Линси Сандс
Максимална защита (16)

Глава 16

— Беше злополука.

Джейн реши да не си вади заключения, преди да е изслушала жената. Беше се върнала в кухнята, облечена в чисто нови дънки и синя риза с къс ръкав и завари Ръфи да опикава крака на Даниел Браунстайн. От това горкият човек само печелеше, но смъртта на Джош Паркър си оставаше въпрос номер едно. Джейн пъхна ръка в джоба си, готова да извади флакона със силно концентриран нервно паралитичен спрей, в случай че семейство Браунстайн започнеха да създават проблеми.

Напомни си, че трябва да внимава и да държи струята на спрея настрани от баба си и Ейбъл и небрежно попита гостите защо не са останали да окажат помощ на човека след катастрофата.

Последва гробно мълчание. След няколко минути Луелин повтори, че било злополука.

— Наистина беше злополука — подкрепи я Даниел, след като забеляза колебанието им. — Той успя да избяга от багажника и…

— Ъъъ… извинявайте… — прекъсна го Ейбъл. Беше свалил тигана от котлона и се бе приближил до масата, стиснал лопатката в ръка. — Правилно ли чух? Казахте, че бил избягал от багажника? Имате предвид багажника на колата ви?

Гостите се спогледаха и Луелин посегна към чантичката си. Джейн, в желанието си да е подготвена за всяка ситуация, изтегли флакона от джоба си. Луелин се намръщи, щом видя какво стиска младата жена.

— Това не е лак за коса, познах, нали?

Джейн поклати глава.

— Струва ми се, че не е. — Тя погледна притеснено от флакона към лицето на Джейн. — Искам само да си извадя личната карта. — Джейн продължаваше да държи флакона, насочен към нея, но поне кимна с глава и Луелин бръкна бързо, отвори портфейла си и извади някаква карта.

Джейн погледна документа.

— ФБР значи?

Гостенката кимна.

— От Ч.А.Р. са се свързали с шефа ни и са обяснили как стоят нещата.

— Толкова, колкото на тях им е изнасяло — добави Даниел.

— Помолили да изпратим агенти, защото сте имали нужда от подкрепление, докато пристигнат други агенти на Ч.А.Р. — Луелин прочисти гърлото си. Казаха ни да ви кажем „Ай!“, като дойдем.

— Да не би да е Уай? — поправи я Джейн.

— Та ни се искаше да разберем защо да го казваме това „ай!“ — попита направо Даниел.

— Няма значение — махна с ръка Джейн и реши да не дава повече обяснения. Малко се поотпусна и отново прибра флакона с нервнопаралитичния газ в джоба си.

— Значи ФБР са купили къща и са ви настанили в квартала като семейство Браунстайн.

— Не. Истината е, че семейство Браунстайн са си купили къщата преди три седмици и е трябвало да се нанесат този уикенд. Тях ги изпратиха във ваканция, а ние се настанихме в къщата вместо тях.

— А какво търсеше Паркър в багажника ви? — попита Ейбъл, все още твърде подозрителен.

— Защото закова Джейн — отвърна Луелин.

— Заковал е Джейн? — опули се Ейбъл.

— Позна я — обясни Луелин. След това се обърна към Джейн: — Видях го как реагира в къщата, в коридора пред кабинета, когато двамата с Дърк излязоха.

Джейн кимна и обясни какво се бе случило на баба си и Ейбъл.

— Луелин тъкмо бе излязла в коридора, когато вратата на кабинета се отвори. Тя се пъхна в една от съседните стаи. Само че аз се оказах прекалено бавна и не успях да се скрия никъде.

— Оказа се килер — намръщено поясни жената. — Последвах те в коридора, за да ти разкрия кои сме. Трябваше да знаеш, че можеш да разчиташ на нас в случай на нужда. Но в същото време и те излязоха в коридора. Оставих вратата открехната и видях как Дърк ти се зарадва и усетих, че Паркър таи нещо. По изражението му разбрах, че те познава отнякъде. Исках да те предупредя, но Дърк те повлече обратно в кабинета и затвори вратата.

Джейн кимна.

— Май си права. Познал ме е и се е сетил, че съм приятелка на Еди.

— Еди ли? — попита оживено Даниел Джейн разбра, че им е казан само необходимия минимум. А тя нямаше намерение да им обяснява.

— Значи вие сте заловили Паркър, така ли? — обърна се тя към Луелин.

— Да. Измъкнах се от килера и ъъъ… привлякох го да излезе навън с мен. — Тя прочисти гърлото си. — Използвах парфюма серум на истината и…

— Парфюм серум на истината ли? — попита изненадана Джейн.

Намеси се баба й:

— Да, скъпа. Сигурно е твоето изобретение. Ч.А.Р. предоставя някои от нововъведенията си на агенциите, с които работи.

— Искаш да кажеш, че ПСИ на Ч.А.Р. е твое изобретение? — попита изненадана Луелин.

— Да, аз го разработих — призна Джейн.

— Сериозно! — изписка Луелин. — Ами че това е страхотен продукт. Няма да ти казвам колко пъти ми е вършил работа.

— Благодаря — отвърна Джейн и се изчерви. — Радвам се, че е бил от полза.

— От полза? Мила моя, ти представа нямаш… започна тя с поверителен глас, но се спря, когато Даниел се покашля. — Та значи, докъде бях стигнала?

— Извела си го навън и…

— А, да. Той каза, че се е сетил, че си приятелка на Еди и че смята да разкаже на Дърк и Лидия, за да се оправят с теб, както си знаят. Така че какво можех да направя? — Жената сви безпомощно рамене. — Сритах му смрадливия задник, той припадна и аз го натоварих в багажника. След това се върнах вътре и викнах Даниел. Точно тогава вие тримата си тръгвахте, а на мен много ми се искаше да ви кажа, но Лий дойде да ви изпрати. След това тя ме задържа няколко минути и си поговори с мен, а след това изгубих още малко време, докато открия къде е Даниел. — Тя отново сви рамене. — Потеглихме към къщата на семейство Браунстайн, за да решим какво да правим с Паркър, когато го забелязах в огледалото за обратно виждане. Беше се забързал по пътя към къщата на семейство Енсекси. — Тя поклати глава, без да крие съжалението си. — Трябваше да го вържа. Все още не мога да повярвам, че е дошъл в съзнание и е успял да отвори багажника. Сигурна бях, че няма да създава проблеми цялата нощ.

— А кой извика? — попита Джейн.

— Аз — намръщи се Луелин. — Беше от изненада и яд. Обърнах колата и го последвах. Нямах намерение да го блъскам. Всъщност смятах да набия спирачки точно зад него или до него, но той се препъна в нещо, стъпи накриво и падна точно пред колелата. — Жената продължаваше да се мръщи. — Ама така го праснах. Изобщо не разбирам как е успял да издрапа чак дотук.

— Шокът трябва да му е дал сили — предположи Джейн. — Едва ли е съзнавал колко лошо е ранен.

— Ммм — съгласи се с кимване Даниел.

Луелин продължи да разказва:

— Тръгнахме след него, но някой се разкрещя.

— Аз бях — призна Джейн.

Даниел се намръщи.

— Изобщо не разбрахме, че си ти, иначе щяхме да дойдем.

Джейн поклати глава.

— Добре че не дойдохте. Офицер Олкърс тъкмо излизал и ме чул, че викам. Щеше да ви види.

За момент всички замълчаха. В този момент Ейбъл си спомни, че приготвяше бекон, и се върна в кухнята.

— Ще приготвя по-голяма закуска.

— Мен не ме предвиждай — каза Луелин.

— За мен може. Мирише страхотно. — Даниел стана и тръгна след Ейбъл. — Може ли да ми налееш малко кафе?

— Налей си — отвърна дружелюбно Ейбъл. — Ами ти, Луелин? Кафе за теб?

— Няма да откажа.

Джейн стана и се отправи към кухнята.

— И така — започна Даниел, докато отпиваше от голямата чаша с дебели стени. Наблюдаваше как Джейн пълни кафеварката с вода. — Ще ни кажеш ли какво става?

Джейн се замисли и започна да дозира кафето. По всяка вероятност Уай им бе казала всичко, което бе преценила, че е необходимо да знаят. Едва ли Джейн бе човекът, който да им дава нови подробности. Но как да откаже, без да ги обиди? На вратата отново се звънна и тя усети, че това е моментът на спасението. Отдъхна си и отиде да отвори.

Не можа да повярва на очите си, когато се озова пред застаналите на прага й Дърк и Лидия. Дотук с шпионирането на съседите. Тях пък изобщо ги бе забравила. Не точно тях, но от сутринта не се бе сещала да наблюдава къщата им.

— Знам, че е рано — каза Лидия. — Искахме да сме сигурни, че сте добре, че всичко е наред.

— Наред ли? — попита Джейн.

— Ами сигурно много си се разстроила, нали Джош е починал пред теб — обясни Дърк.

— О! — Джейн бе готова да си удари шамар. — Да, разбира се. Аз…

— Кой е, Джейн?

Тя извърна поглед назад и видя Ейбъл.

— О, Лидия, Дърк, здравейте. — Той успя да ги поздрави весело. Джейн бе сигурна, че никой не забеляза как братът на Еди се стегна.

— Ейбъл! — Лидия, напълно забравила Джейн, се устреми напред и се залепи за него. — Добро утро. Толкова си сладък, направо да те изяде човек.

— Ъъъ… сега правя бекон — каза той и пъхна чинията между тях. Нейният любим щеше да избяга на мъжемелачката. Тази мисъл достави на Джейн истинско удоволствие.

— Много си сладка тази сутрин — зашушна в ухото й Дърк и Джейн се намръщи, когато усети, че той се е прилепил плътно до нея. Двамата със сестра си бяха лика-прилика. Насили се да се усмихне и го погледна през рамо.

— Не съм си сложила грим, косата ми е… — Дори не си направи труда да довърши. Тази сутрин все още не се бе ресала. Когато Даниел и Луелин пристигнаха, тя само се преоблече, но нищо повече. Искаше й се да се върне и да ги успокои заради смъртта на Джош Паркър.

— Ти май току-що ставаш. Такава сексапилна и сънена — каза Дърк.

Джейн въздъхна вътрешно. Този тип никога не преставаше. За щастие, вече си бе изградила имунитет.

— Сега ще сядаме да закусваме. Искаш ли да хапнеш с нас? — Дърк кимна. — Колко яйца искаш?

— Две ще ми дойдат съвсем добре. — Очите му се спуснаха многозначително към гърдите й.

Джейн се обърна рязко и се върна в кухнята. Заговори на висок глас:

— Дърк иска две яйца. Кафе за теб, Лидия?

— Не. Пия само чай — отвърна блондинката. Ейбъл успя да й избяга и отново се зае с готвенето.

— Значи чай — Джейн грабна чайника, за да го напълни с вода. — Ами ти, Дърк?

— Кафе.

Джейн забеляза, че нито братът, нито сестрата казаха „моля“ или „благодаря“. На някои хора просто им липсваше възпитание. Но пък какво очакваше от двама похитители и секс маниаци, решили да постигнат световно господство? Да кажат „моля“ или „благодаря“ щеше да изглежда прекалено лицемерно.

— Я виж ти. Здрасти — Лидия се облегна на плота и загледа двойката, седнала при Маги на масата.

— Лидия и Дърк Енсекси, Луелин и Даниел Браунстайн — представи ги Джейн и усети, че се държи прекалено дръпнато. Не се беше наспала. Джейн много обичаше да спи. Липсата на сън не й се отразяваше никак добре. Постара се да се държи по-нормално, дори мило, но дребните раздразнения й се отразяваха твърде зле, когато не си бе починала достатъчно. А също и значителните раздразнения, помисли си тя, когато Дърк я приклещи до мивката и се притисна към нея. Нито имаха държание, нито морал, за задръжки пък да не говорим. Господин Енсекси бе изтъкан от отвратителни недостатъци.

— Заповядай, Дърк.

Джейн погледна през рамо и видя, че Ейбъл му подава чаша кафе. Дърк я пое, а братът на Еди реши да влезе в ролята на домакин.

— Защо не отидеш да седнеш, докато ние двамата с Джейн приготвяме закуската? — Джейн го погледна с безкрайна благодарност, а след това се почувства виновна, задето й бе забавно, че Лидия му създаваше проблеми.

— На мен и тук ми е добре — отвърна Дърк. Спря и погледна надолу ужасен.

Джейн проследи погледа му. Ръфи бе скочила от скута на Маги и се бе присъединила към тях в кухнята. Само че не за да дояде останалата в купичката си храна. Кучето настървено ближеше обувката на Дърк и въртеше дупе в нямо обожание.

— Май те хареса — каза Джейн, когато животното се опита да се качи на крака му, без да спира да скимти и да проси внимание.

— Да. — Той тръсна крака си, за да се отърве от косматата топка, оставила бели косми по тъмния му съвършен панталон. Само че Ръфи лесно не се отказваше, след като веднъж вече бе дарила сърцето си. Беше като залепена за него.

— Ръфи определено има добър вкус — заяви Ейбъл. Доловила подигравката в думите му, Джейн си спомни, че му бе казала за предпочитанията на Ръфи към зли и неприятни хора. Усмихна му се и прехапа долната си устна, за да не се изсмее на висок глас, когато Дърк започна да подскача на един крак.

— Аз май да поседна — измърмори младият господин Енсекси и прекоси стаята, клатушкайки се, докато се опитваше да се отърве от изпълнената с обожание гадинка.

— Това куче започва да ми харесва — каза тихо Ейбъл, докато го наблюдаваха как се отдалечава.

— И от нея има някаква полза — отвърна Джейн. Върна се при тостера и сложи още хляб.

— Трябват ми малко указания — каза Ейбъл на висок глас. — Кой какво ще яде?

— За мен нищо — повтори Луелин. — Може да хапна малко препечен хляб и парче бекон. Толкова хубаво мирише, че не мога да се въздържа.

— За мен само препечен хляб, Ейбъл — измърка Лидия.

Останалите искаха да похапнат нормално, затова известно време Джейн и Ейбъл бяха оставени на мира от двамата Енсекси и се заслушаха в разговора зад тях. Баба изказваше съболезнования за смъртта на помощника. Дърк се направи на безкрайно разстроен. Нямаше представа, как ще си намери друг такъв изпълнителен служител като Джош.

„Каква гадина!“ — помисли си Джейн.

След това разговорът се насочи към Сонора и Джейн на спокойствие се зае с тостера. Това бе монотонна работа и тя за малко не заспа, както се бе облегнала на плота. Трепваше всеки път, когато изскачаха готовите филии.

— Аз съм готов. Как върви при теб, Джейн — попита Ейбъл. Отвори широко очи, когато видя двете кули от хляб. Джейн не искаше да се доближава до Дърк и затова бе насочила всичкото си внимание към печенето. Беше препекла два самуна. Ейбъл я разбираше. В очите му се четеше съчувствие, не присмех. — Май това ще ни стигне — каза той. Джейн изсумтя и взе двете чинии. Отнесе ги на масата и се върна, за да помогне на Ейбъл да отнесе порциите, приготвени за гостите.

— Изглежда прекрасно — каза Лидия и занаднича в чинията на Дърк, вместо да си гледа препечената филийка. Отмъкна едно от яйцата на брат си и половината бекон.

— Лидия — възнегодува Дърк.

— Ами трябва да… ооо! — Тя захапа бекона и простена така, сякаш бе манна небесна. — О, Ейбъл. Мъж, който умее да готви. Ти си просто съвършен, не, повече от съвършен.

— Препечените филийки са великолепни — добави Дърк и се усмихна широко на Джейн, сякаш бе сътворила чудо. — От теб ще излезе чудесна съпруга.

Джейн едва се сдържа да не вдигне очи нагоре и се настани възможно по-далече от него. Нямаше съмнение, че Дърк продължава започнатото снощи. Това сега бе само намек за дълготрайна връзка. Думите му трябваше да накарат очите й да заблестят от възторг, преди да я вкара в леглото си.

Продължиха да говорят за Сонора, докато се хранеха. Джейн спомена, че няма нищо против да се разходи и да разгледа. Надяваше се това да й е прикритието, ако я хванеха да наднича тук-там.

— Много красив район — съгласи се Дърк. Усмихна й се и я предупреди: — Само че има рисове и змии. Трябва да внимаваш.

— А ти, интересно, от кои си — измърмори под носа си тя.

Луелин я чу и избухна в смях. Джейн се усмихна леко и част от напрежението я напусна.

— Прекрасен ден — обади се тя, когато всички бяха приключили със закуската. — Искате ли да пием кафе на терасата?

— Чудесно — съгласи се баба й и веднага се насочи навън.

Джейн остана да гледа групата, докато минаваха през френските прозорци, спокойна, защото Дърк бе прекалено зает в опитите си да се отърве от изпълнената със сляпо обожание Ръфи. Нямаше никакво намерение да излиза навън. Смяташе да се заеме с мръсните чинии. Може и никак да я нямаше в готвенето, но беше невероятна, когато ставаше въпрос да се мият чинии. Така поне щеше да остане за малко сама.

Плакнеше порцелановите чашки, когато Дърк се появи отново, този път без Ръфи. Джейн реши да прояви търпение и продължи работата си, а той, естествено, се залепи за нея. Искаше й се да му каже да се разкара, но се налагаше да се прави на мила и нежна, за да получи поканата да отиде у тях, за която бяха споменали двамата с Лидия снощи. Нямаше търпение да влезе в къщата им и да постави няколко подслушвателни устройства. Ако пък се натъкнеше на заключената стая, където държаха Еди, Уай нямаше да я вини, че е освободила приятелката си. Дали щеше да се получи?

— Спомените ми от снощи са малко размазани — каза Дърк, докато си играеше с косата й. — Страхувам се да не съм казал нещо неподходящо. Нали не съм те обидил?

Джейн се намръщи. Значи раздразнението й бе проличало. Трябваше да помисли. Сега се налагаше да го убеди, че не е от хората, които са в блестяща форма сутрин, че все още е привлечена от него. Каква досада! Залепи усмивка на устните си и се отпусна на него.

— Не. Съвсем не си ме обидил, Дърк.

— Сигурна ли си?

Уф! Трябваше да поработи над актьорското си майсторство. Той си мислеше, че тя не се интересува от него. Спомни си за нежно и бавно. Само че този път не й помогна. Дори образът на Ейбъл без хавлия не подейства. Джейн се напрегна за момент, за да си спомни по-знойните моменти в спалнята тази сутрин, и усети, че се получава, когато по устните й плъзна похотлива усмивка. Обърна се и грейна.

— О, да. Сигурна съм. Ти беше честен с мен. Намирам го за много възбуждащо.

Това бе достатъчно, за да се успокои Дърк. Той също се усмихна.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Така ми е писнало от мъже, които се преструват, че искат връзка, въпреки че единственото, което имат наум, е секс. Особено пък след като това е единственото, което ме интересува — каза изкусително тя.

— Наистина ли?

„Май преигравам“ — помисли си тя. Мъжът изглеждаше шокиран. Само че вече се бе забъркала. Облегна се на него и заопипва най-горното копче от ризата му.

— Естествено. Връзките са голяма досада. Освен това харесвам живота си такъв, какъвто е. Не ми трябва мъж да ми обърква нещата. От време на време ми се иска само да се отпусна и да се насладя на див, мръсен секс. — Положи всички усилия, за да заприлича на жена, която си пада по „дивия секс“, и едва сега остана доволна, че не е сресана. Джейн бе сигурна, че изглежда по-невъздържана с несресана коса. Малко грим щеше да е от полза.

Мисълта й отлетя, щом Дърк с ръмжене я притисна до кухненския плот. Как щеше да се откачи от него? Плотът я притискаше отзад и тя се почувства като меко сирене в сандвич. Както изглежда, Дърк не смяташе, че тя има нужда от грим.

Не знаеше дали да се радва заради това или не. Добре че не се налагаше да полага прекалено много усилия, за да му събужда интереса, защото не бе сигурна, че ще успее. Непрекъснато чуваше гласа на досадника и че всички жени искали „кокалчето“ му.

— Не тук — каза тя, когато го усети, че захапва врата й. — Другите.

— Да, тук. Сега. Желая те. — Той, изглежда, ставаше още по-палав, когато знаеше, че може да ги хванат. Трябваше да предвиди.

— Извинявайте! Аз само минах да си налея още кафе.

Джейн въздъхна облекчено, когато Даниел влезе в кухнята. Усмихна им се, очевидно без да обръща внимание на намръщения Дърк. По всичко личеше, че господин Енсекси обичаше да си мисли, че някой може да ги прекъсне, но никак не бе доволен, когато наистина ги прекъснаха. Колко тъжно, каза си злобно Джейн и отново се зае с чиниите.

Даниел се приближи до кафеварката, готов да бъбри до безкрай. Остана при тях, отпиваше кафе, без да обръща никакво внимание на убийствените погледи на Дърк, и не спираше да разказва за какви ли не глупости. Дърк го изтърпя, но след това дотича и Ръфи и се лепна за крака му. Тогава той реши, че трябва да поизлезе, заобиколи централната част в опит да обърка влюбеното животно и бързо отиде на терасата. Кучето не спираше да подтичва след него.

— Не мога да повярвам, че мен ме опика, а от него не иска да се откъсне — каза раздразнен Даниел, загледан след двойката.

— Това е самата истина. Тя напикава всички свестни хора. Използвам я за първа преценка на непознати. Щом хареса някого, значи много трябва да внимавам. Затова пък съм почти сигурна, че ти си свестен човек.

— Наистина ли? — Той грейна.

— Наистина. — Джейн отново се обърна към мивката, за да довърши последните чинии.

— Надявам се, правилно разбрах, че трябва да бъдеш спасена. — Даниел се приближи до нея, за да говори по-тихо, така че никой да не го чува.

— О, да. Добре, че се махна. Много е досаден.

— Добре те беше налегнал, но не мога да го виня. — Той прокара пръст по ръката й. — Ти си много привлекателна жена.

Джейн въздъхна и се обърна към него.

— Това е заради парфюма.

Даниел примигна.

— Какво?

— Истината е, че ти не си истински привлечен от мен, Даниел. Пускаш ми се заради парфюма серум на истината. Сложила съм прекалено много феромон — обясни тя. След това измърмори тихо: — Крайно време е да си взема душ.

Даниел избухна в смях. Джейн го погледна сериозно. Разбрал, че тя е доста раздразнителна, той прочисти гърлото си.

— Не е заради парфюма, Джейн. Заради теб е.

— Да, бе. — Тя отново се обърна към мивката и изсумтя. — През последните двайсет и четири часа ми налетяха четирима мъже. През последните две години няма да се съберат и четирима, които да са ми обръщали внимание.

— Ти обикновено не работиш като агент, нали? — попита той, без да крие, че се забавлява.

— Не. Работя в нововъведения. Правя оръжия, такива неща — призна тя.

— Също като парфюма.

— Да. — Намръщи се към него: — Но защо каза, че не съм агент? Толкова ли много личи?

— Усетих едва след като каза, че причината за интереса ми към теб е парфюмът. Ако беше агент, щеше да си свикнала с мъжкото внимание и щеше да знаеш, че не е заради серума на истината.

— Не е…

— Предполагам си скрита сред всякакви техничарски измислици някъде в мазето.

Тя настръхна.

— Не съм в мазето. И ако се опитваш да кажеш, че не виждам никакви мъже, трябва да те уведомя, че има.

— И те също са се заровили в разни там джунджурии и не знаят как да гледат на жените като на жени.

— Аз… — Джейн замълча. Добре де, беше се издала. — Е, и?

— Е, значи не става дума за парфюма — каза тихо той. След това стана сериозен. — Между вас с Ейбъл има нещо, нали?

Джейн го погледна.

Той кимна, все едно че тя бе отговорила.

— Така си помислих. Е, какво пък, щастливец.

Забелязала с периферното си зрение някакво движение, Джейн се обърна и видя Лидия на вратата.

— Има ли още чай? — попита тя.

— В чайника на масата. — Джейн гледаше блондинката и се чудеше колко ли е подслушала. В този момент някой звънна и тя забрави притеснението си. Избърса ръце и въздъхна. Май целият квартал бе решил да се отбие тази сутрин.

— Добро утро, Джейн. — Офицер Олкърс не я погледна в очите, когато тя отвори вратата. Очевидно бе притеснен от всичко, което бе казал снощи.

— Добро утро, офицер Олкърс.

— Колин — поправи я той и погледна към документите, които носеше. Подаде й ги. — Написах изявлението ти от снощи и го нося да го подпишеш, за да не се налага да идваш до управлението.

— Колко мило от твоя страна. — Джейн се дръпна от вратата, за да може той да влезе, затвори и го последва към кухнята. Лидия тъкмо излизаше през френските прозорци.

— Предполагам, не си си спомнила нещо ново? — попита той.

Тя поклати извинително глава.

— Едва ли има нещо друго. Иска ми се да имаше, но… — Тя сви рамене. — Доколкото разбирам, не си хванал шофьора на колата.

— Не, но успях да изключа още две двойки от списъка и добавих двеста.

— Добавил си двеста? — попита Джейн.

— Снощи вратата е била отворена. Очевидно се е развалила.

— Развалила? — повтори Джейн и се зачуди дали това е дело на Луелин и Даниел, или просто късмет.

— Да. — Колин не беше никак доволен от този факт. — Трябваше сам да се сетя, когато линейката пристигна, без да се налага да звъни. Случвало се е и преди. Пет-шест пъти. И въпреки това е много неудобно, че се случи точно снощи. Изпратих хората си да обикалят от врата на врата, за да поразпитат. Надявам се да разбера дали повредата е станала преди или след събирането.

— Аа!

Прозвучаха гласове и шерифът обърна поглед към френските врати.

— Компания ли си имате?

— Да. Семейство Браунстайн и Енсекси дойдоха на закуска.

— Така ли? Много бих искал да поговоря с тях. Нали може? — Той махна към вратата и Джейн кимна. Не можеше да му откаже. Тръгна след него към терасата.

Първо се поздравиха, а след това Маги пое инициативата.

— Много неприятно е това, което се е случило с господин Паркър. Имате ли някакви улики кой го е блъснал?

— Не. Изглежда портата, се е развалила снощи по някое време. Това доста обърква нещата.

— Сигурно разни хлапетии са излезли да се повозят — предположи Дърк.

— Може би. Само че много добре са знаели, че това е „къщата на семейство Гудиноф“. — Шерифът наблюдаваше как Дърк се опитва да се отърве от лепналата се за крака му Ръфи, и се усмихна. — Подозираш ли някого, който би искал да навреди на асистента ти?

Дърк изсумтя.

— Аз си мислех, че е било злополука. Че някой го е блъснал случайно и е избягал от местопроизшествието. Да не би да твърдиш, че не е така?

— Нищо не твърдя, още събирам факти — отвърна направо полицаят. — По всяка вероятност е станало случайно. Тук пътят прави завой, шофьорът може и да не го е видял чак до момента на удара. — Той сви рамене и се обърна към Даниел и Луелин. — Госпожо Браунстайн, господин Браунстайн, бихте ли ми разказали какво се случи снощи, след като си тръгнахте от събирането?

Джейн веднага погледна двойката, но те даваха вид на съвършено спокойни. Но пък и нямаше за какво да се притесняват. Дори и офицер Олкърс да се сетеше, едва ли щяха да бъдат осъдени за това, че са си вършели работата. Смъртта на Паркър бе случайна, защото се бе опитал да избяга от представители на властта.

— Прибрахме се и си легнахме — излъга Луелин. — Нали знаете, че се пренасяхме, а след това и събирането, денят ни беше безкраен.

Колин кимна. Очевидно бе очаквал точно този отговор. Погледна Джейн.

— След малко ще поогледам пак сред дърветата в градината.

Младата жена кимна.

— Ние трябва вече да тръгваме. — Даниел хвана Луелин за ръката и тя стана.

— Ние също. — Лидия се изправи и направи крачка към вратата. Всички я последваха, но блондинката спря, за да се отбие в кухнята. — Ейбъл, вие двамата с Джейн имате ли някакви планове за днес? Ако искате, двамата с Дърк ще ви разведем наоколо… — Чу се почукване на вратата и тя замълча. Всички се обърнаха любопитно към входа.

— Извинете ме. — Джейн мина през групата, за да отвори. Отпред бе застанала Мелани Джонсън, с чиния сладки.

— Добро утро — поздрави жената с широка усмивка.

Джейн веднага се усмихна.

— Добро утро. Влизай. — Отстъпи от вратата и Мелани влезе, пред кухнята се поколеба, очевидно изненадана от насъбралата се тълпа.

— Олеле! Май всички са ме изпреварили. — Писателката се разсмя и отново се обърна към Джейн. — Заповядай. Това е за вас, за добре дошли в квартала.

— Много благодаря — Джейн пое сладките с усмивка. След това, спомнила си доброто възпитание, попита: — Искаш ли кафе?

— А, не, благодаря. Всъщност ние с Брайън тъкмо тръгвахме към битпазара. Отбих се да питам дали искате да дойдете с нас.

— Битпазар? — повтори заинтригувана Джейн.

— Да, организира се всеки уикенд. Реших, че ще бъде приятно да пообиколим и да видим дали няма да изпадне нещо на сметка. Но вие си имате гости.

— А те тъкмо си тръгваха, затова всички бяхме в кухнята. А пък битпазарът… — Ентусиазираната усмивка на Джейн се стопи. Щеше да е толкова забавно. Само че тя не бе дошла тук, за да се забавлява. Трябваше да си намери някакво извинение. — Много бих искала, но баба…

Какво баба? Нямаше причина Маги Спайръс да не пообиколи битака. Ейбъл веднага й се притече на помощ.

— Одеве баба спомена, че е доста уморена от пътуването вчера. Иска да остане на спокойствие вкъщи.

„Браво“ — каза си Джейн. Само че той все още не бе приключил.

— Няма проблем, Джейн. Ти върви да се позабавляваш с Мелани. Аз ще остана с баба. — Той погледна Дърк и Лидия, докато говореше, и младата жена разбра, че ще следи мониторите. Това беше много мило от негова страна, но отговорността си беше нейна. И да отидеше на битака, щеше да се чувства доста виновна.

— А защо не я вземете и нея? — попита Лидия. — Тръгвате всички. Аз тъкмо се канех да ви предложа да отидем до битпазара, когато Мелани почука.

— Страхотно — намеси се Маги, докато се приближаваше от терасата. Изглежда, бе подслушвала.

Джейн се намръщи. Щом Лидия и Дърк щяха да ходят там, значи някой трябваше да бъде около тях. Но въпреки това друг трябваше да остане, за да наблюдава съседната къща. За жалост, не бе казала на баба си, че Робърт Енсекси вече е пристигнал. Преди още да е измислила как да се измъкне, Лидия бе на вратата.

— Чудесно. Ще си прекараме направо чудесно. Двамата с Дърк ще вземем неговата кола и се връщаме. Ще отидем с много коли, като на парад. Хайде, Дърк — подтикна Лидия брат си. Джейн остана да гледа след тях, защото нещо в изражението на блондинката я притесняваше.

— Според мен е глупаво да ходим с толкова много коли. Знам, че вие трябва да вземете пикапа заради Маги — обърна се Мелани към Джейн, а след това каза на Луелин: — Защо вие двамата с Даниел не дойдете с нас?

Луелин се усмихна.

— Чудесно!

— Хайде, тогава. Ние сме през две къщи. Ще се видим след малко, Джейн.

Щом вратата се затвори след последния от неочакваните гости, Джейн веднага заговори:

— Трябва бързо да измислим извинение защо не мога да отида.

— Какво? Защо пък да не можеш? — попита удивена баба й.

— Защото някой трябва да остане и да прегледа записите от тази сутрин и да наблюдава къщата целия следобед.

— Ама нали Дърк и Лидия няма да са тук?

— Да, но баща им може и да е тук — обясни Джейн, а след това бързо разказа разговора между Дърк и Паркър, който бе успяла да подслуша, а също и разговора между Дърк и сестра му по-късно. По изражението на Ейбъл разбра, че той е забравил чутото, но това бе заради поразяващото червило. Тъкмо им бе обяснила всичко, когато на вратата отново се звънна.

— Прекалено бързи бяха — въздъхна с досада тя.

— Просто им кажи, че съм изморена и че оставаш с мен — предложи Маги — Ейбъл отива и…

— Ейбъл остава — прекъсна я братът на Еди. — Джейн почти не е мигнала тази нощ, за да следи мониторите. Днес ще ги наблюдавам аз. Тя има нужда да си почине.

— Какво добро момче си ти, Ейбъл — каза баба.

Джейн се учуди на обичта, прозвучала в гласа на възрастната жена, но така и не разбра защо. Тя самата започваше да изпитва доста топли чувства към него.

Джейн отвори. Не беше нито Мелани, нито Луелин. Учуденият й поглед пробягна по някаква непозната, облечена в бяла блуза и панталони. Очевидно не бе от жителите на Сонора.

— Да?

— Много по-хубава си, отколкото на снимката, Джейн. — Новата гостенка се усмихна и протегна ръка. — Аз съм новата медицинска сестра, Нанси. Изпраща ме Уай.