Филип Рийв
Смъртоносни машини (38)

37.
Пътят на птиците

Лондон бе обвит с венец от светкавици. Сякаш лъчът, който трябваше да пропътува сто мили, за да изпепели камъните на Батмунк Гомпа, вместо това се бе заплел в горните етажи, изхвърляйки водопади от разтопен метал, който падаше върху фланговете на града. Из Подземието избухнаха експлозии, изхвърляйки огромни късове развалини един върху друг в небето като мъртви листа, носени от вихър. Няколко кораба полетяха с тях, в търсене на спасение, но обвивките им се подпалиха, те се спаружиха и паднаха — малки, ярки огнени снежинки сред по-големите пожари.

Само „Джени Ханивър“ оцеля, носейки се по ръба на бурята, въртейки се и полюшвайки се, когато ударните вълни я поразяваха, с потоци светлина с цветовете на дъгата, извиращи от съоръженията й и роторните перки. Всичките й двигатели отказаха едновременно при онзи първи енергиен импулс и нищо от онова, което Том умееше да прави, не можа да ги накара да проработят отново. Той тежко се отпусна в онова, което бе останало от седалката на пилота, разплакан и безпомощен, докато нощният вятър го носеше все по-далече от неговия умиращ град.

— Аз съм виновен — бе единственото, което му дойде наум да каже. — Аз съм виновен за всичко…

Хестър също гледаше, взираща се назад към мястото, където беше „Свети Павел“, сякаш все още можеше да види образите на Катрин и баща й, изчезнали там сред ослепителната светлина.

— О, не, Том — каза тя. — Беше злополука. Нещо се обърка с тяхната машина. Беше по вина на Валънтайн и Кроум. Инженерите бяха виновни, че са вкарали в експлоатация това нещо, както и майка ми е виновна, че го е изкопала. Древните са виновни, че са го изобретили. Пюзи и Генч са виновни, че са се опитали да те убият, а Катрин — че ми спаси живота…

Тя седна до него, тъй като искаше да го утеши, но се страхуваше да го докосне, докато отраженията й се хилеха зловещо от счупени циферблати и остриета, и стъкла, още по-чудовищни и от трептящия пламък на МЕДУЗА. После си помисли: „Глупачке, та той се върна, нали? Върна се за тебе.“ Разтреперана, тя обви ръце около тялото му и го придърпа по-близо, усещайки мириса му, свенливо целувайки кръвта от прясната рана между веждите му, прегръщайки го силно, докато издъхващото оръжие не умря окончателно и първите сиви лъчи на новия ден пропълзяха из равнината.

— Няма нищо, Том — продължаваше да му говори тя. — Няма нищо…

Лондон беше далече, неподвижен под пластове дим. Том намери стария бинокъл на мис Фанг и го насочи към града.

— Все някой трябва да е оцелял — каза той, надявайки се, че като го каже, ще го превърне в истина. — Сигурен съм, че господин Помрой и Клайти Потс са там долу, организират спасителни групи и раздават чаши чай… — Но през дима, парата и надвисналата пепел той не виждаше нищо, нищо, нищо и въпреки че местеше бинокъла напред-назад, все по-отчаян, единственото, което виждаше в него бяха кокалестите силуети на почернели носещи греди и изгорената земя, покрита с откъснати колела, горящи езера от гориво и счупени релси, сплетени една в друга като изхвърлените кожи на огромни змии.

— Том? — Хестър се опитваше да задвижи контролните уреди и за нейно учудване откри, че кормилният лост все още работи. „Джени Ханивър“ реагира на нейния допир, въртейки се насам-натам на вятъра. — Том, бихме могли да опитаме да стигнем до Батмунк Гомпа. Там ще сме добре дошли. Сигурно ще решат, че си герой.

Но Ток поклати глава: зад клепачите му Елеваторът от Тринайсетия етаж все още се носеше със спираловидни движения към Последния етаж, а Пюзи и Генч летяха към огъня с тихите си, черни викове. Не знаеше какъв е, но не беше герой.

— Добре — каза Хестър с разбиране. Понякога бе нужно време човек да преодолее проблемите, тя знаеше това. Щеше да бъде търпелива с него. — Ще се насочим към Черния остров. Можем да ремонтираме „Джени“ в кервансарая. А после ще поемем по Пътя на птиците и ще отидем някъде далече. Стоте Острова или Танхойзерските планини, или Южната Ледена Пустош. Все ми е едно къде. Стига и аз да мога да дойда.

Тя коленичи до него, положи ръцете си на коленете му и главата върху ръцете си, а Том установи, че против волята си отвръща на изкривената й усмивка.

— Ти не си герой, а аз не съм красива и ние сигурно няма да заживеем щастливо до края на дните си — каза тя. — Но сме живи и сме заедно, и всичко ще се нареди за нас.