото е необходимо за живота. Хората, които работеха в Двореца, бяха доволни. Фердинанд не плащаше повече от необходимото, но не държеше в мизерия работниците. Те бяха нахранени, облечени, спокойни, доволни. Немалка роля играеше и гордостта на тия прости хора, че работят в Двореца! С годините Фердинанд полека-лека се бе освободил от чужденците и сега бе обкръжен само с българи. И тъй като ценеше външния вид бе избрал хубави българи — едри мъже, повечето руси. Месеше се във всяка дребнавост — в земеделието, и в скотовъдството, и в мандрата, и в градината, и в сметките, но всеки случай, не без разбиране. Дворецът не само се издържаше, но изхранваше както работниците, така и служителите и офицерите. Продуктите за пищните приеми също се произвеждаха в стопанството. Фердинанд създаде голям парк, планиран по френски маниер. Приличаше на градината в Тюйлери^[1], а самата постройка не бе голяма, но красива, сливаща се с околната природа. В Двореца имаше нещо интимно. Този човек обичаше природата и имаше вкус към нея. Воден от адютанта, Скарлатов влезе в гардеробната, където свали палтото си и остана по фрак. За разлика от Двореца в София, тук липсваше помпозност и лукс. Вътрешната подредба бе съобразена с нуждите на царската фамилия. Всичко бе на място и уютно. Адютантът отвори една врата и Скарлатов се озова в голям салон, стил рококо. Бе в бяло и небесносиньо и навяваше нещо весело. Там, изправен, го чакаше престолонаследникът княз Борис Търновски във военна униформа. Адютантът се оттегли.

Князът не бе се променил от последната им среща. Изглеждаше все така младолик, тънък и строен. Той посрещна Скарлатов естествено, без поза, с необикновена учтивост. Тази му учтивост, така странна за България, където царяха груби нрави, бе сякаш някакъв анахронизъм, който рязко отличаваше Княза от всички: от народ, интелигенция, министри, военни и от самия му баща цар Фердинанд. Дали бе негова същност, или начин да се предпазва от околните? По-скоро е второто, помисли си Скарлатов. И маниерът на разговор у Княза бе аристократично изискан — да каже нещо любезно на събеседника, да го поласкае без сервилност и създаде естествена обстановка за общуване.

— Много се радвам, господин Скарлатов. Винаги съм се интересувал за Вас. Жалко, че в тази война не можахме никъде да се срещнем!…

Князът бе участвал на фронта в VII Рилска дивизия в настъплението към Солун и се бе представил много добре. Той се приближи към Скарлатов и посочи с пръст златната значка върху ревера на фрака, вместо ордена за храброст.

— Както виждам, Вие сте кавалер на ордена за храброст. Мога ли да знам къде го получихте? При Одрин?

— За последната битка в Солун. Но бях и при Одрин.

Лицето на Княза помръкна.

— О, аз също бях в Солун, но преди Вас. Толкова много се говори за бедата, която ви постигна там. Бяхте ли пленен?

— Не, измъкнах се.

Князът погледна бастуна на Скарлатов. Бе забелязал, че накуцва…

— Надявам се, че не сте били тежко ранен?

— Само малък дефект.

— Не бих казал, че е дефект това, което краси истинския мъж. А с какъв чин завършихте войната?

— Капитан.

— Моите поздравления, господин Скарлатов!

Настъпи пауза, сякаш възможният разговор между тях бе изчерпан. Но следващият въпрос го изненада.

— Обичате ли автомобилите, господин Скарлатов?

— Нямам отношение.

— А аз много ги обичам. Просто имам страст към тях. Първоначално се увлякох от локомотивите, и знаете ли, имам правоспособност за машинист. Няма да остана гладен при тази професия!…

Князът се усмихна и продължи:

— Но автомобилът е толкова интересен! Това е самостоятелен организъм. През войната почти не съм слизал от волана… Представете си машина, напълно независима, която може да те отведе навсякъде. Доколкото разбрах, Вие също искате да купите автомобил…

— Смятам, че е време да се разделя с конете.

Откъде ли е осведомен за намеренията ми, помисли си Скарлатов, а после се сети: от генерал Стоев, разбира се, тоя клюкар!…

— Спас ще стане прекрасен шофьор.

Скарлатов трепна. Само това не бе очаквал.

— Издадох Ви една малка тайна. Аз лично обучавам Спас на своята стара кола. Разглобяваме я и я сглобяваме по цял ден. Обикаляме околностите. Той е малко муден, но научи ли нещо, никога после не го забравя. Ще имате най-добрия шофьор в България.

— Благодаря Ви, Ваше Височество.

— А каква марка смятате да купите?

— Нямам понятие.

— Така и си помислих. Ще имате ли нещо против, ако аз избера колата? И, простете, вече писах до няколко фирми и те изпратиха проспектите. Спряхме се на „Мерцедес“. Завладяващо занимание е автомобила, повярвайте ми!

— Вярвам Ви, Ваше Височество, и ще Ви бъда безкрайно признателен, ако Вие лично изберете автомобила, но съм смутен да искам такава голяма услуга.

— О, това е толкова приятно за мен!… Знаете ли, господин Скарлатов, от фирмата „Мерцедес“ ми изпратиха снимката на колата на кайзер Вилхелм. Това е най-красивата кола в света, но за съжаление прекалено скъпа. Затова ще се задоволим със стандартен модел. Радвам се, че във Ваше лице прогресът на техниката намира такъв почитател. Дано и други хора се увлекат по Вас!… О!

На вратата се показа адютантът. Князът погледна Скарлатов със сините си очи.

— Баща ми Ви очаква, господин Скарлатов.

В тоя човек има нещо инфантилно, си помисли Борис Скарлатов.

Цар Фердинанд го посрещна в библиотеката на Двореца. Тук обстановката бе проста и делова. Книгите стояха в дъбовите шкафове акуратно подвързани и подредени. Върху голямата маса бяха сложени папки и книжа. Фердинанд бе в проста военна униформа, гологлав, без ордени и акселбанти. Стори му се остарял и посърнал. Когато Скарлатов влезе, царят стана и го посрещна прав.

— Очаквах Ви, господин Скарлатов, с нетърпение Ви очаквах. Приемете моите съболезнования по повод кончината на уважавания Ви баща. Уверен съм, че под Ваше ръководство Банката ще има блестящи успехи.

— Благодаря за ласкавите думи, Ваше Величество.

— Моля, седнете… По-добре тук, пред масата, срещу мен… Повода, по който Ви викам за съвет, не е радостен, за съжаление…

Това, което Скарлатов виждаше сега, бе коренна противоположност на предишната среща. Пред него стоеше не актьор, а застаряващ, угрижен делови мъж. Дали нещастията са го направили такъв?… Беше учтив и естествен. Но си спомни мнението на баща си — не биваше да се лъже! Това състояние на царя бе временно. Постоянното бе другото, външното, показното, хитрото…

Фердинанд тежко седна в креслото на отсрещния край на масата, където бяха книжата и папките. Той стисна ръцете си, обсипани със скъпи пръстени, и каза:

— От няколко дни, господин Скарлатов, се занимавам с финанси. Смея да кажа, че ги разбирам доста. Но, за съжаление, нямам добри съветници. Мъча се сам, като грешен дявол… Личното ми имущество, пръснато из цяла Европа, ръководя добре, и то съвсем сам! И ми е чудно, че не се получава същото с държавата!… Та не е ли тя като едно по-голямо имение, да речем?

Скарлатов се усмихна.

— И да, и не, Ваше Величество!

— А от всичко най-неразбираема за мен е банката.

— Имате предвид Народната банка?

— Да, именно! Тя пречи, тя спъва, тя е преграда за всяко мое начинание. Обяснете ми, Скарлатов, кой е виновен? Вероятно инатливите хора, които работят там?!…

— Не, Ваше Величество, Народната банка винаги е имала умни, способни финансисти и честни патриоти. Те се сменят, но тя остава.

— А защо, господин Скарлатов, след като сме една държава, един народ, едно правителство, един цар, не сме едно с банката? Защо тя трябва да е напълно независима, чиновниците да имат даже отделен пенсионен фонд? Сякаш тя е някаква английска колония в центъра на София, както Гибралтар, да речем?! И, ако на държавата са нужни пари, да иска заем от собствената си банка?! Това е толкова диво и неразбираемо! Държавата да се счита длъжна на някакво учреждение, което с пръст да махна, ще срина до основи за един миг?!

— Простете, Ваше Величество, но по тоя начин ще рухне цялата икономика на страната и последствията ще бъдат печални.

— И понеже така казват всички, аз съм длъжен да вярвам? Значи ли това, че банката стои над народа, над държавата, над царя?

— В известна степен, да. И, ако позволите да Ви обясня, банката осъществява икономическия реглаж. Без нея ще настъпи хаос. В този смисъл, служи за спирачка в изразходването на средствата, тъй като се явява като кредитор на държавата. Там и само там се отразява действителното състояние, а не в бюджета. Тя е истината в нейния чист вид. От друга страна, банката планира, финансира и контролира целия икономически живот. Затова е светая светих на държавата. Там, в нейния олтар, като пред Господ, се отчита и начертава бъдещето. И затова е неразделна от държавата. Простете, ако се увлякох…

— В миналото е имало държави, които векове наред са съществували без народни банки!

— Но сега това е невъзможно! Светът има свой общ пазар и той свързва всички, искат или не искат, в едно зависимо цяло. И най-малката промяна, където и да е по света, се отразява върху цялото. Именно банката е учреждението, което осъществява тази връзка.

— Скарлатов, може би не съм наясно, бихте ли ми дали конкретен пример?

— Когато започна войната, ние нямахме пари, защото външният заем се провали. Тогава Правителството поиска заем от Народната банка. Обаче лимита на такъв заем бе определен със закон на 40 милиона лева. При повече от тая сума се нарушаваше златното покритие на банкнотите. А нуждите бяха много по-големи. Правителството издаде заповед за отменяне на тоя лимит и банката се подчини.

— Подчини се по силата на юмрука!

— Горе-долу е вярно. Но какво последва? Поради неимоверните разходи за доставка на оръжие и боеприпаси, авоарите в чужбина бързо се изчерпиха и от 35 милиона златни лева спаднаха на 17 милиона. Банката бе принудена от датата 10 октомври 1912 година да забрани свободната обмяна на банкноти срещу злато. Това доведе до бързата девалвация на лева по отношение на чуждите валути и фактически го обезцени. Тя автоматично увеличи емисията на нови банкноти без златно покритие и те се превърнаха в хартийки. В резултат: инфлация, нестабилност на лева, намаление на външната търговия и износа, недоверие в кредиторите, обща несигурност.

— А какво можехме друго да направим?! Войната почна! Разходите нараснаха! И, ако бе завършила успешно сега нямаше да водим този глупашки разговор!

— Човек предполага, а Бог разполага.

Фердинанд избухна, лицето му се изчерви, той стана на крака.

— И Вие ли, господин Скарлатов, вярвате в мръсните клевети на моите противници? Че аз съм загубил войната?! И Вие ли вярвате в легендата, че съм дал устна заповед на генерал Савов да започне военни действия срещу съюзниците?! Та те вече се бяха сговорили, бяха разделили освободените земи предварително помежду си, бяха издали даже съответните манифести за почване на войната! Една силна България на Балканите бе крайно неизгодна за тях! И въпреки това, не аз дадох повода, не аз!

Фердинанд удари с юмрук по масата. Скарлатов се опита да заговори, но той го прекъсна:

— Не ми е изфирясал акъла, за да издам тая заповед! Може би такава щеше да има за бъдеще! Но точно тогава — не! Мене ми трябваше време да прегрупирам армиите, да повдигна духа на народа и войниците, и щях да ги бия тия наши „мили“ съюзници! Щях да ги разгромя един по един в няколко седмици, ако не бяха тези нищожества, тези каналии начело на този нещастен народ! И това страхливо, объркано правителство, в което нямаше нито един истински мъж, издаде писмена заповед, жалка заповед за отменяне на първата, и парализира армията ни, обезвери я, предаде я! И, ако трябва да съм честен докрай, ще кажа, че заповедта на генерал Савов не бе погрешна, а само прибързана! Не бе и фатална, защото щяхме да се справим със съседите при всички обстоятелства! Предателството бе извършено от правителството на Данев^[2] и, ако има Бог, ако има справедливост на тоя свят, един ден истината ще блесне! Вярвате ли ми, господин Скарлатов?

Борис погледна лицето на Фердинанд. Очите му бяха насълзени. Не, тоя път не е актьорска игра, си каза той. Този човек сега страдаше и бе уверен в своята правота.

Фердинанд пак седна в креслото и подпря глава с две ръце. После с глух глас и типичния си немски акцент каза:

— Продължете, господин Скарлатов. Не ме жалете! Кажете всичко лошо докрай! Именно сега, когато сме изоставени от всички сами на себе си…

— Мисля, че това, което Ви казах, изчерпва лошото.

— А нима има добро?

— Да, Ваше Величество. Що се касае до финансиите, има и нещо твърде радостно.

Фердинанд махна ръце от главата си и погледна с недоверие Скарлатов.

— Не обичам да ме утешават!

— Нямам такива намерения. Странно е, че въпреки тази изтощителна война, в момента се наблюдава една небивала досега делова активност. Сякаш войната бе само един антракт между първо и второ действие на пиесата.

— Скарлатов, и аз съм учил логика в Терезиан Колеж, но такава, с каквато Вие си служите, Бога ми, е непонятна за мен!

— Това не е логика, а диалектика. Ако имате търпение, да продължа?…

Фердинанд кимна с глава.

— Да вземем, например, златния резерв на Народната банка. Въпреки войната, въпреки разходите, поради умната политика на банката да изкупва злато от новоосвободените земи, златното покритие нарасна от 51 милиона златни лева преди войната на 55 милиона след войната!

— Значи, това е вярно…

Фердинанд оживено почна да се рови в една папка.

— Такива цифри са дадени и тук. Но как тогава ще обясните, че курса на лева спрямо френския франк на парижката борса е девалвирал и се е покачил със 122 лева за 100 франка?

— Това е изкуствено покачване, което няма реална основа, а по-скоро психологическа. Използват затрудненията на България след войната и спекулират.

— А как бихме им попречили? Може би трябва да пуснем златото?

— По никой начин! Просто ще трябва да съберем чужди девизи, с които Народната банка да разполага, за да финансира вноса и външната търговия.

— А откъде ще ги съберем?

— Та те са тук, в България!

— Не разбирам…

— Тези външнотърговски платежни средства са притежание на частните банки, на акционерни дружества, на индустриалци, на отделни лица. За да се съберат; трябва да се образува Камбиален^[3] синдикат^[4] от частни банки и банкери, с цел да се задоволят нуждите от чужди девизи.

— И това ще даде резултат?

— Разбира се! Само че не толкова бърз. Месеци, може би половин година, и тогава курса на лева ще се изравни с франка.

— Аз от стар опит знам друго сигурно средство — голям външен заем! С това ще оправим международното си положение, а като увеличим банкнотното обръщение, ще се справим и с вътрешното. Затова Ви извиках, господин Скарлатов. Какви са възможностите французите да отпуснат заем в най-бърз срок, при условия, каквито те поставят? Вие сондирахте ли Пари Ба?

Скарлатов кимна с глава. Този човек винаги бе преодолявал всички финансови затруднения с външни заеми, без да се интересува от последствията. Въпреки всичко, той е лекомислен, си каза Борис.

— И какъв е резултата?

— Няма никакви възможности, Ваше Величество. Нито Франция, нито Англия ще отпуснат такъв, защото Русия не го желае. А според мене и не ни е нужен!

— А Германия?

— Тя е в момента във финансова криза. Смятам, че единствения възможен заемодавец е Австрия.

— Колко сте прав, господин Скарлатов! Само да знаете колко сте прав! И аз стигнах до същия извод…

— Но тук не мога да Ви съдействам — каза Борис.

— Не съм убеден в това. Напротив! Сведенията, които имам, говорят противното.

— Аз нямам никакви делови връзки с австрийските банки.

— Но с австрийски магнати имате, нали? Вашият главен съдружник е австриец?

Скарлатов си бе правил илюзията, че царят не се бе съветвал с други лица, освен с министри и финансисти от Народната банка. Хвана го яд на този хитър човек, който обхождаше всички храсти, за да изскочи заекът. Затова реши да го убоде с нещо.

— Ваше Величество, има още нещо. Увеличаването на банкнотното обръщение е най-лесния начин за кредитиране на една държава, но не и най-добрия! В момента летящия дълг на държавното съкровище към Народната банка е нараснал на 184 милиона златни лева. Този дълг трябва в най-скоро време да се погаси! И, ако е нужен външен заем, той ще е, за да попълни с външни платежни средства авоарите на банката.

— А мене заем ми е необходим не да укрепвам банката, а държавата! Ако не получим заем, армията остава без боеприпаси!… Съседите с голи ръце ще ни избият. Ето, това ме вълнува!

Скарлатов разбра, че разговорът е приключен. Фердинанд го изпрати до вратата на библиотеката и отново заговори:

— Господин Скарлатов, това, което казахте за Камбиален синдикат, не ми излиза от главата. Сигурен ли сте в добрия резултат? Ваша идея ли е?

— Да, Ваше Величество.

— Вие сте умен и способен човек! Аз разчитам на Вас и Вашите съвети! В най-скоро време ще Ви уведомя за моето решение.

Борис излезе, придружен от адютанта. Несъзнателно почна да анализира разговора между двамата, макар че току-що бе свършил. Смяташе, че е впечатлил Фердинанд, особено с идеята за Камбиален синдикат. Тя бе на Иванов, Сакарев и Терзиев. Те я бяха обмислили и развили в детайли, но лаврите обра Скарлатов. Не се срамуваше, защото в момента трябваше да прави впечатление на всички и особено на Двореца. Знаеше, че още утре ще се разчуе и авторитетът му сред политическите и финансови кръгове ще нарасне.

Конете бавно изкачваха височината пред София, а на превала спряха. Чуха се гласове. Скарлатов отвори вратата на купето. На шосето стоеше генерал Стоев и край него файтон с войник на капрата.

— От дълго време Ви чакам, Ваше Превъзходителство.

— Елате при мен!

Стоев седна до Скарлатов. Купето, следвано от файтона, потегли.

— Как мина разговора?

— Според очакванията ми.

— Както виждам, не сте очарован… Имаше един период, в който той беше пред абдикация^[5], но се размина. Тоя човек е роден с късмет!

— А какво е състоянието на запасите в армията?

— Не лошо. Но блюдолизците подадоха доклад, че е необходимо попълване час по-скоро, иначе България пропада…

— Вие участвахте ли в него?

— А какво мога друго да направя?! Нямам намерение сам да си окачвам въжето! За да дишаш в тая страна, има само един начин — да си добре с него! — отсече.

— Имал ли е срещи с други банкери?

— С директорите на Кредитната и Генералната банка. Но остана с пръст в устата. Чудя се защо все пак поиска среща с Вас?

— Не разбирам…

— В момента финансовият му изповедник е Йосиф Карасулиев. Има свободен достъп до Двореца и Фердинанд е негов чест гост.

— А Вие, генерале?

— Аз също съм придружавал царя на една вечеря. Жената на Йосиф е красавица. Тоя пръч Фердинанд я ухажва!… Но смея да Ви уверя, че оставам верен на Търговската банка! Не ми е в кръвта да изменям на приятелите си.

Ти си един завършен предател, си мислеше Скарлатов, и няма на тоя свят нещо, което да не продадеш за трийсет сребърника… Гневът му към Стоев бе голям. Помисли да го попита къде са отишли парите, дадени за обучението на Спас. Беше сигурен, че Князът го обучава безплатно. Но не го стори. Причината за гнева бе не генералът, а този тайнствен Йосиф Карасулиев, който с всеки изминат ден растеше пред очите му като финансова величина и като опасност за Търговската банка.

— Какво Ви е мнението за Йосиф Карасулиев?

— Финансов лъв, бих казал, финансов гений! Ловък и умен човек! Бъдещето е пред него!…

Тази характеристика не зарадва Скарлатов. Сякаш високата оценка, дадена на Карасулиев, макар от човек на чието мнение не държеше, го нараняваше.

— Карасулиев има делови връзки с австрийските банки. Вероятно той ще е тайният посредник в заема.

— За всеки случай, генерале, няма да бъда аз!

— Жалко.

Останал буден до късно през нощта, Борис се запита какъв бе резултатът от разговора и реши, че е половинчат. Фердинанд възприе идеята за Камбиален синдикат между частните банки и банкери, но беше твърдо решил да вземе и външен заем. И все пак, не тази среща, а нещо друго помрачаваше и без това лошото му настроение, и това бе Йосиф Карасулиев, изникнал внезапно, дошъл кой знае откъде, не за добро!…