Линси Сандс
Максимална защита (20)

Глава 20

— Да не ядеш и да не пиеш нищо, докато сме там. Ако трябва се преструвай, но да не си посмял да хапнеш или да пийнеш каквото и да е. — Джейн спря в края на алеята и подаде на Ейбъл саксията, за да включи камерата на вратовръзката му.

— Добре. — Той видя, че направи същото и с камерата в колието. — Ами ако те ядат и пият?

— Не може. Тогава или чашите, или вилиците са предварително обработени с нещо.

— И как точно да се преструвам, че пия?

Джейн приключи с колието си и се замисли. За да не събуждат подозрение, трябваше да се преструват, че пият. Ами ако ръбовете на чашите бяха покрити с нещо? Джейн нямаше проблем. Поразяващото червило на Липшиц и базата гланц…

Усмихна се и извади червилото, отвори прозрачната част и даде на Ейбъл знак да се приближи.

— Отвори устни и ги изпъни — нареди тя. Когато той го направи, тя започна да размазва. — Това е база гланц. Ще те защити, ако чашите са предварително обработени и действат при допир с устните — Тя се поколеба за момент. — Би трябвало да те защити. Ако е само основа — добави тя.

Ейбъл я погледна остро.

— Ако? Ти не знаеш ли?

— Не е моя разработка — призна тя и сви рамене. — Но да се надяваме на най-доброто.

— Имам странно усещане от това нещо — оплака се той. Джейн прибра червилото в джоба си и го видя, че трие устни. Усети, че тя го гледа, и попита: — Има ли още нещо, което трябва да знам?

Изглеждаше спокоен, но Джейн предполагаше, че е не по-малко нервен от нея. Нямаше нищо по-страшно от неизвестността, която ги очакваше. Нямаха представа какво да очакват тази вечер. Ако се окажеха прави и семейство Енсекси бяха лошите, решили да наложат световно господство, значи ги очакваше голям проблем. Ако грешаха… Дори не й се мислеше по този въпрос.

Отблъсна тези потискащи мисли и се опита да се сети какво друго полезно да му каже, но не се сещаше за нищо. Истината бе, че главата й бе празна. Призна си веднага.

— Не се сещам за нищо. Дори не знам какво можем да очакваме, Ейбъл. Просто бъди нащрек.

Той кимна и погали нежно бузата й с един пръст.

— Добре, Джейн.

Тя се усмихна, взе саксията и включи и камерата в растението.

Ейбъл я хвана за ръка и те тръгнаха по улицата към алеята на семейство Енсекси. Започваше да се смрачава, но още не бе съвсем тъмно. Вечерта бе хладна, въздухът — свеж. Джейн бе почти готова да забрави накъде отиват и защо. Почти.

— Пристигнахме — прошепна тя пред вратата.

Ейбъл натисна звънеца.

— Джейн? — каза той, когато го чуха как отеква вътре.

— Ммм? — Тя вдигна поглед към него. Колко бе грижовен и умен, и сексапилен и как й се искаше да са в хотела в Джеймстаун, за да се любят, вместо тук.

— Ако нещо се случи, искам да знаеш, че…

Джейн притисна пръсти към устните му. Не бе сигурна какво иска да каже, но прозвуча като признание в последната минута. Не искаше да чуе думи от рода на „ако умра“, за които по-късно той можеше да съжалява. Беше сигурна, че подобно нещо може да хвърли лоша магия на цялата операция. Ако, след като свършеше, той все още имаше желание да каже нещо подобно, щеше да е повече от доволна да го изслуша. За момента не бе готова за признания.

— Нищо няма да се случи — заяви убедено тя. — Поне нищо лошо. — Ще обезвредим гадните близнаци, ще открием Еди и ще си я приберем, а след това нека Ч.А.Р. да нападат къщата или каквото там решат. Всичко ще мине по план.

— Да, но… — Той замълча, когато вратата се отвори.

— Ето ви и вас! — Лидия ги посрещна с щастлива усмивка, също като на хищник, и застана за момент пред тях, за да оценят прекрасната й сребърна рокля. Протегна се, сграбчи ръката на Ейбъл и го дръпна навътре. — Влизайте, влизайте. Нямах търпение да дойдете.

Джейн се огледа любопитно, когато влезе. Не бе особено учудена от интериора. Докато домът на семейство Гудиноф бе приятен и уютен, всичко тук бе като в изложбен салон, прекалено съвременно, с остри ъгли, лъскави повърхности и студени цветове. Точно като Лидия. Ледената кралица в ледения си палат.

— Джейн! — Дърк дойде от хола, сякаш нямаше търпение да е с нея. Пое свободната й ръка и се приведе, очевидно с намерението да я целуне за поздрав, но Джейн измести растението пред него, изпълнена с паника. Все още не искаше да го неутрализира, поне докато Лидия я наблюдаваше. Поразяващото червило щеше веднага да го извади от строя.

— А? — Той се отдръпна от зелените листа, заврели се в лицето му. — Какво…

— Малка благодарност за поканата тази вечер — отвърна Джейн и се усмихна обезоръжаващо.

— О, колко мило! — Не беше много сигурен, когато поемаше саксията, но й върна една от заучените си усмивки и я хвана за ръка. Привлече я до себе си и я отведе до канапето, а бедрото му се отъркваше в нейното на всяка крачка. Джейн не седна. Нямаше намерение да се окаже притисната от Дърк на канапето. Заобиколи го и се настани на един стол в другия край. Остави чантата си на пода.

— Боже господи, Джейн. Каква огромна чанта! — изсумтя Лидия и привлече Ейбъл към канапето. — Какво си помъкнала в нея? Оръдие?

— Ами… — Джейн се засмя и махна неопределено с ръка. — Грим, четка, портфейл, бележник, а обикновено нося и някой роман, ако ми остане време да почета. Най-необходими неща.

— По нещо за всеки случай — каза развеселена Лидия.

— Направо няма да повярваш.

— Едва ли. — Обърна се към Дърк и посочи бялото вино, оставено да се изстудява на масичката за кафе. — Ще ни окажеш ли честта, брат ми?

— Разбира се. — Той седна на канапето и посегна за бутилката. Отвори я бързо и лесно. След това наля в четирите предварително приготвени чаши.

— Вечерята ще бъде готова след малко. Реших първо да пийнем по нещо, да се опознаем и тогава да седнем на масата — съобщи Лидия. Настани се на облегалката на стола, който Ейбъл бе избрал вместо канапето. — Надявам, се нямате нищо против.

Джейн измърмори нещо, което можеше да се приеме за положителен отговор, замислена за други неща. Вечеря. Яденето се готвеше и скоро щеше да стане. Само че тук не миришеше на готвено. Тя огледа хола и установи, че не само мирисът на ядене липсва. По нищо не личеше тук да живее някой — нямаше вестници, списания, нито програмата за телевизията, нито семейни снимки. Чистотата не я учуди, просто липсата на човешко присъствие. Колкото повече оглеждаше стаята, толкова повече се убеждаваше, че тук не живее никой.

— Заповядай. — Дърк подаде на Джейн чаша вино и тя прие с усмивка. Погледна към Ейбъл и той, също, прие чашата от Дърк. Очите им се срещнаха над масата и двамата заедно оставиха виното.

— Това е калифорнийско вино. Трябва да опитате.

Джейн погледна Лидия. Блондинката я наблюдаваше със студен поглед, нейната чаша също бе недокосната. Джейн знаеше, че ръкавиците са свалени. Бяха се оплели в паяжина и паякът се бе уморил от игри.

— Пий — каза тихо Дърк до ухото й.

Джейн извърна бавно глава и го погледна. Обичайната му веселост бе изчезнала. Изглеждаше неестествено сериозен. Лицето му сега представляваше красива леденостудена маска и тя усети как по гърба й пробягва студена тръпка.

Джейн погледна и двамата Енсекси, докато обмисляше трескаво ситуацията. След това повдигна чашата към устните си и се престори, че отпива. Молеше се червилото на Липшиц да я защити от наркотика. Усмихна се и остави чашата.

— Чудесно е.

Лидия не се усмихна.

— Пий още.

Добре, каза си Джейн и отново вдигна чашата към устата си. Това вече бе сигурен знак, че в чашата й е поставено нещо и те ще очакват нещо да стане. Само че какво? Да припадне на момента? Бавно да се унесе? Това вече щеше да е по-сложно.

— И ти, Ейбъл. Почти не си докоснал твоята. Поне опитай. — Лидия покри ръката на Ейбъл със своята и го подтикна да вдигне чашата към устата си, а след това отново се втренчи в Джейн.

Реши да се прави на невинна, затова се усмихна, сви рамене и отново повдигна виното, докосна го и преглътна така, че да се види, че гърлото й се движи. Ейбъл постъпи по същия начин. Остави чашата и погледна от изпълненото с очакване лице на Дърк към подозрителните очи на Лидия. Те се местеха от нея към Ейбъл, сякаш наблюдаваха тенисмач. Когато Лидия отвори уста отново, най-вероятно за да ги подкани да пият, Джейн примигна.

— Боже, изобщо не нося на пиене.

Примигна още няколко пъти, доволна да забележи очакваната реакция у двамата Енсекси. Дърк видимо се отпусна, а по устните на Лидия трепна едва доловима усмивка.

— О — продължи Джейн. — Май да отида да си плисна малко вода на лицето. Къде е банята? — Тя стана, олюля се и тупна обратно на стола.

Трябваше да получи награда за такава майсторска игра.

— Джейн! — Гласът на Ейбъл бе притеснен, но съвсем слаб. Джейн отвори едва-едва очи, когато той скочи на крака, за да отиде при нея, но след това се строполи в края на канапето. Тя отново затвори очи, защото не бе сигурна дали наистина не е пийнал и дали наистина не бе изпаднал в безсъзнание, или просто гледаше от нея и се преструваше така умело.

Джейн усети, че я обзема паника, защото стаята бе станала съвършено тиха. Тогава Лидия се обади:

— Татко не каза, че ще подейства толкова бързо, но какво пък. Сега да видим какво е помъкнала в този куфар, дето му казва чанта.

Джейн чу шумолене, след това кожената чанта бе подпряна на крака й. Сигурно Лидия я отваряше.

— Боже мой!

— Какво има? — попита Дърк. Усети как кракът му се отърква в нейния, а после се подпря на коляното й, за да надникне в чантата. Стана й тежко, когато той се приведе още повече, за да разгледа какво е открила Лидия.

— Нашата Джейн е някаква нимфоманка. Я виж, тук има поне дванайсет презерватива. Чакала те е дива нощ, Дърк.

Чу го как простена.

— Нали ти казах, че не са от федералните! По дяволите, Лидия! Развали ми кефа.

— Я млъквай. Нали ти казах какво чух в кухнята. Даниел каза, че Ейбъл бил щастливец.

— Може да е имал предвид, че му е сестра. Въпреки че това е гадно. Виж! Тук има само грим и онези боклуци, за които тя говореше. Какво е това цикламеното под портфейла?

— Господи — проточи глас Лидия.

— Вибратори? — Дърк беше потресен — Колко са? Един, два…

— Шест — каза Лидия и се изсмя неприятно. — Май не е била сигурна, че ще успееш да се справиш със задачата. Или пък ти е била приготвила доста извратен коктейл.

— Шест ли? — Дърк беше учуден. — Че къде ще ги набуташ и шестте?

Лидия избухна в смях, но на брат й не му беше смешно. Гласът му звучеше раздразнено, когато я нападна:

— Ти, с твоите гениални идеи. „Те са от федералните, има нещо, Дърк“ — каза с писклив глас той, очевидно в опит да я имитира. — „Ейбъл още не се е опитал да ме докосне. А и чух Даниел…“

— Я горе главата. Може пък да ти се отвори парашутът с ненаситната госпожица Джейн — прекъсна го с досада Лидия. Шумоленето продължи и Джейн разбра, че й преглеждат чантата. Не беше сигурна какво търси Лидия, но когато чу да се отваря цип, разбра, че й проверява портфейла.

— Да не би да си въобразяваш, че ще спи с мен, след като й дадохме поразяващ наркотик — мрънкаше Дърк.

— Е, може би… може пък татко да направи някои от магиите си с контрол над ума и да я превърне в твоя сексуална робиня — каза Лидия и въздъхна. — Та в тази връзка, дай да ги пренесем долу и да докладваме. Той ще знае как да се оправи с тях, независимо дали са федерални или не, а и какво да предприеме с бабата.

— Я стига — сопна се Дърк. — Нямат дори пистолет. Нали провери личните им карти. Всичко е точно.

Лидия не отговори. Тя просто се отдалечи, а токчетата й звучаха все по-далече, докато накрая спряха.

Свистящият звук от касетите се чу и тя леко отвори очи с надеждата да види нещо. Дърк бе все още надвесен над нея, ровеше в чантата й и мърмореше заради вибраторите. Над гърба му видя, че Лидия е застанала до отсрещната стена. Някакъв панел се беше вдигнал и разкри асансьор. От него излязоха четирима мъже. И четиримата бяха в черни каски и лъскави униформи, нещо като гащеризони, с избродиран надпис „Енсекси“ на гърдите.

Джейн затвори очи отново и се постара да не трепва, когато нечии ръце я вдигнаха от стола. По всяка вероятност я носеха към асансьора.

— Остави тази чанта, Дърк — сопна се някъде отблизо Лидия.

— Няма — отвърна нацупен той. Джейн бе сигурна, че я е взел единствено заради секс играчките вътре.

Някакво пъшкане я накара отново да отвори очи и тя видя, че най-едрият от главорезите взе нея, а останалите трима повдигнаха Ейбъл. Един бе стиснал краката му, а другите го носеха за ръцете. Пренесоха го до асансьора и го стовариха на пода. Джейн отново затвори очи, когато Лидия натисна някакво копче. Усети, че асансьорът потегли надолу, и отправи безмълвна ругатня към сестра Нанси. Беше се оказала права, а оперативната работничка на Ч.А.Р. бе сгазила лука.

Нанси. И Бабинка. Сигурно вече са се задействали. Няма съмнение, че са се обадили за подкрепление в централата. Но какво могат да направят? Ако решат да нападат, колко ли време ще им бъде необходимо, за да се организират? Джейн нямаше никаква представа. А когато екипът бе готов, как ще влязат? Не беше сигурна дали някоя от камерите в тях е успяла да заснеме панела, който Лидия отвори. Иглата за вратовръзка на Ейбъл със сигурност не беше. Нали той падна по лице на канапето. И нейното колие не бе хванало нищо заради приведения гръб на Дърк. Може пък камерата в растението да бе заснела каквото трябва. Джейн се опита да си спомни как го остави Дърк на масичката.

Асансьорът спря и прекъсна мислите й, а Джейн с усилие на волята си наложи да не отваря очи. Мъжът, който я носеше, тръгна напред.

— Сложи я в тази, а него — в другата. — Гласът на Лидия звучеше приглушено, чуваше се нещо като ехо. Любопитството щеше да я убие, но Джейн успя да остане със затворени очи, заслушана в околните звуци. Те замряха, чуха се няколко прищраквания, които не разбра какви са. След това се озова върху нещо, което потегли напред. Рискува и отвори леко очи, за да види нащърбени скали, които профучават около нея. Вече не бяха в мазето, а в подобие на тунел, положени в нещо като открита совалка, която се движеше със зашеметяваща скорост. Тракането на релсите отдолу й подсказа, че са на някакъв път. Сега вече знаеше какво е искал да каже Дърк за баща си с онова „в планината“. Говорил е буквално.

Тунелът внезапно свърши и те се озоваха в дълга, тясна стая с нормални стени, боядисани в сиво. Лидия слезе от совалката.

— Донесете ги.

Джейн усети, че я вдигат и я носят. Отново затвори очи, чу отварянето на врата и я оставиха.

— Вържете ги — нареди Лидия.

— Необходимо ли е? — попита раздразнено Дърк.

— Да, абсолютно необходимо. Не пиха много и няма дълго да са в несвяст. — В гласа на Лидия звучеше нетърпение, докато се отдалечаваше.

Джейн отново надникна и видя, че блондинката излиза и тегли брат си след себе си.

Спря до някаква маса в съседното помещение и грабна чантата на Джейн от Дърк.

— Дай ми това проклето нещо! Ще си поиграеш с мацето и вибраторите й по-късно. Сега си имаме работа. Татко иска да сме на следващото ниво в полунощ. Вече е почти осем. Трябва да проверим дали системите работят. — Захвърли чантата на Джейн на масата и подкани Дърк да се качи на совалката.

Щом совалката се скри от погледа й, Джейн огледа притъмнялата стая. Ейбъл лежеше в другия край. Двама мъже връзваха крака му с верига към стената и му слагаха белезници, вдигнати над главата. Докато ги наблюдаваше, те се насочиха към нея.

Джейн затвори очи и остана неподвижна, докато приближат. Докато я заключваха с веригите, се замисли дали да не започне да се бие, но прецени, че не е огледала достатъчно подробно и не беше сигурна дали има още врагове, затова зачака търпеливо. Щом излязоха, тя чу отдалечаващите им се стъпки и затръшването на врата. Огледа се внимателно. Стаята бе станала по-тъмна и единствената светлина се процеждаше от светещ панел над изхода.

Тя седна внимателно и се намръщи, когато веригата на глезена й издрънча.

— Джейн! — изсъска Ейбъл.

Усети облекчение. Очевидно и той се бе правил на припаднал, също като нея. Това бе в техен интерес, реши тя.

— Добре ли си?

— Да, но съм с белезници и глезенът ми е на верига.

— Нищо. Тези неща ще ги разкараме за нула време. — „Поне така се надявам“ — каза си тя наум. Започна да върти ръце в белезниците, а след това напипа колието. Беше лазерно колие и щеше да среже белезниците като масло… ако лазерът бе насочен в подходящата посока, а тя нямаше намерение да се оперира по грешка. Нагласи колието и се опита да си представи накъде сочи.

— Какво правиш? — попита тихо Ейбъл в тъмното.

— Играя си с колието. Остави ме да се концентрирам — прошепна тя.

Той замълча, а Джейн нагласи лазера така, че да е насочен към китката й. Изрече безмълвна молитва и го задейства. Чу се тихо съскане, когато той започна да разрязва. В първия момент се уплаши, но в следващия белезниците паднаха. Тя изключи лазера и изпъна ръце пред себе си. Вгледа се във веригата, която я приковаваше към стената, и бързо я разряза. След това хукна към Ейбъл.

— Браво на моето момиче — прошепна той и Джейн долови гордост и удоволствие в гласа му.

Целуна го бързо, доволна, че е защитен от поразяващото червило, и се зае с неговите вериги. Освободи го за минути, а след това и двамата се отправиха към вратата.

— А сега какво? — прошепна Ейбъл.

Пред тях, през прозорец на вратата, видяха двама мъже в черни гащеризони да играят карти. Джейн забеляза чантата си на масата и й се прииска да е в ръцете й. Огледа се. Мъжете бяха в осмоъгълна стая с шест врати, без да брои отвора към совалките. Масата бе в центъра.

Джейн огледа заключалките на вратите. Бяха много сложни и се отваряха със специални карти. Естествено!

— Мислиш ли, че Еди е в някоя от тези стаи? — попита Ейбъл.

— Много вероятно — прошепна тя, след това коленичи, за да огледа вътрешната страна на тяхната врата. При тях нямаше нищо, дори и намек къде може да е заключалката.

— Нали каза, че в обеците имаш бомби. Можеш ли…

— Прекалено много шум ще се вдигне — прекъсна го тя. — Нали не трябва да ги предупреждаваме.

— Не — съгласи се той, но не бе особено доволен.

— Кажи ми, ако ти се стори, че са чули нещо — каза тя, свали си колието и коленичи. Започна да обработва вратата с лазера и отряза участъка, където се предполагаше, че е бравата.

— Успя! — това бе прошепнатата версия на „Ура!“. Частта, която Джейн режеше, падна в ръцете й.

Тя се ухили и се изправи. Отвори вратата няколко сантиметра, след това я затвори и се облегна на стената. Свали едната си обувка.

— Какво ще правим? — попита Ейбъл.

— Ще ги застрелям с обувката.

— Аха. — Гласът му звучеше доста несигурно.

— Сложила съм си обувки със стрелички — напомни му тя. Коленичи отново до вратата, отвори я и се прицели.

— Добре ли стреляш? — попита Ейбъл.

Джейн не отговори. Нямаше представа и затова не искаше да го притеснява. След съвсем малко щяха да разберат. Насочи токчето към гърдите на охраната отдясно, пое си дълбоко дъх и стреля.

— Олеле — прошепна Ейбъл. Джейн бе готова да му приглася, но нямаше време. Стрелата прониза чантата й, поставена на масата, доста по-встрани от ръката на охраната. И двамата зяпнаха стрелата, скочиха и се втурнаха напред.

Джейн и Ейбъл отскочиха от вратата, когато двамата нахлуха при тях. Джейн се превъртя на пода и се изправи, стиснала в ръка обувката. Тъй като нямаше представа какво е това, мъжът напредваше. Джейн стреля първа. Този път улучи целта.

Реакцията към стрелата с опиата беше почти незабавна и Джейн изпъшка, когато мъжът се стовари върху нея. Успя да го избута, седна и се огледа, готова да се притече на помощ на Ейбъл, след като бе застреляла другия мъж. Само че братът на Еди нямаше нужда да бъде спасяван. Той пердашеше непознатия с удари на ръцете и краката.

Значи владее бойни изкуства, каза си тя и усети, че го наблюдава с интерес. Имаше нещо невероятно сексапилно в издуването на мускулите му и плавните движения. Можеше да го гледа така безкрайно дълго. За щастие, Ейбъл не остана да се бие безкрайно. Перна го с точно премерен удар отстрани на шията. Джейн бе силно впечатлена. За да докараш в безсъзнание човек с подобен удар, бе необходима страхотна сила.

Ейбъл се врътна към нея в очакване на другия, но очевидно всичко бе готово. Той въздъхна и забеляза, че Джейн седи с кръстосани крака на пода и му се усмихва.

— Беше великолепен — похвали го тя.

Ейбъл също се усмихна. Пристъпи към нея и й подаде ръка, за да я вдигне, и едва сега тя забеляза колко е притеснена усмивката му.

— Тренирах малко бойни изкуства, когато бях по-млад.

— Съвсем не е било малко — отвърна тя, докато се изправяше. — Това май си забравил да ми го кажеш.

— Не е нищо в сравнение с твоите двайсет години — притесняваше се той. Погледна двамата на пода и попита: — Какво ще ги правим?

Джейн грабна картата от гърдите на единия и излезе от стаята. Приближи една от шестте врати, взря се в тъмното и щракна най-близката лампа. Килията веднага светна. Беше празна. Използва картата на охраната, за да отключи. Чу се бръмчене и вратата се отвори.

— Ще ги заключим тук — предложи тя.

Той кимна.

Довлякоха мъжете в стаята, приковаха ги за глезените, както бяха направили те одеве, и заключиха вратата. След това започнаха да проверяват останалите килии, за да открият Еди.

Джейн я намери във втората килия.

— Ейбъл — извика тихо тя и пъхна картата, за да отвори.

— Джейн! — Еди скочи от леглото, без да повярва на очите си, когато Джейн влезе. Беше прикована към стената, но нямаше белезници. Не беше дори упоена, нито пък с промит мозък, доколкото Джейн можеше да прецени.

— Еди! — Ейбъл се втурна вътре и прегърна сестра си. — По дяволите, момиче! Изкара ми акъла.

— О, Ейбъл! — Еди се отпусна на гърдите му. — Толкова ме беше страх. Аз — отдръпна се неочаквано. — Вие какво правите тук? Как ме намерихте?

— Тя — Ейбъл се усмихна щастливо и я прегърна с другата си ръка, без да изпуска Еди.

— Джейн? — Еди я гледаше, изпълнена с недоумение.

— Как успя да ме намериш?

Джейн поклати глава.

— Много е дълго за разказване. Хайде първо да се махнем.

Еди разказваше какво се бе случило, докато Джейн се справяше с веригите. Нещата бяха горе-долу, както си мислеха. Еди бе подслушала разговор по телефона между Дърк и Лидия за плановете за контрол на умствената дейност. Беше се свързала с У.Р.Ц., а в четвъртък Дърк я бе поканил на среща. Беше си казала, че може да научи нещо полезно за У.Р.Ц. Дърк я бе взел, обяснил, че работата го забавила и се налагало първо да се преоблече. Отишли у тях, той й сипал нещо за пиене и прас! — когато се събудила, била вързана с верига за стената на тъмна килия. Беше доста учудена, когато разбра, че се намира в Калифорния.

Джейн приключи с веригите и подкани двамата Андрети да излязат от килията. Затвори вратата. Дано никой не забележеше, че бравата е рязана или че охраната липсва. Джейн пристъпи до масата, взе си чантата и автомата, който охраната не бе използвала.

— Не е възможно да са имали само един автомат — измърмори тя и започна да търси другия.

— Мисля, че е един — успокои я Еди. — Единият винаги беше на вратата, стиснал оръжието, а другият внасяше храната. Този, който влизаше, беше невъоръжен.

— Сигурно, за да не му го вземат. Последното, което Енсекси биха допуснали, са въоръжени затворници — изтъкна Ейбъл.

— Харесва ми, че мислиш толкова логично — усмихна се Джейн.

— Не е ли това любов? — Еди погледна възторжено от единия към другия. — О, боже! Знаех си, че двамата сте създадени един за друг. Сигурна бях. И всичко тръгва от туршията. Нали ти казах, Ейбъл? Тя е съвършена!

— Да, каза ми. А тя наистина е съвършена — призна с известно неудоволствие той.

Джейн се разсмя. Пристъпи към тунела със совалката и се вгледа в посоката, от която бяха дошли. Там цареше непрогледен мрак. След това обърна очи в другата посока. Там имаше светлина и врати. Пъхна ръка в чантата си, откри химикалка и я извади.

— Така — каза тя и махна капачето. Силен лъч светлина изскочи от писеца. Тя се върна при брата и сестрата.

— Вие двамата вземате автомата и това и тръгвате натам, откъдето дойдохте. Ще използвате фенера само ако е крайно наложително. Може да се натъкнете на охрана и светлината да ви издаде.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — попита удивена Еди.

— Не. — Джейн пренебрегна смръщеното чело на Ейбъл и погледна приятелката си. — Смятат да активират програмата, каквато и да е тя, в полунощ. Не знам колко време ще отнеме на Ч.A.P., за да дойдат, но не можем да рискуваме семейство Енсекси да си постигнат своето. Щом излезете, кажете на останалите, че ще се опитам да ги спра. И да обясните как се стига тук. Те би трябвало…

— Само през трупа ми — изръмжа Ейбъл.

Джейн въздъхна и се обърна към него.

— Ейбъл, не мога да ти позволя…

— Не те пускам сама — прекъсна я отново той. — Идвам с теб.

— И аз — заяви Еди. Когато Джейн я изгледа, приятелката й вирна брадичка. — Няма да се измъкна и да ви оставя сами, след като ми спасихте кожата. Освен това, докъде ще успея да стигна? Няма сама да вървя в този тъмен тунел. Може да има плъхове. — Тя потръпна. — Мразя плъхове. Ако пък използвам светлината, ще ме спипат още на десетата крачка.

Джейн погледна кисело и двамата Андрети, но те й отвърнаха със също толкова кисели погледи. След малко тя се предаде. Нямаше нито време, нито смисъл да спорят. Помощта им щеше да е добре дошла.

— Добре Еди, вземи автомата. Ейбъл… — Поколеба се, след това бръкна в чантата и извади единия от вибраторите. — Това са миниракетоносители. Завърташ основата и върха в различни посоки и натискаш копчето за включване. Това са само прототипи, но в тях има достатъчно експлозив, за да причинят огромни щети. Така че, цели се внимателно — Подаде му ги.

— А ти какво ще използваш? — попита развълнувано Еди, докато Ейбъл нагласяваше свързаните един за друг вибратори през гърдите си като патрондаш. — И на теб ти трябва оръжие.

Джейн се поколеба, свали си обувките и ги вдигна.

— Ето. Да вървим.

Тръгна първа, но замръзна, когато видя над десет човека, застанали при релсите за совалката. Всички бяха въоръжени с автомати като на Еди.

— Ами, аз дали да не използвам един от вибраторите? — попита Ейбъл едва чуто.

— Не — въздъхна Джейн. — Може да срутиш планината върху нас.

— Какво ще правим тогава? — попита Еди.

Джейн обмисли възможностите. Нямаше начин да се измъкнат живи. Поне не и в момента. Вдигна ръце и пристъпи напред.

— Предаваме се.

Четирима мъже се упътиха към тях. Взеха автомата на Еди, вибраторите на Ейбъл, чантата и обувките на Джейн.

— Аз… може ли да си ги обуя? — попита обнадеждена Джейн. Все още имаше лазерното колие и обеците — бомби, но в обувките имаше шест неизползвани стрелички в единия ток и четири — в другия. Може би щяха да дотрябват.

Остана с отворена уста, когато един от мъжете поклати глава, обърна се и изстреля една стрела в стената.

— А вие как… — Замълча, когато той се усмихна и посочи камерата в единия ъгъл на помещението за охрана.

— Усмихнете се. Това е „Скрита камера“ — каза сухо той. Протегна ръка. — Обеците, колието и гривната.

Джейн въздъхна, свали бижутата и ги подаде. Претърсиха и двамата Андрети. Взеха иглата за вратовръзка на Ейбъл, но се чу звукът от приближаващата се совалка и те се насочиха към платформата.