Петър Бобев
Симба (14)

14

Първата му мисъл сега беше, че е жив. Нямаше нищо друго — ни светлина, ни звук, ни радост, ни болка. Само една безлична сивота, в която съзнанието му изявяваше настойчиво съществуванието си. Не беше умирало, само беше спряло за малко. Може би за секунда-две… А какво мислеше, преди да спре? Да! Мислеше това: ако бяха слонове или носорози, щеше да съобрази начаса какво да предприеме… Тоя подлец, Марсел, само го залъгваше, докато Мак се е спотайвал в храста. Валтер бе видял огънчето на изстрела, но не бе чул гърмежа, защото куршумът пристига преди звука. Нямаше съмнение, беше ранен! А защо искаха да го убият? Само заради бракониерството ли? Невероятно! Дали пък нямаше някаква връзка с концлагера? И защо този Марсел отричаше тъй упорито познанството им? Когато концлагеристи се срещнат, те са като братя. Мъката сближава повече от веселбите…

Постепенно почваше да усеща тялото, краката, ръцете си. Бяха отпаднали, безсилни. Но бяха негови, стояха на местата си. А главата го болеше ужасно, до пръсване. Вече нямаше съмнение, че е жив. Мъртвите са безчувствени. Щом има болка — има живот.

Възвръщаше се и слухът. Някой хъркаше редом с него. И в лагера така хъркаха пребитите от работа нещастници.

Той отвори очи. Беше тъмно, толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Само това задавено хъркане. Не беше човек. Човек не издава такива звуци.

Мракът взе да се разсейва. Очите му почнаха да различават неясни форми и светлинки. Ниско над главата му висеше неравен пръстен свод, толкова нисък, че ако Валтер опиташе да седне, щеше да чукне челото си. Нейде отзад проникваше снопче бледо сияние и огряваше грапавината на пода. Сетивата се връщаха бавно, едно подир друго. Ето, в носа го удари ужасна воня, такава воня, от която можеше отново да загуби съзнание. Никога през живота си не бе дишал подобна смрад. Сякаш беше натикал глава в надутия корем на умрял преди седмица хипопотам. Гадеше му се. Стомахът му се свиваше в мъчителни пристъпи.

Впрочем къде се намираше? Защо не можеше да си обясни къде се намира? В пещера? Но какво ще търси из пещерите? А това хъркане, което се бе превърнало в грухтене?

Трябваше да разбере, трябваше да напрегне всички сили, да се поизправи, да се огледа. Колкото усилия и болки да му струва. Ето, той надигна глава. Сантиметър, два, пет, десет сантиметра! Взря се в тъмнината. Различи нещо — неясни очертания, наредени в правилни редове камъчета. И нещо подобно на груб трион. То приличаше на стар дънер. Или не… Приличаше, приличаше… Дънерът се раздвижи, отмести се само два пръста, но се раздвижи. Не беше дънер. Беше живо същество. Валтер едва сподави вика на ужас, който щеше да излети от гърлото му. Та той лежеше редом с огромен крокодил, в бърлогата му…

Нещастникът се отпусна тутакси, сдържа всяко свое движение, вцепени се. Беше разбрал. Хищникът го считаше мъртъв. Затова, ако искаше да се спаси, трябваше да се преструва на мъртъв. Крокодилите не разкъсват веднага жертвата си. Зъбите им не са пригодени за това. Те им служат само за капан, да хванат и да държат, да стискат, да не пускат. Когато отвратителното водно влечуго хване едра плячка, антилопа или човек, то я отмъква на дъното, за да я удави, след което я заравя в тинята да се разложи. Чак тогава, когато омекне, я разкъсва. Или пък я отнася в някоя дупка на стръмния бряг и я оставя там, докато стане годна за неговата трапеза. Все още в Африка от крокодили загиват повече хора, отколкото от всички лъвове, пантери и змии заедно. Много повече. Жестоката статистика го удари в съзнанието — хиляда души годишно! А с него щяха да станат хиляда и един!

Значи, те миришат — труповете на крокодилските жертви, довлечени в това зловещо подземие. И грозното влечуго затова лежеше до него, пазеше склада си от месо, точеше зъби.

Мисълта му заработи бързо. Сега вече трябваше да работи бързо! Трябваше да намери изход! Той не се запита как бе попаднал в тая воняща бърлога, то сега нямаше такова значение. По-важното беше как да се измъкне от нея. Сега от него се изискваше само едно — да не мърда, да лежи без никакво движение, да не трепне, да не диша дори, за да не привлече вниманието на хищника. Защото подуши ли го, че е жив, веднага ще го отмъкне под водата, за да го доудави. И тогава никой вече не ще го спаси…

Внезапно крокодилът се размърда. Плочестата му опашка докосна с крайчето си лицето на човека и от това докосване той едва не изгуби отново съзнание. Влечугото се обърна, прозина се, разчекна челюсти — цял метър челюсти, нанизани с неравните редици на разкривените му зъби. Валтер никога не се бе замислял, че крокодилът има толкова много и толкова страшни зъби.

Той затаи дъх. Вцепени се. И тогава чу някакви глухи удари. Кой бумтеше така? Туп-туп-туп! Нещастникът изтръпна. Та това беше сърцето му. Какво щеше да стане, ако хищникът го чуеше? Как да го спре да не тупа, как да го успокои?

Крокодилът не го чу. Уверен, че плячката няма да му избяга (никоя удавена плячка не му бе избягвала досега), той се надигна върху кривите си лапи и пропълзя към най-тъмния ъгъл, където изчезна сред шума на разплисканата вода. Беше се гмурнал в тунела, който водеше в реката. А кога ли щеше да се върне? Дали се бе натопил, за да лапне набързо някоя риба, която можеше да нагълта веднага, без да чака изгниването й, и да се върне? Или пък щеше да се излегне на пясъка, за да подремне по обичая си?

Дано отидеше на пясъка! Дано! Защото там щеше да се забави повече, напечен от слънцето, щеше да заспи, щеше да позволи на пленника си да потърси излаз от смрадливия затвор.

Валтер опита да се надигне. Но беше слаб, тъй слаб, тъй изтощен! От напрежение пред очите му отново падна мракът. Когато отново се свести, след минута или след цяло денонощие, той пак стисна мускули, извика на помощ последната искрица сила в трескавото си тяло. Защото се отнасяше за живота му… Ето, главата се отлепи от пода! После — раменете! Ръцете се опряха на лактите. И в тоя миг отново рухна на земята със стон.

Тогава — друго! С непоносими усилия левият му крак се премести над десния, изпъна се още по-надясно. Това движение облекчи лявото му рамо да се отдели от пода. Още малко! Още! Той се превъртя върху дясното рамо, захлупи се по очи. Остана тъй, задъхан. Но трябваше! Трябваше!

Валтер понадигна глава. И видя върху какво лежи. Видя калния под, застлан с разхвърлени кости и разложени трупове. Ту бедро, ту гръбнак, ту цяла глава — на антилопа, на зебра, на малаче. С изцъклени очи той забърза по длани и колене към светлия отвор, откъдето идваше пресният въздух. Пръстите му докоснаха някакъв металически предмет. Погледна. Беше медна гривна, позеленяла от влагата, една от нанизите гривни, които натрупват по глезените си масайските девойки. До нея огърлица! И обеци!

Човекът отклони поглед настрана. При вида на тези зловещи останки сърцето му се скова в ледена погнуса. Вече всичко беше ясно. Беше попаднал в бърлогата на крокодил людоед. Младите пъргави крокодили се хранят с риба. Само когато остареят и натежат, когато изгубят ловкостта си, те почват да дебнат по-тромави сухоземни животни. Или пък когато рибата изчезне, изтровена от човека, покосена от болест…

Ръката му се провря в отвора. Убеди се, че е твърде тесен за неговата едра снага. Въпреки това опита да намъкне главата и другото рамо. Не успя. Отвърстието преминаваше през стената от спечена глина, дебела един метър. Само един метър го делеше от свободата, откъдето лъхаше чистият въздух, чуваше се птиче чирикане, струеше светлината. Само един метър глина между него и живота! Как да го преодолее, за да се отскубне от това проклето място, от това царство на смъртта и разложението?

Да се върне ли назад, за да се гмурне в тунела, през който излезе чудовището? И да се срещне нейде по средата с озъбената му паст! Той би опитал да се пребори, би опитал да стисне тая страхотна морда. Ако успее да я хване, другото е лесно. Крокодилските челюсти имат мускули само за затваряне, само за стягане. Е, добре! Да речем, че му се удаде да ги обезвреди! После? Какво ще прави после с побеснелия брониран великан? Тъй само с голи ръце! Човек не издържа под вода толкова дълго. Ще не ще, трябва да ги пусне. И тогава… Не! Не към тунела! Не към водата. Само през светлия отвор! Той опита да го разшири с пръсти, задраска с нокти. Напразно! Това беше спечена на камък пръст. Нужно беше друго, какво да е сечиво. А нямаше нищо, нито джобно ножче. Какво друго? Без да иска, погледът му сам се върна към вътрешността. Дали не би послужила някоя гривна? Но не! Медта е мека. Трябва нещо по-твърдо, по-остро!

Тъкмо бе загубил надежда, когато видя ръждясалия връх на огромна желязна въдица. Валтер не се опита да си обясни как бе попаднала тя тук, дали редом с нея не лежаха и останките на тоя, който се бе престрашил да улови страшния стопанин на пещерата. Това сега нямаше значение. Мислеше само за едно — дано желязото не е ръждясало изцяло, дано не се е стопило сред тая влага!

Измъкна куката и я заби в стената. Дръпна нетърпеливо. Не се огъна, не се разпадна на купчинка ръжда, а откърти буца пръст. С разтуптяно от несдържана надежда сърце той заработи бързо, доколкото можеха напоените с отровата на треската мускули. Буца подир буца, бучка подир бучка, троха подир троха! Час ли, два ли, три ли?

По едно време дочу как избълбука зад него водата. И тутакси спря, вцепени се. Знаеше, влечугите не забелязват неподвижните предмети. И все пак, едно е да го знаеш, друго да го проверяваш в живота. И то с живота си. Луда мисъл се заблъска в мозъка му. Нима всичко беше напразно?

Както изглежда, крокодилът не разбра, че се е изместил. Раззина скопчената си уста и остави върху другата мърша една удавена патица. Трупаше запаси. Прозя се шумно и отново се мушна под водата, без да подозира, че част от запаса му правеше опит да избяга. С въздишка на облекчение Валтер продължи започнатото дело. Бучка след бучка! След всяко дръпване на куката му се струваше, че няма да намери сила за нов замах, а все намираше, все дълбаеше, все се придвижваше. И радостна мисъл ликуваше в съзнанието му — колко неподозирана жизненост се крие в човека! Колко голяма, неизчерпаема, безгранична! Само да има воля, която да я впрегне! Едва сега се убеди, че има воля. Трябваше да го шибне смъртта, както някога в концлагера, за да го раздвижи, да го подтикне към действие.

Ето, изтънялата преграда рухна. Беглецът подаде глава. Слънцето блесна в очите му. Той ги затвори и тъй слепешком продължи да се измъква навън. Още, още! Гърдите му натежаха и краката му се изхлузиха от дупката, тялото му се търкулна на брега.

Когато отново дойде в съзнание, Валтер се огледа. Беше попаднал сред някакво хаотично сплитане на коренаци, на подкопани от реката върби и елши, една грозна цедилка, в която се бяха омотали довличаните от наводненията клони и треволяци. Едно отвратително непроходимо тресавище, което гъмжеше от всякакви гадини: костенурки, жаби, и водни змии. А на няколко крачки от него се препичаха две крокодилчета, не по-дълги от метър, и му се зъбеха сърдито. Той хвърли срещу тях стиска кал. Ала те не се уплашиха. Останаха на място, само раззинаха по-широко челюсти.

Зад тях в плътна изумрудена стена се надигаха тръстиките, прорязвани от канали, по които плуваха разкошно оцветени патици и чонги. Протягаше като тръстика острата си човка птицата воден бик. Нагъсто покриваха повърхността разкошни водни лилии.

Човекът се надигна отново. Нямаше право да се излежава. Тук, при малките крокодилчета, с които лесно щеше да се справи, щяха да довтасат родителите и по-старите им братя. Как щеше да се спасява тогава? Той запълзя към брега, който се издигаше на пет метра от него. Само пет метра — а не му стигна цял час, докато ги премине. Провираше се през корените, прекатурваше се като охлюв по плътните сплитъци, премяташе се. Пльосваше се в шупналата тиня, от която при всеки допир излитаха със съскане гроздове вонящи мехури. И отново поемаше напред. Трябваше да се измъкне от този убийствен капан, преди да настъпи вечерта, да се добере до суша, по-далеч от водата, от всяка близост с тия плочести страхотии! А тропическото слънце жареше отгоре безжалостно. Небето не беше синьо, не беше и сиво — беше направо бяло като накален до бяло метал. Кръвта блъскаше в слепите му очи и само неволните подхлъзвания в мътните локви, в които плуваха попови лъжички и свирепи пиявици, го спасяваха от слънчев удар.

Най-сетне достигна целта си. Той откри с поглед един плитък овраг, изровен от пороите, и запълзя нагоре, като се залавяше за подмитите коренаци. Но внезапно спря. Насреща му подскочи друго люспесто туловище. Крокодил! Тъй високо! Но не, разбира се! Това беше огромен варан, дълъг колкото него, тръгнал да търси крокодилски яйца в пясъка. Щом уплашеният гущер избяга, Валтер продължи трудното си изкачване. Изкатерваше се една педя нагоре, после или коренът, в който се бе заловил, се изскубваше, или пък пръстите му сами се отпускаха обезсилени и тялото му се свличаше назад. Един, два, пет пъти! Най-сетне достигна върха, измъкна се по корем и когато тялото намери здрава опора, пак изгуби съзнание.

Ала все не умираше. Живееше. Когато наново отвори очи, той се видя захлупен по лице сред малка поляна, обрасла с прекрасна свежа трева. Навред цъфтяха полски орхидеи, салвии, метличини, циклами, кали, змийски хурки. Прелитаха пеперуди, бръмчаха пчели, мухи и бръмбари. Подскачаха скакалци и жаби. Наоколо по стръмния бряг свеждаха тъжните си корони пепеляви върби, тъмнозелени тополи, елши, трепетлики, палми и смокини. По клоните висяха гнездата на птичките тъкачки като обърнати надолу чувалчета. Както лежеше, Валтер се загледа в едно гнездо над главата си. Стопанката му летеше развълнувана наоколо и пищеше. Какво ли я бе разтревожило така? В следния миг Валтер я видя. Змия! Бавно, уверено, опипвайки пътя си с езиче, тя напредваше по тънката вейка към гнездото. Достигна увисналия към земята вход и тъкмо когато посегна да се провре вътре, се изхлузи и тупна на земята до главата на ранения, който застина на място. Зашеметена от падането, змията изчезна сред тревата.

Най-шумни сред птичето множество изглеждаха пеликаните, които навярно бяха решили да изловят рибата на цялата река. Обградили в кръг плитчината, те стесняваха обръча си, като пляскаха шумно с крила да плашат рибата. После, събрали я нагъсто, бързо-бързо я нагълтваха в грозните си гушести клюнове. А горе, в простора, играеше птица акробат. Етиопците я наричат „небесна маймуна“. Тя се премяташе във въздуха, обръщаше се в най-невероятни лупинги. После пикираше светкавично към земята, за да грабне някой заек, змия или мишка и да излети отново, за да продължи въздухоплавателните си палячовщини.

Тогава раненият видя и орлите. Те се сбираха около една точка, високо над главата му, сякаш увличани от безшумна вихрушка — десет, двадесет, тридесет птици, които се рееха плавно сред сребристия блясък на небето и снижаваха спиралите си. Нима е за мен? — изтръпна в задъхващо досещане Валтер. И въпреки цялата си злокоба тази мисъл не го учуди. Учуди го друго — че е още жив. Как беше възможно това, след всичко, което бе минало през главата му! Той трябваше отдавна да бъде труп и навярно беше труп, на който налитаха лешоядите. Ако беше жив, щеше да стане, щеше да бяга…

Чак сега усети и жаждата. Усети я по солената кръв върху напуканите си устни. Но нямаше сили да стигне отново до реката, нито би се престрашил, ако можеше. Той облива с език водните капки по листата, останали от снощния дъжд. Ала те не заситиха жаждата му, а повече подлютиха напуканите му устни.

Сега, когато бе преминало свръхчовешкото напрежение, усети колко го болеше раната на челото. И не само раната. Болеше цялата глава, като че ли се разпъваше при всеки удар на трескавия пулс, подобно на ковашки мех, като че ли вътре се бе намъкнало бодливо свинче с всичките си шипове.

Нямаше съмнение — за него се въртяха, него търсеха. Лешоядите кацнаха наблизо и пристъпиха към трапезата си. Но тая трапеза още не се предаваше, още искаше да живее. Валтер напрегна пак сили — впрочем за кой ли път — и размаха ръце. Страхливите птици отскочиха настрана, отложиха пиршеството, но не отлетяха, останаха. Едни накацаха по дърветата, други се заразхождаха наоколо, като го разучаваха ту с едно, ту с друго око, уверени, че колкото и да се противи, тая плячка е вече тяхна. Птиците марабу пък се бяха скупчили на десетина крачки от него. Сближили глави като плешиви мъдреци, те обсъждаха нещо мълчаливо, което безспорно се отнасяше за него, тъй като от време на време го поглеждаха алчно и — както му изглеждаше — някак насмешливо съжалително. Тъй гледат при спускане на ковчега в гроба към съсипаните от скръб близки привикналите гробари.

Слънцето се хлъзгаше бавно към хоризонта. Сенките на дърветата забулиха поляната. На небето се появи някакъв розов облак, прелетя над реката. Не напразно ги наричат „фламинго“, което значи „пламтящ“. Като пламнали гирлянди фламингата накацаха в плитчината и започнаха да се пощят, като усукваха неправдоподобно гъвкавите си шии, сякаш всеки момент можеха да ги оплетат в причудливи възли. По-нагоре пък, като снежен остров, се бяха сбрали в гъсто ято пеликаните, които оправяха перата си, а кормораните, покатерили се на гърбовете им, размахваха крила да ги изсушат. По небето преминаваха все нови и нови орляци: гагари, патици, чапли, чайки лопатарки, зимородки, които търсеха познатите си места за нощувка.

Здрачът се наслояваше бързо върху света. Откъм реката проехтя гръмотевичният рев на хипопотам. Измуча като сърдита крава водният бик. Лешоядите и птиците марабу отлетяха разочаровани, като поглеждаха надолу разколебани — дали да чакат до утре? Ами ако ги преварят земните мършояди?

В същото време, сякаш да потвърдят опасенията им, завиха чакалите. Нейде се изкиска хиена. След малко се чу далечният тътен на лъв. Изхриптя пантера. А съвсем наблизо, под стръмния бряг, прокънтя като тъпан гласът на крокодил…

Настъпваше една ужасна нощ.

Впрочем — помисли си с горчиво примирение Валтер — в джунглата всяка нощ е ужасна. Само че той за пръв път оставаше в нея тъй безпомощен както повечето й обитатели… Тъй жалък… Не, не! Не биваше да остане тук! Та това беше равно на смърт. Трябваше да се махне! Трябваше да стане, да изпълзи до пътя! До там имаше не повече от двеста метра.

Валтер напрегна цялата си воля. Надигна се на ръце и колене, премести единия крак. Силите му стигнаха дотук. Изчерпаха се до дъно. Пред зениците му се завъртяха една срещу друга няколко огнени спирали, които мигновено угаснаха.

Сивият мрак на безсъзнанието затисна очите му. Той отново се просна по лице сред тревата…