Филип Рийв
Смъртоносни машини (26)

25.
Историците

В Лондон вали равномерен дъжд, падащ от ниското, ранено небе, вали достатъчно силно, за да отмие снега и да размаже калта под коловозите на града, превръщайки я в гъста жълта тиня, но недостатъчно, за да загаси огньовете на Панцерщат-Байройт, които все още пламтят като титанична клада далече на северозапад.

Магнъс Кроум стои върху бруления от ветрове покрив на Инженериума и наблюдава издигащия се дим. Жена-чирак държи чадър над главата му, а зад нея чакат шест високи неподвижни силуета, облечени в черен вариант на гумените престилки на Гилдията. Терористите, проникнали в Инженериума предишната нощ, все още не са заловени, а охраната е подсилена: отсега нататък кметът на Лондон няма да ходи никъде без новия си бодигард; първата партида от Преследвачи на доктор Туикс.

Един разузнавателен кораб на Гилдията се полюшва над главите им и каца. Доктор Вамбрейс, шефът на охраната, слиза от него и забързано се приближава към мястото, където чака кметът, а гумената му престилка се развява силно на вятъра.

— Е, докторе? — пита нетърпеливо Кроум. — Какво видяхте? Успяхте ли да кацнете?

Вамбрейс клати глава.

— Навсякъде из останките още горят пожари. Но ние кръжахме възможно най-близо, колкото се осмелихме, и направихме снимки. Горните етажи са се разтопили и са се стоварили върху долните и по всичко личи, че котлите и резервоарите за гориво са експлодирали при първия допир на нашия енергиен лъч.

Кроум кима.

— Имаше ли оцелели?

— Няколко признака на живот, между етажите, но иначе… — Очите на охранителя се разширяват зад дебелите стъкла на очилата му, наподобявайки две медузи в аквариум. Неговият отдел винаги изгаря от желание да открива нови изобретателни начини за убиване на хора и той все още е развълнуван от мисълта за спаружените, овъглени силуети, които бе видял да изпълват улиците и площадите на Панцерщат-Байройт, много от които още стояха изправени, застинали като долнопробни статуи при вида на МЕДУЗА.

— Възнамерявате ли да се върнем и да погълнем останките, господин кмете? — пита той след малко. — Огньовете ще догорят до ден-два.

— Съвсем не — сопва се Кроум. — Трябва да продължаваме нататък към Защитната Стена.

— На хората няма да им хареса това — предупреждава Вамбрейс. — Те са получили своята победа, а сега си искат трофеите. Старото желязо и резервните части от онзи общински център…

— Не съм превел Лондон през целия този път за старо желязо и резервни части — прекъсва го Кроум. Той застава до перилата на ръба на покрива и гледа на изток. Вече вижда белите върхове на високите планини на хоризонта, като ред перлени зъби. — Трябва да продължим. След още няколко дни ще се озовем в обхвата на Защитната Стена. Обявил съм официален празник и прием в Централата на Гилдията, за да отбележим великото събитие. Помисли за това, Вамбрейс! Цяло ново ловно поле!

— Но от Лигата знаят, че приближаваме — предупреждава Вамбрейс. — Ще се опитат да ни спрат.

Очите на Кроум са ярки и студени, вгледани в бъдещето. Той казва:

— Валънтайн е получил нареждания. Той ще се справи с Лигата.

* * *

И така, Лондон продължи да се движи, носейки се на изток, докато димът от мъртвия общински център се издигаше нагоре в небето зад тях, а Катрин вървеше към станцията на елеватора сред мокрите останки от снощните тържества. Из вибриращите платформи се търкаляха счупени китайски фенери, а мъже в червени униформи на Отдела по рециклиране търкаляха кошчета за отпадъци насам-натам, като събираха захвърлени купонджийски шапки и мокри знамена, чиито послания все още се разчитаха смътно: „Ние обичаме Магнъс Кроум“ и „Да живее Лондон“. Куче гонеше издуващи се хартиени фигурки, но Катрин рязко го извика да седне в краката й. Сега не беше време за игри.

Поне в Музея нямаше знамена и хартиени фигурки. Гилдията на историците и преди никога не бе бързала като останалата част от Лондон да приветства новите изобретения от инженерите. Не направиха изключение и за МЕДУЗА. В прашните сенки на изложбените зали цареше порядъчна тишина, както се полагаше на сутринта след кончината на цял град. Звуците от улиците навън изглеждаха приглушени, сякаш в мъгливия въздух между шкафовете, в които съхраняваха експонати, бяха надвиснали плътни меки пердета. Тази тишина помогна на Катрин да събере мислите си и докато стигне в кабинета на Чъдли Помрой, вече й беше съвсем ясно какво трябва да каже.

Още не бе казала на господин Помрой какво бе научила в Инженериума, но той бе видял колко сломена беше, когато я остави пред Клио Хаус предишната вечер. Не бе изненадан да я види заедно с Куче пред вратата си.

— Господин Помрой — прошепна тя, — трябва да говоря с Вас. Бийвъс тук ли е? Добре ли е?

— Разбира се — каза той веднага. — Влезте!

Бийвъс Под я чакаше в малкия кабинет, облицован с ламперия от тиково дърво, облечен във взети назаем дрехи от Гилдията на историците. Бледият му череп изглеждаше крехък като яйчена черупка на приглушената жълта светлина от музейните лампи. Дощя й се да се затича към него, да го прегърне и да му се извини за онова, в което го бе забъркала, но около него се бяха насъбрали около десетина историци, някои приседнали на облегалките на столове и по ъглите на бюрото на Помрой. Всички те погледнаха виновно Катрин, а тя им отвърна с внезапен ужасяващ страх, че Помрой я е предал.

— Не се притеснявай — каза мило Помрой. — Ако Под ще бъде гост на Музея, реших, че моите колеги историци трябва да се запознаят с него. Никой от нас не е приятел на кмета на Лондон. Приехме, че чирак Под може да остане колкото е необходимо.

Историците й направиха място до Бийвъс.

— Добре ли си? — попита го тя и изпита облекчение, когато той успя да се усмихне нервно.

— Не е зле — прошепна той. — Тук е странно. Цялата тази дървения навсякъде и тези стари предмети. Но историците са много мили…

Катрин ги погледна, оглеждайки цялата стая. Познаваше много от хората по физиономия. Доктор Аркънгарт, доктор Каруна, професор Пютъртайд, младата госпожица Потс, Норман Нанкароу от отдел „Гравюри и картини“ и госпожица Плим, която подсмърчаше в кърпичката си.

— Говорехме за унищожението на Панцерщат-Байройт — каза Помрой, като постави чаша горещо какао в ръцете й. — От онова ужасно съоръжение МЕДУЗА.

— Изглежда всички останали смятат, че е чудесно — каза Катрин огорчено. — Чувах ги как се смеят и крещят „Добрият стар Кроум“ през по-голямата част от нощта. Знам, че изпитват облекчение от факта, че не бяхме изядени, но… Е, не мисля, че да взривиш друг град е повод за щастие.

— Това е катастрофа! — съгласи се старият доктор Аркънгарт, кършейки кокалестите си ръце. — Вибрациите от тази ужасна машина съсипаха керамиката ми!

— О, за керамиката ли се косиш, Аркънгарт — озъби се Помрой, който виждаше колко разстроена е Катрин. — Ами Панцерщат-Байройт? Изгорял е до основи!

— Ето го резултатът от маниакалното увлечение на инженерите по Стара Техника! — каза професор Пютъртайд. — Безброй векове история, от която да се учим, а единственото, от което те се интересуват, са няколко старинни машини!

— А и какво изобщо са постигнали Древните със своите изобретения? — проплака Аркънгарт. — Просто са забъркали страшна каша в техния свят и са се самовзривили!

Останалите кимнаха тъжно.

— В Панцерщат-Байройт имаше страхотен музей — каза доктор Каруна.

— Предполагам, че са имали чудесни картини — съгласи се Нанкароу.

— Уникални образци от производството на ш-ш-шкафове от 30-ти век — проплака госпожица Плим и се отпусна тежко, обляна в сълзи върху неравното рамо на Аркънгарт.

— Трябва да извиниш горката Мойра, Катрин — прошепна Помрой. — Тази сутрин получи ужасни новини. Кроум е наредил нашата колекция от мебели да бъде натрошена, за да захранва пещите. Има недостиг на гориво, нали разбираш, в резултат от това налудничаво пътуване на изток.

Катрин едва ли би могла да бъде по-незаинтересована от мебели и керамика в този момент, но се чувстваше щастлива, че не е единственият човек в Лондон, ужасен от онова, което бе отприщил кметът. Тя си пое дълбоко дъх, после бързо обясни какво бяха чули в Инженериума — за МЕДУЗА и следващата стъпка от великия план на Кроум, нападението над Защитната Стена.

— Но това е ужасно! — прошепнаха те, когато тя приключи.

— Шан Гуо е велика и старинна култура, без значение дали е от Антитранспортната лига или не. Батмунк Гомпа не може да бъде взривен…!

— Помислете за всички онези храмове!

— Керамики!

— Светилища…

— Рисунки върху коприна…

— М-м-мебели!

— Помислете за хората! — каза Катрин гневно. — Трябва да направим нещо!

— Да! Да! — съгласиха се те, а после всички я погледнаха с овчи погледи. След двадесет години, откакто Кроум управляваше, те нямаха представа как да се опълчат срещу Гилдията на инженерите.

— Но какво можем да направим? — попита накрая Помрой.

— Да кажем на хората какво става! — настоя Катрин. — Вие сте изпълняващ длъжността Главен историк. Свикайте събрание на Съвета! Накарайте ги да разберат колко нередно е това!

Помрой поклати глава.

— Няма да ме чуят, госпожице Валънтайн. Чухте овациите снощи.

— Но те се дължаха единствено на това, че Панцерщат-Байройт щеше да ни погълне! Когато научат за плановете на Кроум да насочи оръжието си срещу още един град…

— Просто ще аплодират още по-силно — въздъхна Помрой.

— И без друго е внедрил в останалите Гилдии свои поддръжници — отбеляза доктор Каруна. — Всички велики стари членове на Гилдиите ги няма — или са мъртви, или са пенсионирани, или пък са арестувани по негово нареждане. Дори и нашите собствени чираци са омагьосани от Старата Техника като инженерите, особено откакто Кроум пробута своя човек Валънтайн за Главен историк… О, не исках да Ви обидя, госпожице Катрин…

— Татко не е човек на Кроум — каза гневно Катрин. — Сигурна съм, че не е! Ако знаеше какво планира кметът, никога не би му помогнал. Може би затова бе изпратен на тази разузнавателна мисия, за да го отстрани от пътя си. Когато се прибере вкъщи и разбере това, ще направи нещо, за да го спре. Разбирате ли, именно той е открил МЕДУЗА преди всичко. Би бил ужасен да научи, че тя е убила всички онези хора. Той ще поиска да компенсира това, сигурна съм, че ще го направи!

Тя говореше толкова разпалено, че някои от историците й повярваха, дори и онези като доктор Каруна, чието повишение бе отложено, когато Кроум назначи Валънтайн начело на тяхната Гилдия. Що се отнася до Бийвъс Под, той я наблюдаваше с блеснали очи, обзет от чувство, което дори не можеше да назове; нещо, на което изобщо не го бяха учили в Научните Лаборатории. То накара цялото му тяло да потръпне.

Помрой бе първият, който заговори.

— Надявам се, че сте права, госпожице Валънтайн — каза той. — Защото той е единственият човек, който би могъл да помисли да се опълчи срещу кмета на Лондон. Трябва да изчакаме неговото завръщане.

— Но…

— Междувременно ние постигнахме съгласие да държим господин Под в безопасност тук в Музея. Може да спи горе в старата Транспортна зала и да помага на доктор Нанкароу да опише колекцията от произведения на изкуството, а ако инженерите дойдат да го търсят, ще му намерим скривалище. Това не е особено значим удар срещу Кроум, знам, че е така. Но, моля да ни разберете, Катрин; ние сме стари и уплашени и наистина няма какво повече да направим.