Филип Рийв
Смъртоносни машини (35)

34.
Една идея за заря

Том избърса очите си с опакото на едната си ръка и се съсредоточи върху летенето, като насочи „Джени“ далече от Лондон и нагоре. Вече не беше уплашен. Беше хубаво най-накрая да правиш нещо, както и да управляваш тази огромна превъзходна машина. Той зави на изток, насочил носа й към последните отблясъци на дневна светлина по върха на Жан Шан. Щеше да кръжи двайсет минути. Имаше чувството, че половината от времето вече е минало, но когато погледна хронометрите видя, че са изминали по-малко от две минути, откакто Хестър скочи долу в Лондон и…

Нещо стремително и ослепително се удари в гондолата, а ударът го изтръгна от седалката му. Той се хвана за един стълб и видя как документите, таблото с апаратура и дълги пращящи кабели, както и храмът с неговите снимки и панделки и недочетената книга на мис Фанг с главоломна скорост излетяха през една назъбена дупка в корпуса на кораба, мятайки се из небето като тромави птици. Големите прозорци се счупиха, нахлу въздух, който понесе частици стъкло.

Той проточи врат, надничайки през зейналите прозорци, като се опитваше да види дали обвивката гори. Нямаше пламъци, но над главата му се носеше огромна тъмна сянка, а лунната светлина се плъзгаше по бронираната й обвивка. Беше Елеваторът от Тринайсетия етаж, който спираше след „Джени“ и извършваше мързелива победна обиколка далече над хълмовете на Шан Гуо, преди да се върне шеметно, за да го довърши.

* * *

Магнъс Кроум гледа как гостите му се тълпят на площада и зяпат ослепителния трептящ блясък от битката, която се води над облаците. Той поглежда часовника на китката си.

— Доктор Чандра, доктор Чъб, доктор Сплей, време е МЕДУЗА да заеме позиция. Валънтайн, ела с нас. Сигурен съм, че изгаряш от желание да видиш какво сме направили с твоята машина.

— Кроум — казва изследователят, препречвайки му пътя, — има нещо, което държа да кажа…

Заинтригуван, кметът повдига едната си вежда.

Валънтайн се колебае. Цяла вечер е планирал тази реч, знаейки, че точно това очаква да чуе Катрин. Сега, изправен пред ледения поглед на кмета на Лондон, той се запъва и известно време заеква.

— Струва ли си, Кроум? — казва той накрая. — Унищожаването на Защитната Стена няма да унищожи Лигата. Ще останат други крепости, които да покоряваме, стотици крепости, хиляди човешки животи. Този твой нов ловен район наистина ли струва толкова много?

Сред стоящите наоколо преминава вълна на изумление. Кроум отвръща спокойно:

— Стигнал си твърде далече, за да имаш съмнения, Валънтайн. Прекалено много се тревожиш. Доктор Туикс може да създаде цели армии от Преследвачи, които ще са повече от достатъчни да смажем всяка съпротива на диваците от Антитранспортната лига.

Той понечва да мине покрай него, но Валънтайн отново се озовава отпред.

— Помислете, господин кмете. Колко време ще ни издържа един нов ловен район? Хиляда години? Две хиляди? Един ден никъде няма да е останала плячка и Лондон ще бъде принуден да спре да се движи. Може би трябва да го приемем, да спрем сега, преди да бъдат убити още невинни хора. Възползвайте се от онова, което сте научили от МЕДУЗА и я използвайте за мирни цели…

Кроум се усмихва.

— Наистина ли смяташ, че съм толкова късоглед? — пита той. — Гилдията на инженерите е стигнала много по-далече в плановете си, отколкото подозираш. Лондон никога няма да спре да се движи. Движението е живот. Щом погълнем и последния скитащ се град и унищожим последното статично селище, ще започнем да копаем. Ще изградим огромни двигатели, захранвани от топлината на земното ядро и ще изведем нашата планета от орбитата й. Ще погълнем Марс, Венера и астероидите. Ще погълнем и самото слънце, а после ще се понесем из бездната на космоса. След един милион години нашият град ще продължава да пътува, но вече няма да преследва градове, с които да се храни, а цели нови светове!

Валънтайн го следва до вратата и навън през площада към „Свети Павел“. „Катрин е права — не спира да мисли той. — Той е луд за връзване! Защо не сложих край на интригите му, когато имах тази възможност?“ Над облаците ракетите блестят и гърмят, а светлината от един експлодирал кораб окъпва обърнатите нагоре лица на тълпата, която надава радостни викове.

* * *

А Хестър Шоу кляка на края на Етажа, докато наоколо крачат Възкръснали, зелените им очи шарят по стените и платформите, а стоманените им нокти са извадени и помръдват.

* * *

Котешката пътека свършваше при малка кръгла стая с щамповани номера по запотените стени и една-единствена метална врата. Бийвъс пъхна ключа в ключалката и Катрин чу как той се превъртя. Около ръба на вратата се появи светъл процеп и тя чу гласове отвън, носеше се едно проточено, развълнувано:

— Ооо!

— Намираме се на една алея откъм Патерностер Скуеър — каза Бийвъс. — Чудя се защо звучат толкова развълнувано?

Катрин извади часовника си и го задържа на слабия лъч светлина, идващ откъм вратата.

— Девет без десет е — каза тя. — Чакат МЕДУЗА.

Той я прегърна за последен път и бързо прошепна свенливо:

— Обичам те! — После я изтика покрай себе си през вратата, като се стараеше да изглежда като човек, който я държи в плен, а не като неин приятел, като се питаше дали някой друг инженер някога бе изричал думите, които той току-що каза, и дали се бе чувствал по начина, по който той се чувстваше, когато беше с Катрин.

* * *

Том с мъка си проправяше път из килналите се на една страна останки от гондолата на „Джени“. Осветлението бе угаснало и в очите му от една порезна рана на челото му се стичаше кръв, която го заслепяваше. Болката от счупените му ребра преминаваше през тялото му на причиняващи гадене и световъртеж вълни и единственото, което му се щеше да направи, бе да легне със затворени очи и да си почива, но знаеше, че не бива. Той опипом затърси уредите за изстрелване на ракети, като се молеше на всички богове, за които бе чувал, да не са били взривени. При щракането на десния ключ от главното командно табло се показа екран за наблюдение, той избърса очите си и видя неясната призрачна сянка на Елеватора от Тринайсетия етаж, обърната с главата надолу, обградена от напречните жички и уголемяваща се с всяка изминала минута.

Той дръпна с цялата си сила изстрелващите лостове и усети как палубата под него помръдна, докато ракетите се изстрелваха със свистене от гнездата си под гондолата. Разля се ослепителна светлина, щом поразиха мишената си, но когато той примигна, за да отпъди ярките отражения, черният кораб продължаваше да си стои там и Том осъзна, че едва бе нащърбил огромната бронирана обвивка и че щеше да умре.

Но поне си бе спечелил още няколко мига, тъй като ракетохвъргачките по десния борд на Елеватора бяха увредени и корабът спираше край него и завиваше, за да постави в бойна готовност бакборда си, който да ги подпре. Той опита да се успокои. Опита се да мисли за Катрин, така че споменът за нея да бъде онова, което щеше да отнесе със себе си в Подземния свят, но бе изминало много време, откакто за последно бе мечтал за нея, и вече не можеше да си спомни как изглежда. Единственото лице, което успя да извика в съзнанието си, бе на Хестър и затова си мислеше за нея и за нещата, през които бяха преминали заедно и какво бе усещането, когато я прегръщаше на Защитната Стена снощи, начинът, по който ухаеше косата й и топлината на нейното сковано, кокалесто тяло през опърпаното й палто.

И от някакъв далечен ъгъл на съзнанието му долетя тътенът от ракетите на Лигата, които обсипваха Елеватора от Тринайсетия етаж, докато той се отдалечаваше от Батмунк Гомпа, силният гръм на експлозиите и лекият, остър, пронизителен шум от чупещо се стъкло.

Обвивката й беше бронирана, но прозорците могат да се счупят.

Той отново се промъкна до уредите за изстрелване на ракети и ги презареди, като този път не фокусира напречните жички върху малкия монитор върху огромните аеростати, а върху прозорците на кораба. Измервателният уред до визьора отчете, че му остават още три ракети, и той ги изстреля едновременно, а гондолата се тресеше и стенеше, докато те изхвърчаха към целта за поразяване.

За много малка част от секундата Том видя Пюзи и Генч в пилотската си кабина да го зяпат с разширени от тих ужас лица. После те изчезнаха сред ослепителен блясък, когато ракетите нахлуха през панорамните прозорци, а гондолата се изпълни с огън. Гейзер от пламъци разруши стълбите от палубата към кабината между аеростатите и отнесе горната част на обвивката. Когато Том отново можеше да вижда, огромната развалина се носеше далече от него. Разрушената гондола гореше, носещите перки бълваха огън, огън бушуваше и из разбитите корпуси на двигателите, огън обгърна и вътрешността на обвивката, докато корабът заприлича на китайски фенер и се понесе надолу към светлините на Лондон.

* * *

Катрин се подаде от изхода на алеята, попадайки сред бягаща тълпа. Хората навсякъде около нея гледаха нагоре, част от тях все още държаха в ръце питиета и храна, а очите и устите им бяха широко отворени. Тя погледна към „Свети Павел“. Куполът още не беше отворен, така че едва ли гледаха това. А и каква беше тази светлина, този разрастващ се оранжев блясък, който светеше по-силно от аргоновите глобуси и караше сенките да танцуват?

В този момент ослепително ярките останки от въздушен кораб паднаха стремително от небето и се разбиха във фасадата на Инженериума сред буря от огън и стъкла и хвърчащи остриета от почернял метал. Един цял двигател изхвърча от разбития кораб и се понесе през площада към нея, нажежен до червено и пръскащ пламтящо гориво. Бийвъс я блъсна встрани, а после на земята. Тя го видя да стои над нея с отворена уста и да вика нещо. Видя едно синьо око върху раздробения кожух на двигателя, който го разкъса на парчета сред вихър от стърчащи крайници, плющене на скъсано бяло палто и неговият вик се изгуби сред тътена на огъващ се метал, когато останките се разбиха в станцията на елеватора на Последния етаж.

На кожуха имаше синьо око. Знаеше, че това означава нещо, но не можа да се сети какво.

Тя се изправи бавно, треперейки. Навсякъде из платформата около нея горяха малки огньове, а в Инженериума имаше голям огън, който озаряваше със светлина целия етаж, подобно на огньовете на Вси светии. Катрин с мъка отиде до мястото, където се намираше светещият двигател, а огромните му перки стърчаха над платформата като мегалити. Вдигнала ръка, за да предпази лицето си от бълващите пламъци, тя потърси Бийвъс.

Той лежеше под остър ъгъл сред останките, сгърчен по такъв невероятен начин, че Катрин веднага разбра, че няма смисъл дори да вика името му. Пламъците се издигаха, от което палтото му кипеше и капеше като разтопено сирене, а горещината превръщаше сълзите й в облачета пара, принуждавайки я да отстъпи назад над развалини, тела и части от тела.

— Госпожице Катрин?

Синьо око върху кожуха на двигателя. Тя още виждаше силуета му, докато боята се лющеше под огнените езици. Корабът на баща й.

— Госпожице Катрин?

Тя се обърна и видя един от хората от елеваторната станция да стои до нея, опитвайки се да бъде любезен. Той я хвана за ръка и нежно я поведе надалече, като правеше жестове към централната част на разбития кораб, изпепеляващата огнена буря в Инженериума.

— Той не беше вътре, госпожице.

Тя се втренчи неразбиращо в усмивката му. Разбира се, че беше вътре! Тя го бе видяла там, мъртвото му, зяпнало лице и пламъците, които се издигаха към него. Бийвъс, когото тя бе довела тук, който я обичаше. На какво толкова се усмихваше?

Но мъжът продължи да се усмихва.

— Не беше на борда, госпожице. Татко ви, искам да кажа. Видях го преди по-малко от пет минути да влиза в „Свети Павел“ с кмета. Тя усети зловещата тежест на чантата, която продължаваше да виси на рамото й и си спомни, че има работа за вършене.

— Хайде, госпожице — каза мъжът. — Преживели сте доста неприятен шок. Елате да седнете и да изпиете чаша чай…

— Не — отвърна тя. — Трябва да намеря баща си.

Тя го остави и се отдалечи, вървейки несигурно из площада, сред паникьосани тълпи хора с окадени дрехи и празнични одежди, сред протяжния, вибриращ писък на сирените в „Свети Павел“.

* * *

Хестър тичаше към Централата на Гилдията, когато експлозията я повдигна във въздуха и я запрати отвъд сенките към ослепителната светлина, идваща от горящия Инженериум. Тя се търкулна няколко пъти по тресящата се платформа зашеметена, пистолетът й изхвърча встрани и воалът й се скъса. Последва миг тишина, после се надигнаха шумове, писъци, сирени. Тя ровеше из спомените си отпреди експлозията и се опита да ги подреди някак. Онази светлина над покривите, онова горящо нещо, което се спускаше от небето, беше въздушен кораб. „Джени Ханивър“.

— Том — промълви тя, шепнейки името му на горещия тротоар, и се почувства по-малка и по-самотна от всякога.

Изправи се на четири крака. Наблизо един от новите Преследвачи бе засегнат от взрива и прерязан на две, а краката му стъпваха безцелно наоколо и се удряха в разни неща. Шалът, подарен й от Том, прелетя покрай нея. Тя го хвана, завърза го около врата си и се обърна да потърси падналия пистолет, но само за да открие друг отряд Преследвачи, почти невредими, които я бяха обградили от всички страни откъм гърба. Ноктите им бяха като огнени процепи в тъмнината, светлината от огньовете озаряваше дългите им мъртви лица и тя осъзна с някакъв празен прилив на разочарование, че това щеше да бъде краят.

А над черните очертания на покривите на Централата на Гилдията, отвъд дима и игривите искри, куполът на „Свети Павел“ започваше да се разтваря.