Филип Рийв
Смъртоносни машини (7)

6.
Спийдуел

Продължиха да залитат нататък през целия ден и стъпваха с мъка из дирята, която Лондон бе оставил в меката пръст на Ловния Район. Градът никога не се скриваше от погледа им, но ставаше все по-малък, все по-далечен, отдръпвайки се от тях на изток и Том осъзна, че е възможно да изчезне зад хоризонта завинаги. Самотата го измъчваше. Той никога не бе харесвал особено работата си като чирак историк (трета степен), но сега усещаше годините, прекарани в Музея като една прекрасна, златна мечта. Улови се, че му липсва старият припрян доктор Аркънгарт и надутият Чъдли Помрой. Липсваше му леглото му в проветривата спалня и дългите часове работа, а и Катрин Валънтайн, въпреки че я познаваше само от няколко минути. Понякога, щом затвореше очи, виждаше лицето й доста ясно, милите й нежни очи и прекрасната й усмивка. Сигурен бе, че тя не знае що за човек е баща й…

— Внимавай къде стъпваш! — сопна са Хестър Шоу и той отвори очи, осъзнал, че я бе повел почти през ръба на един от зеещите коловози.

Те продължаваха да вървят и вървят и Том започна да си мисли, че онова, което му липсваше най-много от неговия град, бе храната. Тя никога не бе особено обилна в стола на Гилдията, но беше по-добре от нищо, а в момента той не разполагаше с нищо. Когато попита Хестър Шоу с какво ще се прехранват тук, тя просто заяви:

— Обзалагам се, че сега ти се ще да не бе губил раницата ми, лондончанче. Вътре имах малко вкусно сушено кучешко месо.

В ранния следобед те се натъкнаха на няколко мрачни сивкави храсти, непогребани под дирите на Лондон и Хестър откъсна няколко листа, които смачка на каша между два камъка.

— По-добре е да се сварят — каза тя, докато ядяха отвратителната лепкава зеленчукова каша. — В раницата си имах разпалки за огън.

По-късно тя хвана една жаба в една от дълбоките локви, които вече се образуваха из V-образните следи от вериги. Не я предложи на Том и той се опита да не гледа, докато момичето ядеше.

Все още не знаеше какво да мисли за нея. През по-голямата част от времето тя мълчеше и го гледаше толкова свирепо, когато се опитваше да я заговори, че той бързо се научи да върви в мълчание. Но от време на време, съвсем ненадейно, тя започваше да говори:

— Теренът става по-висок. Това означава, че Лондон ще се движи по-бавно. Би било разхищение на гориво да се движиш с пълна скорост по отвесен участък. — После, след час-два: — Майка ми казваше, че Транспортните Центрове са нещо глупаво. Тя казваше, че от тях е имало полза преди хиляда години, когато всички онези земетресения и вулкани, а и глетчерите са се измествали на юг. Сега те просто се разхождат наоколо и се изяждат помежду си, защото хората са прекалено глупави, за да ги спрат.

На Том му харесваше, когато тя говори, макар да смяташе, че майка й звучи като опасен Антитракционист. Но щом опиташе да поддържа разговора, тя отново потъваше в мълчание и вдигаше ръка, за да прикрие лицето си. Сякаш в нея съществуваха две личности, които деляха едно крехко тяло; едната бе безпощаден отмъстител, обсебена единствено от мисълта да убие Валънтайн, а другата — пъргаво, умно, приятно момиче, което той понякога усещаше да надзърта към него иззад белязаната си маска. Питаше се дали не е малко луда. За когото и да било щеше да е достатъчно основание да превърти, ако види как убиват родителите му.

— Как стана? — попита той деликатно. — Говоря за майка ти и татко ти, сигурна ли си, че Валънтайн ги е…?

— Млъкни и върви — отвърна тя.

Но много след като се стъмни, когато се сгушиха в една дупка в калта, за да избегнат хладния нощен вятър, тя внезапно започна да му разказва историята си.

— Родена съм върху голата земя — каза тя, — но не беше точно така. Живеех на Оук Айлънд, в Далечния запад. Някога това бе част от Ловния Район, но земетресенията потопиха цялата земя наоколо и я превърнаха в остров, твърде отдалечен, от който и да е гладен град-агресор и прекалено скалист, за да акостират на него земноводните градове. Беше прекрасно — зелени хълмове и огромни каменни скали и потоци, течащи през преплетени като в лабиринт дъбови гори, посивели от лишеи — дърветата бяха станали рунтави от тях, като стари кучета.

Том потрепери. Всеки лондончанин знаеше, че само диваците живееха на гола земя.

— Предпочитам една хубава плоча на платформа под краката си — каза той, но Хестър изглежда не го чу; думите продължаваха да се леят от изкривената й уста, сякаш нямаше друг избор.

— Имаше един град, който наричахме Дънроумин. Навремето той беше подвижен, но на хората им омръзна непрекъснато да се стичат от по-големите градове, затова го преместиха към Оук Айлънд, а колелата и двигателите му бяха демонтирани и заровени в един склон. Той си стои там вече повече от сто години и никога няма да кажеш, че някога изобщо се е движил.

— Но това е ужасно! — простена Том. — То си е направо Антитракционистко!

— Майка ми и баща ми живееха надолу по пътя — продължи тя, говорейки успоредно с него. — Имаха къща в края на тресавището, където се врязва морето. Татко беше фермер, а майка ми — историчка като теб, само че много по-умна, разбира се. Всяко лято тя отлиташе с кораба си на разкопки за Стара Техника, но през есента се прибираше. Често се качвах в кабинета й на тавана през зимните нощи и ядях сандвичи със сирене, а тя ми разказваше приключенията си.

— И така, една нощ преди седем години, се събудих късно и чух спорещи гласове на тавана. Така че се качих по стълбите и погледнах, и там беше Валънтайн. Познавах го, защото беше приятел на майка ми и често се отбиваше у нас, когато имаше път насам. Но онази нощ той не беше приятелски настроен. „Дай ми машината, Пандора — не спираше да повтаря той. — Дай ми МЕДУЗА.“ Не видя, че го наблюдавам. Бях в най-високата част на стълбата, вгледана в тавана, твърде уплашена, за да се кача и прекалено уплашена, за да се върна. Валънтайн стоеше с гръб към мен, а мама стоеше с лице към него, хванала машината в ръце и каза: „Върви по дяволите, Тадеуш, аз я намерих, моя е!“ А после Валънтайн измъкна меча си и… той…

Тя спря да си поеме въздух. Искаше да спре, но се носеше на вълната на спомените, които я водеха към онази нощ, към стаята и кръвта, опръскала звездните карти на майка й подобно на карта на ново съзвездие.

— А после той се обърна и видя, че го гледам и дойде до мен, наведох се и мечът му само проряза лицето ми, а аз паднах по стълбата. Сигурно си е помислил, че ме е убил. Чух как отива до бюрото на мама и започна да шумоли с нейните документи, станах и побягнах. Татко лежеше на пода в кухнята, той също бе мъртъв. Дори кучетата бяха мъртви.

Изтичах навън и видях големия черен кораб на Валънтайн да стои закотвен в края на градината, а неговите хора чакаха. Те се втурнаха след мен, но аз избягах. Затичах се към навеса за лодки и загребах с лодката на татко. Смятах да отида до Дънроумин и да повикам помощ — разстоянието беше малко и мислех, че някой доктор би помогнал на мама и татко. Но бях толкова омаломощена заради кръвта и болката… Отвързах някак лодката и течението я понесе, и следващото нещо, което видях, когато се събудих, бяха бреговете на Ловния Район.

След това живях в Отвъдната Страна. В началото не можех да си спомня много. Сякаш когато поряза главата ми, част от спомените ми се изляха навън, а в останалите настъпи хаос. Но постепенно паметта ми започна да се възвръща и един ден си спомних за Валънтайн и онова, което бе извършил. Тогава реших да дойда и да го намеря. Да го убия, както той бе убил майка ми и баща ми.

— Каква беше онази машина? — попита Том в продължителното мълчание. — Онази МЕДУЗА?

Хестър сви рамене. (Беше твърде тъмно, за да я види, но чу как тя сви рамене под мръсното си палто).

— Нещо, което майка ми бе открила. Стара Техника. Не изглеждаше значимо. Като метална футболна топка, цялата във вдлъбнатини и назъбвания. Но той я уби именно заради това.

— Преди седем години — прошепна Том. — Тогава господин Валънтайн бе назначен за шеф на Гилдията. Казаха, че намерил нещо в Отвъдната Страна и Кроум бил толкова доволен, че го повишил, направо през главата на Помрой и на всички останали. Но така и не чух какво е открил. А и до този момент не съм чувал за МЕДУЗА.

Хестър не каза нищо. След няколко минути тя захърка.

Том остана буден още дълго време, превъртайки историята из главата си. Мислеше за бляновете, които му помагаха да преживява дългите отегчителни дни в Музея. Беше си мечтал да бъде въвлечен с някое красиво момиче в Отвъдната Страна, по следите на някой убиец, но никога не бе допускал, че ще е толкова влажно и студено, или че краката ще го болят толкова много, или че убиецът ще бъде най-големият герой на Лондон. А що се отнася до красивото момиче…

Той погледна истинската развалина, която представляваше лицето на Хестър Шоу на фона на слабата лунна светлина, намръщена дори докато спеше. Сега я разбираше по-добре. Тя мразеше Валънтайн, но мразеше себе си още повече, за това че бе толкова грозна, и за това, че е още жива, а родителите й — мъртви. Спомни си как се чувстваше, когато стана Голямото Накланяне и се прибра вкъщи, за да открие, че къщата му е сравнена със земята, а мама и татко ги нямаше. Беше си помислил, че по някакъв начин той е виновен за всичко това. Чувстваше се изпълнен с вина, защото не е бил там да умре заедно с тях.

„Трябва да й помогна — помисли си Том. — Няма да й позволя да убие господин Валънтайн, но ще намеря начин истината да излезе на бял свят. Ако това е истината. Може би утре Лондон ще забави ход и кракът на Хестър ще се подобри. До залез-слънце ще сме се върнали в града и все някой ще ни изслуша…“

* * *

Но на следващата сутрин те се събудиха и установиха, че градът е отишъл още по-нататък, а кракът на Хестър се бе влошил. Сега тя стенеше от болка на почти всяка крачка; лицето й имаше цвят на мръсен сняг, а през превръзките се просмукваше прясна кръв, която се стичаше в ботушите й. Том се прокле, че е изхвърлил онези парцали и затова че накара Хестър да остави раницата си и аптечката…

В средата на сутринта, през леещите се потоци от дъжд те видяха нещо пред себе си. Един куп с шлака и сгурия бе разпилян из следите от коловози, където Лондон го бе изхвърлил предишния ден. Захвърлен недалече от мястото имаше малък град и когато се приближиха, Хестър и Том видяха, че някакви хора се суетят напред-назад из купчината с отпадъци, пресявайки късчета разтопен метал и части от неизгоряло гориво.

Гледката ги обнадежди и те забързаха напред. До ранния следобед се движеха под сянката на огромните колела на градчето и Том с изумление зяпаше единствения му етаж. Той бе по-малък от много от къщите в Лондон и по всичко личеше, че е построен от дърво от някой, чиято представа за добра дърводелска работа бе да забие няколко пирона и да се надява на най-доброто. Зад корпуса на подобния на барака град се извисяваха огромните извити комини на един експериментален ред двигатели.

— Добре дошли! — провикна се един висок мъж с бяла брада, проправяйки си път през купчината сгурия, а мръсните му кафяви дрехи се вееха зад него. — Добре дошли в Спийдуел. Аз съм Орм Рийланд, кметът. Говорите ли английски?

Хестър се отдръпна подозрително, но Том смяташе, че старецът изглежда достатъчно добронамерен. Той пристъпи напред и каза:

— Моля Ви, сър, имаме нужда от малко храна и доктор, който да прегледа крака на моята приятелка…

— Не съм ти приятелка — просъска Хестър Шоу. — И на крака ми му няма нищо. — Но тя беше бледа и трепереше, а лицето й лъщеше от пот.

— В Спийдуел и без друго няма лекар — засмя се Рийланд. — Нито един. А що се отнася до храната… Ами времената са тежки. Имате ли нещо, което да продадете?

Том потупа джобовете на туниката си. Имаше малко пари, но не виждаше каква полза биха имали лондонските пари за Орм Рийланд. После напипа нещо твърдо. Беше дискът, който бе намерил в Подземието. Той го извади и го загледа тъжно, преди да го подаде на стареца. Бе решил да го подари на Катрин Валънтайн някой ден, но сега храната беше по-важна.

— Красив е! Много е красив! — призна Орм Рийланд, накланяйки диска, възхищавайки се на вълнистите дъги. — Няма да има голяма полза от него, но стига за няколко нощи подслон и нещо за ядене. Храната не е много добра, имайте го предвид, но е по-добре от нищо…

* * *

Беше прав: наистина не беше добра, но Том и Хестър ядяха лакомо, след което протегнаха купите си за допълнително.

— Направена е предимно от водорасли — обясни Орм Рийланд, докато жена му сипваше втори порции от синкавата гадост. — Отглеждаме ги в бъчви под главното машинно отделение. Отвратителна работа, но поддържа тялото и духа, когато реколтата е слаба, а между нас казано, реколтата никога не е била по-слаба. Затова толкова се зарадвахме, когато се натъкнахме на тази купчина боклук, с която свързваме двата края.

Том кимна, отпускайки се назад в стола си и оглеждайки квартирата на Рийланд. Тя представляваше мъничка стая с форма на сирене и никак не приличаше на онова, което би очаквал от една кметска резиденция — но и Орм Рийланд не беше точно типа човек, който би си представял за кмет. Опърпаният старец изглежда управляваше един град, съставен основно от неговото семейство; синове и дъщери, внуци, племенници, племеннички и съпрузите и съпругите, които бяха срещнали из преминаващите градове.

Но Рийланд не беше щастлив човек.

— Не е особено забавно да управляваш транспортен град — не спираше да повтаря той. — Не, никак не е забавно, вече не. Навремето малко градче като Спийдуел можеше да движи делата си съвсем безопасно, бидейки прекалено малък, за да бъде погълнат от някой друг град. Но не и сега. Не и когато плячката е толкова оскъдна. Всеки срещнат иска да ни погълне. Даже онзи ден бягахме от един град. Беше един от онези френскоговорещи подвижни градове. Питам ви, каква полза би имало едно такова чудовище от нас? Ние просто ще притъпим апетита му. Но те ни преследваха така или иначе.

— Градът ви сигурно е много бърз — каза Том.

— О, да — съгласи се Рийланд с усмивка, а съпругата му вметна:

— Сто мили в час, максимална скорост. Това е заслуга на Рийланд. Той прави чудеса с тези негови двигатели.

— Дали бихте ни помогнали? — попита Том, навеждайки се напред в стола си. — Трябва да стигнем до Лондон по най-бързия начин. Сигурен съм, че можете да го настигнете, а по пътя може да има още купчини с отпадъци…

— Бог да ви благослови, младежо — отвърна Рийланд, поклащайки глава. — Онова, което Лондон изхвърля, не си струва пътуването толкова далече, не и в наши дни. Всичко се рециклира сега, когато плячката е толкова оскъдна. Ето, аз си спомням дните, когато градските сметища осейваха Ловния Район като планини. О, тогава имаше добър урожай! Но вече не. Освен това — добави той и потръпна, — не бих отвел града си прекалено близо до Лондон или който и да е друг град. В наше време не можеш да им имаш доверие. Ще се обърнат и ще ни лапнат като едното нищо. Мляс! Не, не.

Том кимна, стараейки се да не показва разочарованието си. Той хвърли един поглед към Хестър, но главата й бе наведена надолу и тя изглеждаше заспала или в несвяст. Той се надяваше това да е само реакция от дългото ходене и пълния й стомах, но когато се изправи да провери дали всичко е наред, Рийланд каза:

— Виж какво ще ти кажа, младежо; ще те закараме до купчината!

— До кое?

— До Търговското обединение! Това е струпване на малки градчета, на няколко дни път югоизточно от тук. И без това щяхме да ходим там.

— При Обединението ще има много градове — съгласи се госпожа Рийланд. — И дори никой от тях да не е готов да заведе теб и твоята приятелка до Лондон, скоро ще намерите въздушен търговски кораб, който ще го направи. При едно Търговско обединение трябва да има търговски кораби.

— Аз… — каза Том и млъкна. Не се чувстваше много добре. Стаята сякаш се клатеше, после започна да се люлее като картината на лош видеоекран. Той погледна Хестър и видя, че се е хързулнала от стола си на земята. Боговете-закрилници на Дома на семейство Рийланд му се хилеха от храма на стената и един от тях сякаш казваше с гласа на Орм Рийланд: — Трябва да има въздушни кораби, Том, в едно Търговско обединение винаги има въздушни кораби…

— Искаш ли още водорасли, мили? — попита госпожа Рийланд, когато той се свлече на колене. Той я чу да казва от много, много далече: — Отне ужасно много време, за да подействат, нали, Орми? — а Рийланд отвърна: — Следващия път трябва да сложим повече, миличка. — После люлеещите се шарки на килима се издигнаха и се обвиха около него в сън, който беше мек като памук и пълен с видения на Катрин.