Петър Бобев
Симба (2)

2

От два дни Кау диреше вода. Всички здрави мъже се бяха пръснали из пустинята. Защото ако не намереха, племето щеше да загине. Дори старците не помнеха такава засуха. Добрият дух Гауа беше махнал от тях ръце, беше ги изоставил, не се смиляваше да прати дъжд, да прати живот. Слънцето, най-злият враг на всичко живо в пустинята, най-омразният враг на бушмените, сееше смърт. Отдавна бе изгоряла всяка зеленина. В сухите треви и в оголените клонки на проскубаните храсти не бе останала ни капчица влага. Само тук-там лъщяха на слънцето листата на велвичията, по два листа от всеки корен, дълги два човешки боя, сивкавозелени и сухи, по-сухи от антилопските кожи, с които се препасваха жените от племето. Животните бяха напуснали отдавна областта. Крокодилите от пресъхналите реки и езера се бяха зарили дълбоко в земята. Останали бяха още змиите, гущерите, костенурките, скорпионите и паяците. Но и те в тоя зной се бяха изпокрили в пукнатините.

Бушмените са деца на пустинята. Те знаят, че след дъждовете идва сушата, след живота — смъртта, след обилието — нищетата, след радостта — мъката. Както всяка година, щом видяха накъде се източват зебрите, слоновете и щраусите, те засипаха с клони и пръст всички извори да ги предпазят от страшното изпарение, а когато узряха дивите дини, ги натрупаха в трапове. Но нищо не помогна — изворите пресъхнаха като камъни, дините се свършиха, жените изровиха всички коренища в околността. А те помнеха местата им още от дъждовното време. Във всяка падина мъжете бяха набивали тръстикови цеви, за да изсмукват останалата подпочвена влага. Когато няма вода, трябва да се яде повече — тъй казваше Кейгей, старият врач. Той знаеше всичко за добрите и лошите духове, които му бяха открили лечебната мощ на всяка билка. Само че вече нямаше и какво да се яде. Влечугите се мяркаха все по-рядко. Не достигаха. А племето на Кау беше голямо, повече от пръстите на двете ръце и на двата крака. Беше опоскало всички ядливи буболечки, беше ограбило яйцата на всички мравуняци, беше измъкнало и запасите им от семена. Напразно! Тогава Кейгей каза да тръгнат. Жените метнаха на гръб децата си, а в ръце и на глави понесоха глинените си гърнета, загърнаха се в кожените си наметала и заситниха, като потракваха уморено с огърлиците и гривните от щраусовите черупки по ръцете и нозете си. Мъжете взеха лъковете и стрелите си. Денем спяха в изкопани ями, покрити с наскубана трева, а пътуваха нощем. По това време денем не се подава и костенурката. Изоставиха по пътя един старец и две бабички, които от умора отказаха да вървят и сами помолиха да ги поверят на Дсао, духа на смъртта. Тогава и мъдростта на Кейгей не помогна. Остана последното. Жените, децата и старците удълбочиха жилищните ями, натрупаха изровената пръст върху покривите на колибките от суха трева и легнаха да спят на хладина. Знаеха, колкото по-дълбоко проникнеш в земята, толкова е по-прохладно. Заспаха, та да не ядат, та да не пият — да не усещат ни глад, ни жажда. А младите силни мъже тръгнаха на лов за влага, на лов за живот. Който пръв откриеше вода или корени, който пръв успееше да убие дивеч, трябваше да се върне, за да поведе племето към спасение. От благодарност хората тогава щяха да го нарекат Велик ловец. И винаги все него щяха да питат, от него щяха да търсят съвет.

Ако ли пък никой не намереше — оставаше едно…

Въздухът се бе нажежил като при степен пожар. Додето стига поглед — земя, шубраци и скали сякаш се бяха разтопили от жегата.

Внезапно Кау трепна. На стотина крачки от него, в сухата долчинка, замрежена от изсъхнали динени милини, премина уморено, украсена с дълги тънки рога, стара антилопа хемсбок. Той разтърка очи. Не беше мираж! Израсъл сред пустинята, Кау можеше да различава миража от действителността. Беше жива антилопа. И нейният живот можеше да прелее в племето, да даде живота си на племето. Стиснал лъка и стрелите, той се измъкна изпод тревистия си навес. Стри малко пръст и пусна праха във въздуха да открие посоката на вятъра. Макар и неуловимо, въздушното течение идваше откъм жертвата. Нямаше опасност тя да го подуши. Ловецът запълзя като змия между оголените храсти и пръснатите камънаци, които пареха, сякаш току-що бяха извадени от жарта.

Животното ровеше настойчиво с копито спечената пръст. Всеки бушмен знае, че тъй то измъква случайно оцелели коренища. Тъй преживява там, където никой друг бозайник не би оцелял, защото издържа без вода месеци наред. Човекът продължаваше да лази по-търпелив от змия, по-безшумен от червей, като си представяше съвсем ясно не месото й, не и кожата й, която можеше да стане чудесна наметка за жена му Нуси, а — пълният й стомах със сок. Този сок може да се пие, този сок може да съживи умиращото племе. Заради него антилопата трябваше да умре. Белите господари забраняват на бушмените да убиват едър дивеч, ала тоя път Кау нямаше да ги послуша. Защото се отнасяше за живота, за съществуването на племето.

Ето, наближи я! Той вече пълзеше не с ръце и крака, с колена и лакти, а с пръсти, незабележимо, като стонога. От жар, от напрежение, от умора и жажда ловецът едва сдържаше дишането си да не го чуе жертвата му. Сърцето бъхтеше преуморено чак в очите, пред които всеки удар на пулса преминаваше като тъмна вълна. Най-сетне се реши. Стисна малкия бушменски лък с отровната стрела, опъна тетивата, премери се и отпусна пръстите си. Бръмналата стрела прониза задния крак на антилопата. Кау стисна юмрук. Добрият дух Гауа пак се бе загледал другаде, пак го бе забравил. Ако оръжието му беше поразило главата или корема, плячката щеше да падне след двеста крачки, а сега кой знае колко трябваше да я преследва — може би ден, може би два дни.

А дотогава? Дотогава щеше да загине Кау, щеше да загине Нуси, щеше да загине цялото племе.

Антилопата се понесе като вихър в посоката, откъдето бе дошъл ловецът, и той капнал от умора, залитащ, се повлече по дирите на нежните й копитца върху пясъка и по редките капки кръв, които ръсеше недълбоката й рана. Скоро я изпусна от поглед, ала не се отчая. Следите личаха ясно. Пък и да ги изгубеше, както и друг път лешоядите щяха да му покажат къде е паднала жертвата му.

Тогава започна пясъчната буря. Отначало по небосклона от север полази червена мъгла. Вятърът се усили, пое прашуляка от падините и го усука в накъсани вихрушки. После сякаш се срина светът. Зафуча, зарева. Цели облаци песъчинки връхлетяха отгоре му с трясък като лавина.

Кау знаеше какво се прави при такова бедствие. Той притича до най-близкия овраг. Ако имаше животинска кожа или сено, щеше да омотае главата си. Сега само се захлупи по очи и закри устни и очи с длани. Напразно. Пясъкът летеше с такава скорост, че се забиваше по голото му тяло като дъжд от иглички. Не можеше да диша. Устата, носът и очите се напълниха с пясък. Гърлото му пресъхна. Езикът му набъбна, запълни устата му. Устните му се нацепиха. Прахът го задушаваше. Полепваше по кожата му и я изсушаваше. Само за няколко минути тя се напука в безброй кървящи бръчки. А стихията не преставаше. Налиташе с нови, по-настървени тласъци и замиташе пустинята като огромна невидима метла. Пред очите му се завъртяха огнени кълбета. Заболя го глава, сякаш го бе захапал лъв и забиваше все по-дълбоко в черепа му безпощадните си зъби…

Когато злочестият ловец се събуди, тъкмо се зазоряваше. Бурята бе отминала, а светът бе притихнал, оглушал. Кау лежеше без сили по гръб и гледаше безучастно просветващото небе. Кой беше той и какво диреше тук? Не беше ли вече горе, при Гауа, в по-добрия свят? В тропиците денят настъпва бързо. Небето скоро заблестя с всичката си жар. Слънцето отново надзърна със злобно око над кръгозора, раздуха с огнения си дъх леката нощна прохлада. Високо-високо кръжаха в плавен полет няколко черни точки. Кау се размърда. Опита да стане. Не! Няма да се предаде. Проклетите лешояди и тоя път няма да вкусят месото му! И те разбраха. Видяха, че жертвата им се раздвижи, и един след друг отминаха на изток. Нещастникът ги проследи с поглед. Радостна искра трепна в очите му. Там се виеха цял орляк лешояди, свиваха кръга си, спускаха се надолу в нетърпеливи спирали.

Нататък! Той се надигна. Не можа да се задържи прав. Падна. Пак стана и се понесе залитащ към тях. Сърцето му блъскаше в гърдите от умора, от глад и несдържано ликуване. Сякаш не виждаше, не чуваше, не усещаше, сякаш разранените му крака безволно го мъкнеха към целта.

Колко ли време бе вървял така, колко ли пъти се бе просвал на земята и се бе изправял пак, как ли не се бе пръснало от напрежение сърцето му? Най-сетне той се стовари безчувствен сред пируващите лешояди, които отскочиха недоволно настрана, но видели безсилието му, отново се струпаха върху плячката си…

Тоя път Кау дойде по-скоро в съзнание. Надигна се по ръце и по колене, запълзя към трупа на антилопата, като разбутваше настървените, оплескани в кръв хищни птици. Ала макар и тъй изтощен, в полусън, той не забрави ловния закон, не забрави уважението, което всеки ловец дължи на убитото животно, не застана пред него, а се извъртя тъй, че сянката на главата му да не докосне жертвата, да не я оскверни. Измъкна ножа си, разпра подутия корем и измъкна търбуха. Беше пълен. Стиснал двата му отвора да не излее ценното съдържание, той усещаше с пръсти леката пъргавина на преливащата вътре течност, вслушваше се в замайващото й бълбукане. Сега вече трябваше да тръгне назад, към племето, да му отнесе своя дар! Трябваше! Жените щяха да направят цедилка от кожа и напластена суха трева, с която щяха да пречистят сока от стомаха. Тогава всички щяха да сръбнат по една глътка — най-напред жените и децата, после здравите мъже. За всекиго поравно. Наистина, вкусът на тая течност е противен, де може да се мери с чистата вода, и все пак трябва да се пие, защото дава живот! А пък Кау щеше да стане Великият ловец Кау! И за него племето щеше да разказва легенди…

А колко примамливо клокочеше търбухът? С каква непреодолима сила привличаше устните му, напукани до кръв от жаждата, изтръпнали от изсушаването, безчувствени като дървените дискове, които окачват по тях жените на някои съседни племена. Не Кау, а те, облепените с кървави струпеи устни, искаха влага, настояваха, заповядваха. Искаха само една глътка, единствена…

Наистина, защо пък да не сръбне сега това, което му се полага? Та тя ще му даде сила по-рано да отнесе спасението на племето. Ако се въздържи, може да падне насред път и с неговата смърт да загинат всички. Кое е по-добро: да спази закона, който му забранява да пие преди другите, или да го наруши, но да ги спаси? Кое? Той захапа отвора на стомаха. Смукна не Кау, а пресъхналите устни, които заповядваха на Кау. Отдели с език още несмлените коренища и ги изплю, а сока глътна. Повече не удържа. Кау се гневеше, дърпаше се, заповядваше на устните да спрат, да се отделят, да спазят закона, ала те вече не му се подчиняваха. Сякаш се бяха сраснали с търбуха на антилопата и сами смучеха, алчно, и ненаситно, смучеха, смучеха…

Изведнъж той потрепера. Понадигна се. И замря, тъй коленичил, измацан, с разширени от ужас очи. Край него стояха неподвижни, с вкаменени лица двадесетина дребни голи хора, с матовожълти лица, с изпъкнали скули и полегати монголски очи. Дебелите им присвити клепачи не можеха да прикрият суровия им израз, в който се четеше неотменимата присъда. Това беше неговото племе! Или не! Вече не беше неговото племе! То беше чуждо, по-чуждо от най-омразния враг! И по-жестоко! От врага все можеш да очакваш пощада, от своето племе, когато те прокълне — не.

Ето и Нуси, жена му! Но това вече не беше неговата жена! Друга, чужда, враждебна жена! Озлобена! Защото той беше опетнил със своята вина и нея. Можеше да му прости всичко — и грубост, и леност, и побой, но не и позора.

Бавно и тържествено пред групата излезе Кейгей. А Кейгей беше велик магьосник. Всички говореха, че на лунна светлина е танцувал с черна мамба, с най-опасната змия.

— Кау! — рече той шепнешком, но Кау чу всичко. — Няма по-тежко престъпление от това да вземеш всичко за себе си. Като безнравствените бели. Да забравиш племето си…

Нещастникът не знаеше какво да отговори. Мълчеше и трепереше. Съзнаваше вината си, очакваше покорно наказанието си.

— Кау! — продължи Кейгей със странните пеещи и цъкащи звуци на бушменския език. — Ти опозори рода ни. Но какво друго може да се очаква от мелез? Баща ти беше истински „кунг“ — бушмен. Но майка ти… Ти приличаш на нейното племе…

Претръпнал от ужас, Кау едва схващаше смисъла на думите му. Наистина, майка му беше чужденка, бергдамка, от „черните хора“, робите на хотентотите. Често бяха корили баща му за тоя брак. Тя бе умряла отдавна. Друга жена по бушменския обичай бе отгледала Кау, бяха забравили и името й, но не бяха забравили, че е била чужденка. Чуждото племе винаги е по-лошо.

Кейгей хвана малкото си лъкче, не по-дълго от една педя.

— Кау! — промълви той сурово. — Законът иска подчинение. Този, който е погазил най-важния закон, трябва да умре! Кейгей вече разбра защо Великият Гауа не праща дъжд. Гауа наказва племето, защото е търпяло сред себе си лош човек. Кау ще умре, за да прати дъжд Великият Гауа. Приготви се за смъртта!

Той опъна тетивата. Като хипнотизиран осъденият гледаше тъпия връх на магическата стрела. Знаеше, че тя не е отровна, не може дори да го одраска. Нейната сила е другаде. Тя е заразена със злия дух. Дсао, духът на смъртта, е докоснал върха й. От куршума на белите може да се оживее, все може да се оживее от стрела, от копие, от змийска отрова. Само не и от омагьосаната стрела.

Ето, тетивата се изопна докрай. В следния миг Кейгей щеше да я пусне. В тоя миг се дочу избръмчаване на мотор и гърлест вик:

— Ехей, какво става тук?

Кейгей неволно извърна поглед и изпуснатата стрела профуча настрана от осъдения на смърт.

Цялото племе се втурна към спрелия на стотина крачки лендровер, откъдето се бе подал едър червенобрад мъж, гологлав, разсъблечен до кръста, облян в пот.

— Бвана! — зашумяха всички. — Бвана Мак!

При това име мъжете се отдръпнаха почтително назад, оставиха оръжията си в близкия храст и чак тогава пристъпиха да го поздравят. Гост не се посреща с оръжие в ръка.

Джордж Макдоналд, наричан от туземните жители бвана Мак, слезе от колата и сложи пред посрещачите си тежък пакет тютюн. Тютюнът е валута сред първобитните племена.

— Нося ви подарък — каза той на бушменски. — Да се знае, че съм ви приятел. Хайде, запушете!

Разкъса амбалажа и пръв натъпка лулата си. Запали я. Той знаеше добре. Бушмените са наплашени от европейците още от времето, когато са ги изтребвали ведно с хиените и чакалите, от времето, когато фермерите са им устройвали ловни хайки, когато са тровели изворите им. И досега нещастните туземци се плашат от отровен тютюн. Затова европеецът запушва пръв. Тъй доказва, че подаръкът му е безвреден.

Без да го гледа в очите, защото това е неприлично, Кейгей поздрави:

— Племето се радва много, че вижда приятеля си бвана Мак.

Африканците не благодарят. За тях всеки е длъжен да услужи, когато може, без да чака признателност.

— Само че — Кейгей наведе още повече глава — хората умират от жажда. Хората нямат вода.

Мак разбра, че това всъщност беше прикрит въпрос. Старият магьосник не го запита направо дали носи вода, защото според неговите разбирания за добро възпитание задаването на въпроси също е неприлично. Ловецът се качи в колата, за да свали един бидон с вода. Търпеливо, без блъскане, мълчаливи, бушмените се изредиха край Кейгей, който насипа на всекиго по малко вода в чашата му от щраусова черупка. Не раздаде целия бидон. Остави по-голямата част за запас. Всички знаеха, а той най-добре — никой не е в състояние да предскаже кога пак ще намерят някакъв извор. Едва тогава магьосникът се обърна към неочаквания благодетел.

— Племето на Кейгей няма да забрави подаръка. Племето на Кейгей помни дълго. По-рано слънцето ще угасне, отколкото то да забрави. Племето ще направи хубав подарък на добрия бвана Мак. Ловците ще убият много-много носорози, и слонове, и хипопотами — и ще подарят рогата и зъбите им на добрия бвана.

Джордж Макдоналд отново погледна към нещастния осъден. Още отдалеч се бе досетил какво става. Затова бе избързал да го спаси. Дошло му бе щастливо хрумване — и за него, и за Кау.

— Кейгей! — обърна се той към стареца. — Кажи ми какво е извършил този ловец, та е заслужил такова сурово наказание!

Бушменът помисли цяла минута, преди да отговори:

— Този, който не дава на другите намерената вода и храна, не е бушмен. Той не е човек. И няма право да живее!

Мак неволно се усмихна. Хрумна му нелепо сравнение. Наистина, какво ли би станало, ако и сред цивилизованите народи преминеше този див обичай да убиват всеки егоист, всеки, който помисля по-напред за себе си, а сетне за близките си?

Реши изведнъж. Бушмените са честни, издръжливи, непретенциозни. И отлични следотърсачи. Не случайно и досега белите фермери ги ловят, за да им слугуват под формата на някакво прикрито робство. Един бушмен при него, почти роб, по-право повече от роб, ще бъде незаменим.

— Кейгей! — рече той. — Подари ми тоя човек!

Старецът се посъветва накратко с мъжете, после отсече:

— Вземи го! За племето той и без това е мъртвец!

И всички, мъже, жени и деца, повториха след него:

— Мъртвец! Мъртвец!

Кау не чу нищо друго освен тази зловеща присъда, която звънтеше в ушите му. Тя продължаваше да звънти и след като се качи в камиона, и след като бвана Мак подкара колата, и след като племето изчезна в далечината. Мъртвец! Наистина, човек без племето си е по-зле от мъртвец. Кау вече не можеше да иде никъде. Имаше само него, своя бвана, господар! Кау беше станал нещо повече от обикновен роб. Обикновеният роб може да избяга и да се върне в племето. А Кау нямаше къде да бяга.

Небето бързо притъмня. И само след няколко минути ведно със засиления вятър над главите им се изсипа градушка от скакалци, довеяни с огромен черен облак. Лендроверът спря, забоксува в натрупания слой смачкани насекоми.

Кау седеше в дъното на колата, вцепенен, потресен. Скакалците са дар от добрия Гауа. Има ли скакалци, няма глад, има претъпкани кореми, има танци, има веселие… След скакалците пък идва дъждът. Винаги е било така. А дъждът значи вода, значи живот. Ако скакалците бяха дошли малко по-рано, Кау не би сторил това, което го погуби. Кау би изчакал дъжда. И спасението… Само малко по-рано! Сега той би стоял сред своето племе, прекръстен на Великия ловец Кау, при своята Нуси, би гълтал лакомо печени скакалци, би пял с другите, би танцувал до припадък, би славил добрия дух Гауа, който никога не забравя своите чада… И за него щяха да се разправят легенди… Как Великият ловец Кау спасил племето от смърт… А сега… Сега…

Той се захлупи по очи и се разрида…