Филип Рийв
Смъртоносни машини (9)

8.
Търговското обединение

Том сънуваше Катрин. Тя вървеше редом с него из познатите стаи в Музея, бяха се хванали за ръце, само дето наоколо нямаше уредници или членове на Гилдии, нямаше никой, който да каже:

— Излъскай пода, Натсуърти! — Или: — Избърши праха от стъкларията от 43-ти век.

Той я развеждаше из Музея, сякаш го притежаваше, а тя му се усмихваше, докато й разясняваше в детайли характеристиките на корабите-дубликати и огромния макет на Лондон. През цялото време звучеше някаква странна стенеща музика и едва когато стигнаха в галерията по естествена история те осъзнаха, че това е синият кит, който им пееше.

Сънят избледня, но странните тонове на песента останаха. Той лежеше върху люлееща се дървена платформа. От двете й страни „растяха“ дървени рози, а сутрешното слънце проблясваше през отворите между дъските и над главата му имаше някаква безумна смесица от преплетени тръби и тръбопроводи, пълзящи към тавана. Това беше водопроводната система на Спийдуел и онова, което той бе взел за песента на кита, всъщност беше нейното клокочене и тътен.

Претърколи се и огледа миниатюрната стая. Хестър седеше облегната на стената в дъното. Тя кимна, щом видя, че е буден.

— Къде съм? — простена той.

— Не знаех, че някой може да каже това наистина — отвърна тя. — Мислех, че се случва само в книгите. „Къде съм?“ Колко интересно.

— Не, наистина — протестира Том, оглеждайки грубите стени и тясната метална врата. — Още ли сме в Спийдуел? Какво стана?

— Храната, естествено — отговори тя.

— Искаш да кажеш, че Рийлънд ни е упоил? Но защо? — Той стана и тръгна към вратата, прекосявайки стенещата платформа.

— Не си прави труда — предупреди го Хестър. — Заключена е. — Но той така или иначе опита да отвори. Беше права. След това той с мъка се понесе към една пукнатина в стената, за да надникне през нея. Оттатък видя тясна дървена алея, която блестеше като образ от телевизионен екран, когато сянката от един на колесниците на Спийдуел пробяга през нея. Отвъд това място профуча Отвъдната Страна, която изглеждаше много по-камениста и стръмна, в сравнение с последния път, когато я видя.

— От изгрева насам се движим в посока юг-югоизток — уморено обясни Хестър, преди той да е попитал. — Вероятно от по-отдавна, но и аз бях заспала.

— Къде ни водят?

— Откъде да знам?

Том се строполи и седна, опрял гръб във вибриращата стена.

— Значи това е положението — каза той. — Лондон сигурно е на стотици мили оттук! Вече никога няма да се прибера вкъщи!

Хестър не каза нищо. Лицето й беше бледо, поради което белезите изпъкваха по-силно от обичайното, а около ранения й крак в дюшемето се бе просмукала кръв.

Проточи се цял един час, после още един. От време на време по алеята отвън забързано минаваха хора, чиито силуети засенчваха оскъдните слънчеви лъчи. Водопроводните тръби клокочеха. Накрая Том чу звука от отключващ се катинар. Една ключалка, разположена ниско долу на вратата се отвори с щракане и вътре надникна едно лице.

— Добре ли са всички? — чу се откъм вратата.

— Добре? — изкрещя Том. — Естествено, че не сме добре! — Той запреплита крака към вратата. Отвън Рийланд стоеше на четири крака, клекнал, за да може да вижда през ключалката (за която Том имаше подозрения, че е просто отвор за котка). Зад него се виждаха обутите в ботуши крака на един от хората му, вероятно охрана. — Не сме ви сторили нищо лошо!

Старият кмет изглеждаше смутен.

— Така е, мило момче, но времената са тежки, нали разбираш, напоследък е адски трудно. Никак не е забавно да управляваш движещ се град. Трябва да взимаме всичко, до което се доберем. Затова взехме вас. Ще ви продадем като роби, разбираш ли? Това е положението. При Обединението ще има няколко робовладелски градове и ще ви продадем. Налага се да го направим. Нужни са ни резервни части за двигателите, ако искаме да сме крачка напред пред по-големите градове…

— Ще ни продадете? — Том бе чувал за градове, които използват роби за работа в машинните отделения, но това винаги му бе изглеждало като нещо далечно и екзотично, което никога не би го засегнало. — Трябва да настигна Лондон! Не можете да ме продадете!

— О, сигурен съм, че ще дадат добра цена за тебе — каза Рийланд, сякаш това беше нещо, за което Том трябваше да се радва. — Такова здраво и красиво момче. Ще се погрижим да отидеш при добър господар. Не съм сигурен за приятелката ти, разбира се: тя изглежда полумъртва и не е маслената картина, с която да започнем. Но може да ви продадем заедно: „купувате единия, а другия получавате безплатно“, нещо такова. — Той пъхна две дълбоки купи през отвора, кръгли метални купи, в които се хранеха кучетата. В едната имаше вода, а в другата още от синкавите водорасли. — Изяжте ги! — каза той жизнерадостно. — Искаме да изглеждате добре и нахранени за търга. До залез-слънце ще пристигнем при Обединението и на сутринта ще ви продадем.

— Но… — възпротиви се Том.

— Да, знам, и ужасно съжалявам, но какво мога да направя? — каза тъжно Рийланд. — Времената са тежки, както знаете.

Ключалката се заключи с трясък.

— Ами дискът ми? — извика Том. Отговор не последва. Той чу гласа на Рийланд в коридора отвън — говореше с охраната, след това — мълчание. Притисна дланите си една о друга и пийна малко вода, после занесе купата на Хестър. — Трябва да се измъкнем! — каза й той.

— Как?

Том огледа килията, в която се намираха. Нямаше да стане през вратата, която беше заключена и охранявана. Взря се във водопроводната система, докато не му се схвана врата, и макар че тръбите изглеждаха достатъчно големи, за да пропълзи човек през тях, той не виждаше как може да се влезе там, или дори да се стигне до тях. И без друго не си представяше, че би газил из онази гъста течност, каквато и да беше тя, която се чуваше да клокочи. Насочи вниманието си към стената, опипвайки поред дъските. Накрая откри една, която изглеждаше леко разхлабена и постепенно, докато работеше върху нея, тя започна да се разхлабва още повече.

Беше бавна, тежка и болезнена работа. В пръстите му се забиваха трески, по лицето му се стичаше пот, а той трябваше да спира всеки път, когато някой минеше по алеята отвън. Хестър го наблюдаваше мълчаливо, докато той не започна да й се сърди за това, че не му помага. Но до вечерта, когато небето навън почервеня, и препускащото градче започна да намалява ход, вече бе направил отвор, достатъчно голям, за да провре главата си.

Изчака, докато се увери, че наоколо няма никой, после се подаде навън. Спийдуел минаваше покрай някакви високи каменни върхове, разрушените от градове корпуси на древни планини. Пред тях се простираше естествен амфитеатър, плитка купа, разположена сред други скалисти върхове, който беше пълен с градове. Никога преди това Том не бе виждал толкова много търговски предградия и подвижни селца, събрани на едно място.

— Пристигнахме! — каза той на Хестър. — Това е Търговското обединение!

Спийдуел все повече намаляваше скоростта си, извършвайки маневри в пространството между едно разпокъсано, задвижвано с платна селце и по-голям търговски град. Том чуваше как хората от новите градове приветстват Спийдуел, питайки откъде е дошъл и с какво разполага за търгуване.

— Старо желязо — чу той зад себе си госпожа Рийланд — и малко дървесина, един много хубав диск и двама прекрасни, здрави, свежи млади роби!

— О, Куърк! — промърмори Том, зает с разширяването на дупката, която бе направил.

— Никога няма да стане достатъчно голяма — каза Хестър, която винаги очакваше най-лошото и обикновено беше права.

— Би могла да опиташ да ми помогнеш, вместо просто да си седиш там! — сопна се Том в отговор, но веднага съжали, защото виждаше, че тя е много зле. Питаше се какво ли би станало, ако е твърде слаба, за да избяга. Не можеше да се измъкне в Отвъдната Страна и да я остави тук. Но ако той останеше, щеше да се окаже роб в някое от тези отвратителни градчета!

Опита се да не мисли за това и се съсредоточи върху задачата да направи дупката по-голяма, докато небето отвън притъмня и луната изгря. Чуваше музиката и смеха, носещи се из търговското обединение и звука от повдигащи се подвижни мостчета, по които някои от хората на Рийланд тичаха, на път да се повеселят на борда на някой от другите градове. Той копаеше и ровеше в дупката, къртеше дъските, като ги стържеше с ръждив пирон, но от това нямаше полза. Накрая, вече отчаян, той се обърна към Хестър и каза:

— Моля те! Помогни ми!

Момичето се изправи на крака неуверено и се приближи към мястото, където той клечеше. Изглеждаше болна, но не дотам зле, колкото се бе опасявал, че е. Може би се щадеше, пестейки и последните си запаси от сили, докато стане достатъчно тъмно, за да избягат. Опипа краищата на дупката, направена от него и кимна. После, облягайки се с цялата си тежест на рамото на Том, вдигна здравия си крак и силно го стовари в стената. Ритна веднъж, два пъти, а дървото наоколо се разцепи и поддаде и при третия ритник падна цял участък от дъски, пръсвайки се върху алеята отвън.

— Аз можех да направя това! — каза Том, вгледан в назъбената дупка, питайки се защо не се бе сетил сам.

— Но не го направи, нали? — каза Хестър и опита да се усмихне. За първи път я виждаше да се смее; грозна и разкривена гримаса, но много желана. Това го караше да чувства, че тя започва да го харесва и не го смята само за досадник.

— Хайде тогава — каза тя, — ако ще идваш.

* * *

На стотици мили разстояние отвъд огряната от луната кал, Шрайк забелязва нещо. Той подава сигнал на Инженерите пилоти, които кимват и мърморят, докато насочват „Гошоук 90“ към земята.

— А сега какво? Още колко ще продължаваме да летим напред-назад из тези коловози, докато той признае, че хлапетата са мъртви?

Но те мърморят тихичко: изпитват ужас от Шрайк.

Ключалката се отваря и Шрайк излиза навън. Зелените му очи се въртят в двете посоки, докато не открива онова, което търси. Късче бял плат от скъсана риза, подгизнала от дъжда, наполовина заровена в калта.

— ХЕСТЪР ШОУ Е БИЛА ТУК — казва той на Отвъдната Страна напосоки и започва да души за нейната миризма.