Филип Рийв
Смъртоносни машини (34)

33.
Вино и хапки в началото на една нова ера

В „Джени Ханивър“ бе пълно със спомени за Ана Фанг. Отпечатъкът от устните й върху една мръсна чаша, очертанията на тялото й върху неоправената койка, полупрочетена книга в пилотската кабина, отбелязана с панделка на 205 страница. В едно от шкафчетата й Хестър откри сандъче, пълно с пари — не само бронзови монети, но и сребърни таели и златни суверени, повече пари, отколкото двамата бяха виждали през живота си.

— Била е богата! — прошепна тя.

Том се извърна от мястото на пилота и погледна парите. През цялото им дълго пътуване от Шан Гуо той не се бе разколебал относно факта, че е взел въздушния кораб. Чувстваше се така, сякаш го е заел, за да довърши една работа, която мис Фанг би искала да бъде свършена. Сега, докато гледаше как Хестър вдига звънтящите шепи монети, се чувстваше като крадец.

— Е — каза Хестър, като затвори сандъчето със съкровищата, — там, където отиде, няма да й вършат работа. А на нас също, тъй като очаквам скоро да я последваме. — Тя го погледна. — Освен ако не си променил намеренията си?

Той поклати глава, въпреки че в действителност гневът, който бе изпитал по-рано, се бе уталожил по време на усилията му да овладее кораба и да го насочи на запад сред променливия планински климат. Той започваше да изпитва страх и да си спомня за Катрин, питайки се какво би станало с нея след смъртта на баща й. Но все още искаше да накара Валънтайн да си плати за всички нещастия, които бе причинил. Започна да изучава радиочестотите, за да открие насочващия фар на Лондон, докато Хестър претърсваше шкафовете и накрая откри това, което търсеше; тежък черен пистолет и дълъг нож с тънко острие.

* * *

Само за една нощ голямата заседателна зала в Лондон бе украсена със светлини и знаменца и превърната в празнично сборище. Ръководителите на големите и малките Гилдии весело общуваха помежду си из зелените, тапицирани с кожа пейки и сядаха на подиума за оратори, бъбрейки си развълнувано за новия ловен район, като от време на време хвърляха по едно око на часовниците си с приближаването на часа, в който МЕДУЗА щеше да бъде изстреляна. Инженери чираци лавираха напред-назад сред празнуващите и раздаваха експериментална храна, приготвена от отдела на надзирател Нимо. Закуските бяха кафяви на цвят и имаха доста странен вкус, но поне бяха изрязани в съвършени геометрични фигури.

Валънтайн си проправяше път през тълпата, докато откри Кроум и неговите съветници, един клин от бял каучук, заобиколен от високите черни силуети на Преследвачи-охранители. Искаше да попита кмета какво е станало с агента, изпратен след Хестър Шоу. Приближаваше се към тях, бутайки с лакти добре облечени съветници, доловил кратки откъслечни части от техните разговори:

— Ето го Валънтайн, вижте, върнал се е от Шан Гуо!

— Взривил е целия Въздушен флот на Лигата, така чух!

— Какви очарователни закуски!

— Валънтайн! — извика кметът на Лондон, когато изследователят накрая стига до него. — Точно човекът, когото очаквахме!

Той звучи почти развеселен. До него стоят гениите, накарали МЕДУЗА да проработи отново: доктор Чандра, доктор Чъб и доктор Уисмър Сплей, заедно с доктор Туикс, която се усмихва престорено и прави реверанс, поздравявайки Валънтайн за пътуването му до Шан Гуо. Зад нея стоят облечените в черно бодигардове, неподвижни като статуи и Валънтайн им кима.

— Виждам, че добре оползотворяваш частите от Преследвачи, които ти донесох, Кроум…

— Така е — съгласява се кметът на Лондон с хладна усмивка. — Цяла нова раса Преследвачи. Те ще ни бъдат слуги и войници в новия свят, който ще построим. Докато ние тук си говорим, някои от тях са в акция долу в Музея.

— В Музея?

— Да. — Кроум го поглежда лукаво, преценявайки реакцията му. — Някои от твоите историци са предатели, Валънтайн. Въоръжени предатели.

— Искаш да кажеш, че там се води битка? Но Кейт е там! Трябва да отида при нея!

— Невъзможно — сопва се кметът, сграбчил ръката му, когато той се опитва да излезе. Втори етаж е забранен за достъп. Музеят е обграден от Преследвачи и охранителни отряди. Но не се притеснявай. Имат строги нареждания да не причиняват нищо лошо на дъщеря ти. Съвсем скоро ще я доведат при нас. Особено много искам тя да наблюдава МЕДУЗА в действие. А искам и ти да си тук, Валънтайн. Остани.

Валънтайн го поглежда сред застиналите лица на останалите празнуващи във внезапно настъпилата тишина.

— На кого си истински предан, питам се аз — размишлява Кроум. — На Лондон или на дъщеря си? Остани.

„Остани“. Сякаш е куче. Ръката на Валънтайн се свива за миг около дръжката на меча, но той знае, че няма да го извади. Истината е, че той се страхува, и всичките му приключения и експедиции са били само опити да се скрие от тази истина: че е страхливец.

Разтрепераното му лице се разтяга в усмивка и той леко се покланя.

— Ваш покорен слуга, господин кмете.

* * *

В стената до отдела по Естествена история имаше врата — врата, покрай която Катрин сигурно бе минавала стотици пъти, без дори да я забележи. Сега, когато Помрой я отключи и отвори, те чуха странния кънтящ стон на вятъра в една дълга шахта, примесен с тътена на градските двигатели. Той подаде на Бийвъс ключа и едно фенерче.

— Успех, господин Под. Кейт, успех…

Някъде зад тях се чу силен глух тътен, който накара стъклото в изложбените сандъци да задрънчи.

— Тук са — каза Помрой. — Имат нужда от мен на поста ми…

— Ела с нас! — помоли го Катрин. — На Последния етаж ще бъдеш в по-голяма безопасност, сред тълпите…

— Това е моят Музей, госпожице Валънтайн — напомни й той, — и ще остана тук. Там горе само ще ви преча.

Тя го прегърна, притиснала лицето си в робата му, усещайки миризмата на нафталин и тютюн за лула.

— Бедният ви Музей!

Помрой сви рамене:

— Не мисля, че инженерите ще ни позволят да запазим реликвите си още дълго. Поне така ще се борим.

— А може и да спечелите…

— О, да — старият историк се засмя печално. — Някога редовно ги биехме на футболния шампионат между Гилдиите, нали така. Естествено, тогава нямаха автомати и Преследвачи, които да им помагат… — Той вдигна лицето й и я погледна много сериозно в очите. — Спри ги, Катрин. Осуети плановете им.

— Ще опитам — обеща тя.

— Скоро ще се срещнем пак — каза Помрой твърдо, вдигнал пушката си на излизане. — Ти притежаваш дарбата на баща си, Кейт: хората те следват. Виж как разбуни духовете сред нас!

Те отново чуха тътена от оръдия, когато той затвори вратата след себе си, а после тропота на ръчни оръжия, който вече се чуваше по-близо и бе примесен с едва доловими писъци.

* * *

— Виж! — каза Том.

Летяха високо сред тънки слоести облаци и той гледаше надолу към Лондон, далече пред тях.

— Ето го!

Беше по-голям, отколкото го помнеше, и много по-грозен. Странно как докато живееше там, той вярваше на всичко, което му казваха по телевизията за елегантния силует на града и неговата съвършена красота. Сега видя, че беше грозен; не беше по-добър от всеки друг град, просто бе по-голям. Една крепост от дим и бълващи комини. Вълна от мрак се носеше към планините, а белите вили на Хай Лондон се носеха по нейния хребет като някакъв крехък кораб. Не приличаше на негов дом.

— Ето там… — каза той отново.

— Виждам го — отвърна Хестър, застанала до него. — Нещо става на Последния етаж. Осветен е като на панаир. Том, ето къде трябва да се намира Валънтайн! Сигурно се готвят да използват МЕДУЗА!

Том кимна, като се почувства виновен при споменаването на МЕДУЗА. Знаеше, че ако мис Фанг беше тук, щеше да измисли план как да спре древното оръжие, но не виждаше какво той би могъл да направи за това. Беше прекалено голямо, прекалено ужасяващо и беше прекалено непосилно да мисли за него. По-добре беше да се съсредоточи върху онова, което бе от значение за него и Хестър, и да остави останалата част от света да се грижи сама за себе си.

— Той е там долу — прошепна момичето. — Усещам го.

Том не искаше да се приближава твърде много, в случай че кметът на Лондон бе оставил хора да наблюдават небето, или пък бе изпратил разузнавателни кораби. Той дръпна контролните лостове и усети мощното, бавно движение, щом корабът реагира. Той се издигна, а Лондон избледня, превръщайки се в петно бързодвижеща се светлина под облаците, докато насочваше кораба на юг и започна да кръжи наоколо.

* * *

Изкачваха се от един тъмен участък към друг, а фенерчето на Бийвъс Под мъждукаше върху напълно еднакви метални стъпала. Големите им сенки се плъзгаха по стените на шахтата. Не говореха много, но всеки от тях се вслушваше в равномерното дишане на другия, щастлив, че има компания. Катрин не спираше да поглежда назад, в очакване да види Куче зад себе си.

— Петстотин стъпала — прошепна Бийвъс, спрял на една площадка, насочвайки фенерчето си нагоре. Стълбите се виеха нагоре в безкрайна спирала. — Това сигурно е Първи етаж. По средата на пътя сме.

Катрин кимна, прекалено задъхана, за да говори и прекалено изнервена, за да си почива. Над главите им приемът на кмета сигурно беше в разгара си. Тя продължи да се изкачва, макар че коленете й се схващаха, а при всяко вдишване изпитваше студена силна болка в задната част на гърлото си, докато прекалено тежката чанта се удряше в ханша й.

* * *

През прозорците на кораба Хестър виждаше как Отвъдната Страна препуска покрай тях, само на стотина мили отдолу, прорязана от същите прави траншеи, из които се бяха препъвали с Том през първите дни от запознанството им. И ето го Лондон, с червени задни светлини, които светеха в тъмното, и изчезнаха, когато Том насочи кораба нагоре към гъстата отровна мъгла от отработените газове на града. Това му се удаваше, осъзна тя, и си помисли колко жалко беше, че планът му няма да проработи.

Радиостанцията се включи с изпукване. Пристанищната служба в Лондон изискваше кодовете им за идентификация.

Том я погледна уплашен, но тя знаеше как да се справи с това. Отиде до радиостанцията и бързо размърда ключа за „предаване“ нагоре-надолу, като умишлено преиначи съобщението си, все едно комуникационната система бе увредена.

— Лондонски въздушен кораб GE 47 — каза тя, спомнила си кодовото название, което пращеше от високоговорителите в Еърхейвън през всичките тези седмици досега. — Връщаме Шрайк обратно в Машинното отделение.

По радиостанцията казаха нещо, но тя я изключи. Край прозорците се виеше черен смог, върху стъклото се кондензираха водни капки, които се носеха насам-натам, оставяйки вълнообразни следи.

— Ще кръжа около града двайсет минути, а после ще дойда да те взема — казваше Том. — Това ще ти даде време да намериш Валънтайн и…

— След двайсет минути ще съм мъртва, Том — каза тя. — Просто гледай да се измъкнеш невредим. Забрави за мен.

— Ще се върна…

— Ще бъда мъртва.

— И въпреки това ще се върна…

— Няма смисъл, Том.

— Ще се върна да те взема.

Тя го погледна и видя, че в очите му блестяха сълзи. Той плачеше. Плачеше за нея, защото тя щеше да се изложи на опасност и той нямаше да я види повече, а тя си помисли, че е много странно и много мило това, че той толкова държи на нея, затова каза:

— Том, ще ми се… — и: — Том, ако аз… — и още откъслечни фрази, които постепенно се губеха в тишината, тъй като и тя самата не знаеше какво се опитва да каже. Знаеше само, че иска той да знае, че е най-хубавото нещо, което й се беше случвало.

Откъм виещия се мрак изникна една светлина, а после и друга. Издигаха се покрай Третия етаж, при това много близо. Вторият етаж мина покрай тях, а от платформите за наблюдение ги гледаха множество хора. После мина Съркъл Парк с окачени между дърветата фенери. Том бърникаше из контролните уреди на „Джени“ и тя се понесе мощно напред, ниско над върховете на покривите на Найтсбридж и нагоре към ръба на кърмата на Последния етаж. Той хвърли бърз поглед към Хестър. Тя искаше да го прегърне и целуне, да направи нещо, но сега нямаше време за това и затова само изпъшка:

— Том, не се оставяй да те убият — дръпна контролните уреди за люковете на „отворено“, затича се към тях и скочи, докато корабът описваше трептяща дъга над ръба на Последния етаж.

Хестър се удари силно в палубата и се претърколи няколко пъти. „Джени Ханивър“ бързо се отдалечаваше, осветяван от искрометния ракетен обстрел на батареята за въздушна отбрана от Инженериума. Ракетите не го уцелиха, корабът потъна в тъмнината и тя остана сама, олюлявайки се из сенките.

* * *

— Един-единствен кораб, господин кмете. — Беше един нервен на вид инженер, към чието ухо бе прикачен мидообразен радиопредавател. — Показа се ясно, но решихме, че може да е докарал група хора на борда.

— Представители на Антитранспортната лига на борда? — Кметът на Лондон кима, сякаш това бе дребен проблем, каквито възникват всеки ден. — Добре, добре. Доктор Туикс, мисля, че това ще бъде добра възможност да изпробвате новите си модели.

— О, боже! — изпищя жената, изпускайки чиния с канапета от вълнение. — Хайде, пиленца! Елате!

Нейните Преследвачи се обръщат с едно-единствено движение и се подреждат зад нея, крачейки към изходите сред развълнуваните, веселящи се хора.

— Доведете ми тези нашественици живи! — извика Кроум след нея. — Би било жалко да пропуснат голямото събитие.