Линси Сандс
Максимална защита (13)

Глава 13

— Внимавай!

Щом чу изсъсканото предупреждение в слушалката, Джейн се залепи за стената на къщата на семейство Енсекси. Взря се в тъмнината, за да забележи Ейбъл, но той бе успял да се слее със сенките от едната страна на хълма. Джейн се надяваше и тя да е почти невидима. Беше се заела да монтира микрофона за стена, за да могат да подслушват разговорите в къщата. Ейбъл наблюдаваше всичко от хълма и дебнеше наоколо.

Двамата бяха разположили няколко подслушвателни устройства, а също и камери на стратегически места. Две от камерите бяха цветни, специално за нощни снимки. Другите две си бяха напълно обикновени. Всички бяха водоустойчиви и безжични. Бяха снабдени и със сензори за движение, щяха да предават снимковия материал до монитора, подготвен от Джейн в къщата.

Приближиха се гласове и Джейн нервно погледна към алеята. Появиха се Лидия и Дърк. Лидия потракваше равномерно, някак забързано с токчетата си, а брат й се клатушкаше неуверено зад нея и не преставаше да бърбори.

— Имаше страхотен задник. Нямам търпение да я спипам гола.

Джейн се намръщи при тези думи. Беше наистина Дърк и още говореше завалено.

— А, ясно. Паднал си си по госпожица Гудиноф — каза Лидия с неприкрито отвращение. Джейн изпитваше същото отвращение към нея. Надяваше се Ейбъл да не чува този разговор. Толкова бе унизителен.

— Не че съм си паднал по нея — отвърна съвсем честно Дърк. — Само че тя мирише страхотно и има такова едно готинко телце. Сочни извивки, меки. Не е ръбеста и ъгловата като някои жени, дето вечно гладуват до смърт.

Серумът на истината и поразяващият наркотик в червилото определено бяха опасна комбинация. Джейн се съмняваше дали Дърк ще бъде толкова откровен по отношение на тялото на сестра си, ако не бе под въздействието на опиати. Един умен мъж никога не коментира тялото на жената, освен ако не е решил да направи някой комплимент.

— Я млъквай! — извърна се към него Лидия. — Тялото ми е страхотно.

— Да, бе. — Дърк се олюля и спря, за да поклати многозначително глава. — На Джейн е по-хубаво.

— Джейн трябва да свали поне десет-петнайсет кила — сопна се Лидия.

Джейн се изпъна на мястото си. Винаги й се бе искало да е малко по-слаба, но чак пък десет-петнайсет килограма?

Мръсница — каза си раздразнено тя.

Дърк клатеше глава.

— Няма такова нещо. Тя е съвършена. Мекичка, само за гушкане. Също като възглавница.

Добре де, може би наистина трябва да са петнайсет — помисли си нещастно Джейн. — Възглавница ли каза?

— Сигурна съм, че ще й достави удоволствие да те чуе — разсмя се неочаквано Лидия, а гневът й се стопи. — Прав си, на повечето мъже им трябва възглавница в леглото.

— На повечето — Дърк кимна няколко пъти и продължи да се олюлява. — Да чукаш кльощава жена е все едно да чукаш дъска. Тазът ти ще се скапе. Дрън, дрън, дрън. Направо започва да боли.

Той май прекали с истината, реши Джейн. Облегна се на стената на къщата и й се прииска двамата Енсекси да се махнат по-бързо от пътя й. Искаше да приключи с микрофоните и да се прибере.

— Ти си пиян. — Лидия огледа клатушкащия се брат, сякаш бе някакво противно насекомо. — Не съм те виждала пиян, откакто беше на осемнайсет. Колко изпи тази вечер?

— Ами… чаша вино — отвърна Дърк.

— Да бе, сигурно. — Лидия се обърна към къщата, без да крие недоверието си. — Щом първия път, когато ти откажат да легнат с теб, ти се отразява така, по-добре стой далече от госпожица Гудиноф. На мен не ми изглежда от лесните.

— Тя е страхотна!

— Може и да е. Но освен това живее с баба си. Не ти е в категорията, както вече ти казах, когато я спаси да не си счупи врата там на стълбите.

— Нали каза, че я харесваш. — Дърк плетеше крака след сестра си. — Каза, че двете сте щели да станете приятелки.

— Ами да, умна е и това ми допада. Но това е още една от причините, поради която не ти е в категорията. Дръж си празноглавите пеперудки.

— Ами Ейбъл? И той живее с баба си.

— Ейбъл ли? — Лидия отново спря и Джейн се напрегна, за да чуе добре следващите думи на жената. — С Ейбъл е различно. Той не живее с тях. Дошъл е тук само за да им помогне да се настанят в къщата на Беа и Артър.

— Харесва ти. — На Джейн й се стори, че Дърк се подсмива.

— Да, харесва ми — призна Лидия. Зъбите й се белнаха в тъмнината. — Ейбъл има класа. Определено има добри перспективи. Мисля, че и той се интересува от мен. — Тя въздъхна. — Трябва да се интересува. Прекалено дълго вече съм наникъде. Трябва да се поразмърдам.

— Ами покани го тогава и го начукай. Аз пък ще поканя Джейн.

— Олеле, татко ще полудее — изсумтя Лидия и отново потегли напред.

— Не е нужно да разбира. Освен това той вече е в планината. Няма да се покаже, докато не монтират целия комплект, ако въобще благоволи и тогава да си дойде.

— Да — съгласи се Лидия. Двамата продължиха мълчаливо още няколко крачки, след което тя вече бе взела окончателно решение. — Ще ги поканим на вечеря. Но според мен доникъде няма да стигнеш с Джейн. И няма да пиеш.

Вече се бяха приближили до къщата и Джейн не ги виждаше. Чу как вратата се отваря, а след това тихо се затвори и настъпи тишина. Тя довърши започнатото преди появата им и внимателно се качи на хълма.

Ейбъл я пресрещна по средата на хълма и те се върнаха заедно. Спряха едва на малката полянка с дървената маса и столове с метален обков. Малка каменна пътека отвеждаше към голямата спалня, на около шест метра от тях. Преди да влязат, двамата първо се обърнаха, за да са сигурни, че никой не ги е видял. В къщата на семейство Енсекси вече светеше и край прозорците се мяркаха сенките на обитателите.

— Дърк е прав. Наистина миришеш прекрасно.

Джейн се обърна рязко, изненадана от коментара, прозвучал до ухото й, и се препъна. Ръката на Ейбъл се плъзна около нея и я притисна до себе си, за да не се търкулне надолу по хълма. В продължение на цяла минута Джейн не посмя да помръдне, наслаждавайки се на прегръдката. Ейбъл не беше нито агресивен, нито противен като Дърк, затова се почувства на сигурно място. Почти. Усети и лек трепет. Този трепет вибрираше тихо там, където телата им се бяха допрели.

— Наистина страхотно.

Гласът на Ейбъл прозвуча приглушено до косата й и Джейн застина на място, когато го чу как вдъхва мириса. Пак ли? Струваше й се, че ще й дойдат прекалено много истини наведнъж. Май беше по-добре жените да не знаят какво мислят мъжете за тях, че животът бе значително по-лек с любезните лъже. Нали така?

— Ъ-ъ-ъ, Ейбъл. — Джейн се отдръпна с неудоволствие, но поспря преди съвсем да се откъсне от него. Беше толкова хубаво в прегръдката му.

— Да? — Той я погледна.

Очите й бяха привикнали с тъмнината и го видя ясно. Поколеба си, след това наклони глава на една страна и назад. — Наистина ли ти харесва парфюмът ми? — полюбопитства тя.

Ейбъл се наведе отново и подуши.

— Да.

— Сигурен ли си? — попита тя, когато той се изправи. Мъжът се поколеба, след това отново се наведе и вдъхна дълбоко. Чу го как въздъхна, след което се изправи и й се усмихна.

— Миришеш на ванилов сладолед и ябълков сладкиш. Толкова вкусно, че да те изяде човек.

Джейн го погледна внимателно. Очите му имаха леко стъклен поглед, но не толкова, колкото бе при Дърк. Тя кимна леко и продължи да любопитства.

— Мислиш ли, че има хубави гърди.

Той кимна сериозно.

— Имаш и хубаво дупе.

Джейн прехапа устни, защото знаеше, че постъпва нечестно. По-късно щеше да се чувства гузна, каза си тя.

— Не мислиш ли, че гърдите ми са прекалено големи, че трябва да сваля десет-петнадесет килограма?

— Не. Тялото ти ми харесва.

Джейн се усмихна. Беше хубаво да знае. Само че…

— Това ли е всичко, което виждаш у мен?

— Не. Носът ти също ми харесва.

Джейн примигна.

— Носът ли?

Той кимна.

— И устните.

— Ясно.

— Имаш странно лице.

— Странно ли? — Тя едва не се задави. Имала била „странно“ лице. Е, сама го бе попитала.

— Да. Когато мислиш, когато си ядосана, правиш странни физиономии. Но като цяло си хубава. Имаш красиви очи. В тях блести интелигентност. Харесва ми това, че си умна.

— Така ли? — Усмихна му се. Харесваше му, че е умна.

— Само че не ми харесва, когато раздаваш заповеди.

— Така ли? — Усмивката й започна да се стопява.

— И не ми хареса, когато ме закопча с белезниците. Нямам нищо против да съм свързан с теб с белезници, но повече щеше да ми хареса да вземем един душ заедно. Голи.

— О! — Джейн не знаеше какво да каже в първия момент, но след това прочисти гърлото си. — И кога започна да мислиш за това?

— В мотелската стая, докато се къпех — отговори той. — Стори ми се, че е доста неприятно, че отключи белезниците. Щеше да ми достави удоволствие да натъркам цялото ти мокро тяло със сапун и…

— Ъ-ъ-ъ, да. Знам какво имаш предвид — прекъсна го тя и се зачуди защо ли нощта бе станала толкова задушна. Сигурно утре щеше да е убийствено горещо.

— Искам да те докосна навсякъде.

— Така ли? — Тя преглътна и след това продължи тихо. — Така е по-добре, отколкото да му изпуснеш края.

— И това ще бъде весело — призна Ейбъл. — Но първо искам да те чуя да ме молиш.

Джейн се изчерви от притеснение. След това осъзна какво бе казал.

— Да се моля ли?

Той кимна.

— О, да. Искам да видя, че ме желаеш толкова, колкото и аз теб. Искам да докосна и целуна всяко място по тялото ти, докато най-сетне не започнеш да стенеш и да ме молиш да те изпълня.

— Така ли? — На Джейн не й достигаше дъх. Звучеше доста примамливо. Много по-добре, отколкото предложението на Дърк.

— Да. Но няма да го направя.

— Какво? — Джейн се изправи недоволно — Защо не?

— Защото те харесвам, защото си приятелка на Еди, защото си едно добро момиче, което живее с баба си във Ванкувър. Уважавам и теб, и сестра ми прекалено много, за да ти предложа една бърза свалка. Аз живея в Англия, затова свалката е всичко, което мога да ти предложа… освен ако не получа онази работа във Ванкувър.

— Той замълча и се намръщи. — Освен това си таен агент с вълнуваща работа, изключителен живот и непрекъснато се срещаш с интересни хора, ходиш на незабравими места, а пък аз съм само един скучен и досаден счетоводител, минал първа младост, въпреки че съм само на трийсет и четири, така че не съм чак толкова стар, но една вълнуваща жена като теб, едва ли ще се заинтересува от сухар като мен.

Щом замълча, на Джейн й трябваше минута, за да осмисли всичко, което бе казал. Единствената й мисъл бе, че пред нея е най-милият и грижовен човек, който някога бе изявявал желание да я нацелува, докато й се прииска да запищи. Джейн знаеше, че част от привличането е игра на хормони, но другата част бе работа на Еди. Приятелката й бе говорила толкова много за брат си през последните шест месеца, разказвала й бе случки от детството им, колко добър и умен бил той. Джейн не бе имала представа за намеренията на Еди да ги събере, разбра го от Ейбъл. Едва сега разбираше, че приятелката й добре се бе постарала да я накара да го харесва още преди да го види. И беше успяла.

Той не бе толкова хубав като Дърк. Ейбъл бе мъжествен, но бледнееше пред съвършения господин Енсекси. От друга страна, като човек бе много по-приятен.

— Джейн?

— Ммм? — Тя го погледна разсеяно.

— Много искам да те целуна. Знам, че не бива, но все за това си мисля и ако не искаш, по-добре ми кажи веднага, защото… — Докато говореше, се бе навел напред. Думите му замряха, когато притисна устни към нейните. Това не бе лигава мокра целувка. Беше топла, завладяваща и вълшебна. Джейн усети как по гърба й преминава тръпка, когато Ейбъл я привлече по-близо, без да я стиска и мачка. Той я галеше и й се радваше, сякаш бе някаква ценност. Този мъж умееше да се целува, помисли си тя. Разтвори устни и той задълбочи ласката.

Сега нямаше хлъзгави змиорки. Джейн усети вкус на мента и се зачуди какво е ял или пил Ейбъл, за да има този вкус, след това престана да мисли и се остави на чувството. Тъкмо въздъхваше от удоволствие и наслада, когато най-неочаквано Ейбъл се отдръпна, залитна назад, поклати уморено глава и се отпусна.

— Какво? — попита недоумяващо той, а след това падна назад. Джейн усети паника, но успя да го хване, така че той се строполи на един от столовете.

— Ейбъл? — Джейн се наведе притеснено над него и докосна отпуснатото му лице. След това свали слушалките от ушите му. И двамата бяха свързани посредством радиовръзка, за да може той да й съобщава какво вижда, докато дебне завръщането на Дърк и Лидия. Бяха успели. Тя свали неговия предавател и слушалките, остави и своите на масата, а след това го побутна. — Ейбъл?

Той беше в безсъзнание. Джейн се обърна, готова да хукне към голямата спалня, за да се обади на 911, но бързо се опомни и спря.

— Пак ли поразяващото червило на Липшиц? — Думите сякаш сами се изплъзнаха от устата й, когато, изпълнена с ужас, си спомни как Ейбъл й бе предложил да си сложи червило и да си оправи косата, след като я спаси от Дърк. А тя не се бе сетила да изтрие червилото, когато се върна у дома. Беше получил пълна доза.

Обърна се бавно и го погледна. Това червило действаше отлично. При това целувката съвсем не беше дълга. Щеше да й хареса една по-дълга. Дори много по-дълга. Но точно сега нямаше такава възможност, той не чуваше и не виждаше нищо около себе си.

— Така — въздъхна тя. — Не е ли това прекрасен завършек на една прекрасна вечер.

Джейн въздъхна и се отпусна на стола срещу Ейбъл. Поседя няколко минути загледана в него, а след това усети, че разтрива ръцете си, за да прогони нощния хлад. Не й ли се бе сторило доста задушно преди малко? Сигурно е била топлината, излъчвана от тялото на Ейбъл. Премести стола си до неговия с надеждата да привлече малко топлина, нагласи се удобно и взе ръката му в своята.

Колко ли траеше ефектът на това чудо? Трябваше да обръща повече внимание на ежемесечните оперативки. Ако беше по-внимателна, сега щеше да знае. Усети, че трепери, и погледна към къщата. Нямаше да успее да пренесе Ейбъл вътре. Беше прекалено едър. Което означаваше, че ще трябва да остане тук, докато се събуди. Но не можеше да го остави просто така в безсъзнание и да стои при него.

Отново потри ръце. Трябваше да отиде да му донесе завивка. Може да настине. Да, ще донесе завивка, ще се сгуши до него и ще го чака да се събуди. Така вече беше по-добре.

Стана, грабна слушалките и предавателите от масата, където ги бе сложила. Щеше да ги върне още сега, защото после можеше и да забрави.

В голямата спалня подхвърли устройствата в най-близката торба. Спря и огледа шпионските приспособления. Трябваше да настрои образа на приемника. Погледна притеснено към вратата. Не й се искаше да оставя Ейбъл сам и в безсъзнание, но това тук щеше да й отнеме няколко минути. Поне така се надяваше.

Бързо нагласи приемника, върна излишните кабели в кутията и я натъпка в гардероба. След това грабна програмата, изпратена от Ч.A.P., и лаптопа. Включи го в електрическата мрежа, за да не си хаби батерията, постави портативния компютър на масата до канапето. Въведе програмата и провери дали работи както трябва. Щом се отвориха четири прозорчета, с четири различни ъгъла на наблюдение на съседната къща, Джейн въздъхна облекчено.

Остави лаптопа на масата, грабна одеяло и излезе отново. Едва когато стъпи на студената земя, се сети, че си е оставила гуменките вътре. Сигурно ги бе свалила, докато е въвеждала програмата на компютъра. Това й беше стар навик. Замисли се дали да не се върне, за да се обуе, но се сети, че бяха чисто нови и все още доста неудобни. Освен това можеше да се сгуши под завивката и да се стопли.

Ейбъл бе все още в безсъзнание, както когато го остави, но нито нощните птици бяха свили гнездо в косата му, нито пък се бяха настанили в скута му, което според местния шериф бе единственото притеснение, което щеше да й създаде престоят в Сонора.

Джейн нежно зави Ейбъл чак до брадичката. Тъкмо се настаняваше до него и се наместваше удобно, когато вик и пищене на гуми привлече погледа й към пътя. Единственото, което успя да види, бяха храсти и дървета. Това кътче край къщата бе съвсем изолирано от зеленината. Беше наистина прелестно.

Джейн чу как моторът на някаква кола изрева по пътя, а след това рязко изсвириха спирачки. Тъп тътен се разнесе в нощта, последван от мълчание. Джейн се отдалечи от столовете, за да разбере какво става, когато чу шумното затваряне на автомобилна врата, а след това и второ хлопване

— Къде отиде? — чу се женски глас.

— Хукна към къщата на семейство Гудиноф — Джейн нямаше нужда да чуе отговора на мъжа, защото долови шумолене някъде в листака пред себе си. Приближаваше. Кожата на врата й настръхна.

— Ей? — провикна се тя. — Пострадал ли е някой?

Възцари се напрегнато мълчание. Шумоленето в листака спря, от пътя също не се чуваше никакъв звук. Джейн затаи дъх и зачака и след малко вратите на колата се хлопнаха отново. Моторът изрева и шумът се насочи надолу по улицата към портата. След като колата отмина, отново настъпи тишина.

— Ехо? — провикна се дискретно Джейн в тъмното. След малко отново се чу шумолене, но вече значително по-бавно и тежко. Вече не идваше към нея, беше се отклонило встрани, сякаш се насочваше към къщата на Енсекси. Джейн пристъпи напред и се напрегна да долови къде точно е движението. — Ехо? — повтори тя.

Чу се нещо като подскок, сякаш някой се влачеше, все едно че някое ранено животно бавно напредва и влачи ранения си крак. Звукът ставаше все по-бавен и по-бавен с всеки миг. Освен това й се стори, че отново се насочва към нея. Да не би да се ориентира по гласа й, зачуди се тя. Или пък това бе човек в такова окаяно състояние, че нямаше да успее да се добере до къщата на семейство Енсекси.

— Ехо! — извика по-силно Джейн, решена да не бяга, въпреки че точно това бе готова да направи. Нямаше да остави Ейбъл сам и безпомощен. Освен това непознатият човек може да има нужда от помощ. Ами ако не беше така, ако се окажеше крадец, решил да се прави на блъснат… е, тогава щеше да се наложи да използва уменията си по бойни изкуства, които бе учила толкова дълго, без да се налага да използва. Щеше да се получи, ако имаше късмет и човекът не носеше оръжие или нещо такова и не я застреляше, преди да е мръднала.

— Прекалено много телевизия гледаш — измърмори тя презрително и отново се провикна.

Този път прозвуча отговор. Само че той се чу откъм къщата на Лий. Джейн разпозна гласа на офицер Олкърс.

— Насам — извика тя към който и да беше този в шубрака, и на шерифа. Нямаше представа, дали Колин ще я чуе и дали ще дойде. Този в храстите напредваше. Джейн вече го чуваше как диша, всъщност бореше се за всяка глътка въздух. Поемаше си дъх едва-едва и гърдите му свистяха. Само че тя не успяваше да види нищо от храстите и листака наоколо.

— Имате ли нужда от помощ? — провикна се в тъмното.

Единственият отговор бе накъсано дишане и шумолене.

— Госпожице Гудиноф? Джейн?

Джейн се обърна надясно точно когато офицер Олкърс се появи пред нея. Усети как се успокоява. Шумоленето в храстите спря.

— Какво става? Да не би нещо да не е наред? — попита той. Все още бе в костюм и изглежда тъкмо излизаше от събирането при сестра му. — Чух, че викаш, докато се качвах в колата, и ми се стори, че искаш да ми кажеш здрасти.

— Не, мисля, че има ранен — каза му тя. Той слезе от каменистата пътека и тръгна към нея. — Чух спирачки на кола, някакъв удар, а след това… — Джейн замълча и се обърна към дърветата. Шумоленето бе започнало отново. Идваше от съвсем близо, но Джейн дори не бе разбрала колко е близо. Сега остана загледана в тъмната фигура, която се измъкна от храстите пред нея. Фигурата се задържа на място, втренчена в нея, с отворена уста, докато се опитваше да диша, след това полетя напред и се стовари в краката й със зловещо тупване.

Джейн остана, без да помръдва, неспособна да откъсне очи от тялото, докато офицер Олкърс не застана до нея. Коленичи над човека.

— Кърви. Лоша работа — каза той. Наведе се над непознатия и тя вече не го виждаше. — Ударен е от кола.

— Ще се обадя на 911.

— Донеси кърпа, нещо такова. Може би чаршаф — нареди Колин.

Джейн кимна и се завъртя, но в следващия момент пристъпи към пейката, където Ейбъл лежеше в безсъзнание. Грабна завивката, върна се и я метна върху краката на ранения.

— Какво му е? И той ли е ранен? — попита намръщен Колин. Завивката го бе накарала да забележи отпуснатия Ейбъл.

— Не. — Тя се поколеба, а след това излъга: — Припадна. Отивам да се обадя. — Забърза, преди шерифът да е успял да зададе нов въпрос.

Не се бави много, само позвъни и хукна към другия край на къщата, за да провери спокойно похъркващата си баба. На връщане запали лампите в кабинета с надеждата да стане поне малко по-светло при Колин. Влезе в банята и потърси аптечка или нещо, което би свършило работа. Откри бинтове и риванол. Грабна ги, грабна и една кърпа. Отби се в голямата спалня тичешком, за да запали и там лампите. Както се бе надявала, кътчето с пейките бе станало по-светло.

Одеве Колин се бе привел над непознатия и тя едва сега успя да види лицето му. Замръзна на място. Това бе човекът, който се бе отбил у Лий, за да говори с Дърк! Освен това сега вече се стори познат на Джейн. Беше го виждала някъде, не само у Лий. Зачуди се откъде, докато най-сетне образът изплува сам. Беше в колата си с Еди и я караше на работа, защото автомобилът на приятелката й не можа да запали. Този мъж слезе от една кола до тях и се усмихна, когато Еди му махна.

— Та това е…

— Джошуа Паркър.

Вниманието на Джейн се насочи към Колин, когато той прочете името на шофьорската му книжка, издърпана от портфейла.

— Да. Джош Паркър — прошепна тя. Отново погледна човека. Еди ги бе запознала. Той работеше в Сателити Енсекси. Това бе асистентът на Дърк Енсекси. Джейн бе абсолютно сигурна сега, след като си спомни изражението на лицето му, и разбра, че когато излезе от кабинета на Уил с шефа си, я бе познал. Дали беше казал на Дърк? По дяволите, това не бе никак добре.

— Канадец е.

Джейн отново сведе очи, но този път Колин не бе надвесен над него. Погледът й се спря на гърдите на Джош Паркър. Намръщи се на прогизналата от кръв риза.

— Той да не би…

— Да Мъртъв е.