Филип Рийв
Смъртоносни машини (30)

29.
На път за вкъщи

Черният въздушен кораб се носеше мълчаливо, яхнал вятъра към своята височайша среща, докато защитниците на Батмунк Гомпа бяха ангажирани с пожари и експлозии. Сега двигателите му се събудиха за живот, разпиляваха танцуващите снежинки и заглушиха ужасения вик на Том.

Валънтайн тръгна по корпуса на един ракетен катапулт, чевръст като атлет върху греда и скочи, като за един миг увисна в открития въздух, преди ръцете му да намерят въжената стълба, която Пюзи и Генч бяха наклонили заради него. След като я хвана, той се метна в гондолата.

Том се затича напред и неочаквано потъна в мрак, когато претърсващите светлини угаснаха. От по-високите батареи започнаха да падат искрящи ракети, които се взривяваха в плътната стена на Елеватора. Някой разби стъкло в гондолата, но черният въздушен кораб вече бързо се отдалечаваше от Стената. Дирята, оставена от двигателите му, се блъсна в лицето на Том, когато той коленичи над Ана Фанг, разтърсвайки я със смътната надежда, че би могла да се събуди.

— Не е честно! — изхлипа той. — Той изчака, за да те подмами! Ти го победи! — Авиаторката не отвърна нищо, само гледаше втренчено край него с израз на някаква глупава изненада, а очите й бяха безцветни като сухи речни камъчета.

Том седна до нея в почервеняващия сняг и се опита да помисли. Предполагаше, че сега ще се наложи да напусне Батмунк Гомпа, да се изнесе бързо, преди Лондон да е дошъл, но самата мисъл отново да се движи го изморяваше. Беше му омръзнало да го подмяташ напред-назад по света заради плановете на други хора. В гърдите му започна да се надига постепенно изгарящ гняв, докато мислеше за Валънтайн, който щеше да отлети вкъщи, за да бъде посрещнат като герой. Валънтайн бе причината за всичко това! Именно Валънтайн бе опропастил живота му, както и този на Хестър, и бе сложил край на толкова много други животи. Не друг, а Валънтайн бе дал МЕДУЗА на Гилдията на инженерите. Хестър беше права: трябваше да я остави да го убие, когато имаше възможност…

От далечния край на платформата се чу шум. Той вдигна глава и видя черна маса от ръце, крака и наметало, която забързано се разплиташе, подобно на голям паяк, спуснал се от тавана. Беше Хестър, която бе завила в погрешната посока, докато преследваше Валънтайн и се бе озовала при един бункер за наблюдение. Но сега тя вече бе тук, изминала пеша тридесет фута снежна стена, последните десет, от които — търкаляйки се. Очите й за миг се спряха на падналата авиаторка, после тя се извърна, отиде до назъбените парапети и се загледа в мрака и в танцуващите снежинки.

— Трябваше да съм аз — чу я той да казва. — Поне щях да се погрижа да го отнеса със себе си.

Том я гледаше. Чувстваше се скован, уморен и разтреперан от мъката и гнева, бушуващи в него и знаеше, че сигурно и Хестър изпитва същото, че винаги се бе чувствала по този начин, още откакто Валънтайн бе убил родителите й. Чувството беше ужасно и той се сещаше само за един начин да се излекува от него.

Опипа с пръсти мястото под яката на якето на Ана, намери ключа, който си беше на каишката и го изтръгна. После се изправи и отиде до мястото, където стоеше Хестър и обви ръце около нея. Все едно прегръщаше статуя, толкова скована и напрегната бе тя, но той имаше нужда да се опре на нещо и така или иначе я прегърна. Над главите им продължаваха да гърмят оръжия с напразната надежда да уцелят Елеватора от Тринайсетия етаж. Той приближи лицето си до ухото на Хестър и извика сред шума:

— Да си вървим вкъщи!

Тя се огледа при тези думи, озадачена и малко раздразнена:

— Полудя ли?

— Не разбираш ли? — извика той, смеейки се на налудничавата идея, която се промъкваше в съзнанието му. — Някой трябва да го накара да си плати! Ти беше права, не трябваше да те спирам преди, но се радвам, че го направих, защото полицията от Подземието щеше да те убие и тогава никога нямаше да се запознаем. Сега мога да ти помогна да се добереш до него, а след това да се измъкнеш. Ще се върнем в Лондон! Сега! Заедно!

— Ти наистина си откачил — каза Хестър, но все пак тръгна с него, като му помагаше да намери обратния път през Защитната Стена, докато около тях тичаха войници, уплашени, изцапани със сажди и твърде закъснели, надаващи злочести викове при вида на телата върху ракетната платформа.

Нощното небе над Батмунк Гомпа беше изпълнено с дим и дрипи от обгорели покривала на кораби. При Високите Орлови гнезда все още горяха огньове, но пътищата в долината вече бяха задръстени от цели съзвездия малки светлинки, фенерите на бежанците, пръснати из планините като вода, изригнала от отприщен бент. С гибелта на Въздушния флот бе дошъл и краят на Защитната стена и нейните обитатели бягаха толкова бързо, колкото можеха да ги носят краката им, мулетата, волските каруци и товарните балони.

Долу на пристанищната платформа в задименото небе вече излитаха кораби и поемаха на юг. Момичето от Керала, Сатя, опитваше да обуздае няколко паникьосани войници, ридаейки:

— Останеше да отбранявате Стената! Южният Въздушен флот ще ни подкрепи! Може да пристигнат след по-малко от седмица! — Но всички знаеха, че дотогава Батмунк Гомпа няма да го има, а Лондон ще напира на юг към сърцето на Лигата. — Останете да отбранявате Стената! — умоляваше ги тя, но въздушните кораби продължаваха да се издигат и издигат покрай нея.

„Джени Ханивър“ все още стоеше закотвена, притихнала и мрачна. Ключът, който Том бе взел от врата на Ана Фанг пасна точно в ключалката на предния вход и скоро той седеше в пилотската кабина, взрян в контролните уреди. Имаше много повече, отколкото си спомняше.

— Сигурен ли си, че можем да го направим? — попита тихо Хестър.

— Разбира се — отвърна Том. Той пробва няколко ключа. Входът отново се отвори, осветлението в кабината се включи, машината за кафе започна да издава звук, наподобяващ добронамерено куче, прочистващо гърлото си, а от покрива се спусна малка надуваема лодка, която събори Том.

— Напълно ли си сигурен? — попита тя, докато му помагаше да се изправи.

Той кимна.

— Като малък правех макети на кораби, така че принципът ми е ясен. А и мис Фанг ми показа как се управлява, докато бяхме в планините… Просто ми се щеше да бе надписала всичко на английски.

Той се замисли за миг, после дръпна друг лост и този път двигателите се задействаха. Отвън на пристанищната платформа хората се обърнаха да зяпат и някои направиха знака за пропъждане на злото. Бяха чули за смъртта на Фенг Хуа и се питаха дали на борда на „Джени Ханивър“ не обитаваше неспокойния й дух. Но Сатя видя Том и Хестър да стоят пред контролното табло и се затича към тях.

Уплашен, че тя ще му попречи да излети, Том затърси лостовете, които задвижват главината на двигателите. Лагерите изскърцаха, докато се завъртаха в позиция за излитане. Той се засмя, очарован от начина, по който корабът реагираше на допира на ръцете му върху контролните уреди, чул познатото скърцане и пуфтене на газовите клапи някъде над главите им и трясъка на акостиращите съоръжения, които се освобождаваха. Хората махаха с ръце и викаха, а Сатя извади пистолет, но в последния момент капитан Кора с олюляване излезе на платформата, подкрепян от един член на екипажа си и леко й го отне. Той погледна към Том, вдигна ръка, за да му пожелае късмет и точно учудващата розовина на неговата длан и върховете на пръстите му се запечата в съзнанието на момчето, докато корабът се олюляваше несигурно нагоре в небето и се изкачи през дима, идващ от Високите Орлови гнезда. Той погледна за последно надолу към Батмунк Гомпа, после изви кораба над Защитната Стена и насочи носа му на запад.

Отиваше си вкъщи.