Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mortal Engines, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александра Павлова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Филип Рийв
Заглавие: Смъртоносни машини
Преводач: Александра Павлова
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: английски
Издател: „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 954-761-158-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1008
История
- —Добавяне
2.
Валънтайн
И ето че Том се озова изпрашен на дежурство в Подземието, докато всички останали чираци бяха ангажирани с празненството по повод залавянето на Солтхук. След дълго и смущаващо конско в кабинета на Помрой („Неподчинение… Нанасяне на удар на по-висш чирак… Какво биха си помислили горките ти родители?“) той се запъти с тежка стъпка към гарата на Тотнъм Корт Роуд и зачака елеватор.
Когато той дойде, беше препълнен. Седалките в горното купе бяха претъпкани с нагли на вид мъже и жени от Гилдията на инженерите, най-влиятелното от четирите големи сдружения, които управляваха Лондон. Том усети, че го полазват тръпки от тях, заради плешивите им глави и онези дълги бели гумени палта, които носеха, затова остана прав на долния етаж, където строгото лице на кмета на Лондон го гледаше от плакатите, изричайки: „Движението е живот! Помогнете на Гилдията на инженерите да поддържа движението в Лондон!“ Елеваторът се носеше все по-надолу и по-надолу, като спираше на всички познати станции — Бейкърлу, Хай Холбърн, Лоу Холбърн, Бетнъл Грийн — и при всяка спирка във вагона са изсипваше поредната тълпа от хора, които го притискаха в задната стена, докато накрая той почти изпита облекчение, когато слезе и се озова навън сред шума и суетенето на Подземието.
Подземието бе мястото, където Лондон разрушаваше градовете, които бе пленил: воняща безразборна купчина от дворове и заводи, разположени между челюстите и машинните отделения. Том ненавиждаше това място. Там бе винаги шумно, а в него работеха хора от по-ниските етажи, които бяха мръсни и страховити, както и затворници от Дълбокото Подземие, които бяха още по-тежък случай. От горещината там долу винаги го болеше глава, вонящият на сяра въздух го караше да киха, а трептящият пламък на аргоновите глобуси, осветяващи алеите предизвикваше болка в очите му. Но Гилдията на историците винаги държеше част от персонала й да бъде на разположение, когато се поглъщаше някой град и тази вечер той трябваше да се присъедини към тях като обикаля насам-натам, за да напомня на старите отговорници на Подземието, че в случай на открити книги или други антични предмети на борда на новата плячка, последните се смятат за стопроцентово законна собственост на неговата Гилдия и че историята е също толкова важна, колкото желязото и въглищата.
Той си проправи път, за да слезе на крайната спирка на елеватора и забърза към склада на Гилдията на историците през тръбообразни коридори, облицовани със зелени керамични плочки, както и през метални закрити пасажи високо над огнените бездни на помещенията за смилане. Далече под себе си виждаше как разкъсват Солтхук на парчета. Градчето изглеждаше нищожно малко на фона на необятния Лондон. Големи жълти разрушаващи машини пълзяха около него на вериги, люлеейки се върху кранове, катерейки се върху му с хидравличните си паякообразни крака. Колелата и водещите мостове вече бяха демонтирани и предстоеше работа по шасито. Циркуляри с размерите на виенски колела захапваха плочите на палубите, мятайки искрящи струйки. Огромни талази от горещина се надигаха откъм фурните и топилните пещи и още преди да е направил и двайсет крачки, Том усети потта, просмукваща се от подмишниците му в черната униформена туника.
Но когато най-после стигна до склада, всичко наоколо започна да изглежда по-обнадеждаващо. В Солтхук не бе имало музей или библиотека, и малките купчинки, спасени от вехтошарските магазини в градчето, вече бяха опаковани в касетки, за да потеглят на своето пътуване към Втория етаж. Ако късметът му проработеше, може би щяха да му позволят да приключи рано и можеше да успее да се включи към края на празненствата! Запита се кой ли от членовете на гилдията бе шеф днес. Ако беше старият Аркънгарт или доктор Уиймът, с него бе свършено — те винаги го принуждаваха да изработи пълната си смяна, без значение дали имаше работа или не. Ако беше Поти Пютъртайд или пък Мис Плим, всичко щеше да е наред…
Но докато крачеше забързано към кабинета на отговорника, той започна да осъзнава, че този ден в подземието бе дежурен някой далече по-значим от гореизброените. Пред канцеларията бе паркирана малка кола, една лъскава черна количка с изрисувана върху кожуха на двигателя емблема на Гилдията, прекалено бляскава, за да бъде собственост на редови член на персонала. До нея стояха в очакване двама мъже в ливреи на високопоставени членове на Гилдията. И двамата изглеждаха груби, въпреки плюшените си одежди, и Том веднага се досети кои са — Пюзи и Генч, покаялите се въздушни пирати, които бяха верни слуги на Главния историк в продължение на двадесет години и които управляваха елеватора на тринадесетия етаж, винаги когато излиташе на експедиция. Валънтайн е тук! — помисли си Том и се опита да не ги зяпа, докато забързано изкачваше стълбите.
Тадеуш Валънтайн бе герой в очите на Том: бивш метач, който се беше издигнал до висотата на най-прочутия археолог в Лондон — а също така и до Главен историк, което до голяма степен подхранваше завистта и отвращението на хора като Помрой. Том имаше негова снимка, която бе окачил на стената в спалното помещение над леглото си и бе чел книгите му „Приклкюченията на един практичен историк“ и „Америка Дизърта: Из Мъртвия континент с пушка, фотоапарат и въздушен кораб“, докато не ги научи наизуст. Не се бе чувствал по-горд в целия си живот, освен когато на дванадесетгодишна възраст Валънтайн бе дошъл да обяви наградите за чираци в края на учебната година, включително и тази, получена от Том за едно есе, посветено на идентифицирането на фалшиви антики. Той все още помнеше всяка дума от речта, изнесена от този велик мъж. „Никога не забравяйте, чираци, че ние, историците, представляваме най-важната Гилдия в нашия град. Макар да не правим толкова много пари като търговците, ние създаваме знание, което струва далече повече. Може и да не сме ангажирани с управата на Лондон, подобно на навигаторите, но къде щяха да бъдат те, ако не бяхме съхранили древните карти и диаграми? А що се отнася до Гилдията на инженерите, просто си спомнете, че всяка една машина, която са разработили, е базирана на някой фрагмент от Старата Технология — древните високи технологии, които нашите уредници са съхранили в музеите, или които са били открити от някой от нашите археолози.“
Единственото, което Том бе успял да даде като отговор бе едно смотолевено „Благодаря Ви, сър“ преди да се понесе към мястото си, затова никога не му бе минало през ума, че Валънтайн го помни. Но когато отвори вратата на кабинета на отговорника, великият мъж вдигна поглед от бюрото си и се усмихна.
— Натсуърти, нали така? Чиракът, особено добър в разкриването на фалшификати? Довечера трябва да бъда особено внимателен, в противен случай ще ме разобличите!
Шегата не бе особено духовита, но поне разсея неловкото усещане, което обикновено съществуваше между един чирак и старши член на Гилдията и Том се поотпусна достатъчно, че да спре да снове на прага и да влезе вътре, протегнал ръка, в която бе бележката от Помрой. Валънтайн скочи на крака и се приближи към Том, за да я вземе. Той бе висок, красив мъж около четиридесетте, с гриба от посребрена черна коса и добре поддържана черна брада. Сивите му моряшки очи святкаха весело, а на челото му имаше трето око — Знакът на Гилдията за историк, синьото око, вперено назад във времето, — което сякаш намигна на Том, когато той въпросително повдигна едната си вежда.
— Сбиване, а? И какво е направил чирак Мелифънт, та да заслужи насиненото си око?
— Говореше разни неща за моите родители, сър — смотолеви Том.
— Разбирам. — Ученият кимна, вгледан в лицето на момчето. Вместо да го нахока, той му каза: — Ти си синът на Ребека и Дейвид Натсуърти, нали?
— Да, сър — потвърди Том. — Но бях само на шест, когато стана Голямото Накланяне и… имам предвид, че не ги помня много.
Валънтайн кимна отново, а очите му бяха тъжни и мили.
— Те бяха добри историци, Томас. Надявам се да тръгнеш по техните стъпки.
— О, да, сър! — каза Том. — Тоест, аз също се надявам! — Замисли се за горките си родители, загинали, когато част от Чийпсайд се срути върху етажа отдолу. Никой преди това не бе говорил така за тях и той усети, че очите му се насълзяват. Чувстваше, че би могъл да сподели с Валънтайн всичко и тъкмо се канеше да му каже колко много му липсват родителите му и колко самотен и отегчен бе от факта, че е чирак трета степен, когато в стаята влезе един вълк.
Той бе много голям и бял, и се появи откъм вратата, водеща към складовото помещение. Щом видя Том, вълкът се затича към него, оголил жълтите си зъби.
— Ааа! — изпищя момчето и скочи върху един стол. — Вълк!
— О, дръж се прилично! — каза един момичешки глас, а след миг се появи и самото момиче, навеждайки се над звяра, за да погали меката козина под брадата му. Свирепите кехлибарени очи се затвориха доволно и Том чу как опашката на животното се заудря в дрехите й. — Не се плашете — засмя се тя, като му се усмихна. — Той е като агънце. Искам да кажа, че наистина е вълк, но е кротък като агънце.
— Том — каза Валънтайн, а очите му проблясваха с удоволствие — запознай се с дъщеря ми Катрин и с Куче.
— Куче? — Том слезе от стола си, чувствайки се като глупак и все още леко уплашен. Беше си помислил, че звярът е избягал от зоопарка в Съркъл Парк.
— Това е дълга история — каза Валънтайн. — Катрин живееше на плаващия град Пуерто Анджелис до петгодишна. После майка й почина и я изпратиха да живее с мен. Донесох й Кучето за подарък от експедицията до Ледената Пустош, но Катрин не говореше много добре английски по това време и не бе чувала нищо за вълците, така че когато го видя за първи път, каза: — Куче! И така си остана.
— Той е напълно опитомен — увери го момичето, като продължаваше да се усмихва на Том. — Татко го е намерил, когато е бил още малко вълче. Наложило се да застреля майката, но сърце не му дало да убие и горкото Куче. Най-много обича да го галят по коремчето. Имам предвид кучето, не баща ми. — Тя се засмя. Имаше гъста и дълга тъмна коса, както и очите на баща си, както и същата мимолетна ослепителна усмивка, и беше облечена в тесни копринени панталони и дълга туника, последен писък на модата в Хай Лондон това лято. Том я зяпаше учудено. Той бе виждал снимки на дъщерята на Валънтайн, но така и не бе разбрал колко е красива.
— Вижте — каза тя. — Той Ви харесва.
Куче бавно се бе приближило да подуши подгъва на туниката на Том. Опашката му се въртеше със свистене насам-натам и един влажен, розов език обходи пръстите на момчето.
— Ако Куче хареса някой човек — каза Катрин, — обикновено установявам, че и аз го харесвам. Тъй че, татко, хайде запознай ни както си му е редът!
Валънтайн се засмя.
— Е, Кейт, това е Том Натсуърти, изпратен е тук да помогне и ако твоят вълк е приключил с него, мисля, че ще се наложи да го оставим да се залови за работа. — Той нежно постави ръка на рамото на Том. — Не че има много работа; просто ще огледаме Дворовете за последно и после… — Той хвърли един поглед на бележката на Помрой, след това я накъса на малки парченца, които изхвърли в червения кош до бюрото му. — После можеш да си тръгваш.
Том не беше сигурен кое го бе изненадало повече — това, че Валънтайн го освобождаваше, или фактът, че той щеше лично да слезе до Дворовете. Старшите членове на Гилдията обикновено предпочитаха да се настанят удобно в кабинетите си, като оставят тежката работа в жегата и изпаренията на чираците, но ето че Валънтайн сваляше черните си одежди, затъквайки един химикал в джоба на елечето си, като се поспря, за да се усмихне на Том откъм вратата.
— Идвай тогава — каза той. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-рано ще можеш да си тръгнеш, за да се включиш в празненствата в Кенсингтън Гардънс.
* * *
Те отидоха долу и слизаха все по-надолу, а Куче и Катрин ги следваха покрай склада и по-нататък из виещите се спирали от метални стълбища, водещи към помещенията за смилане, където Солтхук се смаляваше с всяка изминала минута. Единственото нещо, останало от него сега, бе стоманен скелет, а машините изкормваха дори и това, влачейки плочи от платформи и подпорни греди към пещите, където щяха да ги разтопят. Междувременно, цели планини от тухли, плочи, дървесина, сол и въглища се изнасяха по конвейерните устройства към сърцето на Подземието, а вагонетки, натоварени с мебели и хранителни продукти се извозваха на безопасно място от спасителните отряди.
Спасителите бяха истинските господари на тази част от Лондон и добре знаеха това. Те се перчеха из тесните алеи с котешката си пъргавина, голите им гърди лъщяха от пот, а очите им бяха скрити зад тъмни очила. Том винаги се бе страхувал от тях, но Валънтайн ги поздравяваше с непринуден чар и ги питаше дали са видели нещо сред развалините, което да представлява интерес за Музея. От време на време той спираше да се пошегува с тях или да ги пита как са семействата им и никога не забравяше да ги представи на „моят колега, господин Натсуърти“, при което Том се надуваше от гордост. Валънтайн се отнасяше с него като с възрастен, поради което и спасителите го третираха по същия начин, докосвайки върховете на мръсните си шапки, усмихвайки се, докато се представяха. Като че ли всички до един се казваха Лен или Смъджър.
— Не обръщай внимание на онова, което се говори за тези момчета горе в Музея — предупреди го Валънтайн, когато един от хората на име Лен ги поведе към една вагонетка, където бяха наредили няколко антики. — Само защото живеят в долните квартали и не произнасят звука „х“, съвсем не означава, че са глупаци. Ето защо обичам да слизам лично тук, когато Дворовете работят. Често съм виждал спасители и клошари да откриват артефакти, които историците биха могли да пропуснат…
— Да, сър… — съгласи се Том, хвърляйки един поглед към Катрин. Той отчаяно искаше да направи нещо, което да впечатли Главния историк и красивата му дъщеря. Само ако можеше да открие къс древна техника сред всички тези ненужни вещи, нещо, което би ги накарало да го запомнят, след като се завърнат сред разкоша на Хай Лондон. В противен случай, след края на тази разходка из Дворовете, може би никога повече нямаше да ги види!
С надеждата да успее да ги впечатли, той се забърза към вагонетката и погледна вътре. В крайна сметка, от време на време в антикварните магазини в малките градчета или пък върху камините на старите дами се появяваше стара техника. Ами ако именно той се окажеше човекът, преоткрил някоя легендарна тайна, подобно на по-тежките от въздуха летателни апарати, или пък юфката за варене! Дори и да не беше нещо, което да ползва Гилдията на инженерите, пак би могло да се озове в Музея, надписано и съхранявано на някоя витрина с бележка, на която пише: „Открито от г-н Т. Натсуърти“. Той с надежда се вгледа в купчината спасени вещи във вагонетката: парчета пластмаса, поставки за лампи, една смачкана детска кола-играчка… Малка метална кутия привлече погледа му. Когато я извади и отвори, собственото му лице примигна насреща му, отразено в сребрист пластмасов диск.
— Мистър Валънтайн! Погледнете! Диск!
Валънтайн бръкна в кутията и извади диска, вдигайки го така, че по повърхността му пробяга светлина с цветовете на дъгата.
— Съвсем вярно — каза той. — Древните са ги ползвали в компютрите си, като средство за съхраняване на информация.
— Дали би могло да е нещо важно?
Валънтайн поклати глава.
— Съжалявам, Томас. Древните хора най-вероятно са живели в статични селища, но електронните им машини са били далече по-значими от всичко, което лондонските инженери са успели да сътворят. Дори и все още да има нещо запазено върху този диск, няма как да го разчетем. Но това е добра находка. Пази го, просто за всеки случай.
Той се извърна, докато Том прибираше диска обратно в кутията и го пъхна в джоба си. Но като че ли Катрин усети разочарованието му, защото докосна ръката му и каза:
— Прекрасен е, Том. Всяко едно нещо, оцеляло през тези хиляди години, е прекрасно, без значение дали е от полза за ужасната Гилдия на инженерите или не. Аз имам огърлица, направена от стари компютърни дискове… — Тя му се усмихна. Беше красива като някое от момичетата в неговите фантазии, но по-мила и забавна и той разбра, че отсега нататък героините, които ще спасява в своето въображение, до една ще се казват Катрин Валънтайн.
Във вагонетката нямаше нищо друго, което да представлява интерес. Солтхук беше практичен град, прекалено ангажиран с това да черпи суровини от старото морско дъно, за да си прави труда да рови в миналото. Но вместо да се върнат направо в склада, Валънтайн поведе своите спътници нагоре по едно друго стълбище, а след това по тясна пътечка водеща към станция „Пристигащи“, където бившите обитатели се редяха на опашка, за да дадат имената си на чиновника, отговарящ за достъпа, откъдето щяха да бъдат отведени до общежития и работилници в Лондон.
— Дори когато не съм дежурен — обясни той, — щом пленим нещо, винаги намирам начин да сляза долу, за да видя клошарите, преди да са имали възможност да продадат своите находки на Пети етаж в някой антикварен магазин, откъдето да се влеят в множеството на Външната Област.
Както повечето лондончани, и Том бе ужасен от идеята, че съществуват хора, които все още живеят на голата земя. Той се отдръпна назад с Катрин и Куче, но Валънтайн отиде да поговори с клошарите. Те се струпаха около него, с изключение на един, висок, слаб човек в черно палто — Том го помисли за момиче, въпреки че не можеше да бъде сигурен, тъй като носеше черен шал около лицето си подобно на тюрбаните на номадите в пустинята. Той застана до нея и гледаше как Валънтайн се представи на останалите клошари и попита:
— Е, някой от вас да е открил нещо, което Гилдията на историците да купи?
Някои от мъжете кимнаха, други поклатиха глави. Момичето с черния шал плъзна ръка във вътрешността на палтото си и каза:
— Аз имам нещо за теб, Валънтайн.
Говореше толкова тихо, че само Том и Катрин я чуха и когато се обърнаха да я погледнат, тя неочаквано подскочи и се хвърли напред с дълъг, тънък нож в ръка.