Филип Рийв
Смъртоносни машини (24)

23.
Медуза

Катрин наблюдаваше, прикована на едно място, докато куполът на „Свети Павел“ се разцепи по черните си кантове и отделните участъци разцъфнаха като венчелистчета. Отвътре по централната кула бавно се издигаше нещо и същевременно се разтваряше като орхидея от студен бял метал. Тътенът на огромната хидравлика ехтеше из площада и вибрираше из корпуса на Инженериума.

— МЕДУЗА! — прошепна Бийвъс Под, застанал зад нея в отворената врата. — Всъщност те изобщо не са ремонтирали катедралата! Изградили са МЕДУЗА вътре в „Свети Павел“!

— От Гилдията ли сте?

Те се обърнаха. Един инженер стоеше зад тях.

— Какво правите? — озъби се той. — Този портал е с ограничен достъп за всички, с изключение на Отдел Л.

Той замълча, взрян в Катрин и тя видя, че и Бийвъс я гледаше втренчено, а тъмните му очи се бяха разширили от ужас. За миг тя не можа да разбере какво му става. После разбра. Дъждът! Беше забравила за знака на Гилдията, който той бе нарисувал толкова старателно между веждите й и който сега се стичаше по лицето й на тънки червени струйки.

— Какво, в името на Куърк? — ахна инженерът.

— Кейт, бягай! — извика Бийвъс и бутна инженера встрани, а Катрин побягна и чу гневния вик на мъжа зад себе си, когато падна. После Бийвъс се озова до нея и я сграбчи за ръката. Втурнаха се наляво-надясно из празни коридори, докато над главите им се разкри едно стълбище. Слязоха по едни стълби, после по други, а зад себе си чуха още викове и после внезапния пронизителен писък на аларма. След това се озоваха на дъното, в едно малко фоайе, някъде в задната част на Инженериума. Там имаше две големи стъклени врати, които се отваряха към Последния етаж, където стояха двама пазачи от Гилдията.

— Има външно лице! — задъхано каза Бийвъс, сочейки назад към мястото, откъдето бяха дошли. — На Третия етаж! Мисля, че е въоръжен!

Пазачите вече бяха обезпокоени от внезапния звън на алармата. Те се спогледаха шокирано, после единият започна да се изкачва по стълбите, изваждайки газов пистолет от колана си.

Бийвъс и Катрин се възползваха от шанса си и продължиха забързано нататък.

— Колежката ми е ранена — обясни Бийвъс, сочейки червените струйки по лицето на Катрин. — Ще я заведа в болницата! — Вратата се отвори и ги отведе навън в гостоприемния мрак.

Те тичаха толкова бързо, колкото им позволяваха силите в сенките на „Свети Павел“, после спряха и се ослушаха. Катрин чуваше тежкото пулсиране на машините и едно по-близко и силно пулсиране, което всъщност беше туптенето на сърцето й. Мъжки глас издаваше заповеди на висок глас някъде зад гърба им и чуха шум от бронирани крака, който се приближаваше.

— Охранители! — изхленчи тя. — Ще поискат да видят документите ни! Ще свалят качулката ми! О, Бийвъс, изобщо не биваше да те моля да ме вкараш тук! Бягай! Остави ме!

Бийвъс я погледна и поклати глава. Той се бе опълчил срещу Гилдията си, рискувайки всичко, за да й помогне, и сега нямаше намерение да я изостави.

— О, Клио, помогни ни! — въздъхна Катрин и нещо я накара да погледне към Патерностер Скуеър. Там, на стъпалата на Залата на Гилдията, стоеше старият Чъдли Помрой с ръце, пълни с пликове и папки, отправил поглед нагоре. През целия си живот тя не се бе радвала толкова, че вижда някого и се затича към него, повлякла Бийвъс Под след себе си и тихо извика: — Господин Помрой!

Той ги погледна безизразно, после ахна от изненада, когато Катрин свали глупавата качулка и той видя лицето й и сплъстената й от пот коса.

— Госпожице Валънтайн! Какво става, в името на Куърк? Вижте какво са направили със „Свети Павел“ тези проклети нахалници инженерите!

Тя погледна нагоре. Металната орхидея се бе разтворила напълно, хвърляйки огромна сянка над площада. Само че не беше орхидея. Беше качулато, пламтящо нещо, подобно на качулката на някаква огромна кобра и се полюшваше в посока Панцерщат-Байройт.

— МЕДУЗА! — каза тя.

— Кой? — попита Чъдли Помрой.

Зави мощна сирена.

— О, моля ви! — проплака тя, обърната към закръгления историк. — Преследват ни! Ако хванат Бийвъс, не зная какво ще му се случи…

За щастие той не попита „Защо?“ или „Какво сте сторили?“, просто хвана Катрин с една ръка, а Бийвъс с другата и забързано ги поведе към гаража на Гилдията, където чакаше неговата кола. Докато шофьорът им помагаше да влязат, отряд охранители мина с тракане покрай тях, но не обърнаха внимание на Помрой и неговите спътници. Той скри качулката и престилката на Катрин под седалката си и накара Бийвъс Под да клекне на пода на колата. После се смести до Катрин на задната седалка и каза:

— Остави аз да говоря — докато колата излезе с мъркане на Патерностер Скуеър.

Пред станцията на елеватора имаше тълпа хора, смаяно зяпащи нещото, което бе изникнало от „Свети Павел“. Охраната спря колата, докато един млад инженер надничаше вътре. Помрой отвори един прозорец в стъкления капак и попита:

— Проблем ли има, колега?

— Пробив в Инженериума. Терористи от Антитранспортната лига…

— Ами, не проверявайте нас — засмя се Помрой. — Цяла нощ работих в кабинета си в сградата на Гилдията, а госпожица Валънтайн беше така добра да ми помогне да подредим едни документи…

— Въпреки това, сър, ще се наложи да претърся колата Ви.

— О, така ли! — извика Помрой. — Приличаме ли на терористи? Нямате ли си по-полезна работа в последната нощ на Лондон, когато по петите ни е един мръсен огромен общински център? Ще се оплача в Съвета при възможно най-тежки условия! Това е нечувано!

Мъжът изглеждаше неуверен, после кимна и отстъпи встрани, за да пусне Помрой и шофьорът му насочи колата към един чакащ товарен елеватор. Докато вратите се затваряха зад нея, Помрой въздъхна с облекчение.

— Тези проклети инженери! Без да се обиждате, чирак Под…

— Не се обиждам — отвърна Бийвъс с приглушен глас някъде отдолу.

— Благодаря Ви! — прошепна Катрин. — О, благодаря, че ни помогнахте!

— Няма за какво — засмя се Помрой. — Винаги се радвам да направя нещо, което би разтревожило лакеите на Кроум. Тази катедрала е на хиляда години, а те я превръщат в… в каквото и да са я превърнали, без дори да си направят труда да поискат разрешение… — Той нервно погледна Катрин и видя, че тя изобщо не го слуша. Попита мило: — Но какво изобщо направихте, за да ги разтревожите толкова, госпожице Валънтайн? Не сте длъжна да ми казвате, ако не искате, но ако Вие и приятелят Ви сте в беда и, ако един стар глупак като мене може да направи нещо…

Катрин усети как по лицето й се стичат сълзи на безпомощност.

— Моля Ви — каза тя. — Може ли просто да ни заведете вкъщи?

— Разбира се.

Те седяха сред неловко мълчание, докато автомобилът се движеше из улиците на Първи етаж в парка. В мрака беше пълно с тичащи и крещящи хора, които сочеха нагоре към катедралата. Но имаше и други тичащи: хора от охраната на инженерите, начело на отряд охранители. Когато колата спря пред Клио Хаус, Помрой слезе, за да изпрати Катрин до вратата. Тя сърдечно се сбогува с Бийвъс, шепнейки и го последва.

— Бихте ли откарали чирак Под до някоя станция на елеватор? — попита тя. — Трябва да се върне в Подземието.

Помрой изглеждаше притеснен.

— Не зная, госпожице Валънтайн — каза той. — Видяхте колко разтревожени са инженерите. Доколкото ги познавам, всичките им заводи и общежития вече са здраво заключени и в момента се извършват проверки от охраната. Вече може и да са разбрали, че липсва, както и две престилки и качулки.

— Искате да кажете, че не може да се върне? — Катрин усети, че й се завива свят при мисълта за това, което бе причинила на горкия Под. — Никога вече?

Помрой кимна.

— Тогава ще го подслоня при себе си в Клио Хаус! — реши Катрин.

— Той не е бездомно коте, скъпа.

— Но когато татко се прибере, ще може да оправи всичко, нали? Ще обясни на кмета, че Бийвъс няма нищо общо…

— Възможно е — съгласи се Помрой. — Баща ти е в много близки отношения с Гилдията на инженерите. Дори е прекалено близък, както казват някои. Но не мисля, че Клио Хаус е мястото, където да се подслони твоят приятел. Ще го заведа в Музея. Там има достатъчно място за него, а инженерите не биха могли да го потърсят, без предварително предупреждение.

— Наистина ли бихте го направили? — попита Катрин, опасявайки се, че въвлича още един невинен човек в неприятностите, които бе забъркала. Но в крайна сметка, това щеше да продължи само няколко дни, докато баща й се прибереше вкъщи. Тогава всичко щеше да се оправи. — О, благодаря Ви! — каза тя весело и застана на пръсти, за да целуне Помрой по бузата. — Благодаря Ви!

Помрой се изчерви и й се усмихна ведро, като понечи да каже още нещо — но въпреки че устата му се движеше, тя не чуваше думите. Главата й бе изпълнена с някакъв странен звук, някакъв протяжен тътен, който все повече се усилваше, докато не осъзна, че той изобщо не идваше отвътре, а гърмеше отнякъде отгоре.

— Вижте! — извика историкът, сочейки нагоре.

Страхът я бе накарал да забрави за „Свети Павел“. Сега, вгледана нагоре към Последния етаж, тя видя качулката на МЕДУЗА, наподобяваща качулка на кобра, която започна да се разпуква с виолетови отблясъци. Космите по ръцете и врата й настръхнаха и когато протегна ръка към Помрой, между върховете на пръстите й и дрехите му прескочиха бледи искри.

— Господин Помрой! — извика тя. — Какво става?

— Велики Куърк! — извика историкът. — Какво предизвикаха сега тези глупаци?

Ужасяващи сфери от светлина се отделиха от светещата машина и се понесоха над Съркъл Парк като огнени балони. Над върховете на сградата на Гилдията танцуваха светкавици. Стремителният, протяжен тътен ставаше все по-силен, докато дори и с ръце, притиснати към ушите, Катрин усещаше, че не може да понесе и миг повече от него. После, съвсем внезапно, от качулката на кобрата изригна поток от нажежена до бяло енергия и се разпростря на север, един озъбен, фучащ камшик, стрелкащ се напред, за да лизне горната част на Панцерщат-Байройт. Нощта се разцепи и се втурна далече, за да се скрие в отдалечените кътчета на небето. За една секунда Катрин видя как етажите на далечния общински център се обгръщат от огън, след което изчезнаха. От земята се издигна ярка искра, ослепително бяла, после червена, и нагоре в небето безшумно се издигна огнен стълб, а сред озарения от пламъци сняг тътнеше звуковата вълна — един нисък протяжен взрив, сякаш някъде в земните дълбини бе затръшната огромна врата.

Лъчът угасна ненадейно, потапяйки Съркъл Парк в тъмнина и в тишината тя чу как Куче неистово вие в къщата.

— Велики Куърк! — прошепна Помрой. — Всички тези окаяни хорица…!

— Не! — чу Катрин собствения си глас. — О, не, не, не! — Тя затича из градината, взряна в изпъстрения със светлина облак, обточил останките от общинския център. От Съркъл Парк и всички наблюдателни платформи долиташе звука от множество гласове и отначало тя си помисли, че викат от ужас, както и на нея самата й се щеше да направи — но не; те тържествуваха, тържествуваха, тържествуваха.