Филип Рийв
Смъртоносни машини (21)

20.
Черният остров

По изгрев-слънце Шрайк стига до брега на морето. Приливът започва и дълбоките следи от колела, водещи към вълните, вече започват да се губят. На изток, откъм селищата по бреговете на Черния остров, се издига пушек. Преследвачът изкривява мъртвешкото си лице в усмивка, изпитвайки силно задоволство от Хестър Шоу и разрушителната диря, която е оставила след себе си.

Единствената сила, довлякла го през мочурищата, е мисълта за Хестър. Тя го е водила все по-далече, през калта, просмукваща се през пострадалия му крак и блатата, чиито коварни води понякога покриваха главата му. Но поне дирите, оставени от предградието, бяха лесни за следване. Сега той отново ги следва, промъква се по брега и във вълните като плувец, решил да направи сутрешното си топване. Солена вода се плиска о лещите на очите му и се просмуква с изгаряща болка през дълбоките прорези по бронята му. Звуците от чайките и вятъра се губят, заменени от приглушеното съскане на морските дълбини. Въздух ши вода, за Възкръсналия няма значение. Рибите го гледат опулено и се втурват надалече сред гори от кафяви водорасли. Раци бавно се отместват встрани, да му направят път, изправят се на задните си крака и размахват щипците си към него, сякаш почитат някакъв рачешки бог, брониран и непобедим. Той продължава да пори вълните, следвайки носещия се от водата мирис на нефт и смазочно масло, който ще го отведе в Тънбридж Уийлс.

* * *

На няколко мили от заливчето, където бяха акостирали, Крайслър Пийви спря на върха на едно възвишение и изчака другите да го настигнат. Те дойдоха бавно, първо Хестър и Том, после Еймс с картата си, и накрая Магс и Мънго, превити под тежестта на пушките. Като погледнаха назад, видяха стръмните скалисти склонове на острова, спускащи се към морето, и група лодки, струпани над останките от Тънбридж Уийлс, където вече бе пуснал котва сал с кран. Островитяните не губеха време при плячкосването на потъналото предградие.

— Тази сган от мъхчета — изръмжа Пийви.

Том почти не бе говорил с кмета, откакто първо те се бяха добрали до брега. Сега с изненада забеляза как в малките очички на мъжа проблясваха сълзи. Той каза:

— Толкова съжалявам за семейството Ви, господин Пийви. Опитах да се добера до тях, но…

— Малки глупци! — изсумтя Пийви. — Не плачех за тях, а за моето прекрасно предградие! Виж го! Проклети мъхчета…

Точно тогава, някъде от юг, чуха слаб звук от гърмеж на оръжия.

Лицето на Пийви се озари. Той се обърна към останалите.

— Чуйте това! Някои от момчетата сигурно са се добрали до брега! Те ще са повече от достойни противници за тези мъхчета! Ще се присъединим към тях! Ще пленим Еърхейвън, ще запазим няколко от техните хора живи, за да го възстановят, останалите ще убием и ще отлетим обратно към богатата суша. Ще се спуснем от небето към няколко богати града, преди да се е разчуло, че Еърхейвън е станал пиратски град! Може би ще си уловим град!

Той отново потегли, подскачайки от камък на камък, докато маймуната се бе вкопчила в прегърбените му рамене. Другите го следваха по петите. Магс и Мънго изглеждаха замаяни от загубата на Тънбридж Уийлс и не бяха напълно убедени в последния план на Пийви. Непрекъснато си разменяха погледи и мърмореха нещо помежду си, когато кметът бе достатъчно далече, за да не чуе — но те се намираха в чужда държава и Том не смяташе, че щяха да имат куража да се опълчат срещу Пийви, не още. Що се отнасяше до господин Еймс, той никога преди не бе стъпвал на гола земя.

— Ужасно е! — мърмореше той. — Толкова е трудно за ходене… С цялата тази трева! Може да има диви животни или змии… Напълно разбирам защо нашите предшественици са решили да престанат да живеят на земята!

Том знаеше точно как се чувства. На север и юг се простираше стръмната шир на Черния остров, а над главите им склонът се издигаше почти отвесно към тъмни зъбери, които стенеха с призрачни гласове, когато вятърът духаше покрай тях. Природата бе придала на някои от по-високите скалисти върхове толкова свиреп вид, че от брега приличаха на укрепления и Пийви бе повел свитата си по дълъг заобиколен път, за да ги избегне, преди да осъзнае, че са просто камъни.

— Красиво е — въздъхна Хестър, накуцвайки от едната страна на Том. Тя се усмихваше на себе си — нещо, което никога не я бе виждал да прави, и си подсвиркваше някаква мелодийка през зъби.

— Какво те прави толкова щастлива? — попита той.

— Отиваме в Еърхейвън, нали така? — отвърна тя шепнешком. — Той се е приютил някъде там, а малката банда на Пийви никога няма да го превземе, не и когато мъхчетата и хората от Еърхейвън се опълчат срещу тях. Ще ги убият, а ние ще намерим кораб, който да ни заведе на север до Лондон. Ана Фанг е там, не забравяй. Може пак да ни помогне.

— О, тя ли! — каза Том гневно. — Не чу ли какво каза Пийви? Тя е агент на Лигата.

— И аз така си помислих — призна Хестър. — Искам да кажа, всички тези въпроси, които ни задаваше за Лондон и Валънтайн.

— Трябваше да ми кажеш! — възмути се той. — Можех да разкрия важна тайна!

— И защо да ми пука за това? — попита Хестър. — А и откога чираците историци знаят важни тайни? Както и да е, мислех, че си разбрал, че тя е шпионин.

— Не изглеждаше като такъв.

— Ами по принцип шпионите не изглеждат така. Не би могъл да очакваш да носят плакати от двете си страни с надпис „ШПИОНИН“, или пък специална шпионска шапка. — Тя се намираше в особено шеговито настроение и Том се запита дали не е заради факта че тези мрачни стръмни склонове й напомнят за детството й, прекарано на онзи остров. Внезапно тя докосна ръката му и каза: — Горкичкият Том. Сега научаваш онова, на което ме научи Валънтайн преди толкова много години; не можеш да вярваш на никого.

— Хъъ — каза Том.

— О, нямам предвид теб — побърза да добави тя. — Мисля, че ти вярвам, почти. И онова, което направи за мен в Тънбридж Уийлс — да накараш Пийви да ме пусне от килията по този начин… Много хора не биха си направили този труд. Не и за човек като мене.

Том я погледна и по-ясно от всякога видя милата, свенлива Хестър, надничаща иззад суровата маска. Той й се усмихна с такава топлота, че тя се изчерви (или поне странното й лице почервеня на отделни участъци, а белегът й стана пурпурен), а Пийви се обърна да ги погледне и извика:

— Хайде, влюбени гълъбчета! Престанете да си нашепвате сладки приказки и вървете!

* * *

Следобед на изток облаците се разсейват и слънчевата светлина проблясва по гребена на вълните, блещукайки върху горния корпус на Тънбридж Уийлс. Шрайк се движи из улиците на предградието, а главата му бавно се люлее от едната страна на другата. Из наводнените стаи плават тела като студени торбички чай, оставени прекалено дълго в чайника. Малки рибки се стрелкат навън-навътре от устата на един пират. Косата на едно момиче се носи по течението. Тъмните килове на спасителни лодки се движат над главата му. Той чака скрит в сенките, докато три голи момчета се гмуркат долу, прелитайки покрай него с нетърпеливи движения на ръцете и краката си, оставяйки дири от сребърни мехурчета. Те се отблъскват към повърхността, понесли оръжия, бутилки, кожен колан.

Хестър я няма тук. Шрайк си тръгва от потъналото предградие, следвайки сенките на носещите се над тинята нефтени петна. Морското дъно е осеяно с останки и плаващи тела го водят към корените на Черния остров.

Докато излезе от прибоя, вече се е свечерило, той влачи след себе си водорасли, а от вътрешността на разкъсаната му броня капе вода. Той разтърсва глава, за да проясни зрението си и се оглежда наоколо, взрян в един плаж, покрит с черен пясък, разположен под тъмни скали. Нужен му е почти цял час, за да открие спасителната лодка, скрита сред купчина камъни с размерите на къща. Изважда от калъфите металните си нокти и разпаря дъното й, предотвратявайки евентуалното й бягство. Сега Хестър отново е негова. Когато умре, той нежно ще я понесе през залязлото слънце и горите от кафяви водорасли, обратно през блатата и необятната шир на Ловния Район към Кроум. Ще я занесе в Лондон на ръце като баща, носещ спящото си дете.

Той пада на четири крака в пясъка и започва да души за нейната миризма.

* * *

Към залез-слънце те най-накрая стигнаха до върха на склона, откъдето се разкри гледка към центъра на Черния остров.

Досега Том не бе разбрал, че това е угаснал вулкан, но оттук това бе очевидно. Стръмните, черни скали заграждаха почти кръгъл вдлъбнат участък земя — зелен и тук-там осеян с полета. Почти непосредствено под мястото, където стояха приведените пирати, до синьо езеро бе разположено малко статично селище. Там имаше хангари за въздушни кораби и котвени мачти до каменните сгради, а върху плоската земя зад тях, закриващ цялото място, Еърхейвън бе кацнал върху сто мършави приземяващи крака, и изглеждаше безпомощен, като свалена на земята птица.

— Въздушният кервансарай! — изсмя се Пийви. Извади телескопа и го сложи пред окото си. — Виж как са се разработили! Напомпват меховете с газ, отчаяно желаещи да се върнат в небето… — Той бързо размаха стъклото из заобикалящите ги хълмове. — Няма следа от някой от нашите момчета. О, само да ни бе останало едно оръдие! Но ще се справим, нали, момчета? Група въздушни феи не представлява достоен противник за нас! Хайде, да се приближим…

В гласа на кмета се долавяше странна нотка. Уплашен е, осъзна Том. Но не може да го признае, да не би Мънго, Магс и Еймс да загубят вяра в него. Никога не бе мислил, че ще изпита съжаление към кмета-пират, но беше така. Пийви се бе държал мило с него, по някакъв свой начин, и го болеше да гледа как се е принизил до това положение, преплитащ крака из мократа земя, а хората му мърмореха и го псуваха зад гърба му.

Но продължаваха да го следват, въпреки всичко, надолу между сипеите към кратера на старата огнена планина. В един момент видяха очертанията на ездачи върху една далечна скала; патрул от островитяни, търсещи оцелели от потъналия пиратски град. По-късно ниско над главите им прелетя въздушен кораб и Пийви изсъска на всички да легнат на земята и да останат неподвижни, като зави маймуната си под дрехите, за да заглуши пронизителните й оплаквания. Корабът направи кръг, но дотогава слънцето бе залязло и пилотът не видя приведените им фигури в здрача под себе си — те приличаха на мишки, криещи се от сова. Той отлетя обратно към кервансарая, когато дебелата луна се издигна над скалите на изток.

Том остро изхълца от облекчение и се изправи на крака. Около него останалите също започнаха да се раздвижват, сумтейки и откъртвайки малки камъчета, които с потропване се търкулнаха надолу по хълма. Виждаше забързани хора с фенери в ръце да вървят по улиците на въздушния кервансарай, както и осветени от лампи прозорци, които го караха да си мисли колко прекрасно би било да си стои вътре на топло и в безопасност. Еърхейвън бе ярко осветен от електрически лампи, а вятърът донасяше далечните звуци от изкрещени заповеди, музика, весели викове.

— В името на Пийт! — просъска Мънго. — Дошли сме твърде късно! Те тръгват!

— Не може да бъде — надсмя му се Пийви.

Но всички виждаха, че меховете с газ на Еърхейвън са почти пълни. След няколко минути ревът на двигателите му се понесе с тътен по склона, като се усилваше и утихваше с полъха на вятъра. Градът се издигаше нагоре, краката му, наподобяващи рачешки пипала, се сгъваха обратно по местата си под него.

— Не! — извика Пийви.

После се затича надолу, преплитайки крака и катурвайки се през глава из каменистите сипеи, водещи към равната, мочурлива земя на дъното на кратера, и докато тичаше, го чуха как вика:

— Върнете се! Вие сте моят улов! Потопих града си заради вас!

Мънго, Магс и Еймс тръгнаха след него, а Хестър и Том — след тях. В подножието на склона земята ставаше мека и подгизнала под краката им и локви вода отразяваха луната и светлините на издигащия се град.

— Върнете се! — чуваха те как вика Пийви някъде пред тях. — Върнете се! — а после: — А! О! Помощ!

Те забързаха към мястото, откъдето се чуваше гласът му и пронизителните писъци на маймуната и всички заедно спряха на ръба на дълбок блатист участък. Пийви вече бе потънал до кръста в него. Маймуната бе кацнала на темето му като моряк в потъващ кораб и се хилеше от страх.

— Подайте ми ръка, момчета! — помоли кметът. — Помогнете ми! Все още можем да го настигнем! Само проверяват повдигащите двигатели! Ще слезе отново на земята!

Пиратите го наблюдаваха мълчаливо. Знаеха, че нямат шанс да настигнат летящия град и че неговите викове вероятно бяха предупредили островитяните за тяхното присъствие.

— Трябва да му помогнем! — прошепна Том и тръгна напред, но Хестър го дръпна назад.

— Прекалено късно е — каза тя.

Пийви потъваше все по-дълбоко, а тежестта на служебната му верижка го теглеше надолу. Той пръскаше слюнки, докато черната кал пълнеше устата му.

— Хайде, момчета! Магс? Мънго? Аз съм вашият кмет! Направих всичко това заради вас! — Той се огледа за Том с див, ужасен поглед. — Кажи им, Томи, момчето ми! — изхленчи той. — Кажи им, че исках да направя Тънбридж Уийлс велик! Исках да бъде уважаван! Кажи им!

Първият изстрел на Мънго повали маймуната от темето на Пийви сред облак опърлена козина. Вторият и третият го пронизаха в гърдите. Той сведе глава, а калта го погълна с леки клокочещи звуци.

Пиратите се обърнаха да погледнат Том.

— Сигурно нямаше да се озовем тук, ако не беше ти — измърмори Мънго.

— Ако не беше пълнил главата на шефа с всички тия идеи за маниери, градове и тем подобни — съгласи се Магс.

— Различни вилици за всяко ястие и да не се говори с пълна уста! — изсмя се ехидно Еймс.

Том започна да отстъпва назад. За негово учудване, Хестър бързо застана между него и пиратите.

— Вината не е на Том! — каза тя.

— А от тебе също нямаме полза — изръмжа Мънго. — Не се нуждаем от нито един от двамата. Ние сме пирати. Не ни трябват уроци по етикет и не ни трябва куцо белязано момиче да ни застава на пътя. — Той вдигна пушката си и Магс го последва. Дори господин Еймс извади малък револвер.

А един глас в мрака каза:

— ТЕ СА МОИ.