Филип Рийв
Смъртоносни машини (29)

28.
Един непознат в Небесните планини

Ръката на Валънтайн рисуваше неуловими, сложни фигури във въздуха над наведената глава на момичето, чието лице бе спокойно и усмихнато, съвсем неподозиращо, че я благославя най-отявленият враг на Лигата.

Том наблюдаваше иззад един храм на Богинята на небето. Очите му през цялото време знаеха кой е монахът в червените дрехи и сега мозъкът му се присъединяваше към тях в някакъв стремителен пристъп на откривателство. Капитан Кора бе казал, че Елеваторът от тринайсетия етаж разузнава из планините. Вероятно бе оставил Валънтайн сред скалите близо до Батмунк Гомпа и той бе извървял останалата част от пътя пеша, промъквайки се в града като крадец. Но защо? Каква тайна мисия би го довела тук?

Том не знаеше какво да чувства. Разбира се, беше уплашен, че се намира в такава близост до човека, опитал се да го убие, но същевременно бе възбуден от дързостта на Валънтайн. Каква ли смелост се изискваше да се промъкне във великото укрепление на Лигата, под самите носове на враговете на Лондон! Това беше онзи вид авантюра, за който Валънтайн бе писал в книги, които Том бе препрочитал много пъти, скрит под одеялата в спалнята на чираците трета степен с фенерче, дълго след като бяха загасили лампите.

Валънтайн приключи благославянето и продължи нататък. За няколко секунди Том го изгуби от поглед сред тълпите на площада, но после зърна червената роба да се изкачва по широките централни стълби. Той го последва на безопасно разстояние, минавайки покрай просяци, охранители и продавачи на топла храна, никой, от които не се досещаше, че фигурата в червена роба е нещо повече от един от онези откачени свети хора. Сега Валънтайн бе навел глава и се изкачваше бързо, така че Том не се чувстваше в опасност, докато бързаше напред, на двадесет или тридесет крачки зад него. Но все още не знаеше какво трябва да направи. Хестър заслужаваше да знае, че убиецът на родителите й е тук. Дали да я намери? Да й каже ли? Но Валънтайн сигурно изпълняваше някоя важна за Лондон мисия, може би събираше информация, за да знаят инженерите накъде точно да насочат МЕДУЗА. Ако Хестър го убиеше, той щеше да е предал целия си град…

Том продължаваше да се катери, пренебрегнал болката в счупените си ребра. Около него терасите на Батмунк Гомпа бяха осеяни с лампи и фенери, а обвивките на такситата-балони светеха отвътре, докато се издигаха и спускаха като странни морски същества, плуващи около коралов риф. И той бавно осъзна, че не иска Валънтайн да успее в онова, което планира. Лондон не бе по-добър от Тънбридж Уийлс, а това място бе старинно и красиво. Нямаше да позволи да бъде унищожено!

— Това е Валънтайн! — извика той, катерейки се по стълбите, опитващ да предупреди минувачите за опасността. Но те само го зяпаха, без да го разбират и когато накрая той настигна мъжа в червената роба и свали качулката му, откри кръглото стреснато лице на един странстващ монах, който примигна насреща му.

Той се огледа като обезумял и разбра какво е станало. Валънтайн бе минал по едни странични стълби от централния площад, като бе оставил Том да следи грешната червена роба. Той отново се затича надолу. Валънтайн едва се виждаше — червено петно, катерещо се сред светлина от фенери към високите части на града — и гнездото на великите въздушни разрушители.

— Това е Валънтайн! — извика Том сочейки, но никой от хората наоколо не говореше английски; някои си помислиха, че е луд, а други решиха, че иска да каже, че МЕДУЗА се кани да нападне. Вълна от паника се разля из площада и не след дълго той чу предупредителни удари с гонг да отекват из гъстонаселените тераси на магазините и хановете отдолу.

Първата му мисъл бе да открие Хестър, но нямаше представа къде да я търси. После изтича до едно такси-балон и каза на пилота:

— Карай след този монах! — но жената се усмихна и поклати глава неразбиращо. — Фенг Хуа! — извика Том, спомнил си името на Ана Фанг в Лигата и пилотът на таксито кимна и се усмихна, след което потегли. Той опита да се успокои, докато балонът се издигаше във въздуха. Щеше да открие мис Фанг. Мис Фанг щеше да знае какво да направи. Той си спомни как му бе поверила „Джени“ по време на полета през планините и се засрами заради това, че я бе нападнал на събранието на съвета.

Очакваше таксито да го заведе в двореца на губернатора, но вместо това то кацна на мястото, където бе закотвена „Джени Ханивър“. Пилотът посочи един хан, прилепен към долната страна на терасата отгоре, подобно на гнездо на домашна лястовичка.

— Фенг Хуа! — каза тя безпомощно. — Фенг Хуа!

В един изпълнен с паника миг Том си помисли, че го е завела в хан със същото име като това на мис Фанг; после, на един от многото балкони на зданието, той зърна кървавочервеното яке на авиаторката. Напъха всички пари, които имаше в ръцете на пилота, крещейки:

— Задръжте рестото! — и я остави да зяпа непознатите физиономии на Куърк и Кроум, докато тичаше с все сила.

Мис Фанг седеше на една маса на балкона с капитан Кора и строгата млада авиаторка от Керала, която толкова много се бе ядосала от избухването на Том по-рано. Те пиеха чай и бяха погълнати от дискусия, но всички скочиха на крака, щом Том се появи, преплитайки крака на балкона.

— Къде е Хестър? — настоятелно попита той.

— Долу на пристанищните платформи, в едно от обичайните си настроения — каза мис Фанг. — Защо?

— Валънтайн! — изпъшка той. — Тук е! Преоблечен като монах!

Музикантът в хана престана да свири, и звукът на биещите гонгове в долната част на града се разнесе през отворените прозорци.

— Валънтайн, тук? — изсмя се злобно момичето от Керала. — Това е лъжа! Варваринът мисли, че може да ни уплаши!

— Млъкни, Сатя! — Мис Фанг се пресегна и сграбчи Том за ръката. — Сам ли е?

Възможно най-бързо Том й разказа какво бе видял. Тя издаде съскащ звук през стиснатите си зъби.

— Той преследва нашия Въздушен флот! Иска да ни унищожи!

— Един човек не може да унищожи Въздушен флот! — възпротиви се Кора, усмихвайки се на самата идея.

— Никога не си виждал Валънтайн в действие! — каза авиаторката. Тя вече се бе изправила на крака, развълнувана от възможността да кръстоса шпаги с най-великия агент на Лондон. — Сатя, отиди да събудиш охраната, кажи им, че Високите Орлови гнезда са в опасност. — Тя се обърна към Том. — Благодаря ти, че ни предупреди — каза тя нежно, сякаш разбираше мъчителното решение, което му се бе наложило да вземе.

— Трябва да кажа на Хестър — възпротиви се той.

— Твърдо не! — каза му тя. — Само ще се остави да я убият, или ще убие Валънтайн, а аз искам да е жив, за да го разпитам. Остани тук, докато всичко свърши. — Последва още една съкрушителна усмивка и тя изчезна, слезе по стълбите и напусна обзетия от паника хан, а Кора я следваше по петите. Изглеждаше непоколебима, опасна и много красива и Том усети, че е пометен от същата всепоглъщаща любов, която знаеше, че изпитват към нея Кора и момичето от Керала, както и всички останали от Лигата.

Но после се сети за Хестър и за това, което щеше да каже тя, когато разбереше, че е видял Валънтайн, без дори да й каже.

— Велики Куърк! — извика той внезапно. — Ще я намеря! — Сатя само го изгледа втренчено, но вече не беше строга, само уплашена и много млада и докато той тичаше към стълбите, извика: — Чу какво каза мис Фанг! Обяви тревога!

Излезе отново на тъмните стълби, надолу към пристанищната платформа, където бе закотвена „Джени Ханивър“.

— Хестър! Хестър! — извика той. Тя беше там, идваше към него сред блясъка на светлините за приземяване, придръпвайки червения шал нагоре през лицето си. Той й разказа всичко и тя прие новината със студения, мълчалив, свиреп поглед, който бе очаквал. После беше неин ред да побегне, а той да я следва по безкрайните стъпала.

При стената климатът бе съвсем друг. Когато Том и Хестър приближиха върха, въздухът стана разреден и хладен. Големи хвърчащи снежинки започнаха да бръснат лицата им като крила на пеперуди. На една широка платформа пред себе си виждаха светлина на фенер там, където един танкер с газ се издигаше празен от Високите Орлови гнезда. След това видяха невероятен огнен език да се изстрелва от лицевата част на Стената, после още един и още един, сякаш там съхраняваха дракони, а не въздушни кораби. Поразена от взрива, обвивката на танкера експлодира, а около него се разтвориха белите парашути на напускащия го екипаж. Хестър спря за миг и погледна назад, а в окото й проблясваха пламъци.

— Той го е направил! Закъсняхме прекалено много! Подпалил е Въздушния флот!

Те продължиха да тичат. Том усещаше болка в ребрата при всяко вдишване, а студеният въздух изгаряше гърлото му, но той се движеше толкова близо след Хестър, колкото му беше възможно, газейки из скърцащ сняг по една тясна пътека към платформата пред орловите гнезда. Бронзовите врати бяха отворени и от тях се изсипа тълпа мъже, предпазващи лицата си от горещината на пожара. Някои от тях влачеха ранените си другари, а близо до главния вход Том видя Кора, на когото двама от наземния екипаж оказваха помощ.

Авиаторът вдигна глава, когато Том и Хестър се затичаха към него.

— Валънтайн! — каза той. — Измамил е охраната да го пусне, като е казал, че иска да благослови нашите въздушни кораби. Тъкмо монтираше експлозивите си, когато пристигнахме с Ана. О, Том, никога не сме допускали, че дори и варварин би се осмелил да направи нещо подобно! Целият ни въздушен флот… Горкичкият ми „Мокеле Мбембе“… — Той млъкна и изкашля кръв. Мечът на Валънтайн бе пронизал белия му дроб.

— А мис Фанг? — попита Том.

Кора поклати глава. Не знаеше. Хестър вече се промъкваше сред изгарящата топлина на хангарите, без да обръща внимание на мъжете, които опитваха да я върнат обратно. Том се затича след нея.

Беше като да тичаш във фурна. Остана с впечатлението, че се намира в огромна пещера, в която се отваряха други, по-малки пещери — хангарите, където се намираха военните кораби на Лигата. Валънтайн сигурно беше преминавал бързо от кораб на кораб, поставяйки фосфорни бомби. Сега от тях се виждаха само деформирани краища в нажежения до бяло център на пожара.

— Хестър! — извика Том, а гласът му се изгуби сред тътена на пламъците и той я видя на кратко разстояние пред себе си, забързана по един тесен тунел, който водеше по-навътре в Стената. „Няма да я последвам там вътре! — помисли си той. — Ако иска да попадне в капан и да се изпече, така да бъде…“ Но когато се обърна назад към сигурността на платформата, амунициите в гондолите на горящите кораби се подпалиха и внезапно навсякъде се разхвърчаха ракети и куршуми, които се заудряха с трясък о каменните стени и засвистяха из въздуха около него. Тунелът беше по-близо от главния вход и той влезе в него залитайки, като шепнеше молитви към всички богове, за които можеше да се сети.

Някъде пред него нахлуваше свеж въздух и той осъзна, че тунелът сигурно води право през цялата стена към една от оръдейните платформи на западната фасада. — Хестър? — извика отново Том. Отговори му само ехото, примесено с ехтящия тътен на огньовете в хангара. Той продължи напред. При едно разклонение в тунела лежеше сгушена фигура на млад авиатор, съсечен от Валънтайн. Том с облекчение си пое дъх, понеже това не беше Хестър или мис Фанг, а после изпита вина, защото горкият човек бе мъртъв.

Огледа внимателно разклоняващия се тунел. Накъде да тръгне?

— Хестър? — извика нервно. Един заблуден куршум от хангара профуча край него и уцели каменния зид до главата му. Направил набързо своя избор, той се наведе и пое по десния коридор.

Сега дочу друг звук, по-близък и пронизителен от тътена на огньовете — лекото, наподобяващо птича песен жужене на метал, удрящ се в метал. Том забързано се понесе по хлъзгавите стъпала, видя пред себе си светлина и се затича към нея. Той излезе сред снежната вихрушка върху една широка платформа с насочена на запад ракетна батарея. От един железен казан се извиваха трептящи пламъци и осветяваха древните назъбени стени, проснатите тела на зенитчиците и яростния блясък на мечовете, докато Валънтайн и мис Фанг се сражаваха един срещу друг напред-назад из отъпкания сняг.

Том се приведе в сенките при входа на тунела, стиснал болящите го ребра, вгледан пред себе си. Валънтайн се биеше превъзходно. Беше разкъсал монашеските си одежди и под тях се разкриваха бяла риза, черен брич и дълги черни ботуши. Той парираше, мушкаше и се навеждаше грациозно под ударите на авиаторката, но Том виждаше, че е срещнал достоен противник. Хванала дългия си меч с две ръце, мис Фанг го избутваше назад към ракетната батарея и телата на мъжете, които бе убил, предусещайки всеки негов удар, докато финтираше и замахваше, скачайки във въздуха, за да избегне някой нисък обратен удар, докато накрая изби меча от ръката му. Той падна на колене, за да го вземе, но острието й вече беше опряно на гърлото му и Том видя как тъмна струя кръв започна да багри яката на ризата му.

— Браво! — каза той и се усмихна с онази усмивка, която момчето помнеше от онази нощ в Подземието — мила, весела и напълно искрена усмивка. — Браво, Фенг Хуа!

— Тихо! — озъби му се тя. — Това не е игра…

Валънтайн се засмя.

— Напротив, мило мое Цвете на Вятъра, това е най-великата от всички игри и по всичко личи, че моят отбор печели. Не забеляза ли, че вашият Въздушен флот гори? Наистина трябваше да затегнете мерките си за сигурност. Предполагам, че тъй като Лигата от хилядолетия върви по собствен път, мислите, че можете да лежите на старите си лаври. Но светът се променя…

„Той печели време“ — помисли си Том. Но не разбираше защо. Притиснат в ъгъла на тази платформа, невъоръжен, без шансове да избяга, какво се надяваше да спечели Валънтайн като дразни авиаторката? Той се запита дали не трябва да се приближи и да вдигне падналия меч и да остане до мис Фанг, докато дойде помощ, но у Валънтайн, дори и разгромен, имаше нещо толкова властно и опасно, че той не посмя да се покаже. Ослуша се, с надеждата да чуе звука от войници, приближаващи откъм тунела, като се чудеше какво е станало с Хестър. Единственото, което чу, бе далечният трясък на гонга и пожарната аларма откъм далечната страна на Стената, както и полуподигравателния, флиртуващ глас на Валънтайн.

— Трябва да дойдеш да работиш за Лондон, мила моя. В крайна сметка, утре по същото време Защитната Стена ще бъде развалина. Ще ти трябва нов работодател. С твоята Лига е свършено…

И откъм небето избухна блясък. Това бе пронизващият лъч на претърсващите светлини на въздушен кораб, които старателно изследваха снега. Заслепена, авиаторката се олюля назад, а Валънтайн скочи, грабна меча си и силно я удари с тяло, докато го забиваше докрай в нея. За миг двамата се олюляха заедно като пияни танцьори в края на веселбата, достатъчно близо до скривалището на Том, за да може той да види как яркото острие излиза от тила на мис Фанг и да чуе нейния отчаян, заглъхващ шепот:

— Хестър Шоу ще те открие. Ще те открие и ще… — После Валънтайн завъртя меча си, за да го освободи и я остави да падне, като се извърна и скочи върху назъбения парапет, докато Елеваторът на Тринайсетия етаж се появи и надвисна сред ослепителния блясък на светлините.