Филип Рийв
Смъртоносни машини (36)

35.
Катедралата

Разтрошената гондола на „Джени Ханивър“ стенеше като флейта, докато западният вятър нахлуваше през нея, отнасяйки я бързо далече от Лондон.

Том се отпусна изтощен върху контролните уреди, частици счупено стъкло хрущяха като пясък по лицето и ръцете му. Опита се да се абстрахира от бясно въртящите се барометри, докато през увредената обвивка изтичаше водород. Опита да не мисли за Пюзи и Генч, които бяха изгорели в подпалената си гондола, но всеки път щом затвореше очи, виждаше крещящите им лица, сякаш черните дупки на отворените им усти бяха отпечатани завинаги в очните му ябълки.

Когато вдигна глава, той видя Лондон далече на изток. Нещо ставаше с катедралата, а от Инженериума извираха потоци розов и зелен огън. Той бавно започна да осъзнава какво се бе случило. Вината бе негова! Хората долу сигурно бяха мъртви, не само Пюзи и Генч, а и много други и, ако той не бе улучил Елеватора от Тринайсетия етаж, те щяха да са още живи. Щеше му се никога да не бе изстрелял онези ракети. Би било по-добре самият той да бе умрял, вместо сега да седи тук и да гледа как Последният етаж гори и да знае, че за всичко е виновен той.

После си помисли: „Хестър!“

Беше й обещал да се върне. Тя щеше да го чака там долу, сред огъня. Не можеше да я разочарова. Пое дълбоко въздух и се наведе над контролното табло. Двигателите се задвижиха със задавяне. „Джени Ханивър“ мудно се обърна на вятъра и бавно пое обратно към града.

* * *

Катрин вървеше като сомнамбул из Патерностер Скуеър, привлечена от трансформиращата се катедрала. Около нея пожарите се разпространяваха, но тя почти не ги забелязваше. Очите й бяха приковани от ужасяващата красота над главата й; онази бяла шапка, разтваряща се над нощното небе, която се обръщаше на изток. Вече не се страхуваше. Знаеше, че Клио бди над нея и я пази, за да може да изкупи ужасните неща, сторени от баща й.

Пазачите на вратата на катедралата бяха прекалено разсеяни заради пожарите, за да обърнат внимание на една ученичка с чанта. Първо й казаха да се махне, но когато тя настоя, че баща й е вътре и размаха смачкания си златен пропуск пред очите им, те просто вдигнаха рамене и я пуснаха.

Тя никога не бе влизала в „Свети Павел“ преди, но бе виждала снимки. Те обаче по нищо не приличаха на това.

Обградените с колони пътеки и високите сводообразни тавани продължаваха да стоят на обичайното си място, но Гилдията на инженерите бе обвила стените с бял метал, а по таваните бяха окачени аргонови глобуси в телени решетки. Дебели електрически кабели пълзяха като змии по главния кораб, захранвайки нещо в сърцето на катедралата.

Катрин вървеше бавно напред, придържайки се към сенките на колоните, далече от пътя на множеството инженери, които подтичваха насам-натам, проверяваха електрическите връзки и си водеха бележки върху клипбордове. Пред нея подиумът под огромния купол бе пълен със странни машини. Цял куп трегери и хидравлика поддържаха тежката огромна качулка, наподобяваща глава на кобра, която се извисяваше нагоре в нощта, около чиято основа се намираше гора от високи метални намотки, които бръмчаха и пукаха сред леко нарастващия прилив на мощност. Между тях забързано се движеха инженери — слизаха и се качваха по централната кула върху метални стълби, а още повече се бяха струпали около една близка конзола като свещеници пред олтара на някакъв бог-машина и говореха с приглушени развълнувани гласове. Сред тях тя видя кмета, а до него, със сурово изражение, стоеше баща й.

Катрин застина на място, скрита сред сенките. Виждаше лицето му съвсем ясно. Той гледаше Кроум и се мръщеше, и тя разбра, че предпочита да бъде навън и да подпомага спасителните операции и единствено нарежданията на кмета го задържаха тук. За миг забрави, че е убиец. Искаше да се затича и да го прегърне. Но тя вече се намираше в ръцете на Клио, беше служител на историята, и имаше работа за вършене.

Приближи се още, докато не се озова в заслона на един стар купел в дъното на стъпалата към подиума. Оттам имаше добър изглед към онова, което правеха Кроум и останалите. Тяхната конзола беше като плетеница от жици и кабели, и покрити с гума канали, а в средата й стоеше малка сфера, не по-голяма от футболна топка. Катрин се досети какво е това. Пандора Шоу го бе открила в една затънтена лаборатория на изчезналата Америка и го бе взела със себе си в Оук Айлънд, а баща й го бе откраднал от нея в нощта, когато я беше убил. Инженерите го бяха почистили и ремонтирали, доколкото им позволяваха възможностите, подменяйки изгорелите вериги с примитивни машини, които бяха сглобили от мозъци на Преследвачи. Сега доктор Сплей стоеше пред него, а пръстите му шареха по клавиатура от слонова кост, набирайки зелени светещи поредици от числа на един преносим монитор. На друг монитор се виждаше мрачно изображение на местността пред Лондон, а върху далечната Защитна Стена бяха съсредоточени напречни линии.

— Акумулаторите са заредени — каза някой.

— Ето, Валънтайн! — каза Кроум, поставяйки кокалестата си ръка върху ръката на баща й. — Готови сме да създаваме история.

— Но пожарите, Кроум…

— По-късно можеш да си поиграеш на пожарникар — озъби се кметът на Лондон. — Трябва да унищожим Защитната Стена сега, преди МЕДУЗА да се е повредила от огъня.

Пръстите на Сплей продължаваха да щракат по клавиатурата, но останалите звуци в катедралата бяха утихнали. Инженерите наблюдаваха със страхопочитание гората от жици, където се образуваха странни светлинни лъчи и се носеха нагоре в небето над отворения купол със слаб звук, наподобяващ жужене на насекоми. Катрин започна да подозира, че те всъщност не разбираха тази технология, която баща й бе изровил за тях. Те бяха почти толкова респектирани от нея, колкото и самата тя.

Ако се бе затичала към тях, приготвяйки бомбата си, която да хвърли в древния компютър, може би щеше да промени всичко. Но как би могла да направи това? Баща й стоеше точно до онова нещо, и дори когато си каза, че той вече не е неин баща и опита да претегли неговия живот спрямо живота на хилядите хора, които щяха да загинат в Батмунк Гомпа, все пак не можа да си наложи да му причини това. Беше се провалила. Извърна лице към сводестия покрив и попита:

— Какво искаш да направя? Защо ме доведе тук?

Но Клио не й отвърна.

Кроум се приближи до клавиатурата.

— Задайте на МЕДУЗА координатите на целта за поразяване — нареди той.

Пръстите на Сплей изщракаха по клавишите, докато въвеждаше географската ширина и дължина на Батмунк Гомпа.

— Целта въведена — обяви един механичен глас, кънтящ от набраздените колони над станцията на Сплей. — Обсег: 130 мили и се приближава. Код за въвеждане на разрешение Омега.

Доктор Чъб извади тесте дебели пластмасови листа, ламинираните останки от древни документи. През пластмасата се виждаха неразбираеми списъци с числа, като насекоми, затворени в кехлибар, докато той прелистваше листата и намери това, което искаше, като го изправи пред Сплей, за да го прочете.

Но преди Сплей да започне да въвежда цифрите от кода, долу при главния вход се чу неясен брътвеж от гласове. Там беше доктор Туикс, а няколко от нейните Преследвачи я следваха плътно по петите.

— Здравейте всички! — изчурулика тя, забързала по пътеката, като кимна на своите творения да я последват. — Само вижте какво са ви намерили моите умни пиленца, господин кмете! Един истински член на Антитранспортната лига, точно както наредихте. Макар да се опасявам, че е доста грозна…

— Млъкни, Туикс! — изрева Магнъс Кроум, вгледан в инструментите си, но всички останали се обърнаха да гледат, докато един от Преследвачите се качи със залитане на подиума и тръсна товара си в краката на кмета.

Беше Хестър Шоу, с ръце, вързани отпред, безпомощна и мрачна. Тя все още се питаше защо Преследвачите не я бяха убили веднага. При вида на обезобразеното й лице мъжете на подиума се смразиха, сякаш погледът й ги бе вкаменил до един.

„О, всемогъща Клио!“ — прошепна Катрин. За първи път тя виждаше какво бе причинил мечът на баща й. А после отмести поглед от лицето на Хестър към лицето на Валънтайн, и това, което видя върху него, я шокира още повече. Чертите му бяха лишени от всякакъв израз, то се бе превърнало в сива маска, която почти не приличаше на човешко лице и изглеждаше по-ужасно дори от момичето. Сигурно така бе изглеждал и след като бе убил Пандора Шоу и се бе обърнал, за да види, че Хестър го гледа. Тя знаеше какво ще последва, дори преди да е чула свистенето на извадения от калъфа му меч.

— Не! — изпищя Катрин, разбрала какво се кани да направи той, но устата й бе пресъхнала, а гласът й бе само шепот. Внезапно осъзна защо богинята я бе довела тук и вече знаеше какво трябва да направи, за да изкупи престъплението на баща си. Хвърли ненужната чанта и се затича нагоре по стълбите. Хестър отстъпваше назад олюлявайки се, вдигнала вързаните си ръце, за да се предпази от удара на баща й. Катрин се хвърли между двамата, така че внезапно тя се озова на пътя му, а мечът леко се плъзна през нея и тя усети как дръжката се удря в ребрата й.

Инженерите ахнаха. Доктор Туикс нададе уплашен кратък писък. Дори Кроум изглеждаше разтревожен.

— Код за въвеждане на разрешение Омега — каза рязко МЕДУЗА, сякаш не се бе случило нищо.

Валънтайн мълвеше:

— Не — и клатеше глава, сякаш не разбираше как тя се бе озовала тук, пронизана от меча му. — Кейт, не! — Той отстъпи назад, издърпвайки острието.

Катрин гледаше как мечът се изплъзва от нея. Изглеждаше абсурдно, като груба шега. Не изпитваше абсолютно никаква болка, но от една дупка в дрехата й бликаше яркочервена кръв и изтичаше по пода. Зави й се свят. Хестър Шоу я хвана, но Катрин я отблъсна.

— Татко, не я наранявай — каза тя и направи две несигурни крачки напред, след което падна върху клавиатурата на доктор Сплей. Безсмислени зелени букви изпълниха малкия монитор, когато главата й се удари в клавишите, а след като баща й я вдигна и нежно я положи долу, тя чу как гласът на МЕДУЗА избоботи:

— Въведен е грешен код.

Нови поредици цифри осеяха мониторите. Нещо експлодира с пронизителен пукот сред заплетените мрежи от кабели.

— Какво става? — изхленчи доктор Чъб. — Какво прави това нещо?

— Отхвърлило е нашите координати за цел — изпъшка доктор Чандра. — Но захранването още функционира…

Инженерите се втурнаха обратно по местата си, препъвайки се в мястото, където Катрин лежеше на пода, положила глава в скута на баща си. Тя не им обръщаше внимание, отправила поглед към лицето на Хестър. Сякаш гледаше собственото си отражение в счупено огледало; тя се усмихна, щастлива, че най-после е открила своята полусестра, питайки се дали ще станат приятелки. Започна да хълца и с всяко хлъцване гърлото й се пълнеше с кръв, която влизаше в устата й. Вкочаняваща тръпка премина през тялото й, усещаше как започва да се унася, а звуците от катедралата ставаха все по-слаби. „Дали ще умра? — помисли си. — Не мога, още не, не съм готова.“

— Помогнете ми! — изрева Валънтайн на инженерите, но те се интересуваха единствено от МЕДУЗА. Само момичето се приближи до него и вдигна Катрин, докато той откъсна парче от дрехата си и опита да спре кървенето. Той вдигна поглед към единственото й сиво око и прошепна: — Хестър… благодаря ти!

Хестър отвърна на погледа му. Беше изминала целия този път, за да го убие, беше искала това през всичките тези години, а сега, когато той разчиташе на нейното благоволение, тя не изпитваше нищо. Мечът му лежеше на земята, там, където го бе захвърлил. Никой не я гледаше. Дори и с вързани китки би могла да го сграбчи и да прониже сърцето му. Но това вече нямаше никакво значение. Замаяна, тя гледаше как сълзите се стичат по лицето му, капейки в удивителното езеро от кръв, което извираше от тялото на дъщеря му. Из главата й се гонеха объркани мисли. „Той я обича! Тя ми спаси живота! Не мога да я оставя да умре!“

Тя протегна ръка и го докосна, а после каза:

— Тя има нужда от лекар, Валънтайн.

Той погледна инженерите, струпани около своята машина в някаква безумна схватка. От тях нямаше да получи помощ. Пред вратите на катедралата, по Патерностер Скуеър се носеха завеси от златист огън. Валънтайн погледна нагоре и видя през огъня над високите прозорци на десния борд да се носи нещо червено.

— Това е „Джени Ханивър“! — извика Хестър, изправяйки се с мъка на крака. — О, това е Том! А на борда има лазарет… — Но тя знаеше, че „Джени“ не би могла да кацне сред пламъците на Последния етаж. — Валънтайн, можем ли някак да се качим на покрива?

Валънтайн вдигна меча си и сряза връвта на китките й. После, като го метна встрани, вдигна Катрин и я понесе между съскащите жици към мястото, където нагоре към купола лъкатушеше метална стълба. Преследвачите тръгнаха след Хестър, щом тя забърза след него, но Валънтайн им нареди да се върнат. Той извика на един учуден охранител:

— Капитане! Не бива да обстрелвате този кораб!

Магнъс Кроум се затича и го хвана за ръкава.

— Машината се побърка! — проплака той. — Само Куърк знае какви команди е въвела дъщеря ти! Не можем да стреляме с нея, а не можем да спрем и натрупването на енергия! Направи нещо, Валънтайн! Ти откри това проклето нещо! Накарай го да спре!

Валънтайн го избута встрани и започна да се изкачва по стълбите през издигащите се воали от светлина, статично електричество и въздух, миришещ на горяща ламарина.

— Исках само да помогна на Лондон! — ридаеше старецът. — Исках само да направя Лондон силен!