Линси Сандс
Максимална защита (6)

Глава 6

Точно както се бе опасявала, Ейбъл не прие никак спокойно казаното. Пое си рязко дъх, а ужасът по лицето му бе достатъчно показателен. Въпреки това Джейн се стресна, когато той изрева.

— Тя мъртва ли е?

Баба се размърда на задната седалка, но това дребно неудобство не я разбуди.

— Не. Сигурна съм, че не е — опита се да го успокои Джейн. — Ако беше мъртва, едва ли щяха да си правят труда да я транспортират чак до тук. Щяха да изхвърлят тялото. Тя им трябва жива по някаква причина. — Замълча, за да осмисли той думите й, и добави: — Сигурно е упоена в задната част на катафалката и са я прекарали през границата като труп.

Посочи черната кола пред тях и Ейбъл насочи нещастно поглед напред.

— Искаш да кажеш, че тя сигурно лежи в безсъзнание в някакъв ковчег отзад в катафалката?

— Да — призна с нежелание Джейн. Предпочиташе да не мисли за Еди, положена в ковчег. Фактът, че сигурно е упоена, съвсем не улесняваше нещата, но поне бе разумно обяснение, защо през последните трийсет и осем часа не бе използвала нов от взетите назаем тампони. Това също така обясняваше защо Еди и похитителите бяха стигнали едва във Вашингтон, когато Джейн се сети да провери къде се намира приятелката й с помощта на проследяващата програма. Тя изтъкна този факт пред Ейбъл. — Сигурно са я прекарали през границата, като са я представили за починал член на семейството. Това е единственото обяснение, защо не бяха стигнали много далече, когато ги открих. Ако са я отвлекли по някое време в четвъртък вечерта, когато в петък на обед проверих, нормално би трябвало да са излезли от обхват — продължи тя. — Но сигурно им е било нужно време, за да подправят документите и да я прекарат през границата, като я представят за починала.

— Починала. — Ейбъл се намръщи при тази дума, а след това се приведе нетърпеливо напред на седалката, защото влязоха в завой и колата отпред за малко се загуби от поглед. — Дай малко газ. Ще ги загубиш — нареди той.

— Ако карам прекалено близо, може да се усетят, че ги следим. Предпочитам да не ги плаша. Изненадата може да ни е от полза, когато измъкваме сестра ти.

Ейбъл седеше със свити юмруци и внимателно наблюдаваше пътя напред. На Джейн й хрумна нещо.

— Защо не извадиш лаптопа? Затворих го и го оставих на пода, след като се уверих, че това е колата, която ни трябва.

Той веднага грабна компютъра и сателитната чиния.

Джейн му обясни как да стартира проследяващата програма с надеждата, че когато види мигащата точка, ще се почувства по-добре, тъй като колата пред тях не се виждаше. Ейбъл остана загледан в екрана няколко минути, после вдигна поглед към пътя и се убеди, че катафалката все още я няма.

— Ти беше будна безкрайни часове. Мога аз да покарам малко.

— Просто следи лаптопа — предложи уморено Джейн. Наистина беше уморена и наистина шофираше прекалено дълго, но нямаше никакво желание да му отстъпи волана. Не беше сигурна дали няма да халоса отзад колата в пристъп на безумно желание да спаси сестра си. По нейна преценка мъжът не мислеше достатъчно трезво в момента, а тя не бе проследила Еди по целия път към Калифорния, за да ги убият накрая.

— Сонора — каза сънено Маги Спайръс.

— Какво Сонора? — Джейн вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и откри, че баба й се е изправила и наднича навън.

— Така пишеше на табелата. „Добре дошли в Сонора“ — обясни тя. Започна да рови в чантата и скоро измъкна гребен, за да се среши, и пудра, за да се погрижи за носа си. Баба винаги изглеждаше изключително представителна.

Дори и в сетния си час нямаше да позволи някой да я види в прокъсани дънки и без грим.

Джейн отново насочи вниманието си към пътя и с учудване забеляза, че червените хълмове и дърветата, които досега се нижеха от двете страни, вече са отстъпили място на сгради. Бяха стигнали до населено място. Предположи, че колата, която следят, скоро ще спре, а тя нямаше представа, как да постъпи. Мислеше си, двамата с Ейбъл да ги издебнат и да измъкнат Еди, докато похитителите са в тоалетната. Ами ако бяха стигнали там, където трябва? В такъв случай мръсниците нямаше да спрат, щяха да се отправят директно към определеното място. И на това място със сигурност щеше да има повече хора, а не само двама, при това, по всяка вероятност, въоръжени.

С всеки изминат километър Джейн се напрягаше все повече и продължаваше да обмисля различни варианти. Много се страхуваше, че Ейбъл няма да го е грижа колко са похитителите и дали са въоръжени. Беше достатъчно обезумял и сигурно щеше да извърши някоя глупост, заради която да убият и него, и сестра му. Отново се замисли как да предотврати подобно нещо.

Докато измисляше и отхвърляше новите възможности, Джейн с изненада установи, че катафалката най-неочаквано зави надясно и спря. За малко не я последва. За щастие, в последния момент съобрази и продължи напред.

— Ограден квартал. — Ейбъл се изви назад, за да огледа ядно колата, която вече бяха подминали. Тя бе паркирана пред бяла метална порта. — Обръщай, обръщай! Ето ги!

Джейн стисна зъби и продължи напред по пътя, а идващият завой скри катафалката от погледите им. Чак тогава тя отби и се приготви да обърне.

— Бързо, бързо! — викаше Ейбъл и се въртеше, за да види какво става, въпреки че нямаше никаква видимост.

Джейн нарочно се забави, докато завие. Надяваше се катафалката да е минала навътре и да е далече от пътя, когато се върнат. Ами ако Ейбъл се опита да изскочи в движение и се нахвърли върху похитителите на сестра си? Последното нещо, което й трябваше, бе да го убият насред улицата.

— По дяволите! — изруга Ейбъл, когато откриха, че катафалката я няма, а портата е затворена.

— Ейбъл — Джейн се постара да говори спокойно, докато спираше край оградата, но той нямаше желание да я слуша. Отвори своята врата.

— Трябва да се прекача през тази ограда и…

— Не е ли по-добре да вземеш това? — попита баба. Джейн и Ейбъл извиха едновременно глави. Джейн веднага позна пудрата, която баба й държеше, и щом забеляза как възрастната жена е свила устни, за да издуха от праха, Джейн инстинктивно се прикри зад седалката си. Облак пудра полепна по лицето на Ейбъл.

— Ка… — започна объркан той, а след това се строполи на седалката и не падна само благодарение на предпазния колан.

Джейн улови лаптопа, преди да се плъзне по омекналите му крака, и се обърна, за да погледне укорително баба си.

— Бабо!

— Боже, боже, боже! Твоята поразяваща пудра е цяло чудо, нали? — нареждаше Бабинка, докато затваряше капака на пудриерата и я прибираше в чантата. — Каква бързина. Ти си невероятен изобретател, скъпа. Каква работа щеше да ми върши едно време!

— Бабо! — изръмжа Джейн и погледна плътно затворената чанта на баба си, зачудена за кой ли път какво ли има вътре. Маги Спайръс бе истинска напаст на колела, в това нямаше никакво съмнение. Склонността й да краде изобретенията на Джейн от работната й стая и да ги „пробва на себе си“ — а още по-често на съседите — бе причината Джейн да наеме Джил. Единственото й желание бе да не допуска възрастната дама да си навлича беди на главата. Веднъж, когато се прибра, завари симпатичния възрастен господин Якобовски да спи на пода, а друг път престарелият господин Флин танцуваше и пееше с пълно гърло мръсни моряшки песни. Тогава, меко казано, остана потресена. Тези издевателства на баба й можеха да й струват работата.

— Такааа — каза Маги в отговор на ръмженето на внучката си. — Той започваше да ми лази по нервите, скъпа. Разбирам, че е много притеснен заради сестра си, но по-вероятно е заради него да убият горкото момиче, защото какъвто се беше накукуперил, едва ли щеше да успее да я спаси.

Тъй като Джейн се притесняваше за същото, не посмя да противоречи на баба си. Въздъхна и се загледа в отпуснатото тяло на седалката до нея.

— Колко време ще остане в безсъзнание? — попита любопитно баба.

— Зависи колко пудра си духнала и колко е поел — отвърна Джейн. — Струва ми се, че има доста да почакаме.

— Да, духнах с всички сила — призна баба.

Джейн се замисли.

— Добре. Значи имаме между половин час и два часа — прецени тя.

— Ммм. Това, предполагам, ще ни е достатъчно — реши баба. — Какво смяташ да правим?

— С него ли? — Джейн погледна изпадналия в безсъзнание спътник.

— Не. За портата.

— А, това ли? — Джейн погледна портата, след това цифрената клавиатура пред прозореца и спря пикапа. — Май ще се наложи да използвам калкулатора.

— Боже, боже, та това е просто една прекрасна идея — каза лъчезарно Бабинка, когато Джейн слезе и се упъти към задната част на пикапа. — Бях забравила за това, скъпа. Ето още едно великолепно изобретение, скъпа. Като измисли това, доказа колко неповторими са гените ти.

— Благодаря ти, бабо — измърмори Джейн. Грабна куфарчето и бързо се качи на седалката си.

— Май няма да е зле да пуснеш ограничителите, Джейни, скъпа. Само за всеки случай, да не би Ейбъл да се събуди. Може пък да не е вдишал чак толкова, колкото се надяваме, и да започне да създава неприятности.

Джейн се поколеба за момент, след това въздъхна и натисна едно копче на таблото. Подплатени с мека материя метални шини се затвориха около ръцете, краката, раменете и кръста на Ейбъл. Това бе също нейно изобретение, от онези, които с удоволствие изпробваше в пикапа, но не би помислила, че може да й се наложи да използва.

Отвори куфарчето и извади бележника, който й служеше и за портфейл. От малкия преден джоб измъкна калкулатор. Беше много удобен и тя често го бе използвала при покупки, но сега за пръв път щеше да го приложи за целта, за която го бе създала.

Отвори един панел на гърба и извади две щипки с жици на тях, а след това свали прозореца, за да достигне циферблата. Хората, които живееха в този ограден квартал, обикновено набираха код, за да отворят вратата, а посетителите натискаха звънеца, за да им бъде отворено. Останалите нямаха място вътре. Джейн включи своя калкулатор кодоразбивач, създаден за Ч.А.Р., натисна едновременно копчето за деление и изтриване и зачака. Кодът, който й трябваше, скоро щеше да излезе на малкия екран.

Идеята й хрумна, след като баба й разказа едно от своите приключения. Разказите й за дните, прекарани в шпионския занаят, бяха дали на Джейн много идеи. Щом Маги споменеше някой проблем, Джейн започваше да мисли как може да бъде преодолян.

— Побързай, скъпа.

Младата жена се огледа въпросително и баба й посочи жена на средна възраст, облечена в най-противната яркожълта рокля, която бе виждала. Жената вървеше към пощенските кутии до портата. Изглежда, дори и пощальонът нямаше достъп до това избрано общество.

Калкулаторът изпиука и привлече погледа на Джейн. На екрана се виждаха четири цифри. Джейн веднага разкачи калкулатора и го остави на пода. Натисна необходимите числа и се поотпусна, когато портата се отвори. Сигурна, че жената не бе видяла номера с жичките, Джейн й се усмихна и кимна, когато непознатата вдигна ръка за поздрав. След това Джейн натисна копчето, за да вдигне черните стъкла, и подкара.

— Какво ще правим? — попита баба и се наведе напред така, че лицето й бе съвсем близо до Джейн.

— Не съм много сигурна. Трябва да разберем в коя къща са похитителите на Еди и тогава, ами, тогава май трябва да измислим план.

Вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и забеляза, че баба й кима с глава.

— Добра последователност — каза тя — Плановете са особено важни. Добрите агенти никога не се втурват да действат току-така. Е, поне много рядко.

Джейн почувства облекчение. Планирането не беше никак страшно. Можеше да измисли нещо ценно. Остана доволна, че Бабинка е преценила, че разполагат с време, за да измислят план, което означаваше, че не смята Еди да е в непосредствена опасност.

— Ето я.

Джейн намали. И без това караше съвсем бавно, след като подминаха портата, следвайки лъкатушещия път, но сега почти спря, когато стигна до частната алея, където бе паркирана катафалката. Намираха се пред една от най-огромните къщи, които Джейн някога бе виждала. Не обърна особено внимание на този палат, защото забеляза, че отпред стоят шестима мъже. Докато ги наблюдаваше, един от тях се качи в катафалката, запали мотора, а друг влезе отстрани в огромен гараж. След секунда двете крила на гаража се отвориха и катафалката подкара навътре. Мъжете я последваха. Един от тях отвори задната част на колата и Джейн видя ковчег от тъмно дърво.

Младата жена не се съмняваше, че в ковчега е Еди, и изпита невероятно силен подтик да натисне спирачките и да хукне да я спаси. Много добре знаеше, че ако Ейбъл бе буден, вече щеше да е по средата на алеята. Докато тези мисли й се въртяха в главата, вратите на гаража започнаха да се затварят.

— Дай малко газ, скъпа. Засега не са ни забелязали, но никак не ми се иска да ни спипат.

Джейн се поколеба.

— Не трябва ли…

— Агентите никога не се впускат с главата напред, скъпа. Знам, че искаш да спасиш Еди, но само ще причиниш повече вреда, вместо нещо добро, ако предизвикаш гнева на врага точно сега. Агентът първо проверява обстановката, разучава всичко и определя най-добрия начин, по който да се справи с нещата.

— Аз не съм агент, бабо — каза с досада Джейн. — Нямам и най-бегла представа, как да разуча подобна ситуация и как да се справя с проблемите.

— Все ще му хванем цаката.

— Как? Та това е една затворена общност. Тук почти няма улично движение. Поне по пътя не се мотаят безцелно коли. Един пикап, паркиран тук, веднага би привлякъл вниманието. — Това бе повече от ясно. Пикапът им щеше да се забелязва като подут и посинял пръст. Всъщност в момента се радваха на изключителен късмет, защото мъжете около катафалката бяха прекалено разсеяни и не ги забелязаха. Несъмнено, така както бяха спрели, всеки щеше да ги забележи, защото пътят не отвеждаше на някое конкретно място, а завиваше и отново се връщаше към портата. — Жалко, че наблизо няма хотел или нещо такова.

— Ммм. Да. — Баба замълча, а погледът й се плъзна по къщите на изолирания път. След това бръкна в чантата и извади мобифон. Джейн отново погледна чантата с искрено любопитство и й се прииска да надникне вътре. Не беше възможно сред нещата, които Маги Спайръс бе приготвила за из път, да няма някоя ужасия.

— На кого звъниш? — попита Джейн, когато баба й започна да набира.

— Обаждам се за услуга. — Маги залепи телефончето за ухото си, срещна погледа на внучката си в огледалото за обратно виждане, сякаш чакаше някой да й се обади. — Мисля, че е крайно време да тръгваш, скъпа.

Джейн даде газ. Когато стигна до вратата, се обърна към баба си.

— Сега накъде?

Много добре знаеше къде иска да отиде — да направи още едно кръгче. Нямаше никакво желание да изостави Еди просто така. Но независимо дали щеше да изостави приятелката си или не, беше много опасно да кара точно тук.

— Тръгвай към града — нареди баба. — Ще похапнем нещо.

Джейн мина през портата, след като тя се отвори и насочи пикапа към централната част, която бяха видели по-рано.

Така се случи, че не се наложи да пътуват дълго. Баба — така и не бе успяла да се свърже с приятеля или приятелката си и остави кратко съобщение с основните неща за положението им — забеляза малко ресторантче, наречено „При Пърко“. Тя прибра телефона и предложи да закусят.

Изтощена и изпълнена с желание да похапне нещо, което да я зареди с енергия, Джейн спря на паркинга.

— Ами Ейбъл? — попита баба, когато паркираха. Джейн изключи мотора, погледна мъжа и разкопча предпазния си колан. Той все още спеше дълбоко и сигурно щеше да остане така поне половин час. Може би дори час, ако бе поел повечко от пудрата на баба.

— Засега остава тук — реши тя. — Би трябвало да поспи още малко, а ако се събуди, преди да се върнем… — Тя сви рамене. — Пикапът е звукоизолиран, а той няма да успее да се освободи от ограничителите.

— Правилно — съгласи се баба. — Така ще ни остане време да решим какво да го правим.

Забележката прозвуча доста заплашително на Джейн, но тя я подмина и слезе да отвори вратата. Извади инвалидната количка на баба си, настани възрастната жена в нея сравнително бързо, въпреки че Ръфи непрекъснато се опитваше да се измъкне от пикапа. След като провери, че си е взела телефона и портфейла, Джейн заключи колата и подкара Маги към малкия ресторант. Не че имаше нужда някой да бута количката. Освен че бе снабден с всякакви приспособления и улеснения, столът можеше да се движи сам.

Щом се настаниха в едно от сепаретата и нагласиха стола отстрани на масата, Джейн се зае да огледа обстановката. Кафенето бе в масленозелено и кафяво, с тапети, по които висяха сухи венци. Приближи се млада, широко усмихната сервитьорка, вързала косата си на игриво полюшваща се при всяка изречена дума опашка. Приветливостта и енергията й накараха Джейн да се почувства поне на сто години. Само че не бе спала почти от двайсет и четири часа, напомни си тя и не си направи труда да заглади измъкналите се от нейната опашка кичури.

Сервитьорката ги поздрави лъчезарно и може би спомена някакъв специалитет или нещо от този род, когато подаде по едно меню на Джейн и Маги, но Джейн не бе съвсем сигурна. Вече не й се налагаше да кара и се бе отпуснала напълно. Думите на момичето й прозвучаха като весело изречена поредица „дрън, дрън, дрън“, докато тя усещаше как мислите й отлитат незнайно къде, а погледът й се местеше безцелно разфокусиран. Загледа се в лимоненожълтата униформа на момичето, доволна, че ги е оставила да разгледат менютата на спокойствие.

— Умирам от глад — каза баба, докато оглеждаше какво предлага заведението. Джейн не бе особено учудена. През целия път бяха яли само по един сандвич и дребни сладки. Тя самата умираше от глад. Освен това установи, че е нервна, защото трепна рязко, когато мобифонът на баба й иззвъня.

— Това трябва да е… моето приятелче — каза тя.

Докато възрастната жена разговаряше, Джейн се насили да се поотпусне. Слушаше как баба й повтаря „да“ отново и отново. Та Маги Спайръс бе обяснила само най-основното за случая — името на Еди, името на компанията, за която работеше, името на град Сонора, където бяха пристигнали. Бе повече от очевидно, че от тези дреболии е извлечено огромно количество информация.

— Сериозно? — каза баба и премести поглед към Джейн, сякаш за да й каже „Видя ли!“. Само че Джейн нищо не бе видяла и разбрала. Нямаше никаква представа какво говорят от другата страна.

Загуби интерес към разговора и отново заоглежда заведението, този път насочвайки вниманието си към другите посетители. Трябваше й цяла минута, за да осъзнае това, което вижда, докато местеше очи от човек на човек, но най-сетне изправи притеснено гръб и умората бе бързо заменена от паника.

— Какво има? — попита баба й, забелязала обзелата я тревога.

Джейн се приведе над масата и изсъска тихо:

— Това място гъмжи от ченгета.

Маги Спайръс веднага се отпусна. Огледа различните униформи около тях. Имаше поне три различни вида — федерална полиция, щатска и представители на местната власт в Сонора. Те съставляваха поне три четвърти от клиентелата на кафенето. Човек оставаше с чувството, че се намира в полицейско управление.

— И какво от това? Да не би да сме направили нещо лошо? — Баба веднага загуби интерес.

— Ейбъл едва ли ще се съгласи с подобно твърдение. Оставихме го в безсъзнание, овързан с ограничители, което… — Тя се изправи рязко. — Нали това няма да бъде сметнато за отвличане? С ограничителите, както сме го оставили в паркирания пикап? Не — отговори сама на съскането си Джейн и се намръщи. — Той сам искаше да дойде в Сонора.

— Успокой се — нареди баба и отново замълча и продължи да слуша какво й говорят по телефона. След малко започна да обяснява. — Мадж казва, че щабквартирата на щатската и областната полиция са тук, в Сонора. Има три отдела представители на закона, плюс горски рейнджъри. В този град почти няма престъпления.

— Кажи го на Еди — изсумтя Джейн, но малко се поуспокои. Ейбъл беше в пикапа. С ограничители. Нямаше опасност да се събуди и да изскочи с писъци.

— Е?

Въпросът прекъсна мислите на Джейн и тя видя, че баба й затваря мобилния телефон и го оставя на масата. Вдигна въпросително едната си вежда и зачака възрастната дама да й обясни защо е в такова прекрасно настроение.

— Мадж каза, че си страхотна.

— И защо е решила така? — попита с искрено съмнение Джейн.

— Защото и Ч.А.Р., и федералните, и още няколко агенции държат от известно време Сателити Енсекси под око. Май ти си тази, която е успяла да ги спипа в нещо нелегално. Може дори да се окаже, че имаш вътрешен човек. Това може да се окаже достатъчно, за да се започне разследване.

— Ммм — отвърна Джейн. — Да бе. Толкова съм страхотна, че си разсипах нещата на пода в банята и от мързел не ги прибрах. Затова Еди си взе сама от проследяващите тампони и ние тръгнахме след нея тъкмо когато гадният й шеф я е отвлякъл.

Баба се засмя на сухия й тон.

— Скъпа, недей да се подценяваш. Нали знаеш, че някои от най-добрите разследвания се дължат на случайността? Това важи и за работата на шпионите. Някои от най-значителните удари са се получавали, когато агентът случайно се е натъквал на нещо. Спомням си как веднъж…

— Бабо.

— Да, скъпа.

— Какво смята да прави приятелката ти?

— Ааа — Тя стисна устни и огледа преценяващо Джейн, сякаш се чудеше какво да каже.

— Бабо — изръмжа предупредително Джейн. Другата жена въздъхна.

— Добре, де. Ч.А.Р. ще купят къщата до тази, където е Еди и ние…

— Ще купят къщата? — прекъсна Джейн. — Не забелязах наблизо да се продава къща.

— Не се продава, скъпа.

— Ами как тогава ще…

— Моля те, Джейн. Става дума за Ч.А.Р. Те си имат начини. Всъщност няма да я купят наистина. Ще разкарат семейството, което живее там, и ще я заемат за времето на операцията, а после, когато приключим, ще си им я върнат. Само че трябва да направят така, че да изглежда, че се продава и…

— Ще ги разкарат ли каза?

— Не викай, скъпа. Привличаш вниманието на онзи полицай, ето там. Як е като гранитна скала. Боже… какви са хубавци тук, нали? — чудеше се Маги.

Джейн потри чело и си наложи да прояви търпение, докато баба й се усмихваше и намигаше на един „як полицаи като гранит“.

— Бабо.

— А? — Възрастната жена я погледна разсеяно.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Ч.А.Р. са наясно, че Еди си е услужила с моите проследяващи тампони — онези строго секретни изобретения на Ч.А.Р., за които се предполага, че никой не знае? Да не би да знаят, че сме я следили през целия път до Калифорния с брат й Ейбъл, който за момента е вързан в пикапа? — попита неестествено спокойно Джейн. Опасяваше се, че в най-скоро време, още в понеделник, ще бъде преместена някъде в приземието. Ако въобще се върнеше на работа в понеделник.

— Не, разбира се, скъпа — отвърна баба. Джейн тъкмо си отдъхваше, когато баба й продължи. — Накарах Мадж да повярва, че Еди се е обърнала към теб, заради подозренията, които имала, и че ти умишлено си й дала проследяващите тампони за „срещата“, а че Ейбъл е с нас, защото Еди вече му е била разказала за всичко това и той пръв е бил уведомен.

Джейн изпъшка и наведе глава към масата, но се спря, когато откри, че под носа й дими чаша кафе.

— Заповядайте, дами! Решихте ли вече какво ще закусвате?

Джейн изви гневен поглед към дръзкото момиче, но отново бе заслепена от жълтата униформа.

— Приятна дрешка — отбеляза тя.

— Нали? — Момичето грейна и се огледа. — Чисто новичка и такава симпатична. Преди бяхме в нещо кафяво, но шефът реши, че тези са по-весели.

— Да, наистина са весели — съгласи се учтиво Джейн, а след това прочисти гърлото си и погледна отвореното меню, което дори не бе погледнала. Усещаше очите си изморени и насълзени и откри, че не може да се съсредоточи. Затвори менюто.

— За мен специалитета.

— Рохки или твърди?

— Моля? — погледна я глупаво Джейн.

— Яйцата. В специалитета — обясни момичето. — Рохки или твърди?

— А, рохки.

— И за мен така — обяви баба и подаде менюто. — Благодаря.

Момичето отново ги остави, а Джейн погледна възрастната двойка, която тъкмо влизаше. Мъжът бе в хавайска риза в твърде ярки алени и оранжеви цветя, които никак не си отиваха, а до него, жена му бе в яркожълта рокля.

— Мили боже, какво им става на жените в този град, та са се облекли в жълто? — попита отчаяно Джейн и обърна уморените си очи в друга посока.

— Ммм? — отвърна на въпроса й баба.

— Я се огледай — предложи Джейн и отново насочи поглед към посетителите. Броят на полицаите не беше единственото странно нещо. Освен сервитьорката, имаше още четири клиентки в жълти рокли. А всички мъже, които не носеха полицейска униформа, си бяха сложили хавайски ризи.

— Точно това трябва да е… — призна баба, намръщена замислено.

— Какво? — полюбопитства Джейн.

— Ч.А.Р. има съмнения, че Сателити Енсекси използват радиовълни и някаква нова технология, за да контролират човешкия ум. Нали все някъде трябва да проведат изпитанията.

— И според теб я пробват, като карат хората да се обличат в жълти рокли и ярки хавайски ризи? — попита недоверчиво Джейн.

— Защо не? Това е съвсем безобидно и властите няма да заподозрат нищо. Онази жена на портата също беше в жълто — добави Маги и се усмихна чаровно на внучката си. — Колко си умна, скъпа. Веднага забеляза. Особено пък като се има предвид, че изобщо не следиш модата.

— Ммм — Джейн пренебрегна обидата и заоглежда униформите и роклите с нов интерес. Може би тъкмо това са „странните нещица“, на които Еди се е натъкнала в работата си. Може да е дочула или пък да е прочела нещо по този въпрос.

— Много вероятно.

— Но защо ще я влачат чак тук?

— Сигурно искат да разберат какво знае и дали е казала на някого.

— Може — съгласи се Джейн и замълча, защото сервитьорката се върна с две чинии яйца и бекон. Стомахът на Джейн изръмжа веднага щом миризмата достигна носа й. Тя забрави разговора и започна да яде.

Само след минутка побутна чинията.

— Значи ще купят къщата до тази, където отведоха Еди — попита тя. Чувстваше се преяла. Чувството не бе никак неприятно, като изключим това, че сега умората я натискаше с нова сила. Прекалих с въглехидратите, каза си Джейн и посегна към кафето, за да се поразведри. — И после какво?

— После ние се нанасяме и проверяваме нещата.

— Какви ги приказваш? — Джейн се поразбуди малко след това изявление. — Само че ние сме…

— Единствените агенти, които се намират в този район в момента — довърши доволно изречението баба й. — Искат от нас да се заемем с това тутакси, а повечето от водещите агенти имат други задачи.

— Бабо, аз не съм агент. Нито път Ейбъл.

— Само че аз бях.

— Беше е много точна дума в случая.

Маги Спайръс махна с ръка при тези думи.

— Аз познавам занаята. Ще ви науча. Можем да се справим без проблем.

— Бабо, животът на Еди е заложен на карта. Аз просто не мога…

— Дали ще успееш да убедиш Ейбъл да остави тази работа на някой напълно непознат, дори второразреден агент, за да си отиде вкъщи? — попита нарочно възрастната дама. Джейн не отговори и се почувства окуражена. — И как, според теб, ще постъпи той?

— Не са много нещата, които би могъл да направи. Дори не знае в коя къща е сестра му.

— Само че знае града и мястото, освен това му е известно и името Енсекси. Ще досажда в полицията и ще настоява да се направи обиск, ще задава въпроси. Ще се забърка в какви ли не неприятности. Семейство Енсекси веднага ще разберат, че е възникнал някакъв проблем. Веднага ще се отърват от уличаващото доказателство и ще потулят нещата.

— И сигурно Еди е това уличаващо доказателство?

— Така ми се струва.

— Може би ще успеем да го убедим да…

— Джейн, скъпа. Ти сама го видя там при портата. Той няма да прояви и капка здрав разум, когато стане въпрос за Еди. Мили боже, ти си й само приятелка и въпреки това се чудеше дали да не изфучиш от пикапа и да не нападнеш катафалката, когато спряха. А си една от най-предпазливите представителки на нашия род. Не става. Той просто няма да се съгласи да се върне у дома си. От друга страна обаче, ако му се каже какво точно става и му се позволи да участва, може и да успеем да го вкараме в правия път.

— Да го вкараме в правия път — повтори Джейн. Ейбъл съвсем не й се струваше от хората, които могат да бъдат вкарани в правия път.

— Хайде. Изтощена си. Отиваме на пазар, след това ще си вземем стая и ще поспим.

— Какъв пазар? — попита невярващо Джейн.

— Ами пазар. Облечена съм в тази рокля вече двайсет и четири часа и нямам нищо против да я сменя. Тъкмо ще убием малко време, докато чакаме… Мадж да звънне.

Джейн изпъшка, извади достатъчно пари от многофункционалния портфейл, за да плати сметката и да остане за бакшиш, а след това избута инвалидната количка на баба си от заведението.

Изтощена и разсеяна, тя спря отстрани на пикапа и отвори вратата. Гневен рев отвътре бързо я накара да хлопне отново вратата.