Свобода Бъчварова
Изборът (10)

Глава десета

Старият банкер бе облечен елегантно, с вталения редингот, тесните светли панталони с ластик под острите, лъснати до блясък ботинки с високи токове и сребърни шпори, без назъбени колелца, придаващи му вид на джентълмен и ездач. Едната ръкавица бе свалил и се виждаше пръстенът с ониксовия черен печат и диамантеният на кутрето. В другата ръка държеше бастуна със златната глава на орел и тюркоази вместо очи. Цилиндърът му бе килнат на лявата страна. Кривогледото му око скептично го наблюдаваше, леко примижало. Беше му неприятно, че го заварва в леглото, в малката спалня с вълчата кожа до дървения креват. Знаеше, че е той, и го виждаше, въпреки че не отваряше очи. Старият Скарлатов се усмихна и рече:

— Да тръгваме!

— Не съм облечен, никъде няма да отивам!

Банкерът повтори с необикновена кротост и ласкавост:

— Да тръгваме… Време е. Отдавна те чакам…

И както се случва насън, целият разказ, всичко се развиваше наведнъж, в един миг, заедно с мислите и чувствата. А същевременно добре знаеше, че баща му е умрял, но това нямаше никакво значение. Той го канеше да върви с него. Любящият му глас обещаваше радост и покой. Сигурно е хубаво при него, съобразяваше Борис, но друга мисъл — силна, напираща като живота, му казваше: ако тръгнеш, няма никога да се върнеш! Той те подмамва като сирена…

— Върви си и ме остави на мира!

Баща му го погледна с нежен и скръбен поглед.

— Ела, чакам те…

— Върви си, чуваш ли! Махай се! Излез!

Банкерът нищо не каза. Борис хвана тежката бронзова нощна лампа и замахна. Старият човек тихо притвори вратата след себе си. Борис седна в леглото. Целият сън, думи, чувства бяха протекли в миг и му трябваше време да го подреди в приемлив, логичен ред. Преживяното не бе приятно. Подтискаше го. Не можеше да се отърси от мисълта, че баща му го бе викал при себе си… Но Борис бе отказал и това бе единственото добро в кошмара. Запали нощната лампа. Стъпи бос върху вълчата кожа. Някъде отдалеч до слуха му стигна звънене. Телефонът! — помисли си той и отвори вратата към салона. Късото позвъняване се повтори. Не беше телефонът. Имаше някой на входната врата откъм улицата. В къщата цареше тишина. Всички спяха. Скарлатов нахлузи чехлите, наметна се с халата и слезе по стъпалата. Пак чу късо позвъняване, сякаш този отвън едва докосваше бутона. Открехна входната врата. В тъмнината на мъгливата, студена нощ му трябваше време, за да познае Яна Кюлева. Тя бе облечена в кожух, с плетен вълнен черен шал, увит на главата й. Носеше и пакет в ръце. Първата му мисъл бе, че нещо е станало с баща й.

— Какво се е случило? — попита той.

— Идвам при Вас…

— Качете се направо в салона и чакайте да се преоблека.

Той изтича по стълбата преди нея. Докато се обличаше, се опита да намери някакво обяснение на това посещение извън всички правила. Накрая си го обясни с Кюлевската простотия. Сигурно той я е накарал!… Неприятно чувство го обзе към дъщеря му. Облечен напълно, той влезе при нея. Яна стоеше в средата на салона — висока, издължена, нескопосно облечена. Шалът така я закриваше, че се виждаха само големите й виолетови очи. Влязоха в библиотеката. Скарлатов не искаше домашните му да разберат. От минута на минута му ставаше все по-неприятно.

— Чакам Вашето обяснение за това среднощно посещение… Нещо извънредно ли се е случило с баща Ви?

— Хърка мъртвопиян вкъщи — каза простичко тя.

Скарлатов се усмихна на нейната детска правдивост, стигаща до наивност.

— Ще му мине.

— От един месец не е на себе си. Аз… аз се боя за живота му. Ние нямаме никакви близки. Към никой в този свят не мога да се обърна. Ако беше жив чичо Борис, той нямаше да ни остави.

— Смятате, че баща ми Ви е задължен с нещо? Готов съм да поема неговите обезателства, ако наистина има такива.

— С нищо не ни е задължен. По-скоро обратното!

— Тогава?

— Мисля, че баща Ви ме обичаше.

Борис наново се усмихна.

— Винаги съм го чувствала със сърцето си… Той бе единствения човек, проявил нежност към мене.

— И смятате, че аз трябва да продължа традицията. Извинете, но с какво право искате това от мен?

— Не искам такова нещо! Идвам за съвет. Помислих, че може би ще ми го дадете.

— В течение ли сте на работите на Вашия баща?

Тя кимна с глава.

— А защо не дойдохте по-рано?

— Разбрах всичко от господин Карасулиев едва вчера.

— Вие сте се срещали с него?!

— Той ме посети вкъщи и ми обясни всичко. Не искам татко да лежи в затвора. Той там ще умре.

— До такива ли изводи стигнахте от разговора с господин Карасулиев?

— Баща ми е постъпвал нечестно. Той трябва да върне това, което е взел от хората!

— А обясни ли Ви, господин Карасулиев, че всичко което притежава баща Ви, ще се озове в неговия джоб?

— Това не ме интересува!

— Но нали сама казахте, че искате баща Ви да върне на хората заграбеното?

— Да, именно това искам и затова идвам.

— Разбирате ли нещо от сделки?

— Аз водех сметководните книги на татко. Ето ги!

Тя остави пакета на голямата маса, увит във вестници. Големите й виолетови очи го гледаха доверчиво. Дожаля му за нея — така загърната в кожуха и шала като пашкул…

— Тук не е толкова студено. Искате ли да се съблечете?

Яна бързо развърза шала, а после свали и кожуха. Не знаеше къде да ги остави. Скарлатов ги пое и ги метна на един фотьойл. Тя остана по черната си дълга рокля с бяла якичка. Скарлатов си помисли, че е поправила старата си ученическа дреха. И отново цялата й дългокрака фигура му напомни, както навремето, Ел Греко — тънка, слаба, малко плоска в бюста, с ръце изглеждащи още по-дълги и слаби от тесните ръкави на роклята й. Пръстите й, посинели от студа, също изглеждаха дълги. Носеше едно сребърно, невзрачно пръстенче. Ръцете й не бяха особено добре поддържани и показваха, че цялата домакинска работа лежеше върху слабите плещи на това момиче. Отново изпита жалост към нея. Покани я да седне пред камината. Разрови жарта. Оттам идваше някаква топлинка. Той запали цигара и се отпусна в креслото до нейното. Тя не протегна ръце към жарта, а ги стискаше, сякаш искаше да ги скрие. Седеше цялата свита и притеснена. Скарлатов погледна издължения й нежен профил. Черните прави коси падаха свободни върху раменете й. Сякаш усетила погледа му, тя се извърна изведнъж към него. Той бе поразен от очите й, пълни с детско доверие, наивност и преди всичко доброта. Тия издължени пропорции, тази дълга шия с женствена извивка, леко наклонената й глава, млечнобялата кожа излъчваха благородство. Откъде се е взело всичко това в момичето?… Приликата с Кюлев е несъмнена, но е несъмнена и огромната разлика!… Той и по-рано се бе сблъсквал с наследствения феномен, но обратен на този. Безспорно красиви родители имаха некрасиво дете, въпреки че приличаше на тях. Цялото тяло, лице, ръце бяха тия на Кюлев и все пак нямаха нищо общо. Това, което в него беше просташко, арогантно, недодялано, хитро и смешно, тук бе одухотворено. Гласът й бе мелодичен и всеки звук произнасяше ясно, като често се спираше да потърси най-подходящата дума, както хората, които първо мислят, а сетне говорят. Една рядка особеност, чужда за българката. И ако с три думи можеше да определи впечатлението си от Яна, това бе правдивост, аристократизъм и целомъдрие. Питаше се как е могло да израсне такова същество при хитреца Кюлев, в който нямаше нищо истинско?!… А може би именно поради това?… Може би ако тя бе дошла в началото на акцията срещу Кюлев, още преди той да се забърка, щеше без колебание да застане на нейна страна. Но нещата бяха отишли твърде далеч. Той вече не можеше да се отдръпне. Делото бе извършено. Оставаше му само едно — да бъде и той правдив докрай, каквото и да струва на момичето. Затова каза:

— Предполагам, че господин Карасулиев Ви е уведомил и за моята дейност в акцията срещу баща Ви?

— Но аз не му вярвам!

— Напразно. Той Ви е казал самата истина. Това, което той е предприел, го правя и аз. Но за разлика от него, който е чужд и непознат човек, Вие ме смятате за близък. Фактически аз разорявам баща Ви и Вас.

— Значи е истина… — тихо каза тя.

— Сега, след като знаете, помислете дали да продължите разговора с мен.

Яна дълго мълча.

— Аз… аз… искам, щом не мога да върна парите на хората, да ги вземете Вие.

— А защо именно аз?

— Защото… защото, все пак, сте наш близък. Син на чичо Борис.

— Не Ви ли се струва, че тази вечер извършвате предателство спрямо баща си? Носите сметководните книги, разкривате най-големите му и съкровени тайни. Сривате го напълно. Разбирате ли какво всъщност извършвате? Освен това, положението може би не е точно такова, каквото Ви го е обяснил господин Карасулиев? Може би баща Ви ще намери изход от него? Ако той узнае какво сте предприели тази нощ, как за в бъдеще ще живеете заедно?

Тя пак отговори със свойствената си правдивост:

— Не знам.

— Нека се условим така: аз няма да прегледам книгите. Вие ще си ги вземете обратно и няма да кажете на баща си за това нощно посещение.

Тя кимна с глава.

— От друга страна, не бих искал никой от моите близки да Ви завари тук…

— Леля Донка много ме обича.

— Но Вие, в края на краищата, разбирате ли какво правите?!… Да оставим настрана баща Ви! Вземете само този факт, че идвате посред нощ в моя дом! Аз… аз не съм женен. Помислили ли сте какво може да произлезе от това?

— Аз нищо лошо не правя.

— Да. Но сте забравили мен! Не бих искал хората да узнаят за Вашето посещение. Как бих им го обяснил? Живеем в страна, където духовния живот се състои в преразказване на подобни истории в чудовищно изкривен вид. Защото ограниченият, простият човек — а той у нас преобладава — няма собствен живот! Той живее с живота на ярките, горди личности. Но в завистта си ви принизява до себе си!… Вие дори не подозирате какво Ви заобикаля!…

— Простете, не знаех, че ще Ви навредя…

Тя ниско наведе глава.

— Имате ли още нещо да ми кажете?

— Да.

— Целият съм внимание.

— Аз искам, много искам да се освободим от това злато!…

— Но тогава ще се озовете на улицата!

— Аз мога да стана първоначална учителка. Ще отидем с татко на село и ще живеем както всички хора.

— После?

— Ако той влезе в затвора, ще му нося храна, ще му помагам с каквото мога, докато го освободя…

Скарлатов си припомни скъперничеството на Кюлев.

— Ами ако баща Ви умре, какво ще правите?

— Не знам. Мога да ида в манастир.

Той я погледна. Заприлича му наистина на монахиня.

— Религиозна ли сте?

— Бог няма да ме остави!…

Последните думи Яна каза с такава убеденост, че на Скарлатов му стана страшно за нея.

— А не сте ли мечтали за лично щастие, семейство, деца…

— Понякога… Но най-много предпочитам да нямаме нищо! Златото ни донесе само нещастия! Искам да съм свободна.

— Какво разбирате под свобода?

Тя замълча, замисли се, а после тихо, но твърдо каза:

— Да живея… да живея без лъжа!

Странни бяха принципите на това момиче. Биха му изглеждали смешни, ако не чувстваше в думите й вътрешна сила, която респектираше. Яна пак го погледна с виолетовите си очи.

— Моля Ви да ми помогнете… Искам да вземете всичко! Мисля, че само така с татко ще можем да живеем щастливо.

— Вярвате ли го?

— А как иначе!

Борис почна да се разхожда. Трябваше му време да мисли!… Момичето му пречеше. Не се чувстваше добре в нейно присъствие. Сякаш бе разбойник, заварен на местопрестъплението. Това безпомощно същество предизвикваше в него преживявания, които го размекваха. Сега, когато трябваше да бъде твърд и безстрастен, за да завърши като хирург предприетата операция, в него отново заговори това старо, забравено чувство на справедливост. Нима ще прекара живота си в компанията на хора като Карасулиев? Нима те ще му служат за мерило?… Отново в него се надигнаха в двубой Банката и човечността. Противоречие, което и диалектиката му не можеше да разреши. Отново в душата му прозвуча тоя вопъл: какво правя аз! Защо не се махна от всичко! Както е решило това момиче! Ако бе дошла да го моли за помощ, за намеса, с цел да запази състоянието на баща си, всичко щеше да си бъде на мястото… Но тя го молеше обратното и молбата й бе искрена.

— Баща Ви е отнесъл съкровището си в Кредитната банка. Знаете ли този факт?

Момичето кимна с глава.

— След няколко часа разписките ще бъдат протестирани и всичко ще бъде взето. Дали аз ще участвам, вече няма значение!

— Моля Ви, идете! Може би ще направите нещо за него? Не искам да влезе в затвора! Вие сте толкова силен и умен!

— Позволете ми да не споделям Вашето ласкаво мнение… Ще се опитам да измъкна част от плячката… Нека се уговорим така: каквото взема, след като приспадна моите разноски, ще оставя не на баща Ви, а на Ваше име, и Вие ще се разпореждате с имуществото! Ако то е злато, ще Ви го заплатя по най-високия курс в левове, защото ми е необходимо в работата.

— Но аз Ви моля за съвсем друго! Може би не ме разбрахте?

— Разбрах Ви напълно! Но не искам да се чувствам мръсник! Не искам да Ви ограбя!?

— Изглежда всички са се загрижили за мен, включително и господин Карасулиев.

— В смисъл?

— Почти същия смисъл като Вашия — че ще остави някакъв скромен капитал на мое име!

Скарлатов бе поразен. Той не очакваше душевни терзания у Карасулиев.

— Тогава всичко е наред!

Някъде в къщата се чу шум от отваряне на врата. Скарлатов се услуша. Шумът не се повтори. Той вдигна от фотьойла кожуха и шала и й помогна да се облече. Яна внимателно уви главата си. Бледото й слабо, издължено лице, обкръжено от черния фон на шала, се очерта ярко като в старинна италианска картина, но не изглеждаше нещастно, а бодро, изпълнено с надежди.

— Вземете си, ако обичате пакета от масата!

Тя тръгна напред. Скарлатов се забави в коридора и наметна пелерината си. На улицата бе студено. Гъста мъгла бе паднала.

— Довиждане, господин Скарлатов. Не ме изпращайте!

— Не мога да Ви оставя сама!

Момичето се усмихна.

— А от какво ще ме пазите? Извинете, искам да бъда сама…

Яна си отиде. Борис се върна в библиотеката. Някой почука. Влезе Туше Динев, напълно облечен, с кана кафе в ръка и две порцеланови чаши в другата.

— Защо не спите?

— Не мога. Опитах се…

— Току-що имах нощно посещение…

— Чух и я видях.

— И за какво е дошла според Вас?

— Да спасява стария мюзевир.

— Тъкмо обратното! Искрено желае неговия банкрут…

— От нея може да се очаква всичко…

— Нима лудостта у Кюлеви е наследствена?

— Не бих казал. Впрочем, баща Ви я обичаше.

— Има обич от съжаление.

— За Негово Превъзходителство съжалението бе равно на презрение. А той виждаше в това момиче характер, дълбочина и сила.

— А отношението му към Кюлев не хвърляше ли сянка и върху дъщеря му?

— Никак! Той се отнасяше двояко към него. Отвращаваше се, но и го уважаваше като търговец. Към човешката раса прилагаше понякога конска гледна точка.

Борис се усмихна.

— И как?

— О, имаше доста наблюдения!… Беше се врял по конюшните и на Изток, и на Запад, а в Англия бе спечелил от залагане на коне цяло състояние!… Особено го занимаваха шегите на кръстосванията, както той ги наричаше. За него Яна бе точно такава шега. Как от долнопробен материал се получава чиста порода!…

— Все пак, тя не е блестяща красавица.

Динев сякаш не чу забележката на Борис и продължи:

— Изглежда на младини Негово Превъзходителство е бил голям познавач не само на конете, въпреки че никога не говореше за жени. Но имаше проникновен поглед. За Яна казваше, че изведнъж ще изненада всички… А-а, ценеше много стария Ви баща хубостта и породата… почти толкова, колкото характера, ума и късмета.