Филип Рийв
Смъртоносни машини (5)

4.
Отвъдната страна

Тишина. Тишина. Не можеше да я разбере. Дори когато Лондон беше в покой, в спалното помещение обикновено се чуваше някакъв шум — бръмченето на вентилаторите, жуженето и тропотът на асансьорните шахти, хъркането на останалите чираци по съседните легла. А сега — мълчание. Главата го болеше. Всъщност, всичко го болеше. И леглото му бе странно, а когато помръдна ръце, усети нещо студено и лепкаво да се процежда между пръстите му подобно на…

ТИНЯ! Той се изправи, задъхвайки се. Изобщо не се намираше в спалнята на чираците от трета степен. Лежеше върху огромна купчина тиня, на ръба на дълбок окоп и в лекия перленосив светлик на зората видя момичето с обезобразеното лице да седи наблизо. Ужасният сън, че се спуска по тази обгоряла тръба беше истина: беше изпаднал от Лондон и бе сам с Хестър Шоу на голата земя!

Той изпъшка ужасено, а момичето хвърли един бърз поглед наоколо, погледна го, а после се извърна.

— Значи си жив — каза тя. — Мислех, че си умрял. — Звучеше така, сякаш евентуалният изход не я интересуваше особено.

Том се изправи с мъка на четирите си крайника, така че само коленете, пръстите на краката му и дланите се допираха в тинята. Ръцете му бяха голи и когато погледна надолу, видя, че и покритото му със синини тяло бе голо до кръста. Туниката му лежеше на земята недалече от него самия, но изобщо не можа да открие ризата си, докато не пропълзя по-близо до обезобразеното момиче и осъзна, че тя я разкъсва на ивици, за да превърже ранения си крак.

— Хей! — каза той. — Това е една от най-хубавите ми ризи!

— Е, и? — отвърна тя, без да го поглежда. — Това пък е един от най-хубавите ми крака.

Той облече туниката си. Беше окъсана и изцапана от падането по канализационната тръба, цялата покрита с дупки, които пропускаха хладния въздух на Отвъдната Страна. Той се сгуши, потрепервайки. Валънтайн ме блъсна! Той ме блъсна и аз паднах в шахтата на Отвъдната Страна! Блъсна ме… Не, не е възможно да го е направил. Сигурно е станала грешка. Аз съм се подхлъзнал, а той е опитал да ме сграбчи, сигурно така е станало.

Хестър Шоу привърши с превръзката и се изправи, проплаквайки от болка, когато обу мръсния си, втвърден от кръвта брич върху раната. После хвърли онова, което бе останало от ризата на Том обратно към него — една безполезна дрипа.

— Трябваше да ме оставиш да го убия — каза тя и се извърна, поемайки с някакво ожесточено куцукане към дългата крива на тинята.

Том гледаше как се отдалечава, прекалено шокиран и смаян, за да помръдне. Едва когато момичето се скри зад върха на склона осъзна, че не иска да остава тук сам; би предпочел каквато и да е компания, дори и нейната, пред тишината.

Той захвърли скъсаната риза и се затича след нея, като газеше из гъстата, лепкава тиня, удряйки пръстите на краката си в парчета скала и изтръгнати корени. Дълбокият окоп с отвесни стени зееше отляво и когато стигна до хребета на възвишението, разбра, че това е просто един от стотиците такива окопи. Огромните следи на Лондон се простираха право напред в далечината. Далече, далече пред себе си той видя своя град, тъмнеещ на фона на озареното от слънце източно небе, обгърнат от пушека на собствените си двигатели. Почувства студен пристъп на носталгия. Всичките му някогашни познати се намираха на борда на тази смаляваща се планина, всички, с изключение на Хестър, която стъпваше тежко и гневно пред него, влачейки ранения си крак зад себе си.

— Спри! — извика той, като почти тичаше и газеше в калта, за да я настигне. — Хестър! Мис Шоу!

— Остави ме на мира! — сопна се тя.

— Но къде отиваш?

— Трябва да се върна в Лондон, нали така? — отвърна тя. — Бяха ми нужни две години, за да го открия, движех се из Отвъдната Страна пеша, качвах се на борда на малки градчета с надеждата, че именно Лондон ще ги погълне. И когато най-сетне стигнах там и намерих Валънтайн, и той слезе да се разходи из Дворовете, точно както ми бяха казали клошарите, какво стана тогава? Някакъв идиот ми попречи да го пробода в сърцето, както му се пада. — Тя спря и се обърна с лице към Том. — Ако ти не се бе намесил, той щеше да е мъртъв, а аз щях да се строполя и да умра редом с него и вече щях да съм намерила покой!

Том я изгледа продължително и преди да успее да се овладее, очите му се изпълниха с парещи сълзи. Ненавиждаше се за това, че изглежда като глупак пред Хестър Шоу, но не можеше да направи нищо. Шокът от преживяното и мисълта, че е изоставен тук го завладяха тотално и горещите сълзи се стичаха по лицето му, прорязвайки бели тунелчета през калта на бузите.

Хестър, която се канеше да се извърне, спря и го загледа, сякаш не бе сигурна в онова, което ставаше с него.

— Ти плачеш! — каза тя накрая съвсем тихо. Звучеше изненадана.

— Съжалявам — изхлипа той.

— Аз никога не плача. Не мога. Не плаках, дори когато Валънтайн уби мама и татко.

— Какво? — Гласът му трепереше заради сълзите. — Господин Валънтайн никога не би направил подобно нещо! Катрин каза, че дори не е могъл да събере смелост да убие едно вълче. Лъжеш!

— Тогава защо си тук? — попита тя подигравателно. — Той те блъсна след мен, нали? Само защото ме видя.

— Лъжеш! — каза Том отново. Но си спомняше онези огромни ръце, тласкащи го напред; спомни си как падна, спомни си и странната светлина, озарила очите на археолога.

— Е? — попита Хестър.

— Той ме блъсна! — измърмори Том смаяно.

Хестър Шоу просто сви рамене, сякаш казваше „Виждаш ли? Виждаш ли какъв е в действителност?“ След това се извърна и отново закрачи.

Том се забърза към нея.

— Ще дойда с теб! И аз трябва да се върна в Лондон! Ще ти помогна!

— Ти? — Тя се изсмя, съскайки и плю на земята в краката му. — Мислех, че си човек на Валънтайн. Сега искаш да ми помогнеш да го убия?

Том поклати глава. Той не знаеше какво иска. Част от него все още се бе вкопчила в надеждата, че всичко е недоразумение и Валънтайн си оставаше добър, мил и смел. Той определено не искаше да го види убит, а горката Катрин да остане без баща… Но все някак трябваше да се добере до Лондон, а не можеше да го направи сам. А и по един или друг начин се чувстваше отговорен за Хестър Шоу. В крайна сметка вината за нейното раняване бе негова.

— Ще ти помогна да вървиш — каза той. — Ранена си. Имаш нужда от мен.

— Никой не ми трябва — каза тя свирепо.

— Ще вървим към Лондон заедно — обеща Том. — Аз членувам в Гилдията на историците. Те ще ме послушат. Ще кажа на господин Помрой. Ако Валънтайн наистина е извършил нещата, за които говориш, законът ще се заеме с него!

— Законът? — изсмя се тя презрително. — Валънтайн е законът в Лондон. Не е ли той любимецът на кмета? Не е ли Главен историк? Не, той ще ме убие, ако аз не го изпреваря. А вероятно ще убие и теб. Шшшиннг! — Тя разигра пантомима, имитираща измъкване на меч, който прокара през гърдите на Том.

Слънцето изгряваше и над мократа кал се издигаше мокра мараня. Лондон все още се движеше, видимо по-малък от последния път, когато го бе погледнал. Градът обикновено спираше за няколко дни, след като се бе нахранил, и част от Том, която не бе съвсем вцепенена, се питаше: „Къде за Бога отива?“

Но точно в този миг момичето се препъна и падна, а болният й крак се подгъна под нея. Том се зае да й помогне да се изправи, залитайки. Тя не му благодари, но и не го отблъсна. Той преметна ръката й през раменете си и я изправи и те потеглиха заедно през калния хребет, следвайки следите на Лондон на изток.