Филип Рийв
Смъртоносни машини (2)

1.
Ловният район

Беше мрачен и бурен пролетен следобед и Лондон преследваше малко миньорско градче из пресъхналото дъно на старото Северно море.

В доброто старо време Лондон не би си правил труда да се занимава с толкова нищожна плячка. Великият транспортен град навремето запълваше дните си с плячкосване на далече по-големи градове от този, простирайки се на север до пределите на Ледената Пустош и на юг до бреговете на Средиземно море. Но напоследък се наблюдаваше липса на каквато и да било плячка и някои от по-големите градове започваха да отправят жадни погледи към Лондон. Вече десет години той се криеше от тях, спотайвайки се в един влажен планински район, за който Гилдията на историците твърдеше, че някога е бил остров Британия. В продължение на десет години се беше прехранвал единствено с дребни земеделски градчета и статични селища из тези влажни хълмове. Сега, най-накрая, кметът на Лондон бе решил, че е дошъл моментът отново да върне града над сухопътния мост в Големия ловен район.

Едва в средата на моста стражата на високата наблюдателна кула забеляза миньорското градче, захапало солените мочурища, разположени на двайсет мили разстояние. За жителите на Лондон това бе Божи знак и дори кметът (който не вярваше нито в богове, нито в знаци) сметна, че това е добро начало на пътуването на изток, и издаде заповед да се започне преследване.

Миньорското градче усети опасността и побягна, но огромните камиони с гъсенични вериги под Лондон вече започваха да се търкалят все по-бързо и по-бързо. Не след дълго градът се носеше с грохот в ожесточено преследване — подвижна планина от метал, извисяваща се като сватбена торта на седем етажа, най-ниските, от които бяха обвити в пушека от двигателите, с ослепителнобели крайградски къщи на по-високите етажи, а над всичко това се извисяваше кръстът, разположен върху катедралата „Свети Павел“, окъпан в златни отблясъци, разположен на повече от шестстотин метра над опустошената почва.

* * *

Том почистваше експонатите в раздела по естествена история към Лондонския музей, когато започна всичко това. Той усети характерния трус по металния под и погледна нагоре към макетите на китове и делфини, висящи от тавана на изложбената зала, които се поклащаха върху въжетата, издавайки едва доловим скърцащ звук.

Не се обезпокои. През всичките си петнадесет години бе живял в Лондон и бе свикнал с движенията му. Досети се, че градът променя курса си и набира скорост. По тялото му премина тръпка на вълнение — онзи отколешен трепет, предизвикван от лова, характерен за всички лондончани. Наоколо сигурно имаше плячка! Захвърли четките и бърсалките и притисна ръка към стената, усещайки вибрациите, които идваха от огромното машинно отделение на Подземието. Да, това беше — мощното боботене на резервните двигатели, което нарушаваше тишината — бум, бум, бум, подобно на огромен барабан, който биеше в цялото му тяло.

Вратата в долния край на залата се отвори с трясък и Чъдли Помрой нахълта вътре с накривен перчем, а кръглото му лице бе почервеняло от възмущение.

— Какво, в името на Куърк…? — изруга той, опулил се към въртящите се китове и препарираните птици, които подскачаха и трепереха в клетките си, сякаш отхвърляха дългия плен и се готвеха отново да полетят. — Чирак Натсуърти! Какво става тук?

— Преследване, сър — отвърна Том, питайки се как е възможно заместник-началникът на Гилдията на историците да е живял на борда на Лондон толкова дълго време и все още да не познава неговия ритъм на живот. — Сигурно е нещо хубаво — обясни той. — Вкарали са в употреба всички резервни двигатели. Това не се е случвало от цяла вечност. Може би късметът на Лондон се е появил!

— Пфу! — изсумтя Помрой, потръпвайки, когато стъклото на изложбените витрини започна да свисти и трепери от вибрациите на двигателите. Над главата му най-големият експонат — нещо, което се наричаше син кит, изчезнал преди хиляди години — се мяташе напред-назад върху корабните въжета, подобно на дъсчена люлка. — Възможно е, Натсуърти — каза той. — Просто ми се ще Гилдията на инженерите да монтира няколко прилични противоударни абсорбери в сградата. Някои от тези видове са много деликатни. Това няма да помогне. Няма да помогне изобщо. — Той измъкна една носна кърпа на точки от гънките на дългите си черни дрехи и попи с нея лицето си.

— Моля Ви, сър — попита Том, — мога ли да изтичам до платформите за наблюдение и да погледам преследването само половин час? От години не е имало истински добро преследване…

Помрой изглеждаше шокиран.

— Разбира се, че не, чирак! Виж огромното количество прах, което се сипе от тази окаяна витрина! Всички експонати трябва да се почистят отново и да се проверят за евентуални повреди.

— О, но това не е справедливо! — проплака Том. — Току-що избърсах праха в цялата зала!

Веднага разбра, че е допуснал грешка. Старият Чъдли Помрой не бе лош, когато ставаше дума за членовете на Гилдията, но никак не му се нравеше да му отвръща един прост чирак трета степен. Той се изправи максимално (ръстът му надвишаваше съвсем малко ширината на тялото) и се намръщи толкова строго, че знакът за принадлежност към Гилдията почти се скри между гъстите му вежди.

— Животът не е справедлив, Натсуърти — избоботи той. — Ако продължаваш да нахалстваш, ще те изпратя на дежурство в Подземието, още щом преследването приключи!

Измежду всички ужасни задължения, които трябваше да изпълнява един чирак трета степен, дежурството в Подземието бе онова, което Том ненавиждаше най-много. Той млъкна веднага, вгледан покорно в излъсканите до блясък върхове на ботушите на Главния уредник на музея.

— Наредено ти е да работиш в този отдел на музея до седем часа и така и ще направиш — продължи Помрой. — Междувременно аз ще се допитам до останалите уредници относно това ужасно, ужасно треперене…

Той си отиде забързано, като не спираше да мърмори под носа си. Том наблюдаваше как се отдалечава, след което събра своите принадлежности и отново мрачно се залови за работа. Обикновено нямаше нищо против чистенето, особено що се отнасяше до тази зала, където се помещаваха дружелюбни, проядени от молците животни и синият кит, щедро раздаващ своята широка синя усмивка. Ако му доскучаеше, просто намираше спасение във фантазиите, в които той бе герой, спасяващ красиви момичета от въздушни пирати, избавяше Лондон от Антитранспортната лига, след което заживяваше щастливо. Но как изобщо можеше да фантазира, докато останалата част от града се радваше на първото истинско преследване от толкова време насам?

Той изчака двайсет минути, но Чъдли Помрой не се върна. Наоколо нямаше никой. Беше сряда, което значеше, че Музеят е затворен за посетители и повечето старши членове на Гилдията, както и чираците от първа и втора степен ползваха почивния си ден. Какво толкова лошо би имало, ако се измъкнеше навън за десетина минути, просто за да види какво става? Скри чантата с почистващи уреди зад един удобен за целта як и се забърза сред танцуващите делфини към вратата.

Когато излезе в коридора, видя, че всички аргонови лампи също се люлеят, пръскайки светлината си по металните стени. Двама членове на Гилдията, облечени в черно, минаха забързано покрай него и Том чу пронизителния глас на стария доктор Аркънгарт да скимти:

— Вибрации! Вибрации! Това направо съсипва моите керамични изделия от тридесет и пети век… — Изчака ги да се скрият зад един завой в коридора, след което бързо се измъкна навън и заслиза по най-близкото стълбище. Мина през залата от двадесет и първи век, покрай големите пластмасови статуи на Плуто и Мики, божества от изчезналата Америка с животински глави. Изтича през главния коридор и продължи надолу през залите, пълни с вещи, оцелели неизвестно как през всички хилядолетия откакто Древните се бяха унищожили при онази ужасна суматоха с атомни и специално разработени вирусни бомби, наречена Шейсетминутната война. Две минути по-късно той се промъкна през един страничен вход към шума и врявата на Тотнъм Корт Роуд.

Лондонският музей се намираше в самия център на Второ ниво, в един оживен квартал, наречен Блумсбъри, а стомахът на Първо ниво бе надвиснал подобно на ръждиво на цвят небе на няколко фута над покривите. Том не се притесняваше, че ще го забележат, докато си проправяше път из тъмната оживена улица към обществения телевизионен екран пред елеваторната станция на Тотнъм Корт Роуд. Сля се с тълпата пред него и за първи път зърна далечния обект на преследване, който представляваше едно воднисто сиво-синьо петно, уловено от камерите на Шесто ниво. „Градът се казва Солтхук“ — кънтеше гласът на водещия. „Минна платформа с деветстотин жители. В момента се движи с осемдесет мили в час, като следва курс на изток, но Гилдията на навигаторите прогнозира, че Лондон ще я настигне преди залез-слънце. Със сигурност ще има и много други градове, които ни очакват отвъд сухопътния мост; недвусмислено доказателство за това колко мъдър бе нашият кмет, решавайки да премести Лондон отново на изток…“

„Осемдесет мили в час!“ — помисли си Том в захлас. Това бе невероятна скорост и той копнееше да бъде на платформата за наблюдение и да усеща вятъра в лицето си. Вероятно вече можеше да очаква неприятности от господин Помрой. Щеше ли нещо да се промени, ако откраднеше още няколко минути?

Той се затича и скоро стигна до Блумсбъри Парк, сред откритото небе на периферията на платформата. Навремето това беше най-обикновен парк, с дървета и езерца, в които плуваха патици, но поради наблюдаващия се напоследък недостиг на плячка, паркът бе превърнат в място за производство на хранителни продукти, а поляните бяха разкопани, за да се отвори пространство за насаждения със зеле и развъдници с водорасли. Въпреки това платформите за наблюдение все още се намираха там — високи балкони, стърчащи от ръба на платформата, откъдето лондончани можеха да наблюдават разкриващата се гледка. Том забързано се отправи към най-близката от тях. Там се бе насъбрала още по-голяма тълпа, включително и няколко души, облечени в черните одежди на Гилдията на историците и Том се опита да не привлича вниманието, докато си проправяше път към предната част и надничаше към парапета. Солтхук се намираше едва на пет мили пред тях, пътувайки право напред, докато изпускателните тръби бълваха черен дим.

— Натсуърти! — изрева един пронизителен глас и сърцето му се сви. Той се огледа и видя, че стои до Мелифънт, як чирак първа степен, който се ухили и каза: — Не е ли прекрасно? Равнинна платформа за добив на сол, със сухоземни двигатели С20! Точно това, от което се нуждае Лондон!

Хърбърт Мелифънт беше най-тежкият пример за побойник. Не от онези, които просто те удрят и потапят главата ти в тоалетната чиния, а от другите, които си поставят за цел да разберат всичките ти тайни и онова, което те разстройва най-много, след което те дразнят с тях. Доставяше му удоволствие да се заяжда с Том, който бе малък и стеснителен и нямаше приятели, които да се застъпят за него. И Том не можеше да му отвърне, защото семейството на Мелифънт бе платило, за да стане чирак първа степен, докато той, който нямаше семейство, беше просто един чирак трета степен. Той знаеше, че Мелифънт си прави труда да разговаря с него, само защото се надяваше да впечатли една красива млада историчка на име Клайти Потс, която стоеше точно зад тях. Том кимна с глава и обърна гръб, съсредоточен върху преследването.

— Вижте! — извика Клайти Потс.

Разстоянието между Лондон и обекта на преследване бързо се скъсяваше и един тъмен силует се очертаваше ясно над Солтхук. Скоро се появи още един, след това и друг. Въздушни кораби! Тълпите на лондонската платформа за наблюдение викаха радостно и Мелифънт каза:

— О, въздушни търговци. Те знаят, че градът е обречен, нали разбираш, затова искат да са сигурни, че ще се измъкнат, преди да го погълнем. Ако не го направят, можем да предявим претенции към стоките им заедно с всичко останало, намиращо се на борда!

Том с радост забеляза, че Клайти Потс изглежда напълно отегчена от Мелифънт: тя го водеше с една година и сигурно вече знаеше всичко това, тъй като бе издържала успешно изпитите си за Гилдията и знакът на историците бе татуиран на челото й.

— Вижте! — каза тя отново, уловила погледа на Том, и се усмихна. — О, вижте как се движат! Не са ли прекрасни!

Том отметна разрошената си коса от очите си и се загледа, докато въздушните кораби се издигаха все по-високо, изчезвайки зад сиво-сините облаци. За миг той се улови, че копнее да тръгне с тях, нагоре към топлото слънце. Само ако горките му родители не го бяха оставили на грижите на Гилдията, където се обучаваше, за да стане историк! Той искаше да бъде каютен прислужник в някой космически клипер и да види всички градове по света: Пуерто Анджелис, плаващ из синия Пасифик, и Архангел, плъзгащ се на метални плъзгачи из замръзналите северни морета, и великите зикуратни градове на Нуево-Майаните, както и неподвижните укрепления на Антитранспортната лига…

Но това бе само блян, който бе по-добре да запази за някой скучен следобед в музея. Последвалият нов прилив на аплодисменти го предупреди, че преследването беше към края си, така че той забрави въздушните кораби и насочи вниманието си отново към Солтхук.

Градчето бе толкова близо, че виждаше подобните на мравки силуети на хора, бягащи из най-горните нива. Колко ли уплашени бяха от връхлитащия над главите им Лондон и от това, че нямаше къде да се скрият! Но той знаеше, че не бива да ги съжалява: беше съвсем естествено големите градове да поглъщат по-малките, както малките градове лапваха неподвижните селища. Това бе Градски Дарвинизъм и по този начин светът бе функционирал хиляда години, откакто великият инженер Никълъс Куърк бе превърнал Лондон в първия Транспортен град.

— Лондон! Лондон! — извика той, присъединявайки се към одобрителните възгласи и викове, издавани от всички останали хора, намиращи се на платформата и миг по-късно те бяха възнаградени с гледката на едно от колелата на Солтхук, което се счупи. Градът направи завой и спря. Извиха се стълбчета дим, които се разнасяха из улиците, по които настъпи паника, след което по-ниските етажи на Лондон скриха гледката от очите му и Том усети как плочите на палубите потрепериха, докато огромните хидравлични челюсти на големия град се затваряха с трясък.

От наблюдателните платформи навсякъде се понесоха екзалтирани възгласи. От високоговорителите, намиращи се върху подпорните стълбове на отделните етажи започна да се носи „Гордостта на Лондон“ и някакъв човек, когото Том никога през живота си не бе виждал, го прегърна силно и извика в ухото му:

— Победа! Победа!

Том нямаше нищо против; в този момент той обичаше всички на платформата, дори Мелифънт.

— Победа! — изкрещя той в отговор, опитвайки да се освободи и усети как плочите на палубите отново потрепериха. Някъде под него огромните стоманени зъби на града сграбчваха Солтхук, повдигайки го и дърпайки го назад към Подземието.

— … а може би и чирак Натсуърти би искал да дойде — казваше Клайти Потс. Том нямаше представа за какво говори, но когато се обърна, тя докосна ръката му и се усмихна. — Тази вечер ще има празненства в Кенсингтън Гардънс — обясни тя. — Танци и фойерверки! Искаш ли да дойдеш?

Обикновено не канеха чираци трета степен на партита — това важеше най-вече за хора, толкова красиви и популярни като Клайти — и в първия момент Том се запита дали тя не му се подиграва. Но очевидно Мелифънт не споделяше мнението й, защото я дръпна настрана и каза:

— Не щем хора като Натсуърти там.

— Защо не? — попита момичето.

— Ами, нали разбираш — изпухтя Мелифънт, а квадратното му лице стана почти толкова червено като това на мистър Помрой. — Той е просто един чирак трета степен. Никога няма да получи знака на Гилдията. Ще стигне само до помощник-уредник. Нали така, Натсуърти? — попита той, хилейки се злобно на Том. — Жалко, че баща ти не ти е завещал достатъчно пари за истинска чирашка степен…

— Това не ти влиза в работата! — извика гневно Том. Предишното въодушевление около победата се бе изпарило и нервите му отново бяха опънати, тъй като вече се питаше какво ли наказание го очакваше, когато Помрой научи, че се е измъкнал без разрешение. Не беше в настроение да се заяжда с Мелифънт.

— И все пак, явно това е резултатът от живота из бараките на долните етажи — усмихна се самодоволно Мелифънт, обръщайки се отново към Клайти Потс. — Родителите на Натсуърти живееха на Четвъртия етаж и по време на Голямото Накланяне и двамата бяха размазани като малинови палачинки: от тях остана просто едно мокро петно!

Том нямаше намерение да го удря; просто така се случи. Преди да осъзнае какво прави, ръката му се сви в свит юмрук и той замахна.

— Ох! — проплака Мелифънт, толкова стреснат, че се прекатури назад. Някой извика одобрително, а Клайти едва потисна една усмивчица. Том просто стоеше, взрян в разтреперания си юмрук и се питаше как е могъл да го стори.

Но Мелифънт бе много по-едър и силен от него и вече се бе изправил на крака. Клайти опита да го обуздае, но част от останалите историци го окуражаваха и група момчета в зелени туники, издаващи принадлежността им към Гилдията на навигаторите-чираци се струпаха плътно зад тях и скандираха:

— Бой! Бой! Бой!

Том знаеше, че няма никакъв шанс срещу Мелифънт, също както Солтхук бе безсилен срещу Лондон. Той отстъпи крачка назад, но тълпата го буташе навътре. След това юмрукът на Мелифънт го уцели в бузата, а коляното на мъжа се стовари силно между краката му и той се сви надве, залитайки несигурно с насълзени очи. На пътя му се изпречи нещо с размерите на диван и също толкова удобно, и когато той удари главата си в него, то извика:

— Ууф!

Том погледна нагоре към кръглото, червено, обрасло с гъсти вежди лице на Чъдли Помрой, разположено под една доста неубедителна перука. Лице, което почервеня още повече, щом го разпозна.

— Натсуърти! — изрева Чъдли Помрой. — На какво, в името на Куърк, мислиш, че си играеш?