Филип Рийв
Смъртоносни машини (4)

3.
Канализационната тръба

Нямаше време за мислене: Катрин изпищя, Куче изръмжа, момичето се поколеба за миг и Том откри своя шанс, сграбчвайки ръката й, когато насочи ножа към сърцето на Валънтайн. Тя просъска, сгърчи се и ножът падна на платформата, когато се освободи и се втурна да бяга по пътеката.

— Спрете я! — извика Валънтайн, тръгвайки напред, но останалите бегълци бяха видели ножа и уплашено се скупчиха, препречвайки пътя му. Неколцина от клошарите бяха извадили огнестрелно оръжие и един полицай в бронирана жилетка с мъка си проправи път из тълпата подобно на огромен син бръмбар, като викаше:

— Употребата на оръжие в Лондон е забранена!

Хвърляйки бърз поглед над главите на клошарите, Том зърна един тъмен силует сред далечния отблясък на пещите. Момичето бе в далечния край на пътеката, изкачвайки сковано една стълба, водеща към по-горен етаж. Той се затича след нея и понечи да я сграбчи за глезена, когато тя стигна върха. Не му достигнаха няколко сантиметра и в същия миг покрай него профуча една стрела, пръскайки искри из напречните стъпала. Той погледна назад. Още двама полицаи си проправяха път през тълпата с вдигнати арбалети. Зад тях той видя Катрин и баща й, които го наблюдаваха.

— Не стреляйте! — извика той. — Мога да я хвана!

Той се метна на стълбата и нетърпеливо се понесе нагоре, решен да стане човекът, който ще залови бъдещия убиец. Усещаше как сърцето му препуска от вълнение. След всички онези скучни години, прекарани в мечти за приключения, изведнъж той преживяваше такова! Беше спасил живота на господин Валънтайн! Беше герой!

Момичето вече се бе насочило из лабиринта от пътеки на горния етаж, които извеждаха при зоната с пещите. С надеждата, че Катрин все още го вижда, Том се втурна в преследване. Пътеката се разклоняваше и стесняваше, а парапетите бяха само на половин метър разстояние. Под краката му Дворовете за смилане функционираха въпреки преследването; никой долу не бе разбрал за разиграващата се драма над главите им. Той потъна сред плътните сенки и топлите, заслепяващи облаци от пара, а момичето все така го водеше с няколко метра. Шалът й се закачи на една ниска тръба и се скъса. Дългата й коса имаше меден цвят на фона на мрачния блясък на пещите, но Том все още не можеше да види лицето й. Питаше се дали е красива; една красива убийца от Антитранспортната лига.

Той се наведе под висящия шал и продължи да тича, разкопчавайки яката си. Слезе по една главозамайваща спирала от железни стълби и се озова на пода на Дворовете за смилане, проблясващи из сенките на конвейерните ленти и огромните сферични резервоари с газ. Група работещи затворници вдигнаха смаяни погледи, когато момичето изтича покрай тях.

— Спрете я! — изкрещя Том. Те просто останаха да зяпат, когато той мина покрай тях, но щом се обърна назад видя, че един от чираците инженери, който ги надзираваше, прекрати работа, за да се включи в преследването. Том незабавно съжали, че е извикал. Нямаше намерение да предостави победата на някакъв си глупав инженер! Той увеличи скоростта, за да може да я залови сам.

Пред тях пътят бе препречен от една кръгла дупка в платформата, оградена с ръждив парапет — това бе канализационна тръба, обгорена и потъмняла на местата, където изсипваха шлаката от пещите. Момичето забави ход, чудейки се накъде да поеме. Когато продължи, Том бе скъсил дистанцията. Протегнатите му пръсти сграбчиха раницата й; каишката се скъса и тя спря и извърна лице към него, озарено от червения пламък на топилните.

Не бе по-голяма от Том и изглеждаше ужасно. През лицето й се спускаше отвратителен белег от челото към челюстта, поради което то изглеждаше като жестоко надраскан портрет. Устата й бе изкривена настрани във вечна усмивка, носът й представляваше сплескано образувание и единственото й око го зяпаше от опустошеното лице, сиво и хладно като море през зимата.

— Защо не ме остави да го убия? — просъска тя.

Том бе шокиран до такава степен, че не бе способен да проговори или да се помръдне, а само стоеше там, докато момичето се протягаше към раницата си и понечи да побегне отново. Но зад него се чуваха полицейски сирени и от арбалетите долитаха стрели, искрящи на фона на металните плочи на платформата и каналите над главите им. Момичето изпусна раницата и падна встрани, като изрече една мръсна ругатня. Том никога не бе допускал, че момичетата знаят подобни думи.

— Не стреляйте! — извика той, махайки към полицаите. Те стъпваха с мъка по спираловидната стълба зад резервоарите с газ, като не спираха да стрелят, докато се приближаваха, сякаш фактът, че Том е пред тях не ги интересуваше много. — Не стреляйте!

Момичето се покатери и той видя, че една стрела бе пронизала крака й точно над коляното. Тя го сграбчи, а между пръстите й бликаше кръв. Ридаеше конвулсивно, докато се облягаше на парапета, прехвърляйки се с усилие от другата страна. Зад нея канализационната тръба зееше като отворена уста.

— НЕ! — извика Том, разбрал какво смята да направи тя. Той вече не се чувстваше като герой — изпитваше само съжаление към бедното момиче, едно отблъскващо момиче, и се чувстваше виновен за това, че я бе притиснал тук. Протегна ръка към нея, тъй като не искаше да скочи. — Не бих могъл да те оставя да нараниш господин Валънтайн — отвърна той, извисил глас, за да може тя да го чуе над бездната на Подземието. — Той е добър човек, смел, мил, прекрасен…

Момичето се протегна напред, тикайки ужасното си лице без нос в неговото.

— Погледни ме! — каза тя, а гласът й бе изопачен от изкривената й уста. — Виж какво ми стори твоят смел, мил Валънтайн!

— Какво искаш да кажеш?

— Попитай него! — изпищя тя. — Попитай го какво е сторил на Хестър Шоу!

Полицаите се бяха приближили. Том чуваше стъпките им да трополят по платформата. Момичето хвърли един поглед край него, после вдигна ранения си крак над парапета, като извика от болка.

 

— Не! — помоли я Том отново, но беше твърде късно. Опърпаното й палто се понесе надолу и изплющя и нея вече я нямаше. Той се спусна напред и надникна в канализационната тръба. Хладна въздушна струя го лъхна, смеси се с миризмата на тиня и смачкани зеленчуци; миризмата на трескавия живот под града.

— Не!

Тя бе скочила. Бе скочила от града, за да намери смъртта си! Хестър Шоу. Трябваше да запомни това име и да се помоли за нея пред едно от многото божества в Лондон.

Откъм носещия се дим изплуваха силуети. Полицаите се приближаваха предпазливо, подобно на бдителни раци, а Валънтайн беше с тях, тичащ напред. В сенките под един резервоар с газ Том видя младия инженер, който изглеждаше шокиран. Той опита да му се усмихне, но усещаше лицето си вледенено и в следващия миг нова гъста струя дим се разстла върху му, замъглявайки всичко наоколо.

— Том! Добре ли си? — Валънтайн се затича към него, леко задъхан от дългото преследване. — Къде е тя? Къде е момичето?

— Мъртва е — каза Том печално.

Валънтайн застана до него при парапета и надзърна през него. Сенките на носещия се дим се движеха по лицето му като паяжини. В очите му имаше странен блясък, а лицето му бе изопнато, бледо, и уплашено. — Видя ли я, Том? Тя имаше ли белег?

— Да — отвърна Том, питайки се откъде Валънтайн би могъл да го знае. — Беше ужасен! Едното й око липсваше, а носът й… — После той си спомни онова ужасно нещо, което момичето му бе казало. — И тя каза… — Не бе сигурен дали трябва да каже на господин Валънтайн споделеното от момичето — това бе лъжа, безумие. — Каза, че се казва Хестър Шоу.

— Велики Куърк! — просъска Валънтайн и Том отстъпи назад. Щеше му се изобщо да не го бе споменавал. Но когато отново вдигна поглед, Валънтайн се усмихваше любезно, а в очите му се четеше мъка. — Не се тревожи, Том — каза той, — съжалявам…

Том усети върху рамото си допира на една голяма, нежна ръка и после — не беше сигурен как точно се случи това — едно извъртане, тласък и той се катурна през парапета и падна, точно както бе паднала Хестър Шоу, яростно сграбчил метала, за да се задържи в гладкия ръб на канализационната тръба. Той ме блъсна! — помисли си Том и изпитваше повече учудване, отколкото страх, докато черната паст на мрака го погълна.