Линси Сандс
Максимална защита (14)

Глава 14

Джейн потри ръце, докато наблюдаваше санитарите да извозват тялото на Джош Паркър. Много забавно щеше да им бъде, докато го свалят по тези безкрайни стъпала, каза си тя.

— Значи ти не видя какво точно се случи? — попита отново Колин. Беше й задал същия въпрос още напред, докато разказваше на сестра му Лий за преживяното. Съседката им бе чула сирени и бе излязла заедно с гостите на терасата, за да види какво става. Щом забелязала колата на брат си все още на алеята пред тях, а брат й го нямало, последвала служителите на реда до усамотеното кътче у семейство Гудиноф. Джейн й бе обяснила какво се е случило, а също и на Колин. След това Лий си бе тръгнала.

— Не. — Джейн се размърда и стъпи на единия си крак, поставяйки стъпалото на другия отгоре, за да го стопли. Каменната пътека бе студена като лед. — Не може ли да седнем?

— О, да, разбира се. — Той я последва към столовете на хълма. Настани се до Ейбъл на пейката и сгъна крака под себе си.

— Може да влезем вътре — предложи Колин, забелязал, че разтрива ръцете си и трепери.

— Не мога да оставя Ейбъл сам тук. Затова бях излязла навън.

— Да. — Погледът на Колин се премести към Ейбъл. — Сигурна ли си, че е добре? Не е помръднал, откакто пристигна линейката.

— Просто пи малко повечко — излъга тя с надеждата, че Ейбъл ще й прости. Или по-скоро, че никога няма да чуе тази лъжа.

— Хм. — Колин разтри врата си. — Ами тогава да го внесем вътре.

— Може ли? — попита обнадеждена тя. Колко й се искаше да си влезе вътре. Замръзваше. Сигурно това бе реакцията, след като някой й бе умрял в краката.

— Може, разбира се. — Офицер Олкърс стана и мина пред Ейбъл, избута го в почти право положение, след това подпъхна рамото си под кръста на мъжа и го вдигна. — Олеле! — Джейн скочи, за да помага, но бързо се отдръпна. Не можеше да помогне с нищо. Беше оставила потъналата в кръв завивка и смяташе да се заеме с нея утре, затова изтича пред Колин, за да му отвори вратата.

— Накъде? — попита той колебливо, щом влезе.

— Просто го остави на леглото — отвърна Джейн.

Колин остави Ейбъл, огледа го и поклати глава.

— Сигурна ли си, че е добре?

— О, да — каза убедено тя. — Никак не носи на пиене.

— Значи не трябва да пие — заключи офицер Олкърс.

Джейн се сви, доловила неодобрението в гласа му.

— Обикновено не пие. Дори и днес не е пил кой знае колко, но след като се върнахме от Лий, взе таблетка за алергията си и сигурно двете неща… — Тя сви рамене. — Подейства му като нокаут.

Реши, че лъжата е върхът. Не й се искаше да си мислят за Ейбъл като за някое пиянде, единствено защото нея не я биваше за таен агент и го бе оставила да я целува, без да си изтрие поразяващото червило. За нещастие, внезапната паника, обзела Колин, й показа, че е направила грешка.

— Смесил е алкохол с лекарство? Може би трябва да го закараме в болницата, за да го прегледат. Може да…

— Нищо му няма — настоя Джейн. — Аз ще го наглеждам. Затова бях навън, вместо да съм си легнала, когато се появи Паркър.

Надяваше се той да приеме думите й за истина и да си тръгне, за да може отново да започне да подслушва и следи съседите. Той нямаше такова намерение.

— А, да, Паркър. — Потри с ръка лицето си, огледа се и посочи към канапето и столовете в единия край на голямата спалня. — Да поседнем там и да поговорим.

Джейн усети как сърцето й се свива. Вече му бе казала какво се е случило. При това го бе повторила два пъти. Изглежда, трябваше да поднови разказа за злополуката и трети път.

— Разбира се — Джейн го поведе към канапето и седна, след това забеляза отворения лаптоп на масата с образа на къщата на семейство Енсекси. Затвори го бързо и се усмихна притеснено на Колин, когато се настани до нея.

Той се вгледа в затворения компютър, с ясно изразено любопитство, но не каза нищо. Вместо това бръкна в джоба си и се намръщи, когато откри, че е празен.

— Да имаш лист и някаква химикалка?

Джейн се огледа доволна, че забеляза кубче за бележки и химикалка, оставени до телефона на близката масичка.

— Това става ли? — Тя му ги подаде.

— Да. Благодаря — Той скъса една страница, за да може да пише. — Така, от всичко, което каза, е ясно, че ти не си видяла нищо.

— Не — Джейн поклати глава. — Двамата с Ейбъл бяхме, ъъъ, говорехме си на хълма. След това той заспа. Не исках да го оставям сам, но беше студено и затова донесох завивката, за да я метна върху него. Тъкмо се канех да седна и аз, когато чух, че някаква кола потегля рязко. — Тя замълча и затвори очи, за да се опита да си спомни по-добре. — Всъщност май чух вик преди това. — Отвори очи, за да е сигурна, че този път записва. Той наистина записваше. — Да, сигурна съм. Чух вик, след това някаква кола бързо потегли. Последва скърцане на спирачки и някакъв удар. Тъп удар.

— Значи първо си чула спирачките, а след това удара? — попита Колин.

— Да — отвърна убедено тя.

Той записа нещо.

— Продължавай.

— Тогава чух, че две врати се затварят. Жената попита „Къде е той?“ или „Къде отиде той?“. Нещо такова. Мъжът отговори „Към къщата на Гудиноф“. Аз… — Тя спря, отвори очи и продължи: — Очевидно знаеха чия е къщата. Това означава, че е някой от квартала.

— Ъъъ, да. Има доста голяма вероятност, нали? Все пак това е изолиран квартал.

— О, да, да, разбира се. — Джейн отпусна рамене. Беше впечатлена от собствената си съобразителност.

— Става късно — каза той вместо извинение, но след това се сети. — А ти позна ли гласовете?

Джейн се замисли, след това поклати извинително глава.

— Не.

— Нищо. Това също може да е от помощ. Знам, че си се запознала със семейство Джонсън. Гласовете на улицата заприличаха ли ти на техните?

Джейн не се колеба.

— Не.

— Ами на Дърк и Лидия?

Тя поклати глава.

— Добре. — Той поспря, за да напише нещо, и после продължи: — Виждаш ли, така възможностите намаляват. Когато аз си тръгвах, у Лий бяха останали четири двойки. Седем семейства вече си бяха тръгнали. А ти току-що изключи две от списъка на заподозрените.

— Така ли? — усмихна се лъчезарно Джейн. — Това е добре.

— Значи какво стана, след като мъжът каза: „Към къщата на Гудиноф“?

Джейн отново затвори очи.

— Чух как нещо се движи сред дърветата, и извиках: „Ей, пострадал ли е някой?“ След това стана тихо. Вратите отново се хлопнаха и колата потегли. След това той… Джош… започна отново да се движи сред зеленината. Аз продължих да викам и той се приближаваше. След това ти извика и дойде и… — Тя сви рамене. Той знаеше останалото. Нямаше нужда да продължава с разказа.

Той записа още няколко неща, след това сгъна листовете и ги пъхна в джоба си.

— Не изглеждаш никак доволен — отбеляза Джейн.

Лека усмивка се появи по устните му.

— Не съм. В Сонора не е имало подозрителна смърт от… ами, откакто аз се помня. Вече ти казах в „При Пърко“, че тук няма престъпност.

Джейн мълчеше. Тук имаше много повече престъпност, отколкото си мислеше шерифът. Например отвличане.

— Защо каза подозрителна смърт? Значи не смяташ, че това е било случайност.

Колин сви рамене.

— Ами спирачките преди удара показват, че може да е шофьор, ударил пешеходец и избягал — призна той. — Само че останалата част ме притеснява. — Той стана и започна да крачи пред канапето, лицето му бе развълнувано. — И защо Паркър ще бяга от местопрестъплението? Бил е ранен. Имал е нужда от помощ. Защо не е останал на място и не е изчакал някой да му помогне?

Джейн поклати безпомощно глава. Нямаше представа какво точно се е случило, но и не можеше да повярва, че някой бе блъснал човек нарочно. Поне не и някой от квартала. Нали работеше за семейство Енсекси? Кой би искал да го прегази?

— Май трябва да тръгвам, за да те оставя да поспиш. — Гласът на Колин бе пълен със съжаление.

Джейн го изпрати до вратата, която водеше към злополучния кът, поспря, когато и той спря, и му се усмихна въпросително, щом забеляза, че шерифът се колебае.

— Съжалявам, че стана така още първата ти вечер тук. Всъщност подобни неща никога не се случват.

— Сигурно. — Тя махна с ръка. — Вината не е твоя.

— Не е. — Той остана още минута, след това продължи. — Ами ти и Дърк? Вие да не…

Джейн замълча за момента.

— Двамата с Дърк се запознахме тази вечер. Та аз пристигнах днес, нали не си забравил?

— О, да — усмихна се той. — Точно така.

Очите му се спряха на устните й и на Джейн й се стори, че смята да я целуне. След това реши, че греши. Еди не бе единствената, чийто любовен живот бе като пустиня, и след като не само един прояви интерес към нея за една вечер, а цели трима се опитаха да й налетят, й дойде прекалено много. Освен ако причината наистина не бе в парфюма серум на истината. Май наистина трябваше да намали количеството феромон.

— Джейн, намирам те много привлекателна.

Тя трепна, когато пръстите му леко помилваха бузата й. Тя присви очи към него.

— Да не си ми мирисал врата?

— Моля? — Той беше силно озадачен.

Джейн бе готова да си прехапе езика. Колко бе глупава! Трябваше да се научи да пази мислите за себе си. Времето, прекарано в самота и работа, не й се бе отразило кой знае колко добре, след като бе готова да изтърси всяка своя мисъл в мига, в който вече не беше сама.

— Нищо, забрави. — Усмихна му се бързо и притеснено. — Просто се случи така, че трима мъже… и тримата са привлечени от мен за една вечер. Просто не съм свикнала. Реших, че трябва да е заради парфюма ми.

Колин прие думите й за покана и се наведе, за да й помирише врата. Джейн се стегна и за малко не изстена на глас.

— Хубав е — каза той, след това спря и отново помириса. После се изправи. — Много сексапилен, но не толкова сексапилен колкото тази копринена пижама на теб. Нито пък роклята ти тази вечер. — Подсвирна тихо.

— Мили боже! — прошепна Джейн. Нямаше да може да се справи с още един влюбен мъж. Дали беше парфюмът? Може би Ейбъл я бе целунал, защото парфюмът…

— Харесвам те, Джейн. — Тя вдигна поглед и той продължи: — Не ти вярвам, но те харесвам.

Джейн не бе сигурна кой остана по-изненадан от думите на Колин. Очите на мъжа се разшириха, нейните също, а той покри устата си с ръка.

— Не исках да кажа това — добави бързо той. — Исках да кажа, че си сладка и умна и си замислила нещо. — След тези думи изглеждаше още по-ужасен, а на нея й се прииска да беше вдъхнал повече от парфюма. Количеството сега му бе достатъчно, за да каже истината, но щеше да се чувства безкрайно неудобно. Ейбъл и Дърк съвсем не се бяха почувствали неловко да разкрият мислите си, но пък и те бяха вдишали доста повече.

— Трябва да вървя — каза Колин иззад ръката си.

— Разбирам — отвърна сериозно Джейн и бе сигурна, че го чу да казва „Ще ми се наистина да разбираше“, когато излезе през стъклената врата. Видя го да минава под жълтото полицейско ограждение, с което бяха отделени дърветата, където бе развръзката на престъплението.

Когато Колин зави зад ъгъла на къщата и изчезна от погледа й, Джейн се върна на канапето. Отвори лаптопа и разгледа всяка една от четирите снимки. Тъкмо се канеше да започне безкрайното нощно наблюдение, когато се сети за баба си. Беше оставила жената чак в другия край на къщата съвсем сама. Не че някой можеше да проникне с взлом, но баба й не можеше да се справи сама, ако имаше нужда от нещо, а Джейн бе прекалено далече, за да я чуе. Погледът й попадна на торбите, оставени до канапето. Отвори по-близката и извади две радиостанции.

Остави едната на масичката за кафе, а другата пренесе в стаята на баба си. Маги Спайръс спеше дълбоко, а Ръфи се бе свила от едната й страна. Джейн остави радиостанцията на нощното шкафче и я включи. Щом се събудеше баба й, веднага щеше да разбере какво е това.

Почувствала се по-добре, Джейн понечи да излезе, но баба й я извика почти шепнешком:

— Извинявай. Не исках да те будя — прошепна Джейн. — Просто поставях радиостанция, за да чуя, ако ме извикаш. Трябва да държа под око семейство Енсекси.

— Добре, скъпа.

Джейн се усмихна на тихите й думи и отново се върна в голямата спалня. Отби се бързо в кухнята, за да си направи нес кафе и да остане будна по-дълго.

Настани се на канапето, погледна и четирите камери, за да види дали нещо не се е променило. Съмняваше се, че тази вечер може да се получи каквото и да е. Лошите със сигурност си бяха легнали. Поне така си мислеше. Никога преди не бе вършила подобно нещо. Но баба й не каза да остави тази работа, затова… Мисълта за Бабинка я накара да се сети да включи радиостанцията на масичката за кафе. След това се настани на канапето и се загледа в нетрепващия образ на къщата на семейство Енсекси. Господин Тибс изпълзя изпод леглото и се настани до нея. Притисна се отстрани, побутна няколко пъти ръката й, докато тя започна да го гали, след това затвори очи и заспа.

Джейн премести поглед от котката към Ейбъл, проснал се на леглото.

Очертаваше се дълга нощ.

 

 

Ейбъл отвори очи със стон. През прозореца струеше ярка слънчева светлина и падаше право в лицето му. Уф! Разчитай на Калифорния за слънчеви дни през ноември, помисли си с неприязън той. Седна в леглото и отново изпъшка.

Главата му щеше да се пръсне. Гадна работа. Постара се много да не я мърда, докато спускаше крака от леглото. Намираше се в голямата спалня и все още бе облечен в черните дрехи, с които помагаше на Джейн снощи. Това не беше никак добре. Да не би да я бе зарязал? Всеки миг от изминалата вечер му се губеше в мъгла.

Изправи се внимателно и погледът му се плъзна към остъклената врата. Жълто полицейско ограждение. Полицейско ограждение! С него бе оградено цялото кътче сред дърветата, на върха на хълма. Какво, по дяволите, се бе случило снощи?

Отвори вратата и излезе, за да огледа по-добре. Ярко цветно петно, захвърлено на земята до масата и столовете, привлече погледа му. Щом се приближи, позна завивката от леглото. Кървавите петна го стреснаха и Ейбъл инстинктивно вдигна ръка към главата си. Един добър удар би обяснил главоболието и замъглените спомени от снощи, само че черепът му си изглеждаше съвсем здрав. Нямаше нито цицини, нито други наранявания.

Огледа се учуден отново, но освен жълтото ограждение, нищо друго не намекваше за снощната случка. Опита се да си спомни, с надеждата да разреши тази мистерия, но умът му се оказа напълно безполезен. Имаше някакъв смътен спомен за монтирането на камери и микрофони, а след това се сети, че помогна на Джейн да се качат на хълма. Стори му се, че май я бе целунал, но съвсем не беше сигурен, а не можеше да си обясни как се е озовал в леглото след това.

Силно озадачен, той се върна в спалнята и спря, щом забеляза Джейн, заспала на канапето. Господин Тибс се бе свил до нея. Приближи се, готов да я събуди, за да разбере какво е ставало предишната вечер, но погледът му попадна върху лицето й. Под очите й имаше тъмни кръгове от умора, а тя бе бледа и някак изпита. Очевидно бе стояла будна цялата нощ, за да наблюдава образите от камерите за наблюдение. Сигурно бе заспала съвсем скоро.

Нека спи, реши той и остана загледан в бледите лунички, пръснати по носа й. Необичайна топлина се разля в него и той се усмихна въпреки болката в главата. Това момиче му харесваше. Беше умна, забавна и невероятно сексапилна. Освен това се целуваше страхотно, ако избледнелият му спомен беше истина. Определено припламнаха искри, когато устните им се докоснаха.

Той отмести кестеняв кичур от бузата й и си припомни някои от нещата, които Еди му бе разказвала за нея през последните шест месеца. Почти във всеки техен разговор, сестра му успяваше да вмъкне по нещо за тази жена, а също и във всеки имейл. С всеки нов разказ картината на Джейн се бе допълвала, докато се бе превърнала в непозната без лице, но услужлива, забавна и невероятно предана. Действителността се оказа още по-приятна.

Ейбъл предполагаше, че бе видял Джейн в най-лошата й светлина преди два дни. Отначало тя бе проявила недоверие и подозрителност, след това се бе паникьосала, а след това надделяха умората и притесненията. При създалите се необичайни обстоятелства, тя бе проявила всички страни от характера си много по-бързо, отколкото във всеки друг момент. Някои жени щяха да се озлобят и да станат сопнати, други биха избухнали в сълзи, признак на безпомощност. Джейн приемаше спокойно и отговорно всеки нововъзникнал проблем и вършеше задачите, без да вдига много шум.

Всъщност, осъзна той, тя се бе държала значително по-добре от него с пристъпите му на паника и разочарование, проявени при изчезването на Еди. Всичко бе станало толкова набързо: Еди бе отвлечена, пътуването насам. Спомни си няколкото пъти, когато успяха да забравят тревогите и си говореха в пикапа. От всичко, което научи сам, и от всичко, което му бе разкривала Еди, той вече знаеше, че двамата с Джейн имат много общи неща. Може би…

Не, каза си той. Тук няма може би. Ако тя си беше най-обикновена Джейн Спайръс, съседка на сестра му, тогава може и да имаше възможност за може би. Само че тя не беше. Работеше като агент под прикритие. Бе шпионин с вълнуващ живот и наситена с опасности кариера. Това беше късметът на Ейбъл. Последните няколко години се бе съсредоточил над кариерата си. Сега всичко вървеше както трябва и вече бе готов да се установи на едно място и да обърне внимание на личния си живот. И в кого намери да се загледа? В жена, която по никакъв начин не би обърнала внимание на отегчителен счетоводител като него.

На Ейбъл му се прииска Еди да не му бе казвала нищо за Джейн. Освен това му се прииска да не е била отвличана. Извърна поглед, огледа стаята и отново се взря през остъклената врата. От мястото си не успяваше да види къщата на семейство Енсекси, но и не се налагаше. Еди бе някъде вътре, може би наранена, уплашена, може би подложена на опити за контрол над умствената дейност и забравила всичко, което е било преди.

Това чакане го измъчваше, също и неизвестността. Прииска му се да има една кристална топка. Еди беше… тя беше малката му сестричка. Винаги я бе защитавал, винаги бе правил всичко по силите си, за да я предпазва от беди. Ето, че сега се бе провалил, защото не бе до нея да предотврати отвличането. Знаеше, че става глупав, но сърцето му не разбираше нещата по същия начин и той бе твърдо решен да се върне във Ванкувър, независимо дали ще получи длъжността или не. Семейството бе прекалено важно, за да си позволи да живее толкова далече от тях. Но ето, че тези неща изкристализираха едва когато загубиш някого.

Еди щеше да остане доволна от решението му, беше съвсем сигурен. А тогава щеше да продължи атаките и опитите да ги събере с Джейн. Отново погледна жената на канапето. Джейн щеше да се окаже още една причина за желанието му да се премести във Ванкувър. Можеха да започнат връзка, да видят дали…

Възпря тези мисли, осъзнал какво прави. Щеше да бъде толкова хубаво и приятно да има връзка с нея, но това не означаваше, че тя иска да има връзка с него. Според Еди щеше да иска, сестра му бе убедена, че са създадени един за друг, но тя не знаеше, че приятелката й е таен агент.

Мислите му отново се върнаха към полицейското ограждение. Той не беше ранен. Джейн също изглеждаше добре, ами Еди… Да не би да е успяла да избяга по някакъв начин от похитителите си и да е изтичала до най-близката къща за помощ? Да не би двамата Енсекси да са я подгонили и…

Въпреки решението си да я остави да спи, младият мъж се протегна и премести господин Тибс на пода, за да заеме мястото му в самия край на канапето до Джейн. Тя бе полуизвърната на една страна, отпусната почти по корем, забола нос в китката си. Никак не му се искаше да я буди, но трябваше да разбере какво точно се е случило.

— Джейн?

— Ммм? — Тя се превъртя на гръб и примигна сънено. — О, Ейбъл, сънувах те.

Това го разсея. Сънувала го е?

— Какво сънуваше?

— Беше гол и аз нямаше нужда да мисля за бавно и нежно, за да се почувствам сексапилна.

Думите й го изненадаха. В тях нямаше кой знае какъв смисъл.

— Ъъъ, Джейн? Какво е това бавно и нежно? Защо то трябва да те кара да се чувстваш сексапилна?

— Баба ми каза да си го повтарям, за да се заинтересува Дърк — обясни сънено тя. — Само че аз открих, че става много по-добре, когато си мисля за теб без кърпа и без котка, както бе в мотела Сонора Сънсет.

— Така ли? — намръщи се Ейбъл. Това не бе момент, за който искаше да си спомня. Прочисти гърлото си и се върна на това, което го интересуваше в момента. — Джейн, какво се случи снощи?

— Целуна ме и на мен много, ама много ми хареса.

— Наистина ли? — Отново се разсея и усети как хормоните му преминават в атака.

— Наистина. Докато не припадна. След това ми стана много тъжно. — Тя въздъхна, протегна се и за малко да го събори от мястото, което бе заел на канапето.

— Припаднал ли съм? — попита той, докато се стараеше да не тупне на земята. Погледът му не можеше да се откъсне от гърдите й, докато тя се протягаше. Долният край на пижамата също се бе вдигнал и разкри част от кожата й. Ейбъл се облиза.

— Да — отговори тя и добави намусено. — Тъпото поразяващо червило.

— Поразяващо червило ли? — Ейбъл откъсна поглед от тялото й, щом осъзна думите. — Какво е това поразяващо червило?

— Поразяващото червило на Липшиц — изсумтя тя, сякаш всичко бе повече от ясно. След това повдигна ръка и я премести върху ръката му, за да опипа ризата. Ейбъл се постара да не обръща внимание на докосването.

— Добре — отвърна бавно той. — Снощи беше с червило. Нали така?

— Да, съвсем ми изскочи от ума, когато започна да ме целуваш — призна тя. — Не ме бива за агент. Добрият агент щеше да си спомни и нямаше да се остави да бъде покорен от сексуалното ти излъчване.

Ейбъл се изпъчи гордо.

— Значи имам сексуално излъчване? — попита той.

— И още как — отвърна сериозно тя.

Ейбъл си позволи да се наслади на момента, но след това го прониза нова мисъл.

— А беше ли с това поразяващо червило, когато Дърк те целуваше? Защо той не загуби съзнание?

— Защото бях изтрила повечето, когато започнах да ям, но беше останало малко и то се смеси с ПСИ на Ч.А.Р. и той се превърна в едно тъпо, похотливо прасе.

— ПСИ на Ч.А.Р. ли? — попита Ейбъл, въпреки че никак не му се искаше да си спомня как Дърк беше награбил Джейн, когато ги завари. Искаше му се да фрасне един на оня тип. „Фрас и гадняра го няма“ — обичаше да казва един негов приятел.

— Парфюм серум на истината.

— Парфюм серум на истината ли? — Той се вкамени, когато си спомни как бе заровил лице във врата й, докато бяха снощи на хълма. Изведнъж си спомни… Погледна я остро. — Колко време е действието на този ПСИ на Ч.А.Р.?

— Около час. Зависи колко си вдъхнал — обясни Джейн.

— Цял час? — Той се учуди. — Значи не съм поел много. Ти си го сложи, преди да отидем на гости, а аз не съм ти мирисал врата, докато…

— Ааа, аз си помислих, че ме питаш колко време действа на потърпевшия. Тогава е около час. Но иначе се задържа към двайсет часа, или докато не се изкъпеш.

— Двайсет часа? — повтори той, изпаднал в ужас.

— Ми да. Трябваше да го измисля така, че да е дълготраен. Какво ще стане, ако на агента му трябва малко повече време, за да го помирише мишената? — попита разумно тя.

— Двайсет часа — повтори Ейбъл. Значи все още действа, разбра той и я погледна любопитно. Тя самата май казваше цялата истина доста безпроблемно. Не личеше нито да се чувства неловко, нито да се колебае. И ако не грешеше, зениците й бяха доста разширени. — А действа ли на този, който го носи?

— Не става от контакта с кожата. Трябва да го вдишаш.

Точно така! Тя спеше, притиснала носа си към китката, и бе вдъхнала собствения си ПСИ, при това кой знае откога. Можеше да я попита за каквото желае и тя щеше да му каже истината. Усети чувство за вина при тези мисли, но то бързо се изпари. Все пак снощи тя бе измъкнала истината от него. Нещата се завъртаха, но така бе справедливо. Първата му цел бе да разбере какво се е случило снощи. Трябваше да е сигурен, че Еди не е ранена в болницата или пък мъртва в моргата.

— Защо има полицейско ограждение и окървавена завивка навън?

Джейн преразказа събитията от предишната вечер и отговори веднага без заобикалки на всички въпроси. Ейбъл започна да се отпуска. Значи не е била Еди. Все още не бе на сигурно място, но поне не бе мъртва или ранена… това бе ясно.

Ейбъл отново погледна Джейн. Тя го наблюдаваше широко усмихната.

— Защо се смееш?

— Имаш най-прекрасните очи. Много обичам да ги гледам.

— Наистина ли? — Ейбъл също се усмихна. — Ами Дърк? Не мислиш ли, че и неговите очи са красиви?

— Да.

Ейбъл се намръщи и възторгът му спадна при откровението й. Сам я бе попитал, каза си с въздишка той.

— Дърк е съвършен. Изключително красив. — Тя продължи да разсъждава. — Само че е един тъп и егоистичен дръвник.

Това даде надежда на Ейбъл, но замълча, когато тя продължи:

— Ти си много мъжествен. Не си красив като Дърк, но си мъжествен. И си по-приятен от него. А си и умен и много ми се иска да ме целунеш.

Ейбъл изстена. И той искаше. Много му се искаше, но предполагаше, че ПСИ намалява задръжките му и позволява на жертвата да каже цялата истина и да направи неща, които потърпевшият обикновено не прави. Имаше чувството, че ще се възползва от нея. Все едно да си легне с жена, която е пила прекалено много, а Ейбъл не искаше да направи подобно нещо.

— Джейн, много ми се иска, но…

— Ти не ме искаш. — Тя въздъхна нещастно и долната й устна се издаде нацупено, но толкова сладко, че му се прииска да я захапе. Докато Ейбъл се стараеше да се въздържи, Джейн добави: — Аз съм пълен провал и като жена, и като агент. — Преди той да успее да й каже нещо окуражаващо, лицето й доби объркано изражение. — Всъщност аз не съм точно агент. Или май вече съм?

Откровеността й го стъписа. Почувства се объркан.

— Как така да не си агент?

— Работя в изобретения и нововъведения. Само че Уай ме направи шпионин, защото бях тук и нямаше кой друг да дойде.

Ейбъл се вкамени при това признание.

— Ами Маги?

— Баба ли? — Джей сви рамене — Тя беше оперативен работник… докато се парализира.

— Защо, по дяволите, се съгласи с тази задача? — попита Ейбъл, изпълнен с гняв. Та те бяха трима аматьори, които се опитваха да спасят живота на сестра му!

— Защото Еди имаше нужда от мен, а я обичам като сестра — отвърна простичко Джейн.

Погледът му омекна.

— Готова си да направиш много за хората, които обичаш, нали?

— Готова съм да умра за тези, които обичам — съгласи се тържествено тя. — Само че предпочитам да не го правя.

Ейбъл усети как по устните му плъзва усмивка.

— Джейн Спайръс, ти си невероятна. Мисля, че се влюбвам в теб.

— О, това е прекрасно. — Тя въздъхна. — Мисля, че и аз ще се влюбя в теб, Ейбъл. — Усмихнаха се един на друг, след това тя поднови атаката. — Сега вече можем ли да правим секс?

Ейбъл усети как смехът му избликва. Тя беше прелестна. Сякаш го молеше за сладолед. Смехът му секна обаче, щом я чу да казва:

— Никога не съм имала оргазъм, но мисля, че с теб ще се получи.

Какво? Това си бе живо предизвикателство. Никога не била имала оргазъм? Мили боже, с удоволствие щеше да предизвика първия. А също и втория и… „Успокой топката, момче“ — каза си той и стисна ръката й, плъзнала по гърдите му. Тя не беше на себе си. Не можеше да се възползва от нея. Ако по-късно все още го желаеше щеше да…

— Много ми се иска да ме накараш да викам и да се моля, както каза снощи.

Ейбъл затвори очи, защото думите й го накараха да си я представи гола под него, отметнала глава назад, напрегната, докато вика името му. Отвори очи, за да прогони образа. Беше прекалено възбуждащо. Вече бе започнал да става твърд. Не просто започнал. Защо трябваше да е под влиянието на… Прониза го внезапна мисъл.

— Джейн, ако не беше под влиянието на серума на истината, пак ли щеше да искаш да те любя?

— Да не би да съм под влиянието на серума на истината? — попита изненадана тя.

— Да. Страхувам се, че е точно така.

— Олеле. — Тя кимна. — Затова значи се чувствам, все едно че летя.

— Май да. Само че, Джейн… ако не беше под въздействието на серума на истината, щеше ли да искаш да те любя сега, тук?

— Мисля, че да. Желаех те снощи, а тогава не бях под никакво въздействие. Освен това серумът на истината не те кара да правиш неща, които не искаш. Той има за цел да намали…

Това бе достатъчно, за да успокои съвестта на Ейбъл. Наведе се и я накара да замълчи, притискайки устни към нейните. Тя спря по средата на изречението. Щеше да задълбочи целувката и да плъзне език в устата й.

Ейбъл бе живял в различни градове в Онтарио и Англия, надяваше се да се установи във Ванкувър, но в този момент, на това канапе, бе сигурен, че се чувства като у дома.