Филип Рийв
Смъртоносни машини (28)

27.
Доктор Аркънгарт си спомня

Катрин прекарваше много време в Музея през последните дни, докато Лондон се носеше с ръмжене към планините. В безопасност в неговия заплетен лабиринт, тя не можеше да чува бръмченето на трионите, които поваляха и последните няколко дървета в Съркъл Парк, за да захранват двигателите, или пък одобрителните възгласи на шумните тълпи, които всеки ден се събираха пред обществените телевизори, където постепенно им се разкриваха подробностите от великия план на Кроум. Тя дори успя да забрави за охранителите на Гилдията на инженерите, които сега бяха навсякъде, не просто обичайните главорези в бели престилки, а някакъв странен нов вид с черни престилки и качулки, безмълвни и сковани в движенията си, с някаква слаба зеленикава светлина под боядисаните си маски: Възкресените хора на доктор Туикс.

Но ако трябваше да бъде честна пред себе си, не ставаше въпрос само за спокойствието и тишината, които я караха да се отбива в Музея. Бийвъс беше там, неговите взети назаем постелки покриваха пода на старата Транспортна зала, под прашните висящи макети на безмоторни самолети и летателни апарати. Тя все повече се нуждаеше от неговата компания, докато градът се движеше на изток. Харесваше й фактът, че той беше нейната тайна. Харесваше нежния му глас и странния смях, който винаги звучеше така, сякаш изпробваше силата му, сякаш никога не бе изпитвал особено голяма нужда да се смее долу в Дълбокото Подземие. Харесваше й начинът, по който я гледа, тъмните му очи винаги се спираха на лицето й и особено на косата й.

— Никога досега не съм познавал човек с коса — каза й той един ден. — В Гилдията слагат химикали върху косите ни, когато постъпваме като чираци, затова те никога повече не израстват.

Катрин мислеше за бледия му гладък череп. Той също й харесваше. Някак му отиваше. Дали това означаваше да си влюбен? Не беше нещо голямо и изумително, което разбираш веднага, като в приказките, а нещо, което бавно пълзеше из теб на талази, докато един ден не се събудиш, за да откриеш, че съвсем неочаквано си влюбен в някого до уши, като например в един чирак инженер?

Искаше й се баща й да е тук, за да може да го попита.

Следобедите Бийвъс навличаше роба на историк, скриваше плешивата си глава под шапка и слизаше да помага на доктор Нанкароу, който се бе заел да пренарежда огромния запас от картини и рисунки на Музея и да прави снимки, в случай че кметът на Лондон реши да хвърли и тях в пещите. Тогава Катрин се скиташе из Музея с Куче по петите си, в търсене на нещата, които баща й бе открил при разкопките си. Перални машини, части от компютър, ръждивият гръден кош на някой Преследвач, всички тези предмети имаха етикети, които гласяха: „Открито от господин Т. Валънтайн, археолог“. Тя си представяше как той внимателно ги е вдигал от земята, която ги е съхранявала, почиствал ги е, увивал ги е в кеневир, за да ги транспортира обратно в Лондон. „Сигурно е направил същото и с фрагмента от МЕДУЗА, когато го е открил“, помисли си тя. Прошепна няколко молитви към Клио, уверена, че богинята сигурно се намира сред тези пропити от времето зали. „Лондон има нужда от него! Аз имам нужда от него! Моля те, изпрати го невредим вкъщи и то скоро…“

Но онзи, който я отведе в раздела по Естествена история онази вечер, бе Куче, а не Клио. Той бе зърнал изложение на препарирани животни от далечния край на коридора и го бе прекосил, за да ги разгледа, а от дълбините на гърлото му се надигна ръмжене. Старият доктор Аркънгарт, който минаваше през залата на път за вкъщи, отстъпи назад неспокойно, но Кейт каза:

— Няма нищо страшно, докторе! Той е съвсем безопасен! — и коленичи до Куче, оглеждайки акулите и делфините, които се люлееха над главата й, и огромната надвиснала сянка на кита, който бе свален от въжетата си и подпрян на стената в дъното, преди вибрациите да са го разтрошили на парчета.

— Внушителен е, нали? — каза Аркънгарт, който вече се готвеше да изнесе лекция. — Син кит. Бил е обречен на изчезване заради лова през първата половина на 21-ви век. Или може би през 20-ти: архивите не са съвсем ясни. Дори нямаше да знаем как е изглеждал, ако госпожа Шоу не бе открила тези вкаменени кости…

Катрин си мислеше за нещо друго, но името „Шоу“ я накара да се огледа. Изложбеният сандък, който сочеше Аркънгарт, съдържаше скелет с кафеникави кости, а на един от прешлените бе опрян етикет с надпис: „Кости на сан кит, открити от госпожа П. Шоу, археолог на свободна практика“.

Пандора Шоу, помисли си Катрин, припомняйки си името, което бе видяла в картотеката на Музея. Не Хестър. Естествено, че не. Но просто за да прекъсне готовността за лекция на доктор Аркънгарт, попита:

— Познавахте ли я? Пандора Шоу?

— Госпожа Шоу, да, да — кимна старецът. — Прекрасна дама. Тя беше археолог от Отвъдната Страна, приятелка на баща Ви. Естествено, в онези дни името й беше Рей…

— Пандора Рей? — Катрин знаеше това име. — В такъв случай тя е била асистентка на баща ми по време на пътуването му го Америка! Виждала съм снимката й в неговата книга!

— Точно така — каза Аркънгарт, леко намръщен заради прекъсването. — Археолог, както казах. Тя специализираше в областта Стара Техника, разбира се, но когато откриеше други неща, ни ги носеше — както и тези кости на кит. После се омъжи за онова приятелче Шоу и отиде да живее на някакво долнопробно островче в западния океан. Горкото момиче. Трагедия. Ужасно. Ужасно.

— Тя е починала, нали? — каза Катрин.

— Беше убита! — Аркънгарт драматично завъртя очи. — Преди шест-седем години. Чухме от един друг археолог. Убита в собствения си дом, заедно със съпруга й. Ужасна работа. Но, скъпа, добре ли си? Изглеждаш сякаш си видяла призрак!

Но Катрин не беше добре. В съзнанието й препускаха всички части от пъзела. Пандора Шоу е била убита преди седем години, по същото време, когато баща й е открил машината… Пандора авиаторката, археологът, жената, която бе ходила с него в Америка, когато е открил плановете за МЕДУЗА. И сега едно момиче Шоу, което иска да убие баща й…

Тя едва успя да накара думите да излязат от устата й, но накрая попита:

— Имала ли е дете?

— Мисля, че да — замисли се възрастният човек. — Да, спомням си, че веднъж госпожа Шоу ми показа снимка, когато дойде с някаква керамика за моя отдел. Прекрасни екземпляри. Ваза с украшения от Ерата на Електрическата Империя, най-добрата в своята категория от цялата колекция…

— Помните ли името му?

— Ами, да видим… EE27190, ако не се лъжа.

— Не на вазата! На детето!

Нетърпеливият вик на Катрин отекна в залата, а и в залите извън нея и доктор Аркънгарт отначало изглеждаше стреснат, а после обиден.

— Ами, всъщност, госпожице Валънтайн, няма нужда да ми се сопвате! Как бих могъл да помня името на детето? Това беше преди петнайсет или шестнайсет години, а и аз никога не съм обичал деца; отвратителни същества, текат отвсякъде и не уважават керамиката. Но мисля, че точно това се казваше Хати, или Холи, или…

— Хестър — проплака Катрин, обърна се и се затича, а Куче я следваше по петите, тя тичаше и тичаше, без да знае накъде и защо, тъй като нямаше как да надбяга ужасяващата истина. Тя знаеше как баща й се е добрал до ключа към МЕДУЗА и защо никога не бе говорил за това пред нея. И най-накрая разбра защо бедната Хестър Шоу искаше да го убие.